Янис Варуфакис, theatlantic.com
Международният валутен фонд (МВФ) изплаши пазарите и изненада коментарите, като укори консервативното правителство на Обединеното кралство за фискалната му безотговорност. Шокът беше осезаем. МВФ да критикува правителството на голяма западна икономика беше малко като портиер да се кара на наемодателя, че е изложил на риск оценката на стойността на сградата. Това чувство за обръщане на обичайния ред на нещата беше още по-остро, защото, да не забравяме, британските консерватори, торите, под желязното ръководство на Маргарет Тачър, бяха тези, които написаха книгата за фискалната честност като основата на неолиберализма. МВФ прекара повече от четири десетилетия, налагайки тази ортодоксия на нещастните правителства по целия свят.
Сякаш в опит да засили вълнението, което знаеше, че ще предизвика, в комюникето на МВФ се стигна дотам, че то порица британското правителство за въвеждането на големи данъчни облекчения (сега частично отменени след намесата на МВФ), защото те ще „облагодетелстват най-вече хората с големи доходи“ и „вероятно ще увеличават неравенството“. Торите, лоялни към обсадения нов премиер на Великобритания Лиз Тръс и американските по-яростни републиканци, и международните икономически експерти и дори някои от моите другари отляво за кратко бяха обединени от общото недоумение: откога МВФ се противопоставя на по-голямото неравенство? Човек ще бъде трудно да идентифицира една-единствена „програма за структурно приспособяване“ на МВФ и за това попитайте Аржентина, Южна Корея, Ирландия или Гърция (където някога бях финансов министър, който трябваше да преговаря с МВФ) за условията, свързани със заемите им и това да не увеличи неравенството. Дали закоравелите бюрократи на фонда са се радвали на момента от пътя към Дамаск?
Три теории се появиха за мотивите на МВФ да се противопостави на данъчните облекчения в Обединеното кралство за богатите. Едната е, че бордът на МВФ се страхува, че фондът ще се затрудни да събере достатъчно пари, ако Лондон впоследствие поиска една спасителна програма. Другата теория, изразена от бившия министър на финансите на САЩ Лари Съмърс, е, че МВФ сега е разбрал, че трябва да покаже равнопоставеност в отношенията си с богатите и бедните страни. „Когато има кризисна ситуация или политики, които са явно безотговорни, е някак естествено МВФ да вземе някакво отношение“, каза Съмърс пред Financial Times, добавяйки: „Не мисля, че МВФ трябва да прави разлика между своята богата страна от акционери и неговите акционери от нововъзникващите пазари“.
Трета теория следва обосновката на преобразуването на Полин, предполагайки, че изявлението на МВФ, осъждащо раздаването от правителството на Тръс на благини за свръхбогатите, може да отбележи коренна промяна в базираната във Вашингтон институция. Според тази гледна точка МВФ осъзнава, че за да спаси международния либерален ред от различните авторитарни популисти, възходящи в света като Доналд Тръмп, Джорджия Мелони, Марин Льо Пен, Виктор Орбан, Нарендра Моди и Жаир Болсонаро трябва да измести мисията си в една по-социалдемократическа посока.
Макар и интересни тези хипотези, нито една от тях не е ангажирана с реалността, на която МВФ отговори с изненадващото изявление от миналата седмица. Идеята, че Лондон ще се заеме с твърде голям спасителен план, за да може МВФ да го обезпечи финансово е абсурдна. Великобритания е богата страна, която взема заеми изключително във валутата, която се печата от Банката на Англия. Ако се стигне до най-лошото, централната Банка на Англия може да повиши лихвените проценти до 6 %, за да стабилизира стерлинга и паричните пазари. Лихвен процент на това ниво със сигурност би разрушил икономическия модел на Обединеното кралство от последните 40 години, но всеки път това би бил изборът пред спасяването от МВФ.
И имам опит от първа ръка, който противоречи на теорията, че МВФ едва сега, за първи път, е решил да се изправи срещу една страна от G7, чиято политика смята, че застрашава световната финансова стабилност. По време на моите преговори като министър на финансите на Гърция с МВФ през 2015 г., висшите служители на фонда бяха открито язвителни за отхвърлянето на правителството на Германия за пълния план за преструктуриране на държавния дълг на Гърция и те обвиниха Берлин, че подкопава финансовата стабилност на Европа, а оттам и на света.
Една година по-късно, в телефонен разговор между висшите служители на МВФ, публикуван от WikiLeaks, неговият европейски шеф каза на свой колега, че МВФ трябва да се изправи срещу канцлера на Германия и да каже: „Г-жо. Меркел, има въпрос. Трябва да помислите кое е по-скъпо: да продължите напред без МВФ… или да изберете облекчаването на дълга, от което смятаме, че Гърция се нуждае, за да ни задържи на повърхността“. Толкова за втората теория, че МВФ сега трябва да започне да действа спрямо западните правителства по начина, по който действа спрямо развиващите се страни.
