От книгата на Анна Заркова „Смъртта на бялата лисица“
Предпоследният месец на 2001 година беше мокър, мрачен и грипозен. Небето, посивяло от дъждовни облаци, беше слязло ниско над земята и затуляше зарешетeните прозорчета на килиите в Софийския затвор. В пет от тях подсъдимите за убийството на Луканов очакваха със смесени чувства да дойде 14 ноември, сряда – за тогава беше определен първият ден от съдбовния за тях съдебен процес.
Последните дни преди важната дата се точеха бавно в сумрака на зандана, където повечето надзиратели и питомците им кихаха и кашляха.
След свиждането с адвокатите си в понеделник, трийсет и пет часа преди старта на делото, Саша Русов се беше разболял – вдигна температура и почувства, както си спомни по-късно, „една слабост, която по време на съдебните прения щеше да бъде голям проблем”. („Застанах прав до вратата и викнах силно към моите руски приятели, които бяха в съседни килии: да ми измислят някакво лекарства. Те веднага ми изпратиха нещо като парацетамол, изпих го, легнах си, лежах целия вторник и в понеделник се събудих здрав. Благодарих на Бога и си облякох новия костюм – с белоснежна риза и нови обувки, които получих в колет от жена ми специално за съдебните заседания. Сложих и вратовръзка. Като ме свалиха под конвой на първия етаж, за да ме заключат в предварителна килия с другите четирима подсъдими, надзирателите там едва ме познаха.”)
В двора беше паркирана вече очуканата газка на съдебната охрана – една вехта камионетка „от тези, с които в руските филми превозват военнопленници”. („Натъпкаха ни един върху друг, само и само да не вземат друга кола и да спестят бензин за началниците..”) Разстоянието до Съдебната палата беше кратко, изминаваше се за по-малко от половин час. Но някой беше превозвал туби с машинно масло и беше зацапал седалките, така че докато пристигнат до съда, петимата другари по съдба – всичките изкъпани и чисто преоблечени преди това – успяха да се изпомачкат и изпоцапат, като да се прибират от нощна смяна във фабрика за туткал.
В автобиографичната си книга Русов по-късно щеше да опише твърде враждебно и това пътуване, и процедурите, с които подсъдимите бяха въведени в откритото съдебно разследване. („Като пристигнахме, бяхме разпределени по клетки, които тук наричат чакални. Преди това на всеки беше наредено да си свали колана, да извади връзките от обувките си и всичко, което има в джобовете. На мен ми наредиха да си сваля и вратовръзката. Съпругата ми беше научила за тия полицейски изпълнeния и ми беше изпратила обувки без връзки – така бях избавен от безумието да ги развързвам и връзвам всеки път, когато излизам и влизам от клетката чакалня в съдебната зала. Идиотизмът в установения ред унижава човешкото достойнство. На някои момчета, които по заповед на надзирателя свалиха коланите, панталоните им направо падаха на земята и се налагаше да ги придържат с ръце. Така и с развързани обуща ги отвеждаха в съдебната зала. И те заставаха пред съдиите унизени, като клошари.”)
В коридора на палатата, по който ги подкараха, ги чакаха в засада десетки репортери, репортерки и оператори. Примигвайки пред светкавиците на фотоапаратите и прикрити зад раменете на пазачите, те си пробиха път през тълпата, която надаваше викове („Какво ще кажете? Защо мълчите? Нали си признахте? Вие ли убихте Луканов?”), и се добраха някак си до подсъдимата скамейка в претъпканата зала. Русов, Георгиев и Кичатов седнаха един до друг, Василев и Ленев страняха от тях. Така беше и когато трябваше да станат прави, защото влезе съдът.
Председателят Георги Георгиев – младолик, чувствителен и смирен на вид, зае най-високото място зад банката на съдиите. В черната си тога изглеждаше внушителен и никой не посмя да му възрази, когато предупреди, че не желае светкавици и камери в залата, въпреки че делото се гледаше при открити врати. Петчленният съдийски състав се състоеше още от колежката му Цветинка Пашкунова („и тя грешно млада, несполучила да се състари с тогата и очилата”) и трима възрастни съдебни заседатели на обща възраст двеста години за компенсация.
Зад високата и тясна катедра до прозореца стояха прави двама прокурори – и те впечатляващи в изгладените си за случая червени дълги мантии. Подписът на единия от тях – Николай Кокинов, симпатичен мъж, артистичен, с мечтателни очи и естествено горда осанка – стоеше под обвинителния акт.
За Кокинов колегите му казваха, че е „много добър прокурор”. Дори и тези, които му завиждаха, признаваха, че „има остър ум и богата обща култура”, „ямболлия и е напорист като повечето провинциалисти, но самочувствието му е с покритие от много прочетени книги”. „Ако не беше станал юрист, Ники щеше да стане много добър музикант – разправяше негова любима леля от Ямбол. – Той е пианист и цигулар. Израсна на сцената в читалището. Баба му беше известната ямболска пианистка Лили Митева, която даваше уроци по музика на всичките местни бъдещи музикални величия. Майка му Маня Митева беше в градския хор, корепетитор. У тях беше единственият в града роял. Уникален! Продадоха го, когато Ники отиде в София да следва право, за издръжката му в трудните времена…” Като студент в София любимият племенник се беше утвърдил като „душата на компанията”, по купоните беше свирил на китара, на ксилофон, на барабани. Беше записвал касети с диско парчета за група по танци и така „се беше запознал с любовта на живота си – инструкторка по аеробика, която учела икономика…”. Вече женен и изтъкнат прокурор, Кокинов живееше в една панелка в крайния квартал „Люлин” и мечтаеше за кариера, а не за пари. Процесът „Луканов” за него беше шанс да се изяви.
Съдът даде ход на делото. Търпеливо изслуша защитата, но остави без уважение искането ѝ да бъде върнато за доразследване „заради множеството процесуални грешки и нарушения”. Вместо това прие след кратко съвещание съображението на адвокат Марин Марковски, който заяви:
– Съгласен съм с колегите, че по делото има множеството процесуални нарушения. Но моят доверител Александър Русов е задържан повече от година. През това време му се роди дъщеричка, която той не е виждал. Прекалено дългият срок на ареста (и не само на моя клиент ) налага да се даде ход на делото.
Прокурорът Кокинов направи крачка напред, изправи се самоуверено зад лявата катедра и зачете обвинителния акт, който беше съставил „въз основа на събраните в следствието 35 тома материали” – експертни заключения, протоколи от разпити и очни ставки. Четеше изразително – стараеше се да произведе положителен ефект, като представи по най-добрия начин резултата от труда си. Не беше лесно – неговият текст не съдържаше сензации, той повтаряше в голяма степен преразказаното вече от всички медии следствено заключение:
„Подсъдимият Алексей Кичатов пристигнал в България през юли 1993-та с намерение да си потърси подходяща работа. Установил се в Елин Пелин със свои приятели от Украйна и започнал да работи като охранител в хотел „Гайдарец”. В Елин Пелин той се запознал с подсъдимия Александър Русов, известен с прякора Жьосткий, и със свидетеля Олег Проценко, както и с други момчета от Украйна, съдени в България за преминаване на границата без надлежно разрешение. Тези момчета били настанявани от Кичатов в хотел „Гайдарец” за по няколко дни, след което напускали града. В началото на 1995 година Кичатов започнал да се занимава с бизнес, като търгувал с посещаващите елинпелинския пазар руснаци. Сприятелил се и с администраторката на хотел „Гайдарец” Красимира Жекова и често посещавал дома ѝ.
Кичатов често посещавал и София, където се срещал със свои познати от Симферопол, между които бил и Сергей Шанин. В края на януари 1996 година двамата посрещнали на летището в Сарафово Юрий Кутепкин. Последният и Кичатов се познавали още от ученическите години в Симферопол. Първоначално Кутепкин се установил при Кичатов в хотел „Гайдарец”, а после двамата заминали за град Бургас. Там наели квартира в квартал „Изгрев” и започнали да работят като охранители в бар „Плейбой”. В бара се запознали със свидетеля Веселин Балев и решили заедно с него да основат фирма за износ на сладолед в Украйна.
Междувременно хотел „Гайдарец” в Елин Пелин бил обявен за продажба и останал без ток и вода. Администраторката Красимира Жекова наела апартамент в софийския квартал „Надежда” – за нея и за Кичатов, в който отсядал и Олег Проценко”.
Прокурорът Кокинов четеше, без да бърза, и редеше думите в речитатив (както правеха в зала повечето обвинители). Но лошата озвучителна уредба не позволяваше на гласа му да стигне до публиката от средните и последните редове. Той напрегна гласа си, за да се чува повече, когато стигна до подготовката на убийството по същество:
„През февруари 1996-а (осем месеца преди да бъде убит Луканов) Кичатов попитал Балев може ли да му осигури пистолет със заглушител. Балев обещал да поразпита. Той се свързал със свидетеля Марин Тончев от град Странджа, който му бил споменавал по-рано, че може да му намери оръжие, ако му потрябва. Тончев обещал да свърши работа, потърсил Милко Желязков от Казанлък, където има оръжейни заводи, и му поискал два пистолета „Макаров” – единият от които със заглушител, както и съответните боеприпаси.
Желязков от своя страна споделил за тази поръчка с неустановено (неизвестно) по делото лице – „Владо от Казанлък, който се занимавал с продажба на оръжие”. Този „Владо” го завел при свидетеля Антон Радев, при когото поръчали да намери заглушител. На другия ден Желязков и неизвестният „Владо” отново отишли при Радев, като „Владо” носел със себе си два пистолета „Макаров” без фабрични номера, калибър девет милиметра, с пълнители. Радев изпробвал на място заглушителя, който бил боядисан с черна боя – дали пасва на пистолета, и като установил, че пасва, го дал на Желязков. А Желязков пък го дал на Марин Тончев, с когото се срещнал в края на февруари 1966 година на Петолъчката по пътя от София за Бургас.
След като получил пистолетите със заглушителя, Тончев се обадил на Балев и поискал среща на бензиностанцията „Шел” в град Айтос. Там на неустановена дата в края на февруари пристигнали Балев, Кутепкин и Кичатов, които купили двата пистолета, заглушителя и боеприпасите от Тончев, като му платили 1200 германски марки. Тончев предал тия пари на Желязков, който му оставил 100 марки от тях”.
Тук Кокинов направи кратка пауза, като че ли се поколеба да прочете признанието:
„Съдбата на единия пистолет е неизвестна по делото”.
С паузата помогна неволно на съдебните репортери да забележат този сериозен пропуск в разследването. После побърза да продължи:
„Другият пистолет – „Макаров” без фабрични номера и пълнител, заедно със заглушителя Кичатов съхранявал първо в Бургас, после в елинпелинския хотел „Гайдарец”, след това в квартирата в софийския квартал „Надежда”, а накрая го скрил в местността Братската могила в околностите на Елин Пелин. През това време той заживял с Красимира Жекова в Елин Пелин, на улица „Десислава”, а приятелят му Кутепкин се прибрал в Симферопол, Украйна”.
На това място в обвинителния акт към описанието на подсъдимия Кичатов и неговата вина се прибавяха наведнъж описанията на трима други подсъдими – Василев, Георгиев и Ленев:
„През януари 1996 година подсъдимият Ангел Василев, който бил собственик на фирма „Колонел”, се срещнал с подсъдимия Георги Георгиев в градинката пред дискотека „Ялта”. Двамата били в далечни родствени връзки – майката на Георгиев била втора братовчедка на Василев. На тази среща Василев поискал съдействието на Георгиев за важна работа, без да уточнява каква. Разбрали се Василев да уточни подробности с шофьора си – подсъдимия Юрий Ленев, а после Юрий Ленев да се свърже с Георгиев и да му ги обясни. Георгиев се съгласил по принцип да му помогне с каквото може.
От януари до април 1996 година Василев провел няколко разговора с Ленев пред сладкарница „Пролет” на булевард „Цар Освободител”, където се намирал офисът на фирма „Колонел”. От тези разговори на Ленев му станало ясно, че трябва да участва в отстраняването на една личност, като ставало дума за физическото й ликвидиране. Василев не уточнил за кого става дума, но обяснил на Ленев, че трябва да се свърже с Георгиев и да го попита какви условия поставя за премахването на неизвестното лице.
Ленев познавал Георгиев от сватбата на неговата сестра, когато се наложило да прибира шефа си Василев от ресторант в Елин Пелин, където празнували младоженците и сватбарите. Двамата се срещнали пред същата сладкарница „Пролет”. На срещата Ленев предал на Георгиев думите на Василев. Георгиев разбрал, че става дума за убийство. Той се съгласил да участва, въпреки че не знаел кой трябва да бъде убит. При следващ разговор Георгиев поискал от Ленев името на човека, адреса му, марката на колата му и неговите навици. Тогава Василев казал на Ленев, че лицето, което трябва да бъде ликвидирано, е Андрей Луканов – бивш министър-председател и депутат”.
От тук нататък в обвинителния акт следваше обяснението откъде се появило желанието на Василев да убие експремиера:
„Луканов по това време е предприел кампания на остра критика срещу група фирми от кръга „Орион”, които били привилегировани от правителството. Той имал идеята правителството да бъде свалено и затова провеждал политически сондажи в страната и чужбина. В публични изказвания, в речи на партийни заседания и в пресата Луканов недвусмислено атакувал политическия кабинет и приближените му икономически групировки, между които „Орион”. Особено отрицателно отношение имал към фирмите в кръга „Орион” – те били едни от най-големите кредитори на Банката за земеделски кредит, дължащи около 10 милиона долара, от които най-голям кредит имала фирма „Колонел” – 4 и половина милиона долара. В коментарите си Луканов квалифицирал кабинета „Виденов” и кръга около него като „мръсна политическа мафия” и „мародери”. Тази дейност на бившия премиер застрашавала приближените до властта, като довела до изостряне на конфликт между Луканов и Румен Спасов, който ръководел структурите на „Орион”. Луканов от своя страна също станал обект на словесни нападки от Спасов, който изпитвал антипатия, граничеща с отвращение спрямо него, смятайки го за „ловък политик” и „наследствен потомствен предател”.
Ескалацията в отношенията между Луканов и приближената до правителството групировка „Орион” (в която е била включена и фирма „Колонел” на Ангел Василев) мотивирала Василев да организира убийството на Луканов. Подсъдимият Василев бил недоволен от Луканов, съзнавайки, че войната му със Спасов в медийното пространство и провежданата от Луканов политика неизбежно ще засегнат неговите собствени интереси и ще застрашат финансовите му привилегии. Още повече че той бил в близки приятелски отношения с Румен Спасов и в същото време стоял встрани от политическото полезрение”.
