Анна Заркова
вестник „Галерия“
Андрей Луканов, най-значимият политик на Прехода към демокрация, главният организатор на преврата срещу Живков, двукратен премиер през първата година на промяната и депутат в 7 Народни събрания, е застрелян в гръб с 4 куршума пред дома си”. На 2 октомври, 1996 година, в 9 часа и 20 минути. Пада по очи.
И?
Днес, точно 30 години по-късно ние още не знаем кой поиска неговата смърт, на кого плати за нея и за какво му послужи. И по-лошото е, че слабо ни интересува.
Както казваше класикът Николай Хайтов, „нашият народ не си знае урока и затова постоянно се изненадва, че тези, които го управляват, го лъжат и го крадат”. Друг въпрос е, че урокът е по история и ни се преподава понякога от хора със съмнителна грамотност и обтекаем морал. И не е чудно, че това, което ни се случва сега повтаря случилото се по времето на Луканов.
Пак сме в Преход след Промяна. И пак върви Подмяна на Промяната, май. И пак се бият нечестно политически кланове, а съдебната система лежи под по гръб под тях. И пак се прави „прегрупиране на олигархията”, и то пак не минава безкръвно (ако се съди по убийството на транспортния бос Филипов в Пловдив…)
Ликвидират Луканов не когато е на върха на властта, а когато е вече един от 240-те депутати – и то от тия, които седят на задните редове. Политическата му екзекуция не им стига. Пращат го на оня свят. С цялата му репутация – уважаван и презиран, обичан и ненавиждан, ругаещ и обруган. С всичките му прозвища – Архитекта на Прехода, Кукловода, Бащата на демокрацията, Основателя на мафията, Човека на Кремъл, Агента на ЦРУ, Българският Бисмарк, Бялата лисица.
Убиецът му, който и да е той, е на свобода. И ако целта му е била с Луканов да бъде погребана някоя мръсна партийна тайна или ключа към някое мръсно богатство, той я е постигнал безнаказано.
Петима души (украинците Русов и Кичатов и българите Василев, Ленев, Георгиев) бяха осъдени на доживотен затвор за убийството, а после оправдани. Причината е, че направиха самопризнания (свързани с икономическия кръг „Орион”, с който Луканов воюваше), а после се отрекоха от тях – изтръгнати им били с изтезания. А междувременно се оказа, че от съдебното дело липсват 6 тома с протоколи от разпити – и то такива, които запращат разследването в посока, която мирише на газ.
Все едно, делото е в архива. А пък един от серийно произведените професори, милионери по съвместителство пак ни призова тия дни „да престанем да се взираме в огледалото за обратно виждане”.
Бре, да му се не види! Кой автомобил се движи напред без оглед на задминатото?
Пет-шест дни преди да го разстрелят, Луканов публично споделя, че е следен. Но въпреки това в последния си ден се оказва без охрана – и държавна, и от фирмата „Топенерджи”, в която е на работа.
А на местопрестъплението се случват странни неща. Като в комедия на Чаплин захвърленият след разстрела пистолет е намерен чак след седмица. След килъра е могло да хукне следово куче, но не е. А преди втория оглед се появява водоноска, чиято задача може да е само една – да измие следите, които той е оставил… И това е не защото България не е родила още своя Шерлок Холмс. Причината е в Дълбоката държава, от която продължава да ни залива воня.
Главният детектив Ботьо Ботев не отстъпва от убеждението си, че петимата са виновни:.„Ако те не са убили Луканов, значи съм аз”
Но върховният прокурор Борислав Йотов в заключително заседание заявява : „По това дело две неща са безспорни – че е убит Луканов и че е имало насилие при изтръгването на показанията. Подсъдимите може и да са виновни, но срещу тях няма нито едно доказателство”.
Следователят Богдан Йотов взема последната дума: „Ако Ботьо или някой друг е застрелял Луканов, ще има шанс да бъде хванат. Но ако петимата оправдани са убийците, истината ще потъне завинаги”.
Мотивите за гибелта на белокосия държавник трябва да се търсят в неговата биография. Тя обаче е такава, че по-лесно се намира игла в сеновал.
Четири години преди да бъде убит, той е сатанизиран и арестуван, и запитан на кого е неудобен, отвръща: „На двете мафии – и на старата, и на новата”.
Хвърлят го за 6 месеца в ареста на „Развигор” със санкция на главния прокурор Татарчев – негов трети братовчед по македонска линия, който дължи кариерата си на СДС и на него. Тогава БСП е в опозиция, разколебана – митингува в защита на арестанта, но той се защитава сам. Пише зад решетките книга и статии, в които утвърждават многопартийността и демокрацията. Обвинението срещу него е за помощите, раздавани по Живково време на държави от Третия свят – за него България е осъдена в Страсбург, но той не доживява да види това.
