Анна Заркова
Един немски журналист, женен за българка и дошъл да посрещне в родния й град Нова година, ме покани да си поговорим за фалшивите новини. Пишел статия за тях и изследвал „националната им специфика.“
А сега, де. Какво да му кажа за производството на фалшиви новини в България, без да умра от срам?
Производствения цикъл го наблюдаваме на телевизионния екран. Оръдията на труда са два стола и маса между тях. На единия стол седи „водещият“ или „мисирката“ ( както се изрази един наш премиер, вече бивш). На другия се редуват говорещи глави – без значение дали са политици, социолози, всичколози или професори със собствени институти. Те са общо трийсетина – нищо, че в България живеят 5, 5 млн. души според НСИ и 6, 5 млн. според избирателните списъци. Два вида са: критици и апологети на властта, в съотношение 3:30 или наопаки, според вкуса на медийния собственик. И едните, и другите с покъртително безочие разгласяват своите тези за всички случили се и неслучили се по света и у нас събития, все едно, че са новини.
Понеже знаят тезите им наизуст, драгите зрители 3 минути след като ги видят, гасят телевизора. После отварят Метата ( по старому Фейсбука) и изливат в нея скуката, яда, завистта и другите си чувства в ругатни срещу всичко бивало и небивало.
Ако нещо пропускам, добавете го вие.