От книгата на Анна Заркова „Българската мафия, както я видях“
В края на 1996 година издателство „Труд“ пусна книгата „Големите убийства“. В нея по идея на шефа на издателството Никола Кицевски събрах и обобщих дописките за показните разстрели, които се заредиха в кървав сериал от 1993-а нататък. По ирония на съдбата точно тогава президентът Жельо Желев обяви, че преходът към демокрация е свършил и България е вече демократична – със свобода на словото, на печата, на сдруженията, на митингите, с многопартийни избори и парламентарна опозиция. По-нататък се оказа, че на прехода не му се вижда краят, но в онова недалечно минало – след падането на Тодор Живков, след мирната смяна на управляващите от кабинетите на Димитър Попов, Филип Димитров, Ренета Инджова и Любен Беров, както и след сформирането на правителството на Жан Виденов, словото действително се лееше свободно и неспирно, кипеше и опияняваше като младо вино.
Като криминален репортер на „Труд“ аз отразявах, разбира се, нерадостни събития, но и през ум не ми минаваше, че в следващите години, най-вече от 2001-а до 2005-а, когато главен секретар на МВР ще е моят приятел Бойко Борисов, през ден ще тичам по улиците да снимам и да описвам именити трупове.
ТРИ КУРШУМА ПОКОСЯВАТ ОТ ЗАСАДА край Ловеч на 4 септември 1993 година бившия европейски първенец за младежи и многократен републикански шампион по класическа борба Стефан Мирославов – Крушата.
Тази страшна смърт идва като гръм от ясно небе. Изтръпват всички – и тия, които знаят какво става в множащия се подземен свят на България и другите, за които мафията е само дума, преписана от романите. Почти никой в необръгналата още на престрелки държава не предполага, че от провинциалната борческа знаменитост ще потегли кървава диря, която ще мине и през трупа на една от най-символичните политически фигури на следдесетоноемврийска България – бившия премиер Андрей Луканов.
След смъртоносните изстрели срещу Стефан Мирослав – Крушата се завърта невиждана дотогава рулетка от поръчкови екзекуции, след която екзекуторите остават скрити.
Делото № 2441/1993 образувано за умишленото убийство на Стефан Ивайлов Мирославов се води по член 116 от Наказателния кодекс (НК) срещу неизвестен извършител. Така се водят и се прекратяват в нищото всички следващи дела за гибелни саморазправи с участието на станалите легендарни „борци“. Това са бивши спортисти, отглеждани от правителството на Живков в безплатни общежития, само и само да тренират класическа борба, вдигане на тежести, гребане, карате и други бойни изкуства и да печелят медали за славата на социалистическата родина. След преврата през 1989 година спортните школи и интернати затварят врати и много от тези силни мъже остават на улицата – без порцион, без дневен режим, без треньори и без пари. Спасяват се от мизерията поединично. Притежават мускули, умеят да вдигат тежко и да се бият. Професиите, за които е нужен повече ум и други знания, са им чужди. Какво да правят, освен да пребиват имащите, за да си вземат от тях нужното?
– Аз съм следващият! – заявява Алайдин Алиев – Алчо, дясната ръка на Крушата. Така той става баща на Легендата за черния списък.
– До МВР достигна информация за черен списък, в който са набелязани за убиване хора от престъпните среди – заявява Любомир Начев, който е министър на вътрешните работи само една година (1995–1996), но тя му стига да докаже, че не може да се справи със ситуацията. Изявлението за списъка той прави в Министерския съвет на 27 април 1995–а , веднага след демонстративния разстрел на Васил Илиев, шефа на ВИС.
Какво е ВИС? Това е първата групировка от бивши спортисти, търсещи в новите условия прехраната си и нещо повече.
Аз посещавах всяка сряда брифингите в Министерския съвет тогава и общувах там с по-възрастни колеги, работили по живково време в официозните вестници „Работническо дело“ и „Отечествен фронт“. Те разказваха, че тази групировка е създадена от бивши офицери на Държавна сигурност, като част от тяхна частна армия, с която целят да отвоюват политическата власт – сдадена с преврат през ноември 1989 година от едни комунисти на други – и да я превърнат в икономическа, във власт на парите.
От тази приказка произлиза още една – за Ескадроните на смъртта, съставени от бивши борци, щангисти и полицаи, които създават ред и разчистват пътя на господарите си към властта или бизнеса, а господарите им се менят със смяната на правителствата.
За първи път за ескадроните се заговаря, когато на власт е Съюзът на демократичните сили (СДС), премиер е Филип Димитров, а Йордан Соколов е вътрешен министър (1991 – 1992).
На 29 декември 1992 година „Труд“ съобщава:
„От провинцията в София са докарани между 30 и 50 главорези, бивши служители на МВР, които в столицата никой не познава. Те са подготвени в случай на криза да арестуват видни политически лидери от парламента и от извънпарламентарните сили, както и водещи бизнесмени, ръководители на средства за масово осведомяване, фигури, от които зависи стабилността на страната“.
