Световната хранителна програма на ООН обяви 2022 г. за годината на катастрофалния глад

Кирил Зайцев, zavtra.ru

Превод – Павел Павлов

Наскоро починалата Мадлен Олбрайт е известна у нас, между другото, и с гадния цитат за това колко е несправедливо контролът върху толкова големия Сибир да се упражнява само от Русия. На когото ли не още тези думи не бяха приписвани, като се почне от Наполеон, та до Чърчил, от Мадлен Олбрайт до Кондолиза Райс, и всичките мислеха само как да лишат Русия от достъпа до сибирските съкровища. Продължете с четенето→

Западното разузнаване твърди, че с руския лидер няма връзка. Но кой има надмощие в блъскащите се помежду си фракции на Кремъл и има ли някакъв шанс за дворцов преврат?

Андрю Рот и Пьотр Зауер, theguardian.com

Превод – Павел Павлов

Дори за толкова затворен лидер като Владимир Путин, потокът от лошите новини, идващи от Украйна би трябвало да е невъзможно да бъде игнориран.Продължете с четенето→

10 скандални страници в историята на филмовите награди „Оскар“

Алина Лесик, gazeta.ru

Превод  – Павел Павлов

През 93-годишната история на „Оскарите“ с нея са свързани много спорове и скандали. Кои са най-шумните от тях.

Расовата дискриминация на церемонията (1940)

Актрисата Хати Макданиел от филма „Отнесени от вихъра“ стана първата афроамериканка, спечелила „Оскар“. И все пак нейното участие в церемонията се оказа битка сама по себе си.

На чернокожите беше забранено да влизат в хотел Ambassador в Лос Анджелис, където бяха връчени Оскарите. Но Макданиел беше допуснат по настояване на продуцента Дейвид О. Селзник. Актрисата беше настанена на отделна маса в края на залата. Въпреки ограниченията, победата и емоционалната реч на Макданиел затвърдиха нейното място в историята на Холивуд. Но с това стана възможно да се говори за расовото равенство в американското кино едва след няколко десетилетия.

Марлон Брандо за правата на индианците (1973)

Марлон Брандо спечели „Оскар“ за най-добър актьор във филма „Кръстникът“. Той отказа да получи наградата, в знак на протест срещу политиката на дискриминация срещу индианците, която е вкоренена в САЩ. Вместо това Брандо изпрати на церемонията активистката на индианците Сачин Литълфезър. Девойката излезе на сцената, облечена в национална носия и няколко минути разказва на гостите за нарушените права на индианците. Тя остави наградата в ръцете на водещия Роджър Мур. След този инцидент Академията реши да забрани фигурите на „Оскара“ да се получават от пълномощник.

Дейвид Нивън и стрийкъра (1974)

Когато Дейвид Нивън получаваше своя „Оскар“ за най-добър актьор във филма за „Отделни маси“, фотографът Робърт Опел нахлу на сцената гол и показа знака на пацифизма. Когато стрийкъра беше изведен, актьорът блесна със своето остроумие.
Стрийкър (от англ. streaker, streak – бързам, трептя) в САЩ и в някои западни страни се наричат младите мъже или девойки, които се появяват на обществени места за кратко, обикновено тичайки голи като форма на протест срещу „конвенциите „на обществото.

„Не е ли очарователно да си мислим, че вероятно единственият смях, който този човек някога е предизвиквал в живота си, е да се събличе гол и да покаже недостатъците си?“ – пошегува се Нивен.

Секс скандалът с Роб Лоу (1989)

В края на 80-те Роб Лоу беше на върха на славата си с филмите като „Огънят на Св. Елмо“ и „Какво се случи снощи“. През юли 1988 г. той се забърка в скандал, след като беше преспал с две девойки пред видеокамера. Те избягаха с филма, копираха и разпространиха това видео. Една от девойките се оказа, че е на 16 години, а родителите й дадоха Лоу на съд.

