БЪЛГАРСКАТА МАФИЯ, КАКТО Я ВИДЯХ: Глава десета Мутрите, магистратите и още нещо

От книгата на Анна Заркова „Българската мафия, както я видях“

През зимата на 2009 година синът ми се завърна в България. Дойде си, завършил международно право в Сорбоната, а след това Института по политически науки на Франция и Академията по международно право в Холандия. Първата му дипломна работа спечели Голямата награда на Военния научен институт в Париж и той получи предложение да служи на френската държава, но го прие съвсем за кратко. Отсече:

– Връщам се в България.

Завръщането се оказа по-трудно от заминаването. Трите му дипломи бяха безполезни у нас, тук конкурси по неговата специалност се обявяваха само за определени лица. От Външно министерство му обясниха, че неговата квалификация е по-висока от нужната им за свободните работни места. А от Софийския университет, където се опита да прехвърли доктората си от Сорбоната, не му и отговориха даже – нито с „не“, нито с „да“.

Аз се отчаях:

– Какъв ще бъдеш, сине, тук в България, за тебе явно няма работа?

А той отвърна:

– Какъв ще бъда, мамо, тук, не знам. И какъв искам да бъда не знам, честно казано. Но знам какъв не искам да бъда. И затова се връщам България. Не искам да бъда емигрант.

Веднъж разказах това на адвокат Надежда Ковачева, която ме защитаваше точно тогава по едно дело за обида, което беше завел срещу мен балканският наркобос Будимир Куйович. Тя пък го разказала на мъжа си – журналиста от списание „Правен свят“ Петьо Бучков и той, заинтригуван от темата за младите юристи, написа очерк за поколението на Крум.

Хубав очерк се получи. Тогава „Правен свят“ беше още специализирано списание за прависти, а не сайт, отворен като арена за битки между лобита в съдебната система, зависими от олигарси и политици.

„Един бивш среден ученик, обезверен от прехода – написа Бучков – днес прави докторат по международно право в Париж, финансиран от Френската държава! Това е чудото на Крум Зарков, чиято дипломна работа от магистратурата му в Сорбоната през 2007 година спечели голямата награда на Института по науки за отбраната на Франция. А целта му е да се завърне и да работи за интересите на България!

Завършил е Френската гимназия точно, когато хаосът в образователната ни система беше във вихъра си.

„Нямаше нищо общо с това, което е сега. По шест-седем учители се сменяха на предмет за година. Никой от тях не ни познаваше, бяхме анонимни нямаше никакъв контрол – спомня си Крум. – Прекарвахме си времето в игра на футбол в двора на Френската гимназия и в пиене на бира, докато чакахме края на деня. Завършвахме с по 100–150 неизвинени отсъствия. Но много от съучениците ми след това се развиха страхотно.“

Свързващото звено между тези младежи е било твърдото им намерение да напуснат България. И го правят. Днес това се отчита като един от най-тежките грехове на прехода. Но випускът на Крум Зарков се оказа уникален и тепърва ще се говори за него!

Приятели от неговия клас били приети да учат в Университета на Бургундия в Дижон, Франция. Петима от тях записали право и днес са на мечтани от много мастити магистрати постове: Ангел Пачев – референдер в Съда на европейските общности (СЕО) в Люксембург, Борис Касаветов – Процесуално представителство пред СЕО към Министерския съвет на Република България, Стефан Ангелов – докторант по философия на правото в Париж.

„Искам да уча право по семейни причини – заявил Крум в интервюто при постъпване в университета. – Още бях с беден френски и отговорих най-простото: по семейни причини. Попитаха ме какво работят родителите ми. Казах, че баща ми е лекар, майка ми – журналист. И така записах право… “ Разказва го като виц. Дядо му Леонид Кацамунски е юрист, но никога никой не му е въздействал да се насочи към юридическото поприще.

„Тотален срив през първата година – нищо! Не можах нито да следя лекциите, нито да се явя на изпити, а така беше и с повечето ми съученици в университетите в Дижон и Париж“, спомня си Крум за старта на френското приключение. Много негови приятели не успели да издържат на културния шок, езиковата бариера, свободата на студентстването и коренно различния начин на преподаване. „Големи отличници от гимназията с капацитет се отказаха. Бяхме само осемнайсетгодишни! Отказалите се се прибраха в България да учат друго.“

Сериозно препятствие за нашите младежи бил и финансовият фактор: „Всички работехме в хотели или ресторанти“, връща времето Крум.

Нощни смени в „Макдоналдс“ и изтощителни гроздобери из Боргундия трасират трудовия му път в продължение на четири години. И при условие, че родителите му са го подпомагали. С парите, спечелени от гроздоберите, покривал таксите за университета. А в „Макдоналдс“ – за жизнените си нужди. Работел в петък, събота и неделя от 22,30 часа до 6,30 сутринта. Най-тежкият период през уикендите, когато подпийналите няма къде другаде да похапнат и да продължат фиестата си.

„В моята смяна бях с алжирец, мароканец и мавританец. И четиримата през първата година не знаехме добре езика, но бяхме страхотен тандем“, разказва Крум. И до днес са приятели.

„От втората година се мотивирах и започнах сериозно да се занимавам с университета. Много ми помогнаха преподавателите. Даваха ми упражнения за по-напреднали и успях да дръпна.“

През 2005 година, след като получил бакалавърска степен, кандидатствал и бил приет за специализация по Международно право в Сорбоната (Париж 1).

Първата година се представил отлично и през 2006-а с конкурс го приели в елитното звено на университета – „Международно право и право на международните организации“, където лектори са най-добрите от цял свят. Студентите били 26, от 14 националности, а нашият Крум Зарков станал първи по успех с дипломната си работа „Критичен анализ на Договора за неразпространение на атомни оръжия“– трудът му от 140 страници печели наградата за най-добра работа на Института по науки за отбраната на Франция. Така след завършване на магистратура през 2007 година ръководството на катедрата взело решение да финансира негов проект за докторска дисертация в продължение на три години на стойност 1500 евро на месец.

Същата година записал и политология в училището „Сианс По“ – Института по политически науки в Париж. Това е много специален институт, през който е преминала цялата висша администрация на Петата република на Франция – от префект до президент. Единствено Саркози не е успял да го завърши. Конкурсът е тежък, а обучението – платено. Попадането на Крум Зарков в тази елитна среда е по препоръка на научния му ръководител от Сорбоната за програмата „Устойчиво развитие“. Докторската му дисертация е за правните проблеми, свързани с екологичната катастрофа на планетата и е на тема „Юридическите последици от концепцията за устойчивото развитие в международното право“.

От две години Крум е ангажиран да пише във „Френския годишник по международно право“ рецензии на публикации, издавани на френски и английски език. Поради перфектната си квалификация е поканен да води упражнения в Сорбоната на първокурсниците по „Международни отношения“. Но отказал галещата егото възможност, тъй като приоритет му е завръщането в България. През два-три месеца си идва у нас и се явява на конкурси. Още от 2001 година всяка ваканция в България той е запълвал не с лайф, а със стажове в адвокатската кантора на Рени Цанова и в прокуратурата.“

– Това, което написах за Крум, се отнася за цяло поколение от млади юристи, дето търсят мястото си и не винаги го намират – ми каза Петър Бучков, когато му се обадих колегиално и му благодарих за вниманието към моя син.

Знаех какво има предвид.

НЕ Е ЗА ВЯРВАНЕ. При последното класиране в Алма Матер за учебната 2016 година минималният праг за прием в специалност „Право“ е паднал до 14 при 24 максимален. 44 зрелостници са влезли при обявени 47 свободни места. Кандидати с тройки на конкурсните изпити по история и български език се записват в Юридическия факултет ! – и въпреки това 5 места в задочната форма на обучение остават незаети.

Кой Юридически факултет?

Този ли, който в своята 125-годишна история е бил лелеяна мечта за толкова много амбициозни млади хора? Този ли, сред чиито възпитаници има стотици изтъкнати български върховни съдии, прокурори, адвокати, депутати, министри? Този ли, в който са учили и са се хабилитирали светли личности като писателя Алеко Константинов? Този ли, в който преподават световноизвестни теоретици по право с уникален практически опит от важни постове в съдебната, законодателната и изпълнителната власт – професор Лазар Груев (бивш председател на Върховния касационен съд), професор Борис Велчев (бивш главен прокурор и шеф на Конституционни съд ), професор Георги Близнашки (бивш премиер), професор Пламен Панайотов (бивш вицепремиер), професор Даниел Вълчев (бивш министър), професор Анелия Мингова (бивш представляващ на Висшия съдебен съвет), професор Емил Мингов, професор Евгени Танчев, професор Тенчо Колев, Катя Матеева?…

Да, точно този факултет на Софийския университет – СУ „Климент Охридски – точно той. Но не само той, а и другите осем юридически факултети в други осем университети в България – в УНСС, ВУ, НБУ, ПУ, ВСУ, БСУ, РУ, ЮЗУ са вече място, където тройкаджиите преспокойно влизат да учат право и излизат пак така, но вече и правоспособни. Отличниците знаят защо. Чуйте какво ми каза един от тях, абсолвентът Иво Атанасов:

– Допреди десетилетие правото още минаваше за елитна специалност, а придобиването ѝ се свързваше с високи доходи и престижна реализация. Днес, през 2016-а, то е вече масова специалност, достъпна и за всяка миска от конкурс за красота, но за сметка на това с трудна реализация на трудовия пазар, който е пренаситен от некачествени кадри. Доходите, които носи тази специалност, са в момента средни по българските стандарти, но са свързани с професия, която е повече хулена и презирана, отколкото уважавана. Ако питате някой случаен човек какво знае за Юридическия факултет на СУ, той сигурно ще ви каже, че не е чувал друго, освен това, че наскоро там имаше сексскандал – един от асистентите бил гей, ходел с охрана, правил на студенти неприлични намеци, канел ги с есемеси на срещи и карал едно момче по време на изпит да прави лицеви опори без тениска. А ако питате младите ми колеги, те ще почнат да ви се оплакват – от скучните лекции, от старите парцаливи или от новите тъпи учебници, от професорите, които взимат рушвети и пет пари не дават за студента, а като хвърковата чета обикалят градовете да изкарват хонорари от лекции. Ще ви се ожалят и от фалшивите стажове, при които претоварените магистрати подписват книжките на стажантите само и само да им се махнат от главата… Ще ви споделят и страха си, че юридическите дипломи, които изкарват, са девалвирали и не осигуряват работа.

Може би абсолвентът Иво е черноглед? Да, но не открих сред колегите му някой, който да мисли различно от него. И преподавателите рисуват положението в черни краски. Разговарях с трима от тях под условие да скрия имената им. Забележете – те, които възпитават бъдещите магистрати на храброст и независимост при правораздаването, се боят да не изгубят работата си или благоволението на властта, ако нещо в повече кажат. Ето тяхното мнение, обобщено накратко.

Таксите, които студентите плащат, са определящи за оцеляването на университетите у нас и ръководствата им, щат не щат, приемат куцо и сакато. Затова уж на шега се появи предложението в хорариума да се включат часове по писане и по смятане – та исковите молби и обвинителни актове да не изглеждат като написани от изключени за слаб успех петокласници. Във водещите световни университети има „фуния“ – под 30% стигат до дипломиране. У нас диплома може да вземе и някой, който не може да се подпише дори, стига да е усвоил урока на кой да плати. И това в известна степен е обяснимо. Възнаграждението на главен асистент в СУ е между 500 и 600 лева. Професорите получават по-малки заплати от районните прокурори, на които са преподавали. Българчета, завършили с шестици право в чужбина, които искат да се занимават с тази наука в родината, започват с 480 лева на месец в СУ. Но и без друго, ако в Алма Матер се обявяват конкурси, то е главно за да се легитимират назначения на мамини дечица, на провалени бивши политици или любовници на партийни величия…

Отделно през годините се нароиха юридически факултети в провинцията – в лозята край Варна, на горнобанските ливади… По едно време имаше един недодялан „стопанско-правен факултет“ в Монтана и – виж ти! – точно негов възпитаник стана шеф на правната комисия в Народното събрание. Разни други подобни хора, завършили тъй наречената Магнаурска школа в Симеоново или пък курсове по право без откъсване от полицейска работа получиха като нищо статут на юристи и стигнаха върхове в кариерата като висши обвинители, защитници, законодатели и главни уредници на съдбините на държавата. Умното и талантливо младо поколение каква поука да си извади?

А за едно друго младо поколение – неграмотно, разказа адвокат Даниела Доковска на един семинар. Като председател на Висшия адвокатски съвет тя получила жалба от кандидат за вписване в колегията, който решил да оспори конкурса, на който се провалил. Жалбата била адресирана до „ПреДЦедателя на Висшия адвокаДски съвет“. Думата „адвокаДски“ била повторена два пъти, така че Доковска се замислила и – силно възмутена – решила, че човекът е с фалшива диплома. Питала декана, обаче „не“ – установило се, че документът за юридическата правоспособност на малоумника бил автентичен!

А инак всички – и „свръхреформатори“, и „крепители на статуквото“ са единодушни: че съдебната реформа предполага на първо място подобряване на образованието по право. С 33 поправки в НК и 34 в НПК за 10 години беше доказано, че законите са без значение, ако хората, които ги прилагат, са невежи и калпави. И правосъдието си остана, с извинение… такова, каквото си го познаваме.

Маргарита Попова като правосъден министър през 2010 година представи една „Пътна карта на реформата в юридическото образование“, но в безпътицата оттогава трима следващи министри обещават нова такава.

Каква безпътица? Ами всякаква. За нея ми разказа дипломираната юристка Дима Антова:

– На 27 години съм. Завърших право. Работих с ходатайство в кантора на нотариус, докато ми дадоха да разбера, че трябва да плащам едва ли не, за да бъда при тях. Слугувах на известни адвокати. Те не те учат на занаят. По-добре да сервирам кафета на барчето в мола, не е ли така?… Моя колежка като мен чиракува по кантори, докато ѝ писна и замина в Полша. Там пак не работи по специалността, но поне печели и спестява. Друга стажува тук-там, писна ѝ, заряза си мечтите за съдебната палата и отиде в интернационална компания с голяма заплата. Аз лично вече окончателно разбрах, че правото е специалност за дебели връзкари. И за разследваща полицайка не мога да се вредя. Един син на баща си на моя възраст стана доцент и съдия в Общия съд на ЕС. А с отличната си диплома все още ровя за конкурси в интернет. „Нямате опит, за съжаление“. А как да имам, дявол да го вземе!… У нас, за да пробиеш в правната сфера акъл не ти трябва, а контакти и после готовност да си продадеш съвестта. Всеки, който е вътре, го знае.

Някъде пишеше, че правото било изкуство на доброто и справедливото – може и да е било, само че в една отминала епоха, когато всички закони са могли да бъдат излети върху 12 медни плочи. А какво е то в съвременна България? – когато има милиони учебници по конституционно, трудово, наказателно, облигационно, гражданско, административно, банково, данъчно и застрахователно право, по защита на конкуренцията, на потребителите, на интелектуалната собственост и тъй нататък? Какво е то у нас, в България? Специалност за тройкаджии ли? Колко тъжно и жалко.

ДОКАТО СИ ТЪРСЕШЕ РАБОТА и си седеше повече у дома, Крум ми направи за един рожден ден най-хубавия подарък, който някога съм получавала – една ръчно изработена от него книга със заглавие „Труд-ът на Ани Заркова“. В тази мила книга той беше събрал почти всички мои коментари, публикувани на първа страница във вестник „Труд“ от 2009 година насам.

