От книгата на Анна Заркова „Българската мафия, както я видях“
Имах близка приятелка – Мая, която живееше в квартал „Иван Вазов“, на улица „Краище“ – една невзрачна пресечка на булевард „Витошка“, който оттам нататък става централен софийски булевард. Запознахме се с нея в родилното отделение, където се появиха на света една след друга, с пет часа разлика, моята и нейната дъщеря. Сближихме се, докато лежахме заедно шест дни в една стая на Втора градска болница и продължихме да се виждаме семейно след това – почти всеки почивен ден и по празници – докато техният татко реши да си потърси късмета в Съединените щати, а те го последваха и постепенно забравиха обратния път до България.
– По-добре ние да дойдем у вас да посрещнем Нова година – ми казва Мая по телефона в един от последните дни на 1993-а.
Бяхме се уговорили вече да прекараме празничните 31 декември и 1 януари заедно у тях. Защо е промяната? Тя обяснява:
– Времето ще е слънчево, снегът е чист, можем да повозим на шейна децата, но пред нашия блок няма как. Окупиран е от мутри с ланци.
„Мутри“ е нова, модерна дума тогава – с нея се обозначават ония момчета, за които се знае, че се препитават с помощта на бухалките – бият, рекетират, грабят… Наричат ги още „борците“, „дебелите вратове“, „ония с анцузите“ или „тия с ланците“.
– Мутри ли? Къде? Защо? – питам и посягам към химикалката, като смигам на колежката Диана. В редакцията сме и двете преди обяд и търсим новини, които стават за дописки от сутринта, на обедната планьорка ще ги докладваме, а мутрите и полицаите са тъкмо по нашата специалност.
– Пълно е с мутри в нашия блок и пред него, сериозно ти казвам! В съседния ни вход са и наоколо, и навсякъде, превзели са и детската площадка, мъжът ми от тях не смее да си паркира колата – отговаря Мая с равен глас, тя е инженер-химик и не схваща веднага, че съм наострила уши за новина.
– Ама защо, бе, Мая, откога е така?
– Откакто оня, Васко Бореца отвори офис във вход „А“. Всяка сутрин идва с три коли на работа. И трите са с тъмни стъкла. Той се вози в тая по средата, а пред него върви друга кола и отзад – още една, с мутрите, дето го пазят.
– Васко Бореца?! Кой Васко? Да не е Васил Илиев, бе, Мая!
– Той бе, точно той! Да вземе да се нанесе до нас, представяш ли си! Мъжът ми вика – давай да се изнасяме, ще вземат тия тук да се гърмят, някой куршум да ни удари!
– Да не се майтапиш, ей?
– Абе, какъв майтап, бе Анче, ела и виж, вземи и фотограф.
Аз вече се паля – какво заглавие се получава, направо сензация! – „Босът на борците с офис, съседите се изнасят“!
– Майче, златна си, чао! – бързам да затворя и да извикам кола. Фоторепортер, разбира се, не трябва – борците не обичат фотоапарати и ги чупят като солети – по борческите погребения съм виждала как.
ПРЕД БЛОКА НА МАЯ събитие няма, но се вижда веднага нещо необичайно: десетина мъже, като от калъп извадени – яки, набити, с ниски чела и високи подстрижки, някои с перчеми, други гологлави, със сплескани уши. Под якетата повечето са облечени с анцузи, по вратовете им жълтеят златни ланци. Крачат напред-назад или, подпрени на оградата на детската площадка, пият бира и пушат цигари. Борците са! Веднага се познават. Гледат ме под вежди, като приближавам входа, в който според моята приятелка се подвизава техният началник. Стигам и – аха да вляза – един с обичка на ухото застава на пътя ми пред вратата – изникнал е зад гърба ми, като изпод земята.
– Къде, ма? Да не живееш тука, ало?
– Ако обичате, пуснете ме да вляза.
– Аз съм охрана. Ми ти коя си?
– Ами вие кого охранявате?
– Когото охранявам, охранявам. Тук има офис на застрахователна компания.
– Ааа, точно в нея отивам и аз. Журналистка съм и имам работа.
– Журналистка ли? От коя телевизия?
– От вестник „Труд“ съм. Ама вие много разпитвате. Клиентите си ще напъдите така – опитвам с усмивка, но чувствам, че краката ми се подкосяват и съм готова да дам заден.
– Ооо, брат ми, чу ли, журналистка! – обажда се зад мене някой друг и двамата се засмиват, а аз се оказвам заобиколена от трима.
– Пратена съм тук, при господин Илиев – подхвърлям, но съм сигурна, че тоя път тоя номер на няма да мине.
Минава. Тоя с обичката не пита от кого съм пратена, а ми прави път и казва:
– Първият етаж, вдясно.
По стълбите е мръсно, а цокълът, боядисан със зелена блажна боя, е олющен и изровен тук там – като във всяка панелка след десетоноемврийската победа на демокрацията. Домоуправителите в ония първи години след нея се смятаха за отживелица от времето на Тато, а колективната дейност, каквато беше боядисването на входовете по-рано, беше дълбоко презряна, подобно на първомайските манифестации.
Вратата на апартамента, в който смятах да позвъня, беше чисто нова обаче – метална, от тия, зад които има втора – от мукава, с която е купено жилището по-рано.
Хубаво, обаче гледам – звънец няма. Чувам един от пазачите, който ме е последвал, да съобщава по радиостанция:
– Журналистка една, някой я пращал.
Вратата се отваря сравнително бързо и се показва дребничко момче с голяма глава, която ми стига малко над рамото. Измерва ме отдолу догоре с остър поглед и казва:
– Здрасти. За шефа ли си? Кой те праща?
– Симо от БОП-а.
Това е нагла лъжа. Кой Симо, от кой БОП – да проверяват. С тоя блъф съм се подвизавала на доста подобни места. Знам, че борците си дружат със спецполицаите – разменят си услуги, информация, сигурно невинаги безплатно.