Кокинов млъкна за момент и отпи глътка вода от чашата, оставена предвидливо на катедрата от съдебната секретарка. Зачете нататък:
„Разбирайки, че лицето, което следва да бъде отстранено, е Андрей Луканов, подсъдимият Ленев се стъписал. Но подсъдимият Василев му дал да разбере, че „ако си отвори устата и допусне нещо да се разчуе, мерките ще бъдат крути и безмилостни”. Ленев взел решение да участва в замисленото убийство, тъй като се притеснявал от неблагоприятни последици при евентуален негов отказ. Той се срещнал с Георгиев и му предал, че човекът за убиване е Луканов. Георгиев също останал изненадан, но тъй като на свой ред се притеснил за собствения си живот и се поблазнил от възможността да получи немалко пари, се съгласил да участва. Като се прибрал в Елин Пелин, Георгиев започнал да обмисля как да реализира престъпното посегателство. Той се сетил за Кичатов, който посещавал наетите от него зали за фитнес тренировки в града. През май 1996 година Георгиев се срещнал с Кичатов на автогарата и му казал, че трябва да бъде убит един човек. Кичатов се съгласил, като казал, че трябва да говори със свои познати. Юрий Кутепкин се намирал на крачки встрани от тях. Като разбрал от Кичатов за какво става дума, обещал да участва, но поискал повече информация.
На две следващи срещи Кичатов научил от Георгиев, че лицето, което трябва да бъде убито, се казва Андрей Луканов и е депутат, а после уточнил, че за възнаграждение и разходи по убийството му трябват 100 000 марки.
Георгиев съобщил на Ленев: хората, които са се заели с поръчката, искат 85 000 долара, предплата от 2000 долара и информация за жертвата. Той поискал по-голяма сума, като смятал да остави за себе си разликата между 100 000 марки и 85 000 долара.
Ленев веднага предал условията на Ангел Василев, който ги приел.
Василев уточнил пред Ленев адреса на Андрей Луканов: улица „Латинка” № 15 и колата му – „Ланча капа” С 58-58 ТС.
Като ги научил от Ленев, Георгиев ги предал на Кичатов. На другия ден Георгиев и Кичатов се качили на колата на Георгиев – тъмно на цвят БМВ, и потеглили от Елин Пелин за София, за да огледат дома на Луканов. Пътували по Цариградско шосе, после по Самоковско шосе, продължили към Парк-хотел „Москва” и навлезли по една уличка. Минавайки покрай кооперация на няколко етажа, Георгиев я показал на Кичатов.
Междувременно Василев извикал Ленев пред сладкарница „Пролет” и му дал 85 000 долара. Обяснил му, че е хубаво, като отдели исканите авансово 2000 долара, да държи парите у тях или да наеме банков сейф до извършването на убийството на Луканов, след което да ги даде на Георгиев.
Ленев държал няколко дни парите у дома си, но се притеснил да не изчезнат и на 20 май 1996 година наел в Стопанска банка касета № 713 – в нея сложил цялата сума с изключение на авансовите 2000 долара в банкноти по 100, които дал на Георгиев, когото извикал да дойде близо до банката след няколко дни. Георгиев от своя страна извикал Кичатов близо до училището в Елин Пелин и му дал аванса заедно със снимка от вестник на Андрей Луканов”.
Докато Кокинов изчиташе детайлите от обвинителния акт, половината съдебна зала се беше опразнила. Журналистите, които заемаха доста от местата в нея, влизаха и излизаха да пушат цигари, да диктуват кратки новини на дежурните в редакциите си, да си побъбрят, да се поухажват, да си разменят остроти. Бяха се уговорили с пресцентъра на прокуратурата да размножи текста с обвиненията и да им го раздаде, за да ги улесни в преразказа му, който трябваше да излезе в утрешните вестници. Но разбира се, във вестниците, които бяха отделили по две страници за делото „Луканов”, на другия ден ги нямаше всички подробности, които се чуха в съдебната зала:
„В началото на юни 1996 година Кичатов заминал при Кутепкин в Бургас. Там двамата разгледали снимката – възрастен мъж с бяла коса, фотографиран до кръста. Същата вечер с влака от Бургас те пристигнали в София. Отишли да огледат обстановката на улица „Латинка” № 15. Наели квартира близо до зоопарка и впоследствие ходили още няколко пъти да оглеждат дома на Луканов. Тъй като не искали да бъдат забелязвани нито в столицата, нито в Елин Пелин, те се прибирали в Бургас, като в същата вечер пътували с влак и после пак се връщали обратно. Рано сутрин отивали на улица „Латинка” – Кичатов заставал в посока към Парк-хотел „Москва”, а Кутепкин до училището в близост до дома на Луканов. При един от тези огледи забелязали автомобила „Ланча Капа” на Луканов.
Обсъждайки проведените наблюдения, Кутепкин предложил на Кичатов да извършат убийството с взривно вещество. Кичатов се съгласил.
След един от многобройните огледи обаче Кутепкин заявил на Кичатов, че се отказва пряко да извърши убийството на Луканов, понеже Георгиев го бил видял на гарата в Елин Пелин и това го излагало на опасност. И предложил убийството да бъде извършено не от него самия, а от Александър Русов с прякор Жьосткий, с когото лежал преди две години в български затвор.
Кичатов също се познавал с Русов и знаел, че той живее в „Студентски град” заедно с приятелката си Наталия Узун. Двамата се срещнали там и Кичатов му предложил да убие един човек, за което да му бъдат платени 25 000 долара. Русов се съгласил и още същия ден двамата отишли да разгледат жилището на Луканов. Русов дал мнение, че убийството наистина може да се извърши с взрив. По този повод Кичатов се срещнал с Георги Георгиев в Елин Пелин и му поискал взрив и още 2000 долара за разходи. Георгиев отказал да му осигури взрив, но му дал исканите пари.
Тогава Кичатов решил сам да се снабди с взривно вещество и дистанционно за активирането му. Потърсил свидетеля Михаил Кеманджиев от Варна, а Кеманджиев го свързал със свидетеля Ивайло Свещаров от София, който обещал да уреди доставката. Свещаров изпълнил обещанието си. Купил дистанционно от свидетеля Добромир Димитров от София и 690 грама взрив „Пирамекс” от неустановено по делото лице на име „Сергей”, след което ги продал на Кичатов. Половината от пирамекса заедно с дистанционното за него Кичатов дал веднага след сделката на Русов, който го чакал пред Института за чуждестранни студенти.
След няколко дни двамата се срещнали пак и Русов разказал, че е правил няколко неуспешни опита да убие Луканов с бомба. Той заравял взрива пред дома му, но не могъл да го задейства с дистанционното – или батериите му били изтощени, или било прекалено далече. Кичатов приел обяснението и изхвърлил дистанционното, което Русов му върнал като негодно. Върнатия му взрив задържал и го укрил на неустановено по делото място.
Кичатов и Кутепкин решили, след като не може с взрив, Русов да извърши убийството с пистолет – Кичатов да му даде деветмилиметровия „Макаров” без фабрични номера, с осем боеприпаса и заглушител, който купил през зимата.
Междувременно Василев извикал Ленев, попитал го защо се бави поръчката и си поискал обратно оставените в сейфа пари – като заявил, че ще ги даде същите, но когато бъде извършено убийството. На 25 юни 1996 година Ленев изтеглил парите и ги върнал на Василев. После спешил Георгиев, а той свой ред попитал Кичатов – защо се мотаят с убийството, докога? Кичатов споделил това с Кутепкин, който се ядосал и му заръчал да поиска 20 000 долара като гаранция, че ще бъде изплатена останалата част от уговорената сума. Георгиев поискал 20 000 долара гаранция от Ленев, но получил отказ. Така изпаднал в тежко положение и се принудил да събере 10 000 долара и 20 000 марки – свои и взети назаем от свидетеля Димитър Стоименов, за да ги даде на Кичатов.
Преживявайки развоя на събитията с напрежение, Ленев се разболял и постъпвал на два пъти в софийската Пета градска болница на лечение: веднъж за петнайсет дни – до 12 септември, и втори път за осем дни – до 9 октомври 1996 година. Първия път, докато бил на легло, Ангел Василев и Георги Георгиев му идвали неведнъж поотделно на свиждане. Василев се интересувал какво става с поръчката за убийството, а Георгиев го успокоявал, че подготовката е към своя край”.
Времето напредваше, съдебната зала все повече се опразваше, а на обвинителния акт не му се виждаше краят. Като взе предвид това, съдията Георги Георгиев (по случайно съвпадение съименник с подсъдимия Георги Георгиев) попита тихо прокурора Кокинов иска ли почивка. „Не, довършвам”, отговори още по-тихо Кокинов и продължи:
„На неустановена дата през септември 1996 година Алексей Кичатов се срещнал с Александър Русов в Елин Пелин, дал му пистолета „Макаров” с осемте патрона и заглушителя и двамата решили Русов да извърши убийството преоблечен като скитник. Кичатов завел Русов в една стая на хотел „Гайдарец” и му дал старо износено синьо дънково яке, дълго до коленете, дълъг черен кадифен панталон и една торба от плат на цветя, която майка му била изпратила от Украйна. Облечен с тези дрехи, както и с фуражка, която си купил сам от пазара пред храма „Александър Невски”, Русов започнал ежедневно да наблюдава жилището на „Латинка” и да изчаква удобен момент да застреля Луканов.
На 2 октомври 1996 година Русов бил отново близо до дома на бившия министър-председател. Около девет и 15, девет и 20 сутринта Андрей Луканов излязъл от жилището си и се отправил към собствения си автомобил „Пежо-306”, който стоял на около петнайсет метра от входа. В колата го чакал неговият шофьор – свидетелят Веселин Симеонов. Андрей Луканов влязъл в автомобила, Симеонов запалил двигателя, при което Луканов се сетил, че е забравил нещо и трябва да се върне обратно вкъщи. Той излязъл от колата, приближил се до домофона и се опитал да се свърже със съпругата си Лилия Герасимова. През това време Русов, който се намирал наблизо, преценил, че моментът е подходящ, приближил се бързо към стоящия с гръб към него Луканов и след като оставил на пътеката пред входа носената за маскировка торба (пълна с вестници, хартии и други отпадъци) произвел от метър и половина-два и половина четири изстрела с пистолета Макаров, даден му от Кичатов. При това прикривал оръжието със специално направен за това ръкав. Един от куршумите попаднал в дясното слепоочие на Луканов, а другите – в гърба му. Пострадалият паднал на земята, а Русов побягнал покрай сградата на „Латинка” 15, преминавайки през вътрешни дворове, пресякъл булевард „Жолио Кюри” и влязъл във вход А на булевард „Димчо Дебелянов”. Там укрил зад радиатора пистолета със заглушителя, пълнителя и останалите в него четири патрона, увити заедно в ръкава от анцуг. После се качил на стълбищната площадка между първия и втория етаж, където съблякъл якето и панталона си. И се отправил в неустановена по делото посока.
В деня на убийството Георгиев и Кичатов се намирали в Елин Пелин и чули за смъртта на Луканов по радиото. Кичатов тръгнал незабавно за Бургас, където се срещнал с Кутепкин, който знаел за извършеното покушение от телевизията. В квартирата бил и Олег Проценко, пред когото бил проведен разговор за убийството и полагаемото се възнаграждение за него. Разбрали се Кичатов да поиска остатъка от уговорената сума от Георгиев, което той направил, като се върнал в Елин Пелин. Георгиев на свой ред го поискал от Ленев, който още се намирал в болницата. Веднага след като го изписали, той поискал парите от Василев и получил отговор, че ще ги има след три-четири дни. След изтичането на този срок Георгиев отново се срещнал с Ленев и му казал, че повече не може да чака, защото „ще хвърчат глави”. След още няколко дни Василев предал на Ленев сумата – стодоларови банкноти, увити в книжен плик и поставени в найлонова торбичка. Ленев повикал Георгиев и му я дал, а той я взел след преброяване на банкнотите в пачките. В Елин Пелин Георгиев си прихванал от тези пари платените предварително от него 20 000 долара, и след като върнал част от тях на Димитър Стоименов, предал остатъка от 35 000 долара на Кичатов.
След като взел доларите, Кичатов ги занесъл в Бургас при Кутепкин. Двамата се разбрали в присъствието на Проценко да накажат Русов за закъснялото изпълнение на задачата, като му дадат само 20 000 марки. Помолили Проценко да плати на Русов, като отиде вместо Кичатов на уговорената вече среща в двора на Института за чуждестранни студенти. Проценко го направил и получил за това 10 000 долара.
След убийството Кичатов и Кутепкин останали в България, като си наели софийска квартира в квартал „Слатина” и останали в нея пет-шест месеца. По същото време Кичатов срещнал в София Русов – и Русов му се оплакал, че му е платено по-малко от обещаното за убийството на Луканов. Кичатов на нова сметка му обещал, че ще получи цялата сума, за която са се договаряли.
След време Кичатов и Кутепкин отпътували за Украйна, там се разделили и се върнали поотделно в България. След което на 31 май 1999 година Кичатов бил задържан, а на 16 ноември 2000 година Кутепкин починал, както сочи приложения по делото смъртен акт.
Юрий Ленев продължил своя отпуск по болест до края на 1996-а, а от началото на следващата година започнал отново работа като шофьор на Ангел Василев. На 14 януари 1997 година Василев като едноличен собственик на капитала на дружество „Адмирал” освободил тогавашния управител и назначил Ленев на негово място. На 22 януари Ленев закарал Василев до аерогара София и очаквал завръщането му до март, когато научил от жена му, че той ще остане зад граница. Василев по това време бил в Аржентина и предприемал оттам пътувания до Чехия, Гърция, Македония и Сърбия. След това Василев се установил в Прага – до задържането му на 25 май 1999 година, и последвалото екстрадиране.”
Прокурорът Кокинов изтри десетината ситни капки пот от челото си и прибра от катедрата купчината изписани листа. Помисли си с удоволствие, че днес ще вечеря с жена си в един ресторант, отворен наскоро от техни приятели. Избегна погледа на една хубава помощник-адвокатка, с която би могъл да обядва след малко „нещо китайско”. Бързаше. Време за губене нямаше. По делото „Луканов” тепърва го чакаше „работа колкото за всичките китайци по света”.
– Полиция избила меняяя! Ето самовольно! Полицейские, звери! Избили меня! (Полицията ме преби! Това е произвол! Полиция, животни!) С тия викове на руски език подсъдимият Александър Русов се появи един ден на вратата в съдебната зала, влачен за лактите от двама униформени дежурни по съдебната охрана – единият дебел и едроглав, а другият нисък и слаб, с лице на тийнейджър, който крие от майка си двойка в бележника. Близо пет минути украинецът крещя на руски, като се бореше с пазачите си – изпъваше шия и извиваше тяло напред, опитвайки се да излезе от сакото си, което те здраво стискаха за двата ръкава.
– Они ударили меня, они хотели чтобы я признался! Я не хочу! Я не могу! Я не виноват! (Удряха ме, искаха да си призная! Не искам! Не мога! Аз не съм виновен!”)1 – викаше с всичка сила обвиненият, че собственоръчно е застрелял Луканов.
Защитникът му Марин Марковски реагира веднага – спусна се към клиента си, доближи ухо до устата му и след като си „изясни обстоятелствата”, се обърна към съдебния състав:
– Уважаеми съдии, в момента се сблъскваме с престъпление срещу правосъдието. На моя доверител Александър Русов са нанесени леки телесни повреди. Както виждате, бузите му са зачервени. Докато е бил конвоиран дотук, са му нанасяни удари, а един от конвойните му е казал, че като влезе в залата, трябва да признае вина. Това е престъпление, извършено от длъжностни лица. Накърнено е достойнството на моя доверител. Той е момче взискателно към външния си вид, а е принудено да се появи размъкнато пред уважаемите съдии. Моля да бъдат отстранени от залата двамата конвоиращи служители. И да се изпрати на военния съд препис от протокола по случая.
За Русов „случаят” си имаше предистория, която той впоследствие написа в мемоарната си книга и разказа много пъти пред познати на живо:
„За пръв път видях моя украински съпроцесник Алексей Кичатов в първия ден от процеса, когато ме изведоха от килията – чакалня, за да се приготвя за съда. Другите ми съпроцесници бяха българи – Ангел Василев, Юрий Ленев и Георги Георгиев. Когато почна процесът, българите бяха на свобода – Василев и Георгиев под гаранция от 10 000 лева за всеки от тях, а Ленев – с „подписка”, която го задължаваше да се обажда всеки ден на полицаите, че не им е избягал. Ние с Алексей бяхме чужденци и нас не ни пускаха по никакъв начин, макар че той лежеше вече две години и половина в предварителен арест, което беше нарушение на всички правила…
Кичатов го изведоха по същото време, в което изведоха и мен – в девет без 15, само че от съседната килия. Докато си връзвах вратовръзката и си слагах колана, се запознахме. Първото ми впечатление беше, че тоя човек е много зле психически, а и физически изглеждаше като след химиотерапия, през кожата на лицето му прозираха кръвоносните съдове, черни на цвят.
Докато течеше съдебното следствие по-нататък, двамата с него ни затваряха заедно в една килия – чакалня. Така аз имах възможност да разказвам на Алексей за спасението от Исус, да го уча да се моли, да го разпитвам и да го изучавам, както ни бяха учили военните психолози в казармата. Алексей беше влюбен в една жена – Красимира, с която живеели заедно в Елин Пелин. Водели тих и спокоен живот. Паспортът на Алексей бил с просрочена регистрация и това било единственото му нарушение на българските закони.
С пистолета „Макаров”, с който беше убит Луканов, преди това бил убит един украинец – Сергей Шанин. Алексей го познавал, тъй като Шанин бил съпруг на негова съученичка, и с това станал лесна мишена за Ботьо Ботев и следователите. Кой може да бъде най-добрият кандидат за убиец? Разбира се, нелегалният руснак, който познава убития.
Кичатов бил арестуван и откаран в „къщата на ужасите”. Бил подложен на жесток побой. Другарите полицаи не искали той просто да се подпише под предварително написан текст, а искали да го наизусти, за да го издиктува на следователите, а те да изготвят протокол, под който той да си сложи подписа. Алексей не се съгласявал просто така да признае убийството на свой близък приятел.
Биели му инжекции през дрехите. Той започнал да изпада в параноя. Появил се един полицай в ролята на адвокат и му казал: „Спокойно, Алексей, сега ще докарат тук твоята приятелка Красимира и може би ще почнат да я насилват пред очите ти, но ти не обръщай внимание на това. Дръж се…”. В този момент от нервното напрежение нещо се случило в мозъка на Алексей и той станал половин човек. Челюстта му се парализирала, не можел да отвори устата си и да каже дума…”.
Страданията на Кичатов, описани прочувствено от Русов, продължили по време и след самопризнанията му и така нататък, докато се стигнало до онзи незабравим ден, в който Русов и Кичатов си седели в съдебната чакалня с решетките и си приказвали кротко в очакване на поредното съдебно заседание. Русов разпитвал Кичатов как е бил „принуден да го натопи за Луканов”. („Чудех се как се е сетил за името ми, след като никога не ме е виждал, кой му го е казал, откъде го е чул…”). Но както си седели двамата, един полицай влязъл при тях и – по думите на Русов – ето какво станало:
„Полицаят ме хвана за ръкава на сакото и вместо към вратата ме бутна в другата посока. Кичатов замря, но и него нападнаха.
– Ей, руски боклуци! – извика надзирателят. – Днес няма да ходите до тоалетната . Ще пикаете в гащите!”
Опитах се да проявя кротост и смирение, както ни учи Библията. Направих крачка към масата да си взема вратовръзката и колана. Но полицаят скочи към мен, хвана ме за сакото с едната ръка и почна да ми удря по лицето шамари. Вторият полицай му помагаше да ме държи. Започна да ме обижда и да ме псува, настоявайки да си призная „всичко”. Помислих, че е луд. До началото на процеса оставаха десетина минути, а той се държеше така, сякаш беше смъркал сутринта кокаин. Адреналинът ми скочи и аз му извиках в лицето:
– Идиот! Така не можеш да измъкнеш нищо от мен. Трябва да ми слагаш клечки под ноктите, но и тогава няма да можеш, понеже аз съм замесен от друго тесто!
След моите думи той ме удари още няколко пъти и яко стегна белезниците на ръцете ми. Вкараха ни с Алексей в съдебната зала. В душата си нямах мира. И почнах да разказвам на висок глас всичко, което се случи. Чуха го и съдиите, и всички останали в залата…”
Последва това, което съдебните репортери отбелязаха в репортажите си: „Съдът прие становището на адвокат Марковски, нареди да се сменят двамата униформени с други двама от конвоиращата рота и започнаха разпитите на свидетели, сякаш нищо не е било”.
От свидетелската скамейка синът на убития Карло и вдовицата му Лилия разказаха подробно какво са преживели в деня на убийството и потвърдиха, че Луканов приживе е „предусещал своята участ” и „е допускал, че враговете му в партията и извън нея ще стигнат до крайности и насилие”.
Журналистката Велислава Дърева говори дълго, предизвиквайки с почти всеки свой отговор следващ съдийски въпрос. Повечето от нейните спомени, хипотези и становища бяха вече изказани в нейните речи, интервюта и статии. Но присъстващите в залата я оглеждаха с любопитство я слушаха с голямо внимание.
Дрехите ѝ бяха черни, косата къса по момчешки, крехките ѝ раменца едва надхвърляха високата катедра – за да подпре тънките си китки на нея, тя беше вдигнала молитвено малките си ръце. Гласът ѝ обаче звучеше по мъжки силно и ясно и успяваше някак си да стигне до всички ъгли на смълчаната зала.
„Да, аз бях депутатка и бях близка на Андрей Луканов – потвърди тя. И с готовност даде своя принос за изясняване на мотивите на атентата: – По мое мнение Луканов е жертва на консенсусно политическо убийство. В това убийство имат пръсти политици от различни цветове. Обществото беше подготвено за екзекуцията на бившия премиер, който беше целенасочено обвиняван за всички несполуки на прехода”.
В заключение свидетелката Дърева цитира за пореден път крилатата фраза, която Луканов, „най-големият български държавник в края на XX век”, изрекъл пред нея във връзка с последния за него драматичен пленум на БСП: „Толкова кал и мръсотия се изсипаха върху името ми, че само кръвта ми може да го измие!”.
Показания даде и Невена Гюрова, бивша пиарка на Жан Виденов. Умна и проницателна, същинска медийна звезда, тя беше блеснала силно, но угаснала сравнително бързо „в бурята на свободното слово след краха на социализма”. Когато беше призована да се яви като свидетелка по делото „Луканов”, Невена вече пишеше много по-рядко своите „огнени статии” и се ориентираше към „по-незабележимо място в околната среда”.
Откога и откъде се е познавала свидетелката Гюрова с покойния влиятелен политик?
„Познавах го от началото на 1990-те, когато той беше премиер, а аз журналистка. Скарахме се няколко години по-късно заради публикация, в която бях писала, че той и президентът Жельо Желев са масони. Луканов ми каза, че не е очаквал от мен това. По-късно, когато аз работех в пресцентъра на Виденов, си разменихме остроти – аз му казах, че е баща на групировките, той ми отговори грубо. Месец преди смъртта му намерих тефтерчето му с телефонни номера. Исках да му го върна, но взеха че го убиха и аз го дадох на Следствието”.
А какво знае Гюрова като бивша говорителка на Виденов за конфликта между него и Луканов?
„Първият им сериозен конфликт беше на 16 май 1995 година, когато премиерът Виденов разбра, че е предвидено в руско-българското дружество „Топенерджи” да влезе и „Мултигруп”. Луканов беше член на Управителния съвет на „Топенерджи” тогава. А никой не беше предупредил Виденов за това – че държавната фирма „Булгаргаз” ще дели властта с частната „Мултигруп”. Бурята се разрази преди купон в хотел-ресторанта „Шератон” с участието на представители на руския „Газпром”, на който Виденов беше поканен. Тогава той се почувства предаден от Луканов. Защото на всеки, който е във властта, му е ясно, че България се управлява от този, който държи кранчето на газа. Битката за газа беше жестока. Руснаците ни притискаха и си правеха с нас каквото си искат. На Жан му се наложи да отстъпи тогава. Луканов беше в „Топенерджи” от квотата на руснаците. Но и шефът на „Мултигруп” Илия Павлов имаше силно лоби в Русия. Той беше в много близки отношения с руската корпорация, която беше нещо като нашата Национална електрическа компания.”
А известно ли е на свидетелката в какви отношения са били Илия Павлов и Андрей Луканов?
Да, известно ѝ е: „В годината, в която беше убит Луканов, двамата с Илия Павлов са се скарали. Това е станало на Общото събрание на „Топенерджи” в Москва. Тогава и в Министерския съвет, и в БСП, и сред бизнесмените се шушукаше как Луканов казал на Павлов: „Момченце, какво си въобразяваш?”. Причината беше, че двамата бяха на различни позиции за това как да се изнася ток от страната. Павлов искаше руски и украински ток да се транзитира през България за Турция с участието на негови фирми. А Луканов беше на мнение, че ние трябва да произвеждаме ток и да го изнасяме. Това бяха сфери на икономиката, до които имаха достъп малцина, защото в тях парите са огромни, в частност и комисионите”.
От показанията на Невена Гюрова си пролича това, което тя в прав текст не каза: че според нея поръчителите на разстрела на Луканов не са в съдебната зала.
„Аз смятам, че Луканов е жертва на енергийна война. Още в самото начало полицаят Ботьо Ботев е тръгнал да ги търси в погрешна посока. Не искам да адвокатствам на Румен Спасов и на Веска Меджидиева, защото видяхме как и с какви пари се изнесоха в ЮАР. Но ми се струва, че нещата с Луканов са много по-дълбоки и по-малко видими. Забелязвам аналогии с убийството на четиримата енергетици в Турция, което се случи две години преди това на Луканов. Горе-долу тогава той, ако си спомняте, беше на преговори в Турция за продажба на ток. Пак по това време Луканов ми даде на мен материали, които разкриваха как „Мултигруп” източва металургичния гигант „Кремиковци”. Искаше това да се разчуе. Подробно ми разказа каква е схемата на източването, което си е кражба. Направих си журналистическа проверка, оказа се точно така и подготвих публикация. След като тя излезе, по телефона ми се обадиха от групировката и ми казаха: „Предай на Луканов, че големите комисиони, които иска, няма да ги получи”.
Дали Луканов е споменавал, че се страхува за живота си?
„Пред мен не е”, сигурна беше Невена.
Те с Луканов „никога не са били в близки приятелски или в поверителни отношения”. Впрочем тя по нейна собствена преценка „е самотница по природа” и „не става за душеприказчица на големци”, а и „ няма нужното търпение към суетни мъже”.
Затова пък рядко ѝ липсва особено мнение. Има го и за трагичния край на Луканов: „Можех да се досетя, че след като борави непрекъснато с пари от неясен произход, след като има вземане-даване с ЦРУ и с ГРУ едновременно и след като между него и бизнеспартньорите му няма коректност, той рискува да свърши като приятеля си Робърт Максуел”.
След уикенда, в понеделник, 19 ноември 2001 година, съдебното разследване продължи. До обяд бяха разпитани четирима свидетели. Оставаха още 129, а отделно трябваше да се изслушат 38 експерти.
– Хора от кръга на Жан Виденов са поръчали убийството на Андрей Луканов – каза президентът Жельо Желев на излизане от съдебната зала.
Час и половина отне на съдебния състав снемането на неговите показания:
– Аз съм твърдо убеден – заяви той, – че Луканов беше най-способният политик в БСП, но неговото нещастие беше партията, на която бе член. БСП тежеше като гира на краката му, тя го провали като политик, който можеше да направи много добри неща за България.
– На Луканов ли беше решението да се закрие Научно-техническото разузнаване и така информацията за неговите задгранични фирми да потъне в земята? На Луканов ли беше това решение, или ваше? – запита го един от адвокатите. Тонът му определено беше нападателен.
– Мое беше решението да се закрие Научно-техническото разузнаване. Мое, а не на Луканов – отвърна бившият държавен глава. Физическият му ръст („строен миньон”, със старомодни бакенбарди и голяма уста, която враговете му наричаха „жабешка”) не съответстваше на политическата му висота и той инстинктивно се надигна на пръсти, за да подчертае, че е „голям човек” и „има смелостта да отговаря за грешка, която политически джуджета приписват на мъртвеца”. – Аз взех това решение – повтори Желев. – Но все пак трябва да отбележа, че бях подкрепен от правителството на Луканов и от парламента. Закриването на научно-техническия отдел в българското разузнаване беше реверанс към Запада, защото той се е занимавал предимно с кражби на патенти от западните държави. И ако позволите – заключи той – да кажа, че съм тук, за да отговоря на всички въпроси, включително и на въпросите на адвокатите, но им напомням настоятелно, че аз съм свидетел, а не обвиняем.
Близо два часа продължи и разпитът на социолога Андрей Райчев, макар че той беше вече изказал публично всичко, което имаше и искаше да каже за смъртта на своя приятел. Категоричен беше и в съдебното следствие:
– Андрей Луканов беше исторически човек. По времето, когато бе министър-председател, премахна политическата полиция, демонтира партията си от властта, регистрира Движението за права и свободи – ДПС, и така спести на страната етнически вълнения.
Реформата е мирен начин да стане една революция и той я оглави. Революцията обаче изяжда децата си с кървава очевидност. Реформата също изяжда децата си по един страшен начин. Така е в историята на света. В началото реформаторът е обичан от всички, както беше с Горбачов в Русия. Но колкото по-успешна е реформата, толкова по-мразен става реформаторът. Луканов извървя тази Голгота [новозаветния хълм, който Христос е извървял – хулен, бит и оплюван от тълпата, нарамил кръста, на който е разпнат…] И не беше обичан нито от тези, от които взе властта, нито от другите, които я искаха.
Да, Луканов знаеше, че е застрашен, но не се страхуваше. Той знаеше, че „те” няма да му простят, защото счупи системата. Знаеше, но го споменаваше така, както човек споменава, че е женен.
Падна от власт, когато неговата собствена личност започна да пречи на идеята му за консенсус – идея впрочем невъзможна за Балканите. Може да е правил грешки. Но се справи блестящо. Обвиняваха го, че спря плащанията по външния дълг, но резултатът беше позитивен, защото дългът беше редуциран.
Той беше жертва, необходима и на сините, и на червените. Появиха се два паралелни образа на Луканов – единият на демона, който контролира всичко. Другият на „нашия Андрей”, червеният мит, който тайно дърпа конците. Той нямаше нищо общо и с двата образа. Убийците му са жалки митомани, подведени от митовете за всемогъществото му и материалното му благосъстояние.
Дали в действителност е бил богат? Вие не можете да си представите до каква степен не го интересуваше материалното. Него го интересуваше властта. Той беше човек, роден за политик, роден за власт, роден във властта – и се интересуваше само от нея. За него материалният свят беше просто сянка на главния, на политическия свят, в който са били баща му и дядо му. Той беше безсребърник в бита си. Но понеже личните му способности безкрайно надхвърляха тези на средния човек, около него имаше един мит за всемогъщество в политически и в материален план. Този мит беше неадекватен, но Луканов обичаше да го поддържа, тъй като усещаше силното му въздействие…”.
Андрей Райчев и пред съда намери за неоснователна появилата се в печата версия, че „убийството на Луканов е поръчано от Москва”. Смръщен, навел глава и вдигнал очи – една поза, която заемаше винаги, когато имаше нещо особено важно да съобщи, социологът заяви:
– Да, ден преди убийството Андрей Луканов ми каза, че разполага с нови доказателства за корупция във висшите кръгове на властта и е готов да предприеме решителни действия. Не, не изглеждаше притеснен, като ми каза това. Изглеждаше изпълнен с енергия и с желание да направи гигантски скандал, да свали картите на масата. Каза ми, че заради това отлага пътуването си до САЩ. Разстрелът провали политическия му план да смени кабинета на Виденов с едно широко коалиционно правителство, което да изкара докрай мандата на БСП и да въведе валутен борд в България. Смъртта му даде още няколко месеца на определен кръг от глупави и изплашени хора, които се чудеха как да отдалечат своя крах…
Дали приятелския кръг „Орион” стои зад тази насилствена смърт? Не знам. Но съм сигурен, че самият Жан Виденов няма нищо общо с кървавото деяние.
В почивката, дадена от съда по искане на защитата, коридорът пред съдебната зала се превърна в кошер – репортери, фоторепортери, оператори, адвокати и вещи лица се скупчваха и жужаха по групи, хукваха нанякъде по двойки или сами, връщаха се, обменяха мисли и клюки, помагаха си или се жилеха с думи като оси… Сред по-известните журналисти се открояваше Виза Недялкова – съпругата на социолога Райчев, – открояваше се не само заради запазеното ѝ място в категорията „влиятелни”, но и защото се знаеше, че и тя, както и мъжа ѝ се числи към най-близките и най-верните приятели на почерненото семейство Луканови.
Между кориците на делото се намираше разпечатка на едно „емоционално обръщение към колегията”, което Виза направи по радиото непосредствено след смъртта на бившия министър-председател. Речовита, пъргава и енергична, с лице, недокоснато от недоспиването в грижите за четирите ѝ дъщери, тя сновеше между колегите си и юристите и ставаше център на внимание във всяка групичка, към която се присъединяваше. Цели поколения помнеха радиофоничния ѝ глас със звучен тембър, който се лееше по Българското национално радио (БНР) повече от две десетилетия. Уволниха я две години след погребението на Луканов – след като беше направила поредните скандални разкрития за злоупотреби с власт в своето предаване „Постфактум”.
Още преди първият дъжд да измие кръвта от улица „Латинка” („и още преди страхът от Бялата лисица да изветрее от политическата джунгла”, както писа вестник „Труд”), Виза застана зад микрофона и изля мъката и гнева си:
„Да, аз съм от хората, които обичат Андрей Луканов! Да, аз съм от тези, които бяха със социалистическата партия затова, защото там беше той – защото там имаше човек като него. Не беше редно да говоря за него на този ден, в който го изгубихме завинаги – на този ден ние всички трябваше най-после да замълчим. Особено пък ние от българската журналистика, която така назлоби нещата около убития… Но си позволявам да говоря, защото тези дни не чувам нищо друго освен декларации, съобщения за заседания, тревога за изборите, за извънредното положение, за страха… Не чух дума за това, което е… което беше Андрей Луканов.
Това беше най-блестящият човек на нашата страна.
Той казваше „аз съм социалист трето поколение”. И се оказа, че и третото поколение получи това, което в България получава този, който е честен, умен, умеещ да общува, с други думи – това, което е… беше Андрей Луканов.
Сега се обръщам към моите колеги журналисти, които седем години се забавляваха с приказки за „мафиота Луканов”, който „дърпал конците на престъпността” и „трупал баснословни суми”. Ако има един между тях, който е успял да докаже едно нещо от всичко това, аз съм готова да му подаря жилището, в което живея, моите „палати”. Защото тези журналисти продължават да лъжат, да се опитват да внушат, че е извършено „мафиотско убийство” с някаква руска или чеченска връзка, след като беше убит един много голям политик. Почтен. Изключително обаятелен. Интелигентен. Той не се казва Крушата, Крокодила, Патето, Маймуняка, в чиято група го слагат. Той се казва Андрей Карлов Луканов и е човек от грамадна величина.
Този „мафиот” си позволи само едно битово отклонение. Разполагаше с една сглобяема къща в Мала църква и един апартамент, който му е отнет от адвокатската кантора на Йордан Соколов и кръга адвокатстващи демократи. Хитрецът мафиот Андрей Луканов цял живот не се е сетил да построи жилище на сина си и дъщеря си…
Време е да млъкнете, скъпи колеги! – вие, които създадохте възможността на бъде убит един човек, като накарахте половин България да го намрази и да го обвини за своята мизерия. Млъкнете!”.
В първите дни след убийството на улица „Латинка” Виза силно вярваше, че убиецът ще бъде разкрит.
„Смешно е да се твърди – беше казала тя публично, – че откриването на истината за това престъпление е много трудно. Та в тази страна телефоните се подслушват, хората са следени! Самият Луканов каза това на пленум на БСП. Когато пред вратата на Луканови застана въоръжена охрана, то беше през зимата преди атентата, Лили и Андрей бяха изненадани. Андрей отива на другата сутрин при министъра на вътрешните работи да пита за какво става дума, там му казват, че не знаят. В президентството обаче Желев му го предупреждава: „Ония момчета от „Орион” искат да те убият!”. Следователно въпросът е не защо е сложена охраната на Луканов през февруари, а защо е вдигната на 15 април?
(Този въпрос така и не получи убедителен отговор в съдебното следствие за убийството).
Преди края на почивката някой от колегите на Виза Недялкова, насядали по лакираните дървени пейки пред съдебната зала, извади новия брой на седмичника „168 часа”, подаде го на съседа си и после той тръгна от ръка на ръка. Едно интервю с Никола Йоловски, най-опитния от тримата съдебни заседатели, поместено на две цели съседни страници привлече всеобщо внимание. Запитан как му се виждат подсъдимите по делото „Луканов”, Йоловски цепи направо: „Изглеждат наивни, но са убийци! Убеден съм в това и ще гласувам с особено мнение, ако вината им не се докаже”.
Веднага щом съдиите, отдъхнали за малко и хапнали по нещо за обяд, заеха местата си и публиката насяда в очакване срещу тях, адвокат Марин Марковски изнесе със завидна бързина корпулентната си фигура пред всичките скамейки. Размаха над главата си омачкания брой на „168 часа” и надигна глас:
– Уважаеми съдии, всеки съдебен заседател е длъжен да спазва закона и няма право да изразява предварително мнение, а ако си позволи да го направи, следва да бъде отстранен от процеса. Ако съдебният заседател Никола Йоловски вече има изградено мнение кой е убиец и кой не, защо тогава се провежда тук съдебно следствие? Защо са разпитите на десетките свидетели? Защо са мненията на експертите!
След Марковски в този дух се изказаха и други адвокати. Съдът прие съображенията им и покани Йоловски да напусне залата. Друг съдебен заседател трябваше да седне на неговия стол вдясно от председателя на състава. Юристите бяха наясно, че при това процесът трябваше да почне отначало – законът повеляваше един и същ казус да се разглежда от начало докрай от един и същ състав. Това означаваше на практика, че разпитаните досега четиринайсет експерти и единайсет свидетели, включително и близките на Луканов, трябваше да бъдат разпитани пак. Вдовицата, синът и дъщерята на убития повторно трябваше да съпреживеят последните си мигове с бащата и съпруга, когото бяха безвъзвратно изгубили. Трябваше да го направят под клетва, и то в присъствието на хора, за които се предполагаше, че изпитват „наслада от скръбта им”.
Съдията Георги Георгиев поглади трапчинката на брадичката си, както правеше, когато беше смутен, и повика Лилия Герасимова да заеме за втори път свидетелската скамейка. Оказа се обаче, че я няма – и тя, и децата ѝ бяха предпочели поне в този мрачен понеделник „да си спестят постановката, в която отново и отново убиват пред очите им Андрей”. В тяхно отсъствие съдът не даде ход на делото.
Докато Георги Георгиев удряше съдийското чукче, за да отложи за вторник повторния старт на процеса, в едно съседно кафене „оживелият Луканов” разговаряше с една репортерка.
– Като го гледах – беше казала впоследствие на своя приятелка – все едно виждах него, Андрей Луканов. Същата бяла коса, същия поглед, същия глас.
Но не, това не беше Андрей Луканов. Беше брат му, по-големият му брат, първородният син на Карло и Емилия Луканови. Появил се на бял свят през 1935 година в Москва, „баткото на Андрей” беше кръстен с двете имена на по-известния от двамата му дядовци – на адвоката Александър Атанасов, убит от полицията в Русе десет години преди това.
Сега, прехвърлил вече шейсетте, Александър Атанасов беше съвсем побелял. И неговата коса, както и тази на покойния му брат, се забелязваше и се запомняше веднага – чисто бяла и гъста, но не „същата като на Андрей Луканов”, а по-дълга, пусната над ушите и покриваща врата му до яката на ризата. И погледът не беше „същият” – този на Александър бягаше някъде над главата на събеседника, а не го изучаваше… И в гласовете им имаше разлика – гласът на Луканов беше богат, можеше да „реже”, но можеше и да „гали приятелски”, докато „гласът на батко му беше шлифован, преднамерено равен и овладян мъжки глас”.
Дългогодишен бивш дипломат, големият брат на Луканов беше управлявал българските посолства в десет африкански държави. Отзован след „скандал за пари” от мисията в столицата на Зимбвабе, той се беше заселил от края на 1990 година в Москва. Твърдеше, че е завъртял успешен бизнес там и се чувствал „много добре” до фаталната сутрин на оня 2 октомври, в който научил, че са застреляли брат му. Взел самолета и кацнал в София още същата вечер. Прокурорите това и чакали – наложили му забрана да напуска България, понеже го разследвали за злоупотреба с държавни средства в Хараре.
– Господин Атанасов, имате ли представа кой уби брат ви? – запита репортерката, като намести диктофона си между четирите чаши с кафе и минерална вода. Заведението беше голямо, скъпо и празно. Тя предварително знаеше, че по това време, в ранния предобед, нямаше да има жив човек в залата, в която бяха си избрали маса. Това беше важно обстоятелство – шумните ресторанти и барове не бяха подходящи за сериозни разговори на запис.
Събеседникът ѝ помълча, размърда се, за да запълни време, намести по-удобно зад стола големия си корем („Беше доста дебел, дланите и пръстите на ръцете му бяха несъразмерно дребни в сравнение cъс затлъстелите рамене”…) и рече:
– Руснаците винаги питат „кому ето выгодно”, кому е изгодно? Убийството беше изгодно само на силите около тогавашното партийно ръководство в лицето на Жан Виденов. То се боеше от разобличение. Андрей разполагаше с информация за онези, които сринаха икономиката. Това научих от него седмица преди да го убият, когато беше в Москва. Според мен моралният му убиец е Жан Виденов, а отговорни за физическото убийство са пираните около него, които си бранеха интересите.
Когато се видяхме с брат ми в Москва, той ми каза, че му трябват само две седмици и двайсет гласа в парламента, за да реши проблема. Ставаше дума, че България с това ръководство е неспасяема, а от друга страна, трябва да се направи последен опит партията да запази властта. Той беше съгласувал с Москва и Вашингтон това. Доколкото ми е известно, се беше договорил на четири очи за коалиция с Иван Костов, който тогава беше начело на опозицията. Ставало е дума двайсет души от БСП да подкрепят друг кабинет. Андрей трябваше да пътува за Щатите, имаше оттам покана да пише книга за причините, по които нашата система се провали. Бяха му осигурили условия да работи един месец в библиотеката на Конгреса. Той отложи заминаването си за две седмици, за да направи това, което мислеше, че е необходимо за България. Но то не стана.
– Откъде би могъл Жан Виденов да научи за неговите планове? – запита журналистката, когато братът на Луканов прекъсна разказа си, за да изпие на екс чаша газирана вода.
– Ами Андрей неведнъж сам съобщаваше, че разполага с информация за кредитните милионери и фирмите от „приятелския кръг”. Казвал ми е освен това, че подслушват и телефона, и мобифона му. Следователно органите са имали достатъчно информация… – Тук възрастният човек неочаквано се просълзи, влагата нахлу изведнъж в очите му, клепачите му се зачервиха, двойната му брадичка затрепери заедно с долната устна. Промълви: – За мен един факт е безспорен. Брат ми го няма. България загуби един истински патриот, една светла глава… – Надигна се от стола: – Извинете, ще трябва да ида до тоалетната…
Върна се след малко, овладян и освежен. Ризата му беше опръскана с вода отпред. Изглежда, че беше наплискал на чешмата лицето си. Изчака репортерката да го включи отново на запис и отбеляза с яд:
– А тази история, дето полицаите намират след време пистолета на убиеца и дрехите му преди това, е активно мероприятие. За заблуда. Този, който иска да си прикрие следите, ще си изгори всички дрешки, ще закопае пистолета, ще го хвърли в морето. Другото са детски игри на тези, които се правят, че разследват нещо.
Репортерката усети, че братът на Луканов навлиза в „опасно дълбоки води” – срещу главния ѝ редактор се водеше прокурорска проверка по сигнал за незаконни доходи и той нямаше да позволи във вестника да излезе и дума, която да ядоса някой от държавното обвинение и полицията. Дръпна юздите на събеседника си, за да завие в „безопасна посока” – към хипотезата за „руска връзка” в убийството.
– През последните шест години вие живеете в Москва и познавате руския стил… – захвана тя, но Атанасов я прекъсна избухливо:
– Да, живея в Москва, но от деня на убийството на Андрей съм тук и не мога да си ида. Не мога да мръдна оттук! Защо съм тук, питайте моя трети братовчед Татарчев, дето Андрей, светла му памет, го направи главен прокурор. А беше по-рано един прост, мързелив и бъбрив адвокат.
Съдебната репортерка нямаше нужда да пита Татарчев. Носеше в чантата си копие от „докладна записка на работна група от Министерството на външните работи”, инспектирала по сигнал за нередности посолството на България в Хараре. Записката гласеше буквално:
„Работната група в Хараре концентрира вниманието си върху дейността на посланика Александър Карлов Атанасов. Той е допуснал съществени слабости в стила и метода си на работа както със зимбабвийските партньори, така и с колектива на посолството. Липсата на такт и прекалената му самоувереност е довела до сложни ситуации, предизвикала е остра реакция от зимбабвийската страна и е довела до неблагоприятни последици за двустранните ни отношения. Доказват го редица факти.
Посланикът Атанасов е направил категорично изявление пред вицепремиера на Зимбабве Саймън Нузенда, че „българо-зимбабвийските отношения са равни на нула”. Това е предизвикало остър протест от страна на външното министерство на Зимбабве.
Посланикът е направил също така нетактично внушение пред финансовия министър на Зимбабве, че „трябва да промени поведението си в Смесения комитет за научно и техническо сътрудничество”, което е довело до обида.
Друг пример за нетактичен подход е и разговорът на посланик Атанасов с посланиците на Куба и Танзания за положението в Мазамбик, който е предизвикал недоумение у кубинските другари и те поискаха официално пояснение за позицията на България относно проблемите на африканския юг.
Прекаленото желание на посланик Атанасов за бързи решения в икономическото сътрудничество с Мозамбик са предизвикали ограничителни мерки по приемането му във всички зимбабвийски министерства, за което е било изпратено циркулярно писмо от офиса на премиера.
Безпокойство предизвикват и самоволно даваните интервюта на посланик Атанасов, несъгласувани с външното министерство. В едно от тях например неправилно е казано, че „България отпуска 200 стипендии в предстояща бартерна зимбабвийско-българска сделка”, при което и двете страни са поставени пред свършен факт.
Същевременно обстановката в колектива на посолството се е усложнила, работата на първичната партийна организация е парализирана. В стремежа си да активизира дейността по всички направления посланикът допуска редица финансови нарушения, не допуска чуждо мнение, отправя груби заплахи за „уволнение поради некадърност” към някои служители, които доскоро е фаворизирал”.
А ето и най-смущаващото, което докладват на инспекторите: „Финансовата ревизия установи, че в продължение на година посланик Атанасов е формирал приходи в неофициална черна каса в размер на 43 610 зимбабвийски долара. Набирани са валутни приходи от платено ползване на хотела към посолството и от продажбата на служебни автомобили. Така формираните незаконни приходи в черната каса Атанасов е разходвал лично и безотчетно, без документи и без знанието на министерството”.
В докладната записка, датирана на 24 септември 1978 година, следваха неясни обяснения от страна на „другаря А. Атанасов” и предложение: другарят А. Атанасов да възстанови сумата, посочена в ревизионния акт, да бъде отзован незабавно и уволнен от Министерството на външните работи.
Репортерката бръкна в чантата си – огромна сива кожена торба, в която можеше да се съберат едновременно папка с писмени материали, несесер с гримове, дезодорант, четка за коса, портмоне с пари, лична и журналистическа карта и кофичка с диетично кисело мляко (за „всеки случай”, ако прегладнее или ѝ остане време за обяд). Записката за злоупотребите на бившия посланик се оказа доста поизмачкана, когато я извади, но разбира се, вършеше работа.
– Искате ли да коментираме това? Че сте създали в посолството ни в Зимбабве черна каса?
– Не – отсече Атанасов, като хвърли поглед на заглавието. – Това са глупости, от начало докрай. Винаги когато искат да ударят брат ми, бият по мен. Нарекоха ме „агент на империализма” и ме отзоваха като посланик. После Татарчев направи разследване за финансовите ми операции, които не бяха никакви операции. За да го боцнат него, брат ми.
– Вие сте работили за „Мултигруп”, нали така? Много се говори как се скарали Илия Павлов и брат ви в Москва. Чува се, че младите момчета, на които Луканов е дал път в бизнеса и им е отворил очите, в един момент са поискали да се отърват от учителя си.
– Илия е мой добър познат много преди да е станал известният Илия Павлов, босът на „Мулти”. За това, че порасна, му свалям шапка. Много пъти сме се виждали с него и с Андрей у нас. Андрей му е помагал, това е безспорно. Ако тръгваме по пътя на пазарната икономика, трябва да имаме богати хора, групировки. Не мога да кажа, че Андрей е стратегът на „Мултигруп”, но някой и друг добър съвет им е дал, разбира се. Различията между брат ми и Илия не бяха принципни. Говорихме с Андрей след московската случка, той беше без каквото и да е лошо чувство към Илия. Аз съм сигурен, че нито руснаците, нито турците, нито Илия Павлов и „Мултигруп” са замесени в неговото убийство.
Илия Павлов, президентът на „ЕмДжи корпорация”, или босът на „Мултигруп”, както по-често го наричаха, беше разпитан като свидетел на 16 март 2003 година. Появата му в коридора на Софийския градски съд предизвика силно оживление у репортерите – повечето от тях се бяха отегчили вече от многобройните и дълги заседания по делото „Луканов”, на които не им се виждаше краят.
Бившият борец с ученически прякор Зъбчето пристигна, заобиколен от четирима телохранители с черни костюми, които приличаха на обикновени побойници, преоблечени като счетоводители. Застанал между тях, само шефът им изглеждаше като спортист, който току-що е сменил потната си фланелка със скъпия лъскавосив костюм. Подстрижката му с момчешки бретон, който криеше ниско чело, чипият нос и сплесканите уши (сигурен белег, че се е „трепал на тепиха”) не пасваха никак на уверението на неговите имиджмейкъри, че той е „скрит финансов гений”, че е „гениален ум”, който е продал вехтия си вартбург след 10 ноември и е развъртял парите от него така, че е станал най-богатият човек в България.
Разпитът на Илия Павлов трая четири часа.
Много хора смятаха, че Луканов е създателят на неговото състояние. Пресата тиражира многократно непотвърдената версия, че „Мулти“ е създадена с парите от външния дълг на България. („80 милиона долара от този дълг бяха дадени на Илийката да ги развърти след падането на Живков и с по-голямата част от печалбата да се финансира преименуваната комунистическа партия, която иначе беше пред закриване…”) А случайно ли „точно Илийката” е избран за тази мисия? Неслучайно, разбира се. По Живково време баща му Павел Найденов държи шкембеджийница в центъра на София и „помага” на Държавна сигурност, като „бройка известните махмурлии, които си оправят главите с шкембе чорбата му сутрин” и после отиват на отговорната си работа в парламента и правителството”. Синът му през това време учи в спортното училище, става републикански юношески шампион по борба и е привлечен в армейския клуб ЦСКА – а там след червения спортен екип получава диплома за висше образование по физкултура, както и офицерски чин, с който служи в Спортната школа „Чавдар”. Женитбата му с дъщерята на генерал Петър Чергиланов, герой от войнишката партизанска бригада и шеф на Живковото военно разузнаване, допълва „правилната” му биография. Уреден от тъста с разузнавателна мисия, Илия Павлов работи под прикритие във вестник „Йени ъшък”, а после и в Комитета по култура.
Като културтрегер бившият борец регистрира първата си фирма „Мултиарт – антиквариат”. А като проспериращ бизнесмен сменя съпругата си Антония Чергиланова с друга – Дарина Павлова, красива актриса. Връзките на бившия му тъст вече са изконсумирани и под формата на някакви „танкове, нарязани за скрап”, от които зетят „легитимно забогатява”. Политически бърборковци твърдят, че източници на богатството му по-нататък са „куфарчетата на Луканов”.
– С Андрей Луканов съм имал само професионални контакти в дружеството „Топенерджи” – заяви Илия Павлов пред съдиите. – Дали ми е давал пари? Не, никога. Наставления и съвети? Може би, но не и съществени.
Пред следователите обаче на 22 юни 1997 година той беше разправил за прословутата вечеря в Москва, която се състояла броени дни преди убийството на бившия министър-председател. Да, наистина на нея двамата се скарали и по-възрастният избухнал: „Ти, момченце, какво си въобразяваш!”, а по-младият го затапил: „Не забравяй, че аз карам влака!”.
Шест години по-късно, облегнал лакът на свидетелската банка и подвил изискано крака си в коляното, „осмият по богатство в Източна Европа” (според полското списание „Впрост”) e забравил за кавгата си с гуруто на послесоца.
– Скарахте ли сте в Москва с Луканов за желаната длъжност „машинист на влака”? – запита го един от адвокатите на подсъдимите.
Той отговори невъзмутимо:
– Аз да съм бил казал Луканов, че карам влака? Не си спомням, но едва ли съм изричал такава фраза.
Съдията Георгиев сложи край на разпита. Беше ясно – показанията на свидетеля Илия Павлов не допринесоха за изясняване на мотивите за убийството на Луканов.
След почивката съдебното заседание продължи с очна ставка между подсъдимия Александър Русов и спеца по убийствата Ботьо Ботев, който лично го беше арестувал. Русов твърдеше, че го е отвлякъл от Украйна с кораб и разказваше интимни подробности от пътуването им в една каюта. Ботев беше непоколебим:
– Това за кораба е измислица. За пръв път видях това момче в кафенето, където с мой колега го арестувахме.
В края на процедурата Русов се обърна театрално към топченгето и извика с цяло гърло – така, че да го чуят и зад вратата на залата, а ако може даже и на дъждовния булевард пред Съдебната палата:
– Господин Ботев, призовавам ви да се покаете за всичките грехове, които извършихте, за да не попаднете в ада!
– Не заплашвайте свидетеля! – обади се строго съдията.
– Не го заплашвам – извика пак с всички сили Русов, – а му благовествам словото Божие и го призовавам към покаяние.
– Разбира се, че момчето не заплашва никого – побърза да се застъпи адвокатът Марковски. – Той разказва на господин Ботев за Исус, както и на мен разказва за Божията милост.
Съдийката Цветинка Пашкунова вдигна ръка, за да затули с длан усмивката си.
На другия ден вечерта у дома си тя пак направи същия жест и похлупи устата си, но този път защото възкликна от смайване. Правилно ли чу? Съобщиха в последната новинарска емисия по телевизора, че Илия Павлов току-що е убит.
Правилно беше чула. Лидерът на най-големия индустриален холдинг, борецът, който само преди няколко часа мереше с поглед на превъзходство съдийската банка и говореше снизходително за политическия лидер Луканов, беше застрелян пред входа на офиса си в квартал „Дървеница”. Застрелян като бясно куче. Повален беше с едно-единствено парче олово в гърдите. Това се беше случило петнайсет минути преди осем вечерта. Четвърт час по-късно докторите в Спешното отделение на „Пирогов“ бяха констатирали: „край”.
Неизвестен снайперист беше разчистил нечии сметки, като беше застанал на 47 метра от ярко осветения вход на Мултицентралата – прикрит в сянката на дърво и ниска паянтова сграда. Беше подпрял пушката си на специална скоба и бе изчакал търпеливо жертвата да му падне на мушката. Според балистичните експертизи беше стрелял с „Щайер“ – модерна пушка, скъпа и сигурна. Охраната беше успяла само да вдигне от земята шефа си („окървавен като в кланица”) и да го откара до най-близката болница по най-бързия начин. Напразно.
По-късно гардовете щяха бъдат упрекнати, че са действали непрофесионално. Но криминалната история познаваше и разстрели на перфектно пазени гангстери и държавници…
Убиецът в годините напред остана неизвестен. Следователите бяха проверили двайсет и две версии за престъплението, при което шест-седем се бяха оказали „донякъде достоверни”.
Първата от сравнително достоверните версии била, че куршумът за Илия „е разплата за разстрела Луканов” или поне „рикошет от стрелбата на „Латинка” № 15.
„Проверката на тази версия – отчете се Ботьо Ботев – изискваше дълго и сложно изследване на произхода на капиталите на мултаците, на техните вземания и давания.”
„Оказа се – коментира и следователят Богдан Карайотов, – че Илия Павлов, който призова образно „гущерът да си откъсне опашката”, е бил опашката, а не главата на гущера, тоест на мафията”.
Досъдебното разследване беше стигнало до темата за енергетиката и „Топенерджи”. Но там беше зациклило и спряно практически завинаги. След всичко случило се беше станало ясно само едно – че в обозримо бъдеще България едва ли ще стане енергиен център на Балканите, както са си представяли Илия Павлов и Луканов. И че каквото и да се случи в бъдеще с енергийния отрасъл в Европа, в Русия и в страната, то ще се случи без тях.
– И Илия Павлов, както и Андрей Луканов нахълтаха с много големи амбиции в едно много голямо икономическо и политическо пространство. И Павлов, и Луканов се оплетоха с дебели връзки във всички власти – в изпълнителната, в съдебната, в законодателната, в медийната. И двамата обслужваха разнопосочни интереси в страната и в чужбина, в Америка и в Русия. Затова е по-лесно да се каже кой нямаше, а не кой имаше интерес да ги елиминира – заяви пред съда свидетелят Костадин Чакъров, последният съветник на Тодор Живков.
Костадин Чакъров, най-верният от помощниците на Живков и негов душеприказчик в годините на немилост, беше „по професия юрист, но по призвание историк”, а „политиката беше неговата „стихия”. Потеглил в кариерата си от Градския комитет на Комсомола в родния си Пловдив, той беше стигнал чак до политическия кабинет на Първия в соцсистемата и остана в него – на втория етаж на Партийния дом – повече от две десетилетия. (Тръгна си сам оттам чак след преврата на 10 ноември, два-три месеца след като зад бюрото на Живков седна Петър Младенов).