За връчването на „Оскарите“ през 1989 г. продуцентът на тази церемония Алън Кар измисли следния сюжет: Снежанка (актрисата Айлийн Боуман) урежда събирания с легендите от златния век на Холивуд, и след това се среща с представителя на „младото поколение“ и с Лоу и те заедно пеят мила песен. Но секс скандалът с касетата направи от това дуо катастрофа. На следващата сутрин Боуман подписа документ за неразгласяване на информацията, който й забраняваше да говори за този спектакъл в продължение на 13 години.

„Спомням си, че си седях в апартамента си, и след като ми донесоха вестниците, и гледах новините – единственото нещо, което беше в новините беше Снежанка“, спомня си Боуман през 2013 г.

Връчване на наградата „по погрешка“ (1993 г.)

През 1993 г. Мариса Томей получава „Оскар“ за най-добра поддържаща женска роля за филма „Моят братовчед Вини“. Тя беше единствената американка в тази категория и мнозина критикуваха организаторите, че са дали тази награда по пристрастност. Година след церемонията изданието Hollywood Reporter твърдеше, че Томей е получила наградата „по погрешка“, след като развълнувания водещ Джак Паланс не могъл да разбере какво е било отпечатано на листа с името на победителя. Вместо това се твърди, че той е обявил името на Томей, след като го е прочел на най-близкия телесуфльор.

Оскърбителни шеги на водещия (1995)

На 67-ата церемония по връчването на наградите „Оскар“ водещият Дейвид Летърман започна да се шегува с намиращите се сред публиката Опра Уинфри и Ума Търман. Той няколко пъти подигравателно повтори „Опра“ и „Ума“, като подчерта, че никога не е чувал по-странни имена.

Дълги години след това Уинфри не можеше да прости на Летърман и едва през 2005 г. се съгласи да му гостува в неговото вечерно шоу. Тя попита водещия какво е имал предвид тогава. В отговор Летърман каза, че „не е имал нищо“ и засвидетлства към гостенката си в любов и уважение. И тогава Уинфри му подари две снимки в рамка – нейната и на Ума Търман.

Целувката на Анджелина Джоли с брат й (2000)

През 2000 г. Анджелина Джоли получава „Оскар“ в номинацията за най-добра поддържаща женска роля за филма „Прекъснат живот“. Всички заглавия в медиите обаче не бяха посветени на триумфа на звездата. По време на церемонията тя целуна брат си Джеймс Хейвън по устата и този кадър попадна в обективите на фоторепортерите. По-късно Джоли обвини пресата, че раздухала този скандал от нулата.

„Първо, ние сме най-добри приятели. И това не беше някаква странна целувка с отворена уста. Беше разочароващо, че нещо толкова красиво и чисто може да се превърне в един цирк “, каза звездата.

Провокацията на Саша Барън Коен (2012)

Британският комик Саша Барън Коен се появи на церемонията на „Оскарите“ преобразен в образа на главния герой на неговия филм „Диктаторът“. Той донесе със себе си урната с праха на севернокорейския президент Ким Чен Ир. Комикът разпръсна пепел по червения килим и обсипа интервюиращия го Райън Сийкръст с него. Службите за сигурност бързо предотвратиха тази акция.

Расисткият скандал #OscarsSoWhite (2016)

След като бяха обявявани номинираните за „Оскарите“ за 2016 г. хаштагът #OscarsSoWhite (Оскарите са твърде бели) се разпространи онлайн. Така киноманите насочиха общественото внимание към преобладаването на белите американци във всички категории. Най-известните активисти, които се застъпваха за расовото равенство в киното, бяха режисьора Спайк Лий и съпругата на Уил Смит Джейда Пинкет-Смит.

„Прекалената“ толерантност към чернокожите (2017)

Година след скандала, заради расовата дискриминация, в списъка на номинираните за „Оскарите“ се появиха подозрително голям брой чернокожи. Някои смятаха, че под влиянието на движението #OscarsoWhite академията е решила да раздаде всичките награди на афроамериканците. Най-възмутително за публиката изглеждаше участието в церемонията на филма „Лунна светлина“. Филмът за чернокож гей от беден квартал спечели три номинации – за „Най-добър филм“, за „Най-добър актьор в поддържаща роля“ и за „Най-добър адаптиран сценарий“. Този път организаторите бяха обвинени в прекомерна толерантност и нарушаване на правата на белите кинематографисти.

