Анна Заркова,
вестник „Галерия“
Чиновничка от Българската академия на науките напада девойки в студентските общежития и ги души.
Това не е епизод от филм на ужасите, а част безумието в обкръжаващата ни действителност.
„Нахвърли ми се в асансьора. Млада жена, невзрачна на вид. Скочи рязко върху мен и ме стисна с две ръце за гушата… Била параноичка и решила, че я преследвам”, разказа една от потърпевшите. И тя, и приятелките ѝ не смеят да се прибират сами вечер:„Оглеждаме се и треперим. В град или в джунгла живеем?”
Живеят в столица на европейска държава. Обаче държавата е България. Тук, когато не работим онлайн от леглото, срещаме все повече луди хора – по улиците, в офисите и по коридорите на жилищните блокове – говорят си сами, понякога си пеят, друг път подвикват след нас, повечето са облечени странно, една гола баба се мярка по Женския пазар, брадат младеж седи ухилен на тротоара и току протяга крак да спъне някоя по-засукана минувачка.
Не сме в безопасност и когато седим на дивана пред телевизора. Ако го включваме редовно сутрин на публицистичните рубрики, със сигурност рискуваме да се заразим от политическа шизофрения.
Повечето от политиците и говорителите им, които ни облъчват от екрана, видимо живеят в две реалности – нашата и тяхната, в която струи благодат. Здравомислието на зрителя, колкото и да е непоклатимо на първо време, неизбежно се поддава на въздействието на познатите до болка телевизионни събеседници – „експерти”, „журналисти”, „политолози” и „професори със собствени институти”, чиито светогледи се определят от техните спонсори, но често са и симптоми за психотично разстройство.
Твърди се, че в 7-милионна България има около 70 хиляди шизофреници. По статистиката в световен мащаб шизофренията обхващала около 1% от населението във всяка страна.
Според специалистите тя е резултат от нарушен баланс на мозъчни химически вещества, който води до възприемане (виждане, чуване и осмисляне) на несъществуващи неща. Страдащите от нея имат специфични емоции и трудно правят преценка на действителността. Някой от тях може да смята, примерно казано, че е абониран за председателския пост на някоя партия и смяната му ще доведе до гибелта ѝ. Друг може да вярва, че „оставка” значи „оставам” на шефското място, а не обратното. Трети може да е убеден, че е роден за пожизнен премиер. Четвърти може да си мисли, че прокурорите и съдиите трябва да решават казусите, както той им нареди. Пети може да седи в скута на един „дерибей”, да пие с него „мазно турско кафе” и да си въобразява, че е най-правоверния демократ.
Умопомраченията от този род, тиражирани от медиите, могат да обхванат цели семейства, партийни и корпоративни клиентели, колективи от работници и селяни. Според психиатрите ескалацията им във властта от няколко години насам се обяснява не толкова с биполярното разстройство, колкото с болезнените амбиции и мании за величие на отделни държавници и общественици, които не са ходили нито на преглед, нито на лечение в психодиспансер.
„В България лудницата е извън психиатриите” – казва д-р Цветеслава Гълъбова, дългогодишен директор на клиниката в Курило. По нейни думи в повереното ѝ лечебно заведение „има ред, а не безредие, каквото наблюдаваме например в българския парламент”. Тя изтъква още, че „за разлика от доста депутати в днешно време, душевно болните са в мнозинството си хора почтени, които заслужават уважение”.
Към заявеното от д-р Гълъбова може да се добави, че приликите между нейните пациенти и някои народни представители са не по-малко от разликите. И едните, и другите първо говорят, а после мислят – плещят от трибуната каквото им дойде на езика, тропат с крака в пленарната зала, показват среден пръст на ораторите, псуват се или се кискат, карат се или се бият… При това и едните, и другите не носят наказателна отговорност за нищо – нито за щуротиите и пакостите, които правят, нито за обидите, които си нанасят взаимно или на трети лица.