Дребосъкът влиза вътре и се връща след малко:
– Шефът е зает, ти по каква работа?
– Да направя интервю с господин Илиев за застрахователната компания.
Изчаквам отново да бъде докладвано и да се получат указания. Сигурна съм, че ще ме отпратят.
– Ела утре, в единайсет сутринта.
Тръгвам си разочарована – няма да стане. В редакцията казвам кратко:
– Партенка беше, само се разкарвахме.
Така избягвам тъпата заповед да опиша видяното и конкуренцията от „24 часа“ да иде на следващия ден там и да ме изпревари.
СЪБОТА Е, НО Е РАБОТЕН ДЕН в редакцията. Тръгвам отново за офиса на Васко Бореца в десет сутринта. В единайсет без двайсет съм там и се помайвам в градинката при „анцузите“, докато дойде уреченият за срещата час. Тук вече ме познават, май. Или ме очакват. Стигам безпрепятствено до оная позната врата на първия етаж. Двоумя се дали да почукам, но тя се отваря. Този път от висок мъж и то не с анцунг, а с дънки и по риза с презрамки. Влизам в коридора подир него, след като съм поканена, той е къс и тъмен, апартаментът е малък. Мятам поглед към кухнята вдясно – вратата ѝ е махната, откачена от рамката, виждат се вътре пет-шест момчета, стоят прави и нещо чакат или нещо пазят. Моят водач ме пуска в другата стая, има и трета, но нея я подминаваме. Влизам и – ето ме при него самия! – Васко, митичния бос на борците.
Седи на бюро до прозореца – голямо бюро,запазено от ерата на соца, било е шефско явно, но от тия в по-простите канцеларии, вехтичко е и надраскано, не е като да е взето от кабинетите на важните другари.
На бюрото нищо няма – нито лист, ни моливник, ни химикалка. И етажерката на метър от него е празна. На отсрещната стена е залепен диванът, на който сядам – личи му и на него, че дълги години е употребяван.
Васил Илиев е по карирана риза с къси ръкави, видът му е момчешки – дълга до раменете чуплива коса, ушите са скрити зад нея, но изглеждат нормални, носът е правилен, усмивка няма, но погледът му не изглежда страшен.
– Е, какво сега, Ани Заркова? Интервю ли ще правим?
Не помня да съм казвала името си на някой от неговата бригада. Осведомен човек е, значи.
– Интервю. За вашия живот, за застрахователната компания.
– Какво за моя живот?
– Къде сте роден, кога, семейство, имате ли медали в борбата?
– Медали имам всякакви, но съм напуснал борбата. Сега със застраховане се занимаваме. Имам брат и сестра Мариана. И дете, и жена. Записваш ли сега?
– Един момент само…
Вече сме на запис. Включила съм касетофона внимателно, но си водя за всеки случай бележки и в тефтера с химикалката.
– Роден съм в Кресна през 1965 година, на 22 януари. Но какво значение има това?
– Има. В школата „Олимпийски надежди“ кой ви изпрати?
– Ами кой да ме прати? Треньорите обикаляха едно време училищата, събираха момчета за футбол, за баскетбол, за борба. Аз си падах по борбата, харесаха ме и… така. Бях състезател по класическа борба в ЦСКА. Имам медали. Но сега съм бизнесмен, онова са минали работи.
– Фирмата ви се казва ВИС, какво значи?
– Вярност, инвестиции, сигурност – три думи. А от първите им букви сме извели името, в сряда ще я регистрираме, само че като застрахователна фирма, а не като охранителна. И други фирми имаме, за търговия.
– Трите думи вие ли ги измислихте?
– Не, но ми харесват. А на теб?
– Харесват ми лепенките на ВИС. Пишете на тях „Обектът е охраняван“, искате да кажете на апашите – не пипайте, че ще патите…
– Хубави са и те. Сега ще правим нови, на които ще пише „Обектът е застрахован“.
– Казват, че ги лепите по магазините и по колите, без да питате кой иска и кой не иска, сиреч – застраховате и събирате такси насила.
– Глупости. Нали договори подписваме!… Тия глупости да не ги пишеш.
– Трябва на всички неудобни въпроси да отговориш – минавам и аз от „ви“ на „ти“, зарязвам учтивата форма. – В това е смисълът на интервюто, което ми даваш, да видят хората, че не криете нищо, да ги убедиш, че не сте страшни бандити, че не биете хората, не крадете коли.
– Е, как ще крадем коли, бе! Не ставай смешна! Ние от кражбите губим, а не печелим. Нали, като сме вече и застрахователи, за всяка кражба ще трябва да плащаме.
Един мъж – и той дребен на ръст, но здравеняк, като изваден от реклама за турнир по борба, е влязъл при нас и слуша внимателно разговора. После ще науча, че е бил вероятно Митко, по прякор Малкия, дясната ръка на Васил. Взема думата, без да пита:
– Ние намираме дори някои от откраднатите коли и ги връщаме на хората или ги даваме на полицията, имаме си наша служба за сигурност.
Васил го скастря:
– Стига, стига! – Обръща се към мен: – Ма кой ви ги е наприказвал тия, че сме бандити! Ако не бяхме ние, тия, дето са баш бандити, всяка вечер щяха да обират касите на магазините и нямаше да слизат от чуждите коли. Да не мислите, че ги е страх от полицията!… Това не го пиши. Нас това сега не ни интересува. Имаме сериозен бизнес, фирми. Оборотите ни в „Държавен вестник“ ги пише. Работодатели сме, даваме заплати, на спорта помагаме, на сираци. Хората са благодарни.
– А защо борците пред вашия офис са строени като за война?
– С това понятие „борци“ се злоупотребява. За всички престъпления „борците“ са виновници, защото на някой му е удобно така. Ако и ти казваш „борци“, а разбираш ВИС-1, ще ти кажа, че аз съм единственият борец в тая компания. А, има още един, ако не се лъжа, да… Айде стига сме приказвали. Готово ли е интервюто?
