ГОЛЕМИТЕ УБИЙСТВА: Патичето – 05.07.1995

От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“

Бивши барети ликвидират убиеца Веско Въртийски

НЯМА ЖИВ ВИНОВНИК за престрелката на столичното кръстовище „Петте кьошета“, при която загиват Веско Въртийски-Патичето и Ларсен Луканов. Не и такива, чиито имена се намират в папките на Софийската градска прокуратура.

Прокурорът Петър Бакалов прекратява наказателното производство срещу бившите барети Златомир Иванов-Баретата и Иво Русинов, като приема, че двамата са стреляли на кръстовището в условия на неизбежна самоотбрана. По онова време имената на двамата бивши служителите от спецподелението за борба с тероризма са малко известни. Доста години ще минат, преди Златко Баретата да се изяви в силовите отряди на СИК и да стане подсъдим като ръководител на престъпна група за разпространение на наркотици.

ЕДИН ТРУП и трима ранени остават на 5 юли 1995 година на тротоара с маси в кафенето „Виро клуб“ след престрелката, смаяла минувачите на „Петте кьошета“. Един срещу друг стрелят търсеният от полицията 27-годишен Веско Въртийски, приятелят му – 22-годишният Ларсен Луканов, и бившите командоси Златомир Иванов, Иво Русинов и Кольо Колев.

Изстрелите проехтяват малко преди 22 часа, предизвиквайки паника сред случайни минувачи и посетители на заведението на булевард „Патриарх Евтимий“ 92. Патичето е убит на място. Кольо Колев пада прострелян в челюстта, парче олово засяда между вратните му прешлени. Иво Русинов е улучен на две места в лявото рамо.

Животът на двете бивши барети е спасен в „Пирогов“, където колегата им Златомир Иванов ги откарва с джип, незабавно. Ларсен Луканов умира от куршум в корема във Военномедицинската академия, където свидетели на кръвопролитието го отвеждат с такси.

Минути преди да се чуят гърмежите, бившите барети, които са станали гардове в частната охранителна фирма „Аполо“, спират с джипа си „Вранглер“ пред кафенето. Златомир Иванов прескача ниската ограда и се отправя към масата, на която седят Веско Въртийски-Патичето и Ларсен Луканов.

Патичето по това време е обявен за издирване след присъда за съучастие в убийство, грабеж и отвличане. Той е болезнено подозрителен, разпознава бившите спецполицаи и решава, че пристигат да го отведат под стража. Ето защо измъква веднага пистолета си „Зиг Зауер“ и го размахва.

Спокойно, бе! – откликва Златомир Иванов.

Куки, дошли сте да ме арестувате!“ – просъсква рецидивистът и се прицелва демонстративно.

Ти пищов ли ще ми вадиш, бе? – е последната гневна ре- плика, чута, преди да изтрещят смъртоносните изстрели.

Въртийски заподозрян Златомир, че е ченге и пръв стрелял, след което използвал Ларсен за жив щит – обобщава софийският градски прокурор Нестор Несторов.

Патичето стреляше до последно, докато рухна между масите – свидетелства клиент на „Виро клуб“.

Усетих парене в лявото рамо, веднага след това започнах да стрелям – разказва раненият Иво Русинов. – Гледах само тоя пред мен да падне по-бързо, за да не убие хора.

Кольо Колев не носи оръжие и остава безучастен в сражението. Другите двама бивши командоси стрелят със законните си пистолети „Макаров“.

Златомир Иванов остава невредим по чудо. Той изчезва след инцидента, но два дни по-късно отива в полицията и предава оръжието, с което е гърмял, отбранявайки се. Задържат го.

Иво Русинов е поставен под стража на болничното легло. По-късно двамата си връщат свободата срещу парична гаранция.

Вътрешният министър трябва да награди пострадалите бивши барети за това, че са ликвидирали опасния престъпник – заявява Николай Тодоров, който е шеф на Управителния съюз на Съюза на бившите барети.

МОМЧЕ ЗА МРЪСНИ ПОРЪЧКИ. Такъв е покойният Веско Въртийски по думите на Венцислав Геров-Лисицата.

На 25 май 1995 година пред столичния хотел „Хемус“ Лисицата става жертва на въоръжен грабеж, дело на Патичето.

Щях да се простя с беемвето и нямаше да съм жив, ако не бях позвънил моментално по мобифона на полицията – разказва Лисицата…

Търсен и заради този грабеж, Патичето заявява пред познати десетина дни преди да умре:

Ако дойдат да ме приберат, ще ги застрелям всичките!

Имам зад гърба си две убийства!

В подземния свят Патичето се знае и като дясна ръка на Тони Шарана, професионален грабител и наркодилър. Движи се с червен голф с тъмносини стъкла из София, Елин Пелин и Ихтиман и всява страх.

Доста престъпления тежат на съвестта му: кражба на джип от Първа частна банка, обир на златарско ателие и заплаха за отвличане на шеф на Туристспортбанк…

Ларсен Луканов го придружава от време на време, но е с чисто кримидосие.

Веско Въртийски е роден на 2 май 1968 година в Ихтиман.

Осъждан е за кражби, името му фигурира постоянно в картотеките на криминалния контингент.

Пред училище „Христо Ботев“ в центъра на Ихтиман два- мата с Христо Христов пребиват до смърт 38-годишния Любомир Спасов, техен съгражданин. За това получават от Софийския окръжен съд присъда от 6 години затвор по член 118 на Наказателния кодекс. Христов излежава наказанието си в Софийския затвор. Веско се крие и е обявен за общонационално издирване.

