Съратниците, съперниците и враговете

От книгата на Анна Заркова „Смъртта на бялата лисица“

Гражданинът Иван Оризарски направи шокиращо самопризнание:

„През лятото на 1983 година ме обзе мрачната решителност да убия Андрей Луканов! И се заех да го направя”.

Как?

„Без майтап – разправи Оризарски. – Проследявах появяването му на две места: пред Министерския съвет, като заставах сред тълпата пред Централния универсален магазин и пред бившето Министерство на външната търговия, откъм градинката. Луканов често се спираше на разговор с някого, преди да влезе в сградата, а колата му бързо заминаваше. Бях обмислил бягството и поведението пред съда при залавяне. Гледах го и тихо се заканвах:

„Ще те убия, мръснико! Ще те тресна точно между безсрамните ти очи! И ще прескоча трупа ти, та да нямаш и задгробен живот, ако такъв има. Ще ти размажа мутрата, та никой да не може да те познае”.

Приятелите ми от казармата знаят, че с пистолет от петдесет метра целех десетката, а с автомат се подписвах на стената.

Луканов редовно се спираше пред входа и аз злобно го мярках. Не падаше сгоден случай. Времето бавно ме вразумяваше и охлаждаше. Все по-често почвах да мисля за неволите, които ще сполетят майка ми и ще опропастят живота на дъщеря ми, вече поотраснала.

Успях да се овладея. Отложих отмъщението за по-късно. И то дойде. И макар не от мен, го приех като Боже дело…”

Кой е този отмъстителен човек? И защо така силно мрази популярния държавен деец?

Адвокатът му Йордан Соколов разказа:

„Иван Оризарски работеше по време на социализма като научен сътрудник в един от институтите на БАН – Българската академия на науките. Инженер химик. Енергичен, работяга, особняк. Без това да има нещо общо с професията му, той беше сключил договор за строителство с трима братя Попови, които бяха собственици на една къща в София на улица „Латинка” № 15. По силата на този договор Оризарски се задължаваше да пристрои и надстрои съществуващата къща – на всеки от двата етажа да пристрои по 110 квадратни метра, които да останат собственост на братята, а надстройката, трети етаж, да бъде за него. По договора срокът беше много кратък – от сключването му през август до края на декември същата година.

Братя Попови бяха интересни личности – доста възрастни, с всички особености на старостта и на старите ергени, понеже само единият беше женен. Другият беше един от теглилите жребий кой да извърши атентата в Марсилия срещу сръбския крал Александър Карагеоргиевич…

За да осигури изпълнението на договора в срок, Оризарски беше привлякъл в строителството и писателя Николай Хайтов, а той с връзки успява да уреди изграждането на четвърти етаж, който да бъде за него…”.

В края на декември строителният обектът е завършен 85 процента, но стълбищата са още в скеле. Недоволни от темповете на строителя, братя Попови завеждат срещу него дело.

В това дело на страната на братята участват едни от най-известните през соца адвокати по граждански казуси – Васил Гоцев и Христо Данов, – същите тези Васил Гоцев и Христов Данов, които в предстоящия преход към демокрация щяха да станат министри – Гоцев на правосъдието, а Данов на вътрешните работи.

Самият адвокат Йордан Соколов, който брани интересите на Оризарски, също „не е случаен” – той е бъдещ лидер на Съюза на демократичните сили, министър на МВР след Христо Данов, четири мандата депутат и председател на 38-то Народно събрание.
Делото продължава десет години с променлив резултат.

„Един ден – припомни си впоследствие Йордан Соколов, – в началото на 1980-те години моят клиент Иван Оризарски дойде в кантората ми видимо разтревожен. Сподели, че разбрал, че от делото, което следваше своя ход, „се интересува лично Андрей Луканов” – прочут и тогава големец, кандидат-член на Политбюро, министър на икономическите връзки и вицепремиер. Публично известно беше, че Луканов е в много близки отношения с писателя Хайтов, който вече живееше на построения четвърти етаж.

Самият Оризарски бил свидетел на това, че Луканов е чест гост на Хайтов. Помислих си: „ Дано това да не е вярно”, защото иначе шансовете ни за успех на делото при подобна ситуация ставаха никакви. В онези години намесата на видни държавни и партийни функционери по граждански дела не беше обичайна, но намесваха ли се, в повечето случаи това решаваше изхода на делото.”

Няколко дни по-късно Оризарски, както си спомни Соколов, отново пристигнал в кантората му: „Този път по-спокойно ми каза, че е направил опит да бъде приет от Луканов и да го пита вярно ли е, че има интерес към делото за „Латинка”15. Приела го секретарката и го попитала по какъв въпрос. Обещала да информира „другаря Луканов” и да предаде отговора. При повторното посещение тя успокоила клиента ми, че Луканов няма никакво отношение към делото”.

Но…успокоението на Оризарски не траяло дълго.

„Не мина месец и моят клиент получи уведомление от съда, че е започнала процедура по отчуждаване на неговия апартамент на третия етаж. Основанието: недовършените стълби. Това противоречеше на нормата на закона – подобна санкция се полагаше на обекти с над 50 процента степен на незавършеност. Освен това по искане на ищците по делото съдът беше постановил спиране на всякакво строителство в обекта. Обжалвахме”, разказа адвокатът.

В редките случаи, когато и Луканов, и Оризарски се явяват в съдебната зала, бие на очи „една парадоксална прилика между тях”. И двамата са с чисто бели коси, дебели черни вежди и диоптри, през които гледат проницателни и на моменти насмешливи очи. И двамата са в строги костюми и стегнати вратовръзки, които почти опират в брадичките им, и създават илюзията, че „поддържат главите им винаги вдигнати и носовете им вирнати горделиво”…

„Броени дни преди едно от решителните съдебни заседания – продължава разказът на Соколов – получих писмо с печат от затвора в Казичене. Разбрах, че подателят е Оризарски. Той ме уведомяваше, че е арестуван и молеше да отида на свиждане…Бях вече разбрал, че е човек с висок дух. И в затвора ме посрещна в добро настроение: „Колкото и да продължава делото (защото очевидно задържането целеше да го възпрепятства да се готви за него), аз, вика, ще надживея и братя Попови, и Николай Хайтов. Аз пия по две кила червено вино на ден и те не могат да се мерят с мен!”. Похвали ми се, че са го назначили за отговорник на фурната на затвора и яде топъл хляб, какъвто в онези години трудно можеше да се купи – практика беше да не пускат топлия хляб, докато не продадат останалия вчерашен… Скалъпеното обвинение, заради което Оризарски беше в затвора, беше за начет на липсваща от института, в който работеше, неголяма сума – това беше абсурд, понеже той работеше там като научен сътрудник и нямаше качество на материално отговорно лице. Веднага след като съдебното заседание за апартамента на „Латинка” отмина, той беше освободен, а за повдигнатото обвинение никой повече не се сети”…

Оризарски губи обжалването на „отчуждителната заповед”. Но по-важното по думите на неговия адвокат е друго:

„Не мина още много време и апартаментът на третия етаж на „Латинка” 15 беше продаден, вече от държавата, на… кой мислите? На Андрей Луканов! Той веднага се нанесе в него със семейството си и живя там до деня на неговото убийство, което стана пред входа му. Едва след 10 ноември съдът отсъди, че продажбата на апартамента на Луканов е нищожна – и той, и наследниците му бяха осъдени да го напуснат”.

Назад във времето обаче, през лятото на 1982 година, Оризарски е принуден да напусне спорното жилище.

Един августовски ден, когато се прибира с дъщеря си от село Люта – „от родната си къща с китния двор досами река Огоста”, – той сварва жилището си затворено. Вратата е запречена с милиционерска лента и листче с печат, над който пише: „Бравата е сменена от служба „Жилищно настаняване” при Ленински районен народен съвет”.

Оризарски не е „някой, който се предава лесно”. Той е „кален в битки срещу номенклатурата в Института по химическа промишленост”. В института се бори да защити изследователската си дейност с четиресет и три авторски свидетелства и патенти.

Забелязва на два пъти как към разработките на негови колеги се вписват като „изпълнители” на първо място разни директори, заместник-директори и партийни секретари във ведомството, които „нямат никакви познания по научните теми”.

„Не може един да снася яйцето, а друг да кудкудяка! – реагира той на събрание. – Всеки трябва да е отговорен за своята работа и да се ползва от резултатите й.”

Още не са стихнали овациите на редовите научни сътрудници в залата, когато почват неприятностите за бунтаря.

„Ще те пуснем сам, пък да те видим” – изсъсква прекият му началник. „Пускането сам” означава изобретателят да бъде тласнат в безинтересно и незначимо задание, от което „няма как да изскочи заек”.

Бързоразвиващата се тогава химическа промишленост обаче дава шанс на Оризарски. Планираното „ускорено производство” на ацетон по съветска технология „плаче” за неговите познания – той успява „да превърне огромните количества произведена продукция в изопропилов алкохол” и защитава по темата дисертация…

Постиженията в приложната наука му носят „познанства по високите етажи”. Благодарение на тях той успява да отнесе и в кабинета на Тодор Живков жалбите си от Луканов. „Владетелят на всичко” го изслушва внимателно, задава му няколко уточняващи въпроси и с въздишка заключава:

„Силен враг имаш, другарю Оризарски. Ще направим каквото можем, но такива въпроси съдът ги решава”.

През юни идната година Софийският градски съд отменя заповедта за изваждането на Оризарски от къщата на „Латинка”15.

Оризарски е на седмото небе от радост, прави стотици копия от съдебното решение и ги „раздава наляво и надясно”. Едно от тях подава в милицията с молба за „въвеждане в апартамента на третия етаж на Латинка 15”. Тогава Луканов, който обитава този апартамент, е на върха на партията – държава. И един от юристите на всесилното УБО (Управлението за безопасност и охрана на властта ) предупреждава „доброжелателно” Оризарски:

„Иване, най-малкото, което могат да ти направят, е да те изселят, а ти си достатъчно умен да се досетиш за крайностите”.

Още малко и инженерът изобретател ще се пръсне от яд.

– Изгониха ме от собствения ми дом, който построих с лични средства, с банков заем и честен труд и в който живях десет години! Дадоха ми в замяна една гарсониера в „Младост”, която се оказа отдавна заета от някакво семейство на правно основание! – И уточнява пред репортерския диктофон на Ани Маркова: – Това бе моментът, в който реших да убия Луканов.

Но още е далеч моментът, в който дългата съдебна сага, наречена накратко „Оризарски срещу Луканов”, ще се покаже от канцелариите на Управлението за безопасност и охрана на управляващите и ще започне да пълни вестникарските страници.

„Оризарски срещу Луканов” – това бе едно от най-интригуващите заглавия, изскочили след 10 ноември в печата. А после щеше да се превърне в рубрика, в която щяха най-редовно да се отразяват „сблъсъците между бившия инженер-химик – сега активист на СДС, и дългогодишния челник на БСП”.

Разказът на Оризарски:

„Много дълъг беше периодът, в който Луканови живееха охолно в моето жилището на „Латинка”. Луканов беше пълновластна персона в партията и държавата, а аз – обикновен бездомник, който сменя квартира след квартира, плаща свободен наем и мъкне скромната си покъщнина… Вещите и многобройните ми книги бяха набутани някъде по складовете на УБО още при принудителното ми извеждане от жилището… Но дойде 10 ноември 1989! И аз поднових битката си с Луканов, като подготвих една статия за вестник „Демокрация”. Заглавието ѝ беше „Всички сте грешни, другарю Луканов!”. След като излезе статията, телевизията излъчи материали за взаимоотношенията ни. Вестник „Утро” пусна антрефиле „Одисей от Латинка”, в което се напомняше бомбастичната фраза на Луканов: „Не се срамувам от себе си”. Млади хора измислиха лозунга „Честно получен дом”, а други го взеха на подбив в демократичната преса: „Ще стане ли Луканов активист на движението „Дом за всеки”?… Негодуванието срещу Луканов започна да наедрява като снежна топка по нанадолнище”.

В отговор на кампанията във вестниците „Демокрация” и „Утро” партийният орган „Дума” помести писмо, озаглавено „Луканов опровергава клеветите”. В него пишеше:

Впечатлен съм от факта, че вестник „Демокрация” се осланя на хора като Тодор Живков и Огнян Дойнов, за да пренаписва биографията ми. Отношението на тези хора към мен винаги ми е давало убеждението, че съм на прав път. Този път ме отведе до 10 ноември, по него вървя и до днес…Не мога да не поздравя вестник „Демокрация”, че сред неговите доброволни сътрудници е и Иван Оризарски. Лично аз не се познавам с този господин, чел съм за него в криминалната хроника на един от ежедневниците преди години.Закупих въпросния апартамент доста време след като той е бил отчужден. Съжалявам, че вестник „Демокрация” е бил затруднен да се сдобие с документацията за тази покупка.

Отново искам да подчертая – няма какво да крия и от какво да се срамувам.

Последва открито писмо от вече именития вече „редови гражданин на България”:

Господин Луканов, вие твърдите: „Закупих въпросния апартамент доста време след като беше отчужден”. Но не казвате „след като е бил отчужден”, с което разкривате своето присъствие в отчуждителния процес. Вие се стремяхте към този апартамент, първо, защото той е на площ 220 квадратни метра – строен по време, когато нямаше ограничение за квадратурата на жилищното строителство. Второ, този апартамент беше близо до вашето тогавашно жилище, което оставихте на сина си, на улица „Незабравка”.
Вие бързахте. Така бързахте, че аз, връщайки се от провинцията, заварих багажа си изхвърлен на поляната, а изпразненото от специалните служби жилище – запечатано. Останах на улицата.

Що се касае до „доста време”, нека уточним, ето документите:

1. Придружително писмо от 5 октомври 1982 г.: УБО – изплаща апартамента с платежно нареждане за 38 862 лева.

2. На 9 декември 1982 г. вие със съпругата си получавате с договор този апартамент. Моя апартамент!

Тия ли два месеца са „доста време” за влизането ви в апартамента, строен и обитаван преди това от мен действително „доста време” – над 10 години?

Вие бяхте всесилен, УБО – опасно и изпълнително. Няма да отречете, че сте му дали поръчка по такъв долен начин да ви снабди с второ жилище.

Що се отнася до „криминалната хроника”, в която сте бил прочел името ми, аз нямам никаква присъда за никакво престъпление. Вие ме вкарахте веднъж в затвора чрез вашите агенти по несъстоятелно обвинение, което съдът отхвърли.

След като обяви пред вестник „Демокрация”, че е решил да изгони Луканови от „Латинка”15, прочулият се по цяла България „редови гражданин Оризарски” заведе две дела срещу Андрей Луканов. Първото беше за „клевета и обида”.

И сега, както и в „отминалите тоталитарни времена”, на страната на „редовия гражданин” застана знаменит адвокат – Иван Григоров, същият, който в скоро време по предложение на СДС щеше да стане съдия № 1 – председател на Върховния касационен съд и стопанин на Съдебната палата. След пламенната му пледоария, в която бяха изброени „пороците на комунистическия строй”, „поколенческите престъпления” и „заслугите на ищеца за победата на демокрацията”, Луканов беше осъден да му плати 1500 лева обезщетение заради фразата „чел съм за него в криминалната хроника”. Присъдата стана повод за многобройни журналистически изяви – безпощадни интервюта с „осъдения клеветник”, критични статии и коментари с ударни заглавия: „Луканов осъден за клевета”, „Луканов срещу Луканов”, „Ледът се пропука”, „Луканов ще плати на Оризарски” и снимки на Луканов – със зяпнала уста, с изкривена усмивка, с наведена глава…

В столичната зала „Фестивална” в същите тези дни беше организиран „Граждански съд срещу Бялата лисица”. Към събралата се многобройна публика се присъединиха балдъзата на Луканов Нинел и съпругът ѝ. „Те също са потърпевши от алчността на Луканов, който е ограбил наследството им от професор Герасимов”, обясни Иван Оризарски, като ги представи на „гражданските съдебни заседатели”. Той надълго и нашироко разказа за „грабителските действия на Луканов”. Финалните му думи бяха:

– Дами и господа, някои номенклатурчици от БКП ни заявяват „тая власт сме я взели с оръжие и с оръжие ще я защитаваме”. – Оризарски изчака да утихнат избухналите освирквания и викове „Уууууууу!” и продължи с риторичен въпрос: – Грабителското поведение на Луканов какво общо има с комунистическите идеали – какви са те при третото поколение? Те изпратиха идеалите си на заколение!

Последваха бурни аплодисменти. Почти захапал микрофона, Орешарски изкрещя с всичка сила:

– Който вади нож, от нож умира!

В една мека сутрин на 8 август 2011 година Луканов-син затвори за последен път отвън „почерненото жилище” на улица „Латинка” 15, което помнеше щастливите дни на родителите му. Двайсет години бяха минали в суматохата на прехода, откакто беше стартирал спорът за петстайния „апартамент № 3”. Докато Луканов-баща и Оризарски спореха чий е той, спечели кметството – Върховният съд постанови, че апартаментът е общински. След редица обжалвания, търкаляни по деловодствата от адвокатите, кметът на столичния район „Изгрев” Панайот Бончев даде брифинт, че се е заел да „изпълни окончателното решение на съда” и се е погрижил „атрактивното жилище да премине във владение на общинарите”.

– Това вече се случи, Карло Луканов ми донесе ключовете сутринта – каза кметът пред журналистите, скупчили се пред вратата му, след като бяха научили новината. – Всичко мина спокойно, отидохме с него и с комисия и съставихме протокол, че жилището е празно и че в него няма личен багаж. Наследниците на Андрей Луканов оставят помещенията с цветна теракота, стени от латекс, един брой огледало в коридора и електрическо табло с шест бушона.

Луканов-син чак надвечер си вдигна телефона и отговори на въпросите на един журналист.

– Как мина предаването на апартамента ви на общината, господин Луканов?
– Мирно и тихо. Въпреки че господин Оризарски, който го разтръби по медиите, сигурно е очаквал друго.
– Къде живеете сега?
– В община „Витоша”. Майка ми и сестра ми са в един апартамент, а аз в съседен.
– Колко време се съдихте с Оризарски?
– Нека да уточня. Нас ни съдеше общината, а не Оризарски. Защото ние купихме този апартамент през 1982 година от общината.

Беше недовършен, родителите ми го довършиха и заживяхме в него.

– Защо започна да ви съди общината?
– Беше политическа поръчка, за да се атакува баща ми. Адвокат на Оризарски беше Йордан Соколов, а юрисконсулт на общината – Георги Марков, все депутати от СДС.
– Дори и да е политическа поръчка, съдът трябва да има юридически аргумент за присъдата!
– Аргументът беше, че баща ми не е имал специално разрешение да купи апартамент над 120 квадратни метра. А по време на покупката той е бил депутат и кандидат-член на Политбюро на БКП и като такъв, по силата на партийно решение, не е имал необходимост от специално разрешение. Съдът обаче реши, че партийното решение не може да отмени спазването на закона, който важи за всички. И се получи следният парадокс – общината като продавач на жилището ни осъди, че ни го е продала неправилно.
– Приключи ли окончателно съдебната сага?
– Когато започна сагата, от СДС бяха обещали на Оризарски да му продадат жилището на общински цени, като на заслужил борец против Луканов. Но тогава Общинският съвет беше доминиран в синьо, а сега е съвсем друг… – каза Карло.

Съдебната победа над семейство Луканови не смири Иван Оризарски. Посветил младостта си на изследването на „хетерогенно-каталитичните процеси”, а зрелостта си на „борбата за отвоюването на апартамент №3, той отдаде всички дни на последните си години на „разобличаването на комунистическите лисици като Андрей Луканов”. Белият му перчем стана част от интериора в няколко редакции. Той носеше документи, показваше ги, разказваше, коментираше, правеше глобални политически изводи:

– Аз не съм лицето, което казва най-лошите думи за Луканов. Но аз се гордея, че пръв го посочих с пръст. Той е от тия комунистически ръководители, които не разбраха, че преименуването на партията им не е достатъчно! Убиха го, но други, които приличат на него, останаха да се разпореждат с българите и с техните състояния! Вместо да се извинят за всичко лошо, сторено през половинвековното им управление, те заеха позата на обидени и критично настроени. Изнизват се годините. Настъпва помирение, но примирението с комунистите не бива да настъпва никога! Омразата към тях не умря след убийството на Луканов.

Докато има останки от пещерен комунизъм, ще има и изяви на пещерен антикомунизъм. Ето, аз съм пещерен антикомунист, заявявам го! Разпознавам обществените злосторници и лисичите им номера.

Междувременно Оризарски описа „борбата си с Луканов” в книга от двеста страници.

„Питат ме дали бих се върнал да живея на „Латинка” – пише той в епилога на книгата. – В началото отговарях небрежно, но после размислих. Трудно се прекрачват окървавени прагове. Безспорно ще е отвращението ми от земята, напоена с кръв. Все пак там, на входа на жилището, е лежал труп. Трудно е. Но от друга страна, не ходим ли всички ние по напоена с кръв земя, не са ли падали трупове навсякъде? И защо трябва аз да получавам емоционален стрес – аз, който смятам, че Луканов е получил справедливо възмездие – възмездие, което и аз бях готов да му въздам!”

Тодор Живков, най-дългогодишният управник в историята на социалистическа България – Първият ръководител на партията и държавата, Царят от Правец, който избираше царедворците си измежду най-ярките умове на България, Диктаторът, за чието благоволение се биеха помежду си най-известните писатели, поети, професори, академици и най-високопоставените по негова воля партийци – този същият човек в последните десет от своите осемдесет и седем години водеше скромен живот на арестант във вилата на внучката си и се радваше на всеки от малобройните си посетители.

Охраната на потъналата в зеленина двуетажна къща на улица „Секвоя” – в Боянския квартал, на седем километра южно от центъра на София – не се престараваше с грижи за сигурността му. Каже ли някой „Имам уговорена среща”, пускаха го веднага, без да го питат за име и лична карта. Живков приемаше почти всички гости в една малка стая, обзаведена като за свиждане в затвор – с една гола маса и три прости шпертплатови стола. Той сядаше на средния, с лице към вратата. Носеше костюм без вратовръзка или риза на ситно райе под вълнена жилетка. Държеше се спокойно и естествено – както в неформалните разговори с повече и по-малко познати хора, така и в интервютата с чуждестранни кореспонденти и с главни редактори на местни медии, които канеше на меката мебел в хола. Често се шегуваше – как неговият дядо „и като станал на сто години закачал хубавите булки”, – но беше изгубил онази „народняшка широка усмивка”, с която го снимаха да се ръкува с младежи на стругове, да наглежда берачки в овощни градини и да си взема залък хляб със сол от девойки в народни носии…

Посетителите черпеше с кафе („Хайде да пийнеме по едно кафенце”), поднесено от внучката му Женя. По-рядко, само по повод, предлагаше и „по една ракийка”, от която по-скоро се правеше, че отпийва. Може би си пазеше здравето или внимаваше да не се разприказва. Шефът на частната му охрана беше Бойко Борисов – бивш пожарникар и действащ полицейски агент с псевдоним „Буда”, който – както пролича от устремната му кариера в политиката по-нататък – едва ли пропускаше да го докладва където трябва.

Имаше случаи, макар и рядко, някой посетител да започне да укорява Живков в дома му, а дори и да го наругае. В такива случаи ръцете му се разтреперваха и той, както разказа веднъж журналистката Ани Маркова „внезапно заприличваше на старец” – с дълбоките бръчки, с увисналия над устата дълъг нос и с оголялата глава, – но се хващаше за ръба на масата и се овладяваше.

Не криеше, че има хора, които мрази. Най-омразни му бяха „тримата десетоноемврийци”, „перестройчиците” Петър Младенов, Андрей Луканов и Добри Джуров – тези, които го „наклеветиха пред Горбачов” и го унизиха, след като „сам си даде оставката” – изпратиха го с почести, но веднага след това го изключиха от партията и го превърнаха в арестант, обвиняем и подсъдим по няколко дела.

За Живков „Младенов беше пияница, Джуров – „вече изкуфял”, а Луканов – „предател, наследник на дядо си, който е провалил Септемврийското въстание”. Не даваше да се каже и дума в тяхна защита, пророкуваше, че ще „доведат България до глад и гибел”.

Най-силно Живков ненавиждаше Луканов, но се сдържаше „публично и официално да изразява тази ненавист”. Направи го около два пъти. Първият път беше през 1991 година, когато седна на подсъдимата скамейка с обвинение по тъй нареченото Дело № 1 – че „като бил на власт, раздал по свое усмотрение 115 жилища и 69 автомобила на известни личности, които му били симпатични”. По това дело той беше държан девет години под домашен арест – първоначално осъден на седем години лишаване от свобода, а впоследствие оправдан. Замряха и други две дела, по които беше обвиняем – за пари от хазната на социалистическа България, давани в помощ на леви революции и страни от Третия свят – те дори не влязоха в съда. Но Живков остана с „мярка за неотклонение” заради „възродителния процес” – смяната на турските имена – и затова трябваше да пази стаята чак до смъртта си.