– Не е още. Имам още въпроси към вас.
– Ще го довършим друг път тогава. Стига засега.
Интервюто с бившия борец, когото по-късно ще нарекат Бащата на борческата империя, излиза на 4 януари 1994 година. То е първото и единственото, което той дава за пресата. Около пет години след неговото погребение друг бивш борец ще ми каже, че е „най-лъжливото интервю“, което съм вземала. Тоя бивш борец се казва Георги Стоев.
ГЕОРГИ СТОЕВ, „борческият“ писател. Обажда ми се един ден по телефона и казва, че може да ме удави в информация за подземния свят. Бил в борческите бригади. И бил управител на офиса на ВИС известно време даже, но не по времето на моето посещение там, ами малко след това. Той лично захранвал писателя Христо Калчев с истории за неговите вулгарни криминални романи. Тия романи бяха нашумели тогава точно с това, че героите им много силно наподобяваха известни действащи лица от ъндърграунда – Васил и Георги Илиеви, Маджо, Братята Маргини, Барона, Пашата, Поли Пантев и други разни…
Питам Стоев – това, че е информатор на Христо Калчев, с когото аз много добре се познавам, дали по някакъв начин може да го докаже?
Можел, да, щял да ми донесе доказателство.
След три дни Георги Стоев пристига в редакцията – невисок, набит, с гладко кръгло лице – действително изглежда като борец.
Слиза от прашно черно БМВ, а до него застават двама бодигардове високи поне по метър и деветдесет, които иначе се возят отзад в купето.
– Добър ден, приятно ми е да се запознаем. Нося ви писмо от Христо Калчев – казва Стоев и ми подава една ръкописна бележка, в която чета:
До г-жа Ани Заркова
Ани,
Аз, Христо Калчев заимствах понятията „жътва“ и „откриване на ловния сезон“ от г-н Георги Серафимов Стоев против волята му.
Съжалявам за неволната заемка.
Тези понятия не са мои и няма да ги ползвам занапред. Както и други, чути от него.
Това написах доброволно.
Хр. Калчев
15.08.2001 г., София“
Препрочитам два пъти бележката с голямо любопитство и докато си мисля как и кога да сравня същинския почерк на Христо Калчев с тоя, Георги Стоев ми подава мобифона си – да говоря със самия Христо, сега.
– Ани – чувам гласа на известния писател в слушалката, – искам да знаеш, че Жоро Стоев ми е приятел, работил е за Васко Илиев и Поли Пантев, носи един от ония дванайсет пръстена, които Поли е дал на най-близките си приятели. Виж тоя пръстен, нека Жоро да ти го покаже. И ще ти разкаже интересни неща, можете да ги напишете заедно.
– Така ли? – питам. – И ти ли пишеш с него заедно? Щото в тая бележка, дето ми пращаш, нещо ми звучиш уплашено.
– Не, не, не, грешиш, от нищо не съм уплашен. Жоро ми каза, че ти не му вярваш, че ми дава информация за романите и аз ти я написах бележката за доказателство. Изслушай го, той много чете „Труд“ и много те уважава.
И ето ни след малко с Жоро и бодигардовете му в току що откритата закусвалня „Макдоналдс“ на булевард „Мария Луиза“, до Централните хали. Минава десет вечерта, изяли сме отдавна сандвичите, втори час седим на празна маса и не можем да се наприказваме. В това време неговите двама пазачи седят на входа и гледат страшно – жега е, а те са с черни вълнени шапки.
Жоро разказва и иска аз напечатам във вестника всичките му разкази – за Васко Бореца, за Поли Пантев, за Барона, за Маджо, за Карамански, за Бойко Борисов, за Пашата, за Женята, за генерал Гоцев и за Луканов. Говори така, сякаш тия хора отдавна и съвсем отблизо ги познава. Спомня си във връзка с тях за страшни и смешни, и тъжни неща. Всички те по онова време са повече или по-малко прочути, техните имена се срещат често в печата – и в криминалните рубрики, и не само в тях.
Докато си говорехме с Жоро в „Макдоналдс“ мъртъвците сред тия хора не бяха много – те тепърва щяха да се множат – а за живите се знаеше, че са силни и отмъстителни, за обиди не прощават. Разказвачът беше наясно с това, но не спестяваше оценките си за тях.
Обясняваше, че Луканов бил на върха на криминалната борческа организация – че той я е създал, защото искал и знаел как да преправи политическата власт в парична и следователно независима от партиите, които след Десети ноември –1989 започват да се редуват във властта.
По теорията на Жоро Стоев в мафиотската йерархия втори след Луканов бил генералът от запаса Любен Гоцев, който бил нещо като главен секретар на силоваците и те редовно изпълнявали получени от него задачи.
– Шпионажът е първата специалност на генерала – разказваше Жоро. – Той е завършил институт по международни отношения в Москва, кариерата му е била контролирана оттам и така е заемал високите постове по Татовото време и след това…
Нямах представа – небивалици ли бърбори тоя особняк, или си наставя в съчинение разни неща, за които е чул или чел тук-там. Но беше факт, че не бъркаше биографиите, с които и аз бях доста наясно. Украсяваше ги с подробности и се виждаше ясно, че му прави удоволствие да гледа как внимателно го слушам и си правя записки.
Няма спор, че Любен Гоцев е бил заместник-началник на Първо главно управление на Държавна сигурност, преименувано после в Национална разузнавателна служба, после заместник-министър на външното и на вътрешното министерство, а по-късно представител на България в ООН, пенсионер и неформален лидер на кръга „Монтерей“.
Какъв е тоя кръг „Монтерей“? Приятелски. Група бивши величия от апарата на БКП, тайните служби и дипломацията се събираха всеки вторник в ресторант „Монтерей“ на улица „Жолио Кюри“ в квартал „Изток“ и бистреха политиката, при което биваха считани и спрягани като политическо задкулисие.