Режисьорите срещу иновациите (2019)

През 2019 г. Американската филмова академия реши да въведе иновации в церемонията по връчването на „Оскарите“: да се излъчва събитието за не повече от 3 часа и да добави нова категория за филмите с най-високи приходи. Филмовата общност веднага разкритикува тези промени. Режисьорите Куентин Тарантино, Спайк Лий, Деймиън Шазел, Мартин Скорсезе и други написаха колективно писмо с искане да се спре „игнорирането“ на редица категории от „Оскарите“.

В резултат на това организаторите изпратиха новата номинация за „ревизия“ и обявиха, че всички 24 категории Оскар ще бъдат включени в церемонията. Според Академията обявяването на победителите в няколко номинации ще бъде излъчено малко по-късно и с изрязано излизане на сцената.

През същата година Кевин Харт отказа да бъде водещ на „Оскарите“ заради неговите хомофобски публикации в социалните мрежи, публикувани преди много години. В резултат на това беше решено за първи път от 30 години церемонията да се проведе без водещ.

Историята на Албания ни учи, че само диалогът и интеграцията слагат край на цикъла на войната

Леа Ипи, theguardian.com

Превод – Павел Павлов

Леа Ипи е автор на книгата „Свободата: Да навършиш пълнолетие в края на историята“, и е професор по политическа теория в Лондонското училище по икономика

„Работят ли все още бункерите в Албания?“ ме попита моето 11-годишно момче, когато чу новината, че Русия е нахлула в Украйна. „Някои да. Защо?“, отговорих казах аз. „В случай, че има война в Европа, ние трябва да си намерим подслон“, ми отговори той.

Бях на неговата възраст, когато в един от последните пъти, ние „практикувахме войната“ в училище. Продължете с четенето→

В какво е прав и в какво не е прав американския философ в оценката си за конфликта в Украйна като предизвикателство към либералния световен ред

Александър Бовдунов, zavtra.ru

Превод – Павел Павлов

Американският либерален философ Франсис Фукуяма написа текста „Войната на Путин срещу либералния ред“. Основната идея на човека, който предсказа преди 30 години, че „краят“ на историята никога няма да настъпи, е вярна. Действията на Русия в Украйна наистина означават отказа на Москва да играе по правилата на „либералния световен ред“. Последният започва да се оформя частично след Втората световна война с формирането на такива институции като СТО, МВФ, Световната банка, но достига своя триумф след края на Студената война и разпадането на Съветския съюз. Тогава САЩ станаха единственият център на сила, способен да наложи (чрез принуда и убеждаване) своите идеи за това кое е правилно и кое не е на цялата планета.Продължете с четенето→

Владимир Овчинский, zavtra.ru

Превод – Павел Павлов

Тези дни прессекретарят на Белия дом Джен Псаки каза: „Ние всъщност смазахме руската икономика“. Под „ние“ тя има предвид САЩ и неговите съюзници от ЕС. Как може да се прецени подобно твърдение?

Какво означава думата „смазан“? Да, нищо досега. Чисто пропаганден лозунг. Европа, тъй като беше зависима от руските енергийни ресурси, ще продължи да бъде такава. И това е основният въпрос в цялата съвременна икономическа политика. Що се отнася до другите области на икономическите отношения, тук ситуацията като цяло е двусмислена. Още повече, че тя е такава от криминологична гледна точка.Продължете с четенето→

Валери Гарбузов, ng.ru

Валерий Николаевич Гарбузов е директор на Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките.

Превод – Павел Павлов

Процесът на придобиване на новата роля върху руините на стария двуполюсен свят, се проточи в продължение на 30 години, и той не се оказа лесен за Русия, която излезе от разпадащата се супердържава и защити своите интереси. Това неволно ни кара да се обърнем към историческите паралели, които, разбира се, не бива да се приемат буквално. Но от тях все пак трябва да се направят определени изводи.

