От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
Повечето от спомените за моя първи 60-дневен престой в софийската Пета градска болница са бледи, понеже съзнанието ми бе замъглено от силните болки. Въпреки това отчетливо се връщат в паметта ми и до днес някои от срещите и разговорите там.
Никога няма да забравя например визитата на трима стачкуващи машинисти – лидери на гладния протест на жп съсловието срещу ниските заплати и политическите уволнения в бранша през пролетта на 1998 г.Продължете с четенето
От книгата на Анна Заркова „Главните прокурори: От Татарчев до Гешев“
„Никога никому не съм свалял шапка”
„Майка ми беше светица, дядо ми – главен прокурор и съдия”
Аз съм първият демократично избран главен прокурор на България. Може би това е и по наследство. Моят дядо по майчина линия е бил също главен прокурор в началото на 20-ти век. Той се казва Иван Крафт и е бесарабски българин. Преди това е бил съдия. Като окръжен съдия на Пазарджик е осъдил на смърт убийците на Алеко Константинов ( Български писател, адвокат и общественик, автор на „Бай Ганьо“, „До Чикаго и назад“, пътеписи и фейлетони, осмиващи властта.**) Алеко е застрелян погрешка, при неуспешен атентат срещу съпартиеца му, депутата от Демократическата партия Михаил Такев през май 1897. Двамата д Алеко са пътували с файтон за Пазарджик, когато ги причакали в засада убийците. Били от село Радилово (Радиловският кмет Петър Минков и съселяните му Милош Топалов и Петър Салепов). Стреляли с пушка, заради някакъв спор за земи и гори. Обаче Такев си останал невредим…
От книгата на Анна Заркова „Главните прокурори: От Татарчев до Гешев“
Думи за сбогом
В предпоследния ден от живота си Иван Татарчев лежи тежко болен в отделението по неврохирургия на Военномедицинската академия в София. В съзнание е, въпреки че е претърпял сложна операция на мозъка, два от седемте байпаса на сърцето му не работят и вестниците пишат, че е в кома.
„Обърни се, миличък, още малко надясно, хайде още малко, можеш, браво, браво“ – окуражава го една медицинска сестра по време на сутрешната визитация. После, пред репортер на „Труд“, сестрата разказва:
„Като се обърна, Татарчев ми се усмихна широко и каза: Говори ми, говори ми така, обичам да ме хвалят. Жалко, че няма да съм на погребението си, за да чуя какво ще говорят за мен.“
Прочутият й пациент не губи чудесното си чувство за хумор до последния си момент. Издъхва тихо, насаме.