Мирела ВЕСЕЛИНОВА,
в. „Капитал“
Крум Зарков сам се определя като професионален политик, който е придобил ценен опит в администрацията – като министър на правосъдието, а после и като секретар на президента по правните въпроси. Човек визионер, той е идеалният събеседник по темата за политическия тупик в държавата. И конкретно – как стана така, че съдебната реформа и борбата с корупцията, което доскоро бе основен политически ангажимент на водещите партии (а и заявка на президента), сега изглежда изцяло забравена.
– Наскоро заявихте, господин Зарков, че перманентната криза в представителната ни демокрация не е причинена от институциите, а от неспособността на политическите партии да изпълняват своята роля. Но кризата на институциите също е факт и тя е причинена от политиците – в резултат на дългогодишен отрицателен подбор. Въпросът е какво трябва да се направи, за да има работещи институции и държава?
– Поставям акцента върху политическите партии, защото зад това понятие, което в България основателно придоби пейоративен характер, се крие всъщност истинският мотор на представителната демокрация. Когато партиите не изпълняват функциите си – да определят политическия дневен ред, да създават възможност за набиране на кадри, които да го реализират, да комуникират и да спорят една с друга – то тогава цялата политическа среда се замърсява, изчезва, и се превръща в междуличностен сблъсък, който не може да доведе до нищо добро.
– Причината е в самия характер на партиите в български условия.
– Точно така. Проблемът е в традиционните партии, които от сложни механизми с вътрешен живот и с вътрешни борби, се превърнаха през последните години в индивидуални проекти, чиято основна цел е да обгрижват своя лидер и тясното му обкръжение, да пазят неговият интерес и неговата обществена значимост. Стигна се до абсурди при които лидери губят избори след избори, виждат как електоралната подкрепа за партията им се срива, но продължават да държат властта в нея – и така до пълната невъзможност за функционирането ѝ като политически организъм.
А политическата партия е основната клетка на представителната демокрация. Когато тя не функционира, нейната основна институция – парламентът – става непредставителна. И влече гибелни последици за всички останали (институции). Включително негативния кадрови подбор и липсата на желание за реформи. Активистите на политическите партии, стигнали до властта за благото на лидера си, обяснимо целят не реформирането на институциите, а облагодетелстването – неговото и собственото си. Те употребяват властта, за да се задържат в нея. Те никога не са мислили за друга употреба, с други и то общественозначими цели. Именно затова повечето ни реформи са псевдореформи.
Искате ли пример? Вземете реформирането на институциите в съдебната система през последните 15-20 години. Невъзможността, страха или липсата на желание да се реформира прокуратурата доведе до създаване на най-различни паралелни на нея структури – КПУКИ, КПКОНПИ, КПК, въобще каквито щете КП (комисии за противодействие.) Невъзможността да се отговори на проблемите на правораздаването в борбата срещу организираната престъпност доведе до създаването на специализиран съд, който знаем в какво се превърна и как свърши. Липсата на ясна визия какво точно е и какво трябва да прави Висшият съдебен съвет (ВСС) доведе до най-различни упражнения от конюнктурен характер, които свършват по един и същи начин, а именно – както и да нагласите квотите, едни и същи сили ги овладяват.
Нито един политически проблем не може да се оправи, без да мине през три фази: на осъзнаване, на изговаряне и на решение.
Ние сме зациклили още във фазата на осъзнаване. Защото тези, които трябва първи да се осъзнаят, не го правят. По две причини. Първата е, че базово не се интересуват от тези въпроси – за тях властта е друго, а не управление или реформа. А втората е, че ги е страх дори да се поинтересуват – предвид паралелната власт, не по-малко силна от публичната, която те усещат и приемат.
– Говорим за задкулисното кадруване в съдебната система и в институциите по принцип, регулатори, администрации и т. н., което на практика подменя дневния ред и оставя тези институции да функционират в интерес на престъпни кланове.
– Наричаме го задкулисно, но то е вече на авансцената. Порочното кадруване и употребяване на властта отдавна не е скрито. То е пред очите ни ежедневно, то е пред асансьора в парламента. И да си кажем истината – то е напълно прието. И не само от политическите партии. Обществено прието е или поне нормализирано, както изглежда, доколкото не се вижда реакция срещу него.
На властта се гледа като на правомощия за кадруване и раздаване на обществени поръчки. Единствено важното е кой кого ще назначи, кой къде ще се пребори за съответната капия.
– Защото от това зависи вземането на управленски решения. Никой не иска да променя институциите, а да ги дирижира през кадрови назначения. Въпросът е как да се промени това?
– Ръководителите на съответните институции ежедневно взимат оперативни решения, които са важни и дават някаква посока. Но те сами по себе си, дори да са много добри, надали нещо биха могли да променят без да следват генерална политическа линия.