Разлиствам я отвреме навреме, чета, правя справки, спомням си това-онова и си мисля от каква държава бягат и в каква държава се прибират децата ни. Вярвам на автора на тази скъпа за мен книга-самоделка и не би могло да бъде другояче, защото авторът съм аз.

От дописките ми, поместени под авторската рубриката „Позиция“, не може да се добие пълна представа за моята работа на журналист, защото очерците, репортажите, разследванията и анализите, които правех ежедневно заедно с колегите от моя отдел „Право и ред“ – със Сашо, Цецо, Влади, Стоянчо, Павлинка, Доротея, Цвети, Светла, Дианка… – си имаха постоянно място на вътрешните страници – седма, осма, девета, тринайста. Тези дописки са свидетелство за най-фрапантните престъпления, безобразия, бедствия и аварии в България – така е, понеже отделът, който завеждах, отразявяше специално закононарушенията, произшествията, изстъпленията на криминалитета, дейността на МВР и съдебната власт. Те са и показателни за редакционната политика, тъй като редколегията на планьорка избираше темата на „Позициите“, а авторът се определяше в зависимост от ресора му – спортен, крими, право, икономика, култура, външна и вътрешна политика.

Ето какво съм писала например през онази зима, когато синът ми си събираше багажа от тясната мансарда на парижкия площад „Камброн“, която държеше под наем, за да се върне у дома, в панелния блок на „Красна поляна“.

Един полицай на цял град

(„Труд“ 4 февруари 2009 г. )

Един-единствен полицай бди в цяла Златица. Това стана ясно, след като маскирани грабители застреляха местен бизнесмен, едва 37-годишен.

„Бди“ казах, а не „спи“… Но тъй или инак, в полицейския участък са трима – един седи на шефското бюро, а другият почива, докато третият дежури.

Ако България не беше държавата с най-много ченгета в Европа на глава от населението, щеше да е разбираемо това, че над 6000 души от цял град и още две села, ако мярнат наоколо униформен, смятат, че са видели НЛО.

Вероятно чиновничеството в МВР е изяло бройките на работещите пазители на закона. Но има и по-лошо. Невероятното е друго: че от години кражбите от медодобивния комбинат са поминък в този град и изглежда, че полицейското отсъствие от него е нарочно замислено от властта.

Невероятно или факт?

А ето какво съм писала и по-нататък.

Техниката е беззащитна пред катаджиите

(„Труд“, 28 май 2009 г.)

Дали видеотехниката ще спаси шофьорите от корумпираните катаджии? Да? Ако мислите така, вижте отчета на КАТ:
От началото на годината в София има заснети 52 093 нарушения на правилата на движение. Изпратени са 10 560 призовки на водачи, за чиито безобразия са извадени фотографии. Съставени са 5 215 акта.

Нещо да не ви е ясно?

Да, и аз питам какво се случва с тия 46 878 нарушения, които остават несанкционирани.

„Обработваме ги“, казват катаджиите.

Обработват ги – така си и мислехме. И за резултата от обработката се досещаме, май – камерите, които уж всички виждат, замижават тук-там. Или сниманото с тях се донаглася към познатата система, по която катаджията ви пита:

„Кво прайм сега?“

Както знаете, за най-съвременните технологични изделия вече има изобретена защита, наречена „Защита от глупци“. Ала защита на техниката от катаджиите у нас няма открита. Няма и скоро няма да има.

Кървавият Спасовден

(„Труд“, 29 май 2009 г.)

Нацията пак е в траур. Уви, и вчерашният Спасовден се нареди до българските празници, белязани с трагедии, наместо с радости.

Българската Цветница повехна в скръб за децата, тръгнали на екскурзия и загинали в реката Лим. Коледата почерня от мъка за момчетата и момичетата, които срещнаха смъртта си в дискотеката „Индиго“. Новата година се огласи с плач за убитите в Кербала наши войници. И ето вчера пак – 16 мъртви, прегазени от автобус на крачки от храма.

Защо?!

Днес Бог знае само, а ако Бог няма, значи никой не знае.

А утре? Ще узнаем ли утре и в идните дни каква е причината, по която се отидоха непрежалими майки, бащи и сестри? Или истината за драмата, както е обичайно, ще се задуши в прашасалите папки на дознанието? И някой грешник ще се скрие зад мързела на разследващите или зад още нещо.

Хероин се харчи като сол и пипер

(„Труд“, 22 юни 2009 г.)

Наркоман, полудял от глад за опиати, преби до смърт с бухалки майка си и сестра си.

Потресе ли ви тази новина? Питам, понеже комшиите на убиеца от двайсететажния блок ми отговориха така, сякаш коментират сезона във Варна.

„Няма нищо изненадващо, кой не знае тоя наркоман?“ – каза възрастна дама. А една по-млада отбеляза: „Всеки знай пласьорите, които го снабдяваха, те живеят на неговия етаж. При тях хероинът се харчи като сол и пипер и сега“.

Предположих: „Ама полицията не знае?“. Мустакат чичо ми се присмя: „Тъй ли? Аз лично три пъти съм уведомявал кварталния“. Негов спътник се обади: „Продавачите на наркотици са убийците, а ченгетата са съучастници, правят се, че не ги виждат“.

Някой нещо да добави? Ама нещо изненадващо да е, като например да каже: „На мен не ми е известно къде в моята махала продават наркотици и зарибяват деца“. Така ако каже, ще е новина. Другото е вече банално.

Корумпираните министри

(„Труд, 4 септември 2009 г.)

Има ли доклад на ДАНС, в който пише, че поне 10 министри от кабинета „Станишев“ са корумпирани?

„Има“ – казва Алексей Петров, който е съветник в агенцията.

„Няма“ – дава дума бившият премиер.

Кой е лъжецът?

От една страна, бих искала да вярвам на предишния министър-председател. Но от друга, знам, че и аз бих излъгала, ако съм на негово място.

После – знам, че в службите правят за държавниците месечни и годишни доклади. Но знам и това, че хем ги им правят, хем пък ги е шубе да им ги дадат. Причината е, че по българския модел „служби-власт“ антикорупционните разкрития се изразяват в оная приказка – „волът рие, на гърба му пада“. Та ето защо корумпираните министри в докладите хем ги няма, хем всички ги знаят.

Спомням си, че споровете за доклада на ДАНС стартираха от едно интервю, което взех от Алексей Петров на 2 септември 2009 година, малко преди да го обявят за Главата на българския Октопод. Интервюто излезе под заглавие „Бойко, свали лихвите!“. По-нататък неведнъж Петров щеше да каже, че този призив към неговия стар приятел Бойко Борисов, който е станал премиер на България, го е превърнал от негов верен съратник в презрян арестант.

Тъй или инак, в следващите години престъпната индустрия в България цъфти, а свободата на словото прецъфтява, за да увехне съвсем до 2015-а и след това. Но дотогава във вестника все още са разрешени криминалните коментари, стига в тях да не се казва, че правителството не се справя с престъпността. И аз пиша ли пиша – за катастрофи, кражби и измами… Независимо от смяната на главните редактори, при писането от 2009-а насам се съблюдава гласно и негласно за спазването на някои основни правила. Позволено е да се критикуват дребните бандити, съдиите, които ги пускат, неизвестните виновници за нещастните случаи, измамниците, катаджиите и сгафилите редови полицаи. Препоръчително е да се хвалят висшите прокурори и полицейските акции със звучни имена, характерни за мандата на вътрешния министър Цветан Цветанов (2009–2013). Дописките, в които препоръките и забраните не са спазени, биват публикувани понякога, но почти никога на първа страница.

Вярата в измамниците

(Труд, 24 август 2010 г.)

Ето ви сега и нов вид измама. В гарсониерата на баба Радка идва лично чиновник от пенсионното – шкембелия, със смачкана риза, дъвче думите – същински държавен служител! Той обяснява и тя разбира: ако иска да ѝ вдигнат пенсията, да му даде 900 лева, той е услужлив, ще ѝ попълни документите и ще ѝ качи коефициента.

Така и става. Баба Радка дава. И изгаря.

И не само тя. Има доста нейни връстници, които се хващат, като им звънне дознател и поиска пари, за да оправи сина им – че блъснал без да иска с колата едно дете и избягал.

Глупаво ли е това? Наивно? Невероятно? Вие го наречете каквото си искате, но измамените хора разсъждават логично, съгласно познатата им практика.

Чиновник така, без нищо, ще ти услужи ли? Няма.

Става ли с подкуп оневиняването след престъпление? Става.

Ами тогава?

Хората у нас ще вярват на измамниците дотогава, докато знаят добре, че проблемите у нас се уреждат с рушвети. Това е.

Да пратим катаджии във Франция

(„Труд“, 16 септември 2010 г.)

За 15 дни на пътя 39 убити. Скучна ли е тази статистика?

Да, смъртта при катастрофи у нас е така обичайна, че обръгналият читател прескача дописките за нея с беглото „Добре, че не съм аз“. Но ето пак – дете, току що смазано на зебра бере душа.

Защо?!

Питайте майка му банален ли е този въпрос.

Защо?

Дълго време отговорът беше, че си нямаме камери по пътищата.

Е, имаме вече. И не са малко камерите, да речеш. След оборудване с такава техника жертвите на луди и пияни шофьори във Франция намаляха с 63 процента. Ала ние сме в България. Тук изглежда парите за камери са похарчени напразно. Те снимат номера на колата, а снимката не служи за глобяване. За да бъде сниманият наказан, трябва да се яви в КАТ. Не го ли стори до година, минава давност. Затова шофьорите се изпаряват. Или твърдят, че не са били зад волана. И в съда нищо не става.

Сега щели да умуват как да стане. Боже, опази! Най-много да измислят някоя консултантска фирма да открадне парите! Защо не командироват просто двама катаджии до Франция – да видят там как е и да го направят у нас? Пари за два билета ли няма в хазната? Или няма корупционна възвращаемост от такова мероприятие?

Нерез в полицията

(„Труд“, 27 септември 2010 г.)

Полицай качил на стоп една гражданка, като обещал да я закара на работа, а вместо това я изнасилил в парка. Брутално. Бива ли така?!

Ами бивало е неведнъж, оказва се. На инспектор Бойчев това му било коронният номер – спира хубави жени и пита: или книжката… или? И представете си по-нататък шофьорката, ако е сгафила и униформеният – разгонен и така нататък… Както е да е. На Бойчев в Пиринско му викали Нереза. Всички го знаели с тоя прякор.

Всички? Ама кои „всички“ – ако може, да питам само. И началникът на групата му в РПУ-то ли? Да. И началникът на сектора? И той. И началникът на отдела, и на районното управление, и на областната дирекция на МВР? Знаели били и те. Затова го преместили от ОДП-Благоевград в РПУ-Симитли.

А защо в Симитли? Може би са решили, че в Симитли са по-грозни жените.

Позволете да направя сега едно предположение. Ако случайно осъдят Нереза за изнасилване в условия на рецидив, каква отговорност ще носят шефовете му? Никаква? Да, никаква отговорност няма да носят, вероятно така ще стане.

Но тогава ще попитам вътрешният министър Цветанов, който е завършил курс по право: господин министре, в кой закон го пише това?

Кой открадна златото?

(„Труд“, 11 ноември 2010 г.)

В операция под кодовото име „Комбинаторите“ полицията задържа Сашо Пандиза, Жоро Генерала, Васко Ченето, Бонифорти и Цайса.

Има достатъчно основания да се смята, че това е групата, откраднала 340 килограма злато и платина от митнически склад, съобщи вътрешният министър Цветанов.

Има основания, разбира се, как да няма. Разбра се, че прочутият контрабандист с прякор Пандиза влизал открай време в тоя склад като у дома си, да си наглежда конфискуваните цигари. И да е бил Пандиза само! И Ченето, и Цайса, и кой знае кой още от криминалния бранш се е мотал при одържавените ценни метали като на битака! Кодът на охранителната система там не бил сменян от десет години! И бас държа, че е бил четири нули, та да го помни лесно всяка мутра.

СОТ на МВР пази този обект, обясни шефът на митниците Ваньо Танов, ще рече – за скандалната безстопанственост в митническите складове отговаря министър Цветанов.

А пък министър Цветанов мълчи, демек – презира Танов, двамата не се обичат и се ковладят един друг пред премиера Бойко Борисов, знаем. И ако, някой от тях тия дни, докато се ковладят, е поправил нещо в охраната на повереното му стопанство, то ние в „Труд“ още не сме разбрали.

Това, дето съм го написала в тази „Позиция“ за Цветанов защо е останало незадраскано? – не си спомням, забравила съм. Вероятно защото Бойко Борисов, като голям приятел на всички изредили се главни редактори на „Труд“, им е дал да разберат, че няма нищо против да се критикува Цецо понякога.

Но малко след като е публикуван тоя мой намек, че вътрешният министър не е идеален, както не е идеален и шефът на митниците, Цецо Цветанов ще каже на заместник-главния редактор Никола Кицевски:

– Ще ви дам интервю. Но не на Ани Заркова. Изпратете ми друг някой.

– Защо не Ани? – пита Кицевски.

– Защото Ани Заркова е замесена в „Октопода“, затова.

Да кажат за някого, че е замесен с „Октопода“ по онова време беше по-осъдително, отколкото да го спипат как крои със Салваторе Риина-Звяра плановете за убийствата на прокурорите Джовани Фалконе и Паоло Борселино. Години щяха да минат преди мегапроцесът срещу мафията, наречен „Октопод“, да се раздели на няколко „Малки Октоподчета“ и те да започнат да се пукат едно след друго в съда като детски балончета.

– Грешите за Ани, господин министре – отговаря Кольо Кицевски. Аз го чувам, защото седя на стол пред бюрото му, той наблюдава работата на нашия отдел, редактира дописките ни, предлага заглавия и идеи.

Кицевски знае колко е абсурдно да се твърди, че съм замесена в мафията, но не спори надълго с вътрешния министър, наясно е, че няма смисъл. И праща при него друг журналист или журналистка, която тъй да го пита, че мир да има… да се пълни рубриката „Интервю“. И аз нямам нищо против – карай да върви… Не се усещам как по тоя начин ще стигнем дотам, докъдето стигнахме през годините 2015-2018, когато рубриките във вестника – а и не само в нашия – са повече на брой от читателите.

Гледам – писала съм „позиции“ и за полицейския произвол през мандата на вътрешния министър Цветанов, и за политическата корупция. За повечето си спомням – кога и защо са публикувани. През 2011 година нови издатели поеха „Труд“ и докато решат за какво може да им послужи, той се списваше на самотек от журналистите.

Отврат! Кои са мръсните и кой е чист?

(„Труд“, 13 януари 2011 г.)

„Отврат! Повръща ми се!“ – жалва се шефът на митниците Ваньо Танов в едни скандални записи на разговори между него, финансовия министър Дянков и премиера Борисов, които се отнасят за Мишо Бирата. От какво му се гади на Танов – то си е негова си работа, но тия записи овоняха държавата. И чистоплътни граждани взеха да питат: кой от тия събеседници смърди?

Кой от тях е мръсен? И кой – чист?

А сега, де! Не е ясно. Но понеже живеем не в Дивия Запад, а в правова държава, би трябвало да се допитаме до закона за това. Затова чакаме два отговора от прокурорите: 1) За какво тежко престъпление е подслушван Танов със специални разузнавателни средства? 2) Ако е подслушван незаконно, кой е виновникът?

