ГЛАВНИТЕ ПРОКУРОРИ: Иван Татарчев – Историята му от първо лице

От книгата на Анна Заркова „Главните прокурори: От Татарчев до Гешев“

Глава първа

„Никога никому не съм свалял шапка”

„Майка ми беше светица, дядо ми – главен прокурор и съдия”

Аз съм първият демократично избран главен прокурор на България. Може би това е и по наследство. Моят дядо по майчина линия е бил също главен прокурор в началото на 20-ти век. Той се казва Иван Крафт и е бесарабски българин. Преди това е бил съдия. Като окръжен съдия на Пазарджик е осъдил на смърт убийците на Алеко Константинов ( Български писател, адвокат и общественик, автор на „Бай Ганьо“, „До Чикаго и назад“, пътеписи и фейлетони, осмиващи властта.**) Алеко е застрелян погрешка, при неуспешен атентат срещу съпартиеца му, депутата от Демократическата партия Михаил Такев през май 1897. Двамата д Алеко са пътували с файтон за Пазарджик, когато ги причакали в засада убийците. Били от село Радилово (Радиловският кмет Петър Минков и съселяните му Милош Топалов и Петър Салепов). Стреляли с пушка, заради някакъв спор за земи и гори. Обаче Такев си останал невредим…

Майка ми беше светица. Тъгувам много за нея, след като я изгубих. Тя живееше до смъртта си с мен. Преживях тежко загубата й. Тя за мен само е страдала. По цели нощи ме е чакала, винаги съм закъснявал, за което после съжалявах…Като млада мама живееше скромно и в примирение, на богатство не се е радвала нито час или ден. Радостта й беше да помага на бедните. Учеше ме и аз да го правя. Затова аз давам доста пари на просяци. Много ми е тъжно и когато зърна млади хора да ровят в кофите за боклук. Възмутих се, когато правителството на Иван Костов обяви, че до края на мандата си ще разкрие 200000 работни места. Имали са вероятно предвид 200000 нови кофи за боклук, където социално слабите да търсят своето препитание…

Мама ме научи да обичам и животните. Помня от дете, че в нашия дом винаги е имало по две-три котки.Трябва да си много свестен и свят човек, за да направиш животните част от семейството си и да се грижиш за тях, както за децата си, независимо беден ли си или богат. Това е така, защото те не могат да говорят. Изразяват своята благодарност с очите си, но не всекиму е дадено да я види.

„И камъни съм дялал, и съм бил зидар“

Семейството ми никога не е било богато. Докато следвах право, беше доста изпаднало материално. И преди 9 септември 1944 не беше от много богатите, но след това пък беше съвсем зле. Затова се принудих да стана общ работник и хем ходех на лекции, хем работех. На лекциите не бях много редовен, рядко ходех в университета и защото не бях там много добре посрещнат. Когато отивах, винаги казваха: „ Гадовете са между нас“. Това бяха комунисти, функционери на бившата БРП – Българската работническа партия. Тогава имаше големи чистки и само през 1949, когато бях първокурсник, бяха изключени около 800 души. Най-много пострадаха студенти, които бяха от провинцията.

Аз се дипломирах, подадох молба за работа на много места, но навсякъде ме отхвърляха като неблагонадежден. Майка ми страдаше за мен, но все казваше: „Работи ли ти се, сине, без работа няма да останеш.“ Така станах каменоделец. Работих пет години все в центъра на София. Да, същият център, който бяха разрушили нашите „братя“ американци по време на бомбандировките. Аз съм един от строителите на тогавашния партиен дом, днешния хотел „Шератон“ и ЦУМ (Централния универсален магазин). И съм дялал камъни, и съм попълвал зидария, зидар съм бил. Не бях много здрав. От мен каменоделец за постоянно не ставаше. Но не съжалявам за този период, защото проумях и преосмислих много неща. Тогава стигнах и сам до убеждението, че не трябва да се прави разлика между хората заради тяхното материално или обществено положение, а единствено според това какво представляват като личности. Затова съм имал и имам приятели от всички среди.

„Мразя комунизма от дете“

Като Главен прокурор аз не съм подчинен на никого. Безпартиен съм, независим съм и не съм обвързан с никаква политическа групировка. Моята цел е една – да преследвам закононарушителите, без значение дали са червени, или сини. Не принадлежа към никоя партия, макар че като демократ не мога да не бъда антикомунист, въпреки че комунистите вече не управляват. Главният прокурор не е и не може да бъде политическа фигура. Никой обаче не може да му попречи да има своите убеждения. Аз например мразя комунизма като теория и като практика. Винаги съм го мразил, от дете. Но това не означава, че съм политическа личност. Анекдоти са твърденията, че изпълнявам нарежданията на управляващата партия СДС ( Съюз на демократичните сили). Българската прокуратура след 9 септември 1944 беше едно оръжие на управляващата БКП (Българска комунистическа партия). Сега ( юни 1992) аз се боря за независима прокуратура. Предстои през лятото да се внесе в Народното събрание законопроект за устройството на съдебната система. В него се предвижда зависимост на прокуратурата от министъра на правосъдието. Това означава прокуратурата да бъде подчинена на изпълнителната власт. Подобна теза аз не мога да възприема.
Упрекват ме, че съм син прокурор, обаче други намекват, че съм червен. Във вестник „Нощен труд“ имаше дописка, че съм внедрен в прокуратурата от Соня Младенова ( депутатка от БСП в 36-тото Народно събрание), която преди време ме била предложила за министър на правосъдието. Това е оклеветяване. Ако бях внедрен от БСП, нямаше толкова да искат да ме свалят и да си сложат за главен прокурор някой, който обслужва комунистите. Тези, които половин век командваха съдебната система, е естествено да не се съгласяват сега да е различно.

Най-голямото събитие в моя живот беше изборът ми за член на Висшия съдебен съвет (1991), а не изборът ми за Главен прокурор (1992), който беше одобрен от тоя съвет. Заслуга за този избор имаше моя колега и приятел Петър Корнажев ( професор по право), който беше депутат в Седмото Велико народно събрание (1990-1991) и после министър на правосъдието правителството на Беров (1993–1994). Освен него, дотогава никой политик не ме търсил и с представители на никоя политическа сила не съм разговарял. Едва след избора разбрах, че Корнажев има връзки със СДС, той беше социалдемократ. Изборът ми за Главен прокурор беше изненада за мнозина, защото аз не съм се поддавал на внушения, нито пък съм получавал протекции. Никога не ме е интересувало кое правителство управлява.

И червените, и сините ме недолюбват водят кампании срещу мен. Защото аз на никого не съм свалял шапка и няма да свалям. Това е мой принцип и мое задължение с оглед на произхода ми и на дейността на моя род в миналото.

„Обичам вратовръзките, имам петстотин“

От петгодишен ходя с вратовръзка. Най-напред ходех с папионка, после – с вратовръзка. Имам над петстотин вратовръзки, това е една от моите слабости – някои са останали от баща ми, други аз си съм купил. Харесвам сиви, черни, тъмносини костюми от хубави вълнени платове и ги комбинирам с вратовръзки с убити цветове. През лятото нося копринени костюми, с копринени вратовръзки. Това е навън. А пък вкъщи обичам да ходя облечен с пижама. Не само сутрин. Щом се прибера от работа, слагам пижамата – обезателно едноцветна – и джапанките. Слушам музика – и сериозна, и забавна, която е мелодична. Предпочитам Бетовен и Лист от класиците. По пижама по вечерно време съм обаче само, когато съм сам у нас. А това се случва рядко. Обичам да се събирам вкъщи с приятели, насаме не бих могъл да изпия и една чашка.

Другата ми страст са книгите – едни от тях са ми по наследство, други съм придобил. Най-голямата ми страст е правната литература, но обичам и исторически. Имам книги от началото на миналия век, по продължавам да си купувам. През целия ми жизнен път това е единственото, което съм придобил.

В дискотека един път в живота си съм влизал. И веднага си излязох. Не мога да понасям този шум и тези физиономии, които виждам в тъмното. Учудвам се как хората разрешават на децата си да се събират в дискотеките с тази измет! Именно родителите са виновни за трагедията на стълбите в дискотеката „Индиго“, където децата прегазиха с краката си свои връстници и ги убиха, за да не би да изпуснат обещаното в едно мазе развлечение за Нова година.

„Котката Михаела беше най-близкото ми същество“

Освен вратовръзките и книгите, друга слабост са ми котките. И жените, които до голяма степен са като котките – леко коварни и хубави. Любимата ми котка Михаела дойде у нас от улицата през 1989. Беше към един часа в една мразовита нощ – страшен студ! Прибирах се отнякъде и я видях застанала пред вратата на кооперацията. Отворих й, качи се в асансьора, а на моя етаж се насочи направо към апартамента ми и влезе. Беше малко коте, порода „улична превъзходна”. Кръстих я Михаела, понеже беше „Свети Арахангел Михаил“ в този ден. Беше болна от бронхопневмония, извиках мой близък ветеринарен лекар, направи й няколко инжекции, оправи се. А когато аз боледувах по-нататък и ми беше зле, тя направо полудяваше – мяучеше, удряше със задните си крака по стената. Иначе беше кротка. Ядеше само котешка храна „Уискас“ и рядко – пилешко месо, друго не й харесваше. Всичко в нас е разкъсала с ноктите си – мебели, килими, обаче карай – аз не съм еснаф. На повечето снимки, които са ми правили журналистите, аз съм с Михаела, а не с приятелката ми.

Имал съм много котки, но Михаела не беше като другите, а беше извънземно същество, с интелект на човек.

Когато ми се наложи да претърпя в чужбина не една, а две тежки операции, Михаела остана в апартамента сама. Наглеждаха я двама мои близки приятели. Те ми разказаха, че тя страдала много от липсата ми. Скачала, ръмжала срещу тях, до себе си не допускала никого. Усещала, че не ми е добре и била като бясна. Като ми прилошаваше, винаги постъпваше така. Веднъж ми прилоша в почивната станция на следствието на Витоша. Приятелката ми после разказа, че точно по същото време у дома Михаела побесняла внезапно. А когато ме заболеше сърцето, идваше, лягаше точно там и болките ми постепенно минаваха.
Михаела живя с мен 14 години и няколко месеца. Умря в леглото ми една сутрин – на 30 декември 2002 г. Мъчи се много преди това, но за разлика от хората, животните не се оплакват, търпят стоически и си отиват като мъченици, не реват. Погребях я в моя гроб още по обяд. Забранено е, но мен не мен интересува това. На нея в моя гроб й е мястото. Тя беше най-близкото ми същество. Сега я няма, но имам чувството, че минава край мен понякога. Сигурен съм, че ще се видим на оня свят. Само че аз ще бъда долу, защото съм грешник като всички хора, а едно животно няма грехове и Михаела ще бъде в рая…

Като умря Михаела, едни приятели се уплашиха, че от мъка мога да умра и аз. И ми подхвърлиха друга котка, пред апартамента, в кашон. Кръстих я Ксения, понеже дойде вкъщи през януари, в деня на Преподобната Ксения. Тя обаче не е като Михаела – малко е дивичка, от друго тесто е, трудно общува с хора. Породата й е „улична подобрена“, има огромна опашка – изглежда, че баба й е съгрешила с някой ангорец. Бързо се привърза към мен. Предпочита готовата котешка храна, но понякога си взема и от моята чиния, за да ми прави компания. Алкохол не близва никога обаче, пие само вода.

„Имам много приятелки, но Лиляна ми е най-постоянна, тя ми е лекар, шофьор и секретарка „

Нищо човешко не ми е чуждо. Имал съм връзки с различни жени и никога не съм ги крил. Трябва да крият връзките си еднопосочните и хомосексуалистите. И ги крият, но напразно – те се виждат, особено когато някои от тия с обратната сексуална ориентация са на високи места във властта. Тези хора не са здрави. Аз тях не ги обичам главно по икономически причини. Навремето, когато като адвокат пътувах в провинцията по разни дела, беше забранено да спиш в хотел с жена, която не ти е съпруга. Винаги съм плащал по две стаи с по две легла – едната за гаджето. А обратните си взимаха една-единствена стая и си гледаха кефа до сутринта… Аз се разорих тогава. Но не спирам да обичам жените и още продължавам да ги обичам. Харесвам по-дребните, нежните създания, така наречените миньончета. Не си падам по мъжкараните и по тия, дето много говорят. За да ми хареса една жена, трябва да е хубава и да не е проста. Добре е жената да е с дълга коса, това е по-женствено. И ако може, да е по-темпераментна. И да е с рокля, но ако е хубава, може и с панталон – хубавият кон и под скъсан чул се познава…

Хубавите жени са нещо, за което си заслужава да се живее.

Все ме питат защо не съм се оженил. Някак си не ми остана време. Дълги години бях по провинцията – каменоделец бях, а после се опитвах да си пробия път като адвокат. По-нататък в София имах прекалено много ангажименти, пък и по принцип не съм привърженик на брака, той за мен е една отживелица – духовна и физическа връзка не се създава с два подписа пред служебно лице. Не ми е минавало през ума да се женя може би и затова, защото са имал много хубави жени и рядко съм оставал само с една.