Източник на информацията е лидерът на Движението за права и свободи (ДПС) Ахмед Доган. Самият той е сложен начело на един списък с нарочени за репресии влиятелни фигури, който е дал на доверена журналистка – за публикуване. В тоя списък са включени още синдикалните шефове Кръстьо Петров и Константин Тренчев, знаковите политици Асен Мичковски, Чавдар Кюранов, Димитър Луджев и Димитър Йончев, бизнесмените Илия Павлов и Валентин Моллов, главните редактори на „24 часа“ и „Труд“ Петьо Блъсков и Тошо Тошев. В публикацията, свързана с него, се уточнява, че главорезите са трийсет и двама, сред които и жени, че ги ръководи майор Венцислав Дойчинов, който тогава е шеф на Бюрото за оперативно издирване (БОИ), а подборът им е дело на главния секретар на МВР генерал Богомил Бонев. От 1 септември до 11 декември 1992 година злодеите се обучавали в специален лагер в планината. За подсилване на техния отряд от Русия били докарани шестима „бивши афганци“.
Въпросният отряд реално не излиза никога на бял свят, но за него се припомня отново в „Труд“ и на 23 май 1993 година под заглавие: „Правителството на Филип Димитров е създало отряд за политически тероризъм“. Няма промяна в информационния източник. Вътрешният министър Виктор Михайлов (1992–1994) също потвърждава, че предшественикът му в МВР Соколов е създал „анормални структури, които трябва да се разследват“.
– Имаше такова нещо, но идеята не беше за политически репресии, а за борба с организираната престъпност, която се разрастваше и не можеше да бъде овладяна с класически методи – щеше да ми каже години по-късно Валери, бивш служител на БОИ, пометен в поредната политическа чистка и преквалифицирал се в таксиметров шофьор.
Качих се в таксито му случайно, познавахме се бегло от преди това, но се заговорихме и се видяхме на следващия ден по уговорка в сладкарница „Ялта“ – приискало му се на Валери да си излее душата, а на мен такива изповеди ми дай. Участвал в „ескадрона“ преди да го разпуснат безславно. Било го яд, че някой самохвалко разказал за него на интриганти, които чули-недочули, решили да си направят реклама и покрай нея политически скандал. Заради тоя скандал разградили БОИ така, че тухла върху тухла не останала. Новоназначеният в тайната служба момчурляк сутрин следял групировките и пишел докладни за тях, а вечер ги пазел за тройна заплата.
– Затова и аз работя вече за пари, а не за идеи – заключи таксиджията, а аз платих кафетата, въпреки че той ме беше поканил на тая среща.
ЕСЕНТА на 1993 ГОДИНА се случи дъждовна и докато стигна на 5 септември сутринта от моя блок в квартал „Младост“ до автобусната спирка, станах буквално вир вода.
Бързах към дирекцията на полицията, която се помещаваше от сто години в стара сграда срещу Лъвов мост. Уникална сграда – била е по-рано и дирекция на милицията, пазеше спомени и от легендарния Никола Гешев – ловеца на комунисти, а и от други видни ченгета и арестанти – политически и криминални. След години по идея на някой гений от поредното правителство на ГЕРБ, убеден, че летоброенето започва от него, тя щеше да бъде опразнена, да запустее, да стане убежище на наркомани и клошари, да се разруши и след това да бъде предоставена на безпаричното образователно министерство, което няма друг избор, освен да я остави да рухне съвсем.
Но в оня есенен ден, когато влязох в нея, я заварих пълна, както винаги, с униформени и цивилни полицейски шефове и посетители. Далеч беше денят, в който нейните обитатели щяха да бъдат преместени в покрайнините на София зад висока ограда, където май само роднините им ги посещават, но рядко… Целта на моето сутрешно посещение беше двояка. Надявах се, първо – някой да ми каже нещо ново около смъртта на Крушата, за да го напиша. И второ – както всеки ден, да прочета бюлетина.
Ежедневният полицейски бюлетин се състоеше от кратки разкази за престъпленията, регистрирани в последните 24 часа във всички градове и села на страната. Полицейските говорителки Маруся и Люси го получаваха от дежурните офицери в оригинал, сменяха в него имената с инициали, задраскваха нещо тук-там заради следствената тайна и в този вид го оставяха в пресцентъра, на една заседателна маса – журналистите да го четат и да си правят записки. Интернетът още не беше припознат като Бога на журналистиката – копипейстът не се употребяваше, за имейлите бяхме чували, но в редакциите още се учехме да пишем на компютрите, които току що бяха сменили пишещите машини, а пък в поделенията на МВР бяха още по-бавно развиващи се.
За Крушата в бюлетина нямаше нищо. Заех се да преписвам съобщението за един грабеж, който ми се стори любопитен:
„Около 22,30 часа на 4 септември в Първо РПУ в София е получен сигнал, че две маскирани лица, въоръжени с пистолети, влезли в работилница за кожени облекла в кв. „Захарна фабрика“ и нанесли побой на пазача Г.М., 68-годишен. Извършителите вкарали пазача в лек автомобил „Опел“ – сив металик и потеглили в неизвестна посока, като Г.М. бил с вързани очи. След около два часа пострадалият бил изхвърлен от автомобила на улицата и заплашен да не пише жалба до полицията. Г.М. установил, че в негово отсъствие фабриката е разбита, а от складовете липсват обработени кожи – телешки, свински и лисичи, готова продукция – къси якета, дълги палта и препарирана меча глава. Извършен е оглед от дежурна оперативно-следствената група, иззети са пръстови отпечатъци, работата по случая продължава.“
Свършвам с преписа. С Маруся сме приятелки и тя изпълнява молбата ми да даде точния адрес на местопрестъплението – да, не е редно, но нали трябва да изпратим там репортери? – да снимат разбитата врата, да разпитат пазача, той може нещо интересно да каже… Маруся се мръщи малко, но нарушава реда, защото знае, че не само читателите на вестника, но и нейните колеги – полицаите научават от нашите репортажи любопитни неща.