Бай Любен Гоцев, както го наричаха и криминални типове, и политици, изглежда нямаше нищо против да го споменават като създател на групировките.
Той се усмихваше тънко, когато на два пъти го питах дали наистина на него се дължи появата на ВИС, СИК, ТИМ, „Аполо и Болкан“ и „ИПОН“. Не си даваше труд да опровергава плъзналите слухове, че именно на него, както и на други двама другари от апарата на Живков – Андрей Луканов и Огнян Дойнов – се дължи главоломният просперитет на бизнесмените Илия Павлов и Васил Божков, на банкера Емил Кюлев и на премиера Бойко Борисов. Отричаше, но някак с половин уста, че правителствата на демократичната република България се избират, издигат и свалят в ресторанта „Монтерей“, на неговата маса.
Към тази популярна история на конспирацията Георги Стоев добавяше, че най-близо до Гоцев е Маджо – че Бай Любен именно на Маджо дава мокри поръчки и тайнствени заповеди, които той препредава на паравоенни звена, а и споделя първо с него пъклените планове, по които се лее кръв и се раздават куфарчета с милиарди…
Според Стоев в криминалния бизнес Поли Пантев бил най-изобретателният и някой от завист пратил изобретателя на оня свят. Той разказваше още, че Поли Пантев дал на Васко Бореца идеята да въведе застрахователната дейност като прикритие на чистия рекет. И че Поли измислил и стикерите, по които крадците се ориентират къде да пипат и къде да не пипат. И пак Поли въвлякъл висаджиите в наркобизнеса въпреки първоначалната им съпротива.
Пашата и Бойко Борисов в разказите на Георги Стоев вървяха в пакет, винаги заедно. И в книгите, които той по-късно написа, пак е така – там Пашата – бившият командос е господарят, а Бойко – бившият пожарникар е слугата, който често се пречка на борците в краката.
Докато аз записвах легендите на борческия разказвач с часове, Бойко беше главен секретар на МВР. Далеч беше денят, в който щеше да стане премиер и то за повече от един мандат, и щеше да се окаже от малцината оцелели в гангстерската война, взела най-много жертви през петилетката (2001–2005), в която той командва борбата с престъпността.
На Жоро Стоев всички бабаити от групировките му бяха омразни, той искаше да свидетелства в прокуратурата срещу тях, но това не се случи и до смъртта му.
Питах го:
– Защо си търсиш белята?
Така. Имал дъщеря. Искал тя да го уважава. Решил да каже всичко, което знае за мафията и го казал в книгите на Христо Калчев, но Христо сложил на мафиотите измислени имена и хората ги възприели като плод на болна фантазия. Искал пред мен да разкаже всичко сега, аз да го проверя и да го напиша в „Труд“ след това, защото в „Труд“ се пишели верни неща и щели най-сетне да му обърнат внимание.
А сега, де. Той да каже, но аз отде да знам кое е истина, кое – лъжа? В ония години не допусках и за миг мисълта, че може в моя вестник да излязат недоказани или неверни работи.
Разделихме се след първата ни среща с Жоро със скромно обещание от моя страна: ще направим интервю, но в него той ще разкаже само доказуеми неща.
Тогава нямаше откъде да знам, че пo-късно Георги Стоев ще се прослави повече от всички живи писатели, ще даде стотици интервюта по телевизии, вестници и списания. И неговите книги за ВИС и СИК, излезли под редакцията на Владо Даверов в поредица, озаглавена „Свидетели на времето“, ще бъдат сред най-четените у нас през първото десетилетие на 21-вия век. Лошото е, че авторът им щеше да сподели съдбата на повечето герои от своя летопис, като издъхне на 7 април 2008 година под куршумите на неизвестен убиец.
Но ето как увлекателно описваше Георги Стоев приживе служебните си дейности в групировката на Васил Илиев:
– Висяхме на повикване в дискотеката „Нерон“, в ресторант „Мираж“ или в казиното на „Плиска“. Бяхме цивилни. Само охранителите в „Нерон“ носеха баджове, на които пишеше „ВИС“. Ние се сливахме с посетителите – студенти, ученички, журналисти, ченгета, войници и всякаква измет. Излизахме за малко, за да опердашим някой и пак сядахме да пием.
Пердашехме предимно крадци на коли, но също и други, които му се опъваха за нещо си на Васко в бизнеса. Некои ги слагахме в багажниците на старите му коли, с които си джиткахме, качвахме ги на Витоша – горе в планината и там ги превъзпитавахме на някое по-скрито място. Не знаехме кой в какво е сбъркал, защото много рядко сме били в течение на нещата, обаче възпитавахме и питахме – съгласен ли си? – а оня, като каже не, ние пак възпитавахме, докато каже – „съгласен съм“ или припадне… Пращаха ни да оправяме и Жоро Илиев, брат му на Васко, който се друсаше, движеше с разни боклуци и правеше такива щуротии с курви, че сутеньорите им викаха полиция. И разни бъзливи балъци щавехме, без да ни е поръчал някой, които, като чуеха, че сме от ВИС, се напикаваха от страх. Като ги надушим между чейнчаджиите в Кафе „Кравай“, премятахме ги, щото са тъпаци, водехме ги и ги връзвахме в един хангар, и те си даваха всичко след два шамара. Даже се молеха да служат при нас…
Васко знаеше това, но не правим ли големи издънки, не ни закачаше. Той все се мереше нагоре, наголямо. Взе да се облича в бяло, като баровците по филмите за италианската мафия, купи си и бял мерцедес, и бели чепици на цената на златото и си пусна до раменете косата… А пък ВИС-2 като направи, съвсем се наголемя. Не ходеше с нас и с брат си по кръчмите, седеше в новия офис, като Кръстника във филма на Копола, гледаше го постоянно тоя филм на видеокасети и раздаваше пари на разни лигльовци от „Олимпийски надежди“, които му целуваха ръцете: на тоя – пари за склад, на оня – за будка, за плувен басейн, за футболен отбор, за пето, за шесто… Капиталите му възлизаха поне на 60 милиона лева.