Веднъж с колеги си говорихме за реституцията като правен акт, обратен на национализацията на собствеността. И аз си позволих да кажа: “Ще бъде най-голямата трагедия, ако реституират старите любовници, защото ще се напълни къщата ми с бабички“. Един колега отбеляза: „ Реституция има само на недвижимата собственост, извинявай“. А аз отвърнах: „Някои от моите стари любовници са вече недвижими, доколкото знам“.

Трябва да кажа, че много жени продължават да ме ухажват. Като главен прокурор получавах заплашителни писма. В едно от тях обръщението беше: „Дърти пръчо!“ Но за мен „дърт пръч“ не е обида, защото пръчът и да е дърт, пак си е пръч.

Имало е жени, които са ме ухажвали, защото съм главен прокурор, но аз никога не съм злоупотребявал. Имало е и такива, които са искали с мен брак. Но ако беше станало, някоя щеше да си вземе белята. Аз съм темерут и с мен се живее тежко.

Не понасям женската ревност, от нея много съм патил. Моя приятелка ми хвърли в лицето сярна киселина. Каза ми: „Сляп да си, за ръка да те водя, но чужди жени да не гледаш!“ Простих й. Простих и на една, която си беше внушила, че искам да минавам границата. А аз нямах такова намерение, защото си бях казал, че ще дочакам да си идат комунистите в България…

Много женски предателства съм прощавал. Не понасям коварството и грубиянщината у жената, но нежността и безукорната й телесна чистота ме пленява. Посягал съм и на чужди съпруги, но с тия, които са били омъжени за мои приятели, не съм стигал по-далеч от ухажване.

На мен, колкото и да съм зает и погълнат от работа, време за ухажване винаги ми остава. Очите ми правят първото впечатление в една жена. Те изразяват всичко – и настроение, и отношение, и интелигентност. След това идва всичко останало.

Имам няколко приятелки – и нови, и стари, но едната е най-постоянна. Придружава ме по коктейли понякога, казва се Лиляна, но името й не е популярно и злобарите я наричат Змията – така са кръстили оперативна разработка, в която полицаите са я подслушвали тайно, за да чуят какво казвам аз. Змията! А тя е миньонче, руса, нежна жена… Едновременно е мой лекар, шофьор и секретарка.

Аз на коктейли често съм канен, но не ходя с удоволствие на тях. Като ида по задължение, нищо не ям. Тягостно ми е на светски мероприятия, единственото, което ме забавлява, е да наблюдавам как някои личности се нахвърлят върху шведската маса. Жалка и смешна картинка! Аз лично изпивам само едно питие – водка „Смирноф“ или старо уиски. Пиян никой никога не ме е виждал. Но обичам да пия. И ми беше тъжно, когато сърдечните хирурзи ми забраниха алкохола, защото трябваше да живея със седем байпаса…Иначе не съм много по яденето. Предпочитам кисело и солено – кисели краставички или хубав хайвер тарама. Черен хайвер не обичам. Нямам слабост към сладкишите. Колкото до месото, опитвам се да не го ям много и дори ще се опитам да стана вегетарианец, ако имам достатъчно силна воля. Нали за да изядеш месото от някое животно, то преди това трябва да е било убито. А аз животните ги обичам – не само котките, ами и кучетата. Иначе най-мразя подлеците.

На стари години взех да си мисля, че ако обичах мъже, а не жени и котки, сега щях да съм на почит. Защото на всички управленски етажи лобито на хората с обратна резба е много силно, това е факт.

„Привърженик съм на смъртното наказание“

Считам, че смъртното наказание трябва да бъде възстановено. Първо, заради нарасналата престъпност. Аз не мога да си представя някой да изнасили дете, а след това да го убие и да остане да живее. Този човек за мен няма право да бъде жив! Второ, превенцията го изисква. Ще се позамисли престъпникът, когато лишава от живот човек, след като знае, че и той може да получи същото. Някои европейски държави изразиха учудване, когато за министър-председател на България беше избран съдия, произнесъл десетина смъртни присъди ( Димитър Попов). Но аз не мога да го съдя, че е направил това, след като законът е предвиждал такава възможност да се накаже жестоко престъпление. Мога да го съдя, ако се е престарал и съвестта му не е чиста, но доколкото знам, такова нещо няма.

Аз ще поискам смъртни присъди по делото за лагера в Ловеч. Ще прочета лично обвинителния акт срещу разжалвания генерал Мирчо Спасов и надзирателите Петър Гогов, Николай Газдов и Юлияна Ръжгева. Те са отговорни за предумишлени убийства, извършени по особено мъчетелен начин и с особена жестокост. Лагерите са най-отвратителната форма на политическото насилие, на комунистическите репресии. Всеки грамотен човек знаеше за него преди 10 ноември 1989. Може би изключение правеха само децата. И тези, които не са искали да знаят. Близките на пострадалите очакват възмездие. Някой ме питаше ще обещая ли възмездие на певицата Богдана Карадочева, на която баща й е умъртвен в лагера в Ловеч, ако ми се обади. Ще й го обещая. Но в рамките на моите възможности, защото съдът е този, който издава присъдите, а не прокурорът.

„Всяка сряда разговарям със затворници“

По характер не съм жесток. Аз въведох практиката Главният прокурор всяка сряда да приема затворници за разговор. Един от тях ми изпрати писмо, че ще ми съобщи за много сериозни престъпления, които продължават да се вършат. Беше в последните дни на декември. Дойде в кабинета ми и го попитах: „Какво ще ми кажеш?“ Той ме погледна гузно: „Нищо не мога да ти кажа, ама наближава Нова година, ако можеш да ме спонсорираш с някой лев“. Имах в джоба сто лева. Дадох му ги. Така приключи срещата ни.

Имаше една друга затворничка, от Варна. По делото с финансовите пирамиди. И тя дойде при мен една сряда. Попитах я: „Имаш ли пари?“ Какво ли си е помислила – може би, че ще й поискам пари, ще ми даде подкуп и ще я освободя. Но ми каза: „Нямам никакви!“ Аз извадих колкото имах в джоба си – пак около стотина лева – и ѝ ги дадох. Смятам, че всеки трябва да бъде хуманен. И това разбиране си го отстоявам.

Като Главен прокурор посещавах затворите. В Сливенския затвор се оказа, че нямат постоянно топла вода, а им пускат един път седмично само. Можеш ли да държиш жени без вода? А пък жената, като си науми нещо, иди, че я спирай. Нелегално внасяха котлони да си топлят водата. Имаше опасност от пожар. И аз разреших да имат постоянно топла вода. И скоро им я пуснаха. Един колега вика: „Нали все разправяш, че обичаш жените…“Тоя случай няма да го забравя никога.

„Ванга ми каза, че комунистите са искали да ме изпратят в лагер“

Бях един от любимците на пророчицата Ванга. Посещавах я предимно като придружител на близки и приятели, а не за да я питам за себе си. Преди много години обаче тя ми каза, че навремето комунистите са искали да ме изпратят в лагер, но ме е спасил един възрастен човек, чието име не спомена. Особено в началото, като се запознахме, тя наистина беше феномен. Впоследствие я превърнаха в средство за печалби. Не може на ден да гледа на петдесет души и да познае на всички… Но съм свидетел на истински чудеса от нейна страна.

Две години преди смъртта й – тя умря през август 1996 – от Канада бяха дошли мои близки, българи. Мъжът беше предизвикал тук някакво пътно-транспортно произшествие със смъртен случай и заради него беше емигрирал в Канада. Там той заболя от рак. Лекарите го оперираха и го предупредиха: имаш още един месец живот. Той реши да се върне в България, за да го погребат при родителите му. Съпругата му дойде при мен, разплака се и помоли: заведи ни при Ванга, тя е последната ни надежда. Изпълних молбата й. Отидохме при Ванга в ден, в който тя не приемаше посетители. Помолих семейството от Канада да почака навън, в двора на къщата й. Влязох при нея. Тя ми се скара, че пак й водя хора. После попита: „Какъв е тоя гроб, който виждам?” Обясних съвсем накратко случая и я помолих да не съобщава на болния какво го очаква. Но не споменах нищо за причината, поради която е емигрирал, нито подробности около заболяването му. Ванга обаче му каза абсолютно всичко – и за катастрофата, и от какво е болен и къде е опериран. Накрая го успокои: „Ти ще живееш и ще се радваш на деца и внуци.” Той си тръгна окрилен и живя доста повече от месец.

Ванга ме приемаше много по-любезно в редките случаи, когато я посещавах сам в почивните й дни. Приказвахме си разни работи, но не за мен. Не ме е питала дали съм женен, знаеше си. Тя нямаше много добро мнение за жените. Веднъж се поинтересува какво мисля за една млада дама, която често я посещаваше – известна дама, амбициозна, с лична драма някаква, която отиде по-късно в чужбина на държавна работа. Аз й отговорих: „Има хубава кожа“. Ванга се нервира и вика: „Ти виждал ли си, Иване, жена владика?“ И изрази едно доста неблагоприятно за жените схващане…почти ги сравни с Рогатия. Но аз от Рогатия не се боя. Има няколко чувства, които са ми непознати: студено, топло, болка и страх. Безчувствен съм към студа и топлината.

Когато живеех и работех в Разлог, спях на отворен прозорец. Сутрин цялото ми лице беше в скреж и намирах лед в чашата с вода, която винаги държах до леглото си, понеже пийвах алкохол и се налагаше да „гася пожара“ през нощта. Миех се често в двора до кръста с ледена вода от чешмата….През лятото пък абсолютно винаги съм в костюм, никога няма да ме видите по риза. И най-важното – никога и от нищо не съм се страхувал. Дълги години плувах, изминавал съм километри в морето… Откакто ми сложиха на сърцето байпаси, не правя вече това, но пък в житейските води продължават да плувам, обикновено срещу течението.

„Давам много на просяци, за мен парите нямат значение“

Парите и имотите не представляват нищо за мен. Всички пари, които имам, за мен не са средство за инвестиции, нито източник на лихви с натрупване, а за ежедневни нужди. Никога не знам колко лева имам в джоба си, въпреки, че съм зодия Дева и би трябвало да държа сметка за всяка стотинка, с която разполагам. Затова не вярвам в зодиакалните знаци.

Разправяха, че имам един милион франка в швейцарска банка, че имам два парахода и мандра. Глупости на търкалета! Имам само един имот в село Долен, Гоцеделчевско – една плевня върху река, която купих за четири хиляди лева на времето и щях да я ремонтирам, ама то иска време и средства.

Навремето фамилията ми – една от най-уважаваните във Вардарска Македония е притежавала цял планински масив над Преспанското езеро. Известен е като Татарчевата кория. Имотът обаче е отчужден по време на сръбското владичество. Корените на рода ми тръгват от една къща в Ресен – между Битоля и Охрид. Част от нея, принадлежаща на чичо ми Христо Татарчев, е обявена за паметник на културата, понеже там се е състояло учредителното събрание на ВМРО. След отчуждаването обаче започна да се руши и когато беше пред срутване, я събориха. Вече я няма. Имаше и разни други фамилни имоти, по-незначителни, но те са разпродадени с частни договори от роднини.

Що се отнася до това, което писа вестник „Труд“ – „Татарчев търси милиони в Швейцария“ – не мога да го отрека. В Швейцария получих тържествени обещания България да има съдействието на органите там за откриване на ограбените и изнесени в чужбина пари от номенклатурата в режима на Тодор Живков, който беше свален през ноември 1989. Беше развенчан митът, че швейцарските банки никога не дават сведения. Там аз получих от някои хора уверение, че при образувано наказателно производство и при посочване на банката, където се намират тия пари, ще ни се съдейства. Но по-късно същите тези хора, швейцарците направиха обратните изявления. Моето учудване беше голямо, а и на делегацията, която ръководех. Не мога да си обясня това. Започвам да мисля, че парите са най-важното нещо на този свят. За мен парите нямат никакво значение. Но явно някои държави нямат интерес някои суми да изтекат от тях. Те отказват да сключват с нас двустранни правни сделки и това е тяхната практика въобще.

„Потърпевш съм от Държавната сигурност“

Досиетата на Държавна сигурност трябва да се отворят незабавно. За това дори не е нужно решение на Народното събрание, защото те не представляват държавна тайна. Не могат да съдържат държавна тайна досиетата на лица, които са били агенти на един несъществуващ вече бивш режим. След като е взело вече решение те да не се отварят сега, Народното събрание трябва приеме обратното решение. Аз исках да си видя моето досие – за да знам кои са ми били „приятелите“, дето са писали доноси срещу мен. Но се оказа, че през 1990 то е било унищожено – вероятно, когато по нареждане на тогавашния вътрешен министър генерал Атанас Семерджиев са били унищожени много досиета. Моето беше не като на сътрудник на комунистическата Държавна сигурност, а като на потърпевш. Не можех да пътувам някога дори до Петрич, открит лист не ми даваха. Да не говорим за чужбина. Като завърших висшето ми образование, не ми даваха да работя никаква работа и пет години бях каменоделец. Не се срамувам от това, напротив – гордея се. Това, което съм понесъл тогава, си остава в моята памет.