Отиде си на 5 август 1998-а – две години след Луканов. Но не му прости и посмъртно за това, което наричаше „интригантство”.

През октомври 1991 година по дело № 1 срещу Живков бяха призовани да свидетелстват десетки функционери от бившето му обкръжение. Най-дълго говори „свидетелят Андрей Карлов Луканов”, тогава бивш премиер:

– От Тодор Живков може да бъде търсена отговорност, но не с обвиненията по това дело – заяви той. – И направи дълга историческа ретроспекция на всичко, с което бившият Първи е „навредил на България и на българите”.

Тодор Живков не чу добре тези показания, попречи му лошата акустика в съдебната зала – „свидетелят Луканов” стоеше прав с гръб към него и с лице към съдията. Но след два дни ги прочете във вестник „Дума” и не се стърпя, изля гнева си в открито писмо до редакцията.

Какво се случи с писмото? Не го пусна в пощата. Подписа го и го даде на Костадин Чакъров, неговият политически помощник „за всеки случай и за спомен”.

Това писмо все пак видя бял свят – във вестник „Труд”. Чакъров го занесе там и то беше публикувано осем години след като беше написано, когато и Живков, и Луканов вече не бяха между живите:

Уважаема редакция,
Когато слушах в съдебната зала двучасовата монотонна реч на Андрей Луканов, произнесена в неговия многословен стил, откровено искам да призная, че не можах да я разбера. Когато обаче прочетох във вашия вестник редактирания текст, реших, че има поне две неща, които не мога да подмина.
П ъ р в о: Андрей Луканов се опита да отхвърли ролята си на главен архитект на този мръсен процес – нещо, което трудно ще му се отдаде.
Известно е, че като председател на Парламентарната комисия по деформациите Андрей Луканов публично покани българския народ „да пише” и „да съобщава” всичко, което знае за Тодор Живков. И така в комисията заваля поток от кал и мръсотия, която той сам поиска и я получи. Събраха се такива „доказателства” от вестници и писания, които създадоха цял епос от легенди и митове около мен и моето семейство – имоти зад граница, акции в чужди фирми, политически убийства, скрити милиарди долари в швейцарски банки и тъй нататък.
Така събрани, тези вестникарски страници бяха описани и подредени в справка и предадени в Главна прокуратура. Тези от тогавашното политическо и държавно ръководство на България много искаха да се представят в ролята на мъченици, на смели реформатори и дисиденти, а всъщност играеха жалки роли в един политически карнавал. Защото това бяха хора, с някои от които сме държали в партизанските години заедно оръжие в ръка, а с други 45 години сме работили заедно. Те знаеха как живея, как се обличам, как се храня, но предпочетоха да мълчат.
Главната прокуратура след анализа, който направи, отхвърли „материалите на комисията на Луканов” и излезе със становище, че в тях няма факти и доказателства. Но народът вече беше излязъл на улицата срещу новите управници. Най-добрият маньовър, за да бъде отклонено неговото внимание, бе образуването на следствие, привличането ми като обвиняем и шумното ми арестуване в един и същи ден.
Аз показах на пресконференция документи, които са ясни и безпощадни. План за водене на следствие се приема едва 32 дни след моето арестуване – тоест аз бях първо арестуван и едва след това органите на следствието започнаха да проверяват цялата държава, за да намерят факти, с които да се угоди на началството.
Все пак аз искам да запитам господин Луканов какво стана с обвинението, че Живков е „агент-провокатор”? А с обвинението, че Живков има имоти зад граница? А с обвинението, че имам скрито участие в български и чуждестранни фирми? Че съм отклонявал средства от държавния бюджет за волунтаристични действия и тъй нататък?
От цялата планина от кал останаха жалките обвинения, че съм давал по мои указания жилища на граждани на Народна република България. Искам да заявя, че като държавен глава аз съм имал право да сторя това. С такова право разполагаше по закон всеки кмет на община. И ако ме попитат сега бих ли отменил тези свои указания, аз бих казал съвършено отговорно: „Не!”. Защото става дума за жилища на хора, които с таланта и труда си са имали морално право на това. Настина съжалявам, че вместо няколко десетки не съм могъл да раздам хиляди на всички нуждаещи се.
Искам да запитам господин Андрей Луканов – защо не анализира от политическа и правна гледна точка тези документи, които аз представих на пресконференция и които са безспорно доказателство, че дело №1 започна под натиска на улицата и на политическите дейци, които имаха интерес от това?
Все пак аз се надявам, че съдът ще отдели политическите сметки от фактите и доказателствата…
Съдът направи това, на което бившият Първи се надяваше, но не и на първите две съдебни инстанция – и двете признаха „Тодор Живков за виновен като длъжностно лице”. Едва пет години по-късно Върховният съд го оправда, като призна статута му на „държавен глава” – нещо, което му беше отказвано от градските и от апелативните съдии. Върховните магистрати решиха на общо събрание, че „разпоредбите на новата конституция са приложими и спрямо Живков, следователно той може да бъде съден само за държавна измяна” – обвинение, каквото срещу него нямаше.

Във втората част на неизпратеното писмо Живков обвиняваше още по-свирепо Луканов:

…В т о р о т о, което не бих искал да отмина в свидетелските показания на господин Андрей Луканов, е за „моята отговорност пред историята, пред българския народ и тъй нататък”… Тези думи звучат много странно от един представител на фамилията Луканови. Тъй като господин Луканов обича да говори за фамилията Живкови, която всъщност се състои от една моя сестра на почтена възраст, аз също бих искал да поставя въпроса в такъв план.
Не искам да се спирам на ролята на поп Лукан в процеса срещу Васил Левски. Не бих искал да се спирам и на ролята на Тодор Луканов, който осуети действията на прогресивните сили в антиконституционния преврат на 9 юни 1923 г., който отвори пътя на въстания, бунтове, кланета и преследвания за много години напред. Нека обаче, когато господин Луканов представя своята фамилия като няколко поколения борци за правда и демокрация, да обясни как ще се съчетае това с дейността на неговия баща Карло Луканов като съдия в зловещите години 1934–1936 в Краснопресненския район в Москва по време на първите сталински чистки и физическото изтребване на десетки и стотици хиляди невинни хора. Как ще обясни и неговата дейност на виден сътрудник на зловещия НКВД (Народен комисариат на вътрешните работи) сред българската емиграция в Москва? След 9 септември 1944г. – именно в онези брутални времена, за които така обича да говори господин Андрей Луканов, не друг, а баща му Карло Луканов бе основната фигура в резидентурната група на генерал Филатов, която хвърли мрежата на съветските специални служби в България и подмени десетки кадри на партията, които бяха израснали на наша, българска почва, с послушни изпълнители на съветските специални служби. Нека господин Луканов и неговата фамилия знаят, че аз, като втори човек на партията след Вълко Червенков в онези години, ходех на късни нощни доклади и стоях пред неговата врата, зад която имаше съвещание със съветските генерали от службите. И вторият българин, който имаше честта на присъства на тези съвещания, беше именно Карло Луканов.
По-късно, след Априлския пленум, когато аз поех вместо Вълко Червенков ръководството на партията и държавата, българската външна политика се ръководеше от Карло Луканов. И едва години по-късно, когато се отърсихме от грешките на сталинизма, аз успях да убедя съветския ръководител Хрушчов, че страната ни се нуждае от нов външен министър. Така че, когато господин Луканов говори за тоталитарната система в България, трябва да знае, че неговата фамилия има голям фабричен принос в неговото създаване.

На това място Живков пропусна да добави и себе си като създател на тоталитарно управление в България. А тъкмо негово дело е според историците „сгъването на тия интелектуалци, които, погалени от пролетния вятър на Априлския пленум на партията през 1956 година, надигнаха глави и поискаха повече права и свободи”. Живков хвърля срещу тях подбран от него кръг художници, писатели, поети и скулптури, раздава им високи постове – държавни и партийни – и ги събира в неговата „ловна дружинка”.

Докато ловуват и пируват, те „решават съдби на културни явления и талантливи творци”. Поетичният сборник, посветен на 70-ия му рожден ден („на 70-годишнината на вожда, вдъхновителя и организатора на Априлския пленум”), изостря апетита му за ласкателства и за власт. И след като е бил почти десетилетие председател на Министерския съвет, той в началото на 1970-те години грабва по-голяма лъжица и си приготвя нова Конституция с още по-важен орган – Държавен съвет, който оглавява. Така Тодор Живков изцяло централизира в себе си властта, а индивидите получават неограничена свобода да му се подмазват.

В писмото от домашния си арест той подминава това и се спира на „самия Андрей Луканов”:

Образован, живял и работил в няколко страни, научил чужди езици, Андрей Луканов беше един добър и перспективен кадър в българските външноикономически служби. С връзките на фамилията Луканови и с подкрепата на съветското ръководство той навлезе в деликатната сфера на връзките и отношенията ни със Съветския съюз.
Дълги години другарят Луканов бе един от политическите дейци, които стояха най-близо до мен. Няма друг политически деец, с който толкова често да съм се срещал в работен и личен порядък, колкото с него. Погледнете моята работна програма на пръв партиен и държавен ръководител и ще видите, че няма значим форум, на който той да не е присъствал и да не се е ползвал с пълно политическо доверие – пише Живков и обяснява по-нататък как са се изменили отношенията между двамата „другари”:
В началото на 1980-те години у мен започна да се оформя впечатлението, че този млад човек освен богатата си ерудиция притежава и голям запас от политическо интригантство. Пред мен редовно клеветеше останалите членове на Политбюро и министрите, търсейки всеки повод да ги обвини в нелоялност към мен или към Съветския съюз. В същото време пред съветското посолство ковеше интриги срещу самия мен.
Разговарях с няколко съветски посланици за това, че ние не сме против дружбата и сътрудничеството ни, но не бива хора като Андрей Луканов да използват това като лично оръжие за гарантиране на политическата си кариера. Отговорът бе: „Ние знаем това, но той има широки връзки в Съветския съюз и затова, другарю Живков, не го сменяйте!”. А Съветският съюз за нас бе пазар и могъщ доставчик на петрол и ценни суровини, без които един народ не може да живее. За самия мен отстраняването на Андрей Луканов не би било никакъв проблем – още повече че и останалите членове на Политбюро бяха на това мнение, – но когато ни се внушаваше, че все пак е добре на този пост да стои човек, който се ползва с доверието на съветското ръководство, аз поставях на преден план България, а на заден – личните си оценки и становища.
Спомня ли си господин Луканов колко доноса изкова срещу Огнян Дойнов пред съветските ръководители и колко кадри погуби с обвинения за прозападна ориентация, която накърнявала интересите на съветските ни партньори? Стигна се дотам, че пред мен беше поставен въпросът Огнян Дойнов да бъде съден, че бил „изнесъл” данни за състоянието на завода за запаметяващи дискови устройства в Радомир пред японските и германските бизнесмени, които го обзаведоха?
А спомня ли си за неговата категорична позиция да не бъдат допуснати американците до проучването на шелфа в Черно море? Спомня ли си десетките решения, които провали за отваряне на българската икономика към Запада, за обучението на наши кадри там, за трансфера на западни технологии и тъй нататък? Спомня ли си, или да търся свидетели?
Понякога се питам: каква сила или магия поддържа самочувствието на господин Луканов, като заема позицията на съдник? Ако се върнем само година назад, ще видим, че е бил министър-председател на две правителства на България. Ако се върнем още четири години назад, ще видим, че е бил пръв заместник-председател на Министерския съвет. Ако се върнем още два пъти по четири години назад – той пак е бил заместник–министър председател. При това през всичките тези години той неотлъчно седеше на масата на Политбюро. И изведнъж всичко това изчезва, за да застане пред нас господин Луканов като човек без отговорност, който нищо не знае, нищо не е чувал, като борец за права и демокрация.

Личеше си, че ядът на Живков е нараствал с всяка следваща дума от неговото послание:

Уважаема редакция, ако искате да организирате конкурс за десетте най-големи ласкатели и угодници, то вземете стенограмите на Политбюро, на ЦК на партията, на Министерския съвет. Сигурен съм, че можете да издадете поне един двутомник с мисли и цитати от речи на Луканов в прослава на Българската комунистическа партия и на „нейния пръв ръководител другаря Тодор Живков!”.
Следват няколко язвителни въпроса на бившия пръв ръководител към „мнимия страдалец и борец за демокрация Андрей Луканов”:
Къде са материалите от следствието по сигнали за злоупотреби на неговия брат като посланик в Зимбабве?
Къде са материалите от проверката по сигналите за фиктивна фирма във Виена, за която са били отклонени значителни суми народни пари и в която работят сестра му и зет му?
Къде са материалите от Валутната комисия в периода 1984–1989 г., когато Луканов беше неин председател?
Къде е неприкосновеният държавен резерв от 1 милиард и 300 милиона долара, който оставих?
В писмото, издържано докрай в разобличителен стил, следваше анализ на „стила и действията на Луканов след оттеглянето на Живков от ръководството на партията и държавата”:
Като фактически пръв ръководител Андрей Луканов пренесе щаба на партията не някъде другаде, а в дома си, в известния дом на улица „Латинка”. Тук получи пълен простор за манипулаторските си способности. Той определяше кой да ръководи партията, как да я ръководи, кой да си отиде, кой да дойде, кой да бъде и какъв да бъде в опозицията.
Вместо на дълбоките реформи, за които имахме закони, той се отдаде на своите натрапчиви представи за ролята си „в световната и българската демокрация”. Зад гърба и на гърба на партията той я превърна в заложник на решения, за които не знаеха нито Политбюро, нито Централният комитет. В този период той разпродаваше, уговаряше, комбинираше. Но не разбираше едно – че политикът трябва да преследва освен личните си и обществените интереси, в противен случай не може да оцелее. Ето защо за по-малко от две години, при цялата си неподражаемост и виртуозност, Луканов замириса на политически труп. И вече нямаше как да обещава политически места, президентски кресла, да издига кадри с досиета. Народът и партията разбраха, че зад лозунгите за демокрация и реформаторство, написани на властническите панталонки, които Луканов носи от малък, не се крие нищо друго освен жажда за власт, власт и пак власт…”.

Парадоксално беше, че всесилният властелин на НРБ, без чиято санкция над трийсет години и „мравка не можеше да вдигне сламка”, обвинява някого в „жажда за власт”. Въпреки това десетте листа, написани на машина, подписани и датирани с треперещата му ръка, се размножаваха на ксерокс, четяха се и се коментираха „със съпричастие в средите на бившата комунистическа партия” много време преди Чакъров да ги даде за печат.

Написаното на последната, десета страница представляваше лично обръщение с апломб:

Вие можете да излъжете един човек, Вие можете да излъжете и една партия за известно време, господин Луканов, но Вие не можете да излъжете един народ, който измерва доброто и лошото с портфейла си, с построената си къща, с пълния магазин, с облечените нахранени деца, с осигурената работа и почивка, със синьото небе над главата. А годината, в която Вие поехте ръководството на партията и държавата, превърнахте в година, която по разрушителност се равнява на десетилетия.
Ето защо, когато говорите, че кадрите от вашето поколение трябва да си отидат, не хитрувайте пак. Вие говорете за себе си. Не говорете от името на онези, които работиха честно в името на България!, пишеше Живков, като така „слагаше пръст в раните на свалените от високите постове другари”.

И накрая:

Уважаема редакция,
Много моля да ми бъде простено, ако на някои места моят тон не е академичен. За да няма недоразумения, искам да подчертая, че в никакъв случай не се опитвам да се отгранича от господин Луканов. Напротив! Нека спи спокойно. Аз ще поема и неговата отговорност.

Огнян Дойнов – „един от будните умове в обкръжението на Живков”, както го описва главният прокурор Татарчев, вземайки го на мушка – също пое на думи отговорност за поразиите на режима. Направи го като депутат пред последния, 9-ти парламент на Народна република България, малко преди да бъде обвинен от прокуратурата на Татарчев за „изнасянето на червените пари от България”. Но за разлика Тодор Живков Дойнов подчерта, че „няма никакво намерение да отговаря за стореното от други другари”.

– Уважаеми народни представители – обърна се Дойнов към седящите в пленарната зала. – Няма съмнение, че всеки от нас има вина за доведеното до деспотизъм и самодържие управление на социалистическата държава. Всеки, който е участвал в тоталитарната машина, е отговорен за сериозните деформации в обществото и икономиката ни. Не омаловажавам и не крия своята отговорност. И затова се изправям пред вас.
Поемам своята отговорност, на първо място, за това, че като бивш член на Политбюро съм гласувал за снемането на много отговорни другари, чиято вина се състоеше в това, че Тодор Живков виждаше в тяхно лице съперници и претенденти за неговото място. Не ме оправдава фактът, че не съм чул някой друг да е гласувал против такова несправедливо освобождаване.
На второ място, не мога да не се срамувам, че заедно с другите съм участвал в хвалебственото надпяване на личността, достойнствата и заслугите на Тодор Живков.
На трето място, имам вина, че не се възпротивих на несправедливите решения, касаещи съдбата на българските мюсюлмани. Никой не ни е дал правото да определяме техния етнически произход и да им отнемаме свободата да избират собствените си имена.
На четвърто място – няма да отмина своята отговорност за отделните сектори, за които съм отговарял.
Но на последния пленум на БСП към мен се отправи обвинението, че след Тодор Живков, аз – именно аз, съм един от тримата най-виновни за тежкото икономическо положение на страната. С това не мога да се съглася. Защото аз от приближените хора на Тодор Живков никога не съм бил. Тодор Живков ме издигна, за да използва моите знания и умения по проблемите на промишлеността и научно-техническия прогрес. Аз нито ден не съм отговарял за общоикономическите въпроси в страната. Известно е кой се е занимавал с тях…

Огнян Дойнов пое дъх и избърса с опакото на ръката челото си – ситни капки пот избиха по него, докато изговаряше последното изречение. Той не произнесе името „Луканов”, но всички знаеха, че точно него има предвид. Продължи речта си, като даде отчет за свършеното от него на постовете, които е заемал – и точно когато залата взе да шуми отегчено, я смълча с остър въпрос към бъдещия премиер:

– Искам да попитам Андрей Луканов не се ли чувства той главен виновник за главоломното нарастване на външните ни дългове? Кой ръководеше валутната комисия? Тази комисия се редуваха да я ръководят все приближените на Тодор Живков – Андрей Луканов, Гриша Филипов, Георги Атанасов…Луканов беше неизменно ако не председател, то неин оперативен ръководител. Именно той е идеологът на Указ 56, отнасящ се до чуждестранните инвестиции. Не ми е известен по-позорен и обиден документ за българските граждани от този указ. Няма цивилизована държава в света, която да предоставя на чуждите инвеститори толкова много по-благоприятни условия, отколкото на собствените си стопански организации. Стигна се дотам, че да молим българи, постоянно живеещи в чужбина, да станат капиталисти в България… Другарят Луканов повдигна на пленума обвинения към мен за неефективните инвестиции в чужбина. Най-неефективното наше предприятие в чужбина беше завода за алуминиева дограма. Бяхме заедно с него, когато ни донесоха договора за одобрение. Аз не се съгласих да го подпиша, защото беше явна глупост. Но той го подписа…

Дойнов продължи да „вади факти” и да удря с тях по Луканов. Сравнително дребен на ръст, той се губеше почти зад високата трибуна на Народното събрание, но гласът му се извисяваше над притихналата зала. Подмолните сблъсъци между двамата бивши приятели – „технократа Дойнов” и „потомствения партиец Луканов”, не бяха тайна за седящите по банките, но този беше първият от тях, който се огласяваше шумно и официално.

През последната година от живота си, когато е беглец от правосъдието, изгнаник и безнадеждно болен, Огнян Дойнов ще издиктува спомените си за Луканов на любимата си съпруга, а една уважавана журналистка – Зоя Димитрова (и тя починала впоследствие от нелечима болест) ще ги подреди в дебела мемоарна книга („Спомени”, Издателство „Труд”, 2002 г.)

Дойнов умира от рак на белите дробове във виенската клиника „Донаушпитал” на 13 февруари 2000 година в шест сутринта. Тогава той е на шейсет и четири години. Петнайсет от тях – от 1974-та до 1988-а – е сред ръководителите на българската индустрия, уважаван и възхваляван за това, че „благодарение на неговата визия за България се гради модерна икономика, хиляди специалисти са изпратени да се обучават в чужбина и българите започват да се съизмерват със света”. В останалото време от живота си той е обвиняем, преследван по заповед на прокуратурата по света и спряган като „мозъка на международния аферист Максуел” и „диспечера на откраднатото и изнесено от България държавно богатство”.

Огнян Дойнов живя шест години повече от Луканов, най-близкия му съратник, превърнал се по-късно в „един от големите му душмани”. Другият е тогавашният главен прокурор Иван Татарчев, който му наложи арест, превърна го в беглец от правосъдието и се закани „да иде до Виена лично и да го докара в чувал”.

Към всичките неприятности на „татовия технократ”, както го наричаше със зла ирония главпрокурорът Татарчев, се прибави и тази, че преди да умре, беше поставен в списъка на заподозрените като възможни поръчители на убийството на Луканов.

Ето какво беше продиктувал Дойнов на жена си относно „бизнес гуруто на България” и невярното му приятелство:

„Андрей Луканов аз го помня най-напред като заместник-министър на външната търговия. Неговата интелигентност, широката му култура и знанието на чужди езици впечатляваха. Мислех си: този човек е способен, той ще напредне в кариерата. Ако му помогна да го направи, това би било добре и за него, и за България…По това време аз бях новоиздигнат ръководител на висок пост и изглеждаше, че имам перспективи, моят стремеж да помогна на Луканов, беше искрен. Активно участвах в някои от първите материали, които той представи в Министерския съвет като свои разработки…Това продължи кратко, около шест месеца, но беше достатъчно, за да се установят между нас приятелски отношения, включително и близки семейни. Три лета двете ни семейства прекараха заедно на почивка в чужбина – два пъти в съветската Прибалтика и Байкал, веднъж във високите Татри в Чехословакия…”.

[Следователят Богдан Карайотов внимателно разглеждаше години след това общите им снимки – Огнян и по-високият с цяла глава от него Андрей вървят един до друг по широка алея между красиво високи борове и весело се смеят, следват ги две хубави жени с шарени поли и моряшки фланелки – съпругите им, усмихнати и те…]

„По време на летните почивки – продължава с ярките си спомени Огнян – Лили и Андрей ни разказваха интересни неща, като например за жестоката разправа с честни комунисти по времето на социализма, един от които бил и дядото на Лили. Отношенията ни бяха толкова близки, че те споделяха с нас колко слаб студент е бил Петър Младенов, а пък Андрей бил най-добрият в курса, как те с Петър имали конфликти помежду си, но им било наредено да не спорят и да не се карат с един друг. От кого им е било наредено, не казаха, но години по-късно ние се досетихме какъв е бил случаят… Както и да е, тогава, докато прекарвахме много време заедно, аз не можех и да предполагам, че моето издигане би могло да възбуди у Андрей завист и че той разглежда всеки човек, който не е в негово подчинение, като потенциален противник, който трябва да бъде оклеветен и дискредитиран.”

[Издигането на Огнян е като в приказката за Пепеляшка. Роден в затънтената гара Бов, той завършва машиностроителен институт и се труди като черноработник в Техноекспорт, докато късметът го отвежда в Япония като заместник на търговския представител. Обсебен е от „японското чудо”, когато пак късметът го среща с Тодор Живков – през 1970 година, случайно, на световния търговски панаир в Осака. Младежката му вяра, че „японското чудо е възможно в България”, разведрява Тато, който инак е помрачнял, защото „вижда нанадолнището”, по което социализмът пързаля страната му. И ето, че дребничкият интелигентен машинен инженер, чиято бъбривост издава една наблюдателна и напориста натура, е назначен изневиделица за съветник в кабинета на Правешкия предводител. След три години той е вече член на ЦК на БСП, след още три – член на Политбюро, после – министър на машиностроенето и вицепремиер. Падането на режима завлича на дъното мнозина от апарата на Живков, но не и Дойнов – той запазва високия си стандарт на живот, само че във Виена вместо в София. Дори и в края на житейския си път, когато болничното легло е „единствената мебел, която може да ползва”, той не пада духом, а диктува на жена си „своята приказка”, гледайки отвисоко на Луканов и други политически фигури от неговия калибър.]

„Аз лично много дълго вярвах на Андрей – диктува Дойнов, докато лежи във виенската болница. – Вярвах му и когато получавах сигнали за негови действия срещу мен, смятах, че допуска неумишлени грешки, исках му обяснения и той ми се извиняваше и се стараеше да омаловажи нещата…Първият дребен случай, в който поведението му ме озадачи, беше наскоро след издигането му в Министерския съвет. На едно от заседанията, от което отсъствах, Тано Цолов – тогава вицепремиер – използвал, че съм в командировка, за да ме критикува, и то неоснователно. Андрей Луканов, който отлично знаеше за какво става въпрос, не взел думата, за да ме защити. Като се върнах в София, звъннах на Андрей по телефона и го попитах защо си е замълчал.