Непобеденият Чърчил

Когато британският премиер Уинстън Чърчил напусна конференцията в Потсдам на 25 юли 1945 г., и отлетя за Лондон, за да види резултатите от проведените в навечерието на тази конференция парламентарни избори, мнозина смятаха, че той никога няма да се върне оттам. Самият Чърчил обаче, си остави багажа в Германия, и все пак се надяваше да продължи да участва в историческите срещи, в които се решаваше съдбата на следвоенния свят. Вярно е, че британците, му се отплатиха с черна неблагодарност, и прецениха, че победите му във войната и снимките на Чърчил в изборния списък на консерваторите очевидно не бяха достатъчни за техния успех на изборите и гласуваха против тях. След като напуска поста премиер, той беше загубил тази политическа битка, но все още непобеден, Чърчил изпадна в униние, което обаче не продължи дълго. Активната природа на този могъщ човек изискваше подходяща за него дейност. Уединен в имението си Чартуел, той се занимава с две от любимите си хобита: рисуване и литература.

Неговият труд за Втората световна война, се превърна в паметник на военната мемоаристика, литература и едновременно с това и във фундаментално историческо изследване, което веднага и завинаги влезе в световната историография, а авторът получи Нобелова награда за него. Но за Чърчил тази война вече беше минало и самият той искаше да промени и изгради не миналото, а съвременния свят, чиято конфигурация тогава бързо се променяше.

Депресиран от мисълта, че победата над нацизма е придружена от загубата на величие и разпадането на Британската империя, той се опитваше да намери новите конструкции на бързо променящия се следвоенен свят и мястото в него на губещата своята сила Великобритания.

Трите спасителни кръга

Резултатът от тези продължителни размишления беше една стройна теория, която, според мнението на бившия британски премиер с проницателен ум, трябваше да се превърне във философската основа на новата външна политика на Обединеното кралство. Същността на тази идея беше проста и се състоеше в това, че занапред Великобритания трябва да изгражда външната си политика на основата на добре обоснована стратегия в рамките на „трите големи кръга“.

В първия кръг той включваше страните от Британската общност на нациите и самата Британска империя с нейните територии. Желанието на всяка цена (с помощта на имперските преференции и запазването на стерлинговата зона) да задържи в орбитата на своето влияние бившите си колонии, разпръснати по земното кълбо и превърнали се в независими държави, като се преследва една прагматична цел – да се запази геополитическото пространство на Великобритания, която тя беше формирала през вековете, а с това и надеждните източници на суровини, трудови ресурси и търговските пазари.

Във втория кръг Чърчил включваше всички англоезични страни, обединени около САЩ. В този кръг се намираше и самата Великобритания, заедно с Канада и другите британски владения. На самата Великобритания беше отредена ролята на главен европейски съюзник на САЩ, и която трябваше да изгради т. нар. „специални отношения“ с отвъдокеанската супердържава, като се изключат наличните сериозни разногласия между тях.

И накрая Чърчил вписва в третия кръг и обединена Европа, в която само Великобритания може да свърже морските и въздушните пътища един с друг, и да се превърне в безспорния и неоспорим лидер на целия европейски континент, отслабен от нацизма и военното поражение на Германия и нейните съюзници. Освен това той разбираше, че само обединена Европа може да устои на нарастващото влияние на СССР след победата.

При изграждането на тази своя структура той изхождаше преди всичко от факта, че Обединеното кралство, се намира във всеки един от тези кръгове, ще може да се адаптира към новите реалности и да запази водещата си роля в един обновен свят.

Благодарение на Чърчил, който предпочиташе смело да променя обстоятелствата, вместо да ги следва, тези обръчи, които държаха цяла разсъхналата се бъчва, тези три големи кръга се превърнаха в концептуалната основа и постоянна величина в британската външна политика за дълго време.

