Анна ЗАРКОВА
вестник „Галерия“
„Когато краденето е държавна политика, не може да го спре никаква прокуратура”
Защо акциите на МВР в процеса, наречен „деолигархизация”, се пукат като надути балони, след като излетят сред шумни възгласи и ръкопляскане? Защо раздумката за полетите на Пеевски в компанията на видни бизнесмени и дами, не можа да прерасне в разследване за необяснимото му богатство? Защо „заглушителят в мафиотското свърталище на Ами” гърмя по медиите, щом го няма – също както и посоченият за негов стопанин? Защо чувалите с компромати за политици и магистрати потънаха в земята заедно със събирачите им Пепи Еврото и Марто Нотариуса? Защо издирваният от Интерпол ексшеф на ББР (окрадената държавна банка) беше пуснат да си иде у дома, след като се предаде сам и онемя?
Всеки фалстарт в наказателното преследване на олигархията и криминалните ѝ структури повдига множество въпроси – и те са най-различни, но отговорът на властта е еднотипен. Обобщено, той звучи така: Прокуратурата е стара, лоша и пречи сега, но в близко бъдеще ще изберем добротворен нов Главен прокурор и ще се оправим – („шъ съ оправим”, както се казваше в едно популярно телевизионно предаване, преди да го свалят от екран).
Да речем, че е така.
По утвърдена вече българска традиция Прокуратурата е политически играч, и то по-силен, май, от всички останали. Нейният върховен началник, пък и изпълняващите временно неговите функции (като Ваня Стефанова например, чието име знаят малцина) може да открие и закрие разследване срещу всеки политик във всеки момент и така да създаде определена политическа ситуация. И няма никакво значение, че Основният закон му възлага съвсем друга задача – не да мести картите в партийната игра, а да бъде надзорник на законността.
Главният прокурор у нас е много важна фигура, да.
Той се избира уж демократично за дълги години, през които може да променя съдби, да клати и бетонира правителства. От него се страхуват както виновните за престъпления, така и невинните функционери, които могат да станат с негово съдействие мишена на политикански репресии.
„Главният”, както го наричат, не е просто човек, който стои зад поверената му институция. Той може сам по себе си да бъде институция, ако поиска. У нас всеки прокурор се ръководи от по-високостоящия, а всички заедно се ръководят от Главния, включително когато образуват и прекратяват дела. Това е така, не защото го пише в Конституцията и в Закона за съдебната власт. Даже пише точно обратното.
Вижте член 117 (2): „При осъществяването на своите правомощия прокурорите, съдиите и следователите се подчиняват само на закона.”
Ако се опре на този текст, всеки редови обвинител би могъл да се изправи и да каже „Не!” на всяка заповед, ако тя издава користни, лични, партийни или семейни интереси, които са далеч от обществените. Би могъл да се изправи, но би могъл и да се наведе („Преклонена главичка сабя не я сече”), да си забрави кодексите на рафта и да се ръководи от максимата „Каквото каже Главният”. Непослушанието носи неприятности. А пък Главният може и без това да промени и отмени всеки негов акт, ако не е минал през съда. А може и да го ревизира така, че да му съсипе живота – нормативът не го ограничава в критериите и поводите. Пък и може да го командирова от провинцията в София и обратно – сиреч, да го превърне в столичанин или да го скара с жена му.
Има и друго. Прокуратурата се е превърнала практически в „пощенска кутия”. В нея се пускат сигнали за всякакви престъпления – от улични до корупционни по високите етажи. Тази кутия е в ръцете на Главния. И той може да постъпи с нея така, както му диктува неговият професионализъм или морал.
Всеки, на когото му пука, е забелязал как в прокурорската кутия потъват писма за гръмовни мафиотски сделки, за огромни рушвети, за платено правосъдие, раздавано от кръчми („Осемте джуджета”) и обратно – как от нея се вадят дребни доноси срещу опозиционери, журналисти и предприемачи. И почват прокурорски хайки за слон, направен от муха…
И нищо чудно при това, че народът мечтае за Главен прокурор, който „не прави така”.
В държава, в която съдебната система се използва като частните самолети и наложниците на пет-шестима човека – в която бентлитата на милионерите паркират пред парламента и в съседство с множащите се гета, а смъртността сред децата бие рекорди в света – народните маси копнеят за твърда ръка – за юмрук, който да стисне големите крадльовци, да ги извади от държавните кабинети и да ги прати зад решетките.