– Не е етично – казах му – да знаеш, че несправедливо критикуват колегата ти и да не вземеш отношение.

С това сметнах случая за приключен и щях да го забравя, ако след по-малко от час не бях извикан в кабинета на Тодор Живков. Там заварих Андрей.

– Седни, Огняне – покани ме Живков и ме запита: – Е, как смяташ ти, етичен човек ли е Андрей Луканов, или не е?

Останах като гръмнат. Очевидно Андрей беше побързал да поиска среща с Тодор Живков, за да му се оплаче, че съм го обидил.

– А вие, другарю Живков – отговорих, – какво мнение имате за него? Ако смятате, че е етичен, явно е такъв.

Живков отклони въпроса с общи думи. Срещата завърши след пет минути.

Много по-късно ми стана ясно, че има хора, които в своята саморазправа с други ангажират най-отговорни лица, а после се саморазправят и с тях. Моето мнение, че Андрей е от тях, се потвърди няколко години преди 10 ноември 1989 г., когато Тодор Живков прочете пред няколко членове на Политбюро част от писмо, изпратено от майката на Андрей Луканов до него: „Нашата фамилия, другарю Живков, пишеше майката, винаги е била с вас и ви е поддържала, ще ви поддържа и занапред, и затова, много ви моля, грижете се за Андрей и го покровителствайте”… И Живков се грижеше, като скоро след това го издигна за кандидат-член на Политбюро.

Когато ние с Андрей преди събитията от 1989 година градяхме кариера, той винаги беше издиган след мен и винаги беше на по-ниско ниво в партийната и държавната йерархия. Вероятно това е пораждало у него завист и обида.

Тодор Живков може би е бил по-добър психолог от мен, защото го издигаше сравнително високо, но все пак до известно равнище, което той по негово време никога не можа да надскочи. Явно Живков е имал представа за връзките на Луканов със съветските секретни служби и от една страна, е искал да им угоди, като го издига, а от друга страна, е бил предпазлив и не му се е доверявал.
Аз лично съм се учудвал на много дребни прояви на Андрей Луканов, показващи неговото неуважение към хората, виждал съм го как ги използва, когато му е нужно, а след това ги захвърля – аморално и неетично, – но това, което се случи след 10 ноември 1989 година беше ужасяващо. Човек, който повече от деветнайсет години беше непосредствено под закрилата на Тодор Живков, издиган на високи постове и поне външно стараещ се всячески да му угоди, изведнъж изцяло се промени. Той обяви Тодор Живков за престъпник, твърдейки, че „народът иска възмездие за делата му”, беше инициатор на оказвания натиск върху прокуратурата за ареста му и заедно с други партийни дейци се оказа негов екзекутор.”

[В мемоарите от 552 страници, продиктувани в болезнената белота на болничната стая, Дойнов прави, както журналиската Зоя Димитрова се изразява „жестока дисекция на характера на Луканов, като вади от него поредица интриги, и предателства”. Целта му според Зоя е „в мемоарната си книга да покаже и историческата истина, и своята правда”.]

„Международните контакти, които имах аз в ръководената от мен Българска инвестиционно-строителна асоциация (БИСА), разказва Дойнов, породиха идеята да се изгради в София едно модерно игрище за голф. Тя ни бе подсказана от японски бизнесмени – като например господин Имазато, председателя на Българо-японската комисия за икономическо развитие, – които работеха у нас, а пътуваха до Солун, за да играят голф. Направихме проучване, което показа, че идеята би се рентирала, избрахме място – на софийския околовръстен път до Драгалевци, разгледахме оферти на строителни фирми и се спряхме на една английска. Говорехме за инвестиции от 3 до 5 милиона долара, а в случай, че игрището се окажеше високо печелившо – до 20 милиона долара за построяване на собствен хотел, ресторант и детски площадки.

Проектът беше подложен на широко обсъждане и получи всеобщо одобрение от различни ведомства. Андрей Луканов каза, че има възможност от външноикономическия фонд, който управлява, да задели 500 000 долара. Изглеждаше въодушевен като нас. Изненадващо обаче той не дойде на събранието, което свикахме по темата, като поканихме ръководителите на заинтересованите предприятия и ведомства. Всичко мина добре и без него, но другия ден – 8 ноември 1983 г. – сутринта започнаха да ми звънят по телефона участниците в събранието. Тодор Живков им изпратил писмо с много остро съдържание и с убийствена ирония – против игрището за голф. Дадоха ми го да го прочета и аз. „Макар и късно, научих с голямо удоволствие, пишеше Живков, че се е състояло съвещание с ваше лично участие и с участието на директори на стопански обединения и корпорации. На въпросното съвещание се е взело крайно навременно решение – да се построи в полите на Витоша игрище за голф, което ще отнеме само 200 декара работна земя. Предполагам, че планираното от вас спортно съоръжение ще струва милиони и милиони на държавата. Ще ми се обаче да вярвам, че взетото от вас решение за построяването му изхожда от дълбокото разбиране за все по-широко популяризиране на традиционната за българския народ игра на голф.

Към споделеното вече мое удоволствие оставам в неведение само по един въпрос – защо на бъдещото модерно игрище за голф, освен на генерални директори и други отговорни дейци, да не се разреши и на техните секретарки непрекъснато да се усъвършенстват в традиционната българска игра. С другарски поздрав: Тодор Живков.”

Изтръпнах като го прочетох – убийствено. Веднага помолих за среща с Първия ръководител. Той ме посрещна, смеейки се с глас.

– Не взимай толкова присърце писмото ми, другарю Дойнов – каза. Бъдещето може да ме опровергае. Ха-ха- ха-ха! В момента България няма възможност да задели 20 милиона долара за това.

Не мина и седмица, и аз разбрах, че Андрей Луканов е спекулирал пред Живков със сумата 20 милиона долара, а тя беше заложена само в евентуалната последна фаза на проекта за голфигрището. Самият Тодор Живков каза пред много хора, че Андрей Луканов „го е информирал”. Всъщност го е дезинформирал, но Живков му разпоредил заедно с Милко Балев да подготви писмото му, за да го разпише той още преди събранието.

Известно време след това се случи да пътуваме заедно с Андрей Луканов за Евксиноград, Живков беше в резиденцията там и ни беше извикал на съвещание. В самолета, на височина 8000 метра, вероятно за да не бъде подслушван, Андрей ми каза:

– Извинявай много, с игрището за голф сбърках.

Вероятната причина за закъснялото извинение бе, че не беше очаквал Живков да даде гласност на участието му в тази интрига.
Какво означава един човек да одобрява, дори да възхвалява дадена дейност, да обещава пари за нея, и после да стане неин ликвидатор, за да уязви колегите си?! Впрочем само година по-рано Андрей Луканов в качеството си на председател Българския туристически съюз направи значима инвестиция с строителството на влекове и лифтове в Рила, някои в близост до вилата му там. Тези инвестиции не само че никога не се изплатиха, но и ежегодно носеха големи загуби, които се покриваха от бюджета…
Тъй или инак, случката с игрището за голф сложи край на моите илюзии за приятелство с Андрей Луканов, сложи край на личните и на семейните контакти между нас. Тя сложи край и на моето заблуждение, че някои неща, които Андрей прави срещу мен, са случайно явление.”

[Много хора имат разумни и принципни виждания, но нито един от тях не успява да ги демонстрира убедително, когато допусне в разсъжденията си лично пристрастие. Изповедта на Огнян Дойнов е потвърждение за това. Колкото повече той напредва в нея, толкова повече, както изглежда, разумът му отстъпва пред раздразнението.]

„Когато говорим за Андрей Луканов, става дума за национален предател, за агент на чуждо разузнаване, чиято дейност оказа трайно негативно въздействие върху цялата нация!”, горещи се Дойнов, цитиран от съавторката си Зоя Димитрова на последните страници на книгата „Спомени”.

Но въпреки всичко, когато Луканов е в следствения арест на „Развигор” и журналистката Ани Маркова го пита вярно ли е, че е пожелал да даде на следствието свидетелски показания срещу него, отговорът на Дойнов е следният:

– Срещу никого не желая да свидетелствам. Желая да свидетелствам в защита на хора, а не срещу тях.

„Огнян Дойнов е този, който е предупредил баща ми, че трябва да бъде внимателен, защото има заговор за неговото убийство – ще съобщи години по-късно синът на убития, Карло. Но тогава вече нито един от двамата „другари” не е жив, за да бъде запитан дали случайно, катерейки се по стръмните пътища на демокрацията, падайки и ставайки, не са си подали за последно ръка и не са подновили злополучното си приятелство.

В ранната утрин на 10 ноември – два часа преди началото на повратния Десетоноемврийски пленум на ЦК на БКП шефът на Българската телеграфна агенция (БТА) Боян Трайков беше седнал вече на голямото си бюро, пиеше първото си за деня кафе и пушеше поредната си цигара. Димът облизваше високото му чело и се разсейваше нагоре към тавана на просторната му канцелария.

По това време Боян минаваше за най-добре осведомения журналист в българската държава. Син на влиятелния земеделски деец Георги Трайков, талантлив писач, работлив и хубавец, той беше направил забележителна кариера: репортер и редактор в многотиражния вестник „Народна младеж”, кореспондент на Телевизията и Радиото в Париж, генерален директор на Националното радио и сега – главен директор на БТА.

Прегледа пресата: е, да, естествено, пълна с възхищения от публикувания вече доклад за предстоящия днес в 10 часа партиен пленум. Боян щеше да участва в него не само като шеф на непререкаемата информационна агенция, но и като член на Централния комитет на партията. И той, и опитните репортери („бетеанци”), които щяха да пишат информацията за пленума, не очакваха нищо интересно от него. Те си знаеха урока от години – „щом докладът на Живков е публикуван, ще има встъпително слово. Ако го има написано, БТА ще го предаде в пълен текст. Ако Първият говори, без да чете, ще се отбележат акцентите му с думите „другарят Живков подчерта… посочи… изтъкна…”. Членовете на ЦК „горещо ще подкрепят предложенията” и решенията на пленума „ще бъдат претворени в живота”.

– Друг въпрос е, че „претворяването на решенията в живота” няма да го видим никъде освен в нашата дописка – сподели шефът на БТА с един врял и кипял мълчалив репортер, далечен негов братовчед, на който имаше пълно доверие и с който си пиеше отвреме-навреме кафето. – Нали имахме Юлския пленум с неговите решения за стопанско обновление по Указ 56? Какво стана от него? Едно нищо. Закриха седем министерства и създадоха асоциации, в същите сгради, със същия кадрови състав. Чиновничеството се пренамести и пренагласи, щатовете не се намалиха. Много предприятия бяха преименувани, но не и преобразувани във фирми на пазарен принцип. Не беше бутафорно само това, че инициаторите на Юлската инициатива се възползваха от нея лично – направиха си задгранични смесени дружества и предвидливо изнесоха в тях милиони зелени пари…за черни дни… Какъв парадокс! Тодор Живков, всесилният е безсилен да направи това, което иска в страната си. И бас държа, че той самият осъзнава тази драма. И нищо не очаква от днешния пленум, както и всички останали.

Все пак Боян Трайков допускаше (и беше предупредил репортерите), че на пленума може да обявят и втора точка от дневния ред – „Организационни въпроси”, – а това означаваше, както знаеше от опит, „кадрови промени в партийното и държавното ръководство”. Вървеше пак дежурният преди всеки пленум слух, че Живков „ще направи голям кадрил, сиреч сваляне, издигане и преместване на ръководни дейци”. Друг слух, с повече недомлъвки, гласеше, че самият Живков ще си подаде оставката.

– Но това не е за вярване – отсече шефът на БТА, като тури край на монолога си и загаси в пепелника остатъка от изпушената цигара. Мълчаливият репортер само кимна с глава. И той самият беше опознал в дългогодишната си работа страха на Първия да не би да падне от власт. Заради този страх той често сменяше „втория човек в партията”, който сам преди това поставяше – за да не би този „втори”, както Боян се изразяваше „да тръгне да го изпреварва, без да е дал мигач”. При това Живков, говорейки все по-често за „нуждата от коренен поврат”, беше убеден, че той е единственият в партията и в държавата, който може да го направи и „да покаже на Горбачов що е перестройка на практика”.

Обикновено Боян Трайков пристигаше в правителствената резиденция „Бояна” двайсетина минути преди заседанието. Отбиваше се при екипа от бетеанци – да види всичко ли е наред и да даде последни указания, а после отиваше в Дом №1 на традиционната закуска за делегатите – гевреци и боза.

Още от входа на дом № 1 – една импозантна кубична сграда от мрамор – се откриваше гледката към планината Витоша, все още зелена, но на жълти петна, позлатени от закъснялото циганско лято. През стъклата на огромното стълбище се виждаше овалната зала, в която се връчваха ордени, а посланиците предаваха акредитивните си писма. Вдясно до големите прозорци, преди асансьора към залата за пленарните заседания, имаше няколко дивана и фотьойли, в които седяха „момчетата от УБО” – телохранителите на членовете на Политбюро. Тези яки „момчета” знаеха много – докато возеха „обектите” и техните семейства, те ги чуваха какво си говорят, опознаваха личния им живот. Случваше се някои от тях да кимнат съучастнически в отговор на поздрава на Трайков, като смятаха, че и той като тях знае доста от тайните на властта.

Този път обаче, освен че му кимна, едно от момчетата скочи, доближи го и запита шепнешком:

– Другарю Трайков, да ни кажете някои подробности?

„Бях малко изненадан, но съобразих веднага – ще отбележи журналистът в записките си от тази дата, които ще издаде 10 години по-късно в тънка книжка под заглавие „10 ноември – превратът”. –Изхитрих се да скрия от момчетата, че нищо не знам. Оставете подробностите, казах, важен е големият факт. Досетих се, че ако ще освобождават някой член на ЦК или на Политбюро, пазачите от УБО не биха си задавали въпроси. Ако Живков ще си подава оставката, те също биха били наясно с това… И изведнъж ми светна в главата: не Живков си подава, а му подават оставката!”

Пленумът започна. В дневния ред обявиха една-единствена точка: „За хода на преустройството, за подготовката на 14-ия конгрес на БКП”. Дадоха думата на Тодор Живков за встъпително слово. Той започна да говори – не четеше и звучеше бодро: за „необходимите промени в държавното и партийно устройство, за „икономическия механизъм на пазарна основа”… По нищо не личеше, че предстои да бъде абдикиран и от двата поста, които от дълги години заемаше – генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет. Шефът на БТА седеше в ложата на пленарната зала – впоследствие от записките му щеше да стане ясно, че е избрал това място „за да може, ако се наложи, да излезе бързо и незабелязано”, седял „като на тръни”, „мислел усилено” и в съзнанието му светнали „три червени лампички”.

„Първата червена лампичка – пише Трайков – се отнасяше за 1985 година, когато научих, че Живков е изпратил на Михаил Горбачов голямо послание, в което констатира неблагополучията на реалния социализъм и посочва причини за изоставането на социалистическата общност. Това послание беше подобие на обвинителен акт срещу съветското ръководство. В него Живков правеше и предложение за реформа на СИВ – Съвета за икономическа взаимопомощ, което пък беше поучаване на учителя по перестройка. Проява на голяма дързост! Ще я прости ли Горбачов? Малко вероятно. Мина време и се чу, че е оставил писанието на Живков без отговор. Един ръководител на партия и държава да не отговори на друг беше рядък прецедент, най-меко казано – охлаждане на отношенията между двамата.

Втората червена лампичка ми светна за май 1987 година, когато Тодор Живков беше на официално посещение в Китайската народна република. Прие го Дън Сяопин, бащата на успяващата реформа на китайския социализъм. Аз бях в делегацията и успях да проведа разговор с Дън Сяопин, под условие, че ще е без публикация. „Социалистическото общество и неговата икономическа база трябва непрекъснато да се обновяват – във всяка страна поотделно и после в сътрудничество. Не трябва само да се копира някой по-голям брат, какъвто е СССР за България. Живков има интересни прогресивни виждания. За съжаление, му пречат и трудно ще може да ги реализира”, каза ми Сяопин. Я виж ти!

Третата червена лампичка. Връщахме се от Китай. Летяхме над Сибир. Както обикновено след посещение в някоя страна, Живков покани делегацията в своята предна част на самолета за споделяне на впечатленията. В края на монолога си каза: „Ще ида да разкажа на Горбачов какво сме видели в Китай!”. В погледа му, някак присмехулен, прочетох: да види тоя лаладжия как се прави перестройка! Казах си наум: ако го направи – ако прочете на Горбачов лекция по преустройство и му даде китайците за пример, чашата на търпението ще прелее.

Живков го направи. И чашата е преляла”.

Встъпителното слово на генералния секретар на ЦК на БКП на Десетоноемврийския пленум продължи повече от час. И помен нямаше от това, че Живков напоследък се оплаквал от разклатено здраве. Изглеждаше енергичен, кипящ от инициативи, нищо не подсказваше да има намерение да си отива.

Бурни ръкопляскания избухнаха след последните му думи. (Според Трайков „личеше, че не са дежурни, а заслужени. Едно на нула за Живков”.)

Дадоха думата за изказвания. Излизащите на трибуната започнаха да ги четат и журналистите, които „се отегчиха веднага”, забелязаха, че шефът на БТА напуска залата – това означаваше, че няма нужда да записват „празнословията на другарите”, в агенцията вече са изпратени ксерокопия от тях и тя скоро ще ги разпространи по всички редакции.

„Като излязох навън – пише Боян Трайков – аз си взех едно кафе, запалих цигара и почнах да размишлявам усилено пак. Едно на нула за Живков, но срещу кого? Най-близо до ума е да го замени Андрей Луканов. Роден, израсъл в Съветския съюз, завършил институт за международни отношения в Москва, създал там връзки на високо ниво, отдавна подозиран от Живков, че е първото птиче, което пее на братушките след всяко заседание на Политбюро…Това е така. Но от друга страна – Андрей Луканов не е извървял традиционния път на комсомолска и партийна дейност. Извън София е работил в Женева, но никога в бългаски град, не познава реалния живот в страната. Доброто му качество е деловитостта, но има и лоши страни. Характерът му, може би защото е формиран в друга среда, е твърде арогантен. Тонът му е твърде разпоредителен, въобще е с надменно поведение. Повечето от тези, които ще трябва да гласуват за него, смятат, че той не е замесен от тяхното тесто, не го чувстват побратим, не биха казали за него „той е наш човек”. Ако бъде предложен за генерален секретар на партията от съветските другари, ще се приеме като натрапен. Вероятно това е съобразено там…

Кой тогава? Министър-председателят Георги Атанасов? Той е умен, опитен и делови, но е люлян само в българска люлка, едва ли ще го лансират…

Ами тогава кой? Остава Петър Младенов, външният министър. Той също е съветски възпитаник. Завършил е с Луканов Московския институт, установил е и той познанства и контакти. Говори се, че се познавал с Горбачов. Него членовете на ЦК ще го приемат. Той е по-наш човек. Бил е комсомолски ръководител и партиен секретар във Видин. Дружи с художници, писатели, артисти. Внимателен и дружелюбен с всички. Безспорно умен. Ако зависи от Живков, той не би избрал Младенов за свой приемник – той уважава в него ума, но го смята за откъснат от проблемите на страната, бонвиван и къркач… Но пък Живков май не си подава оставката по своя воля. Така че Младенов ще да е най-вероятният му приемник. Няма кой друг. Той ще е!”

Изказванията в залата продължаваха. От двете страни на залата имаше няколко стаи – за членовете на кабинета на Тодор Живков. Оттам заседанието се виждаше на монитор. Опитните журналисти забелязаха, че дават думата на някого, без да кажат „да се готви” друг. То се знаеше – това означава, че не се предвиждат повече изказвания. И друго, по-важно: че няма да има заключително слово на Първия. Но защо не се казва „другарят Тодор Живков се отказва”? За познавачите не беше изненада, че веднага след това се обяви премълчаната по-рано втора точка – за промените в кадровата организация.

– Гледах и се чудех – щеше да сподели след време Боян Трайков, вече пенсиониран, на кафе с журналиската Ани Маркова и още един техен колега. – Как така същите тези хора, довчера напълно послушни и бързащи да кажат „да, другарю Живков”, преди той да е довършил фразата си, как така те същите не му дават да се изкаже? Но вярвах на очите си. Виждах, че събитията се движат от здрава ръка. И предполагах, че здравата ръка си има и здраво съветско рамо.

В обедната почивка на Десетоноемврийския пленум Боян си избрал най-слънчевата скамейка в градината на резиденция „Бояна” и, разбира се, запалил цигара. Нямал намерение да обядва в Дом №2, където за членовете на ЦК на БКП се сервираше супа, готвено и десерт. Било му сито от сутрешните топли гевреци, пък и опитът го бил научил „да се дистанцира от властта, когато интригите в нея станат горещи”. И без друго забелязал, че минавайки край него на път към трапезарията, познатите му партийни функционери не смеели да го погледнат, „да не би да ги попита нещо”, подминавали го като си говорели оживено, но тихо, „сякаш са в стая с мъртвец”. Не чул да споменават името на Живков. Но чул да споменават Горбачов.

{По масите, където нашенци бистрят политиката, Горбачов се беше появил отначало с приказката „Тоя, белязаният, ще ни оправи”. Но после, когато неговата „перестройка” отряза руските подаръци за България – когато се разбра, че „400-те милиона долара, които Живков изпроси от колегата си Брежнев, вече не ги дават” и „затварят кранчетата за безплатната газ”, – пламналото въодушевление беше взело да угасва}.

Като доверен на властта и допускан „с малки изключения, където поиска”, Боян Трайков беше журналистът, който знаеше най-добре как връзките на двамата първи ръководители на България и СССР изтъняваха, докато не се скъсат съвсем. По негово мнение „те не са се харесали още когато са се видели”. Беше чул, че Горбачов е определил Живков като „старата гвардия”, която не възприема нови идеи. А в десетината мнения на Живков, които шефът на БТА беше взел „не за печат, а само за сведение”, беше доловил отначало недоверие („Е, дано този най-после направи нещо”), после недоволство („Уф, баща си тръгнал да учи този младок”), а накрая неприязън и презрение („Горбачов ли? Само бърбори, не прави реформи, не умее нищо съществено”).

Независимо от това БТА съобщаваше своевременно за „сърдечните разговори между Тодор Живков и Михаил Горбачов”, те се обръщаха един към друг със „скъпи другарю” и при срещи се прегръщаха „братски”. Трайков три пъти бе виждал тази прегръдка отблизо: „тя беше протоколна, в нея нямаше нищо сърдечно и дружеско”.

Впрочем видно беше за всеки, който се интересуваше, че срещите между ръководителите на България и Русия оредяваха постепенно, докато секнаха съвсем.

„Само и само за да поговори с Горбачов, Тодор Живков реши да отиде за преглед на очите си при прочут професор в Одеса, като мине през Москва. Но поисканата аудиенция не беше потвърдена и Живков се отказа от прегледа”, щеше да разкаже бившият външен министър Петър Младенов в близкото бъдеще, в което щеше да седне в Живковия кабинет.

Показателно беше също така, че на 23 юни 1989 година, когато в Кремъл беше приета българска делегация начело с Живков, Горбачов бе влязъл при нея без да носи обичайните писмени отговори на предварително поставените от българска страна въпроси – той беше седнал срещу гостите без бележник, разменил бе пет-шест официални изречения с тях и бе предложил да отидат да обядват. Така бе завършила впоследната „братска сърдечна среща”, за която Българската телеграфна агенция съобщи необичайно кратко – в три изречения само .

– След юнската среща тлеещата вражда между Живков и Горбачов стана публична тайна – каза пред диктофона на Ани Маркова пенсионираният вече шеф на БТА. – Освен за нея се шушукаше и за прословутото „ходене за гъби” на Младенов и Луканов. През юни, когато в полите на Рила край Мала църква почват да никнат вкусните манатарки, Младенов и Луканов се навеждат да ги късат и си говорят за единовластието на Живков, който натрапва на държавата приумици, за които някой му е пуснал фитила. И стигат до извода, че истинско преустройство може да се извърши само без него…

[А само година преди това, когато Тодор Живков изневиделица заявява, че си подава оставката, защото „остарява и е нужен някой по-млад”, никой не се престрашава да каже: „Да, другарю Живков, така е”. Напротив – цялото Политбюро го умолява да остане: „Не, другарю Живков, вие сте нужен, вие не остарявате… вижте как жените ви харесват, дето се казва”… Самодържецът хитрува – то е ясно – и всички му се подмазват, като очакват, че той ще отмъсти на неблагодарниците от неговия апарат. Но има и друго – не е поискана и не е получена още от никой благословията на Големия съветски брат за промяната на върха.]