Помня, че през 1964 г., в една ранна сутрин в Разлог, където работех, бях арестуван заедно с моя близък приятел и бъдещ кмет на Русе Асен Тасев. От сутринта до късно през нощта служители на Държавна сигурност се опитваха да ни принудят чрез шантаж да признаем, че имаме намерение да преминем границата и да участваме в група, която да събори тогавашното комунистическо правителство. Обяснено ми беше, че тази информация е получена от келнерите в заведение, което ние посещаваме…

Най-лошото е друго – че 33 години по-късно започва да ми се струва, че има идейна връзка между някогашната тайна полиция и някои днешни полицейски ръководители. На 23 декември 1997 г. по Българската национална телевизия беше представена една срамна сцена. Излезе говорител на софийската регионална дирекция на МВР и обяви, че се е състояла среща в курорта Боровец, на която са присъствали представители на корпорацията „Мултигруп“, Ахмед Доган (основател и лидер на Движението за права и свободи) и моя милост. Подполковникът не каза друго, но арията на клеветата продължи – водещият на новините съобщи, че на тази среща са обсъждани начините за сваляне на сегашното правителство на СДС с премиер Иван Костов. За това имало източник, пожелал анонимност. Като продължение на сценария на другата сутрин вестник „Демокрация“ съобщи, че данните, които е получило МВР, са от келнери в хотел „Рила“…Четейки вестника, неволно си спомних неприятния момент, който преживях години по-рано в Разлог и направих аналогия с тая история в Боровец. Тя като анекдот звучи – че съм тръгнал да свалям правителството. В нея няма капка истина. А има отново тайна полиция.

„Наредбата за Народния съд ме вбесява“

Атаките на комунистите срещу мен тази година (1994) много се ожесточиха. В червения печат се появиха снимки на убити партизани, свидетели на антифашистката борба разказват спомени за жестокости на жандармеристи, отрязани глави, опожарени села…Фашист ме изкарват! Само и само да се окаже натиск на Конституционния съд, който трябва да отмени закона за тъй наречения Народен съд.

Свидетели сме на поредната комунистическа наглост. В декларация, приета от Висшия съвет на БСП (Българската социалистическа партия) на 3 април се твърди, че изказването, в което се обявявам за пълно и безусловно отменяне на Наредбата- закон за Народния съд, не може да бъде квалифицирано иначе, освен като реабилитация на фашизма и неговите престъпления. По своята същност Наредбата- закон е чисто фашистки нормативен акт. Не съм аз фашист! Не този, който иска тя да бъде обявена за нелегитимна, а тоя, който яростно се бори тя да остане в сила, желае реабилитация на фашизма. Тая наредба противоречи на тогава действащата Търновска конституция и на законите, като предвижда създаване на извънредни съдилища. С нея се създава безпрецедентна в законодателството на цивилизованите страни възможност да бъдат съдени и осъдени лица, за които има несъмнени данни, че са починали, преди да започне делото срещу тях. Те са осъдени на смърт, въпреки, че предварително са били убити без съд и присъда. Целта на съдебния фарс е била да отнемат имуществото им. Така нароченият Народен съд, който се ръководеше предимно от неграмотни комунисти, но в него участваха и представители на Отечествения фронт, произнесе 1740 смъртни присъди.

В БСП сега ме смятат за най-големия си противник, но забравят, че не аз съм направил искане до Конституционния съд за обявяване на Наредбата-закон за Народния съд за легитимна, с оглед на сега действащата Конституция. Това искане го е направил пленумът на Върховния съд, който е колективен орган, в който участват всички върховни съдии. По вестниците пишат: преди 9 септември 1944 са загинали партизани. Но умишлено пропускат факта, че не става въпрос за убийства на възпитанички от лицей за благородни девици, а за убийства на терористи, които са били въоръжени, действали са нелегално и са стреляли от засада. Убивали са невинни войници, произхождащи от народа, грабили са мандри и складове. Естествено е който излиза с оръжие срещу една власт, да знае, че срещу него също ще стрелят. Ама те били борци срещу фашизма! За каква борба против фашизма може да се говори, когато България по това време е била в дипломатически отношения срещу Съветския съюз? Разправят, че по наредбата –закон за Народния съд са били осъдени и хора, които действително са извършили престъпления. Но ако те наистина са били виновни, не е имало пречка да бъдат осъдени в нормален съд по действащите тогава закони.

Така нареченият Народен съд беше гавра с правосъдието. Той създаде възможност за открита терористична разправа по съдебен ред с хиляди български граждани. Унищожи цвета на българската интелигенция. Наредбата за Народния съд ми вбесява – тя не само фашистка, а и варварска.

„Барона е цвете в сравнение с червените обвиняеми”

Недобросъвестните политици и обслужващите ги вестникари продължават да раздухват въпроса защо съм пуснал обвиняемия Боян Петракиев – Барона на свобода срещу парична гаранция. А в тоя случай въобще не става дума за невинността на Петракиев, въпросът за нея ще се реши от съда. Прокуратурата не е прекратила делото срещу Петракиев ( за серия грабежи на тираджии край западната ни граница), а го е пуснала под гаранция за лечение от уврежданията, които са му нанесени от полицаите при ареста. И той ги е получил – забележете! – без да е оказвал съпротива, защото с голи ръце не би могъл да го стори срещу въоръжени мъже от специалната служба за борба с тероризма. От медицинската справка по делото е видно, че Петракиев е получил ето какво : контузия на главата, двустранни хематоми около очите с оток на клепачите, оток на горната устна и наранявания на лигавицата, рана на бузата, охлузване на гръдно зърно, хематом на мишницата, разкъсно-контузна рана на единия лакът и хематом върху глезена на десния крак. Също така е уточнено, че има счупване на челюстта, което налага лечение в болнично заведение извън затвора. Има и счупване на глезен и на четири ребра, което има за последствие затруднено движение и съставлява средна телесна повреда по смисъла на Наказателния кодекс. Прокуратурата на Въоръжените сили образува проверка с оглед отговорността на полицаите, които безпричинно са нанесли жестокия побой на задържания. В ареста счупените кости на челюстта са му зараснали накриво и той не може да се храни. В медицинската справка от 8 февруари 1995 г. пише, че пациентът се оплаква от болки и нарушена дъвкателна функции.

Питат ме обслужващите вестникари – дали нямало опасност Барона да ми прати благодарствена картичка от някоя далечна страна? За благодарности и дума не може да става, понеже аз не съм го виждал него през живота си и не знам как изглежда даже. А иначе граничните власти могат и да му позволят да избяга – такъв риск има поначало при всеки един обвиняем, който не е задържан.

Впрочем, на свобода са и други обвиняеми като Александър Лилов и Андрей Луканов ( видни функционери на БКП и стратези на БСП, обвинени и съдени за кредитите и помощите, отпускани от социалистическа България на бедни държави и братски партии от Третия свят). И мен ако питате и сравнение не може да става между щетите, нанесени от Петракиев на частни лица и огромните вреди, причинени на държавата от хора като Лилов и Луканов. За мен техните обвинения са много по-тежки.
Барона е цвете в сравнение с червените стратези, които са обвиняеми. Но въпреки това никой не протестира, че червените обвиняеми са на свобода. И си гледат даже някои от тях кефа из други държави.

Но аз скоро ще доставя франко София всичките от червената мафия – Огнян Дойнов, Акрам, Веска Меджидиева, Цецка Петрова. Ако бяхме 1933 година, щях да ги докарам в чувал.

“Колкото повече опознавам хората, толкова повече заобичвам животните“

Националната фондация за защита на животните, която аз оглавявам, категорично заявява, че изявлението на здравният министър Мими Миткова, че трябва да се направи евтаназия на бездомните кучета, направено вчера (15 декември 1996 г.), е безобразие! Същото може да се каже за изявлението на доктор Андрей Козаров от Националната ветеринарно медицинска служба, че тия кучета трябва да се унищожават, защото разнасят бяс. В никоя цивилизована страна не се подхожда към бездомните животни по тоя начин. В края на ХХ-и век избиване на кучета не може да се извърши! А когато се извършва на публични места, както става в България понякога, аз винаги взимам съответни мерки. Наредил съм на районните прокуратури в цялата страна да образуват наказателни производства срещу виновните лица за хулиганство. Има случаи, когато се убиват животни пред деца и пред жени, което прави отвратително впечатление в обществото. Непрекъснато получавам писма с оплаквания от такива прояви. Имам разправии и с местни велможи заради тях, но се справям.

Броят на бездомните животни културно се намалява, като се ограничи раждаемостта при тях. Това може да стане с тяхната стерилизация. Нашата Фондация за защита на животните има приют във Враждебна. Там работят ветеринарни лекари на обществени начала и стерилизират заловените бездомни животни, но те са много. Това, че са 120 хиляди в София са измислици, но е факт, че приютът е малък за тях. Затова има вече проект за изграждане на нов приют в квартал „Слатина“. Осемдесет процента от финансирането е от Бретанското кралско дружество за защита на животните. Новият приют ще е достатъчен за софийските нужди. Приюти вече се изграждат и в Габрово, Пловдив и Варна.

Има и нещо друго, което ме възмущава. Обществото винаги се настройва против бездомните кучета през есента и в началото на зимата, тоест тогава, когато тяхната кожа се използва за палта. Имаме сигнали, че се събират кучешки кожи. Даже имаше и един така наречен „екип“, на който беше възложено от фирма „Чистота“ да събира кучета и да ни ги предоставя на нас във фондацията. Но те не доведоха нито едно куче. Сведенията са, че са ги убили, за да вземат кожите.

Обикновено кучетата ги дерат живи, защото добитите кожи така били по-качествени. Садисти! Има не една преписка за садизъм в прокуратурата. В Смолян бездомно куче е залято с киселина и умъртвено по този начин. За мен е садист тоя, който го е направил. Редно е такъв човек да си получи заслуженото. И ще си го получи! Завел съм дело, завеждам и други такива дела. Но още няма никой осъден, защото не може да се разбере кой е извършил деянието. Ние можем да преследваме само тези, които извършват убийствата показно, на публични места. Това е едно обикновено хулиганство, което се наказва от Наказателния кодекс. В древния Египет са наказвали със смърт за убийство на котка, защото тя е най-близкият приятел на човека. Но ние не се учим от историята, защото не я четем.

Все ме питат – а какво да правят хората, които са нападани от кучета по улиците? Ами да не дразнят животните. Кучетата нападат хора само, когато някой се гаври с тях и ги предизвиква нарочно, или без да иска. Обикновено нападенията са срещу хора, които ги удрят и ритат. Такива невъзпитани хора има на всяка крачка. Толкова са много, че не е за вярване.

Аз колкото повече опознавам хората, толкова повече заобичвам животните. Един английски държавник го е казал, но и аз смятам, че е така. Критерият за човечност е отношението към кучетата, котките, конете. Обичта на хората и животните е напълно безкористна – и от едната, и от другата страна. Достатъчно е кучето да те погледне с признание, за да ти стопли душата.

Домашните любимци никой не може да ги замени. Не е самотата заради която хората ги обичат. Аз никога не съм се чувствал самотен. Но от дете съм възпитан да отглеждам животни. Имам приятел, който е много беден, но гледа в жилището си няколко кучета и котки, а вечер обикаля улиците, за да храни тия, които нямат дом. За мен тоя човек е светец и дано да има още много години живот.

Омерзен съм от убийците на бездомните кучета и котки – те също са божии създания, като хората и никой няма право да им отнема живота! Може би не всеки, който като малък е измъчвал животни е станал убиец, обаче всички, които са убийци, като малки са измъчвали животни.

Давам пример. Бях в Рилския манастир. Видях едно куче с избодени очи. Попитах един работник кой го е направил, а той ми каза: „Една мутра, която е в затвора за убийство на стопанина му“. За мутрите човешкият живот няма стойност, камо ли кучешкият и котешкият! Те са на ниво по-ниско от това на животните, защото животното убива само за да се нахрани, а те убиват, когато са нахранени. Затова в хаотичното ни ежедневие мястото на котката и кучето са важни – от тях човеците могат да се поучат на морал.

Уважавам животните и за това, защото няма животно предател. А при хората предателството е нещо обичайно. Мен много пъти са ме предавали – и то тези, които ми дължат благодарност. След приключването на мандата ми като Главен прокурор се скъсаха да говорят мръсотии по мой адрес, макар че са видели само добро от мен…

Много лесно е да бъдеш силен пред слабите. Ако си истински мъж, трябва да бъдеш силен пред равните по сила или пред по-силните!

Отвратен съм от политиката, която манипулира общественото мнение в полза на ликвидирането на животни. Стефан Софиянски (политик от Съюза на демократичните сили, кмет на София и основател на Съюза на свободните демократи) се кълнеше пред мен, че няма да избива кучета. Ако се отметне, това ще му струва избора за кмет – в това съм сигурен.