– Кого да питам за убийството на Крушата?
Тя вдига рамене. Аз ѝ казвам довиждане, а от коридора пред нейната стая звъня на познат полицейски полковник – да се обади на постовия, за да ме пусне да се кача в кабинета му на третия етаж. Бинго. Полковникът ми позволява да прегледам справката за житието на бореца, който е вече мъртвец.
Стефан Мирославов е роден на 8 април 1965 година в село Кирчево, Угърчинско. Борбата в родното му село е на почит. На събора на 2 август всяка година там се организират турнири, в които неведнъж са взимали участие шампионите Александър Томов и Петър Киров.
И Стефан, и брат му се записват в спортното училище в Ловеч. Още там той показва, че е талантлив състезател, в шампионат за пионери се класира на първо място. Приет е в интерната „Олимпийски надежди“ и продължава да печели състезания в републикански мащаб. Дипломира се и постъпва в ЦСКА, отборът е армейски и му дават, както е прието тогава, офицерски чин – лейтенант. Тренира усилено и става два пъти младежки шампион на България, втори на европейското първенство в Дания и пак втори в Колорадо Спрингс, на световното.
Сбиване с пияни връстници в хотел „Ловеч“ прекъсва спортната му кариера. През декември 1988 година заради сбиването той е разжалван, военен съд го лишава за две години от свобода. Осем месеца лежи в трудово-поправителното общежитие в Казичене. На 19 януари 1990 година президентът Петър Младенов го помилва заради доброто поведение и спортните му заслуги. Става републикански шампион за 1992 година – това е последната му титла.
Изпратен е с внушителна процесия до гробището в родното му село. Зрелищното погребение е първото от множеството последвали борчески манифестации с дебеловрати мъже в черно, който носят тъмни очила и златни ланци, вдигат ковчези в бяло и златно и вървят по главната улица, придружавани от ослепителни блондинки в траур и криминални репортери, държани на почетно разстояние от частна охрана.
– Винаги, когато баровците ги стягат копринените шорти, борците гърмят – казва шампионът по класическа борба Атанас Комшев пред двама-трима журналисти, които разпознават в него на погребението на Крушата победителя от олимпийските игри в Сеул през 1988 година.
Не се разбира Комшев какво точно има предвид, но тъй или инак, самият той е погребан в карнобатските гробища през ноември 1994 година. Странна катастрофа отнема живота му по пътя от София за Варна, докато се вози в „Сааб“, шофиран от негов приятел. Преди Търново, при разклона за село Пушево, колата се забива в камион, натоварен с тухли, миг преди това бял мерцедес я засича… Шушука се покрай смъртта му за контрабандни канали и за тирове с цигари от които три се обмитяват, два минават гратис, а борците респектират митничарите и се отчитат на стар генерал, а генералът не прощава грешки в сметките, пък били те и най-малки…
Чувам тия приказки от двама опечалени съученици на Комшев, докато вървя след ковчега му, заедно със спортния журналист Владо Памуков. След време посещавам в Карнобат спортната зала с клуб по борба, която носи неговото име „Атанас Комшев – олимпиец“.
– Крушата не беше алчен, щедър беше към приятелите си, обаче лошото пиянство му изяде главата .
С тия думи един симпатичен старец от Кирчево опростява мафиотските версии за кончината на видния си съселянин. Не е измил пръстта от ръцете си, забелязвам, когато навеждам глава, за да запиша мнението му в тефтера. Той е поласкан от вниманието ми и добавя:
– Като се напиеше Крушата, почваше да налита на бой и трошеше наред в ресторанта. И други щуротии правеше, но, като му мине махмурлукът, плащаше.
За мъртвите или добро, или нищо, но преди да падне под куршумите, Крушата е следствен за две сбивания с телесни повреди, случили се в един ден в ловешките заведения „Бръшляна“ и „Покрит мост“. В деня на погребението му се получава призовка – Стефан Мирославов да се яви на разпит в следствието в Ловеч.
– Понабийваше по някой тук-там. Не е вършил други престъпления обаче, нито е убивал, нито е крал – уверява ядно брат му Иван.
Братята въртят дребна търговия с бореца Гриша Ганчев – състудент на Иван от Висшия институт за физкултура (ВИФ), който после ще стане един от най-богатите бизнесмени в държавата. Присъдата на Стефан става причина Гриша да излезе от това съдружие и да основе сам своя собствена фирма. За известно време след това Стефан си вади хляба в един хотел с лоша слава, който се нарича „Божур“, намира се на пътя от София до Калотина и е свърталище на рекетьори и проститутки. По-късно регистрира заедно със снаха си Мая „Стема“ ООД, а с бореца Страхил Димчев друго дружество – „Олимпик“. Петричкият бизнесмен Иван Кочев – Чомбе, за който се знае, че е в полезрението на полицията, също става по едно време негов съдружник.
