В какво е прав и в какво не е прав американския философ в оценката си за конфликта в Украйна като предизвикателство към либералния световен ред
Александър Бовдунов, zavtra.ru
Превод – Павел Павлов
Американският либерален философ Франсис Фукуяма написа текста „Войната на Путин срещу либералния ред“. Основната идея на човека, който предсказа преди 30 години, че „краят“ на историята никога няма да настъпи, е вярна. Действията на Русия в Украйна наистина означават отказа на Москва да играе по правилата на „либералния световен ред“. Последният започва да се оформя частично след Втората световна война с формирането на такива институции като СТО, МВФ, Световната банка, но достига своя триумф след края на Студената война и разпадането на Съветския съюз. Тогава САЩ станаха единственият център на сила, способен да наложи (чрез принуда и убеждаване) своите идеи за това кое е правилно и кое не е на цялата планета.
Този ред се основаваше идеологически на политическия либерализъм, на икономическия либерализъм и на либералния интернационализъм в международните отношения и всичко се основаваше на специалната роля на САЩ. Неслучайно тази система се наричаше „международия ред под ръководството на САЩ“. (US-led international order)
Русия, като специална цивилизация, не можеше и наистина не успя да си намери своето място в този ред. В резултат равносметката от все по-нарастващия натиск – военен, икономически и идеологически – Москва предприе контраофанзива. Самата възможност за подобна контраофанзива означава, че вече няма един център на силата в света. Това съвпадна и с кризата на либерализма в самите западни страни.
Либерализма е идеологията на нетолерантността
Фукуяма говори правилно за тази криза, но пропуска много важни детайли, които не се вписват в черно-бялата му картина на света.
Вземете определението за либерализма. „Либерализма е доктрина, прокламирана за първи път през XVII век, която се стреми да контролира насилието чрез намаляването на значението на политиката. Той признава, че хората не са съгласни по най-важните неща – като например коя религия да следват – но те трябва да бъдат толерантни към съгражданите си, чиито възгледи се различават от техните собствени“, пише Фукуяма.
На друго място Фукуяма пише: „Либерализмът е най-ценен, когато хората се сблъскват с живота в нелиберален свят. Самата доктрина възниква в Европа след 150 години на непрестанна религиозна война, последвана от протестантската реформация. Тя се възражда след опустошителните националистически войни в Европа в началото на XX век. Либералният ред е институционализиран под формата на ЕС и по-широкия глобален ред на отворена търговия и инвестиции, създаден от правителството на САЩ. Той получи мощен тласък в развитието си през 1989-1991 г., когато комунизма рухна и на народите, които живееха под него, беше дадена възможността да определят самостоятелно своето бъдеще”.
Вярно е, че либерализмът се стреми да деполитизира света и да замени политическото измерение с икономическо. Това обаче не означава отдалечаване от насилието и нетолерантността към дисидентите. Англосаксонският либерализъм (а просто няма друг либерализъм, основателите на либерализма Томас Хобс и Джон Лок са англичани) наистина възниква в контекста на европейската реформация и религиозните войни. Това обаче не беше антитеза, а продължение на тази Реформация.
„Толерантността” на основателите на либерализма се разпростира и върху другите протестанти, но не и, например, към католиците. Либералите бяха готови и сега са готови да бъдат толерантни само към тези, които мислят същото като тях, в рамките на една-единствена парадигма.
След като обявиха защитата на човешките права и свободите, либералите веднага отхвърлиха всяко друго разбиране за личността, освен като индивид, надарен със специфичната рационалност на англосаксонския буржоа. Ето защо от векове либерализмът върви ръка за ръка с откровения расизъм. Всеки, който не се вписваше в този идеал, се смяташе за недоразвит и варварин или злонамерен враг на абсолютното добро. Оттук и възраждането на робството в ново време в европейските колонии: африканците не се смятаха за хора в пълния смисъл на думата, защото не се вписваха в западните представи за рационалния индивид като еталон на човека.
Английските либерални правителства не смятаха за срамно да налагат продажбата на опиум на Китай точно поради тази причина. Представителите на китайската цивилизация не се смятаха за пълноправни хора.
Единствената положителна свобода, която либерализмът предлага, е свободата да бъдеш либерал. Това се забелязва и в статията на Фукуяма, където той намеква за необходимостта Западът да се бори както с външния враг – Русия, Китай, Венецуела, Иран, така и с вътрешния – популистите, привържениците на Доналд Тръмп или традиционните ценности.
Расизъм и войната: другата страна на „либералния световен ред“
Фактът, че Франсис Фукуяма мисли като пълен расист, личи например от следното негово изказване: „Иван Кръстев, проницателен наблюдател на събитията на изток от Елба, наскоро каза в New York Times, че „сега всички живеем в света на Владимир Путин, „свят, в който чистата власт потъпква върховенството на закона и демократичните права“.
