Анна Заркова
вестник „Галерия“
Изниза се август, есента смени лятото, новият парламент остаря, правителството подмина първите си 100 дни, но българската управия не мръдна от класическата дефиниция на Аристотел „власт на малцина в интерес на тях самите”.
А кои са днес „малцината”?
Ако не ги знаете, не питайте – висшите функционери дават да се разбере, че намират въпроса за неуместен, а медиите, които го задават – за „превзети”. Приемете, че става дума за едни „олигарси”, които ще бъдат подложени на „деолигархизация” – така пише в обнародваната наскоро управленска програма. Ако любопитствате за имената им, рискувате да ви причислят към тия, които вицепремиерът по човешките ресурси определи като „тролове на партиите с отпадналата необходимост”.
Програмата на кабинета „Радев” е 208 страници (58 страници плюс предизборните обещания на неговата „Прогресивна България“ ) и предвижда мерки за подобрение в 20 области на живота. Освен, че е обилен, текстът е строго административен, така че за преглеждането му набързо са необходими поне 5 часа, за внимателното му изчитане – 8-9, а за задълбоченото му проучване – два пълни работни дни. Може би затова интересът към него в социалните мрежи бе минимален – изчерпа се напълно с хумористичните коментари на неологизма „деолигархизация” и с бичуването на дежурните телевизионни коментатори, които си признаха, че са „чели документа по диагнал”. Сбитият му преразказ не е лесна работа – дори Изкуственият интелект се извинява, че в резюмето от 20 страници, което е направил, няма как да бъдат избрени всичките 1000 мерки, разпределени за 4 години напред.
Тук (във вестника) мястото е още по-ограничено и затова предлагаме на вашето внимание само една мярка – тази, наречена „оздравяване на медийната среда”.
Тя, разбира се, не е непозната. От рождената дата на българската демокрация (10.11.1989) насам няма правителство, което да не е обявило на даден етап, че средствата за масова информация (СМИ) са камъчетата, които спъват колата с добрите му намерения по пътя до успеха. И последното правителство не прави изключение. Още в първите му часове Иво Христов, най-влиятелният от заместниците на премиера, се застрахова, че „очаква сериозен медиен натиск“, който, подразбира се, ще им пречи. Три месеца по-късно той се оплака на прав текст – че „олигархията е превзела българските медии“, включително обществените – и радиото (БНР), и телевизията (БНТ), където беше интервюиран в този момент. Дали от благодарност за любезното интервю, или по друга причина, той все пак направи разграничение между двете – похвали БНТ, че е „от последните места, които пазят принципи” и порица БНР със забележката, че „му е трудно да каже същото за него”. Общо взето, завидя на предишните власти, задето си осигурявали „медиен комфорт” с държавен и европейски ресурс и ожали сегашните – не стига, че медийната им среда „е структурно овладяна от олигархични интереси”, ами и „орди тролове от ППДБ” ги хейтят.
Дежа вю. Отколешна традиция е у нас големците да демонизират медии и автори, които не отговарят на разбирането им, че трябва да са техни глашатаи, а не критици.
Спомнете си Борисов: „Медиите изпълняват поръчки за атаки срещу ГЕРБ. Те имат повече пари от партиите”.
И Пеевски: „Медиите трябва да бъдат разобличавани като зависими.“
Общото между тримата политически деятели е очевидно – вместо да разговарят и с непокорните журналисти, те прехвърлят разговора върху тях –не отговарят на въпросите им за нечисти зависимости, а подмятат, че те самите не са независими и чисти. Този модел е утвърден Борисов – ако от някоя печатна или електронна платформа го „атакуват”, той поставя под съмнение мотивацията, финансирането и професионализма им – Пеевски и Христов го копират.
Тъй или инак, според току що стартиралата „прогресивна” програма държавата ще се намеси в медийния бранш.
Как?
Има два начина за това – или като регулира пазара за масова комуникация, или като регулира журналистическата мисъл и нейното изразяване.
Регулацията по същество е контрол – също като цензурата. Но едно е да се изясни кой притежава медията и колко държавна реклама взема, друго е да се определи какво може да се снима, да се пише и говори в нея. В първия случай свободата на мисълта се съхранява, а във втория се праща по дяволите.
