От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
Надеждата ме напусна в един мрачен декемврийски следобед, когато се пробудих от 8-часова наркоза в хирургията на парижката болница „Фош“.
Образът на майка ми изплува над мен, докато излизах от упойката като от гроба. Не бях сигурна дали сънувам и дали съм жива, но видях, че мама плаче – с едри сълзи и разкривена уста, като старите селянки, каквито бях виждала да нареждат над груби ковчези.
Главата ми бе гипсирана и стегната до шията с бинт, което ми попречи да напипам веднага дълбоката дупка, зейнала на мястото на лявото ми око.Продължете с четенето