Ако приемем за вярно подозрението, че повечето от тях се назначават, за да защитават частен интерес, а не обществен, то битката за постове придобива вече не политически, а кланов характер. Тя става битка на кланове за разпределение на средства и парцелиране на власт. И когато никой не може да надделее в нея (или не става подялба по взаимно съгласие) институциите увисват в един нов феномен, който наблюдаваме – т.нар. извънмандатност.
Трудно е да се опише с думи нетърпимата ситуация, при която ВСС – основният орган на независимата съдебна власт функционира извън мандат повече от две години. Това е, може би в момента най-яркият пример за порочността на политическия модел. Тук никакви оправдания от сорта на “много е трудно да се събере мнозинство” не са приемливи. Първо, Конституцията не казва “изберете ВСС, когато можете да съберете мнозинство”, а казва “когато му свърши мандата”. Второ, реформата за избор с мнозинство от ⅔ беше обявена пред цяла Европа именно за да сътвори трудни за създаване мнозинства и да осигури някаква роля на опозицията. Трето, ако следваме леснотията рискуваме да забравим мандатността в много други органи.
В един свят, от който още сме далече, тази ситуация щеше да е нетърпима на първо място за членовете на самия ВСС, които би трябвало веднага да си подадат оставките – едновременно, групово – за да предизвикат Народното събрание да предприеме решения.
Това те трябваше да направят отдавна. Сега, когато изпадат в сложна от юридическа гледна точка ситуация ( в която има едно решение на Конституционния съд (КС), което като че ли ги овластява да продължават мандата си, но и друго решение на Съда на Европейския съюз, който пък ясно казва, че така не може, че това е несъответно на правото на ЕС) те продължават да водят политиката на щрауса, който си заравя главата в пясъка. И отказват да осъзнаят, че изправят системата пред пълен хаос. Защото в същото време изтича максималният 6-месечен срок, поставен от Народното събрание за изпълняващите функциите (и.ф.) на главния прокурор и на председателя на ВАС. Ще дойде краят на юли, Сарафов ще увисне в ситуация, в която нито е и.ф., нито не е и.ф. ВСС ще дигне рамене и ще каже, че заради решението на Съда в Люксембург нищо не може да направи. Или обратното – ще кажат, че Люксембург не ги интересува и ще продължат да кадруват под угрозата всичките им кадрови решения да отидат в съда, включително отново да се стигне до Съда в Люксембург или до КС. Междувременно в КС виси дело за прекратената процедура за избор на Сарафов, което дава опция на този съд да преразгледа дори собствената си практика, ако реши.
Тези хора няма как да не осъзнават, че летим към криза. Което означава, че просто не могат да вземат решение. Или не смеят.
– А доколко според вас са самостоятелни членовете на ВСС? Доколко изобщо са сложени там, за да вземат самостоятелни решения.
– Аз бях министър на правосъдието, заседаващ с този ВСС, който за няколко седмици първо беше готов да се сбие с мен, защото не бях съгласен с Иван Гешев, а после беше готов да набие самия Иван Гешев, за да го изгони. Колко да са „самостоятелни” членовете му?
Все пак аз апелирам към тях – ако народните представители не започнат много скоро процедура за избор на нов съвет, нека да си подадат оставките, за да покажат, че разбират проблема.
Бих призовал и народните представители да започнат разговори за откриване на процедурата за избор. Ако доскоро имаше неяснота за хоризонта на това мнозинство и това правителство, то в последните седмици като че ли става кристално ясно, че парламентарни и предсрочни избори скоро няма да има, поне не преди президентските. И политическите сили трябва отговорно да започнат да гонят дневния си ред в реалната ситуация, в която се намират. Въпросите, които са на масата, трябва да се решават.
– Кое ще ги принуди да го направят? Те очевидно живеят с мисълта, че няма как да им се търси политическа отговорност, ако оставят този ВСС да си функционира в сегашния състав.
– Всъщност всички политически партии и всички управляващи досега понасят политическата си отговорност – все едно дали си дават сметка за това. Погледнете електоралните им резултати. Първата политическа сила в България, която е в момента ГЕРБ няма 700 хиляди гласа. Последната, която влезе в парламента, събра около 100 хиляди гласа. Само за сравнение ще кажа, че през 2017 г., съвсем неотдавна, моята партия БСП беше опозиция с 950 хиляди гласа.
Не е вярно че партиите не поемат политическа отговорност. Скоро всички ще се озоват около бариерата, а и да не стигнат чак толкова ниско – всички треперят. Защото разбират, че с такава ниска електорална подкрепа, всяка нова вълна, всяка нова звезда, пък ако ще да е ефимерна, може да ги помете.
Сегашната временна стабилизация на властта се дължи на външни фактори – на това, че България влиза в еврозоната. Но то прикрива дълбоки обществени напрежения, които към момента се изразяват по-скоро в апатия. При едно икономическо, социално или друго сътресение обаче те биха могли много бързо да избуят – особено когато няма външно-политическа котва.