Тъй било, онуй било, но през лятото на 1989 година поборниците за „социализъм без Живков” започват да никнат като гъби – и то в най-близкия му кръг. След 10 ноември един от тях ще разкаже, че Младенов и Луканов „привличат за каузата най-силните фигури от Политбюро”: премиера Георги Атанасов, председателя на Отечествения фронт Пенчо Кубадински, председателя на Комитета за българо-съветска дружба Начо Папазов, председателя на Народното събрание Станко Тодоров и двама областни секретари на партията.

Първият неогласен бунт на „обкръжението” срещу Живков избухва през август 1989 година, на свикано от него заседание в морската резиденция „Евксиноград” във Варна. Обсъждат „поредната му „приумица”, наречена „Постановка за конвертируемостта на лева”. Той я представя накратко и се приготвя да чуе обичайните похвали. Но става нещо невероятно – похвалите са само две! („Другари, да благодарим на другаря Живков за сериозната и откровена оценка, за перспективите, които мъдро чертае днес…” и „Както винаги линията, която начерта другарят Живков, е ленинска, актуална и жизнена”…). Вместо очакваните още хвалебствия тръгват изказвания с премерено критичен тон, повдигат се въпроси, правят се допълнения…По информация от секретния бюлетин на БТА Живков е принуден да изтегли разработката си, а в протокола се вписва поръчение: „Да се доработи, като се вземат предвид направените бележки и предложения”.

След години шефът на Българската телеграфна агенция щеше да обобщи: „Главното беше, че Живков разбра – Политбюро вече не му е безпрекословно послушно”.

В онзи незабравим 10 ноември Боян Трайков още не е допушил цигарата си в парка на „Бояна”, когато членовете на ЦК приключват с обяда в Дом № 2 и се упътват по алеите към Дом №1. Друг път те се задържат по масите с белите покривки, смеят се на умерените шеги с ловните истории на величията. Сега опразват мълчаливо чиниите си, излизат навъсени от ресторанта и тръгват в колона по един към заседателната зала – звънецът вече ги приканва да заемат местата си.

Шефът на БТА сяда пак в ложата и наблюдава напрегнато как членовете на Политбюро се настаняват един по един на помпозния подиум, зад дългата маса, покрита с тежко червено сукно. Според записките му последвалите събития изглеждат и звучат така:
„Тодор Живков седна в средата на масата пръв, преди всички. Погледът му шареше, твърде разсеян и леко отнесен, по него нищо определено не можеше да се прочете. Не приличаше на Живков от сутринта…

[Щеше да мине цяла петилетка от този момент преди да се появят и публични съмнения, че след обичайната си следобедна дрямка тогава все още Първият е бил упоен с традиционното си кафе.]

На трибуната застана министър-председателят Георги Атанасов. Той подготви аудиторията с думите, че въпросът, който Централният комитет ще обсъди сега, има много голямо значение за партията и страната. И встъпи в темата:

– Още преди година другарят Тодор Живков помоли да бъде освободен поради възрастта си, а напоследък отново настойчиво поставя този въпрос.

Това „напоследък” е вчера следобед…

– Политбюро – продължи Атанасов – обсъди всестранно този проблем и единодушно реши да предложи на Централния комитет да приеме молбата на другаря Тодор Живков за освобождаването му като генерален секретар на ЦК на БКП, както и да предложи на Народното събрание да го освободи като председател на Държавния съвет на Народна република България.

В казаното от Атанасов имаше новина. Тя се състоеше в това, че в Политбюро предишния ден Живков не беше молил, а беше казал „аз реших” и беше подал оставка само от партийния си пост, но не и от държавния…

В залата настана споглеждане и побутване. Защо Георги Атанасов обявява, че другарят Живков си подава оставката. Защо другарят Живков не излиза на трибуната, за да си я подаде пред пленума сам?

Апломбът, с който Атанасов предложи на Централния комитет „да изкаже сърдечна благодарност на другаря Тодор Живков, че е отдал целият си съзнателен живот на делото на партията”, не успокои духовете. Всички членове на ЦК с изключение на неколцината посветени в заговора недоумяваха: Може би Живков не се чувства добре? Но нали тази сутрин държа бойка реч? Тука нещо май не е наред?

Почти всички, седящи на предните редове, бяха забелязали, че когато Георги Атанасов произнесе думите „…и да го освободи като председател на Държавния съвет”, по лицето на Живков се изписа нещо повече от изненада – изписа се изумление”.

[Един фоторепортер запечата в обектива си това красноречиво лицеизражение. Тази снимка стана ням свидетел на избухналите впоследствие спорове на тема сам ли е слязъл Живков от върха на държавата, както той до смъртта си уверяваше, или се е смаял, когато са го свалили рязко оттам.]

Разказът на Боян Трайков продължава така: „Георги Атанасов прикани към изказвания по точка втора – „Организационни въпроси”. Залата леко зашумя. Царят [тук Трайков има предвид Тодор Живков] седеше в очакване. Неговата редица на шахматната дъска беше вече празна. Офицерите го предадоха, обърнаха към него топовете и конете. Останаха му само пионките отпред. Ще го защитят ли те? Това му беше последната надежда. Но още първото изказване попари всяка такава надежда: „Другари, да се отнесем с разбиране към молбата на другаря Живков, да го освободим с благодарност и да изберем Петър Младенов на негово място.”

Следващите изказвания са в същия дух, със същото съдържание. Тук-там се надига и тон на недоволство от Живков. Идва от тия партийни дейци, които Живков е „държал в глуха линия” в сравнение с други. (По преценка на Трайков „минимум 50–60 души в залата са отдавна убедени, че Живков представлява отминало време и поколение, и желаят начело на партията да застане млад и високообразован човек, който би действал по-енергично и в унисон със съвременните международни изисквания”.)

Дебатът продължава, следвайки вероятно добре обмислен и режисиран сценарий. До момента, в който един неприобщен към заговора функционер – Николай Ирибаджаков, отговорен редактор на теоретичния орган на ЦК на БКП – списание „Ново време”, излиза на трибуната спонтанно, с импровизация:

– Другари, обсъждането на такъв важен исторически въпрос, какъвто е оставката на другаря Живков и избирането на нов пръв ръководител, не може да се решава така набързо и импровизирано. Необходимо е Политбюро да представи пред нас един реалистичен доклад, въз основа на който да решим какво да правим и какъв човек ни е необходим за генерален секретар.

Думите му предизвикват силно вълнение сред делегатите, които до този момент си мълчат, „плюнчат показалците си и се ориентират накъде духа вятърът, за да опънат в тази посока платната”. Залата зашумява като в антракт. Някой подвиква „Правилно!”, друг възразява „Стига с тия доклади!”, трети опитва да вземе думата, без да му я дават. В създалото се колебание се задава опасност за провал на сценария, Георги Атанасов я съзира и обявява:

– Почивка, другари!

В почивката се случва нещо още по-интересно: Живков се присъединява към една от групичките на излезлите в градината да запалят по цигара. Застава до поета Георги Джагаров, признат за един от най-изкусните му компаньони и ласкатели. Боян Трайков се наблизо, наостря ухо с репортерско любопитство и чува:

– Абе Георги, нали виждате, че другарите не желаят да ми приемат оставката. Защо мълчите и не вземате отношение? – гласът е на Живков.

Георги Джагаров отвръща с престорено учудване:

– Ама нали вие сте си подали оставката, другарю Живков?! Има решение на Политбюро с ваше участие и съгласие.

Настъпва кратко неловко мълчание. Някой промърморва нещо като въпрос, Живков отговаря на висок тон, за да се чуе наоколо:

– Вие решавате. Вие сте гласът народен, гласът Божи, ха-ха-ха…

Гръмогласното му „ха-ха-ха” този път не подхожда на помрачнялата му физиономия.

„Всичко е ясно – коментира шефът на БТА. – Тодор Живков не казва подадох си оставката, гласувайте я и това е. Не казва и обратното. Изразът „вие решавате” определено подсказва, че оставката му е подадена и сега, както и преди, формално. И сега зависи от гласуването на „другарите” дали Първан ще продължи да командва по старому”.

Първан – така съратниците на Първия го наричат зад гърба му. Боян го сподиря с поглед. Вижда го как се поспира при друга групичка, но само за минута, сигурно за да не го обвинят, че агитира. В същия момент чува някой да споменава армията: „Военните са в София и са взели под око главните управления на Държавна сигурност и МВР”.

Изтръпнал, журналистът зарязва „почивката и Първан” и се заема да провери – слух за сплашване ли е това, или бойна готовност за военен преврат. Открива генерал Георги Милушев, шефа на УБО, в левия мраморен коридор.

– И армейците, и баретите са по казармите си – уверява го, шушнейки поверително, генералът. – Който разправя обратното, прави ненужна демонстрация.

[Демонстрация е, да. Но не е „ненужна”, а умишлена. С нея се внушава на колебаещите се, че падането на Властелина от Правец е неотвратимо].

– Тук всичко е спокойно, но другаде много се вълнуват – подхвърля генералът, пак ниско и заговорнически. – Фьодоров ми звъни през петнайсет минути да пита какво става.

[За шефа на БТА това е изчерпателна информация. „Фьодоров” – това е Владилен Николаевич, съветски генерал-майор, представител на КГБ в българската Държавна сигурност, направо казано – резидентът на съветското разузнаване у нас. Какво би могло да означава неговото съпричастие към пленарното заседание на ЦК? Нищо друго освен това, че то се извършва под контрола на Големия брат.]

След почивката дават думата на Лазар Причкапов, който оглавява Софийския областен комитет на партията. Той е кратък и праволинеен: благодарност на Живков; „да” на оставката му и „не” на предложението да се протака изборът на Петър Младенов за главен секретар.

– Ако протакаме, другари, скоро ще изпълняваме не нашите решения, а тия, които ни диктува улицата. Такъв е изборът, избирайте! – приключва той.

Председателят Георги Атанасов стъпва на тази твърда позиция и отново се показва решителен – без да погледне към публиката, за да не види някоя вдигната ръка с „искам думата”, той предлага да се прекратят разискванията.

Приема се.

Още две гласувания – няколко минути стигат – и Тодор Живков е вече бивш, а Петър Младенов – действащ генерален секретар на ЦК на БКП.

Пълно единодушие. Само един е против Младенов, като се мотивира, че би предпочел пред него Александър Лилов – виден партиец, речовит, очебийно интелигентен, изпаднал наскоро в немилост пред Живков и изваден от централния апарат на БКП.

Лицето на Андрей Луканов е непроницаемо. Петър Младенов се е загледал заинтригувано в облегалката на стола пред него – все едно, че току-що е видял скорпион да пълзи и застрашително по нея.

Един от най-старите репортери на БТА се изхилва нервозно:

– По дяволите, някой да ме ощипе, за да видя сънувам ли. Започнах работа в държавата на Живков преди трийсет години и бях до тази сутрин абсолютно сигурен, че в същата държава ще се пенсионирам.

Шефът му Боян Трайков ще сподели след години:

„Бях близо до трибуната и погледнах към Живков. Ужасно състояние. Полусвлечен на стола, лицето – отпуснато и грохнало, погледът – невиждащо блуждаещ. Седеше като изпаднал в някакъв унес. Някой до мен като че ли ми прочете мислите и каза:

„Сестра Младенова май е прекалила с успокоителните”. Той имаше предвид личната медицинска сестра на Живков…Но аз си мислех друго – с неговите камъни, по неговата глава. Нали именно Живков учеше и възпитаваше с години всички членове на ЦК да вдигат ръка за съгласие с всичко, което се говори от тази трибуна!”.

…В историческия ноемврийски ден на трибуната се изкачи последен новоизбраният вече партиен шеф Петър Младенов. Говореше скучно, по партийния канон, подхвърляше познатите фрази на съветския вожд Горбачов: „преустройство, гласност, откриване на света, гражданско общество”. Залата беше смълчана, но едва ли някой друг освен Луканов се опитваше да задържи вниманието си върху думите му от началото до края. В „новата обстановка” всеки от останалите беше зает да мисли тревожно и съсредоточено за най-важното нещо на света – за себе си. Всеки – от най-досетливия до най-празноглавия в залата – се питаше вероятно къде ще го отвее вятърът, повалил току-що от върха самия Първан – вечния, непоклатимия, хитреца, вземащия и даващия, наказващия и всеопрощаващия.

Петър Младенов свърши речта си и седна на мястото си сред умерени ръкопляскания. Нищо съществено не беше казал.

Но пък беше написал нещо съществено – само че около двайсет дни по-рано.

„Другари – беше написал Петър Младенов в извънредно обръщение към членовете на Политбюро и Централния комитет, – роден съм през 1936 г. в село Урбанци, тогава околия Кулска. Сега това село се нарича Тошевци. То носи имената на убити партизани, един от които е моят баща. От 1931 г. и до гибелта си – 1944 г. той е бил неизменно партиен секретар на селската партийна организация. Майка ми е била ятак на партизанския отряд „Георги Бенковски”. Член е на БКП и е активен борец против фашизма и капитализма.

Що се отнася до мен. До 14-годишна възраст учих в родното ми село. След това гимназия във Видин. Бил съм председател на пионерската организация в училището. В гимназията бях секретар на Ученическия комитет на Съюза на народната младеж. След това бях курсант в Суворовското училище в София и във военното училище в Шумен. След това бях студент по философия в Софийския университет. През 1957 г. бях приет в Института за международни отношения в Москва – там бях един от секретарите на Комсомола. След шестгодишно учене завърших института с отличен успех.

През 1963 г. бях избран за секретар на Окръжния комитет на Комсомола във Видин. След 1966 г. последователно бях…”

Оттук нататък писмото на Младенов следваше дълъг списък на неговите отговорни и още по-отговорни длъжности в ръководните органи на Димитровския комсомолски младежки съюз (ДКМС) и БКП. Неписаното внушение беше, че Младенов се издига постепенно, а не с покачване върху могилата на заслужилия си баща; че прави крачка по крачка, докато стигне до президиума на Политбюро и до най-високия пост в Министерството на външните работи; че по своята собствена, а не по бащината си заслуга представлява като външен министър България пред света. Имаше и написано внушение: „Другари, нарочно ви съобщавам автобиографичните си данни – за да е ясно, че съм един от вас и съм като вас – роден съм и съм израснал в комунистическо семейство”.

„Да е ясно” – нека да е така. Но защо му бе нужно на Младенов да изяснява каквото и да било за себе си на хора, които повече от добре го познаваха?

Едното обяснение беше, че той целеше да подготви тия хора за следващите редове на обръщението си към тях, а в тия редове се казваше нещо стряскащо за времето си, нещо бунтовно, нещо антисистемно – с други думи нещо такова, което „никой не очакваше да чуе и то точно от него”. Казваше се, че Тодор Живков е довел България до кризисно състояние, че е изолирал страната от света и от СССР даже, и че – внимание! – с това писмо Младенов с омерзение и гняв си подава оставката.

Имаше и друго обяснение за автобиографичното предисловие. То беше, че писанието на Младенов е предназначено не само за българските му другари, а и за съветските „товарищи”. Че то трябва да послужи на съветските другари (по руски казано „товарищи”) за доказателство – да им докаже, че петдесет и три годишният кротък, възпълен, благообразен и болнав мъж, за когото се разправяше, че е привързан към чашката, е достоен за пръв ръководител на Българската комунистическа партия, за какъвто Живков вече не е подходящ.

Писмото беше храбро. То беше не само нетипично, но и опасно за автора в Живковия режим. И то едва ли бе съчинено спонтанно, макар че авторът сочеше повод за него – че Живков го нахокал, показал му неуважението си.

„Това се случи преди една от моите дипломатическа среща – пишеше Младенов до своите другари и „товарищи”, – преди насрочен мой работен обяд с посланика на САЩ Сол Полански. За него другарят Тодор Живков знаеше, както винаги е знаел за всички мои прояви. Целта на срещата с Полански беше да се направи анализ на двустранните ни отношения на основа на предишни мои разговори с държавния секретар на САЩ Бейкър.

В 12:20, точно 10 минути преди срещата с Полански, ми съобщиха, че по телефона ме е търсил другарят Живков. По това време при секретарката ме чакаше заместник-министърът на външните работи Иван Ганев. Поканих го да влезе в кабинета и поисках да ме свържат с другаря Живков. Недочаквайки моя разговор, Ганев ми заяви, че на срещата с Полански след малко трябва да заявя, че Щатите се вмесват грубо в нашите вътрешни работи, което е недопустимо, и че преустройството в България може да стане само с Тодор Живков… Не зная кой му беше дал подобни инструкции да говори така безцеремонно с мен.

По телефона се обади и другарят Живков. Той раздразнено повтори думите на Иван Ганев, че САЩ се вмесват грубо в нашите вътрешни работи и това трябва открито да им се каже. Заяви, че знае за моята среща с посланика на САЩ и че такива срещи, на които ще се занимаваме с въпроси „ала-бала”, не са нужни.

Отговорих му, че не съм мислил да се занимавам с въпроси „ала-бала”, че тази среща се готви вече много време и е нужна на нашата страна. Казах, че съжалявам за неговия неуместен тон. Заявих, че в работата си винаги съм се старал да не се занимавам с несъществени въпроси.

След моя отговор другарят Живков възприе друг, по-внимателен тон. Но аз моля Политбюро на ЦК на БКП да вземе отношение към тази груба, некоректна и с нищо незаслужена нападка срещу мен. Мисля, че при това отношение на другаря Живков към мен аз не бих могъл да изпълнявам задълженията си нито като член на Политбюро, нито като външен министър на България. С това мое писмо моля да считате, че съм подал оставка и от двата поста.”

Писмото не завършваше с подадената оставка, както би могло да се очаква. Имаше и продължение, в което Петър Младенов – същият Петър, който по всеобщо мнение „бе един от най-послушните, дисциплинирани и смирени държавни апаратчици” прояваваше неочаквана, неприсъща на характера му дързост – одързостяваше се да разкритикува остро Първия ръководител, да посочи обвинително „истинските причини за раздразнението му”:

„Живков разбира, че доведе страната до дълбока финансова, икономическа и политическа криза; че със своята политика на неискрености и дребни хитрувания, целящи той и фамилията му да се задържат обезателно на власт, успя да изолира България от света; че стигнахме дотам, че се изолирахме дори от СССP; че сега сме в едно корито с прогнилия румънски диктаторски семеен режим на Чаушеско. Със своята политика Тодор Живков изхвърли България извън бързея на времето. Мислите ли, че е леко да бъдеш външен министър на такава държава, с такъв ръководител!”.

Такава рязка и публична критика на Властелина от страна на хората, които той самия беше овластил, дотогава бе нечувана и немислима. А Младенов се бе осмелил не просто да я изрече, а и да я документира:

„Другари, като всеки от вас и аз имам реална представа за моралния лик на Тодор Живков. Зная, че той няма да се спре и пред най-груби престъпления, когато се докосват до неговата светая светих – властта му. Зная, че след това писмо той ще изфабрикува маса лъжи и клевети против мен. Не изключвам, че ще се опита да премине и към физическа разправа с мен или членовете на моето семейство. Ако това се случи, морална отговорност ще носите и вие – моите другари, които обичам, уважавам и ценя”.

Писмото бе подписано „ с другарски поздрав” и датирано на 24 октомври.

В този ден Петър Младенов отсъстваше от редовното заседание на Политбюро. Но „дръзкото му послание” беше доставено на Продан Стоянов, шефа на деловодството, един от най-доверените на Живков хора.

Продан Стоянов отвори бунтовното писмо незабавно – пратеникът на Младенов му го връчи в пощенски плик „на ръка.” Най-отпред имаше бележка за него: „Драги Продане, прочети и предай на другарите”.

Продан го прочете – той беше ловък функционер, но въпреки това, както довери по-късно на свой колега, изпита „силно, почти юношеско учудване и вълнение”.

Острата конфликтност и несдържаното самохвалство, които бликаха от текста, бяха толкова чужди на нрава на Младенов, че повдигаха пред всички, които го познаваха, един и същ въпрос: кой е истинският автор на писмото? Продан Стоянов беше от тия, според които отговорът беше еднозначен: текстът е ако не изцяло съчинен, то редактиран от Андрей Луканов, близкия приятел на Младенов, неговия състудент от Москва. (По-късно щеше да се появи и достоверен разказ за това как „Петър беше написал писмото в чернова, прочел го беше на жена си, получил бе подкрепата й и беше пратил черновата на Луканов, който го продиктува на една машинописка с поправките”.)

– Е, да, писмото определено звучи в стила на Бялата лисица – каза по-късно Цвятко Цветков (покойният вече секретар на МВР) на една журналистка. – Но мен, ако питате, разказът в него си е на Пешо, негов е и рискът.

„Постъпката на Петър Младенов беше супер рискова, но много необходима, коментира шефът на БТА (вече бивш). – Младенов явно беше уведомен, че е определен за мястото на Живков и би било добре да се разграничи от него по ярък начин. Необходимо беше да си създаде име на пръв явен бунтар срещу живковизма, за да се издигне до върха на вътрешнопартийната опозиция, която все още действаше под прикритие”.

На върха на прикритата опозиция в партията стоеше Луканов – „поне така изглеждаше и от София, и от Москва”. Самият Правешки диктатор беше убеден в това (което и в руската преса след крайъгълната 1989 година се споменаваше –че „инициативата за смяната на Живков е на Андрей Карлович”. В цялата история отначало само едно оставаше неясно – защо не „инициаторът”, а състудентът му беше избран на мястото на Първия след преврата?

Боян Трайков нямаше колебания по този въпрос:

– Изборът е на руснаците. Луканов е първоначалният претендент, а Младенов е негов подгласник. Младенов обаче е избутан напред от Луканов.

Защо?

Трайков си имаше теория:

– С другари от Политбюро сме си говорили, че Луканов е твърде страхлив и предпазлив. Предстои ли заседание по щекотлив въпрос, той редовно иска среща с Живков, за да си свери часовника. Затова тези другари смятат, че Луканов е предпочел на първа позиция да излезе Младенов, та ако стане късо съединение, него да удари токът.

Шефът на БТА бе пряк свидетел на това как Младенов и Луканов „приобщаваха към каузата анти-Живков членовете на ЦК”. Самият той бе един от „неприобщените”, но бе „в течение” и разказваше от първо лице.

– Организираха се приятелски събирания, на които се разменяха мисли и се подсилваше желанието за промяна. Аз два-три пъти съм присъствал на тях. Ставаше дума, че „като дойде съдбоносният момент, всеки глас ще бъде решаващ”. Знам, че на едно такова събиране, доста многолюдно, Младенов и Станко Тодоров, който до едно време минаваше за дясната ръка на Живков, излизат на балкона и доста дълго време мечтаят там за по-добро бъдеще на социалистическа България…Дали е по-практичен, или не обича ветровитите балкони, Луканов повече разчита на братската помощ. Неговото внимание е насочено към съветското посолство, където апелира към посланика Виктор Шарапов и съветника Валентин Терехов да убедят съветския ръководител Горбачов в нуждата от по-бърза смяна на българския му колега. И това става в сауната на посолството – хем приятно, хем полезно.
Боян Трайков недолюбваше Андрей Луканов (това сe видя и черно на бяло, след като книгата му „Превратът” излезе от печат).

Може би липсата на симпатия е била взаимна, защото през 1990-та – годината, когато Луканов беше министър-председател, Трайков не беше вече директор на БТА. Във връзка с десетгодишнината от 10 ноември, която политикът не доживя, журналистът заяви буквално:

– За мен ролята на Андрей Луканов в ноемврийската промяна остава загадка. Но в едно съм сигурен: той не беше убит по политически причини. За да напиша книга за преврата срещу Живков, аз разговарях с много свидетели и участници в него. Постепенно забелязах, че те говорят без задръжки за Петър Младенов и за „Петровата завера”, а запитам ли за Луканов, следва замълчаване или отклоняване от моя въпрос. Заинтригуван, започнах да питам по-конкретно за неговите действия, но все срещах нежелание за отговор. Разбирах, че не е заради принципа „за мъртвия или добро, или нищо”. Имаше някаква друга причина, която долавях от недомлъвки и мимики. И когато ги тълкувах, стигах до извода за нещо неприятно, за някакво разочарование. Започнах да проследявам и по памет поведението на основните участници в десетоноемврийския заговор: на комуниста трето поколение Андрей Луканов, на Петър Младенов – сина на убит партизанин, на Добри Джуров – партизанския командир на отряда „Чавдар”…Постоянно проличаваше изключителната, прекалена предпазливост на Луканов. Докато в барчето на почивната станция на Министерския съвет във Велинград можеше да се чуят разговори за Живковите приумици и неудачи: „Първан казал това, Първан направил онова…”, Луканов, за да е обезопасен, разговаря с Младенов за Живков, берейки гъби в полите на Рила. Когато Младенов се връща от Китай и Луканов иска да го уведоми, че Джуров и други двама чавдарци са опитали, но не са успели да убедят Живков да подаде оставка, той не отива при приятеля си – което би било нормално, а му праща бележка по сина си, по Карло. Озадачаващо е, че във всички етапи на заговора, от идеята до реализацията, „инициаторът” винаги стои на втори план, в прикритие, в полусянка. От страх ли е това? По принцип е възможно и човешки оправдано. Но той се крие и пази винаги повече от другите! На въпроса ми защо Андрей отстъпи първата позиция на Петър, негов много близък приятел ми отговори: „Когато е опасно, няма претенденти за славата”. (Край на цитата).