Явяват се и допълнителни въпроси.

Защо се бави прокуратурата с отговорите? Не може ли да се сравнят веднага записите, пуснати вече в интернет, с тия от масивите на МВР? Не може ли да се види до два-три дни има ли разследване срещу шефа на митниците? Сигурно може. Обвинителите са можещи хора. Ако те имат вече отговорите и не ни ги дават, а искат от нас уважение, да имат да вземат.

Сцепена глава в рамките на закона

(„Труд“, 28 април 2011 г.)

Маскирани мъже нахълтват с крясъци в стая и повалят сащисан човек на земята. Един настъпва лявата му ръка, друг го рита по дясната, трети вади белезници. На следващ кадър човекът е със сцепена глава. На трети – маскираните сядат на дивана, прегръщат се, позират на снимка, хилят се: ха-ха-ха!

Това не е филм на ужасите. То е продукция на МВР пикчърс – за героизма, с който спецполицаи от ГДБОП арестуваха миналата година финансиста Тенчо Попов, един от обвиняемите по дело за подкуп срещу бившия военен министър Николай Цонев. А тия с маските, които влизат с взлом при Попов, трошат и бият, не са разбойници, а антимафиоти.

„Да се изпрати запис до главния секретар на МВР за проверка – доколко полицейските служители са действали в рамките на закона“, нареди прокурорът Божидар Джамбазов вчера.

Да, вчера! Защо чак вчера прокурорът вижда тия фотографии, направени лани? И как така не знае той законна ли е употребата на сила при арест без оказана съпротива? В Закона на МВР пише, че не е законна – незаконна е. Но може би главният секретар на министерството, което работи по този закон, е на друго мнение? Интересно. А какво ли би било по този казус мнението на европейските съдии по правата на човека?

Още един невинен политик

(„Труд“ 10 май 2011 г.)

Знаех си, че влезе ли веднъж в съда, бившият социален министър Емилия Масларова ще се окаже поредният доказано невинен политик.

Знаех си го, откакто ми разказаха как защитеният свидетел срещу нея ѝ носел рушветите: пътувал, видите ли, с автобус, мъкнел кафяв хартиен плик и си мислел, че в него има пари за Масларова, не знаел колко са, но смятал, че са петдесет пачки с петдесетачки, а срещу него сега вървели три дела за измами и МВР-то му обещало да ги скатае…

От днес нататък, след като свидетелят се отметна от показанията си, можем да се обзаложим, че наказателното преследване на бившата министърка ще стигне до тия на другите политици, които по случайно съвпадение може би са – всички до един! – от опозицията. И всички практически се водят не по НК, а по ЕЖК (Една жена каза). А пък съдебната тояга служи само за веществено доказателство по делата, които се водят срещу България в Страсбург.

След 2011 година моите „Позиции“ са в категорията „допустимо критични“. През декември 2010 -а „Труд“ е продаден от немският концерн ВАЦ на „Медийна група „България“, малко след това новите издатели Любомир Павлов и Огнян Донев свалят Тошо Тошев от поста главен редактор, заместниците му Кольо Кицевски и Светлана Джамджиева го сменят за кратко, но прогонват и тях и след това приключва безвъзвратно десетгодишният период (1991–2011), в който моят вестник е пръв по тираж и по влияние в страната.

Всички правят така

(„Труд“, 12 юни 2012 г.)

Обикновена история. Двама мъже вадят бетонни плочки от крайпътно съоръжение и ги товарят в кола. Идва полиция, гледа ги и се чуди: нима пътни строители развалят отводнителната канавка, построена само преди няколко дни? Не. От близкото село били и си носели плочки в дворовете, че им трябвали. Да отговарят за кражба? Ама как! Всички си взимали материал от това място.

Всички правят така – ето едно алиби за безобразията, които ни заобикалят. Всички, ако могат, взимат от държавното без да дават. Всички имат мерак за неследващи се по служба дарове. Всички в министерствата на разните работи не знаят точно какво правят. Всички искат реформи, обаче не в тяхната област…

И всички си живеем като в оня виц, в който един мърляв пияница блъснал една дама и я окалял. Възмутена, тя извикала „Прасе“!, но онзи я парирал: „Аз ли съм прасе!? Я виж се ти на какво приличаш!“

Измамникът и Шенген

(„Труд“, 15 август 2013 г. )

Eдин от тружениците в бизнеса с телефонни измами, който за разлика от всички други в държавата, бележи ръст и създава работни места, се сдоби с 2700 лева законен доход. Как? Като осъди прокуратурата, че е лежал в затвора с 41 дни повече, отколкото му се полага.

Тук изненадващото е, че е лежал. Не е за вярване, обаче факт: осъден бил за разлика от стотиците други трудещи се по схемата „Бабо, катастрофирах, дай пари“. И то на година и половина ефективно.

По-нататък изненади няма. Забравили да го пуснат веднага, след като си излежал наказанието и съдът решил, че той от това е „изпитал силни душевни терзания“. Следва, разбира се, да му се плати обезщетение за това. Не от забраванковеца – тоя, дето е забравил да му отключи килията, когато трябва – а от честните данъкоплатци. (Извънсъдебно се води спор откъде, аджеба, е тоя забраванковец – от обвинението ли, от пенетенциарната система ли, или от другаде някъде.)
Междувременно измамникът, който няма и ден трудов стаж у нас, отишъл на гурбет в Германия. Ще работи може би във филхармонията там.

А ние тук седим и се питаме защо не ни искат в Шенген, след като сме „изпълнили всички критерии“. И се чудим как така немците примерно не са чели Алеко, а знаят, че сме европейци, ама не съвсем.

Това за Шенген е писано по времето, в което Бойко след няколко самозапалвания на отчаяни граждани подава оставка и сдава за малко властта, а помощникът му Цецо се превръща от господар на държавата в обвиняем и подсъдим по четири наказателни дела. Вижда се, че по това време – от 13 март 2013-а, когато се разпуска правителството „Борисов-1“, до 7 ноември 2014-а, когато се съставя правителството „Борисов –2“, дописките с критики към управляващите са зачестили очебийно, включително и моите „Позиции“. Същото важи и за времето в промеждутъка на правителствата „Борисов -2“ и „Борисов- 3“ (14 ноември 2016 – 4 май 2017). Явно, че премиерите Марин Райков (13 март 2013 – 29 май 2013), Пламен Орешарски (29 май 2013 – 6 август 2014) и Георги Близнашки (6 август – 7 ноември 2014), които управляваха за кратко между трите правителства на Борисов, са изпускали поводите на журналистиката.

Операция „Дръж ми шапката“

(„Труд“ 10 юли 2014 г.)

Важна лятна новина: Полицейски лов за фалшиви шапки, тениски и слънчеви очила.

Сто униформени участвали в рейда по плажовете, при който били прибрани фланелки, капели, хавлии, шорти и аксесоари с надписи „Dior“, „Adidas“, „Versace“, „Chanel“, „Prada“, „Ray Ban“. Мургави търговки се разбягали в хайката, след която били съставени два акта по закона за авторското право. Циганче изяло два шамара, понеже се изплезило на полицай, прибрал кашонче с бански „Nike“.

„Лесно е да се плашат продавачките, но е трудно да се спрат тировете с контрабанда“, коментирал минувач. А друг добавил: „Ченгето разтуря сергийка край палатките, а началникът му вдига бариерата на границата“.

Такива ми ти приказки циркулирали в мащабната акция. И да си мислим, че са верни, няма да кажем, тъй като живеем в правова държава, сиреч – ако се обиди някой, ще ни осъди за клевета.

Тъжна комедия

(„Труд“, 20 юли 2014 г.)

Може би сте гледали по телевизиите тези дни един клип с продавачка, която прогонва крадец от магазин.

Той крещи: „Това е обир, стрелям, дай парите!“, а тя го налага с парцал – пресяга се с дългата дръжка към него и удря смело, независимо от пистолета, прицелен в гърдите ѝ. Изстрел! След него, слава Богу, младата жена е жива, таванът пробит, а разбойникът бяга панически.

По-тъжна комедия не бяхме гледали. И по-жалко продължение: Генка Петрова (25-годишна, млада майка от видинско село) е обкръжена от репортери, колежки, местни първенци и обикновени зяпачи, отговаря на въпроси и търпи похвали. „Тя е пример за цяла България!“, казва някой и след него всички в хор повтарят:„Пример за подражание! Тя е нашият полицай!“.
Господи, само това оставаше. Майките с малки деца като Генка да се въоръжат по нейния пример с метли и парцали и да влизат в бой с апаши – по домовете си и по работните места – вместо полицаите, които никакви ги няма.

Не стига, че държавата е прехвърлила 70% от задълженията си по охраната на реда на частните охранителни фирми, ами сега и да разчитаме за останалите 30% на храбрите госпожици и госпожи.

От лятото на 2014 година нататък Петьо Блъсков стартира сделка за покупка на „Труд“ и става главен редактор. Кой каквото ще да казва, но е за отбелязване, че през следващите години, в които той е мой работодател, нито едно изречение от дописките ми, публикувани на първа страница, не е преправяно, а още по-малко задрасквано. В това време в Министерския съвет се сменят трима премиери с четири екипа от министри.

Кретенизъм в съда

(„Труд“, 19 февруари 2015 г.)

В българския съд наистина нищо не е толкова абсурдно, че да не може да се случи.

По делото „Килърите-4“ адвокатът нарече прокурора „кретен“ и за яснота повтори и потрети. Преди това един баща, чийто син бе отвлечен преди 11 години, прокле въпросния защитник – дано същото го сполети! За да влезе в тона на съдебните прения, друга адвокатка пък отбеляза, че свидетел я напсувал грубо на майка…

Някой припомни, че в развитите демокрации за неуважение към съда глобяват, гонят от зала и отнемат права. Ала ние сме си у нас. Тук за по-демократично в храма на Темида се сипят клетви и обиди, подсъдимите вместо да се разкайват гледат сеир…

А съдебната реформа си върви – някъде отвън и отстрани.

В държавата на подизпълнителите

(„Труд“, 11 април 2015 )

Хотел „Вероника“ във Варна се срути, извадиха загинал изпод руините, спасители втори ден ровят за други… И живите, и мъртвите били наети без договори от фирма с N на брой подизпълнители. Така че отговорностите по веригата се губят, стигайки до някакъв си мистериозен „господин Георгиев“.

Този господин може да е напълно спокоен. Доказателството е в най-близката ни история. За 15 години под 18 рухнали сгради в България са намерили смъртта си 7 души, а 18 са осакатени. В образуваните по тези случаи дела срещу собственици, строители и технически ръководители деветима са оправдани, трима са осъдени условно, двама глобени, а четирима – с висящи обвинения. Накратко: нито един от уличените в смъртоносните безобразия не е в затвора за превенция и превъзпитание.

„Ако оправим съдебната система, тя ще оправи всичко останало“, казва Моника Маковей, най-видният румънски съдебен реформатор. Но това е при съседите. А у нас видните съдебни реформатори са заети – ако не да дават интервюта, то да се карат. Пък подизпълнителите им какво правят, само дявол знае.

Що е то „Октопод“?

(„Труд“, 1 април 2015 г.)

Софийският градски съд прекрати делото „Октопод“ и го прати на спецпрокуратурата. Така казват юристите.
За неизкушените от правото ще поясним.

В природата октоподът е безгръбначно, което живее 2–3 години и е символ на мафията.

В българското правораздаване „Октоподът“ е нещо, на което през 2010 година му беше счупен гръбнака (по израза на тогавашния шеф на МВР) с операцията срещу Алексей Петров, Марчело Джотолов, Антон Петров-Хамстера, Кирил Топалов, Янко Попов и прокурора Цеко Йорданов. Той е и наказателен процес, който агонизира цели 5 години, нарязан на части (на три дела – „Голям Октопод“, „Малък Октопод“, „Нежен Октопод“) и беше сервиран над 100 пъти в съдебните зали, докато се втръсне и на подсъдими, и на свидетели, и на магистрати.

Новината от днес: Съдията Атанасов сервира „Големия Октопод“ на спецпрокурора Костов, който навремето го сготви. (А след година сготвиха и Костов, който вече не е прокурор).

Правосъдие ли е това, или манджа с грозде?

Или правим избори, или ни се случват

(„Труд“, 23 април 2015 г.)

Кметове от видинско започнаха да заличават адресните регистрации на предизборните „сезонни работници“, залели региона. Иначе местния вот край Дунава ще се реши от нароилите се гастрольори.

Не е новина, че масовите смени на местожителството се правят, тъй като Изборният кодекс не позволява на особено мотивираните гласоподаватели да пуснат „правилната“ бюлетина някъде, ако не са живели 6 месеца там. Новина е, че прокуратурата във Видин изнамери в законите начин да разтури това безобразие.

Защо я слагаме на първа страница? За да се види, че ако иска, властта може да прати измамите с вота на народа по дяволите. А като не иска, ни убеждава, че и предизборното преселение, и купуването на гласове, и разнасянето на чували с бюлетини, и надпечатването им е божа работа или е предопределено от параграфите.

Какъв е изводът? Вижте общинарите, полицаите, прокурорите и други властимащи около вас вършат ли си работата и ако не, вдигнете врява! Като си траете, изборите ще са това, което ви се случва, докато гласувате за най-добрия кандидат.

Баткови работи

(„Труд“ 1 май 2015 г.)

Софийски градски съд реши: Батко е невинен!

В името на народа е така, ако искате вярвайте: Бившият шеф на Пътния фонд Веселин Георгиев не е възлагал обществени поръчки за 38 милиона на братята си, а само ги е одобрявал. И няма връзка между братската обич и вредните ѝ последици – ония 165 милиона евро, които Брюксел спря заради нея.

Така седемгодишният съдебен екшън „Батко и Братко“ приключи на първа инстанция като на кино – с пълно оправдаване на подсъдимия, който възкликна патетично: „Господ ме спаси!“

Остава само в Стратегията за съдебна реформа да се добави, че е разрешено внасянето на пуканки в съдебните зали. Филмът, който гледаме и в други знакови процеси за корупция продължава.

Всички бяхме братовчеди, когато Костов беше на власт. В държавата на Бате Бойко пък всички сме братя. Делим по братски баницата – едни преяждат, други гладуват, а всички плащаме.

Помнете съдията Сантиров

(„Труд“, 15 февруари 2015 г.)

Арестуваха съдия.

Бивш прокурор със спорна репутация, сега адвокат дал сигнал, че съдията Стефанов му поискал пари за да „оправи“ негови клиенти – трима крадци. Сумата, видиш ли, била дадена в плик, но при обиските сякаш се „изпарила“. А арестантът отричал всичко.

Този арест не ви ли прилича на един друг – с бившия министър Николай Цонев, със съдията Сантиров и със сигнализиралия за тях следовател Петьо Петров, който първо беше повишен за гражданска доблест, а после понижен за провокация към подкуп?

Че прилича, прилича. И вижте къде е приликата – в ключовите свидетели на прокуратурата. Не е трудно да се предвиди, че обвинителните конструкции, изградени по думите им, все някога ще се срутят като къщичка от карти. Кой съдия ще осъди друг по разказ? Това е правно нищо – видяхме го като оправдаха съдията Сантиров. Пък за Стефанов – ще видим.

Ако има нещо по-лошо от това, че службите не ловят корумпирани магистрати, то е, че ловят тоя-оня на сляпо, прескачайки закона за целта. В това време корупцията ги подминава, хили им се и си върши работата.