Двамата наемат склад в „Илиянци“ и така до деня на смъртта си Крушата печели легално от алъш-вериш с електроуреди, захар, алкохол и цигари. Чомбе не се появява на погребението му и тръгва слух, че има пръст в гибелта му. В „Труд“ отразяваме тия приказки и набеденият звъни вбесен в редакцията.
Срещаме се почти незабавно в дома му по негово настояване. Чомбе има право на отговор, няма как да откажем. Като домакин той се показва любезен, противно на моите очаквания. Посреща ме, като че се познаваме от деца. Черпи ме с кафе и вода в блестящи кристални чаши. С тънка усмивка ме уверява, че неговият бизнес е чист, а не криминален. Баба Ванга му казала да не изпраща Крушата до гроба му по никакъв начин, за не го последва там, а да иде на четиридесетия ден, да му запали свещ и да остави на гроба бутилка бира „Астика“. По съвета на пророчицата той постъпва точно така. А по-късно, неизвестно по чий съвет, се заселва извън България.
В онзи отминал ден, когато го посещавам, Чомбе определено изглежда доволен – горд е с красивото си жилище, обзаведено по западна мода, хвали се, че е работодател, разказва ми, че ще открие още работни места и праща по мен бутилка осемнайсетгодишно уиски на главния редактор.
През първите години след убийството на Крушата, до надгробната му плоча има винаги бутилка бира и цветя. Знам, защото три пъти съм го посещавала. Има поводи – вандали многократно разбиват мемориала, а близките му го възстановяват. Мисля си: ако е вярно преданието, че духът на убития не намира покой, докато не хванат убиеца, то духът на Крушата и до днес няма мира.
ЕКЗЕКУЦИЯТА на Стефан Мирославов слага началото на войната между наши и руски гангстери, подвизаващи се в родината – така пише във вестник „Дума“ Вачо Радулов, криминален репортер и бивш офицер от милицията. „Борците светили маслото на руски мафиот и получили бяла роза като символ на предстояща вендета – скъпо ще им струва тази грешка, до десет глави щели да паднат за отмъщение“, пророкува неговият вестник през 1993 година, на 9 септември.
Тази версия се опира на разстрела на латвиеца Валерий Силаруб в дискотека „Златна ябълка“ в Слънчев бряг – ще ми обясни по-късно Ботьо Ботев, който е виден полицейски спец по убийствата. За тоя разстрел Крушата приживе бил заподозрян с още единайсет други, но се оказало, че има алиби.
Според друга хипотеза, която ми подсказа Ботьо, Крушата умира млад заради междуособици в борческата бригада, която ръководи. Не всички нейни членове били съгласни освен в контрабандата, да се забъркат и в наркотрафик. От друга страна, босът им се лакомял и за нелегалната търговия с нефтопродукти в поставената тогава под ембарго Югославия – така че не било изключено да е предаден от свои и да е очистен от петролната мафия.
Има и трета версия, пак недоказана – че лейтенантът от ЦСКА, разжалван заради сбиване, е бил информатор на полицията и му видели сметката двама автокрадци, като научили, че ги е натопил.
С интересна теория се ангажира подполковник Богдан Кръстев, бивш шеф на ловешката регионална дирекция на вътрешните работи.
– Крушата беше водач на „нинджите“, десетина бивши спортисти, които бяха под наблюдението на МВР. Всяка негова крачка в региона и извън него беше под оперативен контрол с негласни средства – заявява Кръстев, цитиран от ловешкия кореспондент на „Труд“. Изводът е, че службите вероятно са знаели за готвения атентат, но не са го предотвратили. За да не остави съмнение в смисъла на казаното, а и защото му се ще да се появи отново във вестника, след известно време бившият полицейски началник се обажда по телефона и ми дава съвет:
– Зад това убийство търсете мафиотска групировка в МВР.
– Аз ли да я търся? – отвръщам. – Надценявате ме.
Доколкото ми е известно и до днес такава групировка нито е търсена от някого, нито е намерена – нито по този, нито по какъвто и да е друг повод.
– Ке погребат Стефан и призракът му ке тръгне да отмъщава, кръв до колене ке се гази – рекла на Чомбе баба Ванга.
И да е ставал Крушата от гроба, не го е видял никой. Кръвта обаче очевидно потича…
В ГОДИНИТЕ, когато управлява второто и третото правителство на Борисов, не е престижно вече за водещите журналисти да душат по кървави следи, както преди. Убийствата се отразяват в триминутни репортажи по телевизиите и в кратки дописки по вестниците – двайсет реда, максимум седемдесет, без значение дали убитият е гангстер, данъчен, бизнесмен или кмет. Това е от една страна, защото главните редактори и работодателите им считат, че е признак на лош вкус да се отделя повече място и време за криминалните новини, а друга страна – защото не искат да си развалят отношенията с премиера и министрите му, които твърдят, че държавата изобилства откъм стабилност и сигурност.