Години наред като съветник на Людмила Живкова и на баща й Коцето, както го наричаха „на втория етаж”, беше човекът, през когото минаваше цялата поверителна информация за състоянието на държавата и буреносните промени в социалистическия лагер, Европа и света. Той четеше и смилаше всички секретни сведения на спецслужбите, всички сводки и доклади на разузнаването, контраразузнаването, Държавна сигурност и милицията. Наясно беше с „всичко мъгливо”: с чуждите шпиони, с дипломатическите маневри на посолствата, с плановете на българските „перестройчици”, със сбирките на дисидентите и внедрената в тях агентура, с българо-съветския заговор за свалянето на Живков, със стратегията за отстъплението на комунистите и подмяната на политическата им власт с икономическа. Понеже беше отлично осведомен, той провиждаше отвъд медийните манипулации на „старите-нови политически архитекти”, също както и отвъд пропагандата на „актуалните играчи”. Анализите му понякога бяха погрешни, а друг път пристрастни, но почти винаги честни.
„Това е – казваше Коцето – въпрос на вътрешен морал. Аз съм син на хамалин. Баща ми 45 години беше хамалин в пловдивските тютюневи складове. В тия складове съм израснал, затова и толкова ме нарани в последно време опожаряването им. Майка ми беше тютюноработничка. След като се разболя и като инвалид се раздели с предишната си работа, тя, за да ме издържа като студент, миеше клозетите на гарата. Такъв е произходът ми и аз не се срамувам от него. Човек трябва да помни миналото и да е способен на признателност и обективност, а не само на омраза и реваншизъм.”
Като свидетел по делото „Луканов” последният съветник на Живков сензационно разказа, че чужд шпионин се опитал да спаси бившия министър-председател, като го предупредил за опасността:
„Два дни преди да бъде убит, Луканов звъни на негов близък бизнесмен, за да уговорят пътуване до Плевен. Телефонът на бизнесмена е подслушван – защо, не знам. По онова време (1886–1997) се подслушваше много безотговорно, като в детска игра, от МВР пращаха разпечатки с подслушани разговори по пощата, сякаш това е най-нормалното нещо в света… При разговора Луканов споменава, че ще бъде зает от 12 до 14 часа, защото има среща в хотел „Шератон”. Споменава едно еврейско име – на чужд гражданин, стар служител на западна спецслужба, който беше по-рано резидент у нас. Предполагахме, че старият разузнавач, който се познава от години с Луканов, ще му каже нещо важно. Имаше тогава доста частни фирми на пенсионери от МВР за следене и подслушване и ние използвахме доверителните връзки на една от тях с две момчета сервитьори. Разговорът се водеше на английски, те подочуха това-онова и от дочутото сглобихме разговора между бившия резидент и Луканов. Бившият резидент съобщава, че има информация за сериозна опасност, за готвена разправа. Съветва Луканов да бъде много внимателен и да напусне страната за година най-малко под формата на специализация. Луканов отказва с мотива, че има да урежда сметки с правителството на Жан Виденов. И настоява срокът за отсъствието му да бъде по-малък, три-четири месеца”.
Как чужда държава се е добрала до информация за готвеното покушение у нас? Според Чакъров „няма нищо чудно” в това:
„Луканов имаше много широка мрежа от връзки, но малко приятели. Беше влязъл в конфликт с голям брой хора и фирми в чужбина, както и в България. Той загуби напоследък много от позициите си в БСП и в държавата. А загуби и доверието на руските спецслужби, с които по-рано имаше добри контакти. В Москва дори са го следили, както се е оплакал на наш общ познат. От много места би могло да изтече информация за готвеното покушение срещу Луканов. Според мен то не е било тайна и за нашите служби, но оттам са си затраяли и не са го предупредили”.
Костадин Чакъров си имаше своя теория по въпроса защо Луканов се прости с живота. Неговият отговор беше: „Не и защото е ядосал и уплашил „Орион”.
Мнението на Чакъров съвсем не беше за пренебрегване. През зимата на 2002 година, когато се яви пред съда като свидетел, той беше не само „бивш съветник на Живков”, но и служител във фалиралата Банка за земеделски кредит – БЗК, „любимата банка на Луканов”. Беше сведущ и като банков експерт.
„Групировката „Орион” дължеше на БЗК точно 9 и половина милиона долара – категоричен беше той. – Най-големият дълг, около 4 и половина милиона долара, беше на строителната фирма „Колонел”. Беше видно, че „Колонел” не върви на добре, Румен Спасов беше недоволен от собственика ѝ Ангел Василев и затова го смени с един от лидерите на „борците” – Димитър Джамов. Помня, че шефът на БЗК Атанас Тилев получи тогава сигнал, че от „Орион” е поръчано на Джамов да го убие. Тилев отиде в хотел „Хемус”, където се подвизаваше Димитър Джамов, и го попита така ли е. Джамов отрекъл през смях, но дълговете на „Колонел” към БЗК бяха вече негови, а не на Ангел Василев. Логично погледнато, какъв интерес има Ангел Василев да поръчва убийството на Луканов? Никакъв.”
Ами тогава? Ако не от кръга „ Орион”, откъде би могла да дойде поръчката за ликвидирането на Андрей Луканов? Това за Коцето беше „лесен въпрос”:
„Не кръгът „Орион”, а кръгът „ Луканов” уби своя създател. Кръгът на Луканов беше много по-силен от кръга на Румен Спасов и докато беше жив създателят му, но стана още по-силен след смъртта му. Става дума за кръга от момчетата, заквасени по негово време с неговата мая – момчетата, които имат не само пари, а и доверителни връзки, и списъци, които са подготвени добре, знаят езици и работят като кланове – един до друг, но и един срещу друг. Това са неговите журналисти, неговите политологически звена, неговите социологически агенции и бизнес мрежи – той ги финансира и създаде. Те и сега управляват България”.
Дали убеденият живковист преувеличава финансовите възможности на „създателя”?
„Луканов боравеше с пари на едро, най-меко казано, макар самият той да живееше скромно и преди 10 ноември, и след това. Като умря, се видя, че семейството му се оправя както може, нито едно куфарче с пари не е заделил за себе, за сина си, за дъщеря си. Грешката му беше, че тръгна сам да изгражда капиталистическата номенклатура. Аз го срещнах веднъж на улицата край парламента и го попитах: „Абе Андрей, какъв е тоя капитализъм и тая пазарна икономика, как я мислиш ти?”.
Отговори ми: „ Европа и Америка искат от нас капитализъм, ще го направим и ние ще бъдем капиталистите!”. И го направиха. Те – червените и сините номенклатурчици, които Луканов пръв поведе след 10 ноември по опасен път, водещ към разруха на държавата – горещеше се Костадин Чакъров и когато го канеха за коментари по телевизията; изтъкваше разгорещено, но и аргументирано своето гледище: – Да, Луканов беше пръв. Той закри важни структури на МВР. Закри икономическото управление на Държавна сигурност, от което много се страхуваше, понеже то следеше навремето си задграничните фирми, валутните операции, външната търговия, валутните операции. Закри и Научно-техническото разузнаване – една ефикасна структура, която носеше на България ноу-хау, патенти и образци, по които цели клонове на българската индустрия се развиваха по времето на социализма. С програмата „Ран-Ът” отвори вратите на ада…Импровизираше в решенията си. Обслужваше най-вече личните си цели. Имаше многобройни остри критици и лични врагове”.
Дългогодишният помощник на Живков се нареждаше („без всякакво съмнение”) сред най-острите критици на Андрей Луканов, когато рисуваше неговия портрет:
„По природа Луканов беше аристократичен, мързелив, бягаше от отговорност, не подписваше документи. Спекулираше с връзките си с Кремъл. Интригантстваше, като непрекъснато обвиняваше някого в антисъветизъм. Заедно с Петър Младенов винаги търсеха антисъветска нотка в националните каузи на Живков и го клеветяха. Когато Огнян Дойнов почна преговори с японци и германци за супермодерно оборудване на завода в Радомир, Луканов го натопи. И Горбачов поиска от Живков да се освободи от кадри, които искат да направят от България Мини Германия или Мини Япония”, като имаше предвид точно Дойнов. Но подчертавам – от всички грехове на Луканов най-големият беше този, че се опита сам да трансформира политическата власт в икономическа”.
Костадин Чакъров не се уморяваше да разказва своите „истории за Живков и Луканов” – разказваше ги почти ежедневно, докато беше жив и на събранията на Съюза на българските комунисти, чийто председател беше три години (2010–2013), и в многобройните интервюта, които даваше дори и без да му искат, и в статиите и в книгите, които пишеше:
„Живков далеч не беше богат. През есента на 1989 година вземаше 2000 лева заплата. Доходите на висококвалифицираните работници в строителството, металургията, транспорта и миннодобивната промишленост бяха 1000 лева тогава. Премиерът получаваше 1500 лева – за такава заплата се е разписал и Луканов, като стана първият премиер след преврата. Кой как си е харчил заплатата, негова си работа. Като привлякоха Живков за обвиняем, Луканов ги насъска да търсят богатството му. Държавата отдели ресурс – около триста души полицаи, следователи, разузнавачи, филателисти, счетоводители, и те тръгнаха по четирите посоки на света да търсят „живковите милиарди”. За три години и лев не откриха. Операцията вървеше под кодовото име „Директор”. Търсиха имение на Живков на брега на Женевското езеро, на Канарските острови…Нищо! Пет лева да бяха открили, щяха да го съсипят…”.
Нещо подобно се случи и с „богатството на Луканов”, след като го убиха. Коцето Чакъров беше проследил и това издирване:
„Къде ли не дириха прословутите му куфарчета с пари! Навсякъде ги дириха, само не и при тия, при които се намират. Вярно е, че Луканов лично не беше корумпиран. Но властта за него беше магия. За да може да се разпорежда, той се интересуваше кой какви кредити взема, кой и как приватизира, кадруваше – този ще е арендатор, другият ще е банкер. Искаше да изгради един капиталистически свят в България не по чужд, а по негов собствен модел. Това беше главното, което му спечели мощни противници. Мен ако питате, определени хора от тия, на които е помогнал да получат пари, може да са решили да бъдат забравени завинаги. Поръчителят на убийството му е или на много ниско равнище – някой, който е получил кредит и не се е издължил, или на много високо – поръчка на една голяма държава, това имам предвид. За второто има достатъчно основания. Луканов участваше в разработката и финансирането на проекта за газоснабдяването на България. Той беше личен приятел на Черномирдин, руския министър на газовата търговия, с него заедно рисуваха и прокарваха енергийните потоци тук и там. И Луканов силно страдаше, когато в руско-българското дружество „Топенерджи” му затвориха брутално вратата. А му затвориха вратата, понеже той не можа да попречи на съпартиеца си – тогавашния премиер Жан Виденов, да проваля проектите на руските хищни структури у нас, да дразни комисарите на могъщата империя „Газпром”. У Луканов имаше огромна емоция и когато беше провален проектът, според който южният поток на газа за Европа трябваше да минава през България. Тогава той стори нещо непростимо – стори го емоционално с високата си игрова класа. Само за няколко месеца успя на установи близък контакт със западни консорциуми за газ. Срещата им стана в Турция. Луканов прекара цяла седмица на Босфора, на яхтата на един безмерно богат турчин, за да обсъжда с турски и други чуждестранни бизнесмени проект за нов маршрут на газа – Баку-Джейхан. А това не се прощава – да измениш на икономическите интереси на една голяма сила, на руснаците, да ги предадеш. И скоро след това Луканов беше разстрелян. Зад разстрела стои голяма сила, ако съдим по това, че той беше извършен дръзко, демонстративно, поучително, назидателно”.
Свидетелят Красимир Райдовски беше очакван с интерес от съдебните репортери, с повечето от които беше в приятелски отношения. Но показанията, които той премерено и съсредоточено даде по делото „Луканов”, се оказаха „много по-скучни” от историите, които спрягаше с цветистия си език извън съдебната зала.
Сладкодумец, тънко усмихнат под добре поддържан мустак, с проницателен поглед зад очилата с тънките рамки и добросърдечен с тези от познатите си, които „уважаваше”, Райдовски не се колебаеше да ужили с острото си чувство за хумор всеки, когото смяташе за „подлец”, „двуличник” и „крадльо”.
„Дали знам кой точно уби Луканов? Още не, понеже още не съм прочел утрешния брой на вашия вестник – отговаряше той, повтаряйки наивния въпрос на вестникаря, като смекчаваше с другарска усмивка усещането за подигравка. – Смятам обаче, че развитието на делото „Луканов” е индикатор за политическата безпътица на страната. Един криминален случай се политизира, за да се измести вниманието от неможенето на управляващите, от далаверите и глупостите, които и в момента правят. Мен убийството ме интересува, доколкото искам да излезе истината. Но не виждам как може да стане това, след като версията, по която работят, е само една – че „Орион” е ликвидирал Луканов. Защо например не работят по версията, че Луканов дължи пари някому или на него му дължат пари – тези, които раздаваше заедно с Любен Гоцев през 1989–1990 година? Защо не разследват неговия приятелски кръг – хората на Луканов, фирмите, които той създаде с раздадените пари? Партийни и държавни пари, огромни суми.
Ама Луканов имал компрометиращи документи за „Орион” и затова бил очистен. Дрън-дрън. Няма такива документи, брат му го потвърди. Ако имаше, някой все щеше да ги извади.
Версията „Орион” е удобна за лансиране, защото скандалът между Андрей Луканов и Румен Спасов беше публичен. Имаше неприязън между двамата заради генерал Мирчо Спасов, бащата на Румен. Мирчо Спасов беше вкаран в ареста благодарение на Луканов, който искаше да си купи политически индулгенции с тоя арест, както и с ареста на Живков. Още преди 1989 година имаше една информация от Женева, че Луканов е вербуван от ЦРУ. Тя стигна до вътрешния министър навремето, но той я задържа и Мирчо Спасов беше тоя, който я занесе на Живков. Имало е и по-стари причини за негативни отношения между бащите – Карло Луканов и Мирчо Спасов. И лошите чувства се предадоха на синовете им след това.
Иначе обективно Луканов никога не е пречил на бизнеса на Румен Спасов. Луканов работеше в огромни мащаби, а Румен Спасов изнасяше замразени плодове и агнета. Едва в края на 1995 година Румен създаде Българската земеделска и промишлена банка, БЗПБ. А Луканов създаде десет банки, като при него БЗК – Банката за земеделски кредит, беше за пет години освободена от данъци. БЗК беше неговата банка. Тази банка я източи основно великият, прекрасният, честният банкер Атанас Тилев. Да, кредити са теглили и фирми на „Орион”, но в тях Румен Спасов не участва формално и те като дългове не му тежат.”
Журналистите постоянно подканяха Райдовски да каже нещо по-конкретно за „Орион”. Но той всеки път им откликваше с нещо по-общо:
„Това за „Орион” е една измислена кокошкарска история. Румен Спасов беше грандоман и мислеше, че един ден ще управлява икономиката на България, но в сравнение с Луканов той беше интелектуално и икономическо джудже. Луканов удари „Орион”, за да дискредитира Виденов.”