Най-забележими са афективните разстройства на господата от първия ред на 49-ото и 50-ото Народно събрание. Те буйстват и гръмогласничат публично, представяйки се за безгрешни и незаменими „евроатлантици”, „реформатори” и „повелители на Конституцията”. Поведението им напомня разказа на добрия войник Швейк за симулантите от полевия лазарет*. Един от тях разправял, че е папата, друг – че е английският крал, трети – че е негово величество Императора, четвърти – че е свети Вацлав, пети – че е Дева Мария и скоро ще ражда… Имало и такъв, който настоявал, че е Кирил и Методий, за да получава по две порции на обяд. А пък някакъв дебелак непрекъснато обяснявал, че е архиепископ, но не правел нищо, освен да плюска и още нещо, с извинение, от което не се срамувал. (Също както клептократите не ги е срам да крадат пари от хазната, частни предприятия и цели банки, а напоследък и партии.)
„В лудницата можете да си приказвате, както си щете, все едно сте в парламента. Можете да викате, да ревете, да се смеете, да виете като чакал, да беснеете и да хапете… И никой няма да дойде при вас да ви каже: Това не бива да го правите, господине, не е възпитано, би трябвало да се срамувате, все пак сте образован човек”, разказва Йозеф Швейк.
Понеже е чех, той не е бил запознат с безразсъдствата в българската парламентарна практика – инак щеше да спомене и това, което стори наскоро тъй наречената „сглобка” на демократичната конституция на България…
Но и без това е очевидно, че у нас във всяка институция, етажна собственост и махала има поне един луд, който подлудява всички други.
Примери има, колкото искате.
Пенсионер, живущ в блок в столичната Зона Б-18, всяка вечер чука по парното, вдигайки кошмарен шум от 1-ия до 11-ия етаж. Той има усещане, че съседите го „обгазяват”, но няма сила, която да го отведе при психиатър.
В Айтос 18-годишен бабаит бие деца – млати ги, където свари. Хоби? Или заболяване? Във всеки случай майките и малчуганите там осъмват и замръкват в страх. И той не е неоснователен.
Сред загубилите разсъдък има и канибали. Като онзи от Малко Търново, който уби двама съселяни и на единия му изяде черния дроб и сърцето. Или другият от Благоевград, който, за да остане безсмъртен, закла ритуално брат си и майка си.
Как да се обезвредят видимо умножилите се в страната ни психопати и социопати? Трудна работа.
Психично увредените не могат да се „задържат под стража и да се охраняват”, както един бивш вътрешен министър предлагаше. Те са граждани на републиката като останалите, не са безправни. Пък и само някои от тях са страшни. Другите са страдащи и се нуждаят от здравни грижи и внимание.
Има пряка връзка между броя на психоболните у нас и това, че живеем в най-бедната държава в ЕС. От хроничния недоимък семейният градски човек побеснява, а самотникът на село подивява. Безпаричието бележи психиатричната помощ с рухнали сгради, недостиг на лекари, сестри, психолози, лекарства.
Колко са българите с умствени недъзи? Това не се знае. Регистър няма, защото щял „да се бие със закона за личните данни”. Едно изследване сочи все пак, че само 6% от сакатите в главата са опасни, а убийства извършват едва 3% от тях.
Когато са невменяеми, убийците не са наказателно отговорни и не са престъпници по нашето законодателство. И какво става с тях? Бог знае… Съдът им определя принудително лечение в болница или диспансеризация, или наблюдение, когато са на свобода, но то е безконтролно и не е за вечни времена.
След като прочутият Петко от Лясковец уби командос, МВР заповяда на кварталните полицаи да следят дали психарите си вземат редовно хапчетата. Това е глупава заповед и тя, естествено, не се изпълнява. Откъде полицейският инспектор да знае кой в неговия район е нормален и кой е откачен? Той научава, да речем, че някой гледа в апартамента си над 30 котки и комшийките му получават припадъци от вонята – но на боб ли да гледа, че котколюбецът има рецепта от психиатър?
В Канадските психиатрични клиники пациентът още от вратата се поема от екип – доктор, психолог, социален помощник, свещеник и полицай. И се следи екипно както в болницата, така и в дома му, и в дневния център за ресоциализация, съобщава наш читател.
Това е в Канада. Но ние сме си у нас.
Тук политическата шизофрения, да кажем, се счита за неизлечимо заболяване. А то е друго – социален дефект, който може да се поправи. Как? Не с медицински мерки, а с реализация на политическите права на гражданите, подсказва опитът на развитите демокрации.
Е, правата ние си ги знаем – свобода на словото, на избора, на сдруженията, на събранията. Остава само да се научим да се сдружаваме не за келепира, а за общото благо.
*Ярослав Хашек – „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война”, издателство „З. Стоянов”, 2011 г.