БОСЪТ НА ВИС Васил Илиев е застрелян на 25 април 1995 година, около девет часа вечерта в столичния квартал „Емил Марков“, докато пътува с белия си мерцедес към щаба на висаджийските бригади в ресторант „Мираж“. Следват го двама гардове в червен „Сеат“. Босът им е заповядал да се разоръжат – той не иска вече неприятности с полицията, плаща данъци, вади си на светло парите, освобождава се от нелегалния бизнес.
Убиецът се прицелва в него отблизо. Преди това лека катастрофа между две аудита с неизвестни шофьори препречва пътя на белия мерцедес и сеата на улица „Никола Каменов“. Катастрофата е инсценирана вероятно. Заради нея мерцедесът, взет за мишена, е принуден да забави ход, още повече, че срещу него се появява трети загадъчен автомобил на дълги заслепяващи фарове. Килърът изплува от тъмнината, гърми по Васил Илиев през прозореца на колата му, улучва го от три-четири метра разстояние и бързо се отдалечава. Гардовете от сеата ще споделят после пред следователя, че можели да му отвърнат със стрелба, но пищовите им ги нямало и те, като видели кръвта, потекла от работодателя им, хукнали да дирят помощ в ресторант „Мираж“.
Напразно.
Гръмотевичната новина за екзекуцията на Васко Бореца стресна подземния свят. Тя разбуди даже и заспалите депутати, които седмица по-късно почнаха да пишат Наредба за пререгистрация на застрахователните дружества и Закон за мръсните пари.
– Как натрупах първия милион? Това е най-нежеланият въпрос за Васил Илиев и някои други лица от етапа на първоначалното натрупване на капитала – заяви министърът на правосъдието (1995–1997) Младен Червеняков. Него съм го запомнила и с това, че на една кьор-софра с митничари, където се видяхме, предпочете да не ме познае. Като столичен шеф на БСП и народен представител той не повдигна повече въпроса за първия милион в богатствата на някои изтъкнати господа и другари. Що се отнася до богатия основател на мощната по това време ВИС, той и без туй не можеше вече нищо да каже.
Наемният убиец е пратен при него само няколко дни след като Илия Павлов, шефът на „Мултигруп“ – най-влиятелната тогава икономическа групировка, обявява, че къса със сенчестия бизнес. В интервю за вестник „Дума“ от 13 април 1995 година Павлов съветва полулегалните структури, каквато е тази на Васко Илиев, „да се откажат от незаконната част на своите деяния, да отрежат от себе си тази ненужна част от бизнеса си, както гущерът къса опашката си, за да спаси живота си, защото е по-добре да имаш по-малко пари и да си жив и на свобода, отколкото по-богат, но зад решетките или заровен в земята.“
Дали тоя афоризъм на Илия Павлов за опашката на гущера, който предизвиква сензация, е пряко свързан със смъртта на главния висаджия Васил Илиев, и до днес не е ясно. Но тъй или инак, през 2003 година е застигнат от куршуми и неговият автор.
– Те и двамата, и Васил, и Илия бяха сътворени от Луканов, но мисиите им бяха различни и затова по различно време станаха излишни – казваше Георги Стоев, без да знае, че ще бъде пратен на оня свят няколко години след тях. Това неговото схващане се споделя от доста други анализатори – икономически, политически и криминални.
Командваната от Васил Илиев стопанска структура след погребението му изглежда обречена на разруха. Над 40 клона от застрахователната кампания преживяват разрушителен трус, спират работа десет от фирмите му.
– Всичко, свързано с Васил Илиев, вече принадлежи на миналото – бърза да заяви тогавашният вътрешен министър Любомир Начев. Но не е познал.
Братът на убития – Георги Илиев, поема управлението на ВИС-2 и новорегистрирания ВАИ-Холдинг така, че легалните им и нелегални структури продължават дълго още да функционират.
– СЪБРАЛ СЪМ много добри специалисти и с тяхна помощ продължавам деловите начинания на брат ми. Работя по четиринайсет часа на ден и мисля, че успявам, макар да нямам таланта на Васил – заявява Георги Илиев през есента на 1995 година. Записвам думите му в новооткрития му офис на булевард „Витоша“. Главният редактор Тошо Тошев ми е уредил интервюто с него, като е взел повод от едно церемониално дарение, което ВИС-2 прави в сирашки дом, на което вестникът е поканен. Георги знае, че брат му е говорил с мен навремето и ме приема с уговорката, че и той, като него щял да даде едно единствено интервю – първо и последно.
– Бяхме борци, вече сме бизнесмени – казва, когато го питам дали ще съумее като брат си да овладее борбената енергия на толкова много мъже, които искат бързи пари и са готови на всичко, за да ги спечелят.
А дали се бои, че ще го сполети съдбата на батко му и ще си отиде, като него, млад?
– То е божа работа – отговаря – каквото ми е писано, ще стане.
Докато говори, Георги Илиев избягва да срещне очите ми. Казват, че това било характерно за хора, които мамят или употребяват опиати – да не гледат право в събеседника си, а над главата му. Той е хубавец, за разлика от по-големия си брат, но има същата грозна съдба – изживява се за кратко като император и умира 34 – годишен.
– Ако някой е мислел да унищожи бизнеса на Васил Илиев, като посегне на живота му, той не е постигнал целта си – коментира Чавдар Писарски, който е председател на Съвета на директорите на компанията ВИС-2 от основаването й през август 1994 година.
Разговарях и с него три години по-късно, през февруари, когато той дойде в редакцията, за да поиска платена реклама.
