Крум ЗАРКОВ,
Откакто реши, че за него законът не важи, Борислав Сарафов се превърна в нещо повече от епизод пореден на нескончаемите проблеми на България с главните прокурори. Стратегията му за оцеляване на поста изправя пред предизвикателство множество институции и в по-общ план всички, които имат отношение – на думи или на дела – към заложения в Конституцията принцип на правовата държава. Фрапиращ е броят на хората, склонни да се самоунижат и да дискредитират институциите, на които служат, за да спомогнат за изпълнението на заветната цел – опазването на г-н Сарафов начело на прокуратурата. Скоро ще разберем колко от тях са депутати, защото изпитанието вече чука на вратата на парламента.
Първо и най-безпроблемно с него се заеха членовете на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет. Там малко преди да изтече шестмесечният законов срок, след който „едно и също лице няма право да изпълнява съответните функции“, в неформална дискусия се сподели за пръв път разбирането, че това ограничение не се отнася за Борислав Сарафов, защото той е определен за временен главен прокурор преди влизането на закона в сила. Слепи и глухи за мотивите, обусловили приемането на (не)приложените от тях законови правила, прокурорските кадровици изглеждаха наясно с проблемите около собственото им тълкувание.
Ето защо направиха всичко възможно да не допуснат то бъде обект на съдебен контрол, а именно – някои от тях „изразиха становище“, други свенливо замълчаха, но никой нищо не гласува.
Все пак им се наложи да облекат своята „дискусия“ в решение, но то бе на по-късен етап – след като Даниела Талева, специалният прокурор по разследването на главния прокурор, бе сезирана за самоволно упражняване на функциите от страна на Сарафов. Надали някой може вече сериозно да се съмнява, че тя ще приеме безропотно трактовката на прокурорската колегия, но при все това на нея ѝ трябваше някакъв по-солиден акт. Поиска си от ВСС каквото ѝ трябваше и го получи (тяхното решение, че няма проблем) – така че оттам изненади не могат да се очакват.
Съдебната колегия на Висшия съдебен съвет прояви малко повече характер. Но и тя все още не може да намери сили да приложи закона по повод сходната ситуация, в която се намира друг властелин на съдебната система – Гeорги Чолаков, временният председател на Върховния административен съд (ВАС), който е с изтекъл мандат и в отпуск, но все със статут на изпълняващ функциите на такъв.
Членовете на ВСС от Съдийската колегия вече на два пъти дават вид, че започват процедурата за избор на нов временен председател, но тя съвсем не е приключила. Първия път те сезираха Пленума на ВАС с молба той да препоръча подходящ човек. Административните съдии отказаха да го направят с мотив, че това не им е работа. Затова няколко седмици по-късно решиха да питат всеки от тези съдии дали не би имал нищо против да стане председател – временно! – на висшата административна юрисдикция.
В странна страна живеем. Навсякъде по света образовани амбициозни хора се борят за доверие, явяват се по конкурси, градят име, за да заемат държавна позиция, а у нас – след като наскоро питахме безуспешно сума ти народ „Искаш ли да станеш премиер?“ – търсим по сходен начин председател на Върховния административен съд.
Съгласен кандидат се появи. Той беше избран, но дебатът по гласуването на Мариника Чернева показа, че си пробива път идеята Висшият съдебен съвет да се обърне към Народното събрание за „автентично тълкувание“ на приетия от самото него закон по отношение на Борислав Сарафов.
Тази необходимост за разяснение от автора на закона на това, което е искал да каже, когато го е гласувал, очевидно се понрави на министъра на правосъдието Георги Георгиев, защото той наруши мълчанието си по казуса „Сарафов“ и обяви героично, че е свикал за тази седмица заседание на Висшия съдебен съвет и е включил въпроса в дневния ред.
При това може да се очаква, че въпросът ще се върне там, откъдето тръгна – на банките на депутатите, които преди повече от половин година решиха, че Сарафов не бива да е временно изпълняващ функциите отвъд този срок.
Любопитен детайл е, че самият министър Георгиев, както и премиерът Желязков са гласували в подкрепа на „неразбираемия“ текст в предишната си битност на народни представители.
Като председателстващ Висшия съдебен съвет правосъдният министър Георгиев би могъл да сподели с членовете му какви са били мотивите и целите при приемането на въпросната разпоредба, за която е дал гласа си. Но надали ще го направи – това не би се харесало на Сарафов, който има остра нужда от намесата на парламента в този момент.
Единствено народните представители могат да преодолеят неудобството, което същият този Сарафов изпита от актовете на наказателните съдии от Върховния касационен съд, с които – в приложение на закона и противно на прокурорското тълкувание – му беше отказано да упражнява главнопрокурорски правомощия.
„Неудобство“ всъщност е меко казано, предвид това, че съвсем резонните и внимателно обосновани разпореждания го докараха до такъв бяс, че нареди прокуратурата да излезе с безпрецедентна позиция, съдържаща невъздържани и всевъзможни обвинения към върховната съдебна институция.
Видимо дестабилизиран от неочакваното препятствие, господин Сарафов бързо се окопити. С подкрепа за своята позиция той разполага далеч отвъд Асоциацията на прокурорите (която от създаването ѝ до днес изглежда посветена на защитата на интересите на един-единствен от близо 1500 прокурори в България – на Главния). Медийната среда също е добре наситена с негови защитници. А иде време и мълчаливото съучастие в парламента да се замени с гласна подкрепа.
Първата вече дойде от Бойко Борисов, който заяви по адрес на седящия в кабинета на главния прокурор „мисля, че е законен“ – и то ден след като Върховния касационен съд каза, че не е. Предстои с новия финт около „автентичното тълкуване“ да се прояви и мнозинството, на което Сарафов може да разчита и което – това е по-важното! – ще разчита на него.
Тъй като януарската воля на депутатите е пределно ясна, искането тя да бъде „разтълкувана“ през октомври не може да има друга цел, освен да констатира промяната на тази воля.
След като никой от депутатите не посмя да внесе предложения за законови изменения в негов интерес, (не)изпълняващият функциите и подчиненият му Висш съдебен съвет са решили, както се вижда, да ги пришпорят парламентът да поеме тази отговорност. И всеки депутат поименно да се позиционира.
За последните 35 години Народното събрание е прибягвало до автентично тълкуване. През 2000 г. то уточнява значението на поправка, свързана с друг герой на прехода – руският бизнесмен с активи у нас Майкъл Чорни. Конституционният съд впоследствие отменя части от този единствен дотук тълкувателен закон.
Конституционният съд! Него чакат. Цялата текуща мъка, изтъкана от абсурдни интерпретации, несъществуващи правни спорове и процедурни трикове, има за цел да печели време.
През лятото старателно бе тиражиран слух, че конституционното дело ще приключи около 30 септември и ще сложи край на драмата, като даде ход на спряната процедура по избор на Борислав Сарафов за главен прокурор. Това обаче не се случи. Вместо очакваното решение на Конституционния съд се появи това на Върховния касационен съд.
И сега, ако искането на Висшия съдебен съвет за автентично тълкуване стане факт, Сарафов ще призове мнозинството в парламента на помощ.