Приживе обича да повтаря, че е комунист трето поколение.
„ В моето семейство да се жертваш за партията е традиция”, казва.
Дядо му Тодор Луканов, депутат и партиен вожд по-популярен от Георги Димитров, е низвергнат като ренегат, защото е против Септемврийското въстание (1923). Дядо му по майчина линия – Александър Атанасов, ярка фигура в русенската партийна организация е убит от главорези на Цанков (1025)
Самият Андрей е недолюбван от своята партия. Води битки и със червения стратег Лилов, и с премиера Виденов, а по-рано и с Живков. Самодържецът го мрази заради връзките в родната Москва, които го правят възможен доносник на руснаците. Над него тежи и подозрение, че е под контрола на ЦРУ – стяга куфарите за САЩ преди да загине.
„Потомственият комунист, който се зае да възстановява капитализма”. Така го определя – кратко и изчерпателно – професор Искра Баева.
Обиколил доста свят, Луканов открива, че пазарната икономика няма алтернатива. Още в Живковия режим пред западен вестник споделя: „Най-доброто съчетание за обществото е марксизъм плюс пазарна икономика”.
Като премиер оказва огромна помощ на новородената синя опозиция, СДС. Отрежда ѝ дом на „Раковска”134. Осигурява хартия за вестниците ѝ „Демокрация” и „Подкрепа”. Среща се с нейни активисти в дома на съседа си Хайтов. След поврата, когато червените изненадващо печелят изборите прави със сините в коалиционно правителство, а не еднопартийно. И същевременно се мъчи да реформира своята партия от комунистическа в социалдемократическа.
Но благодарност не получава нито от свои, нито от чужди.
Според десните преследва користна цел – да увековечи властта на Компартията, като я трансформира в икономическа.
Според левите е предател и перач на мръсни пари.
Няма обаче нито едно доказателство за митичните „куфарчета”, за които разправя фараонът Иво Недялков. По думите му Луканов събрал на „Раковска” 300 души и рекъл: „Другари, идете в държавните банки да ви напълнят куфарите с пари!” Самият Иво бил получил 17 милиона. Мнозина му вярват и са убедени, че именно Луканов е създал червените богаташи с идеята да подкрепят дискретно Столетницата. Според тях и сегашният бизнес елит е създаден по Лукановия списък и още върти милионите , прехвърлени зад граница преди свалянето на Живков.
Да, Луканов лично надзирава преди 10 ноември секретния проект „Нева” – за снабдяване на соцлагера с върхови технологии, поставени от Запада под ембарго. За него соцдържавите хвърлят милиарди. Проектът се проваля. А колко милионери е родил, никой не съобщава.
На Луканов се приписва и бащинството на задграничните смесени търговски дружества, учредени от Държавна сигурност. Те са над 400 и в тях са изнесени около $2 милиарда.
Слухове много, но има един показателен факт. Няма нито един милионер в семейството на Луканов. А години след погребението му едрия бизнес се управлява от комунистическата номенклатура с нейните деца и внуци. Тя отначало се строява под знамето на антикомунизма, а после просто си купува партии и правителства. Всичко е лично, нищо идеологическо.
Според Живков убийството на улица „Латинка” не е политическо, а е за пари.
Вярно е, че още от 70-те години като първи зам.-министър на външната търговия Луканов дирижира валутните харчове на страната. Отговорен е и за натрупването на милиардния ѝ външен дълг, и за източването на валутния ѝ резерв – около $10 милиарда.
Но е вярно също така, че той е в центъра на заговора против Живков, който – да, съгласуван е с Москва – но е извършен от него, Петър Младенов, Добри Джуров и Станко Тодоров, които са тогава съответно вицепремиер, външен, военен министър и парламентарен шеф.
През 1990 г. Луканов е на своя лидерски връх. Начело е на делегацията на БСП на историческата Кръгла маса. Обществото вижда в него човек, несъответстващ на представите за правоверен комунист. Ерудиран, усмихнат, отговарящ на неудобни въпроси – на английски,и френски, бързо минаващ на „ти”…Никой не оспорва правото му да застане начело на лявата партия и страната. С неговата политика започва разграждането на тоталитарната система и демократизацията.
20 години е депутат преди да обяви, че напуска политиката и се отдава на бизнеса в руско-българския газов проект „Топенерджи”. Но и това е политически ход. Защото, който държи кранчето на за газа, той държи всяко правителство в скута си.
„Отиде си един голям политик”, признаха и най-върлите му критици. И смъртта му потвърди, че нищо голямо не е съвместимо задълго с българската политика.