Пристигна сам, колата остана да го чака навън, без охрана. И друг път беше идвал, защото отговаряше за пиара на компанията. Някой го беше избрал за нейно лице неслучайно – изискан мъж, висок, с прошарена коса, безукорно облечен, привлекателен и с подчертано добро възпитание. Следователят Богдан Карайотов ми беше казал, че е зет на Венелин Коцев – бившият секретар на Централния комитет на комунистическата партия – държава. Беше, също като тъста си, дипломат, макар непрофесионален. Като застраховател си разбираше от занаята, движеше белия бизнес на групировката и вероятно беше държан далеч от черната ѝ работа.
Такива хора като него – от сой и с придобит по време на социализма опит в застраховането или в други професии – се назначаваха и в силовата групировка СИК, а полицейските им досиета си оставаха чисти.
– Доста време мина от смъртта на Васил Илиев – ми каза Писарски в онази зима. – Имаше някои сериозни версии и сигнали за убийството… И ние ги проверявахме, както и полицията, но не доведоха доникъде.
– А как се развиха делата на ВИС-2 след смъртта на основателя ѝ?
– И ВИС-2, и ВАИ Холдинг се разрастнаха. Броят на обектите на холдинга се увеличи и още се увеличава, расте и оборотът на застрахователната компания.
До смъртта на Васил Илиев компанията не е от най-големите на застрахователния пазар, чийто обем като цяло възлиза тогава на около 5 милиарда стари лева годишно. От тях над 3 милиарда са застраховките на големи обекти – държавни предприятия, едри частни фирми, застраховки „Живот“ и „Социално осигуряване“, където играят компаниите „Орел“, „София инс“, „Европа“, „България“. В застраховането на автомобили първенци са „България“, ДЗИ, МИK. Останалата, по-скромна част от пазара, е поделена между бившите охранителни фирми. Там е и ВИС-2, чиято дейност е не повече от една пета спрямо големите компании.
Отначало застраховките с лепенка „ВИС-2“- надпис плюс рискунка на лъвче до него – са едно измислено от приближените на Васко Бореца прозрачно прикритие на добрия стар рекет. Този рекет си продължава, само че вече под кодовото име „застраховане“, както по-рано под името „охрана“.
Крадците на коли по онова време са единаци и са сравнително малка бройка в сравнение с тия в разрасналата се по-нататък автомафия. По данни от полицията има-няма хиляда занаятчии, висаджиите ги познават и ги профилактират лично, за да не задигат застрахованите от тях коли.
– Профилактиката е много жестока – разказваше ми следователят Богдан Карайотов. Той разпитвал лично хора с горени нокти и пети, със счупени ръце, носове и крака, с рязани уши, с обръснати до голо глави, целите в рани и синини. След тия зверски разпити всичко тайно ставало явно, връщало се всяко возило, погрешка откраднато, малтретирани били ченгета и митничари, които помагали в износа на краденото.
Така имуществото на хората, подписали договори с ВИС-2 в ония години, се оказва сериозно гарантирано. Процентът на щети от кражби в борческата компания е значително по-малък в сравнение с този в ДЗИ, МИК и „България“. И клиентите се множат.
Постепенно служителите на Васко Бореца се специализират в легалната застрахователна дейност. Самият той става запален идеолог на тяхната специализация в угода на закона. Започва да ги поучава как да пазят авторитета на компанията. Разгонва силовите играчи, като Маймуняка и Поли Пантев – страшилищата на автоапашите. Поли Пантев е дълго време негова дясна ръка, но после бива отдалечен и държан на разстояние, а неговото място се заема от застрахователи с висше образование.
– Васил Илиев се промени и почна да отказва мръсни поръчки от политици, от „Мултигруп“ и от разни други играчи, които на обществената сцена са целите в бяло – разказа ми Карайотов, но то беше чак, когато разследването за убийството пред „Мираж“ беше прекратено по давност. В последните си дни босът на ВИС не само отказвал да праща килъри за някого по нечие искане, но провождал хора в полицията да подават сигнали, че следва някой в подземния свят да бъде ударен и полицаите се смеели:
– Колегата лейтенант от запаса ни е пратил подарък.
Неслучайно в дните около погребението на Борческия император, друг бивш борец – Младен Михалов-Маджо, един от собствениците на СИК – тази толкова сродна на ВИС компания – излиза от мълчанието си и заявява:
– Борците бяха момчета за всичко и ги наказват, когато искат да се откажат от мръсната работа и да развиват самостоятелен легален бизнес. Убиха Васил, носят се слухове, че аз съм следващият. Ние се стараем да покажем порядъчност, да работим честно. Изглежда това не се харесва на някои икономически групировки. Може би те са си мислели, че ние винаги ще си останем момчета, които няма да пораснат.
…Но момчетата с мускулите пораснаха – всичките, които оживяха след продължителната гангстерска война. Дълги години след смъртта на първия борчески бос Васил Илиев, сподвижниците му печелят легално от лесен бизнес – търговия с алкохол и с цигари без бандероли, контрабанда с бяла техника или китайско карго. Регистрите на БУЛСТАТ го показват. Според тях повечето от дружествата, основани в златния борчески период – от 1994 до 1996 година, функционират и след края на века. Техните собственици създават и нови дружества – пак в благодатни законни сектори, като туризма и хазарта. В кръга около тях редят приватизационни сделки, от които само държавата не печели. Заради пари и влияние ВИС и СИК неведнъж влизат в престрелки.
Но друг път икономически интереси изглаждат конфликтите между тях и следва подялба на територии и сфери на влияние. В определен период СИК завзема курортите Боровец и Златни пясъци, в друг период – Слънчев бряг, а в следващия ВИС се настанява там. По едно време в Съни бийч сикаджиите притежават комплекса „Парадайс“, ресторантите „Лазур“, „Сатурн“ и „Калигула“, а висаджиите – хотелите „Орел“ и „Астория“, ресторант „Дюни“ и местния яхтклуб. В по-късните години имената на туристическите перли се сменят и една друга трибуквена групировка – ТИМ става номер едно по морето.