Все пак, като се заредят едно след друго три-четири значими криминални кръвопролития, в печата се появяват аналитични дописки, които почти винаги носят изтъркалото се вече заглавие: „Връщат ли се времената на големите убийства?“
Такъв анализ и аз съм писала. И не веднъж, а най-малко три пъти. Веднъж един от главните редактори на „Труд“ ми поръча на планьорка темата и тезата накуп: времената на големите убийства си били отишли, понеже дошло времето на Бойко Борисов, който, за разлика от всички други премиер-министри, знаел как се води борба с бандити. Виж ти. Като автор и редактор съм била винаги дисциплинирана и съм следвала редакционната политика, но в тоя случай възразих:
– Щом така си мислиш, ти си го напиши.
Вярно, че много вода изтече от десетилетието до 2006 година, когато в дългия поменик на убитите се наредиха – между депутата Луканов и банкера Кюлев – сто и единадесет известни мъртъвци. Оттогава насам кошмарът на икономическата криза замени ужаса от гангстерската война. Труповете започнаха да падат по-рядко, да. Но трябва да се отбележи, че ако си ги представим в един гроб с предишните, над него може да се издигне общ паметник – на неизвестния извършител.
И в момента чувам как главният секретар на МВР, който и да е той, ми възразява: разкриваемостта на убийствата в 21-ви век е скочила рязко, над 80% даже и това е българско постижение, което се равнява с най-високите в света. Това е спорно, но нека приемем, че е така. Забележете нещо важно обаче: разследващите на убийствата в България стигат донякъде и до нещо само, ако то не опира до нечии „висши“ интереси. Дори и тогава правосъдието се бави. Обаче там, където мирише на пари, на власт, на политика, на банки – там престъпниците са недосегаеми.
От всяко престъпление остават дири. Но някой трябва да ги проследи. Някой опитен полицай, оцелял в партийните чистки, който не е втренчен в предстоящата, а си гледа занаята. И някой умен магистрат – без задни мисли и политически амбиции, който не е зает да се обяснява по нечия клевета или да пише донос за началника си.
Такива трудно се намират обаче. В края на 2016 година това го каза по своя начин Валентин Попов, шефът на синдикалната полицейска федерация:
– Въпросът в МВР не е кой, въпросът е, че няма кой.
Колегите на Попов – и разследващите, както и охранителните полицаи са демотивирани и обидени. Те неведнъж излизат на протест срещу мизерните заплати, политическия натиск и лошите условия на работа, но правителството им обръща внимание колкото на жълтите павета пред Народното събрание.
УБИЙСТВА ПО ВРЕМЕ НА СТАБИЛНОСТ – така бих озаглавила към днешна дата една нова книга за смъртоносните стрелби в България, за да мога да се надявам, че ще бъде издадена.
България е най-бедната и най-корумпираната държава в Евросъюза, обаче е вай-стабилната – това е главният постулат в медийното отразяване на събитията у нас през второто десетилетие на века. Не се смейте. Наистина е така.
Какво, като в началото на 2016 година примерно, на 9 януари, са убити двама видни бизнесмени само в рамките на 24 часа? Какво, като банковите обири зачестяват? Какво, като на 29 октомври 2015 година бандити с безпрецедентна дързост гърмят с гранатомет по бивш член на ръководния екип на Държавната агенция „Национална сигурност“ (ДАНС), който една прекрасна вечер заспива като приятел на премиера и пръв борец срещу мафията, а се събужда обявен за главен мафиот в държавата?
Говорители на управляваща партия обясняват денонощно по вестниците и телевизиите, че тяхната власт осигурява стабилност, а чувството за несигурност у населението се насажда от безотговорната опозиция и журналистика.
Пресцентърът на МВР си мълчи. Там работата става все по-тайна и по-тайна, до степен, в която самите полицаи и пресаташетата им май не знаят какво правят. Бивши ченгета и всичколози, близки до правителството, коментират, че всичките разстрели са „битови“.
„Битово“ убийство – ще рече, че е маловажно и не заслужава внимание – това е още един постулат – изходно положение, което трябва да се приеме от пишещите без доказателства. Ако някой пишещ упорства, може да си пише неправилно в глобалното пространство без заплата.
Правилното е, че по боса на бляскавата на вид фирма „Агресия“ Александър Антов е гърмял аматьор – без значение, че аматьорите не прибират гилзите и не местят труповете. А пък пълномощникът на ВИС Весо Стоименов-Айсберга получил седем куршума в главата, докато отивал не някъде другаде, а при жена. Внушението е, че става дума за любов и изневяра, тъй като в стабилната ни държава не би могло да има подземен бизнес с трусове и гърмежи, нали така? Още повече, че Антов приживе е на „ти“ и облича с костюми изгодно почти всички големци, сред които премиера, виципремиера, американския посланик и други.
– Няма политик, който не познава господин Антов – отбелязва вицепремиерът, който е и министър на вътрешните работи. А една обща снимка на премиера с покойника, излязла в интернет, влиза в пресата в комплект със затрогващата му биография. Неговият бизнес бил чист и светъл, той самият бил светец – обичал хората и давал храна на уличните псета.
Мил човек е бил изглежда, макар историята да мълчи как държавната фабрика за конфекция „Осми март“ е станала негова лична. Факт е, че няколко месеца преди да умре, модният шеф – Бог да го прости – е прехвърлил дружество, производно от фалиралата „Агресия груп“, и още 4 подобни дружества на един безработен, който говори с цигански акцент и управлява по документи 23 фирми с фиктивни адреси.