Това мечтание е старо. То намира израз в избора на Бойко Борисов преди години и на Румен Радев този април. И напразно търси упование в главните прокурори, изредили се от 1992-а насам – Татарчев, Филчев и Велчев, Цацаров, Гешев, и.ф. Сарафов….И не умира пустото му мечтание – нито от старост, нито от отчаяние, макар за него от десетилетия сбъдване няма.
Мъжете, заемали шефския пост във Върховна касационна прокуратура, никак не си приличат, някои се мразят един друг, но в едно от своите убеждения са единни – а то е, че „идеалният Главен, високонравствен и храбър” е химера – че не се е родил от жена и няма да се роди този ангелоподобен гениален юрист, на когото хората разчитат да превърне правото в изкуство на доброто и справедливото.
Чуйте Иван Татарчев:
„В края на моя мандата (1999) вече мога да кажа, че да си главен прокурор не е предимство, а напротив. Ако си гледаш работата, те хулят от всички посоки. Мнозина си мислят, че това място е особено привлекателно. Може би смятат, че е голяма заплатата. Главният прокурор обаче взема по-малко от конституционен съдия. Мераклиите за поста, ако го заемат, ще разберат какво значи да те мразят до смърт. Ще разберат какво е да търпиш непрекъснато упреци, че покровителстваш бандитите или не успяваш да ги заловиш. А то залавянето им е задължение на полицията. За да може прокуратурата като част от съдебната власт да действа, извършителят на престъплението трябва да бъде заловен.
Изобщо, илюзия е, че престъпността може да бъде премахната. Стремежът трябва да е за нейното ограничаване в търпими граници.
Бедността ражда престъпността. Според наказателно-правната наука, престъплението е съвкупност от фактори, като основните два са личността на престъпника и средата, в която се намира. Вторият фактор е определящ. А преобладаващата част от българския народ тъне в мизерия. Непоносимите материални условия са причина за битовата престъпност, която прераства в организирана. Тук трябва да се съсредоточат държавните усилия.
Трагедията на България е, че ни управляват тоталитаристи, все едно от коя партия се пишат. Те искат да имат главен прокурор, който да изпълнява всичките им заповеди. Искат главен прокурор – играчка, с която да си играят. Аз се мъчех да отстоявам на опитите за вмешателство в моята работа. Изпитвам погнуса от политиците, които спасявах”.
Ето ви и мнение на Борис Велчев:
„Ние, прокурорите, се занимаваме с всичко. Всички идват в прокуратурата. Ако някой внесе 20-годишно ирландско месо, за да го вложи в български колбаси, никой не пита ветеринарния контрол как се е промъкнала тази суровина. Пишат до прокуратурата. Мога да дам много други примери, но всички те илюстрират, че огромната част от проблемите на обществото се хвърлят на гърба на прокурорите. Ние можем да носим товар, но не за всички проблеми имаме законови възможности да реагираме.
Трябва да активираме контролната система в страната. Контрабандата да се разкрива преди всичко от митниците, данъчните престъпления – от данъчните органи, незаконното строителство – от строителния надзор. Когато тези случаи са достатъчно опасни и представляват престъпление, тогава да идват при нас. Моят холандски съветник Дато Стейнхаус веднъж ми каза: „Много ми е странно… Ако на един холандец му откраднат велосипеда, той подава жалба в кварталното полицейско управление. А в България, като откраднат велосипеда на някой, той пише до Главния прокурор…“ Хем наричат прокуратурата слугинска, хем очакват от нея справедливост”.
Становищата на Цацаров, Гешев и изпълняващите длъжността им няма да цитираме – едно, че не добавят нищо съществено към казаното дотук и друго, че техните мандати са ярко потвърждение на извода, направен от техния предшественик Никола Филчев. А той е следният:
„Когато краденето е държавна политика, не може да я спре никаква прокуратура. Организираният престъпен свят въздейства върху политическите решения. Корупцията е езикът, на който престъпниците си говорят с държавата. Почнахме от нарушения на югоембаргото и стигнахме до кражби на европари. Престъпни групировки изпраха парите си и влязоха в енергетиката и банките. Дадохме на съд банкерите, оправдаха ги, от което съдии и лобисти забогатяха. Корупцията стана масова, рак, който разяжда тялото на държавата”.
Чухте ли? Когато краденето е държавна политика, не може да го спре никаква прокуратура. И никакъв главен прокурор, респективно, ако ще да е първороден син на самата богиня Темида.