„Казабланка“ на режисьора Майкъл Къртис, е един страхотен антивоенен филм, който тази година навършва 80 години, и беше пуснат на екран в 50 руски града и не е загубил нищо от своята актуалност
Юлия Шагелман, kommersant.ru
Превод – Павел Павлов
„Казабланка“ е един от онези филми, които може би не всеки е гледал, но почти всеки, който обича киното и черно-белите холивудски класики може да цитира. Та, кой ли не е чувал или казвал понякога фразата „Мисля, че това е началото на едно прекрасно приятелство“? Или „Винаги ще имаме нашия Париж“? Или, може би, малко по-малко известната на обикновения рускоговорящ зрител, „Съберете обичайните заподозрени“, или „От всички питейни заведения във всички градове по света тя точно влезе в моето“, или „Помня този ден в детайли: Немците бяха в сиво, а ти в синьо“ и, разбира се, „Изиграй го отново, Сам“ и тези думи дори станаха заглавието на друг филм, поставен през 1972 г. от Хърбърт Рос по сценарий на Уди Алън и с него в главната роля. Макар че, всъщност тази фраза не беше от филма „Казабланка“, но за 30 години този филм толкова здраво се вкорени в попкултурата, че заживя собствен живот в умовете на киноманите.
Всичко започна с други известни думи: „Всички идват при Рик“. Това беше заглавието на пиесата на Мъри Барнет и Джоан Елисън, написана през 1940 г., вдъхновена от пътуването на Барнет в Европа, където той успя да види Виена след аншлуса и Южна Франция, наводнена с бежанци, с войници от различните армии, с полицаи, шпиони и просто мошеници, които се опитваха да си сгреят ръцете върху универсалната човешка тревога, страхове и несигурност. Един от нощните клубове с такава пъстра клиентела, която той случайно посети, се превърна в прототипа на „Американското кафене при Рик“ в Казабланка – центърът който привличаше всички герои на бъдещия филм. Когато авторите не успяха да намерят продуцент на Бродуей за да поставят пиесата, те я продадоха на Warner Bros., където беше пренаписан сценария от четирима човека: братята Джулиъс и Филип Епстийн бяха отговорни за цялостната структура и за диалога, Хауърд Кох беше отговорен за политиката, а Кейси Робинсън беше отговорен за романтиката.
Както често се случва с шедьоврите, никой, който работеше по филма, не мислеше, че резултатът ще излезе точно такъв и че той трябваше да бъде само един от 50 филма, които Warner Bros. пускаше всяка година. Роналд Рейгън и Ан Шеридан,
изпълнителите на второстепенни роли, бяха планирани първоначално за главните роли, но в последния момент продуцентът Хал Б. Уолис ги замени с Хъмфри Богарт, когото тогава никой не възприемаше като романтичен типаж, и малко известната шведка Ингрид Бергман, като така създаде една от най-магнетичните любовни двойки в историята на киното. Сценарият се донаписваше точно в хода на заснемането кадрите, които преминаваха – и това е рядкост за тогава, както и сега – в строг хронологичен ред. И до самия край нито нейните автори, нито актьорите знаеха в крайна сметка кой ще избере героинята на Бергман, Илза – дали Рик, изигран от Богарт, един циничен американец, който в началото на филма заявява, че „няма на света такъв човек, заради когото да излезе от кожата си“, но на финала той пожертва себе си и замина да воюва в редиците на Съпротивата, или съпруга си Виктор Ласло (изигран от Пол Хенрийд), въплъщение на непоклатимо героично придържане към собствените си принципи.
Може би затова, дори когато гледате филма за десети или за стотен път, усещането за морална дилема, която буквално всеки герой, дори и най-незначителният, трябва да реши сам, изглежда толкова непресторено. Както и общата атмосфера на Казабланка, един малък Вавилон, витаещ в неутралната територия и упорито преструващ се, че нормалният живот продължава, въпреки че е спрял преди няколко години (действието на филма се развива през декември 1941 г.). Повечето от актьорите, които играеха на заден план, в епизодите и в масовките с бежанците от Европа, бяха истински бежанци от Европа и спомена за техните изпитания, които трябваше да преживеят, проби холивудския блясък във филма, с неговите излъскани едноредни, бели смокинги , идеално изрязаните дамски тоалети, кристалите, заместващи диамантите, и леещото се шампанско. Известната сцена, в която международният хор на бежанците и изгнаниците, забравят за миг своята предпазливост, и запяват химна на свободата – „Марсилезата“, и заглушават „Стражата на Рейн“, в изпълнение на офицери от Гестапо, вдъхнови не само героите, но и актьорите, а заедно с тях и зрителите в най-мрачните дни на 1942 година.
И не, това с нищо не е загубило своята сила и днес.