Криминалният репортер Цветан Гемишев, с който седим на две съседни бюра в редакцията, набра управителя на 23-те фирми по един телефон, който намерихме в електронната фирмена документация. Управителят беше кратък:
– Не познавам Антов. Интервю за мили очи не давам… Нямам далавера да приказвам с вас!
Далаверата със закъсалите фирми, които се приписват на такива като него, е позната. Прокурорите я наричат „съставомерна и наказуема по НК“. Но в дописката за убийството на Антов ние я наричаме „необяснима“, понеже, нали, за уважаван от властта мъртвец се пише или хубаво, или нищо.
Ами покойният висаджия Веселин Стоименов? Чета по сайтовете, че познатите му го наричали „ликвидатор на ВИС“. Това учудва роднините му, с които разговаря Гемишев. Вероятно някой правилно пишещ го е нарекъл „ликвидатор“, за да ни убеди, че групировката е ликвидирана до последната прашинка, а други го преписват, без да мислят.
В действителност до последния си час Весо представлява всеизвестната мафиотска структура в Несебър и Слънчев бряг. Той е един от десетината приближени на босовете на ВИС – братята Васил и Георги Илиеви, които след като двамата са застреляни един след друг, управляват наследството им и воюват помежду си – делят влияние, имоти, пари.
ВИС държавен ликвидатор си няма – проверила съм това. Има ликвидаторка – Йорданка Димитрова, една държавна чиновничка, която по силата на служебните си задължения на 31 август 1999 година е поканила с „Държавен вестник“ кредиторите да си приберат вземанията от ВИС. Това е краят на империята, наречена от нейните създатели „Вярност, инвестиции, сигурност“. Но то е краят ѝ в смисъл, че е заличена от търговските регистри. А по същество е ново начало на войната за нейния бизнес, в която продължават падат убити.
Мрачна тема. Съболезнования за близките.
Но топкриминалистът Ботьо Ботев ме развесели. Освен, че подкрепи с интервю по телевизията благоприличната версия, че убийството на Антов няма нищо общо с политическите му приятелства и с абсолютно чистия му бизнес, той предположи хипотетично, че престъпникът го е застрелял веднага, след като е застрелял висаджията Весо – а защо? – за да разсее вниманието на МВР. Смешно. Ще рече човек, че убийците по цял ден мислят за вътрешното министерство. А в действителност те пет пари не дават за него. Решават си споровете с куршуми, като знаят добре, че полицията по-скоро няма да реагира и убиецът по-скоро няма да бъде заловен, а ако бъде заловен случайно, няма да бъде закован с доказателства и ще бъде оправдан. Пък даже и да бъде хванат с калашник в ръка, ще плати на някоя „кака“, за да отсъди тя, че автоматът е намерен в храстите и откривателят му тъкмо се е канел да иде да го предаде на властите.
– Бъди оптимистка – съветва ме моят приятел, репортерът Гемишев.
И аз по съвета му разсъждавам логично, като наблягам на положителното.
Да, факт е, че труповете вече падат по-рядко, отколкото преди, когато главен секретар на МВР беше Бойко Борисов. Тогава – от 2001 до 2005 година имаше 137 неразкрити мафиотски екзекуции. Сто трийсет и седем! Взела съм тази цифра от доклад на криминалната полиция и съм я написала в книгата „Големите убийства“. В тоя книга Бойко е на първата след титулната страница – сниман в цял ръст, облечен в бойното облекло на баретите, с ръце в джобовете и с погледа на Микеле Плачидо от сагата „Октопод“. Снима го по поръчка на Тошо Тошев Васила Андреева – една талантлива майсторка на модната фотография, която умееше да направи и от баба Яга манекенка, достойна за рубриката „Момиче на времето“. Шефът на издателството „Труд“ Кольо Кицевски предложи настоятелно да сложим снимката на Бойко на видно място, защото смяташе, че с нея „Големите убийства“ повече ще се продават. Не спорих с него, макар да се притеснявах да не помисли някой, че се подмазвам на популярния генерал. Аз вярвах тогава – и не само аз – че познанията на Бойко за групировките отвътре ще се отразят в най-скоро време в десетки обвинителни актове срещу босове, съветници, съучастници и чистачи на мафията.
БЕШЕ ВРЕМЕ, когато чакахме с трепет всеки европейски доклад за правосъдието и вътрешния ред в България. Но когато го чакахме през 2016 и 2017 година, мнозина се прозяваха – и журналисти, и магистрати, и политици, а пък на хората с други професии изобщо не им пукаше. Знаеше се вече, че в поредния годишен доклад на Еврокомисията ще пише същото като в предишните години от 2006 –а насам: България има напредък, но не е видим, съдебната реформа трябва да продължи.
Хубаво, обаче реформата така, както върви, става само за раздумка в сутрешните блокове на телевизиите.
Добре, променихме през 2017 година Закона за съдебната власт. За 33-ти път! Да, точно така – за 33-ти път, откакто е обнародван през 1997 година, на 7 август. И какво от това?