Докато е в нелегалност, той залага паспорта си в софийски и черноморски хотели, където преспива, без да плати и изчезва. По едно време полицията прибира от един хотел документа му за самоличност.

Престъпниците у нас се раждат от мизерията – казва читател, позвънил във вестник „Труд“ в деня на разстрела. – Идете в бордея, дето е израснал Веско Патичето и ми кажете имал ли е избор в живота, преди да стане убиец и крадец.

ПАТИЧЕТО Е СИН НА МИЛИЦИОНЕР и учителка по трудово, които са разведени. Расте в порутена кирпичена къща в Ихтиман.
Баща му умира сравнително млад, а майка му го оставя почти изцяло на грижите на чичо му – олигофрен по рождение, и на баба му – немощна старица. Години наред бабата и болният чичо поделят с детето по една порция три пъти дневно от стола на „Социални грижи“.

Накуцването, заради което Патичето се сдобива с прякора си, е вследствие на жълтеница и рахит. Жълтата му гостенка иде от системно недояждане и лоша хигиена в детството.

Само в казармата Веско Въртийски ядял до насита.

Харесало му е да е със сит стомах и щом като се уволни, почна да посяга на чуждо – разказва комшийка. – После се научи да краде, надебеля и се качи на форд.

Заради тоя пусти форд утрепа човек – допълва друга състрадателна жена от Ихтиман. Според нея Любомир Спасов бил претрепан, защото строшил стъклото на колата на Патичето.

Росица Павлова, майката на убития:

ВЕСКО УМРЯ КАТО ПРЕСТЪПНИК, А МЕЧТАЕШЕ ДА СТАНЕ ПОЛИЦАЙ

– Г-жо Павлова, вестниците съобщиха за смъртта на сина ви под заглавия ,, Застрелян е опасен убиец“…

– Ох, преди да се пенсионирам като учителка, помогнах на стотици заблудени деца да влязат в правия път. Докато аз спасявах чуждите синове, не се намери кой да подаде ръка на моя… Веско беше застрелян като престъпник, а цял живот мечтаеше да стане полицай като баща си. Мъжът ми Иван Въртийски беше милиционер. Водеше следово куче и беше най- добрият кучкар в Ихтиман и околията. По цели дни и нощи тичаше, лежеше под коли и тирове, все дебнеше крадци. Затова се разведохме с него. Все по служба беше, не се прибираше, денонощно го чаках в къщурката ни… От тая негова преданост към службата добро не видяхме – нито аз, нито синът ни. Медали получи… но го погребахме с тях. От много старание се скара с началниците си. Казал им в очите на партийно събрание защо работата в милицията не върви…

– Може би синът ви е знаел за проблемите на баща си и това му е отнело вярата в честността…

– Пред очите на Веско умориха с доноси баща му. Той имаше бенка на врата, разчопли си я нарочно и каза: Ще отида да ме оперират. Докато съм в болнични, няма да ме уволнят. Е, не го уволниха, но не изкара до пенсия. Умря от рак.

След смъртта му Веско поиска да стане кучкар в полицията на неговото място. Като войник изкара шестмесечен курс за водач на куче в Берковица. Обичаше много животните, гълъби гледаше, кокошка вкъщи не можеше да заколи… толкова беше милостив. А го погребаха като убиец.

– Кандидатства ли за работа в полицията?
– Не поискаха да го вземат. Намесиха се старите врагове на баща му. Вместо да го приберат при тях, бащините му колеги го бутнаха на другата страна.

– Как тръгна той по лошия път? Първата му кражба, казват, била на мегафон от цирка…

– Веско беше потиснато дете, без самочувствие. Като малък преболедува жълтеница от стрес. Бяхме на почивка във Вършец, когато едно дете се задави от грозде и умря. Веско го видя на носилка и пожълтя от страх. Нисичък беше… наричаха го Патичето… от злоба. И училището му вървеше едва. От стеснителност мълчеше пред учителите. Сериозните проблеми започнаха, когато се сдружи с едно момче – Юлиян. Кражбата на мегафона беше Юлиянова работа. Нашият толкова бил аджамия, че взел от Юлиян крадения мегафон и го сложил на москвича на баща си. Двамата се качили на колата и взели да викат: „Пазете се, колона!“ Хванаха го тогава милиционерите, приятелите на баща му. И вместо да го напердашат като свое дете, издействаха му най-тежка присъда. Получи 4 месеца условно с 3 години изпитателен срок за съучастие в кражба за 122 лева. Заради тази присъда го брояха рецидивист.

– Но синът ви има и шестгодишна присъда за убийство. Двамата с някой си Христо пребили до смърт Любомир Спасов, 38-годишен, от Ихтиман.
– Тоя Любомир беше пияница, знае го целият град. Веско и Христо седели в един форд в училищния двор. Фордът не беше на Веско, а на един музикант. Любо минал почерпен и почнал да псува момчетата: „Вашта мама, вие ще карате лъскави коли, а аз нямам пари за ядене!“ Крещял и строшил стъклото от страната на шофьора. Хванал Веско и почнал да дращи лицето му… После в съда една свидетелка каза, че Веско минал с колата през него. До последно синът ми се кълнеше, че не е така. Направиха ексхумация на умрелия и от нея се разбра, че не е бил газен…

– Така ли?
– Вижте, аз не съм следовател. Като майка не мога да повярвам, че синът ми е убил някого нарочно. За мен Веско не е престъпник, а жертва – на побърканото ни общество, на хорската злоба.

Декември 1995 г. Ихтиман

Posted in Големите убийства, Куршуми по време на преход, Моите книги and tagged , , .

1 Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *