Анна Заркова,
вестник „Галерия“
Предизборната кампания е вече в разгара си. За гласовете ни се състезават кандидатите за депутати в българския и европейския парламент. Състезанието е в дисциплината „политическа реч”. То е отборно – говорят заедно или един през друг самите желаещи власт, техни говорители, клиенти и наемни работници по агитацията. Говорят на нас. Ние сме аудиторията, която те в надпревара убеждават да вземе решение, изгодно за тях. Различни са, но изглежда, че повечето от тях вземат допинг от една и съща марка. На етикета му пише „Омраза”.
По теорията на Квинтилиан (35-96 г.н.е.) – първият учител по реторика в Рим и автор на 12-томния шедьовър „Обучение за оратора” („Nstitutio oratoria”) – има две задължителни условия за успеха на речта, която засяга държавни въпроси. Първото условие е тя да се произнася от човек с доказано висок морал, а второто – да се опира на безспорни факти.
Е, добре.
Съветите на Квинтилиан може би са били уместни за времето си, щом са служили за ориентир на изкушените от ораторското изкуство римски сенатори. Но съотнесени към днешната българска политическа практика, те звучат по-скоро… ни в клин, ни в ръкав.
Защо?
Първо, защото в България моралът на политическия оратор съвсем не е определящ за неговата успешна реализация – нито за честотата на медийните му изяви, нито за вниманието, което получава от телевизионните зрители, радиослушатели и читатели. „Нисък морал” у нас съвсем не означава „ниско ниво в държавната и в партийната йерархия”, а често даже предполага точно обратното.
И второ – фактите в политическите сказки не вълнуват особено родната публика. Тя е свикнала те да бъдат потвърждавани официално от институциите и когато са очевидно лъжливи (и обратното – да бъдат отричани, въпреки че бодат очите).
Българският електорат е научен да се ориентира за действителността не толкова по самата нея, колкото по озвучаващите я скандали. Той неведнъж пропуска разсеяно покрай ушите си достоверната информация, но се заслушва в коментарите, които са крещящи и ругателни.
Не е съвсем така? Да, но всеки постоянен наблюдател на текущите предизборни дебати – и без да е Аристотел или Квинтилиан – ще ви каже, че „най-успешните участници в тях са тези, чиито слова искрят от гняв и омраза към всички останали”.
И тук не става дума за „речта на омразата” като термин, привнесен у нас с европрограмите за толерантност към различните по раса, произход и сексуална ориентация. Става дума за делничната омраза „мейд ин България” – за тази, която ние си произвеждаме традиционно в големи количества и която носи оригиналния български вкус.
Производството ѝ бележи непрекъснат ръст в политиката през последните години, но може да се каже, че би рекордите си в 49-ия парламент, доминиран от тъй наречената Сглобка – „некоалицията”, която зачена в грях предстоящите предсрочни парламентарни избори.
Искате доказателства?
Отворете Гугъла, напишете в търсачката „депутати, обиди, нецензурни думи” – и ще ги видите „черно на бяло” (ако сте пропуснали да ги чуете по националното радио).
Депутатите един към друг (лично и партийно):
– Овъртолили сте се като свински черва всичките!
– Вие сте като маймуните, които помнят три минути!
– Жалък малък лъжец!
– Палячо!
– Генерал джудже!
– Патерица сте на ГЕРБ и ДПС. Смешна кукла в техните ръце!
– Манипулирани марионетки!
– Лицемери!
– Ала-бала! Чухме ви на запис, нямате срам!
– Не сте Възраждане, а Израждане!
– Не сте Демократична България, ами сте Дай, България! Доносническа България!
– Не Продължаваме промяната, а Продължаваме подмяната – това е истинското име на вашата партия!
– Късопишков!
– Копейкин!
– Простак! На балкона в парламента има деца, които слушат простащини от един простак!
– Той не е лидер, а е ламер! (Некадърник, който мисли бавно).
– Вие сте една шавлива булка като партия.
– Това е цирк, а не Народно събрание!
– Г-н председател, направете необходимото да изхвърлите от залата тая утайка!
– Фашисти!
– Соросоиди! Грантаджии! Чужди шпиони!
– Подлоги на Путин!
– Американски слуги!
– Турски ибрикчии.
– Мишоци!
– Фалшификатори!
– Много си малък, слез оттам!
– Аз съм метър и 60, а това, за което си мислиш, е 10 сантиметра.
– Набийте му канчето!
–Рогоносец! Ти ли ще ме учиш на морал, бе! Стана зам.-председател на парламента заради едни парапети!
– ГЕРБ искат да откраднат 100 милиона от пенсионерите!
– Намагнитени сте! Корупционери!
