Анна Заркова,
вeстник „Галерия“
„Бягай оттук, бе, нещастник!”
Махай се, бе, боклук!
Изчезвай, изрод!”
Що за грозни ругатни и нападки?
Дали са дочути в някой кръчмарски скандал? Или са извадени от новия „Речник на уличния жаргон”, който вече е на книжния пазар?
Нищо подобно.
Грубите думи са част от езика, на който политиците у нас говорят с журналисти.
По нашенско всяко чудо е за три дни, а всеки скандал за 30 часа. Но хулите, които изтърпя репортерът Боби Ваклинов, когато зададе неудобен въпрос на депутата Хамид, както и последвалите политически атаки срещу тъй наречените „соросоидни” медии и разследващи неправителствени организации, отвориха дума за вулгарното отношение на трите власти у нас към четвъртата – властта на свободното слово, призвано да бъде коректив на тяхната работа.
Този разговор е доста закъснял и е далеч от културната дискусия с присъщите ѝ аргументи и доказателства, но със сигурност е по-полезен от мълчанието, в което от дълго време насам „политиката и журналистиката мърсуват под един юрган”.
В текущия дебат (ако така наречем взаимните упреци и заплахи) се очерта безспорният факт, че повечето средства за масово осведомяване са загубили доверието на адресатите си и затова не успяват да се самоиздържат от абонаменти и продажби. Това е причината те да бъдат издавани със значителна финансова помощ от местни и от чуждестранни източници. В зависимост от донорите си най-четените от тях биват три вида:
1) Масмедии с парични субсидии (грантове) от фондация „Америка за България”.
2) Масмедии, поддържани от българското правителство, с пари от европейските проекти.
3) Масмедии на издръжката на отделни корпоративни шефове, бизнеспартии, мафиоти и олигарси (някои в немилост, други – силни на деня).
Тази класация е условна, разбира се, и в нея не са включени малобройните, но сравнително влиятелни мъченици на свободното слово, които оцеляват някак в блогове, маргинални телевизии, собствени ютюб канали или седмичници със скромен тираж.
Между изданията, които не страдат от безпаричие, има една съществена прилика. Всички те – и едните („сороидните” или „Прокопиевите”, както ги наричат), и другите („проправителствените” „Бойковите”), и третите („Пеевските”, „Божковите”, „националистическите”) уверяват читателите и зрителите, че са „напълно свободни и независими”, че „не си налагат автоцензура”, че „не правят пропаганда, а информират”, че „са обективни и не обслужват интересите на спонсорите си, както правят другите”.
Предвид реалността, това уверение звучи доста комично. Но така или иначе, с него се изчерпва сходството между най-популярните сайтове, вестници, радиа и телевизии.
Оттам нататък следват разликите. През трите вида печатни и електронни издания, се виждат три различни Българии.
Eдната е превзета от мафията, корупцията в нея се вихри безнаказано, политическите договорки са користни и задкулисни, съдебната система е нереформирана и гъмжи от зависимости, измамници като Петьо Еврото и Нотариуса раздават правосъдие от кръчми и барове, пускат арестанти и решават дела на салфетки в пиянски компании.
В другата България няма нищо подобно. В нея се строят магистрали, народът е радостен, растат пенсиите и заплатите, съдебната реформа е приключила вече, Нотариуса и Еврото са дребни мошеници, правителството е стабилно и без грешка, а лошите „соросоиди” го очернят. (Това, че милионите на филантропа Джордж Сорос нямат нищо общо с „Америка за България”, е без значение).
Третата България е променлива – веднъж е „просперираща”, а друг път „мафиотска” в зависимост от това дали „нашите” са на власт, или не са. В различните интерпретации парламентът или „работи за хората” или „не работи”. Изборите или са „честни”, или са „нечестни”. Конституционните промени са или „полезни”, или „некадърни и неуместни”. Управляващата сглобка или е „бандитска”, или е „държавническа”, или дявол знае каква.
В коя от трите Българии живее потребителят на масовата информация? Той си знае, но не от медиите, които – с редки изключения, са твърде криво огледало на действителността.