Аз като Главен прокурор съм отменял решения на кметове за унищожаване на кучетата, които нямат стопани. Нарушавал съм добрия тон и съм заплашвал някои от тях с разстрел, това е вярно. Признавам си и не смятам, че съм направил грях. Съгласен съм, че трябва да се намали броя на скитащите животни по улиците, но това може да стане съгласно закон за защита на животните и по цивилизован начин, а не чрез зловещи екзекуции“.

„Луканов казваше, че сме братовчеди, убийството му погасява всичко“

Е, да убили са Андрей Луканов, разбрах. (Четиридесетият премиер на България Андрей Луканов е застрелян на 2 октомври 1996 г. с 4 куршума в гърба пред дома си). По телевизиите от сутрин до вечер наричат това убийство „политическо“. Но аз допускам, че може да е някакво разчистване на сметки.

Не, няма да отида на погребението. Не съм бил толкова близък с него. Господин Луканов казваше, че сме били някакви далечни братовчеди, но не знам дали е истина, не съм проверил. Може и така да е, няма значение.

За мен той беше един опасен човек. Намерихме ревизионни актове, от които се вижда какви суми са платени на съпругата му за едно нейно лечение в чужбина. За операция на някакво кокалче на крака, която е могла да се извърши и у нас, е платено от държавния бюджет.

И аз имах здравословни проблеми, които не съм лекувал в България , но не съм използвал и един държавен лев. Отказах, когато ми предложиха с държавни средства да се лекувам в Хюстън, където се е лекувал Петър Младенов (най-дългогодишният български външен министър от 1971 до 1989 г. и президент на България след отстраняването на Живков от 17 ноември 1989 до 6 юли 1990 г.). Мои приятели емигранти ми платиха лечението във Виена и в САЩ…

По мое искане през юли 1992 г. 36-тото Народно събрание свали депутатския имунитет на Луканов. Задържахме го в следствения арест на „Развигор“, защото следваше да отговаря по дело №3 за помощите на държави от Третия свят, раздавани от правителството на Георги Атанасов (1986-1989). Повдигнахме обвинение срещу цялото правителство, а не само срещу Луканов. Той беше един от виновниците за икономическата криза, в която изпадна България. Десетте милиарда долара дълг, с който страната ни посрещна 1989 година, бяха източени от него. Не ме учудва, че след като раздаде част от тази сума и впоследствие си я поиска, се стигна до трагичната му смърт.

Сега и дело №3, и другите проверки, които водехме срещу него, ще се прекратят. Така законът повелява. Убийства винаги е имало и ще има. Смъртта погасява всичко.

„Не съм пял с Роко и Карамански, проститутки са ми сядали на колената”

По вестниците за мен се изписаха неща, които може да се каже, че са изцяло лъжа.

Имало доклад на Националната служба за борба с организираната престъпност (НСБОП) според който моя милост, с други висши магистрати, сме посетили Кърджали на разноски на арестувания Ерджан Рашид – Роко (местен бизнесмен и криминален авторитет ). Яли сме били, пили сме били с него и сме решавали кой да е районен прокурор на София, а той ни снимал. Това било на 14 септември миналата година (1996).

Добре, но аз така наречения Роко никога не съм го виждал. Камо ли да съм бил на симпозиум, организиран и платен от него, за да обсъждаме кой прокурор къде да се назначи. Вярно, че през миналия септември бях в Кърджали – бях по покана на мой приятел, майор от службата за сигурност, по случай сватбената му годишнина. На тържеството присъстваха и други колеги. Това е истината. Откъде накъде някакъв Роко ще организира кърджалийска среща за назначаване на софийски прокурор? Наредих да се образува преписка. МВР не може да откаже да представи доклада, в който се твърдят тези клевети. Аз ще търся отговорност за оклеветяване! Явно става дума за разработка от времето преди Богомил Бонев да стане вътрешен министър. В Кърджали тогава директор на РДВР (Регионалната дирекция на вътрешните работи) беше една личност – полковник Здравко Пилев, за която не ми е удобно да говоря, защото само отрицателни неща могат да се кажат. Той не само, че не беше професионалист, защото е бил само партиен работник преди, но си позволяваше неща, които един полицай не може да си позволи. Беше влязъл в противоречие с тамошната прокуратура. Веднага след като господин Бонев стана министър, го уволни, но неговите хора останаха. Имам даже информация, че е ходил да моли този Роко да го назначи на работа. Този човек си беше позволявал да говори по мой адрес, да се държи направо просташки. След уволнението си той е използвал един от най-близките си хора – новият директор на РДВР Ташев, които за съжаление е назначен от министър Бонев. Явно, че господин Бонев е бил подведен. Жалко.

Писа се още, че окръжният прокурор Лазар Базлянков и заместничката му – прокурор Елисавета Пенчева, заедно с други тамошни магистрати и политици поддържат нерегламентирани контакти с Роко. Това било позволило Роко да направи компромати срещу магистратите, включително тайни видеозаписи на сексуални работи с госпожа Пенчева. Ако това е вярно, не мога си представя кой е разрешил да се извършва проследяване и наблюдение на магистрати! Това е забранено от законите и Конституцията! Но аз познавам колежката Пенчева и не допускам тя да е човек, който ще се занимава с такива неща. Или най-малкото, че ще позволи да бъде обект на заснемане.

Убеден съм, че колегите подкрепят както Пенчева, така и мен. Всичко е съшито с толкова бели конци! Пълна нелепост! Също като тая нелепост, че съм пял песни с Иво Карамански (по прякор Кръстника, прочут бонвиван със съмнителен бизнес и многобройни връзки в подземния свят). Самият Карамански го каза в едно интервю, обаче аз никога не съм пял – нито с него, нито без него, не го умея това…Нямам данни на певец. Ако си пусна гласа, ще прогоня всички. В гимназията щяха дори да ме изключат, защото не мога да пея и не влизах в тия часове, по пеене. А иначе съм влюбен в музиката. Имам богата фонотека. Обичам Шопен, Брамс, Чайковски. И македонските песни, разбира се…

На един Ивановден, помня, Иво Карамански беше в същото заведение, в което и аз бях отседнал. На коленете ми не бяха проститутки, както някъде пишеше, а една журналистка. Проститутки на коленете ми наистина са сядали, но не и тогава.. Все едно, клеветническите твърдения по мой адрес се повтарят като на стара грамофонна проча. Свиквам с тях. Аз съм стар боец.
Напоследък прокуратурата получава много упреци, чувам – не била ефективна. И това е лъжа, абсолютна. Прокуратурата може да действа ефективно едва след като полицията залови извършителя на едно престъпление, а следствието приключи с мнение за съд. Няма случай прокурор да е отказал да напише обвинителен акт.

До ушите ми стига и това, че съм имал милиони в банки. Пак лъжа! В края на месеца взимам пари назаем, за да изкарам. Не съм взел и една стотинка от никого – нито от Барони, нито от Марони, нито от Роковци и Моковци! Мога да спя спокойно. Отрицателното отношение към мен приемам с презрение, защото знам, че мръсниците са навсякъде.

„Атакуват ме, защото предстои тотална приватизация”

Медиите от края на миналата година и досега (1997-1998) ме заливат със словесна помия. Срещу мен се води битка – атаките са неоспорим факт. Те целят да дискредитират цялата съдебна власт. Прокуратурата винаги е била неудобна за някои, особено, когато си гледа работата. Въпросът кои са авторите на атаките са с понижена трудност. Това са недобросъвестни журналисти с манталитета на Алековите герои Гочоолу и Дочоолу, желаещи да се изявят на всяка цена и да заслужат потупване по рамото.

Следват ги проникналите във властта кариеристи, стимулиращи дейност, както и внедрените в тези структури бивши активисти на отречената тоталитарна власт. Вътрешният министър Богомил Бонев е един от тях. „Изтичането” на секретна информация, събрана при разработки от спецслужби, е престъпление и против виновните за него длъжности лица следва да се действа със средствата на наказателната репресия. Друг въпрос е, че тази информация, която се отнася до евентуални съмнителни контакти на тъй наречения Роко с магистрати, цели и мен да ме злепостави. Аз имам едно обяснение за атаките срещу мен. Предстои тотална приватизация – раздържавяване на крупни предприятия. Ако прокуратурата е подчинена на изпълнителната власт, няма да има никаква възможност за контрол върху тази приватизация. В момента прокуратурата е органът, който е призван от конституцията да се намеси при всяко нарушаване на законността във всички фази на всяка приватизационна сделка.

Отделно от това, трябва да ви кажа, че всяко желание прокуратурата, следствието или съдът, които са части от съдебната власт, да бъдат поставени под контрола на изпълнителната власт, е опит България да бъде превърната в полицейска държава. То е удар срещу демокрацията и е противоконституционно, защото съгласно Конституцията има разделение на трите власти – изпълнителна, законодателна и съдебна.

Министър Бонев би трябвало да знае това, но продължава своята кампания срещу прокуратурата, основана на клевети и грубо преиначаване на фактите. Онзи ден по радиото заяви, че прокуратурата е опънала чадър над „Мултигруп” (българска инвестиционна компания с голямо политическо влияние, чийто президент Илия Павлов е застрелян през март 2003 г.) Това няма нищо общо с истината. Нищо общо!

„Не съм опъвал чадър над „Мултигруп”, нито над друга групировка“

Да се твърди от МВР, че от страна на прокуратурата е имало чадър над „Мултигруп” е опит да се прехвърли вината от болната глава на здравата.

Вижте какво става. На 26 януари 1998 г. Главна прокуратура образува предварителна проверка по повод сигнали за извършени престъпления от служители в една от фирмите на „Муртигруп” – фирмата „Бартекс” и я възложи на НСБОП. След цели осем месеца НСБОП е поискала от прокуратурата разрешение за изземване на документация от „Бартекс”. По повод това искане прокуратурата изпрати писмо до директорите на НСБОП, на „Бартекс” и на „Мултигруп” Холдинг, с които се разрешава да се провери входящата и изходящата кореспонденция за периода от 1 януари 1994 до юли 1998 г. във връзка с доставените и експедирани в посочения период количества захар. Съмненията бяха за митнически нарушения и контрабанда, а указанията – да се извърши рутинна проверка. Рутинна проверка! А не претърсване, изземване и обиск – това са процесуални следствени действия, които се извършват с разрешение на прокуратурата и съда. В случая такова разрешение няма, но тия действия са извършени при проверката. Нещо повече. Вътрешният министър Бонев възлага тази проверка на Специализирания отряд за борба с тероризма. Задачите на този отряд са описани в Закона за МВР – борба с терористични действия, защита на стратегически важни обекти и предотвратяване и разкриване на особено тежки престъпления. Министърът си позволява да възложи със заповед на този специален отряд несвойствена за него задача. Не е въпросът до „Мултигруп”, аз нямам отношения към тази групировка и не съм опъвал чадър нито над нея, нито над която и да било друга. Тук става дума за престъпление по служба. И аз разпоредих проверка, която ще прерасне в следствие.

Стана практика МВР да използва с повод и без повод Специализирания отряд за борба с тероризма. Били сме свидетели на множество други подобни акции, съчетани с една неоправдана бруталност и жестокост и то в случаи, които сетне излязоха кьорфишеци. Ние сме правова държава, законността трябва да се спазва от всички. Министър Бонев бил казал, че пратил барети, защото проверката била в „Мултигруп”, а не в цветарски магазин. И че било подсъдно поведението на двамата висши прокурори, които според него я осуетили. Но аз пък ще ви кажа, че министър Бонев е очевидно правно неграмотен. Добре е да се върне в университета и да изучи основните неща в правото, които аз не съм длъжен да му обяснявам сега. А иначе разпоредих повторна проверка в офисите на „Бартекс” и „Мултигруп”.

„Някои искат да имат главен прокурор – играчка“

Искат да премахнат Главна прокуратура. Не съм изненадан никак, въпреки че това искане е абсурдно и е в разрез с конституцията. Главна прокуратура не може да не съществува, след като цялата прокуратура в България е централизиран институт. Без нея не би могло да се осъществява методическото ръководство над всички прокурори, предвидено в Конституцията, нито общият надзор над законността, в който влиза и надзорът за спазване на законността от прокурорите на всички нива.

Запознах се преди дни (в края на юни 1998 г.) с правителствения законопроект, внесен от Иван Димов. Познавам го. Беше отпреди 1992 военен съдия, а после беше избран за председател на Сливенския окръжен съд. Аз лично подкрепих неговата кандидатура, защото даваше признаци на способен млад юрист. Но според мен, като внася този проект, Иван Димов е само изпълнител, за да не си послужа с по-неприятната дума. Много скоро нуждата от него ще отпадне и той ще премине в забвение.
Показателен е фактът, че законопроектът не засяга моя мандат и предвижда новите структури в прокуратурата да се създадат след март 1999 г., когато аз вече няма да съм Главен прокурор. Вероятно основната цел е това да стане, когато бъде назначен сервилен и изпълнителен Главен прокурор, какъвто в мое лице правителството на Иван Костов няма.