Кои са равни пред закона

(„Труд“, 10 февруари 2015 г.)

Разпределението на първото от делата, образувани срещу бившия вътрешен министър Цветан Цветанов ще бъде направено публично, за да бъде гарантирана пълна прозрачност при определянето на съдебния състав. Това заяви новият председател на Върховния касационен съд (ВКС) Лозан Панов пред вестник „24 часа“. Той прави за втори път това изявление. Първият път озадачени негови колеги сметнаха, че то е направено в отговор на подвеждащ въпрос от обсадилите го репортери. Съзнателното му повторение ги предизвика да кажат, че то звучи твърде странно.

Публичен жребий за делото „Цветанов“? Защо така? Нали пред закона всички са равни? Защо за делото на управителя на управляващата партия се гарантира „пълна прозрачност“, а пък тези на всички останали граждани се джуркат по компютрите на общо основание?

Делото е от значим обществен интерес, обяснява шефът на ВКС. Да, но общо 122 дела се спрягат като знакови в евродокладите. Ако съдиите по някое от тях са избирани театрално – пред публика от журналисти и тъй нататък, то ние някак си не сме го забелязали.

„Всеки има право на справедлив процес независимо дали е висш политик или обикновен гражданин“, казва съдията, който е пръв сред равни. Всъщност и ние същото казваме.

Панаир в парламента

(„Труд“, 12 март 2015 г.)

„Когато си давате оставки, давайте ги накуп, защото виждате какъв панаир е парламентът“. Така премиерът Борисов се обърнал към министрите си след дебата, предшествал избора на нов шеф на МВР.

Просторечието на българския министър-председател неведнъж ражда бисери. Но сравнението на Народното събрание с панаир не му е от най-сполучливите. Това за реформаторите и шлифера – „ще ме хванат за шлифера… “ – звучеше доста по-правдиво.

Панаирите в цял свят са място, където се предлагат стоки, необходими за бита, те са и средище за социални контакти, и за изява на творчески дух и фантазия. Етническите кавги между Патриотичния фронт и ДПС със специалното участие на „Атака“, замерянето с думи като „озверели човекоподобни, изроди, дерибеи, джелати“ и други разни заради които в добрите семейства отпращат децата в другата стая, би трябвало да се нарекат безобразие, но и то ще е меко казано. А пък форумът на така говорещите депутати би могъл да се сравни с бардак, в който са влезли пияни моряци.

Като каза обаче, че „тъй наречените народни представители си играят с огъня в партийната си пропаганда, че взривените вагони с майки и пеленачета на гара Буново не трябва да се забравят, че омразата между българи, турци и роми, християни и мюсюлмани е опасна и че хич не са далеч Крим и Косово, където се избиха“, премиерът беше абсолютно точен.

Уви.

Какво ново в къщичката на МВР

(„Труд“, 21 март 2015)

Пет проекта за наредби, определящи реда за поставянето на камерите на КАТ, назначаването, уволняването, наказанията и наградите на полицаите, бяха публикувани вчера.

В МВР подреждат къщичката си, би казал премиерът. Това е добре.

Нека министерството най-после се обзаведе с европейска система за контрол на движението. Аман от катаджии, паркирали в тревата – напук на забраните за всички останали граждани, забили по каубойски палци в коланите или дъвчещи баничка: „Петре, айде да спрем това порше… Ако делим 50 на 50…“

Нека махнат уравниловката в заплатите, при която работещите ченгета ги кастри началството, а всички останали си гледат рахатя. И да спрат да пускат парашутисти в йерархията. Нека.

Само че новите разпоредби не гарантират, че конкурсното начало ще има конкурсен край например; или че по формулите за бонусите към заплатите ще се изчислява винаги вярно и принципно; или че камерите ще изместят палката хранилка…
Не за първи път подреждат къщата на МВР, нали? Обаче все на нещо лошо намирисва. Това е, защото не изхвърлят от системата боклуците.

Досиетата на КТБ, но всички!

(„Труд“, 13 май 2015 г.)

Движението за права и свободи предлага на депутатите съгласие: да бъдат обявени имената на публичните личности с кредити от фалиралата Корпоративна търговска банка (КТБ) и на всички вложители, които са имали преференциални договори и са ги развалили, за да получат парите си от фонда за гарантиране.

Уж всички са съгласни, че истината за това, което главният прокурор Цацаров определи като „скъпо банково украшение, поставено под стъклен похлупак от държавата“ трябва да стане обществено достояние. Но реформаторите щели „да го обсъдят“ все пак.

Докато те и други се чудят дали им изнася, добре е да се каже ясно: Досиетата от съградената престъпен модел на КТБ трябва да се отворят! – и то едновременно и безусловно – абсолютно всички, до едно!

Другото ни е познато. Държавна сигурност четвърт век вече не съществува, обаче нейните архиви са отворени винаги и за всякакви нужди, включително като библиотека за компромати и като родилен дом за зависими политици. В това време ние нормалните българи така и не научихме кой кой е на върха на трите власти, определящи съдбините ни – нито на законодателната, нито на съдебната, нито на изпълнителната.

И архивите на КТБ са красноречиви. Те говорят за мъглявините в политическото задкулисие. И решението за тях ще извади наяве сигурно една голяма коалиция – на гузните.

Реформирайте, де!

(„Труд“, 21 май 2015 г.)

Шумното дело за подкуп срещу общинаря Данаил Данчев от Шумен е прекратено, и то – забележете! – въпреки вътрешното убеждение на прокурора, че е извършено престъпление. В съда събраните при разследването доказателства се провалили – едно, заради калпавата работа на полицаите и друго – обърнете внимание!, защото други двама обвиняеми се отказали категорично от първоначалните си показания.

Неизкушеният от правните науки би попитал – как е възможно това? – да се отрекат от абсолютно всичко, което са казали, и то пред разследващ орган, а не при кръчмаря?

Не само е възможно, а даже е обичайно участниците в наказателните процеси у нас да говорят на различни разпити различни неща. В други държави такива свидетели биха лежали в затвора за лъжесвидетелстване или възпрепятстване на правосъдието, обаче ние сме си в България. Тук законът такива ги пази и им дава привилегията да въртят на пръст следователя, прокурора и съдията.

„Когато лицето се отрече пред надлежния орган от своето лъжливо свидетелстване, до влизане на присъдата или решението в сила и преди да е възбудено срещу него наказателно преследване за това, наказуемостта му отпада“, гласи чл. 292 ал.1 т. 2 от НК.

Е, господа реформатори на съдебната система, защо не промените това? Не ви ли се струва, че една такава сравнително проста промяна би допринесла за справедливото правораздаване ако не повече, то поне толкова, колкото и сложната конституционна реформа с разполовяването на Висшия съдебен съвет? Помислете. Другото не пречи. Ще разделите ВСС на две, ще смените със свои хора и съдебните кадровици. Правили са го и други властимащи преди вас, карайте да върви – нито по-лошо ще стане, нито по-хубаво.

Случайното разпределение – вижте, та се почудете

(„Труд“, 27 май 2015 г.)

Както предвидиха опитни магистрати, безпрецедентният публичен жребий за делото срещу Цветан Цветанов се превръща в практика, противоречаща на максимата, че пред закона всички са равни. След него заваляха искания и по други казуси съдиите да се избират от компютър в присъствие на журналисти. По неясни критерии им се казваше „не“. На някой по-твърдо, на други по-меко. Но ето, че вчера поканиха медиите да видят как изскача на монитора името на съдията, който ще осъди или оправдае кмета на Търново за присвояване.

Оттук нататък случайното разпределение на делата, именувано по-често неслучайно, може да се нарича и фарс.
Защо фарс? Думата означава „театрален комедиен жанр, чиято цел е да забавлява зрителите с представяне на екстравагантни ситуации с маскиране“, а в по-съвременен мисъл – „имитация на процес пред публика“. Точно такова нещо е натискането на три-четири клавиша пред репортери, последвано от питане: „Нали видяхте, че няма скрито-покрито?“ и примигване на зрителите, които са съзрели стореното от софтуера, колкото и небуларния произход на Вселената.

Какъв е изводът? Върховният касационен съд не уважава публиката, май. Не я уважават и политическите папагали, които повтарят, че човешкото участие в разпределянето на делата е нещо страшно. По-рано, когато административните ръководители на съдилищата раздаваха на колегите си папките с делата, на съдиите, те се съобразяваха с тяхната специализация, със способностите и заетостта им–някой разбира от данъчни дела, друг от брачни, трети е претоварен и се справя по-бавно. И днес юристи, неизкушени от папагалщината, питат: нима съдията е пенкилер и разбира от всичко? И защо той по презумпция да е корумпиран, та се търси софтуер, който да го надхитри! А шефът на Съюза на юристите Владислав Славов направо казва: „Не трябва да има случайно разпределение на делата, трябва случайни съдии да няма!“.

Чучела на ченгета срещу автоидиотите

(„Труд“, 19 август 2015 г.)

Чучела на ченгета да се сложат по местата на гонките, за да плашат автоидиотите. Това го предложили едни селски кметове. Не че са полудели, ами викнали неволята, като видели, че не иде помощ от МВР. Катаджиите в България били дефицит – само 150 екипа по трима, а градовете и селата са пет хиляди и триста.

Не твърдя, че тая математика е лъжлива. Само питам: отде се вземат тогава стотиците катаджии, дето за щяло, не щяло спират, питат туй онуй шофьорите и им търсят кусури – над 11 500 акта и фиша написали за 6 дни само по тяхната си статистика!

В акция били, казват, та затова, иначе патрулите били голяма рядкост и не стигали за селата. Ама каква е тая акция, питам аз, защо тъй често се повтаря, а след нея катастрофите не намаляват?

Нека сложат полицаи плашила! Може пък те да свършат работа. Тъй и тъй живеем в бутафорна държава.

Защо ни е кодекс, като си имаме Бойко

(„Труд“, 3 август 2015 г.)

Какво се случи, докато приключи тригодишното разследване за прочутия Кокаинов комбайн? Един от задържаните под домашен арест потънал в земята, самият комбайн със звучното име „Дон Роко“ ръждяса, а стойността на наркотика, изваден от тайниците му с международна операция, се смалила от сто милиона лева на два.

Лошо. За правосъдието лошо. И за имиджа на България.

Според мен има само един начин да се оправи. Премиерът да заповяда беглецът да бъде задържан, „Дон Роко“ да се боядиса веднага и експертизата да се преправи. Не е лесно, но ще стане. Видяхме тия дни как по заповед на министър-председателя автокрадецът Яро беше тикнат в зандана, макар че първо МВР се мотаеше, а съдът шикалкавеше нещо във връзка с НК и тъй нататък.

Без Бойко да каже у нас нищо не става – ни арест, ни закон, ни проверка на бензиностанции, ни строеж на магистрала.
А някои щели да правят нов Наказателен кодекс сега. Че защо ни е кодекс, като си имаме Бойко бе, господа?

Живот като на кино

(„Труд“, 2 септември 2015 г.)

1986 година. Лейтенант Марион Кобрети, героят на Силвестър Сталоун във филма „Кобра“ изрича знаменитата реплика: „Питайте съдиите. Ние ги хващаме, те ги пускат.“

2003 година. Генерал-лейтенант Бойко Борисов, главният секретар на МВР ги повтаря в телевизионен коментар за борбата с бандитизма: „Хващаме ги, те ги пускат.“

2015 година. Същите думи звучат като ехо откъм българс­ката полиция: „Пускат ги, пускат ги, пуускат ги… “. Става дума пак за бандитите. Вчера например – конкретно за някакви си, които задигали всеки ден по дванайсет коли.

Виж ти. В суматохата на правоохраната у нас са минали 17 и после още 12 години, а правоприлагащите не са разбрали, че „Кобра“ е филм. Просто филм – търговска художествено-творческа измислица за неща, които може и да са ставали, но обикновено не са и на практика не вършат работа. Живеем си като на кино и това е.

Децата в Бургас – наркомани до доказване на противното

(„Труд“, 9 септември 2015 г.)

Ето още един гениален замисъл: В Бургас щели да правят внезапни наркотестове на учениците в класните стаи.
Целта е ясна: Да се ограничи употребата на опиати от подрастващите. Но средството за постигането ѝ е твърде странно, меко казано. И повдига въпроси, най-малко два:

1. Защо не вземат да изловят наркодилърите покрай училищата, ами третират децата като наркомани до доказване на противното?

2. Дали от нужните за тази акция медикаменти няма да се облажи, с извинение, някоя фирма, близка до образователните шефове?

Само питам, не чакам да кажат. Знам, че в такива случаи компетентните органи дават три вида отговори: с едните заблуждават обществото, с другите – шефовете си, а с третите – самите себе си.

11 атентата на острова на спокойствието

(„Труд“, 13 септември 2015 г.)

Един шеф на специална служба каза тази седмица на международен форум, че България е остров на спокойствието. Вярваме му – как не, у него е специалната информация, но ни се струва по-вярно все пак, че България е страна на чудесата.

Чудни работи стават, примерно, в Ботевград. Там жителите вчера се събраха на митинг в чест на единайсетия атентат срещу техен съгражданин с прякор Петела. Единайсети! Не първи, не втори, не пети… Ту гърмят бомби в къщите и офисите му, ту колите му избухват в огън! Едната бе запалена за втори път не другаде, а пред полицията, която след първия палеж я прибра на отговорно пазене като веществено доказателство. Невероятно! Не това, че бандитите си знаят работата, а това, че ченгетата нищо не знаят. Или поне така казват: „не знаем“. И то в малкия град, където запалиш ли цигара на площада, в крайния квартал вече кашлят.

В голяма София поведението на властите е още по-феноменално. Те изглеждат спокойни. И горди. И доволни. И това ако не е куриоз!

Сурвачка за лошите ченгета

(„Труд“, 3 септември 2015 г.)

Пак ли ще ни сурвакат? С тия думи един обикновен постови полицай посрещна новината, че шефовете му свикват пресконференция, за да представят нови мерки срещу корупцията в МВР.

Интересно сравнение.

Сурвачката е пръчка, украсена с цветни конци, пуканки, панделки и дребни парички, която се вади всяка година и с нея хората се удрят леко по гърбовете – без да ги боли, с много пожелания за по-добри дни. Да, наистина прилича на мерките против подкупните полицаи – и те се вадят ежегодно, шарени са и еднообразни: камери по реверите и колите със сините лампи, имуществени декларации, детектори на лъжата и тестове за лоялност. От тях не боли, но те не сбъдват и пожеланията – лошите ченгета да се поправят.

Къде е грешката?

Тя е може би в разбирането на вътрешните министри, че за да поведеш подчинените ти служители, трябва да ги загърбиш – с мизерните им заплати, с извънредния труд, с коравите кубинки и ризи, които си купуват от битака сами, с кражбите от обществените поръчки за униформите и автомобилите им, с политическите поръчки и чистки, с нечестните конкурси за кариерното им израстване, с непосилните командировки в калта на границата при силовия и корупционен бежански натиск там.

Чудно ли е, че така не става?

Полицейският популизъм

(„Труд“, 1 октомври 2015)

160 мъже, жени и деца били спипани вчера при лов за нелегални чужденци, съобщи гордо полицията. В хайка за лоши шофьори пък били хванати само за 7 дни 529 души без книжки, 398 пияни и 4752-ма, които карали като луди, изфукаха се и катаджиите.

В гонитбата на нарушители службите се хвалят една през друга, както почерпени авджии се наддумват за отстреляния дребен дивеч.