Добре, разделихме през 2016 година Висшия съдебен съвет (ВСС) на два състава – съдийски и прокурорски. Така. Но намаляха ли ходатайствата при кадруването в съдебната власт? Не намаляха.
Добре, сменихме целия членски състав на съдебния съвет – и не един път, а два пъти от две петилетки насам, и то по препоръчания от Еврокомисията „прозрачен“ начин. И трети път ще го сменим, ако трябва. Но къде ще намерим за него 25 ангели? Политически послушници и подлеци има и в новия съвет, и в по-новия, както и в по-стария.
Ще подменим и софтуера за случайното разпределение на делата, защото го манипулират в съдебните палати и делата се дават на купени и зависими магистрати. Ще го подменим на всяка цена. Обаче има ли такъв софтуер, който може да превърне всички корумпирани съдии в свестни? Няма.
Поредната правосъдна министърка измислила в чест на поредния евродоклад да направи поредна нова администрация, наречена Постоянен съвет за съдебна реформа. Тоя съвет ще е най-постоянният може би от всички подобни налични 78 съвета, агенции и комисии.
Защо така мисля песимистично? Защото реформата на българското правосъдие крета 25 години и не стига доникъде, без значение, че над десетилетие се намира под унизителния за държавата ни международен мониторинг. Изглежда, че тези, които са овластени да я движат – премиери, министри, съдебни шефове, депутати и други, не само не могат, но и не искат. Понеже стигне ли тя докрай, час от тях ще се озоват вероятно в килиите.
ЩЕ CE РАЗКРИЯТ ЛИ някога неразкритите мафиотски убийства? Отначало евронаблюдателите на България ги водеха на списък, за да отчитат как под мониторинга той се скъсява. Но, като видяха как работят разследващите полицаи у нас, спряха да споменават тоя списък в докладите си. Естествено, че няма да го споменават – той ясно показва, че от тяхното наблюдение им няма файда.
А как работят разследващите полицаи у нас?
Галин Иванов, дознател в столично Районно полицейско управление (РПУ), разказва:
– В момента имам на бюрото си 82 дела на производство – за убийства, побои, блудства, грабежи, кражби на ДДС, измами и други престъпления по седем-осем глави от Наказателния кодекс. Приемете, че съм пенкилер и разбирам еднакво и от разстрели, и от укриване на данъци, и от изнасилване. Обаче седнете на моето място и се опитайте да мислите едновременно за 82 неща. Не става. С голямо напрягане можеш да водиш едновременно 30 дела – призовеш свидетел, седем дни чакаш и в това време захващаш друг казус… Дежурен ли си, всичко зарязваш и ходиш по огледи на трупове в продължение на 24 часа. Срокове те гонят и адвокати. Някой път ти изгори бушонът и пишеш щуротии в протокола, например така – „…намери се липсваща врата с катинар“.
На работа като на работа – един не може, друг не иска или обратното.
– Аз искам, но не зная как – признава млада разследваща полицайка, затънала до гуша в папки. Да се чуди човек защо ли се крие зад тях, красива е, прилича на Кари от „Секса и града“. Но изражението ѝ е като на самоубийца в мига преди да се хвърли в реката.
– Нова съм – казва – и са ми дали 22 дела. Имам 22 работни дни на месец и мога да работя един ден по едно. Но как да го свърша в двумесечен срок? Написах 18 призовки от сутринта – издирвах адреси, сега проверявам цифричка по цифричка номерата. В бързината правя грешки, ще ме накажат. 300 тома имам заварени от колега, получил инфаркт – описвам и подвързвам, номерирам листче по листче, обшивам ги с конци и с игла, мама ми я даде. Това пронумероване и прошнуроване се прави в следствието от деловодители. Но при нас и папки няма, камо ли друго. Кламери има, но аз купих щипки, че изпод кламерите хвърчат важни листчета. И статистически карти трябва да пиша, но не знам как и няма кой да питам. Имам едно дело за убийство на гангстер, страх ме е да не ми го върнат от съда и да кажат – куха лейко, как не си свършила нещо елементарно!
Горката. Сълзи напират в очите ѝ, още малко и ще заплаче:
– Текучество е при нас, недостиг на кадри, неподготвеност, пренатовареност, ниски заплати, нищета – нямаме хартия, тонери, принтери, химикалки. Като извикам в мизерния ми кабинет баровеца на разпит, той ме гледа сякаш съм хлебарка. Колегите напускат, бягат. Неблагодарна, непрестижна, трудна работа. Недокомплектът в дознателския апарат е 40% за страната. Само в София свободните щатове са рядкост. Но трима дознатели от СДВР преди няколко дни станаха прокурори. Както и главният разследващ на Самоков. Нали знаете защо?
Да, знам. Разследващият полицай стартира с около 1000 лева месечна заплата, а прокурорът – с около 2000. Главен дознател с 20 години служба стига тавана в кариерата си и във възнаграждението – 2300 лева на месец. Обичайната му перспектива в МВР е дисциплинарно уволнение. Достатъчно е да се издъни някой рушветчия от тия, дето са му подчинени и той изгаря. А в това време прокурорът с неговия стаж изкарва за 4 месеца годишната му заплата. На конкурс за Софийската районна прокуратура, който като журналист наблюдавах, 460 от 560-те кандидати бяха разследващи полицаи. За най-свестните става дума. Рушветчиите не се явяват на конкурси, на тях в МВР им е уютно. Разследващи полицаи или другояче казано – дознатели обикновено стават юристи, неуспели да си намерят друга работа, за да им тече стаж със заплата. Тъкмо се научат да водят досъдебно производство и стават магистрати. Повечето хич не се преуморяват. Обяснимо. Само 20 лева повече получава за месеца този, който получи отличен по Системата за управление на целите.