Има и една четвърта България, неподходяща за медийно отразяване. Тя е родината на старците в умиращите села, до които няма път, за да докарат хляба. И на просяците, които спят под колоните на „Графа”. И на младежите в провинциалните градчета, за които работа няма, ако не са от родата на кмета. И на децата в гетата, които не могат да пишат и четат, но пък са научени да крадат и да продават дрога в училищата… Същевременно обаче това е страната на корупционерите с неясните богатства, които не знаят какво е дупка на тротоар, тъй като от покоите си в баровските квартали, в Министерския съвет или в Народното събрание прескачат в бентлитата и бронираните мерцедеси, качват се на собствените си самолети и ако в сряда са в София по държавни и бизнесдела, в събота са в Барселона, Париж или Дубай при жените и децата си.
Тия българи – и големците, и голтаците, обяснимо не изпитват уважение към журналистиката – все едно дали защото могат да я притежават, или защото тя не се интересува от тях.
„Вие тук кат някакви мисирки тичате!” Това обръщение на Бойко Борисов към репортерките през зимата на 2020-а, беше първият знак за тези от тях, които си вършеха съвестно работата (без да са част от звездния медиен персонал), че губят нещо извънредно ценно за тях – гордостта си от занаята. И то не беше неочаквано.
Репортерската професия, която традиционно – още от началото на 18-ти век, когато в Англия излиза първият успешен ежедневник „Дейли Кърант” – е събирала личности с обществена отговорност, авторитет и талант, започна доста осезаемо да се пълни с госпожици, госпожи и господа, които не притежават нито едно от тези качества. С водещи, които говорят, без да слушат; с автори, които пишат, без да четат и преписват, без да мислят; с такива, които си заслужават дадените им звания „мисирки”, „мадами”, „баничарки” и „папагали”.
Слава Богу, че има и други.
Има и ще има винаги достатъчно журналисти със знания, с престиж и кураж. На тях дължим разкритията за корумпираната власт, за съдебните посредници на мафията, за купените избори, престъпните активи, депутатските щуротии. Те не са просто наемни работници в печата, социалните мрежи и телевизионните фабрики. Те критикуват, а не ругаят, проверяват, а не папагалстват. Не са писари, глашатаи и душеприказчици на Мечо, Шиши, Кики, Ники и Зафи, както сами се наричат един друг най-видните обитатели на високите управленски етажи. Само че цензурата често се освобождава от тях, „ритва им столчето”, ако не подлежат на опитомяване.
Опитомените журналисти – ако не ги разпознавате, не искайте да ви ги опише някой. Едни обичат да са легнали по гръб, когато ги замерят с пачки. Други са по рождение уплашени или страдат от синдрома на придобития страх. Парадоксално е, че те самите без да се намират в опасност, поради своята боязливост, предпазливост и безхарактерно послушание, могат да навредят на познати и непознати. И не само могат, но го и правят.
Благодарение на тях поръчковите коментари, информации и репортажи са вече утвърден, а и престижен жанр.
Негова разновидност е „черният пиар”, който се продава пакетиран като „разследвания” на известни журналисти, някои от които сътрудници на тайните служби. Те се подписват под „разработки”, които са фабрикувани (както призна и.д. главният обвинител Сарафов) в пресцентъра на прокуратурата, за да послужат за дискредитиране на непослушни бизнесмени, магистрати, парламентаристи. Готовата продукция от паянтови версии, подкрепени с истински и измислени обстоятелства, се предоставя на подбрани главни редактори. Тя за правосъдието е безполезна, но в свързани сайтове се препечатва за очерняне на бизнесконкуренти и политически врагове.
Пропагандата е друг специалитет от менюто на „опитомените” – заклеймяващ или възхваляващ коментар, който се поднася като новина и се повтаря, докато подейства като в оня виц, в който сестра ти е проститутка, въпреки, че си единствен син. А „десертите” в кафявите сайтове са неописуеми – уникална смес от обиди, клевети и цинизми, поднесени с аудио и видео.
Това е положението с журналистиката, когато е на каишка.
Но ако ви изглежда непоправимо, значи подценявате интелигентността на българските читатели и зрители.