Междувременно ветерани на борческото движение си купуват освен хотели и политици на едро. По-суетните се качват и сами на политическата сцена, влагат парите си в чужди банки и въртят през офшорки спечеленото. Политическият рекет достига висоти, от които рекетът с лепенките на ВИС и СИК изглежда дребен и незначителен.
В българската криминалната практика обикновено успехът се постига отначало с насилие, а впоследствие с предприемаческа дейност. Делови хора, предприемачи, строители, бизнесмени – така определят себе си най-различни злодеи, разчитайки на късата памет на свидетелите, на бездействието на прокуратурата, полицията и следствието, както и на примирението, с което честните хора приемат, че в основите на всяко богатство е заровено престъпление.
БЕЗ СЪМНЕНИЕ, ОТ ВСЯКО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ остават следи и те могат да бъдат намерени. Дори и гениите на злото не могат да постигнат идеално изпълнение – без нито един пропуск, по който да ги разкрият и да ги вкарат в затвора, гарантира бащата на детективския жанр сър Артър Конън Дойл.
Така е на теория. И на практика е така, само че някой трябва да тръгне по дирите на крадците и убийците – някой криминалист – опитен, умен, неплашлив, без нечисти мисли, болни амбиции и паричен апетит. Такива има, но по нашите земи те са изчезващ вид, чиято численност е намаляла до крайност поради невъзможността му да се приспособи в окръжаващата го общественополитическа среда.
Като криминални репортери ние с колегите ми от отдела отразявахме всеки ден разстрели, побои, обири, афери и неслучилите се след тях съдебни процеси. След Крушата куршумите отнесоха не само Доцента и Крокодила, но и Герман Винокуров, Деян Добрев, Картофа, Богата… Наблюдавайки разследванията, открихме интересна закономерност – разследващите стигат по кървавите следи до нещо съществено, само ако не опира до „висши интереси“. Така например те откриха убиеца на Крокодила – бодигардът му, бандит лаик, който го гръмнал без да иска. Обаче кой е Крокодила? Със своите десетина преправени на бензиновози автомобила, той беше нищо и никакъв в сравнение с другите, които газеха югоембаргото с цистерни и влакови композиции. Впрочем, и след неговата екзекуция беше спазено правилото за щадящото бандита правораздаване – пуснаха го само след има-няма девет месеца на свобода, за да върви бандитския му трудов стаж.
По-различно се развива действието в ония случаи, които наричаме „неразкритите големи убийства“ – като тези на Луканов, на боса на ВАИ-Холдинг Георги Илиев, на едрия контрабандист Иван Тодоров-Доктора, на банкера Емил Кюлев или на инженер Янко Янков, кмета на Елин Пелин. Край тях мирише на международни икономически апетити, на милиони в зелено, на петрол и барут, на власт и корупция. Тая миризма разгонва детективите, както пешкирът разгонва мухите. Така е още от първите години на прехода от тоталитарното устройство на държавата към това, което се получи след това. С течение на времето престъпността у нас слага в джоба си все повече и повече детективи, прокурори, съдии, партии и политици.
– България още не е родила своя Шерлок Холмс – заключава шефът на издателство „Труд“ Никола Кицевски, докато редактира книгата, в която съм събрала всичко известно за неразкритите мафиотски убийства. На първата ѝ страница той слага уговорка:
„В тази книга не се дават отговори. В тази книга се поставят въпроси. В положението, в което се намира България днес, понякога и това е много.“
ЧЕ СИ НЯМАМЕ НАШ ШЕРЛОК ХОЛМС – нямаме си и отникъде не се появява, но пък чуждите експерти, които идват у нас, за да ни помогнат да преборим престъпността, с всеки изминал ден на 21-вия век се множат.
Докато пиша тия редове, пристигат от Брюксел специалистите, които зам. шефът на Еврокомисията Франс Тимерман ни праща „на терен“ по искане на премиера Борисов. Германският министър за Европа Михаел Рот също командирова в София немски юристи. Водят се разговори със Световната банка – и техни хора да дойдат, за да подобрят калпавото правосъдие у нас. И британски експерти неведнъж стягат куфари за България и носят в тях различни „инструменти“ – за префасониране на Висшия ни съдебен съвет, за почистване на държавното ни обвинение и за хигиенизиране на затворното дело.
– Въпреки, че са с различна система, чужденците имат много добри практики в мениджмънта на прокуратурата и съдилищата, и ние ги каним да ги споделят – посочва с упование през 2016 година правосъдната министърка Екатерина Захариева. Това е основната мисъл, с която тя начева и не довършва своя мандат преди да се озове на друго, по-високо място в държавната администрация – това на първия дипломат.
Но новините за успешната акция „Външна помощ в борбата“, които тя периодично съобщава с радост, будят по-други чувства у магистратите. От коментарите им пред „Труд“ и в сайта „Правен свят“ блика ирония и сарказъм.
– Горещо препоръчвам на госпожа Захариева да вземе и Султана на Бруней за консултант – казва прокурор с дълъг стаж. – Предполагам, че Султана ще създаде най-малко проблеми в разходната част на бюджета, а ще бъде точно толкова полезен, колкото белгийските, люксембургските, патагонските и прочие консултанти и не по-малко от самата нея.
– Германските експерти от Кьолн ли ще бъдат? А британските дали ще са от Родъръм? – пита във интернетфорума друг магистрат. Този въпрос е язвителен, понеже се разбра, че в тези два града имигранти се гавриха безнаказано с жени и деца.
Ето още коментари на наши юристи. Скептични. Ядни. Обидени.
– Да заповядат външните експерти във Висшия ни съдебен съвет (ВСС) и във всичките ни съдебни палати. И в Министерския съвет да заповядат, щом ги канят, и в президентството, и в Народното събрание. Току виж българската част от тези институции станала излишна след това. Чудя се що не ни пратят направо един губернатор?