Малко след 10 ноември обаче Луканов опроверга разпространеното мнение – че е „предпазлив, страхлив и нерешителен”, – като зае най-трудната и отговорна позиция. Стана министър-председател. Съратниците му от борбата срещу Живков един по един бяха отстранени или „избутани встрани”. И се получи така, че от всички участници в „Петровата завера” в политиката се задържа до смъртта си само Андрей Луканов. Дори и след като предаде властта на опозицията, той остана на политическата сцена – като депутат. Докато беше премиер-министър, народът ставаше в 3–4 часа посред нощ, редеше се премръзнал на опашки за хляб и говореше все за него – за Луканов, „колко го мрази Живков”, „колко той е загрижен да има в страната организирана опозиция”…За Петър Младенов, за смелостта му, за безпрецедентния риск, който пое с бунтовното си писмо срещу Живков, не ставаше и дума, все едно, че нищо такова не е имало …

Продан Стоянов запозна Тодор Живков с писмото на Младенов един ден след като го получи – в 10 часа сутринта на 25 октомври. Той влезе, както винаги, в кабинета на Първия за ежедневния си доклад – носеше обичайната тънка папка в ръка, по нищо не личеше, че цяла нощ не беше спал. Седна срещу Живков на залепената за бюрото му заседателна маса, отказа кафето, поиска само вода и „хвана бика за рогата” – беше отхвърлил сам идеята си да остави най-неприятната новина за най-накрая. Отвори папката и извади Младеновото писание. Понеже знаеше, че Първия не обича да чете сам повече от половин машинописна страница, той представи с няколко цитата съдържанието му и после му го подаде. Живков го пое и го остави встрани от себе си, без да го погледне. Зад дебелите стъкла на очилата му не се видя нито изненада, нито яд. Изражението на лицето му не се промени, когато каза:

– Задръж го и не го показвай на другарите. Ще видим какво да правим.

В по-предишно време единоначалникът би се саморазправил с непокорния партизански син незабавно – щеше да го „вкара в някой глух коловоз”, да подхвърли тук-там „пропи се и посрами баща си” и да му покаже после пътя към село Тошевци. В по-предишно време – да, но не и сега. Като „стар мохикан” Тодор Живков „слагаше ухо на земята и чуваше копитата на промяната – и откъм Съюза, и откъм братските страни, и в България”…Беше се откъснал от обикновените хора – старческата леност го надвиваше, откакто погреба жена си и дъщеря си, а в оределите си „срещи с народа”, „визити при челници в заводи” и „беседи с трудови колективи и партийни активи”, получаваше „стотици приветствия” и нула информация. Умът му обаче си беше на място – достатъчно остър, за да не се пързаля по лигите на подмазвачите. Информираше се за неприятните новини от един секретен седмичен обзор на БТА, който се правеше в три разновидности: Бюлетин С-1 за областните партийни ръководства, Бюлетин С-2 за членовете на ЦК и Бюлетин С-3 за Политбюро и Първия ръководител. Идеята за „обзорите” беше на Боян Трайков, целта – „тези отгоре” да виждат как ги оценяват „тези отдолу”.

Тодор Живков четеше внимателно секретния бюлетин. В него бяха цитирани несъгласията с неговата политика и пеперливите вицове, описани бяха сигналите за протести и корупция – пишеше за „грандоманията в селското стопанство и породилата се безстопанственост”; за „мнимите реформи, които водят до хаос в управлението и икономиката”; за „лошата техника и ниското качество в производството”; за „пренадутите щатове в ненужни институти и организации”; за „самозабравили се местни големци и партийни секретари”; за „ безобразия на администрацията”… Наясно беше, че всички „недъзи и грешки на растежа” се приписват на него – на „Бай Тошо, който гледа лошо”. Даваше си сметка, че от Възродителния процес, както бяха нарекли прекръстването на турското население, и от Голямата екскурзия (доброзорното изселване на българските мюсюлмани в Турция) тепърва ще се раждат още горчиви плодове. Турци, прекръстени с български имена, бяха заложили вече взривни устройства на гарата в Пловдив, на летището във Варна, в грандхотела в Сливен и под купето за майки с деца във влака от София за Бургас. Осем души загинаха във влака и едно дете сред тях…Пресата премълчаваше за кървавия тероризъм, но мълвата разпалваше ярост и всяваше ужас…

Живков досред нощ понякога разпитваше съветника си Костадин Чакъров какво си шушукат партийните кадри, какво мърмори интелигенцията, която покойната му дъщеря Людмила беше „разглезила с пари, звания и салтанати”, какво приказва народът по трапезите…

Привечер на 27 октомври в годината на промяната Тодор Живков седеше замислен на голямата тераса в резиденцията в Банкя – едно двуетажно здание, модерно за времето си, облицовано с мрамор, ъгловато и разгърнато по ширина, в което той живееше сам от деня, в който погреба дъщеря си, до падането му от власт. В неговия случай „сам” означаваше „Бай Тошо, охраната му, готвачът, две чистачки, две сервитьорки и Ани Младенова, медицинската му сестра (която нямаше нищо общо с Петър Младенов, съвпадението на фамилиите беше случайно).

Залезът беше прекрасен. Слънцето си отиваше, придружавано от множество перести облачета, които беше оцветило в оранжево и златно. Ветрецът, забрал кристалния въздух на близката Люлинска планина, догонваше бляскавата небесна процесия и я разместваше така, че да изглежда различно красива във всеки момент. Свикнал с вълшебната гледка, властният обитател на резиденцията се премести с гръб към нея и подложи раменете и врата си под последните лъчи – да го погалят като топли женски пръсти… Хубави жени край него имаше достатъчно и той като вдовец не се лишаваше от ласки, но ищахът му намаляваше с възрастта и сексът го уморяваше – стигаше му да поопипа една от по-младичките сестрички, помощничките на Младенова с белите престилки, и да се остави на милувките ѝ.

Тя обаче цяла седмица не беше идвала, а и той беше угрижен – втори-трети ден, откакто беше прочел писмото на „оня пияница Младенов”, беше загубил всякакъв апетит. Отказа вечерята, която беше приготвил готвачът – пълнени сушени чушки с боб, каквито иначе много обичаше, и си поръча едно мляко с ориз. Живков без друго се хранеше диетично, по режим, подготвен от екип на Правителствена болница – здравословни храни, приготвяни под надзора на УБО. Здравословното хранене не го измъчваше, то беше тъкмо по вкуса му – месо веднъж дневно, варено или печено, а иначе – хляб (топла питка за предпочитане), бяло саламурено сирене (краве и овче, но биволското му беше любимото), домати, маслини, масло и чубрица, качамак с прясна извара и „правешката баница” на майка му – с повече масло, стопено и изсипано върху горната кора. Дивечовото меню не го изкушаваше, въпреки че често ловуваше, предпочиташе телешко и пилешко, не обичаше и риба, хапваше пъстърва, колкото да не е без хич, а морските дарове наричаше „салтанатите” (на приеми и в морската му резиденция се предлагаха на гостите понякога, но рядко).
Когато беше в добро настроение, Живков канеше на масата си някой от персонала, не обичаше да дъвче сам. Сега обаче отпрати и сервитьорката, и бай Христо, готвача, който пристигна да му предложи постен миш-маш.

– Остави, млякото с ориз ми е достатъчно. – Ядеше го заради диабета без захар.

Опразни набързо с лъжицата купичката и даде знак на сервитьорката да я вдигне. Продължи да мисли усилено. Знаеше, че „случаят с Младенов” трябва да се реши и че се чака неговата дума. От 25 октомври сутринта си мълчеше за оставката му, макар да бе уведомен неофициално, че тя е стигнала с копие от писмото до Москва. Оттогава външният министър не беше ходил на работа – беше „болен” или поне така твърдеше секретарката му по негово указание. Друг път отсъствията му по болест минаваха незабелязано, но този път нямаше как – на 30 октомври той трябваше да участва в една дългоочаквана и уредена с големи усилия среща на министрите на външните работи на Турция и България. Целта на срещата беше да се нормализират поне донякъде отношенията между двете държави, обтегнати до крайност от насилственото покръстване на българските мюсюлмани и изселническата вълна. На въпроса на секретарката на Живков до секретарката на Младенов дали за срещата в Кувейт „шефът ѝ ще се оправи”, отговорът беше: „Господин Младенов знае, че срещата е деликатна, но продължава да страда от вирусното заболяване”…

Замислен, Тодор Живков стана от самотната си трапеза и се отправи към самотното си легло. Заспа с помощта на хапчето валериан, което дежурната медицинска сестра бе оставила на нощното му шкафче до чашата с вода…

На 30 октомври с турския външен министър се срещна вицепремиерът Георги Йорданов – макар в средите на номенклатурата той да минаваше повече за спец по културата, нежели за дипломат или за правист, какъвто беше по образование.

Резултатът от дипломатическата мисия на Йорданов беше „съмнителен” според разбирачите, но независимо от това кореспондентът на БТА от Кувейт избра за дописката си заглавието „Поставено е оптимистично начало”.

Междувременно Тодор Живков бе пратил при външния си министър в оставка двама души от Политбюро – Димитър Стоянов, втория човек в партията, и Пенчо Кубадински (бивш партизанин, антифашист, по-популярен като веселяк от Живковата ловна дружинка) – да го уговорят да си оттегли писмото с упреците към Първия ръководител, който „бащински ще му прости”. Тримата се бяха срещнали и бяха разговаряли в кабинета на Стоянов в ЦК. Както разказа след това отлично осведоменият шеф на БТА, Петър Младенов беше изслушал обясненията на Димитър и Пенчо за „сложността на преломното време, за предстоящите огромни задачи, за нуждата от крепко единство и темподобните им другарски словоизлияния и беше кимнал с глава”. След което бай Пенчо беше докладвал: ”С Петър се разбрахме…” Живков обаче беше попитал: „А оттегли ли си писмото с оставката?” Парламентьорите се бяха затруднили с отговора, обаче той бе по-скоро отрицателен.

„Другарят Живков се съмнява – беше споделил бай Пенчо Кубадински с шефа на БТА – че Петър действа сприхаво и индивидуално. Все си мисли за приятелството му с Луканов и за връзките на Луканов с Москва. Тия дни ще разговаря и лично с Петър, да видим какво ще стане…

Срещата се беще състояла с неясен резултат. Според Първия ръководител двамата с Младенов „постигнали пълно съгласие за приключване на инцидента, взаимно се извинили и се прегърнали мило”. Според Младенов „Живков му се извинил, а той приел да продължи да бъде външен министър, след като получил обещания за големи промени във външната политика”.

„Както обикновено – заключаваше Боян Трайков в своите записки за преврата – истината е някъде по средата. Във всеки случай никой освен посветените в скандала не забелязаха някаква промяна в отношенията между двамата чак до паметните дни, когато не Младенов, а Живков хвърли оставка”.

Е, да, когато на 2 ноември –седем дни преди да падне от власт, Тодор Живков приема в Министерския съвет посланиците на Лаос, Швейцария и Япония за връчването на акредитивните им писма, неговият външен министър стои, както винаги, от дясната му страна. Когато виждат това, посветените решават, че Младенов се е уплашил: „Отстъпи, ами как, с гавазите на Живков не бива шега”. Боян Трайков обаче не мисли така – според него Младенов се държи не като страхливец, а като стратег: „Писмото му вече е дало ефект, венецът му на герой няма да повехне”.

Тази теза изглежда логична. Защото Младенов, бидейки в Политбюро, може да работи за каузата, а бидейки изолиран във вилата си, изпуска събитията – дори не може гласува против Живков.

Преди на гласува против Живков неговият бъдещ приемник, все още външният министър Петър Младенов, разиграва две различни комбинации с общ код – и кодът е „Москва”.

В първата комбинация Младенов прави официално посещение в Китай по странна програма: лети десетки хиляди километра дотам и само след два дни – на 8 ноември следобед, часове преди преломния Деветоноемврийски пленум, звъни на началника на УБО с молба „да му прати спешно самолет за България”. И мислите, че се обажда от Пекин? Не познахте. Обажда се от Москва. Дори и без да е мнителен, човек се досеща, че експресното пътуване до Китайската народна република е дипломатическо прикритие на пътуване до другаде – до Съветския съюз.

Във втората комбинация (която е първа по време) бъдещият Първи в БКП дава своето бунтовно писмо на Луканов още в чернова – едно, за да претърпи подходяща редакция, и друго – за да отлети с Луканов за Москва.

В руската столица писмото трябва да мине (както и става) през „две ръце”, за да стигне до Горбачов и да се впише с негово разрешение в ръководената от него „социалистическата перестройка”. За целта то първо трябва да бъде връчено за сведение на Валентин Терехов – кадрови съветски разузнавач, работещ под дипломатическо прикритие в съветското посолство в София. След това трябва да бъде дадено дискретно на посланика на СССР в България Виктор Шарапов. И после лично Шарапов трябва да го занесе на лидера на Съветите в Кремъл.

Дали случайно Шарапов се намира по това време на московска земя, вместо да е в София, където е местоработата му? Дали Горбачов случайно го приема точно тогава, когато у него се е озовала оставката на първия български дипломат с ключовото изречение „стигнахме дотам, да се изолираме дори от СССP”? Едва ли…

Кой е Шарапов? Генерал от КГБ, начетен, влиятелен съветник и помощник на трима генерални секретари на Комунистическата партия на Съветския съюз – Юрий Андропов, Константин Черненко и Михаил Горбачов. Когато през 1988 година пристига „заедно с Баба Марта” в България, славата му на световен супершпионин за специални поръчки вече го е изпреварила.

Защо Горбачов изпрати разузнавач от толкова висок ранг в „братска България”? Отговорът не беше чут никога от устата на пратеника. С българските големци той се държеше високомерно, заповеднически и от дистанция. Изключение правеше, както се разчу, единствено за Луканов, с когото си „бъбреше поверително в сауната”. В средата на първата година от мандата на Шарапов в кръга на Живков го наричаха помежду си Губернатора, а дипломатите подхвърляха зад гърба му „България се нашарапи”. Във всеки случай в идните години никой не беше в състояние да убеди българската политическа класа, че някой друг, а не Шарпо – коренякът московчанин с европейски маниери и армейска осанка – е отработил конспирацията на антиживковския преврат.

„Часът на Шарпо” – така шефът на БТА Боян Трайков беше озаглавил своя разказ за московския натиск, под който Живков се огъна и подаде оставка. За хората, които се довериха на този разказ, нещата през есента, в която падна Живковият режим, изглеждаха така:

Андрей Луканов посещава често съветското посолство и се среща с шпионина Валентин Терехов – или в посолския му кабинет с табелка „Съветник по науката и техниката”, или в Парка на свободата, както комунистите са прекръстили обширната Борисова градина, кръстена на Величеството в царска България. От тези срещи Терехов черпи информация, която подава редовно в Москва – за „непростимите грешки” на Тодор Живков и за „неговите отклонения от праведния път на перестройката”. Заедно с нея до Горбачов се пращат „призиви да бъде премахнат грешника” и уверения, че „ почти цялото българско ръководство е готово за действие и очаква съгласие и подкрепа”.

В съветизма и антиживковизма на Луканов съветските ръководители, както изглежда, никога не са се съмнявали. Но може би „неговите големи амбиции”, спрягани в поверителните разговори на Тодор Живков с тях, са ги смущавали и затова са пратили специалния посланик Виктор Шарапов – със специалната задача да провери дали наистина „Живков прави своя перестройка и се готви да извади от конституцията ръководната роля на партията” и какво е съотношението „за” и „против” него в ЦК на БКП.

За година време Шарапов вероятно е изпълнил задачата. С внушителната черна „Чайка” на софийското съветско посолството той обикаля цяла България – посещава първите секретари на областните и градските комитети на партията, разговаря с директорите на големите предприятия. („Той е много ловък събеседник, както пише Трайков, и много от неговите домакини му казват всичко, което го интересува, без да усетят къде са неговите интереси. Но тъй като българинът е приказлив, скоро тръгват приказки за какво точно пита Шарапов – пита за настроенията сред народа, за отношението му към първия партиен и държавен ръководител, за взаимоотношенията в Централния комитет, за популярността на другарите от Политбюро и по-специално на Андрей Луканов”.)
Междувременно контактите на Терехов с Луканов са докладвани на Живков от агентите на Държавна сигурност. Раздразнен, доскорошният пръв приятел на съветските лидери „започва да изразява недоволство пред Кремъл, че е шпиониран, става болезнено мнителен”. Междувременно научава, че срещите между съветския посланик Виктор Шарапов и американския му колега Сол Полански зачестяват и стават „доста повече от приетата дипломатическа куртоазия”. Досеща се, че може да има „общ интерес на СССР и САЩ от отстраняването му”. И именно затова вика външния си министър Петър Младенов точно преди уговорения му обяд с Полански и му заповядва да каже на американеца „ че Съединените щати се намесват грубо в нашите вътрешни работи” и че „преустройството в България може само с Тодор Живков да стане”…

Събитията се сгъстяват. След редица консултации – конспиративни и явни – Шарапов докладва на Горбачов, че „смяната на Живков е необходима, възможна и желана в България”. Категоричен е – използва случая и да му се хареса, защото знае, че Горбачов поначало мисли така.

И знакът е даден. Първо на Луканов. И после на Младенов, за когото Шарапов е събрал задоволителни отзиви – „умен, уважаван, московски възпитаник, състудент и кум на Луканов”.

Андрей Луканов получава знака в сауната – на поредната „руска баня” с Шарапов.

А Младенов? Той научава за московското „да” от Луканов, а впоследствие и лично Горбачов му „дава картбланш”. Оттеглил се вече от политиката, като пенсионер той се доверява на Боян Трайков и му предлага за публикация своя версия за станалото:

„В началото на юли 1989 година в Букурещ имаше съвещание на Варшавския договор и там аз лично уведомих Горбачов за нашите намерения за промени в партията и страната. Направих това с ясното съзнание, че така би следвало между съюзници. Съветският съюз беше пръв наш съюзник, отношенията ни бяха братски и беше естествено съветското ръководство да знае какво се проектира в Българската комунистическа партия. Искам да подчертая, че това беше само уведомяване. Отговорът на Горбачов беше: „Вам виднее” – вие по-добре знаете как са работите при вас, това е въпрос, който трябва да реши сама вашата партия. Не съм му искал подкрепа или съгласие. Съветското ръководство не се е намесвало по никакъв начин в нашата дейност”.

По-друга е версията на самия Боян Трайков – и тя също звучи достоверно, понеже се опира както на неговите проучвания след 10 ноември, така и на доверителната информация, с която е разполагал преди поврата като шеф на БТА.

В румънската столица Букурещ на 7 и 8 юли 1989 година, както разказва Боян, са се събрали всички първи ръководители на комунистическите партии и на държавите, членки на Варшавския отбранителен съюз. Българската делегация се води от Тодор Живков, в нея освен външния министър Петър Младенов участват министър-председателят Георги Атанасов, министърът на отбрана Добри Джуров, секретарят на ЦК на БКП Димитър Станишев. Всички делегати са настанени в правителствения хотел.

Обикновено те се движат вкупом, но този път в една от почивките между заседанията Младенов се отделя „с необичайна решителност” от групата и отива при Горбачов – защо? – „за да поиска автограф от него за внучката си Александра”. Двамата, както забелязва един бодигард, разговарят „за кратко”. Но не е само това. След Младенов и Добри Джуров е забелязан да беседва с Горбачов – като двамата „доста дълго се разхождат заедно” по коридорите на румънския Държавен съвет. Кой е бодигардът, който ги е забелязал? Това е интересен въпрос, а още по-интересен е отговорът: един от шефовете на румънската служба за охрана на властта. И ако не е бил той да „уведоми, както се полага” българския си колега генерал Георги Милушев какво е видял, за тези исторически срещи – „съдбовни за България” – може би никой никога нищо нямаше да узнае.

За Тодор Живков те дълго време остават в тайна. Вероятно усетил откъде и накъде духа вятърът, Милушев премълчава пред него получената от румънеца информация. И Младенов, и Джуров, както може да се предвиди, не обелват и дума пред българския единоначалник за това, че са си продумали със съветския вожд в негово отсъствие – след като той се качил в хотелската си стая да си почине.

Никой не би повярвал в случайността на подобни „случайни срещи”, разбира се. Следвайки познатите му класически правила на играта, Боян Трайков стига до извода, че „те са подготвени предварително, инициаторът им е Младенов, но инициативата му е подсказана от София, а подсказвачът е поел грижата да ги уреди”. Подразбира се, че „подсказвачът” на Младенов е Луканов, а „подсказвачът” на Луканов е Шарапов.

Ролята на съветския посланик Шарапов в българския партиен преврат съвсем не се изчерпва с „подсказването и уреждането” на букурещката сгледа. Той четири пъти разговаря с Тодор Живков за неговата оставка – четворно „поставя въпроса ребром”, и то говорейки от името на Горбачов.

В средата на октомври 1989 година на пленум на Германската социалистическа партия нейният генерален секретар Ерих Хонекер подава оставка и се оттегля от поста си веднага. Първата работа на новия генерален секретар Егон Кренц е да отлети за Москва.

Горбачов го приема на 1 ноември и беседва с него за бъдещето на Европа: за предстоящото обединение на двете Германии – социалистическата Източна и капиталистическата Западна, за „нуждата от ново лидерство” в демократичните преобразувания. Събеседването е стенографирано и размножено поради „програмния му характер”. Първите няколко изречения в него са посветени на Хонекер: „добър наш другар, който обаче е трябвало се оттегли по-рано, тъй като е ясно, че новите задачи няма как да се решат със стари кадри”.

Първият човек, на когото Горбачов връчва за сведение програмната стенограма, е неговият посланик в България Виктор Шарапов. Поръчението е тя да стигне до ушите и очите Тодор Живков „по най-бързия начин”.

Само два дни по-късно, в облачния следобед на 3 ноември, Шарапов вече седи в кабинета на стария вожд на българските комунисти и му обяснява какво точно е казал съветският лидер за Хонекер и за закъснялата му оставка.

Живков си води записки, като го поглежда от време на време, присвивайки дясното си око („…така правеше винаги, когато слушаше някого съсредоточено – мъчеше го старческо късогледство, а от суетност слагаше очила само за четене”). По едно време той зарязва записките и се заглежда втренчено в устните на събеседника. На лицето му постепенно се изписва изумление. Както самият Живков на старини описва своята реакция, той отначало не може да повярва: „От Кремъл ме пъдят направо, така ли!?”. Решава да провери точността на съобщението на Шарапов:

– А вие, другарю Шарапов, можете ли да ми дадете в писмен вид това нещо, което казва Горбачов на Кренц?
– Разбира се – готов е Шарапов. – Щом се върна в посолството, ще го напечатам и ще ви го изпратя.

Разговорът с Живков надминава час.

Посланикът приключва с изложението си и млъква, чакайки отговор – да го предаде на Горбачов. Живков не бърза да прекрати неловката пауза. Отронва:

– Предайте, че отдавна мисля за оттегляне. Даже миналия декември си подадох оставката, но другарите в Политбюро единодушно възразиха, настояха да остана… – Името на Горбачов горчи в устата му и той го избягва, когато добавя: – Предайте, че аз и сега отново бих я подал, но не виждам подходящ приемник… ще помисля… и ще кажа…

Но време за мислене няма. Не минават и два дни, и съветският посланик пак се обажда – този път Първият го кани на обяд в резиденцията в Банкя.

Менюто е от традиционната руска кухня: борш с месо по оригинална рецепта, маринована сельодка, пелмени, пържени с масло и сметанов сос, телешки шницел с печени чушки, сладкиш с извара и пудра захар.

Гостът е деловит. Едва дочакал първата наздравица с водка и ракия, той „отрязва” домакина:

– Съветското ръководство се отнася с пълно разбиране към вашето решение да подадете оставка и смята, че вие постъпвате мъдро, като се оттегляте сам. Желае ви крепко здраве и ви благодари за дългогодишното ползотворно сътрудничество, за братската дружба с комунистическата партия на Съветския съюз.