А що за вражда е тази между Виденов и Луканов? Красимир Райдовски имаше увлекателно обяснение и за това, и не се притесняваше да го повтаря пред всички и навсякъде.
„Както всички вече разбраха – започваше той – Луканов е автор на объркания криминален модел на икономическия преход у нас. – И продължаваше: – Луканов беше този, който създаде предпоставките за корупцията в България. Не казвам, че Луканов е бил корумпиран, не казвам това. Но той като министър-председател и после като депутат създаваше корупционна среда. Познавам го от детските му години. Той винаги се е изживяваше като представител на партийната аристокрация, не допускаше плебса близо до себе си, а си служеше с него. Първо твърдеше, че е четвърто поколение комунист, а после се оказа, че е четвърто поколение социалдемократ. А според мен беше четвърто поколение ренегат. Той беше баща и майка на престъпния модел на икономическата реформа у нас, който даде възможност на една шепа разбойници, между които и доносници на Държавна сигурност, която той мразеше, да окрадат държавата. Жан Виденов не можеше да му попречи на това – той беше никой през 1990 година, когато Луканов се вихреше. Но като министър-председател Жан Виденов със зъби и нокти се мъчеше да спре разграбването на останалото държавно. Виденов беше сам, шестима от неговото правителство бяха предложени от Луканов, но въпреки това предизвикаше гнева му. Особено когато взе отношение към националните интереси в енергетиката. Руснаците искаха да сложат ръка върху газопровода, който те са построили, но Виденов отказа категорично да им го подари. А отказа, защото това беше единственото предимство, с което разполагаше държавата – че географското ѝ положение налага природният газ на цяла Европа да минава през България. След това „Топенерджи” дойде тук и Луканов остави по телефона на Виденов съобщение, че е предложен за изпълнителен директор на дружеството и че като мине регистрацията му през съда, той ще излезе от парламента. Последваха скандалите, в които Луканов и Илия Павлов, и руският посланик Авдеев искаха да елиминират българското държавно участие в „Топенерджи” – да неглижират държавната „Булгаргаз” за сметка на „Газпром” и „Мултигруп”. Вечерта, в която в „Шератон” се вихреше купонът за учредяването на „Топенерджи”, Авдеев дойде побеснял в Министерския съвет при Виденов, час и половина се караха в кабинета му. Веднага след това шефът на „Газпром” Рем Вярихев се обади на руския премиер Виктор Черномирдин да не идва на другия ден в България, защото с българското правителство не са се разбрали. Основното участие в тази гнусна история беше на Луканов. Той очевидно беше уверил руснаците, че може да дърпа конците на Виденов, но те видяха, че не е така и скоро го освободиха от „Топенерджи”. Оттам дойде и пълният му разрив с Виденов, но и белята на главата му, Бог да го прости…”
Каквито и да бяха последствията от смъртта на милионера Илия Павлов, последвала разпита му по делото за убийството на експремиера, те останаха встрани от по-нататъшния ход на процеса. Той продължи с разпити на експерти. Двама от тях – Иванов и Тюфекчиев, предизвикаха бурни прения, като съобщиха, че всичките шест човешки косъма, иззети от торбата на убиеца клошар, били без луковици и затова били негодни за традиционния ДНК анализ.
По това време по телевизията вървеше популярният американски сериал „От местопрестъплението: Маями“. Зрителите виждаха във всяка серия как главният герой – детективът Хорейшо, прибира косъм, паднал край убития, хвърлен фас или пък счупена бутилка, разпитва седем-осем души и… след малко от криминалистичната лаборатория изскача името на убиеца. И се питаха защо на българския Хорейшо не му се получава така. („Защо нашенецът остава в неведение за знаковите престъпления, включително и това на бившия премиер? Защо събраните от него доказателства не издържат в съда?”)
В микробуса с надпис „Криминалистична лаборатория”, с който българският Хорейшо отиваше в края на 1990-те години на местопрестъплението, имаше всичко, с което разполагаше – и на кино, и на живо – американският му колега. Крими репортерите видяха такъв микробус и на 2 октомври 1996 година пред номер 15 на улица „Латинка”. Той, както скоро се разбра, беше оборудван с дванайсет куфара – американски, с каквито работеха и във ФБР тогава. Единият беше пълен със старинна руска фототехника, с картони за прехвърляне на миниатюрни следи, с пинсети и спринцовки. Другите куфари бяха по-малки, предназначени за изземване на балистични, биометрични и различни други видове улики. Вътре имаше контейнери за гилзи, патрони и микрочастици, които се изземваха с помощта на лепенки от местопрестъплението. Имаше и магнитни четки, прахове за снемане на пръстови отпечатъци… В специален черен куфар бяха подредени инструментите за оглед на труп – той стоя с часове отворен до окървавения Луканов.
„Съвършени престъпници няма, след всеки остават някакви следи – писа „Труд” на 3 октомври. Вече шефка на Криминалния отдел във вестника, Ани Маркова се беше постарала да разкаже доброжелателно и оптимистично за огледа, до който я беше допуснал „непозволено близо” един от познатите ѝ криминалисти. – Въпросът е да има кой да открие оставените следи, да ги изземе и да ги изследва по реда на Наказателно-процесуалния кодекс така, че те да станат веществени доказателства, годни в съда.”
Ани Маркова редовно гледаше сериала за Хорейшо и си водеше бележки как екипът му отива на местопрестъплението. Той и двама негови колеги – експертът криминалист и съдебният лекар – оглеждаха внимателно околността и после клякаха до трупа. Първо режеха ноктите на мъртвеца с малка стерилизирана ножичка, после му снемаха пръстови отпечатъци, изземваха косми от гърдите и от главата му… При това „пиле не прехвръквашe” зад полицейската лента до тях.
Друго беше в реалността на „Латинка”. Когато Ботьо Ботев, Богдан Карайотов и други по-малко известни разследващи пристигнаха при изстиващото тяло на бившия премиер, всичко наоколо беше вече отъпкано „като от стадо говеда”. Оттам бяха минали вече първите очевидци, после репортерите, политиците, обикновените зяпачи и всичките полицейски и прокурорски началници („натискаха се да влязат в кадър, като виждаха камерите”).
Опитната криминална репортерка знаеше: човешката молекула е уникална! Една сто милиардна е възможността някой индивид да има ДНК като на друг. Всички биологични материали – като сперма, кръв, косми и слюнка – дават една ДНК, неповторима за всеки мъж и всяка жена. Като цяло ДНК анализите дават огромни възможности за уличаване на виновните.
Но в българските условия това беше теория. На практика Ани видя как водоноска, пратена кой знае от кого и как, изми с небивала бързина кръвта на Луканов и всичко останало на пътеката, по която убиецът му е вървял. „Експертизите, помисли си тя, теоретично винаги помагат, но практически често затормозяват делата.” Първо, бюджетът за тях винаги беше недостатъчен. Второ, специалистите не стигаха, малки им бяха заплатите. В Института по криминалистика на МВР ДНК експертизите се бавеха поне по половин година и през това време „само Бог знаеше какво се случва с епруветките, косъмчетата и другите миниатюрни улики”.
„Десетки и дори стотици следи може да бъдат оставени по дрехите и тялото – написа в статията Ани Маркова. – Ризата на убития говори много на криминалиста. Ако убийството е с пистолет, изстрелът прави входно отвърстие на ризата, така наречения венец на откриване. По концентрацията на барутните частици може да се разбере дали куршумът е изстрелян отблизо, или не… А и всеки капсул-детонатор има специфичен състав. Една микрочастица от него показва партидата на арсенала, кога е произведен патронът и други обстоятелства.”
(В полицейските протоколи на ризата на Луканов обаче ѝ бяха сбъркали даже цвета – в единия беше „синя”, а в другия „бяла”.)
„Поемните лица присъстват при претърсване и обиск. Това са хора, незаинтересовани от изхода на делото. По закон те не може да бъдат полицаи”, добави в статията си Ани Маркова. Много ясно. (В съда обаче след време щеше да се окаже, че повечето поемни лица в процеса „Луканов“ са служители на МВР (Имаше и две чистачки от Следствието. Простотия ли беше това, или друго нещо?!)
В практиката си на разследващ журналист Ани Маркова неведнъж бе чувала признания от поемни лица, че са се подписали на празни бланки и не знаят какво е написано впоследствие в тях. Колко пъти се е случвало това по делото „Луканов”, не беше проверено, а камо ли уточнено – въпреки че адвокатите непрекъснато намекваха за „поръчка да бъде опорочено разследването”.
„И от убийците, и от най-обикновените апаши остават пръстови отпечатъци. Те представляват воден разтвор на натриев хлорид, готварска сол. Криминалистите им въздействат със сребърен нитрат. Получава се елементарно сребро, черно на цвят”, се посочваше още в научнопопулярната статия, която излезе в „Труд” с отпратка от първа страница. В нея се изтъкваше, че „МВР още от 1980-те разполага с автоматична система за пръстови отпечатъци”, но се премълчаваше, че разполага с оскъдни данни. Много хора след престъпления изобщо не викаха ченгета в дома си или ги молеха да не им снемат отпечатъци. Защо? Защото „трябваше да боядисват очернените си стени след това”.
По един косъм филмовият Хорейшо неизменно „стигаше далеч”. Най-пълна информация можеше да се извлече от „косъм с луковица” – това го знаеха и криминалните репортери, които не следяха всички серии. (В луковицата се съдържа пълният ДНК профил на човека. Но за три дни тя се разпада и изчезва.) И затова космите, намерени в торбата на стрелеца по Луканов, се бяха оказали безполезни.
Пред съда експертите Тюфекчиев и Иванов излязоха с предложение:
– Нека на космените фуликули да бъде извършен повторен високо информативен анализ по метода на ДНК секвенирането. Това е модерна американска технология, иновация от световен мащаб. С нея на следващ етап от процеса бихме могли да разполагаме с резултат.
Проблемът беше, че само подготовката за „въпросната иновация с ДНК секвенирането” трябваше да отнеме половин година поне, а самата експертиза с консумативи от Америка щеше да струва 8000 лева („твърде висока цена с оглед бюджета на съдебната ни система”).
Съдeбният състав дълго мисли, преди да назначи скъпия анализ на „6-те косъма, иззети като веществено доказателство”, за да ги сравни с косите на заподозрените Русов и Кичатов, както и с тези на Кутепкин, чиито полуразложени останки бяха вече извадени от кладенеца.
В крайна сметка съдът се произнесе с „да”, надделяха доводите на адвокат Марин Марковски, който настоя:
– Почитаеми съдии, моят клиент Александър Русов не е присъствал на местопрестъплението на улица „Латинка” и настоява за тази експертиза, защото вярва, че тя ще потвърди неговата невинност. Той е категоричен! И ние искаме тази експертиза!
– Щом я искате, ще я имате – обяви съдията Георгиев след продължително съвещание с колежката си отляво и три утвърдителни кимвания от страна на тримата видимо изморени съдебни заседатели.
Самопризнанията – те бяха тежкото въоръжение на прокуратурата срещу защитата на подсъдимите за кървавото убийство. Впрочем на този етап на съдебното дирене то беше и единственото.
Самопризнанието беше харесван от полицаи способ за повишаване на „разкриваемостта на престъпленията“ – показател, по който тяхната работа се отчиташе като по-лоша или по-добра.
Всяка серия от филма за Хорейшо завършваше със самопризнания – заподозреният беше принуден да ги направи, след като биваше „закован” с множество други доказателства. В българската реалност обикновено се случваше обратното – всяко полицейски разкритие започваше от някой заподозрян, „пропял“ след няколко шамара… Неофициално шамарите се смятаха за безобидна практика във взаимоотношенията между полицаи и арестанти.
Проблемът със съдебния процес „Луканов” беше, че в него се заговори за нещо повече от шамари – за „изтезания”. И не просто се заговори, а се вдигна оглушителен скандал.
Тон даде госпожа Дацка Ленева, майката на подсъдимия Юрий Ленев. Тя се изправи пред съда в бойна поза – със свити юмручета на костеливите си ръце, – нещо, което предвид „цялата ѝ дребна фигурка”, лачените обувки с детски размери и карираното костюмче с огромно жабо на сатенена риза изглеждаше странно, ако не и комично. Но Дацка вирна брадичка, едва изтрая процедурата по снемането на самоличност и разтовари цялата си болезнена майчина ярост върху ококорилите се съдебни заседатели:
– Да бяхте видели сина ми така, както аз го видях като майка, след като го арестуваха внезапно и две седмици се гавриха с молбите ми да го зърна за малко! Добре че застанах пред Следствието и не мръднах оттам, докато не ми дадоха свиждане – с триста зора, след като следователят Карайотов се криеше и не ми вдигаше телефона. Понеже аз не спирах да звъня, той се принуди да ме покани в своята стая. И влезе синът ми – никога няма да го забравя. Той беше, самият той, но аз не можах да си го позная! Беше жестоко пребит. Ама жестоко ви казвам! Насинен! Беше с навити до лактите ръкави на ризата, а аз вдигнах крачолите на панталоните му до коленете – целият беше покрит с хематоми, сигурно и по-нагоре. Прегърнах го и той се отпусна в ръцете ми – и като бебе не го помня толкова безпомощен! Косата му беше сплъстена от кървави тромби. Повдигнах ризата, за да му видя гърба, а той изохка, явно го болеше. Ръката му беше донякъде бинтована. Питах го: кой те преби така? Той мълчеше. Беше в стрес. Пошепна все пак: „…хората на Ботьо Ботев”. Много уплашен! Слагали са между пръстите му метални пластини и са ги затягали със скоби, докато припадне! Боже господи! И бясно куче не се бие така! И в светата инквизиция не е имало такова изтезание”.
Макар да беше вече доста пъти чуван и четен по вестниците, вопълът на майката предизвика вълнение. Залата зашумя. Адвокатите „подпалиха моторетките”: „Това дело е минирано от признания, изтръгнати с насилие!; „И Ленев, и Георгиев, и Кичатов са измъчвани по време на разпитите в Копривщица!”; „Това е нарушение на член 29 от конституцията, член 7 от Международния пакт за гражданските права и член 3 от Конвенцията за правата на човека! Ако в този съд си затворим очите за него, съдът по човешките права в Страсбург ще ни застави да плащаме обезщетения!”.
„Адвокатите затова са адвокати, да си изкарват хонорарите”, пошушна на колегата си млад униформен мъж от полицейската охрана. Той мразеше Русов и Кичатов, зад които стоеше прав през цялото време на дългото съдебно заседание. („Негодници, руски боклуци, държат се нагло и предизвикателно в съдебния арест, просто се чудят как да направят така, че някой от нас да си изпусне нервите и да ги удари”.)