Какво е това? Не и услугата, наречена „Гражданска сигурност“.

Това е полицейски популизъм – стремеж към печелене на обществено доверие чрез създаване на лъжлива представа за бързо, зрелищно и лесно решение на проблемите.

Но ето какво сочи изследването: 74% от българите се чувстват несигурни. Боят се от крадци, от грабители, от бежанци и още – вижте! – от бездействието на институциите.

Тази статистика показва две неща: че народът не е толкова глупав и че големците не са толкова умни, колкото си мислят.

В държавата на Бъчварова

(„Труд“, 14 септември 2015 г.)

Който е гледал интервюто на вътрешната министърка Румяна Бъчварова по Нова телевизия вчера сигурно е разбрал, че тя и обществото живеят в различни държави. Инак няма как да се обясни разминаването между нейното и общественото усещане за престъпността.

В държавата на Бъчварова има, както каза тя, „много значим спад на грабежите“. А в нашата – тъй като ние сме обществото, нали така – грабят масово, все по-дръзко, мерзко и безнаказано. В криминалните рубрики всеки ден гледаме битки на разбойници с продавачки, нападения с калашници над автомобили инкасо и баби на село, които ронят сълзи и треперят – изнасилени или пребити за няколко лева.

В държавата на Бъчварова, по нейните думи „разкриват извършителите на тези престъпления в кратък срок или веднага“. В нашата не е така – в нея бандитите обикновено не ги хващат или ако ги хванат случайно, те избягват наказанието и се връщат още по-нагли.

В държавата на Бъчварова „МВР и службите работят изключително професионално“. В нашата обират едни хора завчера, те викат полицаи, показват им хайдуците на кадри от камери и ги молят да вземат отпечатъци само, но полицаите не щат и това е.

Според министърката „усещането за тревожност у обществото“ e това, което му пречи да сподели нейното виждане.
А според нас това, което пречи на министърката да види това, което виждаме ние, е най-добре описано в „Приказката за стълбата“ от Христо Смирненски.

Конграчулейшънс за конституцията

(„Труд“, 29 септември 2015 г.)

Народното събрание прие на първо четене промените в основния закон на България с цели 184 гласа „за“. Бойко Борисов отиде на председателски съвет там, „помоли“ за 180 и получи 4 отгоре – даже и от групата на Волен Сидеров, която в странно раздвоение натисна зеленото копче и същевременно обяви, че подкрепя негоден проект.

Конграчулейшънс! Нали за този поздрав Бойко разправяше, че му бил най-любим и желан?

Конграчулейшънс! – ще му кажем ние. Заслужава.

Има около 7 дни до второто четене. Дано да стигнат, за да се напише в новата реформирана конституция, че премиерът трябва и е редно да ходи чат-пат в парламента и да напътства депутатите как да гласуват за нея. Щото в нереформираната конституция пише нещо за разделението между властите – съдебна, изпълнителна и законодателна…
Пък ако новата конституция я спазваме като старата – здраве!

Мълчанието на МВР за техниката на границата

(„Труд“, 19 октомври 2015 г.)

Пети ден от МВР не казват има ли проблем с интегрираната система на българо-турската граница? И дали тая система е подала сигнал ония „54 млади мъже в добра спортна форма“ (по израза на главния секретар), един от които беше застрелян от наш полицай. И как, ако е имало такъв навременен сигнал, тия мъже са навлезли пеш през планината чак на 30 километра навътре в страната и защо с голямо закъснение за тях са пратени само трима граничари?

Знае се, че два дни по-рано техниката е блокирала в присъствие на евронаблюдатели. А момчета в наряд на браздата разказват, че е работила на агрегат. От електроразпределителното дружество отричат новината, че заради неплатени сметки за ток е временно спряна.

Остава версията, че интегрираната система на границата е бутафорна тук-там. Тази версия – защо не я отрекат?! – подсказва грандиозна измама. Измама на всички – европейци и нашенци, пред които МВР се хвали с видеонаблюдението на имигранти, показвайки сенките им на екран. Тя поставя под съмнение даже и патрула, озовал се по тъмно под моста, откъдето според овчари през ден товарят бусове с нелегални.

Страшно е. А отговори няма.

Гьолът „Белене“ ни става по-скъп

(„Труд“, 23 ноември 2015 г.)

Прокуратурата прекрати делото срещу собственика на „Риск Инженеринг“ Богомил Манчев и така отбеляза обрат в наказателното преследване на обвинените за умишлена безстопанственост и длъжностно присвояване в особено големи размери от АЕЦ „Белене“.

Обратът е обичайният за българското правораздаване – първо органите погват някого (в случая Манчев, трима бивши министри и двама бивши шефове на Националната електрическа компания), после спират наказателното преследване за година или две, а после правят кръгом-марш и отиват да си вземат заплатите.

Междувременно Гьолът „Белене“, както премиерът кръсти в своето красноречие този злополучен атомен проект, ни става все по-скъп и по-скъп: пари за градеж, пари за разрушение, пари за охрана на разрушеното, за досъдебния процес, за адвокати в Международния арбитражен съд, пред който отговаря България, за обезщетения на оневинените по делото, което те сто на сто ще заведат в Страсбург…

Добре, че оставаме в неведение за огромните суми – откраднатите и разпилените. Че вече немаме и нерви.

Бисеров да не яде сланина

(„Труд“, 6 декември 2015 г.)

Бившият зам.-шеф на парламента Христо Бисеров беше оправдан от Софийски градски съд по всички обвинения.

Някои са изненадани: Как?! Нали Бисеров беше от мафията, а прокурорите Бецова и Тарев, които го обвиняваха, не бяха от тъй наречените „гнили ябълки“?

За отбелязване е, че сред изненаданите няма хора, които разбират от право. Напролет още, като се разбра, че в обвинителния акт на Христо Бисеров не пише за прането на пари, в което го уличиха първоначално, а за неплатени данъци, юристите – всички, които запитахме – предвидиха, че делото предава Богу дух. Вчера съдът му каза „амин“.

Какво пък? Не е болка за умиране. Бисеров само да не пуши, да не пие ракия, да не яде сланина и всичко ще бъде наред, живот и здраве. Премиерът Борисов нали вчера каза, че това важи за всички в България – ако не пушим, не пием и не пием ракия без мярка, ще си живеем, като в рая.

Кога ще свърши реформата

(„Труд“, 15 декември 2015 г.)

Бившата социална министърка Емилия Масларова е невинна по обвинението за длъжностно присвояване в особено големи размери, реши Софийски градски съд след петгодишен процес, който струва на държавата 25 000 лева.

След това решение ни налягат съмнения. Крадла ли е госпожа Масларова, или не? Вярно ли е, че била направила „златен ремонт“ на социален дом и ощетила с 11 милиона лева хазната, а строителят ѝ пращал пачки, или не е вярно? Прокурорът ли е калпав, или съдията? Обвинителният акт ли е кух, или присъдата е пълна с пристрастия?

Както и да е, разноските по делото ние ще ги плащаме. Вие, аз и другите данъкоплатци. Струва си, ако това ни отвори очите за крайния резултат на безкрайната реформа в правораздаването. Тя ще е готова, когато спрем да се съмняваме в актовете на магистратите, а те сами започнат да си плащат за грешките, които правят. Другото е вятър. И по-точно – приказки на вятърничави политици.

Какво, като Цацаров се извини?

(„Труд“, 22 декември 2015 г.)

Граждани протестираха срещу безобразната безнаказаност на шофьор с 50 акта, който карал бясно десеттонния си хамър и всявал страх, подобно на луд с картечница в града. Завчера очаквано убил човек, задържан и освободен набързо. Нямало доказателства.

Звучи познато. Такива истории има във всеки град. И ако тази стана новина за първа страница, то беше, защото главният прокурор Цацаров се извини лично на сина на прегазения.

Но какво като се извини? Това не променя факта, че полицаите и подчинените му не са обезвредили терориста с колата навреме и са опорочили после разследването, като са позволили на някакъв негодник да разгони свидетелите. Обяснимо задържаният повторно след намесата на Цацаров, ще бъде пак след два-три дни на свобода, а след две-три години ще бъде оправдан от съда. Тогава главният съдия Лозан Панов ли ще се извинява?

С „пардон, прощавайте“ не става. По-добре би било например господин Цацаров да каже кой точно от МВР и прокуратурата не си е свършил работата. И ако друго не може да направи, да го извади от канцеларията му и да го прати да постои на пътя, по който минава оня с хамъра.

Грижата за децата банкоматчета

(„Труд“, 3 януари 2016 г.)

Педофил влизал всяка сутрин в леглото на шестгодишно момченце. И вижте къде – в приемното му семейство! И приемните родители не виждали нищо лошо в щенията на перверзния тип.

Дали случаят е изолиран? Един Бог знае. И институциите знаят може би, но това по нищо не личи.

Малките банкоматчета – така наричат питомците си приемните родители в Неговановци, Динево и други села, където няма друг поминък освен отглеждането на изоставени деца. В Динево всяка десета ромка получавала 435 лева заплата и до 220 лева добавки за малчуган, който по евродиректива се брои за изведен от социален дом в семейна среда.

Семейна среда, обаче каква? Чиновниците не казват. Повтарят папагалски: това е безалтернативна грижа за децата.
Грижа ли? Тя е без алтернатива вероятно, защото излиза най-евтино на държавата. Но дали е истинска, или е имитация – както са имитация напоследък и изборите, и конкурсите, и обществените поръчки, и свободното слово, и демокрацията?

Нововъведение в законодателството

(„Труд“, 3 февруари 2016 г.)

Нали разбрахте? Имаме нововъведение в законодателството: Досега в законите се пишеха, между другото, глупости, а вече се пишат и чисти лъжи. Не им стига на депутатите, министрите, съветниците и съратниците им да лъготят по телевизиите и вестниците, ами взеха да ни ментят и писмено – в документите с параграфите и алинеите.

Искате доказателство?

Ето го: Полицейските синдикати видяха вчера в проекта за нов Закон за МВР една измишльотина и то голяма: че орязването на обезщетенията при пенсиониране на служителите – от 20 заплати на 12, било договорено с тях.
„Това е спекулация, да не кажем – лъжа“, заявиха те в декларация. Сигурно защото, ако кажеха „лъжа“, трябваше да добавят и „опашата“. Всеки, който е виждал протестните им митинги – не един и не два, и ги е мярвал с униформените и с плакатите „Щом няма разбиране, има протестиране!“ е наясно с това.

Та така. Кой разправя, че реформите у нас не вървят, че няма промяна? Едно е пращаш законопослушния гражданин за зелен хайвер, друго е да го мамиш черно на бяло.

Най-добре пазената граница

(„Труд“, 19 януари 2016 г.)

„Отзвукът в Европа е, че тук в България е най-добре пазената граница. Пари си имаме и си я пазим, каквито са ни ангажиментите, хубаво“ – това заяви премиерът Борисов.

Той е прав, както винаги. Напразно някои клатят държавата, като го питат: „Отде пари, бе, господин Борисов?“
Парите са от пазарната икономика, това е ясно. На нас и криминалната икономика ни е пазарна.

Ето го и доказателството. Вчера се разбра, че наши граничари реализирали по $5000 печалба от всеки 30 пуснати мигранти в редовен нелегален трафик. Плащали им и за хванати мигранти – вижте за кои обаче: за тия, които са платили по-рано на техни конкуренти – трафиканти.

Да, пазарна икономика като по учебник: продавачи и купувачи на стоки и услуги реализират приходи в условия на конкуренция. Тук намесата на МВР е рядка – обяснимо е, защото само в презряната планова икономика се допуска вмешателство на властта.

Тъй или инак, гледайте резултата: и пари има, и Европа ни хвали.

За разликата между арестите

(„Труд“, 25 януари 2016 г.)

Както научаваме покрай сформираните у нас уникални Цивилни отряди за защита на жените и вярата, арестите на нелегални мигранти по нашите граници биват да вида: полицейски и граждански.

От своя страна всеки от тия два вида арести има по два подвида: законни и криминални. Законните следват ЗМВР, НК и НПК, а криминалните вървят с бой, ритници, връзване със свински опашки и и пребъркване на джобове и чанти с цел кражба.
Извършителите на криминалните арести също се делят на две:

1) Мутри
2) Служители на МВР

Приликата между тях е описана от бити и обрани бежанци в редица чужди медии. Разликата е, че нашите власти погнаха първите от тях, а вторите – не. Има и трети вид – почтени наивници, които бранят от немай къде семействата си, но той като изчезващ е с незначително обществено значение.

Една от мутрите, които извършват арести – Пешо Перата е вече зад решетките, добре. Лошото е, че не е там нито едно от подобните му ченгета. А това, че техните началници държат свободен коридор през браздата, за да се вихрят ловците на хора там – то е повече от безобразие! Прилича на престъпление със стотици свидетели, което е безнаказано.

Тъпият въпрос за мутренските времена

(„Труд“, 26 февруари 2016 г.)

Дали защото нямат време да мислят, или по друга заразителна причина, в последно време много хора, наблюдавайки агресията в България, питат, все едно не знаят: връщат ли се мутренските времена?

Ами не се връщат, разбира се. Те не са си отивали.

Какво е „мутра“? Това е нашенец, който си живее по свое законодателство, защото другото не го засяга и не знае как да се сдобие с пари или с друго, освен да ги вземе от някой, който има.

Мутрите се подвизават охолно у нас (докато са живи) още от миналия век, от 90-те му години. Оттогава те не са се променили. Само сменят анцузите с костюми и местопребиваването си – веднъж в мерцедес на магистрала, друг път във фирма (на шефско място), или в държавен кабинет (полицейски или министерски даже). От четвърт век бухалките са неизменното им оръдие на труда, но ползват и иновации – електропалки, софтуери, сайтове…

Обаче има нещо все пак, което се връща у нас сега – това е лозунгът „Нулева толерантност към престъпността“.
Доведе го през 1997 година вътрешният министър Богомил Бонев, като го взе от Рудолф Джулиани – кметът, който опитоми с него бандитския Ню Йорк. Лозунгът постоя, постоя, после изчезна някъде и ето го вчера – добре дошъл пак – чухме го от главния прокурор Сотир Цацаров. Той звучи по същия начин, както по-рано. Но има практическа разлика в толерантността към бандитите в нашата страна – вместо с нула, с напредването на годините, тя се съизмерва с все по-големи и по-големи цифри.

Краят на мутрите дойде пак, май

(„Труд“, 13 март 2016 г.)

Виж ти. Десният политик Радан Кънев и лявата Татяна Дончева щели да гонят заедно мутрите от властта. А как например? Те го обясниха: щели да „обърнат палачинката по сценария от 1997 година.“

Отлично. По тоя сценарий народът се вдигна, измете Жан Виденов и дойде Иван Костов – помните, нали? – освен за да приватизира, и „да отвоюва държавата от мутрите“. После Царя пристигна – „да ни оправи за 800 дни“, после Станишев – „Мистър Клийн“, после Борисов с кожения си шлифер – „да ги хваща, защото други ги пущат“, после Орешарски – „да подреди службите“ и после пак Бойко като „обединител“.

Ако палачинката пак се обърне така, нас пак ще ни оправят. И мутрите – и те да треперят, предупреждавам ги – че краят им пак дойде, май. Леле мале.