Този път Живков е подготвен за удар, успява да задържи на устата си протоколната усмивка, отпива втора малка глътка от чашката си, отбелязва демонстративно: „Предпочитам ракията, с водката не свикнах”, и отвръща според него хитро:

– Предайте, че благодаря на съветските другари за разбирането и братските чувства. Но за моето оттегляне е още рано. Предстои ни пленум, който е изключително важен, на който ще поставим важни задачи, от които ще зависи решителният етап на преустройството у нас. Предлагам всички да съсредоточим вниманието си към обявения му вече дневен ред, а скоро след това да свикаме нов пленум, на който вече аз да се оттегля.

Шарапов на първо време си дава вид, че преглъща тази хитрост. Напъхва в устата си един след друг три пелмена с едно „ммммм…” и с вдигнати вежди изразява одобрение, споменава нещо за добрия готвач и за сметаната, отрязва си голямо парче шницел и го налапва. За разузнавач от неговия ранг хитростта на Тодор Живков е елементарна: на идния пленум той крои да изгони заговорниците срещу него, а на следващия пленум да хвърли оставка пред подплашените послушници и тя отново да не бъде приета.

– Готвачът ви и за каймата заслужава поздравление – отбелязва Шарапов… и внезапно зашлевява стареца, който, седнал на масата срещу него, се преструва на зает с храната: – Идеята ви за два пленума, другарю Живков, е нелогична. Да планирате бъдещето на първия пленум и да подадете оставка на втория – това ще доведе до суматоха в партията. Пленум, но един! Формално да се разгледат обявените точки от дневния ред и да се реши кадровият проблем – оставката и избора на нов генсек. Oтлагането ще се възприеме лошо от другарите и последиците ще са крайно неприятни.

Последните думи прозвучават като заплаха. Но в погледа, който Живков вперва в руснака, когато вдига очи от чинията с второто ястие, не се чете никакъв страх. Изглежда него нищо друго не го плаши освен загубата на властта. Отпива от една чаша глътка вода, „вади нова карта” и продължава играта:

– Аз съм много благодарен за другарските съвети, които в дух на откровеност ми давате. За съжаление, нашата партия няма готовност за моята смяна. Не виждам кой да ме замести? Георги Атанасов? Не, той скапа икономиката като премиер, мислим да го сменяме, апаратът няма да го приеме. Петър Младенов? Не става, малко му е опитът, болен, пияница. Андрей Луканов? Потомствен предател! Кариерист! В никакъв случай!

Живков изрежда „в дух на откровеност” още няколко популярни имена от обкръжението си и им залепва етикети: „не става”, „послушен, но глупав”, „компрометиран, кандидатурата му ще срещне съпротива”, „бърборко, теоретик без покритие”…

Все пак, за да изглежда по-сговорчив, той допуска, че „може би Александър Лилов става, защото е учил в Москва…”. Това пак е хитрина – хитрецът от Правец е наясно, че Лилов не е от фаворитите на Кремъл („не е влизал в контакти с дейците в Москва”) и няма да бъде избран.

Шарпо не е стигнал до десерта, когато приключва с обяда в Банкя и се взема „довиждане” – бърза да подаде на Горбачов новата информация.

Обратната връзка става на другата сутрин, на трета среща с Тодор Живков – Шарапов се появява по залез-слънце в кабинета му в ЦК. Съветският дипломат този път е недипломатично прям, кратък и ясен:

– Съветското ръководство препоръчва, другарю Живков, на предстоящия пленум да предложите за генерален секретар на ЦК на БКП Петър Младенов. И то вие лично да направите предложението.

Младенов! Пешо! За действащия Пръв партиен и държавен ръководител това е по-зле от удар в лицето. той нямаше да се почувства по-зле. (За Живков, както той по-късно ще признае „Младенов означава Луканов от когото – Живков напълно е убеден в това – идват всичките му ядове”). Но препоръката на съветското ръководство означава заповед.

Вече разклатен, Живков го удря на молба („Дорогой товарищ Шарапов, умоляю вас”): да се зачетат заслугите му и любовта към съветските другари и след като си подаде оставката от партийното Политбюро, да му позволят да остане „поне председател на Държавния съвет”.

Молбата стига бързо до Кремъл. Резултатът е, че на четвърта среща с Шарапов – този път в съветското посолство – молителят e уведомен, че тя не е удовлетворена.

Уведомлението този път е по-дипломатично, но срещата, на която го получава Живков, е за него „най-унизителната”. Тя се провежда на Седми ноември – навръх националния празник на Съветския съюз, когато съветското посолство дава ежегоден прием.

От приема този път излиза странна новина, която двама репортери от БТА споделят дискретно с началника си: „Вместо да влезе на приема, както подобава, през парадния вход, Първан мина през страничния, незабелязано от гостите. Разбра се, че преди това е разговарял двайсетина минути с посланика”. Боян Трайков научава „от първа ръка” по какъв въпрос е бил двайсетминутният разговор: „дали съветските другари имат нещо против, като отстъпи на Младенов партията, Живков да остане начело на държавата?”. На пръв поглед отговорът я заобикаля: „Както ви е известно, другарю Живков, в социалистическите страни е възприето по принцип партийният ръководител да бъде и държавен глава, за да има единство във властта. Но нека българските другари да помислят и да решат дали да направят принципно изключение заради вас”. На втори поглед се вижда обаче, че този отговор цепи направо: та нали Живков най-добре знае, че „българските другари” без замисляне ще му вземат цялата власт, ако „съветските другари” са решили така.

Виктор Василиевич Шарапов беше последният посланик на СССP в България. Пратен уж за кратко през 1988 година със „специална задача”, той се задържа в София до края на 1992-ра – поне две години повече, отколкото би желал. Замина си за родната Москва доста по-незабележимо, отколкото беше пристигнал оттам, и без да даде основание да се смята, че е завъдил в България друго приятелство освен това с Андрей Луканов.

Разузнавач по призвание и китаист по образование (завършил Московския институт по изтокознание), Виктор Василиевич беше натрупал доста солидна журналистическа практика – работил бе на прикритие в международния отдел на вестник „Красная звезда” и в московското кореспондентско бюро на вестник „Правда”. Парадоксално или логично, тази практика му помагаше да избягва методично контактите с „непроверени български журналисти”, без да ги обижда – нещо, което във внезапно извилия се вихър на свободното слово след 10 ноември беше, меко казано, трудно.

Звънът на телефона в късното утро на 12 ноември 2006 година беше прекъснал заниманията му с едни фактури, които бяха досадни за него, но необходими – макар и надхвърлил седемдесетте си години, той не можеше да се примири със статуса си на „никому ненужен пенсионер от КТБ” и държеше на всяка цена да се изяви в частния бизнес.

В цивилни дрехи запасният генерал-майор изглеждаше незначителен – среден ръст, оплешивял, с остатъци от побеляла коса над врата и рошави прошарени вежди. Но облечен в генералската си униформа по военните празници, той ставаше друг. Личеше, че е бил атлет – макар и с леко хлътнали гърди сега, държеше раменете си изправени и крачеше с изправена глава, така че без усилие се разпознаваше някогашната му горда осанка. Само буйният перчем, запленил на младини жена му, беше напълно неузнаваем. Усмивката му по рождение си оставаше уникална – тя променяше лицето му изцяло, внасяше в очите му неочаквана доброта, изтъкваше волевата уста, привличаше и обещаваше…

Шарапов беше протегнал ръка от дивана към малката масичка и беше вдигнал телефона до ухото си с известна досада, макар че звъненето му с годините се превръщаше в рядкост.

Номерът беше московски, но непознат. Чу неуверен глас на момиче, а може би на жена, но със сигурност млада:

– Търся генерал Шарапов, Виктор Шарапов?
– Намерихте го.
– Вие ли сте? Наистина? – Младата жена отсреща като че ли първо не повярва на ушите си, а като повярва, се забърза и заговори в речитатив: – Аз съм Мила Кудрина, кореспондент на вестник „Труд”, от София ми поръчаха да ви питам…да ви дам право на отговор, понеже сте споменат в интервю…
– Почакайте, малко ме затруднява вашият руски език. Българка сте сигурно? За какво става дума?

Момичето млъкна, сигурно се смути. Но почти веднага обстоятелствено продължи:

– Да, българка съм, но се омъжих наскоро тук. Извинете ме за езика, сега го уча с помощта на моя съпруг… Майка ми е известна и в Русия певица, Грета Ганчева, ако сте чували…
– Грета? О, Грета, да, разбира се. – Шарапов я познаваше лично, очарователна жена и актриса, кестенява хубавица, жизнерадостна и добродушна, която беше учила пеене при композитора Владимир Комаров и беше влюбена в руската музика… – Бил съм на концерт на майка ви, и в посолството ни е пяла… как е тя?
– Тя ме окуражи да ви се обадя. Поздравява ви. Надява се да ми дадете интервю. Моят главен редактор ще ми се кара, ако ми откажете.

Шарапов се засмя.

– По телефона ли? Какво ще ме питате?
– Ами…В България се чества тия дни годишнина от демокрацията. И по този повод един член на бившето Политбюро на Живков – Йордан Йотов, казал нещо за вас… да цитирам ли?
– Е, да – засмя се пак остарелият генерал, – другаря Йотов го зная, но думите му няма как да отгатна…
– Та Йотов казал… – Момичето все още не се беше окопитило дотам, че да схване шегата. – Казал, че „истинският автор на Десети ноември е извън България, КГБ, КПСС и съветският посланик Виктор Шарапов”.
– Е, и? Очаквате сега да върна хвърления камък?
Мила набираше постепенно кураж. Подхвърли закачка:
– Не вярвам да ви е страх? И мама не вярва…

Сега пък Шарапов не пое шегата:

– Не става дума за страх, а за тайна. И не за моя лична тайна. Аз бях посветен в много дела, които обещах да не разгласявам.
– На кого сте обещал?
– На един човек…българин, който вече не е между нас – изпусна въздишка руснакът. Млъкна. Свали от ухото си телефона и го захлупи с ръка върху облегалката дивана.
– Ало? Ало? Ало! Ало! Господин Шарапов? Извинете ме, ако засегнах чувствата ви…Ало! – звучеше оттатък. Малко преди Мила да прекъсне връзката почти разплакана, генералът се обади:
– Хайде питай, моето момиче, какво да ти кажа?
– Един момент…Питам. Включвам диктофона на запис. Чувате ли ме?
– Да. Не бързай, няма да избягам. Тайните ми са с минала давност.
– На запис сме. Кажете, какви са вашите спомени от есента на 1989-а, която бе съдбовна за България?
– Нуждата от промени се чувстваше навсякъде. Тогава се срещах с много от вашите ръководители, с представители на интелигенцията, с обикновени хора. И всички те желаеха, лелееха тази промяна. Пред мен споделяха: ето, Съветският съюз и другите социалистически страни се прощават с комунистическия строй, а в България само се говори за перестройка и всичко си е постарому… – Шарапов тук отново помълча, но Мила чуваше дъха му в слушалката. Той продължи: – Чуйте ме, давам това интервю, за да подчертая, че именно вашето общество си поиска и си извоюва демократичните промени. Всичко бе направено от българите. По най-демократичния начин. Имаше заседание на Политбюро на БКП. И след него Централният комитет и парламентът взеха сами решение за свалянето на Живков.

С риск да разсърди Шарапов Мила реши да уточни:

– Защо тогава се говори, че Живков бе свален под натиска на бившия СССР?

Отсреща се чу нарочна шумна въздишка:

– Ооох! Вижте, Съветският съюз изигра една-единствена роля в събитията у вас през 1989 година. Той даде пример за демократично преустройство, показа как се залагат пазарните отношения в икономиката. Примерът беше последван от бившите соцстрани. Течеше общ процес и България не можеше да остане встрани от него.

– И все пак – усъмни се младата журналистка – надали Кремъл е чакал безмълвно България да се размърда?
– В началото на ноември 1989 година бях в отпуск в Москва. Преди да се върна в София, се срещнах с Михаил Сергеевич Горбачов.

Той беше прочел писмото с оставката на Петър Младенов. И ми каза: „Аз съм разтревожен от развитието на събитията в София и ви моля да сведете до знанието на българското ръководство, че забавянето на демократичните промени ще има сериозни последствия”. Помоли ме още да разкажа на вашите лидери за промените в Германската демократична република. И аз го направих, разбира се.

– А кой реши съдбата на Живков?
– Имаше вариант той да остане на един от двата си високи поста – този в Държавния съвет. И партийните ви лидери решиха да се посъветват с Москва. Тогава аз им казах, че от Кремъл казват така: българите сами трябва да си решат.

Мила очакваше да научи повече от Шарапов. Не можа, но пък в замяна на това успя да склони Горбачов да каже „няколко думи в чест на годишнината от демокрацията в България”. „Труд” ги публикува с отправка от първа страница:

Моите отношения с Тодор Живков бяха нормални. Не бива да бъде демонизиран никой от нас.

Живков беше своеобразен човек, с диктаторски уклон – сменяше кадри, въртеше Политбюро, подчиняваше всичко на себе си. Но въпреки това направи много за социалистическа България – за създаването на промишленост и селско стопанство, за повишаване на жизнения стандарт… Сега българите обеднели, казват.

Мен ме критикуват: на кого даде страните от Варшавския договор? Ами България я дадох на българите, Полша на поляците, Източна Германия – на германците. Никъде не съм се намесвал пряко…

За съветската намеса в българския преврат можеше да се научи повече от Валентин Терехов, приятеля на Луканов. Журналистът Тома Томов пръв направи достояние на българските читатели неговите мемоари – той пусна части от тях във вестник „Труд” две години след разстрела на Луканов, а пълната им версия излезе впоследствие и в друг многотиражен вестник – „24 часа”. Следователят Богдан Карайотов ги „научи наизуст”, както сам казваше: „Сто пъти ги четох, докато проверявах версията за руска връзка в убийството”.

Като че ли винаги готов да се засмее, весел на вид, кръглолик, с бяла брада между трапчинките на двете му бузи, Валя Терехов приличаше повече на „поотраснало джудже на Дядо Мраз”, нежели на сериозен учен и дипломат. Обичаше умерените гуляи, в тях беше това, което българите наричат „душата на компанията”, а грузинците „тамада”. Беше запален турист – гордееше се, че веднъж посред зима „прекосил Крайния север за три дни”. Надарен от природата с излъчване на „разсеян симпатяга и добряк”, той съсредоточено вършеше работата си на разузнавач и изпълняваше успешно „специалните задачи”. И съвсем неслучайно „му провървя” да се намира в Унгария по време на Унгарското въстание (1956), в Чехословакия по време на Пражката пролет и съветската окупация (1968) и в България по време на загниването и падането на Живковия режим. Журналистът международник Тома Томов направи завиден професионален удар в идните години, когато раследвайки преврата срещу Тодор Живков, откри спомените на Терехов от България и ги направи обществено достояние. Публикуването им в бългаската преса предизвика истинска сензация – вдигна тиражите на вестниците „Труд” и „24 часа”, подпали политически дебати и репортерска завист.

„…И така, в началото на ноември 1982 година семейството ми тръгна към България – гласяха спомените на именития дипломат. – Мястото на новата ми служба – съветското посолство. Длъжност – съветник по науката и техниката. Последните две седмици до отпътуването – нескончаеми изпращания, гюрултия и като че на шега Михаил Семьонович Панкин, мой стар приятел, между другото ми каза:

– Главната ти задача в България е да свалиш Живков и да направиш генерален секретар на ЦК на БКП Андрюшка Луканов!
– Слушам! Ще с’старая! – бодро отвърнах аз.

На двамата и през ум не ни минаваше доколко този майтап ще се окаже пророчески.

Андрей Луканов бе тогава заместник-председател на Министерския съвет на България. Панкин го познаваше от съвместната им работа в международните икономически организации в Женева. Той ме запозна с Луканов. През лятото на 1981 година Андрей от името на българското правителство ни покани на Черно море, на почивка. Така че, идвайки на следващата година в София, имах там вече верен другар и което е по-важно – съмишленик. А след известно време и приятел. Знаех, че по това време всички членове на ръководството на България доста прецизно се наблюдаваха от съответните служби – докато се грижех за тяхната безопасност, проследяваха всичките им запознанства и срещи, контролираха всяка тяхна стъпка, слухтяха телефоните им. Ето защо отначало, когато семействата ни се срещаха, вземахме предпазни мерки. Ако Луканови например ни идваха на гости в посолството, то трябваше да прикриваме Андрей от милиционерите, които охраняваха сградата. След известно време Андрей отишъл при Живков и му разказал, че в посолството е дошъл на работа старият му приятел Терехов. Казал му е вероятно и това, че аз мога да бъда източник на полезна информация. Живков благословил нашите срещи. Можехме вече да се срещаме съвършено открито.

Добре си спомням едно от първите официални посещения на Луканови у нас. Тогава посланик ни беше Никита Толубеев. В посолството имаше ред: ако каниш чужденци, пишеш молба за организиране на приятелска вечеря. Това означаваше, че ти се полагат две бутилки водка, две бутилки вино, черен хайвер, още нещо – вече не помня какво, и по шест лева на човек. Ние решихме да поканим Андрей и Лили Луканови и техните съседи, с които вече се бяхме запознали – Хайтови. Николай Хайтов беше един от най-известните български писатели, а жена му Жени беше преводачка.

И ето – пиша аз съответната молба до Толубеев. А той отгоре слага резолюция: „Домакинът – дайте съответно нормата. Но без писателя!”.

И действително – за какво са ни писатели! Показах хартийката на Луканов и Хайтов. След това дълго се гъбаркахме – мине не мине, напомняхме на Хайтов: „Само без писателя!”.

По това време начело на България беше Тодор Живков. Безспорно забележителна личност: природно умен, не особено образован, а по-точно – необразован, селски хитрец и коварен, твърд и даже жесток. Често безпощаден. Абсолютно безпринципен. Кланяше се само на един бог – личната и семейната власт. За да я съхрани, беше готов на всичко, включително и на престъпления. В душата си беше антисъветчик, въпреки че най-високо от всички крещеше за любов и дружба с КПСС и СССР. Беше забележителен демагог и добър бизнесмен. Два примера: ние доставяхме ежегодно на България 13 милиона тона нефт, половината от който той веднага препродаваше по световни цени. През 1978 година, по време на едно свое посещение в България, президентът Брежнев се трогна от настойчивите молби на Живков и нареди да се дават на България ежегодно и безвъзмездно 400 милиона валутни рубли. Уж за „изравняване” цените на селскостопанската продукция. И давахме! Включително до 1983 година, докато президентът Андропов не прекрати това безобразие.

Живков държеше в ръцете си всички и всичко. На него нищо не му струваше да разфасова Политбюро, ЦК, правителството, местните власти… Кръстих го „човекоядецът вегетарианец”, тъй като след като изхвърляше хората от играта, той ги унищожаваше морално, но не и физически.

Въобще Андрей беше прав, когато наричаше Живков „гангстера” и „кръстника”.

Едноличната власт на Живков се опираше на партията и на нейното острие – службите за сигурност, които буквално пронизваха всички структури на обществото. За всеки случай край София стоеше дивизия на службите, окомплектована с главорези, въоръжена до зъби, даже и с танкове. Случи ми се да гостувам в тази дивизия. Това, което видях, ме зашемети. Андрей казваше, че ако нещо се случи, по заповед на Живков тези хора, без да им мигне окото, ще затрият половин София.

Грях ми на душата, но ще кажа някои не особено приятни неща за българите. Може би поради печалния им исторически опит забелязах у тях доносничество, невярност, предателство. Въпреки че като цяло българите са един нормален, добър народ, те са твърде законопослушни и не достатъчно обществено инициативни. У тях твърде е развита любовта към Русия. Има и русофоби, но те са рядкост. Във висшите български кръгове доносничеството като историческо наследство беше толкова усилено от подлостта на обществения строй, че се изразяваше понякога в уродливи форми.

Около Живков винаги се навърташе една групичка полухора, от чиито услуги той се ползваше и ги разместваше като колода омазнени карти. Ех, какви момчета бяха! Почти всеки се стремеше да е по-плътно до Живков – на каквато и да е цена. Неведнъж гледах как тези момчета си подливаха вода един на друг. Гледаш – приятели неразделни, и смъртта не може да ги раздели, а се топят. Безкористно. От душа. Лично мен това всеки път много ме разстройваше. Често доносничеха в съветското посолството и лично на нас, съветските дипломати. Вероятно се надяваха, че ще им го зачетем като точка.

Живков по онова време имаше подръка храненици от типа на Милко Балев, Гриша Филипов, Огнян Дойнов, Пенчо Кубадински, Григор Стоичков. Те безусловно поддържаха всичките му полуграмотни авантюри. Преторианската гвардия на Живков. Това не бе монолитна група. Отвътре долиташе непрекъснато ръмжене – всички те се бореха помежду си за „място около слънцето”.

Имаше в Политбюро и център, групиран около Станко Тодоров – безспорен авторитет, който беше заемал високи постове, но от втората половина на 1970-те години Живков постепенно го избутваше на второстепенни роли. Подушеше ли Живков в някого съперник, този някой бе обречен. Така стана и със Станко Тодоров. В края на краищата Живков го довърши, като се възползва от това, че жена му взе участие в дисидентския Русенски комитет – принуди го по този повод да напусне Политбюро.

Около Станко Тодоров гравитираха Добри Джуров, Чудомир Александров (него Живков също го изгони от Политбюро по смехотворен повод), Димитър Станишев, Стоян Михайлов. Накрая имаше и ляво крило – Петър Младенов и Андрей Луканов. Те бяха опозиция на Живков. Вътрешно и мълчаливо бяха несъгласни. Бунт на колене. На ум го псуваха, а на глас му говореха: „Вие сте гениален, другарю Живков!”. А в душите им – буря!

Живков ги беше наплашил до смърт и затова го мразеха още повече… Самият Живков се отнасяше с голямо подозрение към двойката Младенов–Луканов. Андрей той просто мразеше, а срещу Петър постоянно плетеше игрички. В критичните моменти съветското посолство помагаше и на Андрей, и на Петър.

Спомням си такъв случай от 1986-а – годината на Дванайсетия конгрес на БКП. Разбрахме, че Живков възнамерява да освободи Андрей от Политбюро. Огнян Дойнов, сигурно съгласувайки с Живков, а може би и по негово указание, подшушва на Андрей: „Няма какво да се прави, Андрей, дойде твоят ред. Може и да те оставят, но за това ще трябва да направиш някакво антисъветско изявление. Това ще се оцени”. „Провокация – казваше Андрей. – Ще ме изхвърлят, а и отгоре на всичко с клеймо „антисъветчик”.
Такава една „мила” атмосфера, характерна за българското ръководство…

Премиерът на СССР Николай Рижков беше на конгреса. В НДК – Националния дворец на културата, му беше отделена стая за почивка, където не пускаха никого. Рижков поиска среща с Луканов. Тя се състоя във въпросната стая – подслушвана, естествено, и даже заснета. В разговора Рижков неколкократно подчертава, че съветското ръководство свързва перспективите на българо-съветското сътрудничество пряко с личността на Луканов. Това се оказа достатъчно. Живков не посмя да изгони Андрей.

Помагахме и на Петър Младенов в неговите „антиживковски игри”. През 1987 година Петър като външен министър заминаваше за Москва и Андрей ме помоли да му организирам конфиденциална среща с Рижков. Петър трябваше да информира съветското ръководство за ситуацията в българското Политбюро. Тази молба аз не можех да предам в Москва чрез посланика Греков – той беше твърд живковист. Наложи се да използвам други канали за връзка. Срещата бе проведена, информацията предадена.

В общи линии и на Андрей, и на Петър чрез съветското посолство или чрез други наши структури винаги се оказваше всевъзможна подкрепа. Особено явна тя стана, когато Горбачов застана начело на съветската държава. Горбачов правилно се беше ориентирал към прогресивните хора в социалистическите страни – макар че официално до края на 1988 година се прегръщаше с Хонекер и награждаваше с орден „Ленин” Чаушеску.

Постепенно всички наши разговори с Андрей започнаха да се свеждат до критика на диктаторските режими – преди всичко на българския.

Андрей правилно разбра, че чрез мен може да предава информация на съветското ръководство: с Живков и живковщината трябва да свършваме и колкото по-скоро, толкова по-добре. Ставаше все по-ясно, че Живков се превръща в спирачка на общественото развитие, че в България расте недоволството от неговата политика. За съветското посолство такъв вид информация, която при това се съпровождаше с дълбок анализ, беше просто подарък. Трудно е да се каже колко шифротелеграми съм написал въз основа на тази информация.

Започналата в СССР перестройка беше посрещната от Живков на нож. Живков сериозно се скара с интелигенцията.

Антиживковските настроения нарастваха като лавина. Зачестиха срещите ми с Андрей.

Обикновено ние се срещахме късно вечер, разхождайки се по тъмните алеи на Парка на свободата. Разговаряхме тихо. Налагаше ми се да тренирам своята памет – като се прибирах вкъщи, сядах и записвах основните въпроси, които обсъждахме. Превъртах в главата си детайлите, подробностите. Сутринта записвах на лист хартия – трябваше максимално да пресовам информацията.