– Седни си на столчето и недей да буташ България в безвремието!
– Не шантажирай, скрий се, бе!
– Тоя ли? Докато стане Конституцията, седеше и пиеше мазно турско кафе в скута ми!
– Позор! Какво се хилиш?
– Той знае добре, че при една работеща система ще лежи в затвора.
– Изпрахте го!
– Пачавра леке не хваща!
–Той иска да му се наведем, прегърна се и се лигави с БСП!
– Изнасилихте Конституцията!
– С вас са троловете на Путин!
– Ти си предател!
– Луд! Пациент на Курило!
– Хора като него няма да останат в историята, те могат ще бъдат само мазно петно върху бележка под линия!
– Това не е парламент, а лудница! Стига лакърдии!
– Връщате мутренския модел и мутренските години!
– Проруските депутати са плюнки и смешни терористи!
– Това е фарс! Хората да кажат, че всички сме маскари!
Край на цитатите. И тия стигат.
Ако някой отчиташе децибелите на озлоблението и взаимното отвращение между парламентарно представените партии – управляващите ГЕРБ–ДПС–ПП–ДБ –ДПС и опозиционните ИТН и БСП, щеше вероятно да се окаже, че те надминават допустимото ниво на шум ежедневно и дори ежечасно.
Какво е омразата? Според тълковния речник тя е „отрицателна емоция, несъвместима с обичта и съчетана с желание намразеният да се озлочести и даже да се унищожи на всяка цена”. В допълнение един известен психолог наскоро каза: „Взаимната неприязън, която изпълваше отиващото си по Божия милост Народно събрание беше нещо толкова осезаемо, че можеше да се реже с нож”.
По принцип психолозите смятат, че „хората ненавиждат онези човеци или явления, които застрашават тяхното здраве и благосъстояние”. Определението е вярно, но би могло да се допълни относно наша милост – българите в България. Ние май обичаме да мразим, защото мразим наред – мразим сърдечно не само това, което уврежда нашите интереси, но и всичко онова, което не ни харесва в момента.
Зареждаме се с омраза отвсякъде – не само от парламента, а и от улицата, от офиса, от съседите в блока, от неправителствените организации. И я консумираме с наслада. Мразим държавата си. Мразим Правителството. Управляващите. Опозицията. Комунистите. Демократите. Партийците. Безпартийните. Протестиращите срещу властта и нейните представители. Руснаците. Американците. Президентите и премиерите – бившите, бъдещите и настоящите. Мразим и данъците. И тия, дето не ги плащат. И реформите. И липсата им. Бившата Държавна сигурност. Днешните служби. Съда. Прокуратурата. Мразим и изборите.
Ако имаше лого на нашия вот, то трябваше да изобразява нашето искане да накажем предишните, които са ни разочаровали и да изберем „по-малкото зло”, от което очакваме най-лошото. А, ако имаше печат, под който да се подпишат всички лидери на регистрираните в ЦИК коалиции, на него трябваше да пише: „Ние мразим другите”.
Но защо да ограничаваме темата в кръга на политиката? Взаимното презрение – поединично и по групи – е характерно и за други сфери на дейност в отечеството. У нас е обичайно родителите да презират учителите, пациентите – докторите, работниците – работодателите, пешеходците – шофьорите (и наопаки). Един за друг всички са „тъпи”, „нахални”, „безполезни”, „алчни” и „безотговорни”.
Забележително е, че по нашите земи препоръката на поета „силно да любим и мразим” се спазва стриктно – за разлика от всички други (като например тази за „борбата с корупцията”).
Завист, злост, жлъч – това са все продукти на обществените отношения, които се пласират на едро както в традиционните медии, така и в интернет. Свободата на словото произвежда в изобилие клевети и оскърбления. Глобалната мрежа улеснява пласмента. Седиш си на дивана със смартфона и продаваш на хиляди хора вражда. Инвестираш агресия. Ако някой те спре – ще се сметне за цензура.
„Свети Георги – пише във фейсбук– за именния ми ден искам да ми подариш един нов коронавирус, който да умори едновременно Путин, Байдън, Борисов, Петков, Иванов, Пеевски, Доган, Гешев и Сарафов.”
Кой го пише това? Някой маргинал, напушен с трева? Не, един достопочтен пенсионер – бивш съдия, практикуващ още като адвокат. Писнало му било от „имитациите на евроатлантически ценности, от фалшивата съдебна реформа, от клептокрацията в световен мащаб”.
Е, да, на всички ни е писнало от тия неща. Както и от политическото лицемерие, в което ни давят. Но как можахме да допуснем това – да се тровим денонощно с омраза, да ни горчи и да я гълтаме пак?