А за властта няма страшно. По сценария с палачинката Яне Янев, дето щеше да уволнява Бойко Борисов по-рано, е при него на заплата сега, а Радан, дето със своя Реформаторски блак назначи Бойко на практика, ще му се хване за шлифера – няма начин. Сега Радан хем бил стъпил „здраво на десния бряг“, хем гледа с Таня наляво. Да беше дошъл Костов вчера на събранието при тях, та да им каже кое как се прави.

Шикалкавенето по смисъла на НК

(„Труд“ 6 февруари 2017 година г.)

Чия е вината, че в тунел „Ечемишка“ загина жена? Шикалкавенето на Агенция „Пътна инфраструктура“ по този въпрос ни навежда на мисълта, че зачислените на заплати там или не знаят какво правят, или нищо не правят, или правят безобразия. Това в известен смисъл не е изненадващо, предвид обичайната практика на агенциите и комисиите у нас. Но в правен смисъл безхаберието и нищоправенето на длъжностни лица е престъпление, което нанася вреда. Вредата в случая е най-непоправимата в света. Наказва се за убийство по смисъла на НК.

Нищо + чиновник = скандал

(„Труд“, 3 април 2017 г.)

Какво е нужно за един скандал? Нищо и жена, отговарят във вица. Нищо и чиновник, гласи друг верен отговор в българската действителност.

И ето ви сега скандал: хиляди дипломи, издадени от Софийския университет „Климент Охридски“ през 2009 година, били невалидни. Ама не защото не съдържали всички реквизити съгласно действащите тогава държавни изисквания, а защото някой чиновник от отдела по легализацията току що решил, че ректорът професор Илчев трябвало саморъчно, а не с щемпел да ги подпише, както правели примерно „мързеливите“ му колеги в Япония и другаде.

Не е новина, че да легализираш дипломата си в нашето министерство на образованието е по-трудно май, отколкото да я добиеш в който и да е от реномираните университети по света. Но това с щемпела било нов скандал, казват властимащите, за който бил виновен професор Илчев. А не било скандал, че обещаното от тях повишение на заплатите преди изборите било всъщност повишение на цените.

Снегът като Цацаров

(„Труд“, 16 януари 2017 г.)

Като заваля сняг, та две недели! Тихо, кротко, през нощ, през ден. Вали, вали, вали, побеля цяла България, ама нали сме опаки ние българите – черно ни пред очите, вместо бяло. И снегът ни не е като света. Не покрива, а разкрива разни работи. Като например, че по новата магистрала „Тракия“ може да се пътува само през лятото, защото няма съоръжения против навявания; че снегорините са малко – обществените поръчки за тях са леле-мале; че фирмите лугавят с луга пътищата, а осребряват фактури за химикали; че закъсаме ли в пряспа, телефон 112 не ни помага…

За капак ледът отвори кратери по току що ремонтирани улици и площади, асфалтът стана на юфка, а плочките се надигнаха като войнишки палатки.

Ах, тоя сняг – доносник и издайник! Нещо повече даже. Същински Цацаров. Обвинява.

Търсят за МВР нечули и невидели

(„Труд“, 12 януари 2017 г.)

Шефката на МВР Бъчварова и премиерът Борисов показаха на журналистите една нова патрулка и увериха, че до три години полицаите ще разполагат с 1000 такива.

След три години – я попа, я попадията, обаче посещението на събитието си заслужаваше, за да се чуе нещо, което каза премиерът в оставка: „Коли има, трябва да намерим и полицаи, защото вече не щат да стават“.

Че трябва да намерим, трябва. Ама как? С колите лесно – обществена поръчка, комисионна и хайде. Но с полицаите? Ако случайно са изгубени в гората – да ги търсят там. А то пет хиляди избягаха от МВР току що и съвсем неслучайно – писна им да вземат мизерни заплати, да ходят с вехти униформи като клошари, гражданите да ругаят в тяхно лице калпавата държава, да работят извънредно без да им плащат, да нямат ни бензин, ни патрони, ни химикалки, бандитите и адвокатите да им се подиграват, да им пускат с парашут въздухарски началници, да изпълняват щурави заповеди, когато стачкуват, да не им обръщат внимание… Да, вярно е, че някои ченгета хукнаха дето им видят очите да си дирят късмета и още не са го намерили, но даже и те (пък камо ли тарикатите, постлали си пътя извън МВР) назад не поглеждат, а за техните места по полицейските управления се намират само разни… меко казано – нечули и невидели.

Но пак добре, че Бъчварова още десетина дни само ще е министърка и те няма да ѝ стигнат никого да намери. Хиляда празни патрулки са това – ако ги има, де – не дай, Боже след време да ги срещнем пълни със серсеми.

Контрабандата – кой я хваща и кой я пуска

(„Труд“, 21 януари 2017 г.)

Финансовият министър в оставка пак се похвали, че има много повече пари в бюджета от успешната борба с контрабандата. Браво. Супер! Само да попитаме: А къде са контрабандистите?

„Има много осъдени“ – уверява министър Горанов.

От една страна, бихме искали да му вярваме. Но от друга, кой знае защо, не ги виждаме контрабандистите в съдебните зали. И в затворите ги няма. От Сливенския съобщават само, че една циганка там разправяла как с петте си чавета продавала цигари без бандерол на Женския пазар.

„Почакайте, вбъдеще ще се види и реализация на едри риби“, обещава Горанов.

Вбъдеще? Да, бе. Животът ни мина в напразно чакане да видим акули между цаците в пандиза… И ни налягат едни мисли: защо едрите контрабандисти са невидими? Да не би контрабандата самите правителства да си я хващат и да си я пускат?

Ушите на държавата

(„Труд“, 27 януари 2017 г.)

Не знаем как е в други държави, обаче у нас родната полиция като ни пази, все гледа на надникне под чаршафите ни. Ако не самата тя, то политическите ѝ началници.

Тия дни въпросните началници например твърдят, че за да не станем жертви на престъпления, непременно трябва следят кореспонденцията ни – по телефон и интернет. И в този дух в парламента се правят промени на Закона за електронните съобщения.

Какво от туй, че за тези промени Конституционният съд е казал „не“? И на кого му дреме, че съдиите в Страсбург досега са издали поне пет присъди по жалби срещу безразборното подслушване в България? Тук отколе е доказано – и юридически, и практически, че най-силният държавен орган са „ушите“. Ако искате да видите доказателствата с очите си, погледнете другите органи и институции.

Какво имаме и нямаме

(„Труд“, 8 март, 2017)

„В България имаме свръхрегулация на бизнеса и подобряването на бизнессредата остава само добро пожелание.“ Това твърдение на експерти от БОРКОР е парадоксално, каквито са впрочем са почти всички твърдения за живота в България, защото или водят до противоречия, или са в явен конфликт с действителността.

Помислете си само.

Имаме регулаторни режими, а нямаме върховенство на законите над корупцията. Имаме компютърни специалисти на международно равнище, а нямаме комуникация с инститицуите.

Имаме медицинско образование със световно признание, а нямаме здравеопазване.

И съдебна система си имаме, а правосъдие си нямаме. И управляващи си имаме, а управия няма. Реформи имаме, а няма промяна.

Да, имаме предизборна кампания сега, а и избори ще имаме – така е. Обаче само с избори не става. И акъл трябва.

Убийствен майтап в училищата

(„Труд“ 26 февруари 2017 г.)

Прави са тези, които казват, че живеем в смешна държава. Но само донякъде. Защото рано или късно, ако има достатъчно време, всяка комедия в България се превръща в трагедия.

Искате доказателство? Ето едно от вчера.

След смъртта на единайсетгодишната Габи, която стана жертва на нарасналата три пъти у нас ученическа агресия, се разбра, че училищната медицинска сестра не е била в кабинета си, но и да е била, не е могла да помогне на детето. Съгласно Наредбата за здравните кабинети в учебните заведения „медицинските лица“, назначени там, не стига, че работят само по четири часа, но и нямат право да лекуват децата – нито да им изписват лекарства, нито да правят манипулации, нито да издават направления и медицински книжа.

А за какво са пратени ли? Питайте законодателя. Може да е решил да се помайтапи…

Тоя майтап колко ли майки е разплакал?

Мрак ли пада или гасят лампите

(„Труд“ 26 април 2017 г.)

Мрак ли пада? Или гасят лампите в държавата?

Днес, преди да започне дебатът за правилника на новото Народно събрание, мнозинството в него гласува да се опразни залата от микрофоните и камерите на националната телевизия и националното радио.

Не разбрахме – защо? – да не би повечето наши избраници да ни държат нарочно в неведение за правилата в предстоящата си работа, за да могат по-спокойно да ги нарушават? Или пък не им се ще да чуем кой точно народен трибун предлага да се закрие блицконтролът на министър-председателя и вицетата му, както и да се премести прякото предаване от парламентарната зала – от националната телевизия в една кабеларка? И имат ли постъпките им нещо общо с факта, че България е на незавидното 109-то място по свобода на словото в света?

КАТО ПРЕГЛЕЖДАМ коментарите, които съм писала в годините назад, си припомням доста събития, зад които наднича това, което наричаме мафия – тайна организация, която трупа лесни пари от престъпления с помощта на свои хора в съдебната, законодателната и изпълнителната власт. И същевременно правя едно тъжно откритие: от седем-осем години насам съм започнала да се повтарям – да се възмущавам от едни и същи безобразия в криминалния и правния свят, да поощрявам едни и същи политически обещания – че те ще престанат, да препоръчвам едни и същи мерки срещу тях, да ругая управляващите за търговията с влияние и кражбите, да описвам едни и същи стратегии и тактики, с които новоназначени министри и висши магистрати откриват като лек срещу корупцията топлата вода, да ги хваля за едни и същи неща, или да ги ругая за едни и същи провали…

Оказва се например, че за три години (2014–2017) три пъти в три варианта съм писала коментар на тема: трудно ли е да се накаже и пресече преди избори купуването на гласове. И три пъти съм защитавала тезата, че е лесно – стига само показваните по БиТиВи репортажи за въпросното базисно закононарушение да се разиграят пред съда със средствата на наказателния процес. И тринайсет пъти поне съм правила след това интервюта с антимафиоти, магистрати и учени по право, които са потвърждавали – да, така е и ще стане, иде краят на това публично изнасилване на демокрацията. Едно от тия интервюта беше с Веселин Вучков, най-популярният от заместниците на вътрешния министър Цветанов, който после и сам щеше да стане вътрешен министър за кратко (от 7 ноември 2014 до 11 март 2015 г.) – човек уважаван и автор на учебник за престъпленията против избирателното право.

– Търговията с вота няма шанс – заявява убедено той – щом всяка репортерка може да я снима с камера. Въпрос на време е свидетелските показания да влязат в съда.

Но въпросът се оказва друг. Изтъргуваният електорат се изповядва пред телевизията, но се дърпа от прокуратурата, а може би и тя не търси близост. И ако в обозримото време назад поне един-единствен шеф на партия е вкаран в затвора за покупко-продажба на изборните резултати, това е топновина, която аз съм проспала. Същевременно съм изхабила доста вестникарска хартия с описания на мургави несретници от циганските махали, глобени по дела и преписки, колкото да не е без хич.

Във всичките ми коментари по тази тема се повтаря едно изтъркано от употреба предложение: да се преразгледат някои дела за изборни фалшификации и преди идния вот да да се прати в съда поне един политик, който е плащал, за да бъде избран. В противен случай човечецът от репортажа с купуването на гласове ще се чуди пак какво да прави – да се продаде за някой лев или да иде да свидетелства, от което само ще бере ядове от местни авторитети? И познайте той какво ще избере.

Да, познахте. И как не. Изкривяването на вота у нас от 2001 година насам се превърна неусетно от инфекциозно заболяване с локално разпространение – в епидемия, убийствена за политическите норми и отношения. Десетина години по-късно вече никой не вярва, че вотът може да е честен, а не нечестен, защото той се дели на други видове – цигански, корпоративен, мутренски, административно команден, подправен. Именно затова професор Евгени Дайнов, един от най-тачените политолози в България, определя два исторически периода в съвременна България – този на магистралните демократични реформи от 1997 до 2001 година и следващия – на свличането към диктатура и авторитарен режим.

КАНДИДАТ ЗА КМЕТ на община Септември през лятото на 2005 година заведе триста пенсионери на безплатна екскурзия до Боровец в събота и неделя.

– Много хубаво беше. Комшията ми дедо Киро каза: така и така, Марин Рачев ни кани и всичките отидохме с желание. Много възрастни хора бяхме, с патерици, с бастуни, качиха ни на автобуси. Закуска, обед, вечеря, спахме в хотел, а и музика беше донесъл. Весело. Дедо Киро вика: гласуваме за Рачев! Еми разбира се, как? Който е неблагодарен, да си бере греха – сподели баба Радка, една от екскурзиантките. Била бивша учителка. От 26 години не била ходила на почивка.

Милата баба Радка. Ококори се, като ѝ обясних, че може да се случи заради веселия уикенд дедо Киро да иде в затвора за петнайсет години. А и тя самата пет години да лежи. И не само тя, а и двете комшийки, с които е спала в хотелската стая. И не само те, а и всички останали около 296 баби и дядовци, които са яли пържолка в ресторанта. Пък организаторът на веселбата може 20 години да гние в зандана – колкото убийците на деца и килърите на мафията. Повече даже. На килърите им дават най-много единайсет-дванайсет или шест-седем години по споразумение с прокуратурата.

Това шега ли е, смеят се бабите.

От една страна, не беше шега. Имаше го в поредния Законопроект за изменение в Наказателния кодекс. Той рязко завишаваше наказанията за престъпленията против политическите права на гражданите. Максималните се увеличаваха три пъти. За преките купувачи на гласове – от 5 на 15 години затвор, за продавачите – от 3 на 5 години, а за организаторите – от 6 на 20.

Но какво от това? Вече знаехме как всички управляващи, като дойдат на власт се кълнат, че преди следващите избори ще направят промени така, щото вече нормалните, а не продажните избиратели да определят ръководството на държавата. Три пъти от 2009 до 2015 година се надуваха санкциите за алъш-вериша с електората. Нека – да няма милост за това престъпление срещу държавността, което в България се практикува масово!

Нека. Но от друга страна, възникваха някои въпроси, чийто отговори ме караха да гледам на всеки законодател в Народното събрание с боязън – като на бебе с чук в ръка. Питах уважавани магистрати: не е ли твърде ексцентрично това изравняване между наказанието за разстрел с автомат „Калашников“ – да речем, и наказанието за почерпка с кебапчета и петолевки в ромската махала? И не е ли наивно това очакване, посочено в мотивите на законодателя – че за да си спестят петнайсет години затвор дребните купувачи на гласове ще издадат едрите и така именно ще разкрият организацията на политическата корупция?
Чуйте какъв отговор ми даде един висш съдия, след като помоли името му публично да не се споменава:

– Това е лудост! Как така хвърлят в НК по петнайсет, по двайсет години затвор? За гласуване?! Къде е тук разумният баланс между тежестта на престъплението и наказанието? Пишат, че било с цел някой да издаде поръчителите! Къде са чели,че целта на наказанието е някой да се разприказва? Целта е да се превъзпита виновния и да послужи за предупреждение на останалите.

Крайно време е вече да се въведе процедура за отнемане на дипломи за юридическо образование при доказано незнание на правото! В тоя парламент юристи има ли, няма ли? При законодателна инициатива би следвало да предвидят и последващото ѝ прилагане, нали така? Не се ли сещат за възможното лъжесвидетелстване например, а ? Достатъчно е двама кошаревски свидетели да кажат за някой от тях, че е поръчал да се подкупят петнайсет гласоподаватели в Шекер махала. Тогава пръв ще опита това, което е надробил като депутат!