Тоест, когато Бил Клинтън бомбардира Югославия, когато Джордж Буш нахлу в Ирак, когато Обама подкрепи бомбардировките на Либия и смяната на режима, благодарение на което страната е в хаоса на гражданска война от 11 години, това не е „чиста власт”, която нарушава международното право? Или страданията на азиатците и африканците означават по-малко от сълзите на европейците? В най-добрия случай либералите като Фукуяма са готови да признаят, че войната в Ирак е била „грешка“, докато действията на Москва са престъпление за тях. Те продължават да се придържат към своя арогантен и западноцентричен възглед за света.
Либерализмът и ориентираният към САЩ световен ред, който се оформи след 1991 г., олицетворява „мир“ за Фукуяма и тези, които го поставят под въпрос на Запад, са просто разглезени хора, които приемат „ползите“ от либерализма за даденост. Това твърдение може да е отчасти вярно за самия Запад. Въпреки че може ли унищожаването на идентичността да се счита за благословия?
Въпреки това, за жителите на много региони на земното кълбо, ерата на триумфа на либерализма означаваше нови войни: нашествията на САЩ, ударите с дронове, смяната на режима и „революциите“ в името на „демокрацията“, които доведоха до продължителни граждански конфликти. Една от тези „революции“ бяха събитията в Украйна през 2013-2014 г., последвани от конфликта в Донбас, който продължи 8 години. Настоящата руска военна операция е само естествена последица от тази верига от събития.
„Либерализмът е най-ценен, когато хората се сблъскват с живота в нелиберален свят“, пише Фукуяма. Въпреки това, по-голямата част от руското население започна да оценява този либерализъм, точно когато се сблъска с живота в либерален свят, където страната им беше унижена и превърната в плячка за външни хищници, а хората масово загиваха от бедност и безнадеждност, без да имат време да се адаптират към нормите на дивия капитализъм. Мнозина по света биха се радвали да се върнат в състоянието преди 1989 г., когато човек можеше да се надява, че поне някой в света ще ги защити от агресивните действия на САЩ.
Кризата на либерализма – либерализмът като криза
Франсис Фукуяма правилно показва, че крайностите, довели до кризата на съвременния либерален модел, са се появили сами по себе си. Идеологията на джендъризма и на уокизма не са резултат от „марксистки заговор“ и насърчаване на някакъв „културен марксизъм“. Неолиберализмът в икономиката не е следствие от въвеждането на „фашистите” в либералния лагер.
„Десните ценяха икономическата свобода и я доведоха до неустойчиви крайности. Левите, за разлика от тях, наблягаха на индивидуалния избор и на автономията, дори ако това идваше за сметка на социалните норми и човешката общност. Този възглед подкопа авторитета на много традиционни култури и религиозни институции“, пише Фукуяма. „И десните, и левите, фундаменталните либерални идеи бяха доведени до крайности, което след това подкопаха възприеманата стойност на самия либерализъм“.
Фукуяма обаче е философ и затова е странно, че отказва да признае очевидното. И двете тенденции бяха положени в основата на либерализма. Либерализмът се основава на принципа на отрицателната свобода, който е брилянтно формулиран от британския утилитарен философ от XIX век Джон Стюарт Мил. Либералите ценят негативната свобода, свободата от ограниченията, а не свободата за нещото. Значението на либерализма е отсъствието на положителна идентичност, която да наложи някаква рамка на индивида. Следователно, от една страна, в сферата на политиката тази идеология трябваше да доведе и доведе до освобождаване от всички форми на политическата идентичност (държавна, национална, класова, полова) и максимално атомизиране на обществото. А в икономиката същият принцип доведе до обожествяването на пазара, превръщането на пазара в универсална метафора за човешките отношения (всичко се купува и продава), намаляване на държавните разходи, и увеличаване на неравенството и т.н.
Можете, разбира се, както призовава Фукуяма, да се опитате да се върнете към 1989 г., когато всички тези крайности на либерализма, които водят до неговото отхвърляне, не са били толкова забележими. Но защо? Да вървим отново по същия път, след като либералната идеология е програмирана да се развива в тази посока? И как е възможно такова връщане?
Съмнително благополучие
Отъждествяването на либерализма с икономическия просперитет също не издържа на критиките:
„Половин век след Втората световна война имаше широк и нарастващ консенсус около либерализма и либералния световен ред. Икономическият растеж се засили, а бедността намаля, тъй като страните се възползваха от възможностите на отворената глобална икономика. Тук се включва и Китай, чийто съвременен ренесанс стана възможен благодарение на желанието му да играе по либералните правила както при него, така и в чужбина“.