Настоящото управляващо мнозинство е с неясни очертания. Неговата характеристика идва не толкова от партиите, които го съставят, колкото от сътрудничеството между Бойко Борисов и Делян Пеевски. Взаимоотношенията между тези две фигури остават мъглави, но са видимо синхронизирани. Тази политическа реалност ще трябва скоро да оповести някаква своя политическа причина да съществува. Ако не успее, ще се озовем пак в спирала на протестни действия. И проблемите в съдебната система биха могли отново да бъдат след причините за недоволството.
– Това изглежда нереално, предвид незаинтересоваността на българите от темата за съдебната система. Тя се маргинализира до степен да се превърне в някакъв вид политическа чалга.
– Права сте, че темата е свалена от дневен ред. Крепителите на статуквото в системата – тези, които използват канапето на Петьо Еврото, нямат интерес да я повдигат. А пък тези, които се бореха за реформа, сякаш сметнаха, че тя не им носи политически резултат. Фиаското с конституционните промени допринесе за това. То не произтече от опита за промяна в съдебната система, а от замърсяването му с други въпроси, което тласна дебата в съвсем различна посока. И доведе до загубата на обществена подкрепа при която всяка кауза може по-лесно да бъде преобърната от заинтересованите.
В политическия дневен ред на страната през последните години тече съревнование между две големи теми, които овладяват общественото съзнание. Едната тема е Изток-запад, а другата е Корупция-антикорупция. Те се повдигат по различни причини – дали ще е приемането на еврото, дали ще е някое неадекватно назначение или решение… Според това коя от тези две теми изплува в даден период от време, се определят възможните политически конфигурации за управление.
Когато беше водещата тема беше „Корупция –антикорупция”, правителството на Кирил Петков се облегна на БСП срещу ГЕРБ и ДПС. Когато тя стана „Изток-запад” същият Кирил Петков се облегна на сглобка с ГЕРБ и ДПС. (Казвам Кирил Петков като събирателен образ на лидерството в тази коалиция.)
В средносрочен план обаче в парламента винаги ще има проевропейско мнозинство, а с влизането ни в еврозоната, което е една допълнителна котва в западния свят, дебатът „Изток-запад” ще утихне. Тогава напред пак ще излезе реалната тема за корупцията – в по-общ план – за правосъдието и справедливостта.
Тук не става дума само за ВСС, неговите квоти и т.н. А за дълбоко наслоеното и абсолютно вярно усещане в българина, че “за милиони няма закони, а за кокошка няма прошка”. Усещането за липса на справедливост. Това е една много дълбока и болезнена травма на българското общество, според мен, която ни пречи да вървим напред.
Политиката е безсилна в едно общество, в което правилата не се спазват. Невъзможността да създадем истинска правова държава в крайна сметка ще срине всичко останало. Когато правосъдието не работи, ще се обърнеш към системата на “Осемте джуджета”.
– Фактът е, че този, който в момента владе съдебната система, той дирижира политиката и институциите. Имаме нарисувана ситуация в това отношение – Пеевски, който владее съдебната система през основните капии, на практика направлява политическите процеси, бизнес решения, обществени поръчки, кадруването във всички институции, избори и т.н. До саморазправа с опоненти.
– Така изглежда. Пеевски упражнява видимо по-голямо влияние върху мнозинството в парламента, отколкото неговата бройка народни представители позволява – и това е доказателство за неговата сила. Има достатъчно индикации, че тя идва през контрола, който той упражнява върху правосъдната система. Тук трябва да се зададе един важен въпрос – дали тези, които се подчиняват ежедневно на въпросния лидер, който нарича себе си опозиционен, са в ситуация на заложническа криза? Или кризата е партньорска?
Ако те са заложници, трябва да дадат някакъв знак, че са жертви, така че обществото да им помогне. Но ако са в партньорство с Пеевски, то тогава депутатите от опозицията трябва да настояват това да се официализира – и да се консолидират те в обратно партньорство срещу него.
Ето това е въпросът, които може би ще определи следващия политически сблъсък след президентските избори – дали мнозинството, което управлява сега, е в осъзната коалиционна форма или в принудителна колаборация с Пеевски.
– Защо дори такива скандали като Мартин Нотариуса и Петьо Еврото, не успяха да задвижат очистителните процеси в системата, а даже напротив, проводниците на тези схеми като че се консолидираха?
– Аферите с Петьо Еврото и Мартин Божанов са изключителна възможност да се разплете цялата система на паралелно правосъдие. Без да се оползотвори тази възможност за правосъдие в България въобще не може да се говори.
Затова аз смятам, че когато и да започне процедура за избор на нов ВСС, всеки кандидат-член на съвета трябва да бъде питан: Какво ще направите, за да разплетете докрай тези две афери – на Петьо Еврото и на Мартин Нотариуса. И когато тези нови членове на ВСС избират нов главен прокурор, те трябва да задават същия въпрос на всички кандидати, без значение от къде са номинирани и от кого. И изборът да бъде съобразен с дадения отговор. Резултати да се търсят после.