Написах цяла страница за това под рубриката „Фатална“. Законодателят, значи, си фантазира, че някой циганин рецидивист от заловените с избирателни списъци в джоба ще се уплаши от присъдата, ако е петнайсетгодишна и ще издаде покровителя си – ромския барон, който си пие уискито с шефа на РПУ-то. И че баронът пък ще натопи политика, с чието знание върти милиони от проституция, а политикът след това ще пропее за шефа на партийната централа, който е назначил прокурора и съдията. И какво ще стане накрая? Отговорът го оставих на читателя.

Но възникна и друг занимателен въпрос: колко купувачи на гласове са в затвора сега, та е решил законодателят, че се налага по-дълго да лежат? Отговорът беше – нула. Нула!

По прокурорската статистика от предишните избори сигналите за контролиран вот бяха 453. Прокурорите се бяха сезирали и от репортажи на телевизиите: за корпоративен натиск на миньорите, за платен абитуриентски бал, за бирен празник, за масова регистрация на наблюдатели, за екскурзианти от Турция, за смени на местожителство. След проверки 385 преписки бяха приключили с отказ за образуване на дело. По досъдебните производства бяха съставени 13 обвинителни акта. Но признатите за виновни от съда бяха шестима само! И при това най-тежката присъда беше 7 месеца затвор, останалите – глоби и пробация. Сред осъдените политици нямаше.

Очевидно проблемът беше там, където е и сега, през годината 2018-а: не е в размера на наказанието, а в масовата безнаказаност на изборните манипулации.

И какво, ако допишат в НК даже и „смърт на електрически стол“, като в САЩ? Най-много да изпържат някоя дребна риба и това е. Едрите са скрити в подмолите на властта.

Повечето юристи, практикували наказателно право, твърдят, че не е законът, който пречи на полицая и магистрата да стигне от мърлявия купувач в Шекер махала и до партийната централа, пазаруваща електорат. Ако сто процента от наказателните производства стигат само до изпълнителите в системата за подмяна на народната воля, то не е поради законовата недостатъчност, а поради липсата на достатъчно независими, смели и работливи хора в МВР и прокуратурата, които да внедрят агенти, да намерят свидетели и да спечелят доверие сред дребосъците в престъпната верига, които да посочат големците.

Възможността „цаците“ в бизнеса с бюлетините да бъдат подслушвани беше гвоздеят на реформата през 2013 година. Но и СРС-тата не заведоха детективите до акулите. Обяснимо. Акулите не си говорят по телефоните за надпечатани бюлетини, за подменени урни и пликове с пари.

Между другото, когато спечели изборите за кмет на Плевен през 1999 година Найден Зеленогорски – един от авторите на законопроекта, който двете с баба Радка коментирахме, се беше снимал с Цар Киро. Виждала съм тази снимка. В доста вестници е публикувана. Но не е показвана по телевизията. А в България не покажат ли нещо по телевизията, значи изобщо не се е случвало.

ЗАБАВЕН Е ЖИВОТЪТ В ТЕЛЕВИЗОРА. Колко жалко, че 99, 90 на сто от населението на България не живее в тв студиата, нито на жълтите плочки, а някъде другаде – по мръсните софийски улици, по градчетата със затихващи функции или по селата на Северозапада, който се слави като европейски първенец по бедност и обезлюдяване.

В телевизора е весело: вътре избират майка на нацията; психодесни и псевдолеви се замерят с празни приказки при Хекимян; Аз-ове се борят като пехливани в предаването на Виктор и Ани; Майк Тайсън влиза в „Биг брадър“ и тъй нататък…

А в селата е тъжно. И страшно. Не само затова, че 571 от 5000 селища са без население или с едноцифрен брой жители, че пътищата до тях са зиме непроходими, че плъхове се гонят вместо деца в училищата, а самотни старци си чакат края без ток, без вода и без лекарства. А и затова, че двайсетината им колци с домати и бурканите с компоти от джанки служат главно за редовно препитание на професионални апаши и маргинали.

В телевизора вътрешната министърка се радва:

– Няма опасност от терористични актове у нас!

Снимат я на учение, в което командоси и доброволци обезвреждат бутафорно атентатори на летището в Пловдив. Интервюират главния ѝ секретар, който казва, че следи внимателно бомбардировките в Алепо и бежанската вълна. Възхитително! Прекрасно! Терорът от гледна точка на международното положение няма почва у нас. И да има – уверява бившият вътрешен министър Цветан Цветанов, – новият антитерористичен закон ще го попари. Адвокатът му Ханс Петер Улф, като депутат от Бундестага обяснява, че тоя закон е световен пример за подражание и не е вярно, че засяга с масово подслушване човешките права.

Телевизионната водеща кима с глава: на хер Улф, разбира се, може да му се вярва – той спечели всичките дела за злоупотреби със СРС-та, по които беше подсъдим клиента му Цецо Цветанов, включително това за легендарния полицейски крайслер подслушвач. А какво ли би казал немският адвокат депутат за терора над нашите баби? Такъв въпрос няма в сценария на предаването.

Но има събития извън телевизионните сценарии.

Двама бивши затворници влизат в дома на баба Дона Чернева от Ръжево Конаре, бият я и я душат два часа, докато тя на своите 93 години съобразява да им даде портмонето си с 53 лева и снимка на дъщерята.

Рецидивист, съден 22 пъти за кражби, напада 64-годишната Тодорка Македонова от Болярово в деня, в който тя получава пенсийката си от 150 лева и я скрива в раклата. Негодникът влиза с взлом в приземната ѝ стаичка, просва я на кревата, изнасилва я и я ограбва. В съда обяснява, че бил пиян и без пари, а бабичката била гола като пушка.

Друга жена, 87-годишна, от село Малорад, има 1000 лева спестявания и е пребита до смърт заради тях. Инкасатор я намира полуразложена под юргана.

Какво е това? Начин на живот в селата на България? Да, точно така. И ако е вярно това, което твърдят експерти по сигурността – че терорът е деяние, целящо да всява страх, значи всяка от страхотиите, които споменахме, е и терористичен акт!

Петнайсет пъти апаши трошат с тухли прозорците на Мария и Ицо в село Доганово. Отмъкват печката им, радиото, вилиците, снимките от сватбата. Нима не е тероризъм това? Не било тероризъм, а „конвенционални или битови кражби“. От телевизора бодро съобщават, че МВР разкрива половината от тях.

– Лъжат! Ние вече не подаваме жалби. Аз два пъти подавах, полицаите си затраяха, а хайдуците се заканиха да ми отрежат главата – казва баба Вела и добавя: – Не пишете откъде съм, че ще уволнят внука ми от общината.

Откъде е тя ли? Не е от Би Ти Ви репортажите. Поминува в неизвестност някъде из Подбалкана…

Село Буховец изтръпва след изнасилването на 66-годишната Горанка. Тя е трета жертва на тамошен маниак. Една нощ той нарязва елекрическите кабели, промъква се в спалнята ѝ, избутва 91-годишната ѝ майка, слага на лицето ѝ възглавница и ѝ чупи в нагона си две ребра. Една от предишните старици, с които се гаври, подава сигнал, но на разпита заявява, че била интимна с него „по взаимно съгласие“. Той отървава затвора, а тя се опитва да се обеси от срам.

Да, по смисъла на Наказателния кодекс и антитерористичния закон това не са атентати. Но в медиите са под рубрика „Терор от апаши“. В тая рубрика най-често се среща думата „безнаказаност“.

– За да се докаже престъпление, трябват и следи, и свидетели, годни за съда – казва един от шефовете на сектор „Престъпления против личността“. Така го казва, сякаш доказателствата са нещо по-недостижимо от Светия Граал.

– Само репортерките преследват крадливите цигански кланове – въздиша бабата от Подбалкана, която ми се радва, но умерено, защото съм вестникарка, а на нея ѝ се ще някой с камера да снима патилата ѝ. Обяснявам, че репортерките от телевизиите нямат време – тичат сега подир кандидат-президентите.

В село Градец българите са 150 от 5300 жители и са тероризирани от клана на Борковите. Майка, баща и дванайсетте им деца влизат дето щат, млатят когото сварят и крадат. Големият син нахлува с цепеница у възрастни инвалиди, рита, псува, взема единствените им осем лева и си излиза. Брат му бие минувач 20 минути за две цигари. Но и това според разследващите не е терористичен акт. Щетите са с малка стойност и не си струвало даже да арестуват злодеите само за да ги пуснат пак.

– Цигански терор! – въздишат дълбоко препатили и не смеят да си кажат имената.

– То е, защото 70% от битовите кражби са дело на безработни, а в ромския етнос безработицата е 75% – пояснява шефът на Института по криминология професор Костадин Бобев. – За циганите на социални помощи дребната престъпност е рутинен източник на доходи. Получат ги, похарчат ги за десет дни, а до края на месеца шетат – по дворове, тавани, мазета, градини. Прибират всичко – реколта, тръби, жици за скрап, дърва за огрев, дограма… Това е тяхно обичайно право.

– Това е мафия! – възразява колежка от вестник „Новинар“.

Професорът си премълчава. Теоретически не било така, а само на практика.

– Не крадем, берем си – казва циганка, заварена в царевична нива с мъжа си и осемте им деца.

Андон Митев от ромската махала в Дълго поле също е многодетен и има деветгодишна присъда за обир с убийство. Пускат го предсрочно за примерно поведение и той незабавно насича с нож пенсионерка, за да ѝ вземе козата. Жена му вика в съда:
– Ми к’во да прави като са гладни децата!

Вътрешната министърка е в телевизора пак. Изглежда добре и заявява:

– Не може във всяко село да има полицай. Няма човешки ресурс и финансов.

Че няма, няма.

От 47 000 служители на МВР полицаите на терен са едва 14 000, като 20 процента от тях са пратени на границата, а 20 процента от щатовете са празни. В ефира може да е всякак, но наживо има един полицай за седем-осем села и то пеши, без кола. За една работна седмица няма как да обиколи всичките къщи, които пази, пък ако ще да си залепи за петите крила.

И старците са насаме с терора там. А той не е само апашки.

В село Тракиец се оплакват на Румен Петков, бившия депутат:

– Влизат в къщите ни униформени полицаи и питат за кого ще гласуваме. Притесняват ни директно да изберем една кандидатка.
А терорът на гадините? Едри мравки тероризират село Ивански.

– Пълзят по улиците, в кухнята, под завивките. Падат от тавана в чиниите, не спя, обливам ги с маркуча! – трепери Стефка Георгиева, която е на 72 години.

Ами телефонните терористи? Звънят:

– Дайте пари, че имате колет, внукът ви е катастрофирал, дайте за лек!

Ентусиасти поддържат сайт със съвети за безопасност на дядовците и бабите: сключете договор със СОТ, осветете целия си имот, купете си блиндирани врати, хранете едро куче пазач, дръжте джиесем и газов пистолет подръка!

Баба Вела се смее.

– Ама че съвети! 160 лева пенсия за кое по-напред? – И решава бързо: – Ще си купя ковчег!

Новина от БНТ: „МВР има план за превенция на престъпността със 110 мерки. Основните мерки ще ги вземе социалното министерство. Битовите престъпления ще намалеят посредством образование и трудова заетост на ромското население.“
Баба Вела я е чула и клати глава:

– Ще има да чааакаме… и да се мъчим кой знай докога.

После, като редовна зрителка на БНТ информирано добавя:

– Добре, че българите сме с най-малка продължителност на живот в ЕС. Така по-скоро ще се отървем.

КЪМ СБОРНИКА С МОИТЕ ДОПИСКИ, който Крум ми подари, съм пришила с телбод едно интервю – наглед обикновено интервю от хилядите, които съм правила. Но то е особено, защото бележи съдбоносен обрат в живота на един магистрат – мой приятел, който вярваше, че правото го прави по-силен от мафията. Той още вярва в това, макар и по-малко, защото след като колегите му десет години го влачиха по подсъдимите скамейки у нас, той все пак получи справедливост – от съдиите в Страсбург.
Интервюто с бившия софийски районен прокурор Славчо Кържев, когото наричаха и Софийския шериф заради соловите му акции в защита на пострадали от имотни измамници, е публикувано на 12 октомври 2006 година. Заглавието гласи: „Срам! Прокорорът Рушветчийски мен да ревизира!“

Проблемът е, че двама колеги на Кържев се разпознаха в прякора Рушветчийски и заведоха срещу него дела за обида.

Разговаряхме с Кържев на 11 октомври в клиниката на сърдечния хирург професор Чирков, където той беше приет по спешност два дни по-рано. Научих от негов колега, че сърцето му не е издържало на една лоша новина, която се отнася за самия него и е широко разпространена от инспекторите на държавното обвинение.

Отидох да го видя в следобедния час на свиждане. Бяхме се сприятелили, докато правех разследване за жилищната мафия и двамата водехме поотделно и заедно разни неравни битки с мошеници и нотариуси. Уж свиждането беше лично, но след като побъбрихме, не се стърпях да извадя касетофона и да го попитам на запис:

– Господин Кържев, срещу вас започва разследване за престъпление срещу правосъдието, за което се полага до пет години затвор. Новината съобщи току що инспекторатът на Върховна касационна прокуратура. Тя е доста изненадваща, като се има предвид, че вие над десет години олицетворявате надзора за законност в София.

Преди да отговори, Софийският шериф намества дълго възглавницата зад гърба си. Не е свикнал да лежи, но не му дават да става, преди десетина дни изглеждаше с десет години по-млад. Забранено му е и интервюта да дава. Но двамата сме се разбрали да се крием от доктор Чирков, докато нарушаваме тая забрана. След малко Кържев бавно проговаря:

– „Доста изненадваща“ ли казахте? Аз съм втрещен. От медиите научих, че срещу мен има образувано досъдебно производство. Елементарната етика, мисля, изискваше бившите ми колеги да ме уведомят, че година и половина след като напуснах Софийска районна прокуратура – СРП, в нея се прави проверка за времето, когато съм я ръководил. Можеха да ме попитат за някои неща, преди да направят констатациите си. Аз, разбира се, се надявам, че до разследване срещу мен няма да се стигне. Защото знам, че никога в живота си не съм извършвал престъпление. Цял живот съм се борил с престъпността. Нещо повече – опитах се да разбия мафията в прокуратурата. Признавам, че не успях. И сега търпя последствията от това. В комисията, която е правила проверката на СРП влизат точно тези прокурори – Борко Кокакчийски, Галентин Охтакчиев и Гошо Чорински, които въстанаха навремето срещу въведената от мен организация на работа. Целта на тази организация беше да се пресекат условията за корупционни сделки при работата по делата. Това на тези прокурори и на още един – небезизвестния прокурор Кестор Кесторов, не им изнасяше.

– Много силни думи използвате, господин Кържев, предупреждавам ви – казвам аз, като надушвам неприятности. Но моят събеседник има право на отговор, когато с анонимно съобщение от институция изненадващо го винят. Той продължава:
– Казвам неща, от които моите колеги няма да се изненадат. Публична тайна е, че един от прокурорите, които споменах, е известен сред адвокатите и клиентите на прокуратурата не толкова със своето име, колкото с едно друго.

– Не ви разбирам.

– Наричат го „прокурора Рушветчийски“. Нима не знаете това и вие?

– По-интересно е дали го знае главният прокурор Борис Велчев.