И още:
– Поканата да дойдат експерти от чужбина е все едно да викаш неволята от народната приказка. Тя говори за пълна некомпетентност на отговорните за реформата политици. Ние имаме способни практикуващи юристи. Няма да стане нищо, ако не си го свършим сами.
И друго:
– Що милиони дадохме на чужденци през годините, за да ни учат! А нас, българските магистрати никой не ни пита за нищо. От нас се иска само да работим за жълти стотинки и да си мълчим, когато политиците ни слагат тям угодни и послушни ръководители.
И трето:
– Пак ще има проба-грешка! Че нали по чужд акъл направихме и ВСС, и БОРКОР, и КПУКИ, и спецсъда, и спецпрокуратурата? И какво? Нищо и половина. В момента евробюрократите се възбуждат от някакъв нов орган против корупцията, който си е измислила вицепремиерката Кунева само и само да им се отчита. И ние пак ли страстно да въздишаме?
Неоспорим факт е, че съветите на чужденците за това как българската държава да победи в несъстоялата се битка с мафията, са доста противоречиви.
Съветват ни:
Да ликвидираме следствието по баварски модел! – а после – не, да го възстановим!
Да допуснем по френски модел студенти с един изпит да стават съдии – а после – не, да не допускаме това – моми преди да се сгодят, да развеждат и да присъждат родителски права или момчета с тройки по търговско право да решават спорове за милиарди!
Да има тайно гласуване във ВСС – а после – не, да бъде явно!
Имам списък с разнопосочни съвети отвън, които ние с благодарност получаваме и следваме сляпо – недовършен е Съвет №2, но започва Съвет № 3 и продължава до Съвет № 19… Колко пари са взели даващите съветите по разни европроекти не може да се каже, защото е тайна, но пък са очевидни резултатите в правосъдието и вътрешните ни работи.
Правила съм три интервюта с нашумелия по едно време немски експерт Ролф Шлотерер, наричан в пресата Бащата на БОРКОР. А БОРКОР – това е една доста особена институция за борба с корупцията, която се роди, много пари изяде и умря от удавяне, като се вля в КПКОНПИ – една по-млада институция за същата борба, в която се вляха по-стари.
– Чух шегата – заяви при първата ни среща Ролф – че БОРКОР е кръстен на Борко, любимото куче на премиера. Тая шега ме развеселява. Истината е, че ние най-напред с вътрешния министър Цветан Цветанов обсъждахме идеята и аз попитах: „Как се казва на български „борба с корупцията?“. Като чух, реагирах на момента – добре, от днес нататък ще наричаме БОРКОР нашия проект.
– Има ли немски БОРКОР? – попитах и Ролф отговори веднага:
– Не, такова нещо в Германия няма.
– А защо да го експериментираме у нас?
– На вас ви трябва уникален модел за борба с корупцията, понеже сте уникална държава, единствена по рода си – отвърна германецът. – Поговорката „Законът е врата в полето“ е българска, необичайна. И в Германия има корупция, и в цял свят – тя е стремежът на хората към лична изгода, а спирачките ѝ са законът и моралът. У вас корупцията е друго – тя е средството, което задвижва неработещите институции.
Ако може някой, нека да възрази. Аз не можах и Ролф продължи:
– Уникалният БОРКОР е продукт на кибернетиката и няма да арестува корумпирани политици, но резултатите му ще са измерими. Шест месеца след като инсталираме с него мерки в обществените поръчки, гражданите ще ги видят.
Добре звучи. Обаче какво се случи? След като похарчи 35 милиона лева с най-добри намерения, разбира се, Ролф се върна в своята родина с думите:
– Главният прокурор Борис Велчев ми каза, че в България работи една единствена система – системата на колективната безотговорност – само тя. Аз отначало не му повярвах, но вече знам, че е прав.
Друг виден чужд експерт – Хелмут Палдер, баварец, доктор по право, повече от двайсет години участва в подобряването на правораздаването в България. От 2003 година до наши дни той запълваше свободното си време с два дългосрочни проекта за подпомагане на българската прокуратура и беше чест гост у нас. Тактиката му беше да хвали главните прокурори за тяхната работа и да ги критикува, като им свърши мандата. Започна дейността си с препоръка към обвинителите да вкарат в затвора политиците, които го заслужават и я продължи с това, че уреди обвиняемия за злоупотреба с власт вицепремиер Цветанов с баварски адвокат – Ханс Петер Ул – депутат от Бундестага. Адвокатът Ул се почувства у нас много добре, стана активист на управляващата партия ГЕРБ и надви с лекота държавното обвинение, като извоюва четири оправдателни присъди за своя клиент.
Имаше и един шампион на Испания по джудо – Анхел Луис Браво, началник на Полицейската академия в Мадрид, който дойде по едно време да девоенизира нашето МВР по испански модел.
– По испанския модел чрез точкова система всеки полицай в България ще получава заплата според качеството на работата си – ръкомахаше Браво, рекламирайки своята дейност. И депутатството, като го слушаше въодушевено, реши да облече българският полицай като карабинер.
– Нашите полицаи, за разлика от испанските – констатира любезно един народен избраник – приличат, меко казано, на гащници.
А на какво заприличаха след това?
Един от главните секретари на МВР – Калин Георгиев (2009–2013) го обясни по следния начин:
– След две противоположни реформи в министерството аз вече не съм генерал, нито съм главен секретар. Аз съм „държавен служител с висше образование категория А и висш ръководен персонал със специфично наименование главен комисар на длъжност генерален комисар“. Такъв е според закона моят ранг . А генерал-комисарската ми униформа е толкова пищна и шарена, че приличам с нея едновременно на пуяк и на конгоански маршал.
Записвайки прилежно всички изявления, аз открих постепенно, че има нещо общо между всички външни експерти, които се изреждат върху нашата система. Всички те, независимо от това, което казват и правят, не живеят тук. Заминават си от България. А ние оставаме.