Преди Втората световна война либерализма, включително икономическия се отъждествява с икономическата криза, докато тоталитарните режими постигат впечатляващ успех. Държавата на благосъстоянието в Европа през 1950-те и 1960-те години се свързва именно с нелиберална широка държавна намеса в икономиката. Освен това светът не се ограничаваше до Европа, САЩ и СССР, където, между другото, просперитетът растеше без никакъв либерализъм през онези години. А през 1970-те години на миналия век имаше стагнация от двете страни на желязната завеса.
През 1980-те – 1990-те години имаше краткосрочен икономически ефект от неолибералните реформи на Запад и обедняването на постсъветските страни в резултат на въвеждането на либерализма. Нито историческият опит (включително в напълно нелибералните страни в политиката, използвали традиционните корпоративни структури в икономиката – „азиатските тигри“ и Япония), нито трудовете на класиците на икономическата теория, например Фридрих Лист, показват стабилна корелация между икономическия и особено политическия либерализъм и благосъстояние. По-скоро напротив.
Що се отнася до Китай, основата на китайското икономическо чудо не е „готовността да играе по либералните правила“, а високата работна етика и организацията, регулирането на достъпа до неговите пазари и отказа от прилагане на либерални правила в политиката. В противен случай Китай би повторил съдбата на СССР.
Либерализмът не вдъхновява
Либерализмът е изключително материалистична идеология, но не може да гарантира материалното благополучие, или може, но не за всеки. Либерализмът твърди, че гарантира свободата, но дори и тук няма толерантност към представителите на нелибералните възгледи.
„Освен това либерализмът може да не вдъхновява много хора. Доктрина, която умишлено омаловажава политиката и насърчава толерантността към различни възгледи, често не успява да задоволи онези, които искат силна общност, основана на споделени религиозни вярвания, общ етнос или дълбоки културни традиции“, пише Фукуяма.
И сякаш като доказателство, че либерализмът не вдъхновява, самият Фукуяма започва да се обръща към концепцията за „народ“ и „нация“, когато става дума за конфликта в Украйна: „Да покориш една ядосана нация от повече от 40 милиона души чрез военни сила… обединени около страната си… Президентът Зеленски започна да бъде разглеждан като пример за лидер и… източник на единство за една фрагментирана преди това нация“.
По отношение на Украйна това е доста националистическа реторика. И само това е доказателство за кризата на либерализма. Ако дори такъв защитник като Фукуяма не може без националистическите лозунги, тогава нещата са лоши.
Като цяло статията на Фукуяма е пълна с грешки и преувеличения, непростими за един философ. Например тълкуването на Индия под дългосрочното еднопартийно ръководство на Индийския национален конгрес като образцова либерална демокрация. Или изявления, че президентът Путин в Украйна „разчита на бърза и лесна победа“. Откъде идва тази информация?
Корумпираната олигархична Украйна, с интегрираните във въоръжените сили неонацистки формации, му се струва крепост на демокрацията. Това обаче е тезата на западната пропаганда, която малко хора се опитват да поставят под въпрос.
Какви рецепти предлага Фукуяма, за да оцелее западното общество и западният либерализъм? Бийте се с Русия до последния украинец: „украинците ще поемат разходите за агресията на Путин и те ще се бият от името на всички нас“. Либералният идеолог също предлага обединяване на НАТО, за да се одобри връщането на немския милитаризъм („Канцлерът Олаф Шолц обърна с десетилетия немската външна политика“).
Вътре явно трябва да очакваме борбата срещу всички „врагове на отвореното общество“, цензурата защото се оказва, че интернет може да се използва за „подкопаването на науката“ и на вярата в „експертите“. В либералния свят на Фукуяма ще бъде невъзможно да се поставят под въпрос основите на западноевропейската модерност и природонаучното мислене, които са несъвместими например с религиозния мироглед. Вместо съревнование на идеи се налага една „правилна“ парадигма. И борбата срещу „мрежата на Путин“ на влияние, която той проклина, където всеки, който е недоволен, ще бъде записан.
Фукуяма смята това за връщане към 1989 г., тоест към момента, в който самият той обяви края на историята. Има обаче фундаментална разлика. През 1989 г. значителна част от човечеството наистина вярваше в либерализма. Сега тя е разочарована от него. И е невъзможно да го върнем в „щастливото му минало“. Вместо 1989, можете да се върнете към 1984, но според Оруел.
„Настоящата криза показа, че не можем да приемаме съществуващия либерален световен ред за даденост. Това е нещо, за което трябва непрекъснато да се борим и което ще изчезне, веднага щом свалим бдителността си” – звучи изключително тоталитарно, но го казва Фукуяма.