Уроците за Москва

Факт е, че уроците от миналото, по правило, се научават трудно, и това не е тайна за никого. Нека се опитаме да разберем: подходяща ли е идеята на Чърчил (който смяташе, че „за никоя друга страна съдбата не е била толкова жестока, както за Русия“) за съвременната Русия, наследницата на съветската свръхдържава, която на свой ред беше създадена върху историческите основи на имперската Русия?

Всъщност, концепцията на Чърчил несъмнено има определени универсални черти, които могат да бъдат използвани за характеризирането на рухналите империи и затова в качеството си на схема е доста приложима и за Русия. Главната от тези черти е загубата на бившите сфери на влияние (територии, източници на суровини, пазари на стоки и капиталови инвестиции, източници на евтина работна ръка и други), които многократно умножаваха силата на самата метрополия, и която я отличаваше от редица други страни. Въз основа на това, но все пак с известна условност на предложената аналогия, е възможно да се дефинират трите големи кръга или трите орбити на външната политика на съвременна Русия.

Първият кръг (постсъветското пространство или близката чужбина) несъмнено е приоритет за Русия, тъй като именно този кръг формира периметъра за сигурност по сегашните й граници. Пространството на бившия СССР, което някога беше част от СССР (15 държави с население над 298 милиона души), не е амортизирано за 30 години. Този буфер, който би смекчил нежеланото въздействие, което сега се излъчва от довчерашните съюзници, които се превърнаха в зли съседи, и които Русия така и не успя да „обвърже“ отново към себе си. В него се образуваха опасни пролуки (балтийските страни, Полша, Украйна, Грузия, Молдова и други), които подкопават стратегически важната гранична сигурност на руската държава.

Вторият кръг (Евразия) обхваща 94 държави с население над 5,4 млрд. души. Като най-големият от шестте континента на планетата, през цялата история тя се е превърнала в основната арена на идеологически, икономически и политически разделения, войни и конфликти, в които Русия почти винаги е участвала. Преодоляването на тази конфликтна епоха и превръщането на Евразия в мирно пространство, където ако не всички, то поне основните разногласия и конфликти биха били успешно разрешени, е важната стратегическа цел, която нито едно населяващо я поколение не е успяло да постигне досега. В същото време евразийският вектор на настоящата руска политика (въпреки трудните отношения с Европа и НАТО) не трябва да се ограничава само до източната (китайската) посока.

Третият кръг е глобален. Неговото формиране е резултат от предишните епохи и главно от ерата на Студената война – онази двуполюсна система от международни отношения, в която имаше две суперсили, които изградиха две сфери на собствено геополитическо влияние и два противоположни свята в планетарен мащаб. Глобалният експанзионизъм на СССР през втората половина на XX век не беше напразен, и все още е в националния кодекс на руснаците. Както и вековната континентална експанзия, в резултат на която се образува Руската империя – най-голямата държава в света.

Основното съдържание на отношенията на Русия в този кръг трябва да бъдат отношенията й със САЩ. След като осъзнават своята глобална отговорност, двете световни ядрени суперсили, въпреки вече формираната конфронтационна ос между тях, не могат да не координират своите политики, преди всичко в областта на сигурността и контрола на въоръженията. Но не само в тях.

Руският парадокс

Що се отнася до руския парадокс, който е изтъкан от национални травми и победи, около който в продължение на векове се развиват непрестанни спорове в света, тогава, да си спомним Чърчил, и да да вземем предвид един прост, но доказан от историческия опит на самата Русия (и на другите страни). ), съществената универсална, макар и жестока закономерност, че няма по-голяма трагедия за националното самосъзнание от унижението след поражението в една война и огорчението от изгубеното величие. Рано или късно това неизбежно поражда недоволство, формиращо чувство на унижение и разочарование, което почти винаги е последвано от отговор с нарастване на реваншизма и дори жажда за отмъщение и в резултат на това твърдото желание за възстановяване на историческата справедливост на всяка цена.

Това се потвърждава и от думите на самия Чърчил за Русия: „Можем да измерим нейната сила по ударите, които тя е изтърпяла, с бедствията, в които тя е оцеляла, и с неизчерпаемите сили, които тя е развила, и с възстановяването на силите, на което само тя е способна”.