Съветът за електронни медии (CЕМ) реагира остро на симптоматичното изявление на високопоставения представител на изпълнителната власт – определи го като „неприемливо и опасно”. Противопоставяйки общественото радио на обществената телевизия, той неслучайно смъмри ефира, който се ползва с най-високото доверие на публиката. Повечето хора не се доверяват на публицистите, които се харесват на властелините, те вярват на другите, които ги нервират, понеже не стоят пред тях с наведени очи.
За отбелязване е, че министър-председателят Радев подкрепи заместника си със справка: „Над 60% от българите – посочи той – търсят информация извън официалните медии и това е сигнал към тях”.
Това бе знак, след който „сигнализираните” се умълчаха – уплашиха ли се, засрамиха ли се, или се снишиха по навик, не се разбра.
Статистиката сигурно е вярна. Медийната среда съвсем не е идеална. Голяма част от нея е обсебена от мафиотизирани авторитетети. Персоналът ѝ не отразява събитията, той ги оформя и нагласява, върти търговия с дезинформации, излъсква и окалва биографии, пуска версии, удобни на работодателите му, води очернящи кампании за техни противници, въздейства като рупор на задкулисието, вместо като коректив на институциите.
Господин Христов знае как става това, тъй като е пребивавал в журналистическия занаят. Знае и колко е важно за всяка легислатура да има собствени трибуни, дописници („мисирки”) и камери по поискване. Ще видим как ще употреби тези свои знания от сегашната си позиция.
Тъй или инак, днес не е трудно някой като него да убеди своите избиратели, че масмедиите вече не са обществено-полезни, че всичките са нечии и се ползват за лични и групови цели.
Това е много удобно за седящите по политическите върхове.
Защо?
Защото всеки път, когато бъде публикувано някое разследване за корупция, уличеният може да махне с ръка като Борисов: „Това е поръчка от опозицията.”
Когато някой репортер надуши афера: „Този е купен.“
Когато гръмне запис за рушвет: „Манипулиран е.“
Когато се появят свидетели: „И те са в схемата.”
Така може да бъде елиминиран всеки от методите за разкриване на злоупотреби със служебно положение. Всяка улика може да се тълкува като подхвърлена при заговор срещу невинни.
Тази стратегия е по-коварна от обикновеното цензуриране. При нея забраната „Не говори!“ се замества с внушението: „Говори си, колкото искаш, никой няма да ти повярва.“ При това се изгражда нова йерархия на престижа – „медиите, които са близки до актуалните нотабили, са „нормални и принципни”, а останалите са „ненормални, олигархични, лъжливи, дезинформационни, грантаджийски, антиправителствени“.
И точно тук честните хора – дори и тези в кръга на службашите и службогонците – трябва да кажат „стоп”.
Да, политиците имат право да критикуват журналистите, които лъжат или грешат. Но нямат право и да смесват политическото и медийното влияние като допинг, който им дава нечестно предимство в борбите с конкурентите и опонентите им. С тая смес Пеевски доскоро показно убиваше свободното слово. Добре, че то се оказа устойчиво. Появиха се нови онлайн издания, мрежи в интернет, блогове, подкасти, разследващи платформи на граждански активисти.
Критичната журналистика е болезнена, но необходима. Когато е основана на автентични свидетелства и проверими факти, тя прави сановниците по-отговорни към данъкоплатците, които им осигуряват хляба, хайвера, шампанското и полетите до Дубай. Мераклиите да я овладеят трябва да знаят, че на мястото на всеки запушен информационен канал, истината си пробива други два или двайсет.
С днешна дата не е важно какво е казал някой от партократите на Радев, нито дори какво е написал в програмата му. Важното е какво ще направи неговото правителство оттук нататък. Ако започне „оздравянето” на медиите с финансови инжекции за „правилните” и с лечебен глад за „неправилните”, с тайни визити на главни редактори, с поощрителни бюджетни реклами, с назначения в нюзрумове според лоялността, с административен тормоз в дръзки редакции и дела шамари – това вече няма да е просто агресивна реторика, а реална битка срещу медийната независимост. И площадите ще трябва да посрещнат нейните защитници.
Когато журналистите се страхуват от политиците, вместо те да се боят от тях – че ще ги запитат за нещо, което предпочитат да премълчат – демокрацията е в опасност. Тя може да понесе един, двама, трима самонадеяни велможи. Но не може да понесе народ, който се чуди дали е безопасно да им отговори.