Обемът на една шифрограма е максимум 5–7 страници, написани на ръка. Ето защо трябваше да мисля над всяко изречение, да пиша ясно и стегнато. Шифровката – това е един от най-интересните жанрове с уникален стил и особености.

По време на срещите ни с Андрей ние не само заговорничехме. Нашите разговори имаха дълбоко приятелски характер. При това Андрей е с десет години по-млад от мен.

Няколко думи за Андрей: безусловно забележителна личност. Родителите му са революционери, двамата му дядовци са сред основателите на БКП. Бащата – „испанец – интербригадист”, бил е началник-щаб на генерал Мате Залка. Когато Залка загива, Карло Луканов го следва във втората кола и случайно остава жив. Семейство Луканови са емигранти в Съветския съюз, където се ражда и Андрей. Чувството за революционната наследственост у него беше развита извънредно. Прекрасно образован, той свободно владееше английски, френски и испански, а руският говореше като роден език. Уникален ум. От една страна – феноменална памет, от друга – способност да обработва постъпващата информация с огромна скорост. Понякога ми се струваше, че в главата му има компютър. Често в нашите разговори той отпрашваше някъде напред, а аз се давех в праха отзад…

Андрей се е занимавал с международни икономически отношения, работил е в Швейцария, бил е в Куба. Със своя общителен, отворен характер той си беше създал делови и приятелски връзки в много страни по света. Към него с голямо уважение се отнасяха забележителни политици като Франц Йозеф Щраус, турският премиер Тургут Юзал го считаше за свой приятел. Да не говорим за Съветския съюз – обичаха го всички наши министър-председатели, заместниците им, министрите. Всички се обръщаха към него с „Андрей”, беше желан гост в Москва. С две думи – забележителен човек. А за времето, което описвам, на България бе нужен именно такъв.

Обикновено в нашите разговори търсехме изходи от създалата се ситуация. Обективно приемахме прехода към пазарна икономика и демократизация на обществото, но все пак стояхме на позицията на социализма – струваше ни се, че можем да го „пооправим”. Но постепенно не ни останаха никакви илюзии. Андрей търсеше практически изход. Той упорито мислеше как да се отстрани Живков. Считаше, че отстраняването му ще доведе до коренни промени в България. И когато аз му говорех, че за това не са съзрели още условията, че болшинството от ръководството на БКП е настроено явно проживковски, че Централният комитет е наплашен и доведен от Живков до ролята на статист, то Андрей ме затрупваше с контрааргументи. Той предполагаше, че ако в операцията по отстраняването на Живков вземе участие съветското ръководство, успехът ще бъде осигурен. Никой няма да тръгне в България против решение на КПСС. И имаше резон, разбира се, макар и да ми приличаше на авантюра.

Ако трябваше някого да отстраним най-напред, това все пак бе румънският диктатор Чаушеску. Но ако съветското ръководство не се решаваше да извършим това в Румъния, то как бихме могли да се надяваме на съгласието му за антиживковска операция.
Въпреки всичко Андрей ме убеди. Бе разработен такъв план: да се покани Живков в Москва, а в същото време някой от съветското ръководство да проведе в София пленум на ЦК на БКП, който ще вземе решение за оставката на Живков. Ние не изключвахме и вариант с физическото отстраняване на Живков. Този план трябваше да доложим в Москва.

Но как да го направим? Чрез посланик Греков? Той не само не би тръгнал с нас, но и веднага би информирал за всичко Живков. Решихме да се обърнем за помощ към КГБ.

По това време официален представител на КГБ в България беше генерал-майор Владилен Фьодоров. Човек на години вече, умен и опитен, но твърде предпазлив. Ние имахме съмнения – ще рискува ли той да предаде в Москва нашите предложения? Но Фьодоров замина в отпуск, а го заместваше полковник Одинцов Албер Анатолиевич. Познавах го още от Югославия, където в годините 1972–1978 той беше нашият резидент на КГБ – под покрива на посолството. Алик, както го наричахме, беше интелигентен, допустимо предпазлив, но и мужик на риска. Той беше мой приятел. Андрей също добре го познаваше. Решихме да го посветим в нашия заговор. По това време заедно с Андрей бяхме в отпуск. Аз и жена ми летувахме близо до Варна, а Луканови в Созопол. Отидохме при тях и решихме да се върнем с колите си заедно. Андрей подготви маршрута, организира срещите, всичко… Вечерта пристигнахме в Пловдив и решихме да пренощуваме в къщата на Министерството на външната търговия. Оттам позвънихме на Алик в София и го извикахме при нас. Той дойде – така в Пловдив заговорът беше уточнен. На следващия ден Одинцов трябваше да съобщи нашите предложения в Москва.

Заточиха се дни на очакване. Какво ще ни отговори Москва? Отговорът дойде след пет дни: „След като внимателно разгледахме вашите предложения, считаме ги за преждевременни. Продължавайте работата”. С други думи – кукиш!

Иначе и не би могло да бъде. Това е през 1988-а – годината, в която в съветското Политбюро се води битка на живот и смърт, в СССР е хаос, а ние им казваме – вижте България! За кой дявол да го правят! Излишни грижи, при това с неопределен изход и със сигурност с международен скандал.

Така завърши първият ни опит да извършим в България дворцов преврат. Сега прекрасно разбирам какви идиоти сме били ние тогава. Умни бунаци! Суверенна държава, със законно избран президент – Тодор Живков. И ето, ние – един българин и някакви чужденци – забъркваме шантава авантюра. Опитваме се да вкараме в нея велика държава! И почти се получава! А мен и Алик нито ни отзовават, нито ни наказват, а даже и като че ли одобряват действията ни… Невероятно! Но това сега така си го мисля. А тогава?
Тогава ние продължихме да работим. Решихме да започнем със сериозна подготовка на обстановката. Дълбоко да разорем почвата и тогава да чакаме семената да покълнат. Живковият режим се проваляше и това оправдаваше нашата дейност.

И тук здравата ни провървя. В София дойде нов съветски посланик – Виктор Василиев Шарапов, и с него започна нова епоха в нашия живот и работа. Много бързо се сприятелихме тримата – Андрей, Виктор и аз. Случват се такива неща в живота.

Виктор, преминал голяма жизнена школа – дългогодишен помощник на президентите Андропов, Черненко и Горбачов, определено споделяше нашите възгледи за живота, за обстановката в Съветския съюз и в България. Станахме единомишленици.

И тримата обичахме сауната. Ето защо си създадохме „банен кооператив”, а за председател избрахме Виктор.

„Присидател” – така го наричахме. Кооперативът се събираше в сауната на посланика, която се превърна и в наш щаб. Срещите ни продължаваха до късно през нощта.

И тримата бяхме страстни гъбари. Ето защо разходките за гъби станаха удобна форма да се срещаме далеч от София. А гъби в България – колкото искаш…

Андрей има на стотина километра от София, в подножието на Рила, малка вила. Островръх фински дом с камина и малка сауна. Всичко е миниатюрно… Някой донесъл на Живков, че Луканов си строи шикарна вила. Живков попитал Андрей: „Абе казват, че си строиш дворец?”, „Ами елате и вижте” – отговорил Андрей. Живков взел че дошъл – и едва не му предложил пари на заем, че да си построи сериозна къща.

И така, в началото на септември 1989 година Андрей ни покани семейно на вилата – Шарапов, Младенови и мен с жена ми Наталия.

Докато жените готвеха, ние четиримата – Андрей, Петър, Виктор и аз, излязохме за гъби. Тогава се състоя и главният разговор между нас – бе прието решение да се пристъпи към активни действия.

Решихме да започнем с подготовка на висшето ръководство на страната – с вербуване на съюзници и съратници. Договорихме се да действаме предпазливо, но енергично. Лавината се движеше – назряваха събития в Румъния, в Чехословакия, в Източна Германия.

Събуждаше се цяла Източна Европа. Настъпваше времето за освобождение от комунистическите диктатори, както и от самия комунизъм. Само България оставаше сравнително спокойна, но вече беше ясно, че това е спокойствие пред буря – че е нужен само тласък и то да бъде взривено.

Детонаторът взриви Петър Младенов. На 24 октомври 1989 година той се обърна с писмо към ръководството на партията.

– Това е нож в стомаха на Живков – коментираше Андрей. – Опитай се да го извадиш, и умираш на място.

Събитията се развиваха с калейдоскопична бързина. До края на Тодор Живков, който беше ръководил България над три десетилетия, оставаха всичко на всичко шестнайсет дни.

На 24 октомври вечерта Младенов го молят да иде в ЦК и да си прибере заявлението – „никой не го е чел, струва ли си да се правят скандали?”. Петър отказва. На следващия ден Живков му звъни, извинява му се, моли го да не му се сърди – „какво ли не става в работата?”. Но Петър е непреклонен.

Скандалът набира обороти. Нанесената на Живков рана води до усложнения. В същия ден Петър и Андрей се срещат – и двамата разбират, че трябва бързо да информират Кремъл за случилото се. Но как да го направят? Като че ли напук Шарапов е в Москва, а също и аз. Други доверителни канали за връзка те нямат. Луканов трябва да бъде на 25 ноември вечерта в Москва – на заседание на Изпълкома на СИВ, където той представлява България. Но как да се вземе писмото от Петър? Андрей все още няма копие от него. А всяка тяхна крачка се следи. Андрей прави следния ход – след работа се отбива за две минути при Петър Младенов, взема писмото и уж си отива вкъщи, но рязко сменя маршрута и се понася към летището. Самолетът – и в Москва. Късно вечерта на 25 октомври при мен зазвъня телефонът. Андрей:

– Къде е Виктор? Мога ли да му позвъня?
– Позвъни след пет минути.

Веднага се свързах с Шарапов, слава богу, той си беше вкъщи. Андрей ме помоли да бъда в 8:30 сутринта при него в СИВ. Обзет от най-различни догадки, едва дочаках утринта. Отидох при Андрей. Той ме бутна в своята стая за почивка и пъхна в ръцете ми някаква хартия.

– Чети бързо, имаш двайсет минути. След половин час се срещам в града с Виктор.

Това беше писмото на Петър. За двайсет минути аз не само го прочетох, но го и конспектирах, превеждайки го от български. В същия ден отлетях за София, като се договорих с Андрей, че ще предупредя за писмото генерал Фьодоров, представителя на КГБ в България. Такива ми ти работи…

А в Москва работите се развиват по следния начин. Към 11 часа на 26 октомври в някаква градинка, прокрадвайки се и оглеждайки се, се срещат Луканов и Шарапов. Андрей предава на Виктор писмото на Петър и моли незабавно да бъде информиран Горбачов. След което се разделят. След два дни Луканов се връща в София, Шарапов остава в Москва да чака прием при Горбачов.

Като се запознава с писмото на Младенов, Горбачов казва на Шарапов:

– Нека не бързаме с изводите, а ти охлади малко. Поуспокой се. Ще те повикам.

И след няколко дни го повиква. По това време пламва Източна Германия, ГДP. Хонекер подава оставка. На кормилото застава Егон Кренц. На 1 ноември Горбачов и Кренц се срещат в Москва. Веднага след това съветският лидер връчва на Шарапов стенограмата от беседата му с Кренц. ”Иди и разкажи всичко това на Живков. Действай според обстановката”, благославя Горбачов.

През всичките тези дни вървяха интензивни преговори с Москва. И чрез шифровки, и по специалната връзка. Разговаряхме основно с Александър Николаевич Яковлев, който тогава бе секретар на ЦК на КПСС, главен сподвижник на Горбачов в перестройката. Първият му въпрос към Шарапов беше:

– Ти гарантираш ли успех? Имай предвид, че за всичко отговаряш с главата си. Разбираш ли това?

Бях там, когато се провеждаше разговорът. Виктор ме погледна и бодро отвърна:

– Разбирам, всичко ще бъде както трябва.

След това Москва поиска от нас предложения за кандидатурата – кого посолството предлага за поста генерален секретар на мястото на Живков.

Ние предложихме две кандидатури – Младенов или Луканов. Яковлев отиде при Горбачов и след половин час ни отвърна:

– И двете кандидатури са приемливи, да решават сами.

Това беше късно през нощта. Рано сутринта позвъних на Андрей, помолих го срочно да дойде при мен. След четвърт час Андрей беше на входа на посолството. Влязохме вътре. И тук настъпи моят звезден час.

– Андрюша – казах му. – Помниш ли защо ме прати в България Миша Панкин? Аз изпълних неговото поръчение, ти си генерален секретар!
– ?! – Той не разбра какво имам предвид.
– Москва се съгласи с нашето предложение – или Петър, или ти. Петър е в Китай, имаш право на избор, твоята дума е първа.

Отидохме при Шарапов, той ни очакваше. След като помисли, Андрей каза:

– Нека генерален секретар да бъде Петър. Той е по-стар от мен с две години, амбициозен човек е. На мен ще ми е много по-лесно да се сработя с него, отколкото той с мен.

Ние се съгласихме с Андрей – той, както винаги, се оказа на висота. След решението на Москва нещата тръгнаха като по масло. Работата вървеше уверено. Вече водехме разговорите с благословията на Кремъл.

Ние разбирахме, че над Живков трябва да се оказва непрекъснат натиск, за да не се измъкне в последната минута. Ето защо Андрей се договори с двама членове на Политбюро – Добри Джуров и Йордан Йотов, а също и със секретаря на ЦК Димитър Станишев (всички те, както и Живков, са чавдарци – бойни другари от партизанския отряд „Чавдар”). Договорката беше те да посетят Живков и да го убедят без разни там ексцесии да излезе в оставка. Те, разбира се, се колебаели, но на 8 ноември все пак отишли. Какво са си говорили, какви са резултатите, ние нищо не знаем. Ето защо в десет вечерта Шарапов позвъни на Димитър Станишев:

– Митя, още ли не си заспал?
– Не, защо?
– Чай имаш ли?
– Имам, разбира се.
– Слагай го, идвам да пийнем по чашка.

Аз седнах да пиша поредната шифровка, а Виктор отиде при Станишев. След час и половина се връща зъл като вълк. Шарапов попитал:

– Ходихте ли?
– Ходихме…
– И какво?
– Ами нищо. Споделихме с Живков своите тревоги за обстановката, икономиката и обществото. Той ни каза, че мисли за оставка. Но не вижда достоен приемник. Вероятно щял да подаде оставка на втория пленум.
– И вие?
– Какво ние? Като че ли се съгласихме…

Тук Шарапов избухнал (а той избухва вежливо и тихо):

– Вас защо ви изпратиха!? Разговорчета ли да си водите, или работа да вършите? Ще се наложи още един път да отидете при Живков и да поставите въпроса ребром. Той трябва да подаде оставка на първия пленум, той ще бъде и последният му пленум. Ясно ли е!

На 8 ноември от Китай се върна Петър Младенов. Андрей Луканов го информира за всичко, поздрави го с поста генерален секретар. Петър не възразяваше.

В същия ден Шарапов отново се срещна с Живков. Натискът върху него не отслабваше и минута.

Настъпи 9 ноември. Нашата троица – Джуров, Йотов и Станишев, отива отново при Живков. Той им казва, че те миналия път не са го разбрали правилно и че подава оставка не на следващия, а на утрешния пленум. Джуров, казват, даже се просълзил. Естествено, нали е армейски генерал!

Останалото е ясно. Финита ла комедия! – приключва Терехов със спомените си, публикувани с разследването на журналиста Тома Томов. – Всичко, което написах по-горе, е истина…– уверява в заключение дипломатът – именно така бе направен превратът”.

Истината е философско понятие – тя е изказване в съответствие с фактите, но не е веществено доказателство, което може да се пипне с ръка. Журналистът Тома Томов трябваше да изтърпи доста укори и сръдни за това, че показа истината такава, каквато Валентин Терехов я е изказал.

Широкоизвестен, красноречив, почти двуметров хубавец – телевизионна звезда, изтъкнат майстор на интервюта и репортажи от цял свят, Тома Томов се връща с колеги от командировка в Германия, когато пукотът в ефира ги предупреждава, че колата наближава българската граница, а гласът от радиото ги втрещява: „Днес бе убит Андрей Луканов”.

„Аз не познавах Луканов отблизо – пише Томов в предисловието на журналистическото си разследване за преврата срещу Живков. – Съмнявам се дали някой е бил наистина близък на този толкова сложен и многоизмерен човек. Бях го виждал в парка, докато тичах сутрин с кучето, а той разхождаше своя сетер. Кимвахме си, усмивка, бяхме на първо име и толкоз. По време на разведряването, когато от американското посолство ме „забелязаха” и ми предложиха да бъда техен гост за два месеца в Щатите, по странен начин се сблъсках с името Луканов. В държавния департамент ме прие Ричард Армитидж. На края на беседата, в която той се отнесе сърдечно към мен, хлапак тогава, Армитидж каза: „Нали имате в България един… Андрей Луканов. Кажете му, че като го уволнят вашите началници, ние на драго сърце ще си го вземем при нас”. Казах му го, разбира се, само на него. Смяхме се…

Когато почнаха в България промените – продължава Тома Томов – Луканов ме канеше да пътувам с оператор с него и така отблизо го видях как разговаря със световните лидери – с Горбачов, Жак Делор, Хелмут Кол, Геншер. Германският канцлер веднъж, без да го предупреди, му беше пратил частния си самолет в Брюксел, за да се срещнат същия следобед. Летяхме към Бон (1990) в малкия „Дехавилънт” с орела на Германия на крилата. Ние двамата, телохранителят и операторът. И сега виждам лицето му и си спомням отговорите на моите въпроси.

„Добре – питах го, – Лутър е имал 75 тезиса, които е забил на вратата на църквата, Александър II също – имал е програма „да освободи душите” на крепостните селяни. Но каква е програмата на Горбачов? И въобще – има ли програма?”

„Петър Велики навремето си проби прозорец към Европа, както знаеш. Сега Горбачов не пробива прозорци. Дойде време да бутаме стените. И не само Берлинската, която раздели на две Германия. Всичките стени – към Европа, към Америка, влизаме в цивилизацията – отговори ми Луканов. И заключи в отговор на следващия ми въпрос: – Това е целта на живота ми. Трябва да го постигнем за година-две най-много.”

На журналиста Тома Томов принадлежеше и заслугата за разпространението на един „потвърден от няколко различни източника” важен разговор между Луканов и тайнствен „американец, когото някои наричат генерал от ЦРУ, а други просто Воланд”.

Разговорът бил на четири очи по време на среща на открито – под кестените на булевард „Руски”, близо до Софийския университет. Цитиран от Томов, този разговор е кратък, но богат на съдържание:

– Да, господин Луканов, вие имате качествата, знанията и волята на държавник – рекъл важният човек от Щатите. – Бъдете министър-председател на тази страна и я водете в демократичния процес. Но при едно условие – откажете се от вашата партия, излезте от нея, създайте друга, ако щете, и управлявайте с нея.
– Не, няма да стане, сър – отвърнал Луканов. – Аз съм трето поколение комунист, родът ми е от създателите на тази партия и нямам никакво намерение да я напускам.

„Това, което Луканов не е казал на американеца – коментира Тома Томов, – е, че дядо му, който не се е подчинил на решението на Коминтерна за Септемврийското въстание през 1923-та e лежал в затвора на страховития НКВД (Народный комиссариат внутренних дел) в Москва; че ръководителите на неговата партия казват „Вас, Лукановите, ще ви гоним до девето коляно”; че бащата на жена му е гнил в бараките на лагера в Белене; че е чужд сред своите…Той не можа да социалдемократизира своята партия и наричаше нейните лидери „хетлерюгенд” и „мародери”. Те му отвръщаха с дълбока стопроцентова омраза: „Предателят”. И когато поведоха страната към пропаст, а той се опита да попречи, някой го ликвидира ритуално. За назидание. За страх.”

„Aко беше ме послушал да зареже политиката, още щеше да е жив. Преди да го убият, имаше вариант да го пратят посланик в САЩ. Аз му казах: Андрей, плюй на длъжностите и замини за Щатите. Не ти се работи в това обкръжение от врагове в собствената ти партия. Ти няма да загубиш шансовете си в България, ти си човек кадърен, за всичко си има време. Напусни временно тази политическа сцена. А той ми отвръщаше: Ти, Миша, няма да ме разбереш. На мен дядо ми е създавал партията, баща ми е служил, сега аз се опитвам да я превърна в нещо приемливо.”

Миша Панкин беше на седемдесет и пет години, когато се реши да сподели това свое възпоменание с една известна българска журналистка – Виолета Симеонова от вестник „24 часа”, която беше командирована специално в Москва, за „да го разприказва”, както тя умееше да прави. Това беше той – същият Панкин Михаил Семьонович, за когото Терехов разправяше, че му поръчал на шега да свали Живков и да постави близкия му приятел Андрей Луканов на негово място.

Вярно ли е това, беше го запитала гостенката от България. Гологлавият ветеран се бе усмихнал под старомодния си мустак и не ѝ беше отговорил веднага. Бе посегнал към трите фотоалбума, които бе наредил един до друг на масата, докато се беше подготвял за това интервю. Беше взел първия, беше го разлистил и беше намерил каквото му трябваше:

– Вижте тези снимки, надявам се да разберете духа на компанията, в която бяха казани шеговитите думи за смяната на Тодор Живков с Андрей Луканов. Бяхме голям кръг, прекарвахме времето си в екскурзии, купони с дини…Имаше шеги и всякакви измислици, какви ли смешни майтапи не сме си правили… Като разбрах какъв фурор е станал заради шегата, която подхвърлих на Валя Терехов, преди да се качи на влака за България, си я спомних как стана. Изпращахме Терехов на перона, бяхме огромна тълпа. Шуртеше вино, вдигаха се тостове, кикот. Между всичките майтапи аз му заявих: „Отиваш със стратегическа задача. Трябва да направиш Андрей държавен глава”. Той тракна токове, козирува и каза: „ Ще’с старая!” – пред цялата компания. Всички се разхилиха…

Разказвайки, Миша Панкин разлиства албума със старите си фотографии – прави го с удоволствието, типично за дядовците, които се гордеят с младостта си и се радват на все по-редките случаи, когато някой млад човек (особено пък млада и красива дама) прояви интерес към младежките им възпоменания.

Ето кадър от абитуриентската вечеринка на Миша – тя е на 21 юни 1941 година – часове преди нападението на Германия над Съветския съюз. През август вече е на фронта – във военна униформа. След победата постъпва в Института по езикознание – слабичък, наперен студент със засмени очи, вперени в обектива, избрал да специализира японски език. Повечето от съвипускниците му стават висши офицери в цивилното и военното разузнаване – в КГБ и ГРУ. Миша също постъпва по разпределение в тайните служби. Получава назначение за Япония, там служи пет години (има доста колоритни снимки от японски персонажи и събития…). Завършва после външна търговия, сменя униформата с костюм, цивилните дрехи май повече му отиват) и работи като офицер на внедряване в различни институции и страни. Двойственият му живот е разкрит от легендарния шпионин Конон Молодий – Гордън Лонсдейл, както го наричат в британските служби, който скоро на свой ред е демаскиран…

Когато разговаря с българската журналистка, Панкин няма вече какво да крие. С Луканов се запознават в представителството на СССР в ООН. (На общата им снимка си личи, че Миша е доста по-възрастен – вече оплешивял, макар и с черни като въглен малки мустачки, докато Луканов е с тъмна гъста коса и момчешки черти, а раираният костюм му стои като взет назаем от някой чичко.)
– Когато за пръв път се видяхме с Андрей – връща се назад в годините Миша – той току-що беше започнал работа в българското Министерство на външната търговия, а аз завеждах отдел в Института по външни икономически отношения. И двамата бяхме на дъното на йерархията. Сближихме се през 1964 година по време на тримесечната конференция на ООН за търговското развитие. Оттогава до последно бяхме в близки отношения. И двамата израснахме в кариерите си, той повече от мен – стана премиер. Като дойдеше в Москва, хвърляше нещата си в хотела и се изсипваше вкъщи. Беше ми не просто приятел, а много близък човек. Аз му казвах неща, които не беше разрешено да се казват на чужденци, той на мен – също така. В посвещението на книгата, която ми прати Андрей от затвора, пишеше: „Като спомен за дългите дни и часове, в които си задавахме мъчителните въпроси, на които тази книга, писана зад решетките, се опитва да отговори”. Да, ние разсъждавахме надълго и нашироко с Андрей за това, което става, и заключавахме, че социализмът няма да оживее…

А бил ли Луканов агент на КГБ? По поръчение на руските служби ли е работил като „архитект на българския преход?” – това бе главният въпрос, заради който Виолета бе била път от София до руската столица.

– Господин Панкин, в София бяха публикувани в съкратен вид спомените на Терехов. От тях бе направен извод, че Луканов му е предавал нарочно информация, която е била предавана шифровано в Москва. Излиза, че е действал като агент. Така ли е? – пита журналистката заобиколно, като очаква някакъв завоалиран отговор.