По лекомислен начин се правят експерименти, които могат да бъдат фатални. Такъв е и експериментът със следствието. Много странно се твърди, че щом като положението на Националната следствена служба не е уредено изчерпателно в конституцията, тя не трябвало да съществува като институция. А пък трябвало да съществува по проект на депутати Бюро за специализирани разследвания със съмнителни функции. И това бюро едва ли не да бъде на подчинение на председателя на Върховния касационен съд. Откъде накъде? Какво общо има председателят на Върховния касационен съд със следствието? Просто се чудя кой е бил тоя гениален човек, който е измислил подобна глупост! Касационната инстанция нито разследва, нито се занимава с дейности, свързани с разследването. Но резултатът вече е налице – срив на следствието, който е от полза единствено на престъпния свят. Постигнаха това, което може би целяха. Премиерът Костов често заявява, че иска по-бързо да приключат икономическите дела. Но как ще приключат с тази несигурност, която се създаде у следователите и която принуди най-добрите от тях да подават оставки? В момента в икономическия отдел останаха само няколко следователи. Опасявам се, че в следствието ще настъпи пълен срив. И ще бъде невъзможно да се довършат делата за фалита на банките, за финансовите пирамиди, които окрадоха хората и прочие.

Някои хора искат да имат главен прокурор, който да изпълнява всичките им заповеди. Искат главен прокурор – играчка, с която да си играят. Но аз ще отстоявам докрай на нападките и опитите за вмешателство в моята работа.

Надявам се, че здравият разум на депутатите ще надделее и опитите да се подчини съдебната власт на изпълнителната ще останат без успех. България вече има демократична Конституция, която прокламира и закрепва един основен принцип – за разделение на властите. Това е едно от най-големите постижения на новата ни демокрация. Всяко посегателство срещу независимостта на съдебната власт е опит България да се върне десетилетия назад, когато съдебната система беше оръжие на тоталитарната комунистическа власт.

„Днешното ВМРO e голямо разочарование за мен“

В момента (1998 г.) аз съм почетен председател на ВМРО (Вътрешната македонска революционна организация, която е наследник на Вътрешната македоно-одринска революционна организация за освобождението на българите в Солунския, Битолския, Скопския, Одринския и Цариградския вилает на Османската империя). За мен това е свещена организация, създадена от родолюбиви българи, които още при основаването й през 1893 година ясно са изразили какви са целите и стремежите й. Един от тези основатели е Христо Татарчев, който е брат на моя дядо. Той ясно се е изказал, че целта на ВМРO е да се бори за българщината.

Чичо ми доктор Асен Татарчев се е борил през целия си живот за същите идеи. Затова е жестоко пострадал при сръбското господство над Македония – беше осъден и лежа в затвора, а след 1944 г. беше осъден от скопски съд на смърт. Присъдата не се изпълни, а той прекара наказанието си в карцера на най-жестокия затвор в Македония – „Идризово“. Аз съм горд със своя произход! Доктор Асен Татарчев е личност, пред подвига на която се прекланям и винаги съм следвал неговия пример. Това е едно голямо задължение за мен – да се съобразявам със заветите на моите предци и да считам, че няма нищо по-свято от българщината.

Миналата година посетих Република Македония и родното място на моя баща и на дедите ми – град Ресен, който е между Битоля и Охрид. Там е къщата, в която съм се родил. Построена е преди 200 години, а е купена от моя род преди 180 години. За съжаление, тя се руши и сигурно скоро няма да я има. На нея е поставен надпис, че е паметник на културата и че в през 1893 г. в нея се е състоял Вторият конгрес на ВМРО. Това, че се руши, говори за отношението на днешните власти в Македония към моята фамилия. Експерти ми обясниха, че за възстановяването й са нужни 70 хиляди марки. Това е сума, която аз не мога да намеря. Не ми е удобно да поискам от старите македонски фамилии, които живеят по цял свят, макар да поддържам връзки с тях за благото на организацията. Неотдавна аз прекарах две много тежки операции. Първата беше финансирана от моя приятел от детинство Джон Паница, който живее във Франция, а втората – от други мои близки, които са емигранти в Америка. Имах възможност да използвам държавни средства, като Главен прокурор, но не го направих.

Като почетен председател на ВМРO изпитвам голямо разочарование. От избирането ми досега никой от ръководството не ме е потърсил нито веднъж за нищо, включително за участие в заседание. Аз през 1992 г., като Главен прокурор, помогнах на организацията да си върне всичко – тя е единствената, чиито имоти са напълно реституирани. Но аз нямам информация как се стопанисват средствата й и къде отиват. Дадох преди месеци едно интервю за вестник „Македония“, което не видя бял свят. Не ми е известно кой ме е цензурирал, но той рано или късно ще си получи заслуженото. ВМРО никога не е била политическа организация! В цялото си развитие тя е водила само борба за освобождаването и обединението на всички българи, независимо от коя страна на границата се намират. В тежки за народа моменти ВМРО може да подкрепя определена политическа сила, но никога не се е свързвала с някоя политическа фракция, както сега, когато е в коалиция със СДС. Депутатите от ВМРО задължително трябва да бъдат независими, те не могат да бъдат придатък на никоя политическа сила. Има много недостатъци в работата на сегашното ръководство на организацията с председател Красимир Каракачанов. Но тя има бъдеще и цел – да върне самочувствието, достойнството и националното съзнание на всички българи, независимо къде живеят. Целта й е една и съща, откакто съществува – но революцията сега трябва да се извърши в съзнанието и душите на българите, живеещи в различни краища на Балканския полуостров. Трябва да се преодолее веднъж завинаги националният нихилизъм и рецидивите на национално предателство, които съществуваха дълги години. И заради които дори костите на българския светец Гоце Делчев бяха предадени на скопските сърбокомунисти.

Не е вярно това, което се писа, че след като не съм вече Главен прокурор, ще оглавя ВМРO или ще създам нова организация, която да обедини всички македонски дружества. Но считам, че това ръководство на ВМРО е недостойно да бъде на този пост. Защото Красимир Каракачанов е син на жълто-червен номенклатурчик – Дончо Каракачанов, който беше депутат във Великото Народно събрание и после беше дясна ръка на Светослав Шиваров ( лидер на БЗНС). Той няма нищо общо с македонската идея, нито има родствена връзка с хора, родени в Македония. Анатоли Величков пък (финансово-икономическият директор на ВМРО) е внук на човек, който е враждувал с македонците. Основното е, че това са хора, които се стремят от името на ВМРО към депутатски места, да правят бизнес и тъй нататък. Те се боричкаха за места в парламента, голям вой беше, че само две места са им раздали. Желанието им да превърнат организацията в политическа партия е абсурдно. Шестимата патриоти, основатели на ВМРО, сред които и братът на дядо ми Христо Татарчев, си забраняват да я използват за материални облаги. Единствената им цел е била освобождаването на българите в Македония от турско робство – и те са се клели да се борят и ако трябва да умрат за тази свобода…

В по-ново време ВМРО се превърна в опора за всички поробени, въпреки, че в нейната история има и предателства. Национално предателство беше признаването на така наречената „македонска нация“. След 1944 г.,ако не беше разривът между Коминтерна и Тито, който беше начело на Социалистическата федеративна република Югославия от края на Втората световна война до смъртта си (през 1980 г.), щяхме да се простим с Пиринския край. Признаването на македонската държава през 1992 година не е грешка. Но признаването на македонския език е проява на национален нихилизъм. На идния конгрес на ВМРО, като почетен председател ще кажа, че трябва да се реагира остро на всяка проява на национален нихилизъм и предателство!. И че ВМРО не може да бъде слуга на никоя политическа сила, независимо каква е тя!.И ще предложа заемащите ръководни длъжности в нея да не получават никакви заплати, нито други парични облаги. Сега ВМРО се издържа от дарения и от много имоти, които се експлоатират. И е проблематично дали е редно организацията да ги държи, защото те никъде не се отчитат.

„Омръзна ми от кьорфишеците на МВР“

В края на този месец (април 1998) ще излезем с директора на Националното следствие Бойко Рашков с общо изявление по повод зачестилите случаи на полицейска бруталност. Най-фрапантен е случаят, когато един задържан човек беше пребит по най-жесток начин в Добрич. Не е имало здрава част по тялото му! Така е бил премазан, че е получил наранявания навсякъде – по главата, белите дробове, бъбреците. Целият е бил смазан от бой!

Има образувани дела, има и влезли в сила присъди срещу полицаи, превишили правата си. Полицията няма право да извършва побоища и други физически насилия дори и спрямо задържани лица. Има изричен текст в Наказателния кодекс, който обявява подобни действия за престъпни. Въпреки това, полицейската бруталност става повсеместна.

Има категорични данни, че спрямо двама от арестуваните за бомбата, която избухна пред редакцията на вестник „Труд“ е упражнено насилие – и дори е налице медицински документ за единия. А министър Богомил Бонев твърди, че аз трябвало да разследвам как в процеса на следствието за тъй наречения „атентат срещу свободното слово“ са си оттеглили показанията. Това е абсурдно, защото обвиняемите имат право да дават обяснения и да ги оттеглят, когато намерят за добре. Особено, когато тия обяснения са изтръгнати със сила, както в конкретния случай.

Омръзна ми от кьорфишеците на МВР.

Провал е и операцията в село Опицвет. Там службата за борба с организираната престъпност иззела амфетамини. Да, ама амфетаминът по принцип не е наркотик. Има две конвенции към които България се е присъединила. И в списъка на наркотичните вещества, който е към трета конвенция, не фигурира амфетамин. Така че е несъстоятелна тезата, че в операцията е иззето наркотично вещество. Това е една съставка, а не готова формула.

Има и нещо друго. Служители на НСБОП са стояли над главата на човека, който е бил в лабораторията, за да го принудят да произведе по-голямо количество и то, доколкото ми е известно, в продължение на едно или две денонощия. По тази логика и те трябва да отговарят за производство на наркотици. Нали така?

Ами с „Комарите“ какво стана? Като ме питат журналистите така, просто ми е неудобно да отговарям. Спираха скъпи коли, прибираха ги по полицейските дворове и разправяха по вестниците за големия успех на акцията „Комар“. А тя беше един голям провал. По нея няма нито един документ за крадена кола.

„Хвърлят ми списъци, които не стават за нищо“

БНБ (Българската народна банка) хвърли на парламента списък на така наречените „кредитни милионери“. А парламентът го хвърли на мен. А той е негоден за работа в следствието. Аз го препратих в икономическа полиция – да го разшифрова, да открие кой се крие под всяко име, посочено в него. И самите служители на полицията имат много главоболия с всичко това. Защото всяка банка има клонове в цялата страна. Не са посочени и адресите на лицата, които са получили милионите като кредити. Тоя списък не става за нищо! Още повече, че само фактът, че някой е получил кредит, не означава, че е извършил престъпление. Още по-малко, когато кредитът е даден от държавно предприятие.

И думите на премиера Костов, че не си гледаме работата, са думи без покритие. Така е, защото господин Костов не е юрист и не познава нещата.

Тия дни в пресата се тиражира и информация за списък с имена или псевдоними на корумпирани магистрати, изготвен от МВР. Изглежда, че е поредния блъф, понеже никой не ми е предоставял подобен списък на мен. И господин Костов заяви на срещата при президента, че уволнил хора от администрацията поради корумпираност – обаче за нито един от тези корумпирани служители не са представени документи в прокуратурата. Което е много странно – или е укриване на факти, или е нещо, което не отговаря на истината – едно от двете.

„Да си Главен прокурор не е предимство, хулят те и те мразят до смърт“

В края на моя мандата (февруари 1999) вече мога да кажа, че да си главен прокурор не е някакво предимство. Ако си гледаш работата, те хулят от всички посоки. Мнозина си мислят, че това място е особено привлекателно. Може би смятат, че е много голяма заплатата. Главният прокурор обаче взема по-малко от един конституционен съдия. Мераклиите за поста, ако го заемат, ще разберат какво значи да те мразят до смърт. Ще разберат и други неща, които не знаят. Като например, какво е да търпиш непрекъснато упреци, че покровителстваш бандитите или пък не успяваш да ги заловиш. А то залавянето на престъпниците е задължение на полицията, а не на прокуратурата. За да може съдебната власт да действа, извършителят трябва да бъде заловен.
Изобщо, илюзия е, че престъпността може да бъде премахната. И в САЩ, където имат много пари и силна полиция, не са се преборили с бандитизма. Стремежът трябва да е за ограничаване на престъпността в едни търпими граници.

Не бива да се забравя и друго – причините за престъпността не са в поведението на хората от съдебната власт. Основната причина е икономическа – бедността. Именно тук трябва да се съсредоточат усилията на държавата.

Трагедията на България е, че ни управляват тоталитаристи, все едно от коя партия се пишат.