Това ни води до третото и най-интересно от трите обяснения, че за да се спаси глобалния либерален ред от десния популизъм, МВФ се превръща в социалдемократичен, дори „събуден“, както някои от британските тори го обвиняват, че прави . Страхувам се, че истината е по-малко героична. Това, което се случи миналата седмица, е просто, че МВФ изпадна в паника. Заедно с другите умни хора в правителството на САЩ и Федералния резерв, служителите му се страхуваха, че Обединеното кралство е на път да направи на САЩ и останалата част от G7 това, което Гърция направи на еврозоната през 2010 г. и да предизвика неконтролируем финансов ефект на доминото.
В дните преди изявлението за мини бюджета на правителството на Тръс, пазарът на държавните ценни книжа на САЩ за $24 трлн., и чието състояние решава дали глобалният капитализъм диша или се задушава, вече беше навлязъл в това, което един финансов анализатор нарече „вихър на нестабилност“, невиждан от краха през 2008 г. или от първите дни на пандемията. Доходността на референтните 10-годишни облигации на правителството на САЩ се е повишила рязко от 3,2 % до повече от 4 %. Още по-лошо е че, голям брой инвеститори наскоро останаха настрана от търга за новия американски дълг. Нищо не плаши властимащите повече от призрака на стачката на купувачите на пазарите на облигации в САЩ.
За да успокоят нервите на инвеститорите, служителите излязоха с успокояващи съобщения. Нийл Кашкари, президент на Федералния резерв на Минеаполис, обобщи духа по следния начин: „Ние всички сме обединени в работата си да върнем инфлацията до 2 % и сме поели ангажимент да направим това, което трябва да направим, за да се случи това”. Това беше моментът, в който правителството на Обединеното кралство избра да обяви най-експанзионистичната фискална политика на Великобритания от 1972 г. насам.
Американските служители не бяха единствените, които се разтревожиха. Дни преди така нареченото фискално събитие на лондонското правителство, Европейският борд за системен риск – орган, създаден от ЕС след кризата от 2008–2009 г. – издаде първото си общо предупреждение, което на практика потвърждава, че финансовите пазари в Европа са изпаднали в вихърът на волатилността, възникнал в САЩ. Европейските доставчици на електроенергия бяха фалирани поради ангажиментите си за бъдещи поръчки на прекомерни цени, а мощната производствена индустрия на Германия беше затворена поради недостига на природен газ, а публичният и частният дълг нарастваше бързо.
Допълнителен финансов шок от Обединеното кралство имаше потенциала да предизвика огромни странични ефекти в цяла Европа и извън нея. Ако американският високорисков пазар можеше да тласне френските и немските банки към скалата от 2008 и 2009 г., тази последна ударна вълна от Англосферата можеше да причини подобни щети, особено ако разтърси пазара на държавните облигации на САЩ.
Пред лицето на тази нарастваща трансатлантическа буря, решението на МВФ да се намеси не беше изненадващо. Единственият останал пъзел е защо МВФ посочи ефектите, причиняващи неравенството, от намаляването на данъците на правителството на Тръс за свръхбогатите. Въпреки че силата на обстоятелствата е променила нещо значително, аз се съмнявам, че това означава смъртта на неолибералните инстинкти на МВФ. Много по-вероятно е следното: МВФ е осъзнал, че политиките за генериране на неравенство след 2008 г., които той помогна да се наложат, са хвърлили северноатлантическия капитализъм в състояние на позлатена стагнация, която сега е нестабилна, и се страхува, че вихърът на нестабилността ще се влоши при новините за мерките и това би създало още по-голямо неравенство. Ако МВФ е започнал да не харесва неравенството, това е само защото МВФ вижда неравенството като заместител на системната нестабилност.
След финансовия колапс от 2008 г. САЩ и ЕС приеха политика на социализъм за банкерите и строги икономии за работническата и средната класа. Това в крайна сметка саботира динамиката на северноатлантическия капитализъм. Строгите икономии свиха публичните разходи точно когато частните разходи се сринаха и това ускори спада както на частните, така и на публичните разходи или с други думи, съвкупното търсене в икономиката. В същото време количественото облекчаване от страна на централните банки насочи реките от пари към Големите финанси, които ги прехвърлиха към Големия бизнес, който, изправен пред това ниско съвкупно търсене, ги използва, за да изкупи обратно собствените си акции и другите си непродуктивни активи.
И личното богатство на малцината скочи до небето, а заплатите на мнозинството стагнираха, инвестициите се сринаха, лихвените проценти спаднаха, а държавите и корпорациите станаха пристрастени към безплатните пари. След това, след като пандемичните локдауни задушиха предлагането и схемите за отпускане на пари повишиха търсенето, инфлацията се върна. Това принуди централните банки да избират между мълчаливото съгласие с нарастващите цени и взривяването на корпоративните и на държавните зомбита, които бяха подхранвали повече от десетилетие. И те избраха първото.
Изведнъж обаче МВФ видя загубения капацитет на либералната върхушка да стабилизира капитализма, отразен в нарастващото икономическо неравенство. Така че, това е последното нещо, от което пазарите се нуждаят, и технократите на фонда осъзнаха, че това е повече социализъм за богатите. Но ще е необходим подвиг на пожелателно мислене, за да се изтълкува паническата реакция на МВФ като искрено обръщане към икономическото преразпределение и социалната демокрация. Това беше едно предупреждение срещу акта на самонараняване на елита.