– Не, мила госпожо – отвръща Миша Панкин незабавно и просто, като да го питат есен ли иде утре, когато е пролет. – Не, не – повтаря недвусмислено той. – Ще ви кажа как беше. Веднага щом Луканов изгря на политическия небосклон на България, той привлече вниманието в Москва. Основната реакция обаче беше отрицателна. Първоизточник на лошото отношение беше КГБ. Оттам постоянно рисуваха негативен портрет на Луканов – че е прозападен, че е проводник на западното влияние в България, че има контакти на твърде високо равнище на Запад. Те не разбираха, че той просто не е редник от колоната. Той мислеше и действаше самостоятелно. И аз, и Валя Терехов положихме много усилия, за да пречупим тези представи за Луканов. И частично ни се удаде, Горбачов вече имаше положително отношение към него.

– Имало ли е вербовка на Луканов? – търси още подробности журналистката.
– Не, повтарям ви, че това е пълна глупост. Андрей не беше такъв тип човек, който може да се вербува за агент. А и КГБ не му вярваше, виждаше в него опасност. В живота си съм срещал двама от неговата величина – другият беше Че Гевара, кубинският революционер, политик, лекар и дипломат. Аз го познавах и него лично, имах щастието да го видя за последен път на един семинар в Аржентина, преди да го убият. И за Че Гевара имаше лоша информация в службите.

Виолета още любопитства:

– Политици на такова ниво не се вербуват от разузнаването, правилно ли ви разбрах?
– Вербуват се на всички нива – разсмива се Панкин, но миг след това смръщва вежди: – Вербуват се и премиери, но зависи от човека. Андрей не беше такъв човек. В сравнение с него повечето в ръководството на БКП бяха пигмеи. Най-големи световни фигури смятаха за важно да поддържат връзки с Андрей – като например премиера на Китай и президента на Куба Фидел Кастро, който си говори непрекъснато с него половин ден. В доклад от нашия посланик в Турция веднъж чета: „Тъй както си говорехме за турската икономическа политика, Йозал каза: Обърнете внимание на българина Андрей Луканов, според мен това е една от надеждите на вашия лагер.
– Какво точно мислеше Андрей Луканов за Живков, споделял ли е с вас?

Старият разузнавач пак се разсмива („и пак по неговия начин – само за миг”), преди да отвърне непринудено:

– Разбира се. В началото, когато беше назначен за заместник-министър на външната търговия, Андрей беше много доволен и говореше възторжено за Живков: че е потресаващ човек, необичаен лидер. Аз му казвах: Андрей, млад си, помисли…След няколко години той се разочарова от обкръжението на Живков. Казваше: „Около него е блато”. Много негативно характеризираше Людмила Живкова и нейните хора. Казваше, че това е шайка, която не носи нищо добро на страната. През 1980-те години вече беше убеден, че времето на Живков е изтекло. Но никога не е правил намеци за собствени амбиции. В душата му не се и прокрадваше идеята да заеме мястото на Живков. Разказвал ми е само, че в Политбюро на БКП има различни крила. Че хората до него са Петър Младенов и Александър Лилов и те са убедени, че е нужна промяна. Не се смиташе за главна фигура в тази група, даваше път на Петър.
– А дали ви е разправял за „физическо премахване на Живков”, което в спомените на Терехов се споменава?
– Вие пък! – Миша Панкин махва с ръка, сякаш пропъжда прелитнала под носа му муха. – Това напълно противоречи на характера му.
– В България се твърди, че превратът на 10 ноември е дело на Москва, а Луканов е главният му организатор. Ще потвърдите ли това? – Опитната журналистка предизвиква Панкин, за да си осигури ефектен край на разговора.

Бившият секретен агент замълчава за малко, сигурно нарочно я кара да почака, преди да отвърне на предизвикателството.

– Случилото се на 10 ноември в България за много хора беше твърде неочаквано. Аз бях в центъра на събитията тогава, през мен минаваше огромна информация. Но и аз, както и другите професионалисти, които се занимаваха с България, нямахме данни за нещата, които ще се случат у вас.

Панкин гледа в очите журналистката, докато ѝ отговаря. Гласът му е тих, а тонът му „преднамерено равен” – трениран тон на дипломат.

Руският посланик Александър Алексеевич Авдеев (който беше доста злобно одумван, че „веднага изтича да се увери, че убиецът е свършил работа на улица „Латинка”) се беше дипломирал в същото дипломатическо училище, което беше завършил Луканов – „Магнаурската школа на червената дипломация”, както я нарече след 1989-а един от разкаялите се, че са завършили там.

Авдеев беше опитен дипломат. Преди да го изпратят през 1992-ра на четиригодишна мисия в България, беше добил опит в Алжир, натрупал беше стаж във Франция по времето на Жискар д’Естен и Митеран, работил беше като посланик и в Люксембург, и в княжество Монако и когато съветската империя се разпадна, той беше вече в сглобка с репутацията си на „длъжностно лице, способно да представлява своята държава във всякакви ситуации”.

„Александър Алексеевич си тръгна от България с много приятели, макар и с един по-малко”, пишеше във вестник „Труд” в деня след заминаването му.

Две-три години след убийството на Луканов вече бившият съветски посланик се труди като заместник-министър на външните работи в Русия, но изглежда, че видяното в София продължава да го вълнува. Като приема журналиста Тома Томов в кабинета си в Москва – на петия етаж в държавния небостъргач на Смоленския площад, той с охота му разказва за приятелството си с покойния двукратен премиер на България. Дванайсетчасовият работен ден не е успял да отнеме нищо от изрядния му вид на аристократ – фина бяла риза, изискан костюм, ръце с идеални нокти и бледо лице на аристократ. („Авдеев удивително прилича на граф Андрей Болконски от романа на Толстой – интелектуалец, руски дворянин и дипломат по душа”). Говори за Луканов и за тяхното приятелство „така, сякаш той е жив и го слуша отнякъде”. Томов коректно записва разказа му, за да го публикува след това.

„Андрей беше човек с огромно интелектуално превъзходство над останалите и над мен в това число. Превъзходство, което той сам не разбираше и никога не демонстрираше. Защото не осъзнаваше своя огромен интелектуален потенциал. Имах чувството, че общувам с явление, с един интелектуално уникален човек… Той говореше такъв съвършен руски, че аз през цялото време имах чувството, че познава моя език, моята литература, моята култура по-добре от мен. Неведнъж съм присъствал, докато даваше интервюта на руски журналисти – имаше блестящ стил. Спомням си, веднъж започна да диктува статия за вестник „Известия” – за българо-руските отношения. Издиктува я на руски. Имаше невероятно богат речник, можеше това, което не могат руснаците – скланяше и спрягаше правилно. Имах чувството, че мислеше на руски, когато говореше на руски. Скромно казваше: „ Аз руски знам, а останалите езици трябва да уча”. Мислех си, че не знае други езици. Но после видях с какво възхищение говореха испанските дипломати за неговия испански, слушах безпогрешния му английски. И на френски Андрей говореше добре, но сравнително по-лошо…

И друго ме учудваше в него – като че ли помнеше всичко, което беше прочел през живота си. Руска литература, българска, политически книги на други езици – той помнеше и цитираше всичко това. То не беше назубряне на цитати, просто такъв беше интелектуалният му апарат.

С Андрей се запознах задочно, тъй като, когато пристигнах в София, той беше в затвора. В Русия, преди да тръгна, стотици хора, повярвайте ми – в дипломатическото ни училище, в министерството, в правителството ни – ми казваха: „За България ли тръгваш? Поздрави Луканов, това е най-светлата личност”.

Бях изправен пред дилема. Акредитиран бях към президента Желю Желев, а Андрей беше в затвора. И аз изпратих на този арестант визитната си картичка. В която и да е държава това е неетично, един вид предизвикателство. Защото, когато Лили, жената на Андрей, отидеше на свиждане в затвора, можеше да има други хора и пред тях – пред тези свидетели, представете си, предават на един политзатворник визитката на руския посланик…Но аз реших, че трябва да го направя. После Андрей излезе от затвора, запознахме се и станахме приятели. Имах чувството, че цял живот съм го познавал.

Ние двамата вечно подемахме „проклетите въпроси” – какво да правим с Русия, с България? Андрей възприемаше Русия обективно, а не студентско-носталгично, познаваше и добрите, и лошите ни страни. Познаваше много хора у нас и се гордееше с това, но не знаеше, че и те се гордеят, че познават Луканов.

И още нещо много важно: никога, каквито и проблеми да сме обсъждали, Андрей никога не забравяше, че е българин. Във всички спорове и дискусии той подчиняваше позициите си на интересите на България. Никога не съм го чул да каже: тук Русия е права, а България не е права.

Беше ли Андрей антисталинист? Да, абсолютно. Беше ли демократ? Ние двамата разбирахме демокрацията по един и същ начин – пазарен механизъм, толерантност, плурализъм, парламентарно управление, свобода на словото и печата. Думата „демократ” често се свързваше с дясното крило, ако си ляво ориентиран, значи не си демократ – така се разсъждаваше тогава.

Андрей високо оценяваше политическите си противници вдясно и никога не слизаше на нивото на неетичните оценки. Даже след като излезе от затвора, никога не е използвал неетични епитети и категории за тези от противниците му, които го преследваха, кълвяха, опитваха се да го смажат. Дори за лютите си врагове той казваше: „Какъв прекрасен адвокат е този”, или: „Този беше блестящ министър на финансите, трябва да помниш това”, или: „Този има голяма заслуга за Кръглата маса, заедно работихме, за да избегнем кръвопролития в България”.

Андрей беше прецизен по отношение на парите. Винаги избягваше нещата, които можеха да хвърлят сянка върху неговата порядъчност. Едно руско издание, например го помоли да води постоянна рубрика за добър хонорар, защото той е световно име, всички го познават. Той отказа – силно го смути това, че ще получава хонорари от чужбина. Смяташе, че то ще хвърли сянка върху него като български патриот.

Казваше, че транзитът на газ е един от главните въпроси за оцеляването на България и влизането на българите в 21-ия век. Затова, въпреки колебанията си, се зае с българо-руското дружество „Топенерджи”. Но около него постоянно се трупаха слухове, преговорите за газовия договор не вървяха… Андрей считаше, че най-краткият път е да се срещне с премиера Жан Виденов, да поговори с него, всичко да се изясни. Той неведнъж помоли за среща, но Виденов с месеци не го приемаше…Наложи се аз, с писмо от Андрей, да отида при него…

Андрей виждаше България като страна с висок авторитет – не само в българо-руските отношения, но и в отношенията с Европа и Америка. Беше привърженик на развитието на отношенията с Русия, но смяташе, че България има право да бъде там, където ѝ е изгодно, да си сътрудничи със Запада.

Беше играч – в смисъла на голямата личност. Спомням си, че говорехме за Дьо Гол, как от хиляди варианти е избрал един и е направил Франция велика, а тя в икономически план е била третокласна държава. „България ще израсне – казваше той – уважавана от Изтока, от Запада, от съседите си на Балканите. Само че това е трудна работа, филигранна…”

Авдеев любезно изпраща по българския журналист поздрави за България. Без коментар за това, че на Луканов не му стигна времето да напредне във „филигранната работа”, за която са си говорили двамата. Някой реши преждевременно и жестоко да го прати на вечен отдих.

А американският посланик? И той ли „се е радвал на приятелство с Луканов”?

Зоя Димитрова дълго време си задаваше този въпрос. В края на 1990-те тя беше „популярно медийно лице” – всекидневно отдадена на професията си, амбициозна, стремителна и неуморна („Не ми е минавало и през ум, че ме чака бъдеще на лежаща в Раковата болница…” ), тя работеше във вестник „Политика” и се стремеше да разкрива „скритото зад политиката”. За нейно съжаление посланиците Сол Полански и Кенет Хил, които представляваха САЩ в българската столица от 1987 до 1993 година, ѝ отказаха интервюта. „Отвори ѝ се парашутът” чак в края на 2004 година при следващия шеф на американската мисия. Посланик Уилям Монтгомъри беше по-засмян и по-приказлив от своите предшественици, макар и той да беше свързан, естествено, с тайните служби на Америка. Зоя знаеше, че Монтгомъри поддържа редовни връзки с генерала от Държавна сигурност Любен Гоцев („Самият Гоцев като външен министър в правителството на Луканов се хвалеше с това”) и започна отдалече:

– Господин посланик, познавате ли Любен Гоцев?

Посланикът се разсмя с „леко недоумение”:

– Ха-ха-ха, познавам го толкова добре!
– Колко добре? – Вместо да „поеме смеха му угоднически”, както на нейно място доста нейни колежки биха сторили, Зоя погледна американеца изпод вежди и даде да се разбере, че „въпросът ѝ е важен и сериозен”.
– Ооо, когато за пръв път дойдох в България по времето на Живков – прибра усмивката си висшият дипломат – Любен Гоцев беше заместник-министър на външните работи и отговаряше за отношенията със САЩ. Срещах го през цялото време, бяхме с различни възгледи и роли, но се ценяхме взаимно и се наслаждавахме на нашите отношения. Той беше много твърд, но аз разчитах на неговата помощ – за разлика от други хора, които по време на коктейлите го намираха „толкова чаровен”, а после възкликваха: „ О, Господи, това е ужасен човек!”.
– Може би сте имали взаимно разбиране, защото и двамата сте били свързани с разузнавателните служби? – тръгна Зоя „през просото”. И неочаквано получи откровен утвърдителен отговор:
– Да. Но нека ви разкажа една интересна история за Любен Гоцев. Срещнахме се седмица преди първите свободни избори след падането на Тодор Живков – през юни 1990 година – аз влязох в кабинета на посланика Полански по негова покана и заварих Любен Гоцев там. Ние с посланика имахме голяма надежда, че СДС ще спечели. Гоцев беше тогава шеф на предизборния щаб на БСП. Гледайки часовника си, го попитах: „ Е, според моите изчисления, господин Гоцев, вие имате седем дена и четири часа до предаването на властта. Как се чувствате?”. „Не, нещата няма да се случат така”, каза той. Възразих: „Вие сте свършени, то се видя и вчера на предизборния дебат!”. Любен Гоцев взе лист хартия, взе и химикалка. Написа някакви цифри. Изборните резултати – колко процента ще вземе БСП, колко ще вземе СДС. Той сгъна листа, сложи го в джоба ми и ми каза: „Прочетете го след изборите”.

След изборите аз прочетох листа. Резултатите бяха точно същите като написаните.

– Абсолютно същите ли? – уточни Зоя недоверчиво.
– Абсолютно същите, да – кимна посланикът.

Зоя преглътна въпроса, който беше на езика ѝ „дали е вярно, че Гоцев е харесвал момчетата повече от момичетата и затова се е заел с борците и ги е вкарал в сценария на бившата Държавна сигурност?”. Реши, че е недостойно да занимава посланика с клюки и му даде думата:

– Господин Монтгомъри, какво си спомняте от 10 ноември 1989 година?
– Това беше денят, в който Тодор Живков беше свален. Ние знаехме, че рано или късно Живков ще си тръгне, но смятахме, че формално ще остане на власт, докато умре. Нашата осведоменост за Политбюро отвътре не беше много добра. Не знаехме кой на чия страна е в скритите конфликти, за които научавахме, и за нас беше истинска изненада, когато Живков подаде оставка. Научихме това от краткия репортаж по телевизията и чак след това направихме контакти, разговаряхме с хора, за да получим обяснение.

Тук Зоя даде знак, че се интересува „от по-конкретни неща”:

– Познавахте ли в това време Андрей Луканов?
– Да, познавах го много добре, защото той беше един от членовете на комунистическата партия, които дипломатите от САЩ наблюдаваха. Имах добри отношения с него и с други – така наречените „умерени в БКП”.
– Бихте ли ни дали повече подробности за вашите разговори с Андрей Луканов преди 10 ноември? От какъв характер бяха те? – Зоя, както и повечето ѝ колеги, „умираше от любопитство бил ли е Луканов американски агент, или не”.
Монтгомъри даде вид, че не разбира добре нейния интерес:
– Разговорите ни с Луканов бяха официални и неофициални. Преди 10 ноември той правеше впечатление на един от хората, които се стремят към по-демократична държава и пазарна икономика, но в рамките на съществуваща социалистическа система. Не сме го окуражавали да свали Живков, ако за това ме питате. Нищо такова не е имало. Той беше една много сложна личност.
– Беше ли Луканов най-добрият избор за министър-председател след падането на Живков?

За пръв път в динамичния разговор американският посланик се замисли и помълча. Въздъхна шумно преди да каже:

– В края на краищата бях разочарован от Луканов. Смятах, че от всички хора във властта по това време той беше най-прогресивният, че има разбиране как да се развива пазарната икономика. Бях много разочарован, когато той получи шанс и стана министър-председател, но не се придвижи бързо напред и не направи промени. Стана прекалено предпазлив. Винаги искаше одобрение от СДС, не действаше без тяхното одобрение, без благословията на СДС не правеше нищо. Като резултат Луканов пропиля шанса си да бъде един изключителен премиер и да придвижи България напред така, както хората искаха. Той се провали.
Като чу това, журналистката погледна в тефтера с въпросите си, прескочи два-три и мина на заключителния:

– Имате ли обяснение за неговото убийство?
– Не разполагам с разузнавателна информация за него – отвърна американецът. – Но по моя преценка убийството на Луканов и убийството на Илия Павлов са свързани с петролни и газови интереси, а Русия имаше такива. Руската мафия уби и двамата.

„Енергийната мафия е поръчала убийството на улица „Латинка”. Възможно е поръчката да е от руския газов бизнес” – това допусна пред голяма група журналисти и бившият премиер Жан Виденов. Направи го преди да гръмне интервюто, в което бившият посланик Монтгомъри като опитен разузнавач заявява същото, макар и по различен начин.

За враждата си с Андрей Луканов Жан Виденов каза:

„Тази постановка, че свръхангажирането на БСП със защитата на Луканов след неговия арест е станало причина за разрива между нас, е невярна. Вярното е, че Андрей Луканов (както и Александър Лилов, и други) са дейци на перестройката, а аз съм неин принципен противник. Винаги съм бил убеден, че България не се нуждае от посткомунистическа перестройка и от капиталистическа реставрация, а се нуждае от модернизация на обществото и от истински, съвременен, европейски социализъм. Именно тези идейни различия, а не междуличностните сблъсъци ни превърнаха в политически опоненти.”

Доста по-късно, когато интересът по темата е избледнял, Виденов разказа подробно за конфликните си отношения с покойния Луканов пред Кирил Вълчев, бъдещия шеф на БТА, който работеше тогава за списание „Правен свят”.

– Луканов беше менторът на вътрешнопартийната съпротива срещу ръководеното от мен правителство – каза Виденов, – а тази съпротива беше самоцелна, не се съобразяваше с истинските проблеми на страната и задачите на управлението. Мотивите на Луканов и неговите хора ми бяха ясни. Луканов беше направил много голям политически и икономически залог в българо-руските газови отношения и в прословутото „Топенерджи”. След избирането му за шеф на това дружество през май 1995 година той в типичния си многословен и театрален стил заяви, че се отказва от голямата политика и се посвещава на големия бизнес.

Изкомандва вестник „Дума” да отделя много място на тази негова „грандиозна промяна”. И само два-три месеца по-късно промени позицията си на 180 градуса. Дори не си направи труда да измисли някакво обяснение за тази маневра, а се задоволи с формалния довод, че съвместяването на депутатството му с директорството не било закононарушение. Когато готвехме депутатските избори година по-рано, Луканов ми разигра същата сценка, само че обърната наопаки – как се отказва от уникални бизнесшансове в „епохален българо-руски газов проект”, защото не може да се откъсне от партийната политика – чувствал се „длъжен да се бори за партията си в предизборната кампания”. И когато тази метаморфоза се повтори още веднъж, аз се опитах да си обясня каква е истинската ѝ причина. Най-вероятното обяснение беше, че Луканов наистина беше заложил страшно много в „Топенерджи”, но не от свое име, а от името на държавата. В началото на 1996, {последната година от живота на Луканов} на него му е било кристално ясно, че аз няма да изплатя заради него този залог – че руснаците няма да получат от мен собственост върху българските газопроводи и пряк достъп до българските потребители на природен газ и че техните бизнесфаворити от „Мултигруп” няма да получат от мен монопол в българо-руските газови отношения и престол на некоровани крале на българската икономика. Аз бях положил специални усилия да разсея мита, произведен от огромната пропагандна машина на „Мултигруп” – че те са тайните финансисти на БСП, а БСП е тяхното политическо лоби. Фактът, че Луканов пренебрегна всичко това и организира в „Шератон” учредителен банкет на „Топенерджи” (който аз развалих, като задържах ратификацията на спогодбата с руснаците), нагледно доказа колко голямо беше неуважението му към цялата околна политическа среда…Луканов прекрасно познаваше руските газови бизнесмени и политици и беше наясно, че аз мога да се договоря с тях на моите условия. Само че според новите договорености неговата роля щеше да е фигуративна и това едва ли му се е струвало приемливо… Управлението на собствената му партия не му даваше това, което според него му се полагаше, поставяше го в неудобно положение пред „руските му другари” и даже дръзваше да води с тях равноправна игра – това беше за Луканов достатъчен мотив, за да хвърли по нас компромата за кръга „Орион”, който беше едно нищо като социално-икономическа и обществено-политическа реалност, да гръмне кьорфишека за политическата полиция и тъй нататък…

По времето в което говореше така, Жан Виденов, отдавна вече бивш министър-председател, продължаваше да се труди – пак целодневно, но вече безплатно, „на обществени начала” – като функционер на червената партия. Живееше със съпругата си Каталина и осемгодишния им син Васил в северната индустриална зона на Пловдив, в същия панелен блок, в който живееха и майка му и баща му – бивш минен инженер и бивша агрономка, вече пенсионери. Почивните си дни прекарваше на дворното място на родителите си в близкото село Марково („не му стигаха парите да сглоби върху него поне една от преместваемите дървени бараки, които се произвеждаха в една фабрика във Велинград”). В бюджета на семейството му не се очертаваха и в близко бъдеще никакви пари накуп или спестявания. То разчиташе единствено на заплатата, която Каталина получаваше от Новотел „Пловдив” като служителка в администрацията.

Призован за свидетел в открития по-късно съдебен процес за убийството на Луканов, Виденов отново дава да се разбере, че според него „зад това убийство най-вероятно стоят енергийните интереси на Русия”.

– Това е една моя хипотеза без доказателства – пояснява той пред журналиста Кирил Вълчев. – Това, в което съм сигурен, е, че Луканов не стана жертва на политически противници. В това съм сигурен не само защото личната корист във версията за политическо убийство, и то поръчано от кръга „Орион”, е прекалено очевидна. Тази версия се лансира от близките на покойния единствено с цел да бъде поизбелен образа му на политик и държавник в българската история.

{По темата за смъртта на Луканов експремиерът Виденов е обяснимо пристрастен – той едва ли би могъл да забрави, че непосредствено след нея мълвата приписваше на него самия организираното престъплени с което беше предизвикана.}

Журналистът Кирил Вълчев пита:

– А според вас, господин Виденов, не беше ли Луканов истински държавник и политик?
– Беше – натъртва Жан. – Беше, но накрая загина в сблъсъка на тъмни икономически интереси, а не затова, че е отстоявал някаква политика. Разбирам близките му, на тях им се иска да се запомни, че е загинал за идеите си и за държавата си, но изобщо не е такъв случаят.

С това експремиерът вероятно би приключил този въпрос, но питащият не му дава тази възможност:

– А защо, господин Виденов, не осъдихте някого за това, че по „Делото Луканов” бяхте демонизиран?
Интервюто е за печатно издание и го няма на видеозапис, но читателят би могъл да си представи, че макар и хвърлен в болезнена тема, Виденов запазва обичайния непроницаем израз на лицето си, когато отговаря:
– Аз не съм давал никого на съд, господин Вълчев, защото никой не вярва сериозно във версията за поръчани след 10 ноември политически убийства, включително и тези я лансираха. Да, те заслужават все пак съдебно преследване от моя страна. Това, което ме спира, е, че и съдебната система, необяснимо за мен, се ангажира с тази безумна версия. Не виждам смисъл да се обръщам към такава съдебна система за справедливост. Съмнявам се, че ще я получа.

Виденов разсъждава пред Кирил Вълчев по този начин броени дни след като делото за убийството на Луканов е погребано с пет оправдателни присъди в съдебните архиви. Той заключава:

– Цялото „Дело Луканов” се оказа толкова скалъпено и поръчково, че някой задължително трябваше да отговаря за него със служебната си кариера. Но не отговаря никой – нито прокурорът, чието обвинение се срути, а го повишиха, нито полицаят, който контрабандираше арестанти през границата и даваше интервюта.