Твърдеше се, че съм станал главен прокурор с подкрепата на СДС, но пет години по-късно от същата политическа аз бях обект на атаки. Твърдеше се и друго – че съм предложен за поста от Нора Ананиева ( лидер на БСП през 90-те години на XX-и век). Това също беше лъжа, тя не ме познаваше. Истината е, че във Висшия съдебен съвет бях предложен от мой колега адвокат – Даскалов от Варна. Не бях единственият кандидат, другият беше Петър Костов – тогава заместник -главен прокурор, но Висшият съдебен съвет избра мен. Вярно е, че тогава поддържах добри отношения със СДС, защото смятах, че няма друга алтернатива, за да се скъса окончателно с тоталитарната власт. Но видях, че във висшите ешелони на властта – все едно дали бе боядисана в червено или в синьо – се промъкнаха активни привърженици на тоталитарния режим. Тези хора нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили. Те в желанието си да се сдобият с цялата власт, искат да отстранят всички, които не лакейничат. Аз не съм бил покорен никому, затова ме мразеха някои и при управлението на Костов, както и при управлението на Виденов. Не е етично да ги назовавам, те се знаят – били са или борци от тъй наречения „идеологически фронт“, или обикновени апаратчици.

„В аферата „Сапио“ има престъпление, Иван Костов трябва да се разследва“

Проверката за аферата „Сапио“ завърши и данните в нея дават основание да се образува следствие. Но днес (19 февруари 1999 г.) е последният ми работен ден като Главен прокурор. За да не бъда обвиняван, че съм си отмъщавал, ще предоставя на новия Главен прокурор Никола Филчев да реши дали да разследва премиера Иван Костов, или не. Задачата му ще бъде тежка. Моята преценка е, че има престъпление. Следствието, прокуратурата и съдът трябва да кажат виновен ли е Костов. Аз съм твърд привърженик на принципа, че всеки е невинен до доказване на противното. Факт е, че през март 1992 г. Костов в качеството си на министър на финансите в правителството на Филип Димитров подписва разрешение, с което фондация „Сапио“ една седмица да осъществява безмитен внос на стоки. Фондацията е на бившия депутат от СДС във Великото народно събрание Ясен Златков. Разрешението е парафирано като „еднократно, по изключение“, но има данни, че фондацията го размножава и с него внася няколко големи пратки от стоки за милиони долари.

„Изпитвам погнуса от политиците, които спасявах“

България има една демократична Конституция и ако тя се спазва, положението би било много по-добро. Но има хора на високи постове, които смятат, че основният закон ограничава правата им и го нарушават. И забравят, че са полагали клетва да го спазват. Определението „клетвопрестъпници“ напълно пасва на част от народните представители. Обвиняват ме, че самият аз нарушавам конституционния ред, защото пратих на Конституционния съд референдума „Република или монархия“. Но аз го направих, защото смятам че при сегашните политически условия, при правителството на Костов единственият човек, който може да обедини българската нация и да помогне на народа да се нареди до другите европейци, е цар Симеон Втори – след като седне на престола. Аз не говоря за еднолична власт, такава царят в България никога не е имал. Говоря за конституционна монархия, която създава възможности и за контрол върху действията на нейния суверен – царя.

Днес, на 20 февруари 1999 г. мога да си позволя да кажа тия неща, защото вчера беше последния ми работен ден. От днес не съм Главен прокурор и следователно не съм деполитизиран вече. Изпитвам погнуса от политиците, които спасявах като Главен прокурор нееднократно и които ми отвърнаха с нагрубяване, с удряне под пояса и с други долнопробни неща.

Като казвам, че ме е гнус от политиците, недейте да мислите, че имам предвид политическите си противници.

Уважавам някои. Покойният Николай Добрев ( политик от БКП и после от БСП, министър на вътрешните работи от 1996 до 1997 г.) знаеше моите убеждения, а аз неговите и на политическа основа не бихме могли да разменим в разбирателство и две думи. Но той се държеше като мъж – винаги коректно, когато беше на власт. Това, което Николай Добрев направи в последните дни на своята обществена дейност – реши да загърби партийните интереси и да върне мандата за съставяне на червено правителство в името на обществения интерес – предизвика у мен уважение. За това се изисква много морална сила. То е в съгласие със заветите на моите предци, че най-святото нещо е България. Друг въпрос е, че неговите хора го обявиха за предател.

Лична омраза към Андрей Луканов не съм изпитвал, а още по-малко към неговите близки – въпреки че бях наясно с неговата вина за бедите на България и с неговите съучастници.

Изпитвам неприязън към червените апаратчици, голяма част от които се внедриха във висшите ешелони на сегашната власт. Това толкова ме възмущава, че понякога не ми дава мира нощно време да спя. Не мога да си представя, че хора, които от младини са били най-върлите комунисти в България и които имат за съпруги бивши партийни секретарки, сега отново управляват страната. Политическите хамелеони са страшна язва за българското общество.

Като Главен прокурор събрах огромна информация. Не съм мръсник, недостойно е да се занимавам с доноси, но информацията си стои и много хора притесняват от това.

„Ходатайствали са ми за арести, но не съм поддал“

Напуснах със смесени чувства кабинета, в които прекарах седем години ката Главен прокурор. Напуснах го с чувство на благодарност към тези колеги, които ми бяха верни. И с чувство на огорчение, предизвикано от предателите – и политици, и магистрати. Уви, човешка черта е хората да предават тези, на които са най-много задължени.

Когато влязох в Съдебната палата като Главен прокурор, заварих кадри назначавани в миналото – знаете как – с одобрение партийния комитет на БКП. Аз успях да им внуша да не бъдат политизирани. И мога да гарантирам, че те не се занимават с политика. Тук работят прекрасни юристи: Петър Райков, Димитър Димитров, Божидар Колев, Милка Банкова, Ангел Ангелов, Михаил Дойчев, Росен Димов…Имам съмнения само в апелативния прокурор на Варна Васил Миков – заради нерегламентираните му връзки с представители на изпълнителната власт. Един прокурор не може да получава инструкции от органи извън съдебната власт.

Оставам на моя приемник Никола Филчев редица обвинения за финансовите пирамиди, за източените банки, за кредитните милионери. По всички тези дела се работи много, но дълго и още време е нужно, защото по всяко от тях се назначават икономически експертизи, за които са нужни много пари. А следствието разполага с твърде малко средства. Пък и в него се получи срив – след изменението в Закона за съдебната власт много следователи напуснаха.

Рано или късно банковите дела ще приключат в съда. Само не очаквайте тогава затворите да се напълнят с арестанти – кредитни милионери и тъй нататък. Това, че едно лице е длъжник, защото не си е върнало парите, не означава, че е извършило престъпление. Може да се търси отговорност, когато получаването на кредита е станало с измама. Много пъти, за да се получат кредити, са давани подкупи, но това става на четири очи…

Що се отнася до тъй наречените „пирамиди“ – пирамидалните структури за финансови измами, по тях е задължително да се разпита всеки пострадал, за да се знае размерът на щетата, която е претърпял, след като „фараонът“ го е омаял и му е взел парите уж, за да ги умножава. Това предполага разпити на хиляди свидетели. И това са тежки дела, а тежките дела не могат да приключват бързо, няма как.

„Пожелавам на моя приемник Филчев да не бъде лакей на никого“

Моят приемник Никола Филчев е отличен професионалист. Имам впечатления от него като съдия във Върховния касационен съд – прекрасен юрист, с богата практика, високо ерудиран. Мисля, че и той, като мен, ще отстоява независимостта на съдебната власт . Аз безкомпромисно я отстоявах и затова станах мишена и за левите, и за десните политици. В моя мандат се смениха няколко правителства – на Любен Беров, на Ренета Инджова, на Жан Виденов, на Стефан Софиянски, на Иван Костов. Но много малко политици се опитваха да ми се бъркат в работата, защото бързо разбраха какво ги очаква, ако го направят.

Когато започна разследването за виновниците за националната криза в режима на Живков, при мен дойде да ходатайства Велко Вълканов ( професор по право, депутат от левицата във Великото, 36-то, 37-то и 38-то Народно събрание). Велко на мен ми беше приятел, но остана огорчен, че не се съгласих да отменя мерките за неотклонение на Георги Атанасов и Андрей Луканов, които бяха в ареста тогава. Два пъти се опитва да ми въздейства Йордан Соколов – и като министър на вътрешните работи ( в правителството на Филип Димитров) и като председател на парламента, какъвто после стана. Като министър той поиска до вечерта да бъде вкаран в ареста известен български синдикалист – Константин Тренчев. Казах му, че аз по поръчка не действам и никого не арестувам без данни за престъпление. Другият му опит за ходатайство беше едно сърдито телефонно обаждане, че сме си позволили да разпитваме за фалиралите банки подуправителката на БНБ госпожа Емилия Миланова. Тя тогава още не беше обвиняема, следствието за нея по-късно приключи с мнение за съд. Отказах да съдействам на Соколов пак. Никога, когато политици са ми ходайствали, не съм се поддал.

Съдебната система винаги е подложена на натиск, от всеки управляващ. Аз имах неприятности с Жан Виденов, който беше изключително нагъл и некоректен, но така беше и с Иван Костов, за съжаление. Всеки един властник, който се е самозабравил, счита, че трябва да подчини съдебната власт, защото тя му пречи да пази с политически чадър удобните нему или пък самия себе си.

Знам, че и Филчев, като Главен прокурор, ще бъде натискан. Пожелавам му да си остане професионалист и да не бъде лакей на никого.

„Костов се оказа фатална личност, която се подигра с идеите, в които вярвахме“

Кой е сложил „бръмбарите“ в апартамента на Главния прокурор Филчев е въпрос с понижена сложност. Това е някой, който иска да се снабди с компромати за Главния прокурор, защото се страхува от съдебна и политическа отговорност.

Във всяка съвременна държава се използват специални разузнавателни средства ( СРС), включително за подслушване. Това обаче става само при наличието на условия, изчерпателно посочени в закона. Лошото е, че у нас Законът за специалните разузнавателни средства от 1999 г. противоконституционно създава възможност за произволни действия на изпълнителната власт. Ето защо аз, в качеството си на Главен прокурор го атакувах пред Конституционния съд, но без успех.

Откриването на подслушвателни устройства в дома на Главния прокурор Филчев е престъпление по Наказателния кодекс. То ни задължава да се замислим не само върху наказателното му преследване, но и върху някои много важни проблеми, като например злоупотребата с власт от страна на хора, докопали се по различни начини до висшите ешелони на властта. Но въпросът за него не може да измести още по-важните за народа въпроси – като страшното обедняване на по-голямата част от населението, като престъпленията във връзка с крупни приватизационни сделки и прочие.

Всички тези въпроси трябва да бъдат разгледани на извънредното заседание на парламента във връзка с искането на БСП за оставка на кабинета „Костов“.

Само по себе си това искане на оставка е безсмислено и безперспективно. То е проява на едната от двете неразличаващи се много по идейната си същност среди – опозиционна и правителствена. Не би могло да се очаква много от опозиция, която – също като сегашните управници – се състои от политически хамелеони, произлизащи от една и съща червена среда. Но е факт, че Костов се оказа една фатална личност, която се подигра с идеите, в които вярвахме и аз, и по-голямата част от обществото – идеите на СДС.
В момента аз не виждам път за излизане от политическото блато. Но път има. Може би на първо време към промяна в законодателството.

„България беше слуга на СССP, а сега е на САЩ!

Любовта е най-висшата проява на човешката душа.

На първо място – любовта към родителите и децата, защото човек е създаден от майка си и баща си и е създател преди всичко на децата си.

На второ място – любовта към приятелите. Аз имам един приятел, овчар от разложко село, който в два часа през нощта да му се обадя, става, хуква и е готов да направи всичко за мен.

На трето място, но не по значение е любовта към отечеството. Защото ние сме родени в земя, за чиято свобода десетки хиляди патриоти са пролели кръвта си.

Друг въпрос е, че голяма част от обществото се превърна в лумпени, в хора, които не заслужават да се нарекат българи.

Сегашните ни управници със слугинската си външна политика скоро ще превърнат България в колония на САЩ. Навремето България беше слуга на СССР, а сега пък – на САЩ. Това не мога да го понеса! За мен е недостойно и отвратително поведението на управниците и се надявам те да си получат заслуженото. Не мога да приема факта, че страната ни е бедна, а е превърната в спонсор на Америка – най-богатата страна. Ние плащаме на нашите наемници в Ирак, които защитават чужди интереси. И да беше само това!

„Бедността е, която ражда престъпност“

Като дългогодишен правник заявявам отговорно и честно – твърдението, че у нас престъпността може да бъде премахната, е една обикновена химера. Разумната цел за всички правозащитни институции е престъпността да бъде значително намалена и сведена до едни поносими размери. Още повече, че престъпления се извършват ежедневно, дори ежеминутно в много по-развити от България държави.

Тези, които непрекъснато обвиняват съдебната власт в страната ни за неуспехите в борбата против престъпността, не желаят да отговорят на някои пряко свързани с проблема въпроси.