– Тая система е тъпа – казва дознател, обиден от нея.
Някой приключил двайсет дела за джебчии, а той приключил две дела за убийства. И познайте кой е получил 200 лева повече за годината? Не познахте. Получил ги е тоя с джебчиите. И никой не ще да разследва убийства.
Блазе им на убийците.
– Имаме недокомплект на дознатели – жалва се шеф на областна дирекция на МВР. – Но как да назнача нужните кадри, като нямам пари да им дам заплати? И така 20 души разследват за 30 души по щат. Ясно как. Десет килограма може всеки да вдигне, но никой не може да вдигне триста…
И досъдебните производства се трупат ли трупат, а други се претупват колкото да не е без хич. Същевременно над 500 следователи се оплакват, че едва 5% от делата се възлагат на тях. Другите 95% – на разследващите полицаи. Окръжните прокурори предпочитали да ги дават на тях , защото били по-неуки и податливи на заповеди.
– Дознателите имат нужда от обучение, видно е. Но защо да ги учим, като след година най-много напускат? – коментира шефът на националното следствие Евгени Диков.
Новопостъпилите разследващи полицаи ги хвърлят като в игра на „пинг-понг“, където сварят. Някой с три седмици опит попада на дело за убийство, „тупкано“ с години от началника му. Той не знае какво да прави, а и никой не му казва. И за джебчия, хванат да бърка в чанта, пак трябва някой да го упъти отначало – кого да разпита, да прави ли разпознаване, как… Един такъв новак питал, питал, пък тръгнал сам и – куцук-куцук на сляпо – стигнал до високите етажи на властта. И какво става тогава? Самият той картинно обяснява:
– Кошмари в кухнята – гнили ябълки, мръсотия, а шефът вика: тук ще се опарим аз и ти, що не го духаш, стига с тия „чисти ръце“ и щуротии!
Дознателите нямат право да разследват магистрати, министри и народни представители – пише го в НПК. А защо те по-сговорчиво от следователите козируват и викат „тъй вярно?“ Защото са на двойно подчинение, затова. МВР им плаща, полицейският директор ги оценява, той ги мести тук-там и следователно ги командва. От друга страна, прокуратурата, като господар на досъдебното производство също им дава заповеди. Нарежданията най-често не съвпадат. В РПУ– то с тях се гони статистика за разкриваемост, шефът им иска „картон“ – за установен извършител, обвинение и задържане за 72 часа. А прокурорът иска „материали“ – да си напише обвинителния акт. Дознателят изпълнява – и това, и онова. И загазва. Извади ли „картон“, остава сам – оперативните работници, които са работили с него по случая, хукват подир друг крадец или убиец – нов приоритет си имат и предишният престава да ги интересува. А часовете за предварителния арест изтичат, разследващият бърза да опише наличните разпити, обиски, експертизи, пъха ги припряно в папката, не ги прочита и там, по неговите думи, се получава манджа от тия, дето жена му ги хвърля в боклука – отвън прилична, ама не става за нищо. А междувременно пък всеки му звъни – направи това, не – онова, той няма опит и обърква конците. Смачква дело за поръчково убийство например. Като се разчуе, той е на мушката. Големците се отричат от заповедите си, те са устни. За МВР той е „външен човек“, за прокуратурата – „чужд“.
– И на двете места се отнасят към дознателя като към чуждо магаре, пришпорваш го и не го жалиш и храниш… – признава висш магистрат.
Ако е тарикат дознател обаче, като слуга на двама господари, той е неуловим в безобразията. От МВР го проверяват за срокове само и активен ли е в следствените действия, или дреме. Какви ги върши точно те не могат да го питат без прокурорско разрешение. А прокурорът я го викне на доклад, я не. Той работи с три РПУ-та и е зает. Ако иска да пита нещо, софийският дознател търчи като изоглавен в седем прокуратури – на улица „Майор Викилски“, на „Развигор“, на „Раковска“, на „Черковна“, на Римската стена“, в Съдебната палата на „Витошка“…
– В общия случай нито прокурорът знае какво правя, нито аз знам какви указания би ми дал – обяснява дознател. – Гоня го, а хвана ли го, той се запознава с делото като на първа среща с гадже… Втори път отивам при същия прокурор – той забравил всичко, което сме си казали. Една прокурорка четири пъти ми връща делото с указания да върна вещите на убития на баща му, а то аз още преди първия път съм направил това. Соча ѝ къде го пише, а тя: честно да ти кажа, вика, не съм го чела, връщам си така дела, че да си печеля време…
Безобразия колкото щеш.
Носят на дознателя преписка „с оглед образуване на бързо производство“. Гледа той датата на деянието – отпреди осем месеца станало, а стигнало до него чак сега. Какво бързо производство? Кошмар.
И мафията ръкопляска.