– Ако не знае, нека ме попита мен. Поназнайвам доста за корупционните схеми. И понеже уважавам усилията на Велчев да ги разбие, ще му дам един съвет: нека провери имотите на проверяващите, които ме обвиняват, че съм извършил престъпление с моята работа. Аз лично за себе си мога да кажа, че след 24 години стаж в прокуратурата имам един ипотекиран апартамент в София и половин апартамент в Смолян. Кола нямам. Имах преди години, но тя изгоря. Някой я запали, пресата писа за това… Да, бил съм ухажван от групировки. Но никога не съм се поддал. Никога! Сега разни мутри, като чуват по телевизията, че Кържев бил престъпник, се смеят ехидно: хак му е – викат – сочеше ни закона и се надуваше…

– Престъплението, в което ви обвиняват, е това, че сте разпореждали на подчинените ви прокурори как да решават дела. И те го били правили против вътрешното си убеждение, от страх за кариерата си.

– Аз знам какво съм вършил десет години в районната прокуратура. Няма нито едно действие от което да се притеснявам или срамувам. Ако някой прокурор твърди, че някога съм разпоредил да върши нещо против волята си или пък в противоречие със закона, нека дойде да ми го каже в очите. Аз твърдя, че няма такъв случай. Пълна глупост е твърдението, че съм притискал някой си прокурор, а той се плашел, че ще попреча на служебното му израстване. Докато бях шеф на Софийска районна прокуратура – СРП, аз по закон нямах правомощията да предлагам колеги нито за повишение, нито за понижение. И да исках, не можех да предложа на Висшия съдебен съвет дори кой да бъде заместникът ми.

– В доклада на прокурорския инспекторат се казва, че имало прокурори, които под ваше давление са прекратявали досъдебни производства – и то въпреки, че е имало достатъчно доказателства за извършени престъпления.

– Всеки прокурор си носи отговорност за постановените от него актове. Аз не мога на никого да хвана ръката и да му напиша мотивите за решението, което той взима.

– Ще ви цитирам още от доклада на инспектората: в ръководената от вас Софийска районна прокуратура е имало „лош психологически климат“.

– Проверяващите може и да са прави, ако под „лош психологически климат“ разбират създадената от мен нетърпимост към тия прокурори, които изпълняваха немарливо служебните си задължения или ходеха на срещи с адвокати на бандити, за да решават делата съвместно с тях. Имаше в СРП едни такива прокурори. Те станаха организирана престъпна група, когато пристигна да работи при нас прокурорът Кестор Кесторов. Той дойде от градската в районната прокуратура, както знаете, защото беше уличен м поддържане на нерегламентирани контакти. Понижен беше и трябваше да изтърпява наложеното му наказание. Моята вражда с Кесторов и обкръжението му от най-нездравите елементи в прокуратурата е известна. Както са известни от пресата палатите му, фирмите на съпругата му в съдружие с криминално проявени, връзките му с двама подсъдими братя и тъй нататък. По ирония на съдбата именно прокурорите, които в Софийска районна прокуратура наричахме „ гвардейците на Кесторов“, са групата на проверяващите, които се произнасят за моята работа. Мен да ме проверява прокурорът Рушветчийски! Срам!… А дали са проверявани преписките на проверяващите? На Кокакчийски, Охтакчиев и Чорински?

– Това не знам, признавам си. Наясно съм, че моят приятел Кържев го е загазил, става ми жал, но бързам да го скастря, понеже съм от тия, които вярваха фанатично тогава, че журналистът трябва да е безпристрастен на всяка цена и не бива да се поддава нито за миг на личните си симпатии. Скастрям го: – Като чета доклада на инспектората разбирам, че той не одобрява създадената от вас в Софийската районна прокуратура организация. Веднага след като зае вашето място там, прокурорът Вичо Вичев направи съвършено друго разпределение на секторите и прокурорите!

Кържев отговаря търпеливо, острият ми тон не го обижда. Вади бавно изпод възглавницата си лисче, изписано със ситни цифри.

– Вместо да коментирам дали създадената от мен организация на работа е била ефективна, ще ви посоча една проста статистика. Аз поех ръководството на Софийска районна прокуратура през 1996 година. В предишната година прокурорите в нея бяха написали 782 обвинителни акта. 39 процента бяха върнатите от съда дела. 12 процента бяха оправданите. С други думи, 51 процента брак. Осъдени бяха 768.

Обърнете сега внимание на статистиката за 2004 година, след като беше влязла в сила моята организация на работа в прокуратурата. Написаните обвинителни актове – 4164. Делата, върнати от съда – само 8 процента. Оправдателните присъди – 6 процента. Осъдените – 3594. Не съм самодоволен от тоя очевиден подем. Напротив – аз смятах тогава, че още можем. А инспекторатът на правосъдното министерство направи в СРП и даде на организацията на работа отлична оценка. Нещо повече – препоръчано беше тя да се въведе на всички нива, включително и в градската, и в главната прокуратура. Принципът на тази организация не беше сложен. Бяха създадени такива отдели, които да отговарят на структурата на софийските полицейски управления. Примерно, Първи сектор работи с Първо РПУ и подразделенията в него отговарят на полицейските. Целта беше полицаят и прокурорът да работят рамо до рамо точно така, както европейските експерти препоръчват сега. И корупционните сделки на четири очи да са по-малко възможни!… Но стига. Повече не ми се говори. Огорчението ми е огромно. Вие сама разбирате защо.

Кържев вече дишаше тежко, уморил се беше може би, или се беше развълнувал, стана ми съвестно, че преча на доктор Чирков, който го лекува. Побързах да приключа интервюто:

– Аз не съм прокурор, а репортер. Не мога да оценя организационните тънкости на обвинението. Чудя се, защо не споделите мислите си с главния прокурор Велчев?

– Не зная ще има ли смисъл такава среща. Това, което изглежда, че Борис Велчев прави във Върховна касационна прокуратура сега, аз навремето исках да го направя в Софийска районна прокуратура – да си почистя къщичката от боклуци. Донякъде успях, но в крайна сметка доста боклуци изплуваха нагоре. Те ме мачкат и сега. Такава е участта ми. Аз искрено се надявам същата участ да не постигне и господин Велчев някога.

Участта на прокурора Кържев беше да стане подсъдим по цяла серия дела и да посвети най-силните си професионални години не на наказателното преследване на бандити, а на своята собствена адвокатска защита. Колегата му Кокакчийски, който видя себе си в прозвището Рушветчийски, спечели делото за обида което заведе, подавайки иск за обезщетение. Кържев го загуби и плати на ищеца, който доказа на съдиите, че душата му е ранима. По други изфабрикувани дела за престъпления срещу правосъдието съдът много пъти каза, че Славчо Кържев, че е невинен, но това не беше новина за самия него и той нито веднъж не се почувства щастлив да я чуе.

Участта на юриста Велчев е друга.

А боклуците в съдебната ни система си плуват и днес в собствени води.

А ЕТО И НЕЩО ОПТИМИСТИЧНО в потока от новини. Гребвам го от фейсбука. Един съдебен репортер го е взел назаем от блога на адвокатката Светла Маргаритова и го е озаглавил: „Бившият прокурор Славчо Кържев осъди държавата в Страсбург“. Има и подзаглавие: „Според европейския съд границите на приемливите критики по отношение на прокурорите трябва да бъдат по-широки, отколкото по отношение на частните лица“.

Датата: 10 септември 2017 година.

Преди да прочета дописката докрай, ставам от бюрото и отивам при кафеварката. Обичам да си пийвам по глътка „Лаваца“ със захар, докато чета нещо приятно.

Защо усещам радост и нещо като вяра в бъдещето, научавайки, че България пак губи дело в евросъда? Защо се радвам, вместо да ме е яд, че пак ще плащаме заради разни калпави, мързеливи и корумпирани магистрати?

Може би защото тече трети месец откакто съм напуснала „Труд“ и се опитвам да си сменя професията с каквато и да е друга.

Регистрирала съм се на 2 юли 2017 година в Бюрото по труда и свиквам със статута си на организирана безработна № 10054088 с мярка „подписка“ по описа на Агенцията по заетостта.

– Тая регистрация е рядък шанс, огромни пари стоят, стотици милиони за безработни и да не се сърди, който не ги използва!

Чула съм министър-председателя Бойко Борисов да казва това и се чудя да се смея ли, или да плача. Той заявява също така:

– Все за безработица се приказва, а се търсят много овчари.

Но журналисти не се търсят – лично съм се убедила в това. Търсят се служители в медиите на факторите. Който не ще да служи или не харесва фактора – да грабва гегата и да става овчар – това към свободата на словото не се отнася. Бойко има приказка и за тая свобода:

– При нас е най-голямата демокрация и кой каквото се сети във фейсбука си драска.

Е, вярно, че за драскане във фейсбука не дават заплата, но нали пък „стоят стотици милиони за безработни“…

В бюрото по труда една мила жена с тъжни очи, която било богослов по професия, между другото, прегледа длъжностите в трудовата ми книжка – от коректор в БТА до отговорен редактор в „Труд“ и ме попита:

– Е, как е журналистиката?

– Ами… как… като читател вие ще кажете – викам.

А тя:

– Аз от шест години вестник не чета, а откакто дъщеря ми се пресели в Германия, по телевизията гледам филми само.

– Защо така?

– Разбрах, че в новините има само убийства, наводнения и пожари, а другото са празни приказки само, боядисване на черното в бяло и поцелуване на големци с посрани гащи.

Замълчах. Репортерската професия ме е отучила да се изчервявам от срам, но този път по бузите ми избиха петна…

По цели нощи се питах: как стигнахме дотам – ние сами, или Бог ни наказа? И се мъчех да си спомня като журналист имам ли някой ужасен грях. За доста грехове се сещах – да – и сред тях беше интервюто за Рушветчийски, което взех от прокурора Кържев, докато той едва дишаше в кардиологичната клиника, за да го направя, без да искам, подсъдим…

Та ето защо се зарадвах така, като прочетох решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото „Кържев срещу България“. То е постановено на 7 септември 2007 година. В него евросъдиите припомнят фактите по случая.

„В периода 2005 – 2006 година Славчо Кържев е ръководител на Софийската районна прокуратура. По това време той влиза в конфликт с някои от прокурорите там, между които са Борко Кокакчийски, Гошо Чорински и Галентин Охтакчиев.

Жалбоподателят напуска по собствено желание прокуратурата през 2006 година. Скоро след това е назначена проверка на неговата дейност като административен ръководител. В определената за това комисия са включени и Кокакчийски, Охтакчиев и Чорински.

На 12 октомври 2006 година националният ежедневник „Труд“ публикува интервю с Кържев, в което той декларира, че цял живот се е борил с престъпността, опитал се е да победи мафията в прокуратурата и се е провалил, поради което и понася последиците – да бъде проверяван точно от прокурорите, противопоставили се на неговите методи на работа. Целта на тези методи е била да се премахнат всички основания за корупционни договорености, свързани с делата. Но това не се е харесало на тези прокурори. Един от проверяващите го – заявява Кържев – е известен сред адвокатите и техните клиенти като прокурор „Рушветчийски“. Той пояснява пред журналистката, че ако главният прокурор не е информиран какво се случва в прокуратурата, той би му дал информация, защото е запознат с корупционните модели и уважава усилията му да ги премахне. Затова би му дал съвет да провери каква собственост притежават хората, които сега го проверяват.

По повод упреците, че е създал лош психологически климат в прокуратурата Кържев уточнява, че ако под този израз се разбира неговата нетолерантност към тези прокурори, които изпълняват задълженията си по небрежен начин или присъстват на срещи с адвокати на престъпниците, то такива прокурори има в Софийската районна прокуратура и те са станали цяла група, откакто там е отишъл на работа прокурорът Кестор Кесторов, за когото от медиите е известно, че притежава много имоти, а фирмите на съпругата му са във връзка с престъпниците.

В отговор на въпрос на журналистката защо той не е обсъдил проблема с главния прокурор, Кържев посочва, че това, което в момента прави главният прокурор, е същото, което той се е опитал да направи – „да изхвърли всички боклуци от къщата“.
През 2007 година в България е образувано по тъжба на Борко Кокакчийски и Гошо Чорински частно наказателно производство срещу Кържев по член 148, алинея 1 от Наказателния кодекс – за „обида, нанесена публично чрез печатно произведение на длъжностно лице при изпълнение на службата му“. Районният съд го оправдава, но окръжният съд намира, че той е извършил инкриминираното деяние. Глобен е с 1000 лева и е осъден да плати по 5 000 лева обезщетение за неимуществени вреди на всеки от тъжителите. През 2008 година Кържев заплаща общо 14 826 лева, включващи и лихвите от датата на предявяване на исковите претенции.

Каква е преценката на евросъда?

В решението си евросъдиите отбелязват, че централният въпрос в случая е да се установи дали намесата в свободата на изразяване е необходима в едно демократично общество – дали тя е съответствала на належаща обществена нужда, дали е пропорционална на преследваната легитимна цел – борбата с корупцията. Те са категорични, че границите на приемливата критика са по-широки по отношение на държавните служители, отколкото на частните лица. Разбира се, че един държавен служител има право на защита на репутацията си, но изискванията на тази защита трябва да бъдат противопоставени на интересите от един открит дебат по социални и политически проблеми, част от които е корупцията в съдебната система.

Европейският съд констатира, че Кържев е наказан заради няколко фрази, изречени от него в интервюто му, които фигурират в тъжбата на Кокакчийски и Чорински: „Опитвах се да победя мафията в прокуратурата“; „Най-нездравите елементи в прокуратурата“; „Много парчета боклук излязоха на повърхността… сега ме смазаха“, „прокурор Рушветчийски“. Според Пловдивския окръжен съд, тези изрази са навредили на честта и достойнството на Кокакчийски и Чорински и са провокирали в тях „чувство на унижение“.

Европейският съд обаче отбелязва, че окръжният съд, съсредоточен върху спорните изрази, е изгубил поглед върху общото съдържание на интервюто. Критичните реплики са били изречени, докато интервюираният е обсъждал предполагаемата корупция в прокуратурата и усилията от негова страна да се бори с нея. Той обсъжда и работата на прокуратурата, която е ръководил, и методите, които е въвел, и увеличената ефективност на службата, и проблемите, с които се е сблъскал, и ревизията на работата му, извършена от комисия, включваща прокурори, с които е бил в конфликт.

Евросъдиите отбелязват, че действително Кържев е използвал твърде „агресивни“ думи и езикът е бил „неприятен“, както и че е назовал и критикувал някои от опонентите си. Независимо от това, те считат, че като цяло интервюто е част от дебат по въпроси от значителен обществен интерес и то не е представлявало, както твърди в защитата си българското правителство „безсмислена обида срещу частните тъжители“. Затова изявленията на Кържев изискват висока степен на защитеност съгласно Конвенцията за правата на човека.

Съдът по правата на човека отбелязва още, че вестникът е предоставил право на отговор на засегнатите лица на цели две страници и че, въпреки това, Кържев е бил осъден да им плати една немалка сума като обезщетение за неимуществени вреди. Макар той да не е посочил как това се е отразило на финансовото му състояние, според евросъдиите тази непропорционална санкция на провинението му санкция е била наложена без обосновка и анализ на различните интереси, за които става въпрос.
Евросъдът заключава, че намесата в правото на Кържев да се изразява свободно не е била „необходима в едно демократично общество“. И му присъжда обезщетение за имуществени вреди в размера, в който той е бил осъден да плати на разпозналите се в прякора Рушветчийски.