Какво имам предвид?

Както е изяснено в наказателно-правната наука, престъплението е плод на съвкупност от фактори, основните два от които са личността на престъпника и средата, в която той е израсъл или се намира. Според мен вторият фактор е определящ.
За никого не е тайна, че преобладаващата част от българския народ тъне в мизерия. Несъмнено, непоносимите материални условия са причина за масовата, битовата престъпност.

За българина не е толкова страшно уреждането на сметки между представители на престъпните групировки и чрез показни убийства на публични места. Той се чувства особено уязвен от посегателствата върху собствеността му, включително върху реколтата, добита с тежък труд от неговата градина. Още повече, че тези посегателства са често съпътствани с големи жестокости, понякога и смъртоносни от страна на престъпника върху жертвата.

Често се говори за така наречената „организирана престъпност“ и то обикновено от хора, непознаващи правната й същност. Този вид престъпност се характеризира не само с големия брой участници, организирани в собствени структури, но и – преди всичко! – със срастването й с лица от висшите ешелони на властта.

Една от версиите – съзнателно лансирана от недобросъвестни юристи или самообявили се за компетентни по всички правни въпроси юридически неграмотни лица – се свежда до твърдението, че прокуратурата и съдът неправомерно освобождават от ареста престъпниците, като така им дават възможност да извършат нови престъпления.

На подобни инсинуации трябва да се даде решителен отпор.

За целта първо трябва да се даде отговор на въпроса: Кой е престъпник? Кой?

За щастие България е все още правова държава и в демократичната ни Конституция изрично е прокламиран следният принцип: „ Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда“ . Уточнявам, че от 1997 насам мярката за неотклонение „задържане под стража“ може да бъде изменена не от прокуратурата, а единствено от съда. А пък съдът, за да направи това, се ръководи от редица законови предпоставки, които са задължителни за него и са изброени в Наказателно-процесуалния кодекс.

Ето защо никой гражданин, без значение от поста, който заема, няма право да хули съдиите за съдебните актове, които те издават в кръга на дадените им от закона правомощия.

Вместо за злословят у нас и зад граница срещу магистратите, българските управници би трябвало да вземат мерки за отстраняване на факторите, които пораждат тази язва на обществото ни – престъпността. Трябва да се огледат в собствените си среди за длъжностни лица, които имат връзки със сенчестите структури и да ги предадат на прокуратурата, която да ги предаде с обвинителни актове на съда. Трябва се отрекат от корупцията и да спрат увреждащата интересите на обществото приватизационна политика. Трябва да признаят, че бедността е майка на престъпността- да подобрят реално, а не само на думи икономическото положение на бедстващите български граждани, за да не търсят те извън трудови начини да оцеляват. Трябва да подобрят заплащането на полицаите, които се грижат за реда , за да не търсят те източници на доходи в противниковия лагер. Трябва да спрат спонсорирането на пребогати държави от бедна България, за да повишат жизненото равнище на своя народ, който ги е избрал да управляват – а не да се докарват пред чужди господари и да преяждат с пари и власт.

Лошото е, че политическият елит у нас страда от остра липса на морал. А тази болест е заразна.

„Направих грешка, като повярвах на сина на Цар Борис III“

Обърнете внимание на проекта за поправки в Закона за приватизацията и следприватизационния контрол, който кабинетът на Симеон Саксккобургготски прие (през януари 2003 г.). Той предвижда специален ред за продажба на дванайсет стратегически предприятия, като например „Булгартабак“ – най-големият български производител на цигари. Абсолютно правилно е предположението, че с него правителството гледа да заобиколи съдебното решение, с което изборът на купувач за „Булгартабак“ беше отменен.

Ако този законопроект се приеме и от Народното събрание, ще се създаде безпрецедентен юридически механизъм за увековечаване на корупцията във висшите ешелони на властта. Предполагам, че тук са играли големи суми. Аз направих грешка навремето, като повярвах на сина на Цар Борис III! С поправките в закона, приети от неговото правителство, се преследват две цели. Първата цел е този, който е взел подкупа за да прокара приватизационните сделки, да не връща получените суми. Защото голяма част от българите не обичат да връщат пари. Това се видя по съдбата на Андрей Луканов – той раздаде част от партийните пари, ограбени от народа и когато си ги поиска обратно, беше убит.

Втората цел е отговорността за неизгодните за народното ни стопанство сделки да се прехвърли върху един колективен орган, какъвто е Народното събрание и по-точно мнозинството в него. По този начин ще стане невъзможно търсенето на персонална отговорност от виновниците за сключването на сделките.

Какво е приватизацията? Това е прехвърляне на собствеността на предприятия и дейности от държавния или публичния сектор към частния сектор, което цели по-добро стопанисване на приватизирания обект. Замисълът е по-доброто стопанисване да доведе – забележете – до увеличаване на общественото благосъстояние, а не до максималното обогатяване на приватизатора.
Това, което чувам от депутати – че вицепремиерът Николай Василев се държи като човек, който е взел пари за приватизационна сделка с „Булгартабак“ – аз не мога да го потвърдя, без да разполагам с надлежни доказателства. Подкупът е най-трудно доказуемото престъпление, защото обикновено сумите се разменят на четири очи. Но наистина ревността, с която въпросният министър защитава продажбата на „Булгартабак“ на определен купувач, буди силно съмнение в добросъвестността му…Ще видим.

Аз се надявам, че Конституционният съд няма да остане безучастен и неминуемо ще отмени закона, увековечаващ корупцията, ако парламентът го приеме. Този закон е абсолютно противоконституционен! Той нарушава правото на защита на гражданите и на юридическите лица. Доводът, че дванайсетте държавни предприятия от списъка имат нещо общо с националната сигурност, е просто смехотворен. Това е измислен предтекст, който може да мине само пред наивници или дебили. Ако законопроектът стане закон, ще продължи разбойническата приватизация, на която бяхме свидетели през последното десетилетие. Предприятията ще бъдат източени и после разпродадени изцяло или на части, както стана с толкова други. Примерите с авиокомпания „Балкан“ и маталургичния гигант „Кремиковци“ са красноречиви.

„Балкан” и „Кремиковци” бяха продадени за символични суми, защото новите собственици трябваше уж да изплатят дълговете им. Това не само не стана, ами те натрупаха нови дългове и не плащат даже текущите си сметки. Всяко правителство иска да бъде безконтролно. Аз съм го казвал неведнъж – и когато бях Главен прокурор, и по-късно. Но винаги съм се надявал, че България е правова държава.

Признавам: по-рано сгреших, като повярвах в сина на цар Борис III.

Цар Борис III беше една голяма личност. Той спаси българското еврейство. Той не позволи нито един български войник да умре на Източния фронт за чужди интереси и ще се обърне в гроба, ако знае как пращаме наши момчета да мрат като окупатори в Ирак…Както и да е.

Надявам се, че този проектозакон на кабинета на господин Сакскобургготски няма да успее. Той ни отдалечава от европейските ценности и практики. Правото в целия Европейски съюз изисква съдебен контрол върху всички административни актове. Само някой, които не желае законите да се спазват, може да се стреми към заобикаляне на съда. За съжаление такива хора се забелязват у нас във висшите ешелони на властта. Сега прокуратурата, под ръководството на моя приемник Филчев, се занимава с приватизационните сделки от времето на Иван Костов. Напълно възможно е в бъдеще да се заеме със сделките на сегашните управляващи. Виждам, че от известно време господин Филчев е под атака . Това не ме изненадва. Под атака бях и аз – първо от Жан Виденов, а после от Иван Костов – защото си вършех работата като главен прокурор. Аз господин Филчев винаги съм го съветвал да проявява твърдост, защото Конституцията му дава права. Според нея Главният прокурор упражнява надзор за законност и методическо ръководство над всички прокурори.

Лошото е, че още при управлението на Костов, на прокуратурата беше отнета възможността да следи изкъсо сделките по приватизацията – да завежда дела и да се включва във вече образувани дела в защита на обществения интерес. Промениха един член от Гражданско-процесуалния кодекс и за прокуратурата остана възможността да се намесва постфактум при данни за извършено престъпление. Затова и укорите към нея, че е проспала приватизацията, са неуместни.

Впрочем, прокуратурата сега може да направи проверка на „царската реституция“, както журналистите я нарекоха. Защото по същество това не е реституция, а е заграбване на имоти. Достатъчно е да си зададем въпроса нормално ли е една цяла българска планина да се добие по давност и то от царското интендантство, а днес да се връща на царската фамилия – на Симеон, на сестра му Мария Луиза и разни други величества!

Тъй или инак, всеки, който е злоупотребил с властта си, рано или късно трябва да отговаря за това. Във всяка държава, където има върховенство на закона, трябва да бъде така.

„Приватизацията у нас е разбойническа“

Истината е, че все още има нещо останало от държавната баница и всеки от управляващите гледа да дърпа от нея. Заблудиха ни, когато гласувахме, че това, което беше при Костов, няма да бъде при Царя. Тази приватизация, която се извършва и понастоящем, след като правителството на Иван Костов се е сменило с правителството на Симеон Сакскобугготски, продължава да е разбойническа. Навремето приватизираха „Кремиковци“ за един долар срещу задължения на новия собственик да се платят някои борчове. Не се плати, тия борчове растат и даже една част от тях държавата ги опрости, за което няма право, защото дружеството е частно. За съжаление и аз като Главен прокурор нищо не постигнах. Тогава се ограничиха правата на прокуратурата. „Големи” юристи промениха един текст в Гражданско-процесуалния кодекс, който даваше възможност на прокуратурата да образува и да води дела в защита на обществения интерес. Това се направи по времето на Иван Костов, за да не може прокуратурата да си гледа работата и да се ограничат нейните правомощия, включително и моите.

Зад приватизационните сделки оттогава още се крие корупция в нейния класически вид – даване на подкуп между четири очи. За една от сделките косвено може да се съди по старанието на един министър непременно „Булгартабак да бъде продаден на избрания от него купувач. Тоя министър дори беше загубил възможността да се владее тогава. Явно беше взел пари, които трябваше да връща, ако не свърши работата. Сега го преместиха на друго място, където пак ще си намери какво да прави…

„В правителството и парламента има хора, чието място е в затвора“

Аз мога да бъда добър политик. Особено сега (2005 г.), когато вече не съм Главен прокурор и не е нужно да бъда деполитизиран.
Имам всичко, което е необходимо и е задължително за един добър политик. Първо, познавам добре българската история. Второ, познавам добре нашето законодателство, което депутати с ниска правна култура често променят. Бих бил добър политик е поради това, че никому не позволявам да се меси в работата ми. Като бях Главен прокурор, изпъдих от кабинета си авторите на няколко опита за намеса. А когато ми звъняха с такива опити, затварях телефона. По-напористите, да си призная, отнасяха по някоя ругатня.

В България има голяма нужда от добри политици. В парламента се броят на пръсти добрите юристи. Такъв е например Любен Корнезов. Има и още един нелош юрист, обаче не е от най-чистите. Повечето юристи в 40-тото Народно събрание и в предишното изобщо не разбират от право. За съжаление, те се наеха ударно да създават закони и да променят съществуващите. Колко пъти в продължение на няколко години бяха изменяни Наказателно-процесуалния кодекс и Наказателния кодекс! Това говори за нестабилност в законодателството. Не зная какъв е новият проект за Наказателно-процесуален кодекс, но и той е като ученическа творба. Не е ясно какво иска от нас Европейският съюз в тази сфера. Изобщо не е ясно какви ангажименти сме поели към него. Не е ясно министърката по европейските въпроси г Меглена Кунева – всъщност не Кунева, а Пръмова, защото е снаха на известния червен номенклатурчик Иван Пръмов – какви преговорни глави затвори. Българският народ има легитимното право да знае какви ангажименти са поети за негова сметка, но никой не му казва. Аз зная например, че Меглена Кунева-Пръмова на Запад е известна като „Госпожа да”, понеже се съгласява с всичко. Ако съм на нейно място, бих се опънал, аз преди всичко съм българин. Смятам, че суверенитетът на нашата държава е накърнен. Това стана на първо място с решението на българска територия да се изграждат чужди бази. Това е недопустимо, понеже околната ни среда ще бъде увредена и ще бъдем прицелна точка за терористични актове. Убеден съм също така, че ние нямаме работа в Ирак. Наемническият окупационен корпус, за който плащат българските данъкоплатци, досега ни струва 13 човешки жертви и два милиарда долара. С какво се оправдава това? Каква е ползата за страната ни? Никаква. Според мен това е национално предателство. Но нито един български политик не дава вид да го забелязва, освен Волен Сидеров. Харесвам неговото предаване, но не ми е съвсем ясна идеологията на неговата партия „Атака“. Националистическа била…Аз не съм против малцинствата в България. Но съм против партиите на етническа основа, защото според нашата Конституция те са забранени. Движението за права и свободи ( ДПС) е етническа партия. Възмущавам се от българомразеца Нихат Кабил – министър на земеделието и в правителството на Сакскобугготски, и в правителството на Станишев – който се обръща към малцината българи във ведомството си с оскърбителното „гяури“. Това не мога да го възприема.
Сегашното правителство на България – на тройната коалиция с премиер Сергей Станишев – е едно съглашателство, което е неморално във всяко едно отношение. Как може една търговска партия, наречена НДСВ ( Национално движение „Симеон Втори“) да влезе в съюз с правоприемниците на БКП ( Българската комунистическа партия), която бе отявлен враг на монархизма?! Това е недостойна политическа сделка и тя няма да приключи добре. Бившият премиер Симеон Сакскобургготски заграби земи, които нямат нищо общо с фамилията му. Съвсем неправомерно претендира за цялата Рила, сече горите в нея чрез една фирма от Разлог. Тази фирма подготвя дървен материал, който се изнася в Гърция и валутата от продажбата му постъпва в испанска банка. Недоумявам как след тези грабежи Сакскобургготски гледа българите в очите? По неговата логика наследниците на Тодор Живков трябва да поискат и да си вземат всичките резиденции на Тато. Аз никога не съм имал симпатии към Живков, но вече ми се струва, че Сакскобургготски е по-нагъл от него. Защото посегна на имоти, които са общонародна собственост.
В правителството и в парламента определено има хора, чието място е в затвора. Ще ги назова, с цялата си отговорност. Например Николайчо Василев. Спомням си, че той бе изгубил човешкия си облик, когато се появи по телевизията, след като не успя да продаде „Булгартабак“ на турската фирма. Явно предварително е получил това, което му се полага, а българинът не обича да връща пари. Навремето моят братовчед Андрей Луканов раздаде партийни пари, откраднати от всички нас и после си ги поиска обратно. Тази постъпка му костваше живота. Но той беше умен. А повечето днешни политици не са – те крадат съвсем явно.

„У нас богати са не образованите и умните, а крадците и подлеците”

Показните убийства в последните 4-5 години (2001-2005) толкова зачестиха, че тая престъпност, която я имаше, когато аз бях Главен прокурор, а Бонев като вътрешен министър се опитваше да ми се меси и да ме клевети, изглежда като репетиция. Тези показни убийства всъщност са си екзекуции – публични екзекуции – през един, през два, през три дни…Жертвите може да са бандити, но не може да се раздава правосъдие по този начин в правова държава. Това шокира и ужасява обикновения гражданин. Отделно е битовата престъпност – обирите и кражбите, които най-много го засягат. Полицията е слаба. За да има силна полиция, трябва полицаите да почнат да получават възнаграждение, което да отговаря на тежкия им труд. Тогава ще намалее и корупцията.

За щастие новият министър на вътрешните работи Румен Петков, който този месец (август 2005) го назначиха, ще може да води борба с престъпността по-успешно от предишния – професор Георги Петканов. Румен Петков е мъжествен и принципен човек. Моите политически разбирания са коренно противоположни на неговите – той е комунист, аз съм антикомунист – но мисля, че той ще бъде добър министър. За Бойко Борисов – главният секретар на МВР, който влезе в конфликт с Петков и току що напусна МВР – мнението ми е друго. Недопустимо е по този начин да се води борба с престъпността – с тези показни акции, със самоизтъкване, с биене по гърдите, с желание за по-голям имидж, за по-голяма длъжност, за още една звездичка на пагона…Това са недостойни неща. Чета, че Борисов има най-големия рейтинг и се намесва в кметските избори в София. Аз лично не вярвам той да успее, но ще видим…( по-късно се вижда, че Борисов успява, по време на кметския си мандат създава партия ГЕРБ, явява се на парламентарни избори и става премиер). За разумния човек в България бъдещето е трудно за предвиждане. Показателно е, че у нас са богати и проспериращи са не образованите и умните, а крадците и подлеците.

Бих дал следния съвет на министър Румен Петков: борбата с престъпността да започне отгоре надолу. Трябва да се провери примерно откъде бившият министър на финансите Милен Велчев има империя от хотели по морето – ако се водят на брат му, той не е ли подставено лице, неговите пари откъде са?

Лидерът на ДПС Ахмед Доган обяви , че има система с „обръч от фирми”. Това е напълно неприемливо. Има и два двореца – в Банкя и Девня – за които може лесно да се провери дали се водят на ДПС. Ако по отчетите на Сметната палата не се установят необходимите приходи, то ще е ясно, че парите са от другаде и Доган трябва да отговаря независимо, че е коалиционен партньор на управляващите. Министър Петков да почне проверките отгоре – както на хората на Доган, така и на хората на Симеон. Като юрист смятам, че има възможност и на господин Сакскобугготски да се потърси отговорност, ако се установи, че той е подбудител на назначения от него управител на София – област Олимпи Кътев да му върне горите в Рила, които сече с една разложка фирма. Защото от документацията се вижда, че това, което му е върнато в Рила, няма нищо общо с неговата монархическа фамилия. Аз уважавах неговия баща и смятах, че синът му Симеон, когато дойде в България, ще си изпълни обещанията, но те се оказаха пълна лъжа. Заради него станах отявлен републиканец! Да не говорим в управлението той с кого се обгради. Не е отишъл нито веднъж на гроба на чичо си Кирил Преславски, който беше разстрелян от комунистите.

В прословутата управляваща Тройна коалиция етническата партия ДПС се съюзи с бившите комунисти, загърбвайки това, че те сменяха насилствено турските имена във „Възродителния процес” . Това е обяснимо, защото голяма част от днешните политици на ДПС са били сътрудници на тогавашната милиция. За мен цялата Тройна коалиция е срамна – и това, че в нея монархисти се съюзиха с наследниците на бившите комунисти, които бяха противници на монархията, и обратното.

За да спечелищ избори, са нужни много пари. Известно е купуването на гласове в циганските махали, автобусите от Турция, двойното гласуване и прочие.

Не може да има демокрация без демократични честни избори!

Но какво да се прави? У нас след 10 ноември 1989 г. стана това, което стана след 9 септември 1944 г. Най-яростните поддръжници на комунистическия режим станаха най-яростните антикомунисти – също както 45 години по-рано вярващите комунисти останаха в низините, а по върховете се покачиха тия, които никога не са вярвали в нищо и не са правили нищо, освен да топлят юрганите до жените си.

„Царските имоти са криминален проблем“

Трудно е да се опише накратко фрапантното ограбване на националното богатство на Република България, извършено от бившия министър-председател Симеон Сакскобургготски и неговата сестра Мария-Луиза. Имам предвид заграбването на вековните рилски гори и дворците върху тях, както и ресурсите на българската държави. Аз съм шокиран от съобщението в пресата (през май 2006 г.), че парламентарната комисия за разследване на така наречените „царски имоти“ ще заседава още един месец преди да излезе със становище.

Съобщението буди голямо недоумение. Връщането на въпросните имоти изобщо не може да бъде обект на разследване от каквато и да е комисия, дори парламентарна, защото става дума за елементарен криминален проблем, който по законите на нашата все още правова държава попада единствено в сферата на българските правозащитни органи.

Ще ви дам само някои аргументи.

Бившият софийски областен управител Олимпи Кътев, който сега е депутат и активно участва в работата на „царската комисия“ е упражнил неправилно правомощията си по Закона за администрацията, като е предоставил по непозволен начин държавни имоти – дворците „Царска Бистрица“, „Ситняково“ и „Саръгьол“ – на неправоимащи лица. С това той е извършил престъпление по служба, наказуемо съгласно Наказателния кодекс. Това важи и за други чиновници, които са подписвали заповеди за връщане на такива имоти.

От изявленията на господин Олимпи Кътев в медиите се разбира, че престъпната си дейност той е извършил, позовавайки се на два документа.

Първият е Нотариален акт по обстоятелствена проверка, издаден през 1930 година от тогавашния самоковски мирови съдия, с който Интендантството на цивилната листа на Цар Борис III e признато по давност за собственик на недвижим имот в Рила, а именно – цитирам – „една планина от 12 хиляди дка“.

Другият документ е Решение №12 от 4 юли 1998г. на Конституционния съд по дело № 13, с което е обявен за противоконституционен законът за обявяване на държавна собственост на имотите на бившите царе Фердинанд и Борис и техните наследници.

С монографии и статии в пресата редица наши правници изразиха становището, че бившето Интендантство на цивилната листа не може да се отъждестви с правосубектността на бившите монарси, тъй като е било държавна институция. Аз няма да повтарям аргументите, върху които е изградено това неоспоримо становище. Само ще си позволя да изтъкна някои необсъдени досега съображения.

Първото е, че съгласно изрична разпоредба на Търновската конституция, която е в сила до отмяната й от комунистическия режим през 1944 г., държавните имоти като планината Рила „принадлежат – цитирам – на Българското царство и с тях не могат да се разпореждат нито Царя, нито неговите роднини“.

Пак в Търновската конституция изрично се споменава, че „Народното събрание с особен закон определя на Царя и на неговия двор цивилна листа“, тоест с държавни средства.

Ясната формулировка на този конституционен текст не дава възможност за друго тълкуване, освен за едно единствено – че така наречената „цивилна листа“ и „царско интендантство“ нямат нищо общо с личното имущество на бившите български царе и техните наследници.

За да се стигне до този извод не е необходима правна подготовка, а елементарна грамотност. Който е любознателен, може да прочете известната „Българска енциклопедия“ на Братя Данчови, издадена още през 1936 г., където пределно ясно и разбираемо на страница 554 е обявено, че „Интендантството представлява Служба за поддържане и снабдяване на войска, дворец, театър и така нататък с всички веществени потреби като храна, облекла и други“.

Конституционният съд на България не е реституционен орган, за да може едно негово решение да бъде основание да се предоставят държавни имоти на трети лица – така, както е постъпил един забравил дълга си към отечеството областен управител, повишен в депутат. Затова Главният прокурор на България би следвало да поиска от Народното събрание разрешение за наказателно преследване. Предвид нанесените имуществени вреди в големи размери на народното стопанство – чрез изсичането на Рила и изнасянето на дървения материал в чужбина за огромни суми – министърът на финансите на България е длъжен да предяви пред съда иск за обезщетение.

Моля това мое изложение, което съдържа информация за извършено престъпление да бъде публикувано във вестник „Труд“, защото представлява законен повод за започване на разследване по смисъла на Наказателно-процесуалния кодекс. Натрупах години, имам няколко байпаса на сърцето и не знам дали ще доживея края на това разследване. Но ако видя началото му, ще знам, че съм изпълнил дълга си към моята мила България.

„Ще стана телевизионен водещ”

Ще водя от 19 септември 2005 г. в Сутрешния блок на Нова телевизия рубриката „Извънсъдебен спор”. Ще бъде двайсетминутна и ще помага на гражданите да се осведомят по въпроси от правно естество. Те ще изпращат в писма до Нова телевизия своите истории и питания по спорове, които водят. А аз ще им обяснявам в ефир какви законосъобразни действия могат да предприемат, за да си решат проблема. В студиото няма да бъда сам. Този, който е поискал консултация задължително ще дойде и ще отговори на някои мои доуточняващи въпроси. Другата страна на спора не можем да накараме да дойде насила, но тя, ако желае, може също да се яви.

Аз, разбира се, нямам право да се меся в работата на съда, но мога да бъда полезен като юридически съветник. Държа да се знае, че предаването ми ще е изцяло аполитично и изключения под никаква форма няма да се допускат.

Има още време до старта на предаването, но вече сме получили запитвания от граждани по различни нерешени казуси. Във всяко предаване ще разглеждаме само по един казус. Всеки път ще каним и двете заинтересовани страни.

Ще започнем с един случай, в който ищецът е наследник на родолюбив българин от Габрово, който навремето завещал на общината хубава сграда в града. Имотът бил актуван като публична общинска собственост, но през 1997 г. тя била променена на частна общинска. Не е било изпълнено искането на завещателя. Прочел съм цялата документация. Консултацията, която ще дам по този случай, ми е вече в главата. Тя ни най-малко не ме затруднява. Повече от 50 години съм бил юрист, адвокат, Главен прокурор. Телевизионен водещ не съм бил никога, но смятам, че ще се справя. Пък ако не се справя, няма да ми отрежат главата, я! Ще поканят друг на мое място. А аз ще се прибера вкъщи да приказвам пред Ксения и пред Лиляна ( пред котката и пред приятелката му). Важното е да сме здрави и животът ни да продължава.

Бележка на редактора:

Думите на главните прокурори Ив. Татарчев (светла му памет), Н. Филчев, Б. Велчев и С. Цацаров са точно цитирани и подредени в къси разкази от първо лице. Подбрани са хронологично от техни статии, коментари и интервюта, публикувани в „Труд“, „Нощен Труд“, „Демокрация“, „Дума“, „Сега”, „Стандарт”, „Дневник”, „Пари”, „Банкер“, „24 часа”, „168 часа“, „Афера”, „Медиапул” „БЛИЦ” и други; а също и от Анкетата, която им предложих с цел да уточни фактите в тази биографична книга.