И да, изглежда „някой” си беше изпуснал нервите предишния ден, понеже двамата руснаци бяха доведени за втори път със следи от побой „след опит за бягство”. Вързани бяха един за друг с белезници на ръцете и пранги на краката и седяха на подсъдимата скамейка така, за разлика от съпроцесниците си – тримата българи, които влизаха и излизаха свободно от залата. Кичатов беше с разцепена уста и дълбока драскотина върху бръснатата си глава, над ухото. Русов пък беше „украсен” над дясната вежда с огромна цицина, а над слепоочието отляво – с охлузване, за което твърдеше че е „от ритник с полицейска кубинка”.
И двамата бити бяха прилично облечени, ризите им стояха като току-що изгладени. Русов в килията си беше направил от пластмасови бутилки закачалки за тях, той носеше и вратовръзка, стегната около врата му. Не пропускаше да се оплаче от надзирателите – заяждали се, държали го по цели дни в карцер; когато го извеждали да се разтъпче в клетката на открито, палели дизелов двигател наблизо („Тръбата изхвърляше задушливите газове и престоят ми на чист въздух ставаше като разходка в газова камера”).
Охранителният полицай не можеше да го понася, включително и в момента в съдебната зала, където „Русов беше седнал и с къси ръкави”, а той самият „висеше над главата му и се потеше в униформата от ламаринен плат и под фуражката на главата”. Дразнеха го и „дългите езици” на адвокатите.
Те не бяха голословни обаче.
След като изслушаха майката на подсъдимия Юрий Ленев, адвокатите буквално „се развикаха”. Заредиха се „да пледират еднозначно и екзалтирано” („Цитираните в обвинителния акт самопризнания не бива да се кредитират, тъй като са в резултат на психически тормоз и физическо насилие!”). Разбра се, че са посъветвали клиентите си по-рано да се отрекат в съда от показанията, които бяха подписали в досъдебната фаза. И клиентите им точно това направиха – взеха си назад всичките думи, които Ботьо Ботев цитираше като чути от тях в къщата в Копривщица и които после следователите Карайотов и Янев бяха напечатали на пишеща машина. („Шах!”) Проблемът беше, че след оттеглянето на самопризнанията обвинителният акт се изпразваше от съдържание и се превръщаше „във въздух под налягане”.
В обясненията си от подсъдимата скамейка Алексей Кичатов посочи, че няма нищо общо с убийството на Луканов и че не си спомня някога да е твърдял обратното.
– А какво разказахте на следователя Олег Янев? – запита го съдията.
– Олег Янев? Не го познавам.
– А преводачката Мариана Симеонова, която ви превеждаше в Следствието, не я ли познавате?
– Не познавам никаква преводачка.
– А какво си спомняте от следствения експеримент на улица „Латинка”, в който участвахте?
– Не съм участвал в никакви следствени експерименти.
– Разгледайте тези протоколи за разпит. Чий е подписът под всяка страница? Ваш ли е?
– Не е мой.
Алексей Кичатов продължи да настоява, че не е писал и подписвал никъде нищо („Я не подписывал!”) дори и след като експертът по графология научно го опроверга. В отговор на съдията Георги Георгиев той съобщи, че има алиби: че по време на убийството не се е намирал в България, а е бил при родителите си в Украйна, където му „се наложило да отиде, за да подмени задграничния си паспорт”. Разказа също, че в родния Бердянск му се открила възможност да купи къщата на свой роднина, но нямал „средства за тази покупка”.
– Ако някой ми беше платил за убийство, щях да имам пари… – заключи той и помоли да бъде признат за невинен.
Уверението му, че „не е бил на себе си в Къщата на ужасите и в Следствието”, се подкрепяше от представената пред съда медицинска експертиза („При преглед на Кичатов са установени кръвонасядания в областта на гръдния кош, два линейни белега на дясната китка и един на лявата, белези на кръста, които може да бъдат получени под въздействието на твърд предмет и удар с крак, ритник”). По-рано, в края на ноември 2001 година, приятелката му Красимира беше свидетелствала, бършейки сълзите си:
– Не съм виждала Алексей от пролетта. Вижда ми се много променен сага. Погледна ме, сякаш не ме познава, а аз го посещавах много пъти в ареста. Стори ми се неадекватен. Отслабнал е най-малко с двайсет килограма, преди да го задържат тежеше повече от сто кила. Задържаха го в края на май, преди две години. На мен още при първото свиждане ми се стори неадекватен, като дрогиран. Беше пребит, целият беше черен, тъмносин по краката, по тялото, в слабините. Мълчеше. Ръцете му бяха превързани с бинт и ми казаха, че опитал да се самоубие, но не беше вярно – имаше рани по китките от прекалено стягане на белезниците. Толкова му беше обезобразено тялото, че на мен започна да ми се гади, щях да повърна, питайте следователя Олег Янев. Изхвръкнах от кабинета му и затичах към тоалетната и срещнах в коридора Гопето, Георги Георгиев – той ме погледна изцъклено и не ме позна, а се знаем много добре, от един град сме…
Пред съда Гопето се оплака жално:
– Биха ме. Удряха ме с желязо, ритаха ме по цялото тяло… Сложиха пръчки между пръстите на лявата ми ръка и я стискаха силно. Много силно стягаха белезниците… В следствието ме разпита Богдан Карайотов: хайде, вика, сега да ми кажеш това, което си разказал на Ботьо Ботев във вилата в Копривщица. Ботьо Ботев беше в кабинета му. Викат ми: не се притеснявай, говори спокойно, ние ще ти осигурим адвокат. Дойде служебен адвокат, после разбрах, че бил полицай. Казах му, че съм бит в Копривщица. А той: което си говорил във вилата на МВР, е записано, така че следователят ще пише на машината, а ти от време на време ще потвърждаваш. И аз потвърждавах от време на време. Нали така? – Така. Накрая ми дадоха да подпиша протокол, подписах, да се отърва. Исках да си легна, болеше ме главата… Казаха ми, че ще продължим на следващия ден…
Гопето беше сравнително пестелив на думи, но пък адвокатът му Любомир Панайотов пледира с прекъсване в продължение на пет дни – напълни 135 страници от съдебния протокол, изреждайки нередностите на предварителното производство. Според него „казано накратко, убийството на Луканов изобщо не е станало така, както е описано в обвинителния акт”.
– Изстрелите по Андрей Луканов не са произведени от едно място, те са произведени от две или дори повече места – заяви Панайотов, след като нарече обвинението срещу неговия клиент „несъстоятелно”. Той се позова на „разположението на нараняванията по главата и тялото на пострадалия, което предполага, че е стреляно от различна височина”. При това определи експертизата на куршумите и гилзите като „меко казано, недостатъчно прецизна”. (Изводите на експертите са твърде общи, изследваните частици не са фотографирани, а някои са изследвани по друго дело, местени от място на място, предавани са дърго време от ръка на ръка…)
– Налице е манипулиране на веществени доказателства! – викна адвокатът. И окуражен от изостреното внимание на медиите, хвърли още едно съмнение в съдебната зала: – Едва ли е случайно голямото закъснение, с което е намерен пистолетът, и то не от разследващите, а от пенсиониран служител на МВР. И едва ли е случайно, че върху тоя пистолет не са намерени никакви пръстови отпечатъци.
– Намерих пистолета съвсем случайно – закле се пред съда по-рано осемдесет и две годишният пенсионер от МВР Цвятко Николчовски. Дали от старост, или от притеснение, главата му трепереше, а палците на ръцете му подскачаха. Мисълта му обаче вървеше гладко: – Да, помня датата. Беше 7 ноември, в деня на Октомврийската революция. Видях, че има нещо в пощенската ми кутия, отворих вратичката, а бележката беше подпряна на нея и падна зад радиатора. Наведох се да я търся и видях пакет. Беше тежък, увит в черен ръкав. Като го отворих, видях пистолета. Беше със заглушител. Оставих отгоре на радиатора всичко и викнах на жена ми да се обади в полицията…
След като постави под въпрос показанията на Цвятко Николчовски, адвокатът на Гопето се спря надълго и широко върху „явните противоречия в самопризнанията на подсъдимите” и изрази „основателно подозрение, че те са били режисирани”.
– Моят клиент – изтъкна той – неслучайно се е отказал от своите самопризнания почти веднага. Подписал е протокола с тях привечер на 31 май, а на 1 юни сутринта е поискал да го види, прочел го е и е заявил, че се отказва от всичко казано, защото е малтретиран. Молбата му да бъде веднага освидетелстван от лекар е отклонена, но в издаденото по-късно медицинско свидетелство, въпреки закъснението, са отразени „кръвонасядания и охлузвания под мишниците, по седалището, по гърдите и ръцете”.
Неуморен, защитникът Любомир Панайтов цитира и психологическата експертиза своя подзащитен, като накрая обобщи:
– Лице с психологическите характеристика на Георги Георгиев не може да извърши престъплението, за което е привлечен към наказателна отговорност. Моля съдът да признае неговата невинност.
– Само идиот би наел тоя лигльо да организира убийство – изкиска се някой от публиката.
Подсъдимият Ленев също помоли да бъде оправдан – обясни, че „му е бил нанесен жесток побой, който го накарал неколкократно да направи самопризнания, за да оцелее”. В отговор на последвалата серия от въпроси той отново описа в тънкости преживяното. Първият побой му бил нанесен на онзи 1 юни 1999 година, когато малко след осем и половина вечерта бил изведен от дома си без прокурорско постановление и качен в микробус, за да бъде отведен в Копривщица.
– Вече бях в микробуса, когато почувствах силен удар по тила с твърд предмет. Хората, които бяха в каросерията при мен, започнаха да ме бият с твърди предмети по всички части на тялото, а един от тях започна да ми скача по бъбреците. Биеха ме и нищо не говореха. Възможно е да съм изпаднал в безсъзнание, защото ми се губят моменти. По неравния път се движихме сигурно петнайсет-двайсет минути, като боят продължаваше. В началото усещах четири различни начина на удряне, което говори, че са били четири различни човека. Един от тях започна да ми натиска очните ябълки навътре, без да говори нищо, а друг започна да ме удря с твърд предмет по пищялите на краката. Аз започнах да опитвам да си преместя главата, защото болката беше нетърпима, но някой ме хвана за челюстта, за да ми държи главата в едно положение, и започнах да получавам удари по темето и тила…Отново изгубих съзнание. Като дойдох на себе си, двама души от двете ми страни ме изведоха от микробуса и ме повлякоха нанякъде, като краката ми се влачеха и бях без обувки… Изкачваха ме по някакви стръмни стълби. Като свършиха стълбите, ме оставиха да лежа на твърд под по гръб. Над ходилата ми поставиха дървена греда. Някой постави нещо твърдо между всички пръсти на лявата ми ръка, след което я стисна и ставите ми изпукаха, а някой друг заби нещо остро под нокътя на показалеца на лявата ми ръка. Боят започна отначало и продължи много време…докато някой ми свали качулката от главата. В стаята видях двама души.
Въпросните „двама души” са били Ботьо Ботев и Гален Ганчев, стана ясно в съда.
Ботьо Ботев категорично отрече „обвиняемите да са малтретирани”.
– Всичко онова, което полицейските служби извършваха през 1999 година са само следствени действия – увери той под клетва. – Всичките твърдения за физическо насилие при разпитите са нелепи.
Разпитът на двама лекари – доктор Диана Димова и доктор Димитър Сотиров обаче, постави уверението на топполицая под силно съмнение.
Доктор Димова прегледала Ленев на 2 юни 1999 година, когато той се е намирал вече в ареста на следствието.
– Установих увреждания – припомни си тя пред съдебния състав, – имаше кръвонасядания по тялото, разкъсно-контузна рана на втори пръст на нокътя на лявата ръка…Пациентът ми съобщи, че въпросните наранявания са от побой при задържането му. Намирам това за възможно. След пет-шест дена той направи възпаления на нокътя, придружено с гной.
Доктор Сотиров беше още по-категоричен: следите, които установил чрез медицински преглед, били „от мъчение”. Той прегледал лишения от свобода Ленев на петдесетия ден от пребиваването му в Следствието и констатирал „опадали нокти, трудно зараснали рани”.
– Лицето е изпитвало силна болка при причиняване на уврежданията и тя е била продължителна. Касае се за много болезнени увреждания в области, където няма меки тъкани, а само кости, казано по български – „бой по кокалчетата” – каза докторът.
Тройната медицинска експертиза, назначена от Военния съд, съдържаше обобщение: „Раните отговарят на обясненията на Ленев”. След години обаче, през декември 2006-а, военните съдии щяха да оправдаят полицаите, с които Юрий Ленев беше пътувал до къщата в Копривщица. Съдебното решение щеше да бъде мотивирано с тяхното убеждение, че „служителите на МВР са действали в нормалните граници в опит да се прекрати буйството на Ленев, който е оказал съпротива, при което са причинени само леки телесни повреди, и то на лице, извършило престъпление”.
Подсъдимият Александър Русов не беше минал през полицейското разследване в копривщенската обител. Въпреки това в защитната си реч пред съда той наблегна върху „упражненото полицейско насилие”: как Ботьо Ботев и негов колега го отвлекли от Бердянск и „принудително и противозаконно го довели в България” и как му бил оказван натиск „да посочи някой друг като убиец, ако иска да помогне на себе си”.
– Моля съдът да ме оправдае, защото не съм извършил престъплението, за което съм обвинен – каза той на български език в заключение.
Неговите бурни изяви неведнъж разсейваха скуката в безкрайните съдебни прения.
– Слава на Господа! – провикна се той, след като експертите Иванов и Тюфекчиев представиха ДНК експертизата на петното от кръв, открито върху дънковото яке на клошаря убиец. Тестът по двайсет и пет маркера показал с точност от 99,9999 процента, че тази кръв няма нищо общо с телесните течности на Русов, а също така и на Кичатов, и на Кутепкин.
– Слава на Господа! – подвикна руснакът отново и когато експертът Иванов обяви най-сетне очаквания над шест месеца резултат от повторния прецизен анализ на шестте косъма от торбата, захвърлена от кръвожадния клошар.
– Мога определено да кажа – произнесе се Иванов, – че шестте косъма, анализирани по уникалната американска методика на ДНК секвениране, са на шестима различни лица и категорично не могат да принадлежат на Русов, Кутепкин и Кичатов или на техни роднини по майчина линия.
– Слава Богу! – повтори високо Русов, обръщайки се към „обичния си адвокат Марковски”. – Нека Бог да благослови честните учени! Бог чу молбите ми и следователите не се осмелиха да подменят космите или да натиснат учените.
В съда Ангел Василев беше най-тих от петимата подсъдими. Не се оплакваше сензационно от инквизиции. Не се биеше със съдебните охранители. Адвокатите му не пледираха по цели дни в негова защита.
Идваше в точния час на съдебните сесии облечен в най-обикновен костюм – с вратовръзка през зимата и без вратовръзка лете, носеше си непременно навит на руло днешен вестник, сядаше в края на подсъдимата скамейка сам, вадеше от вътрешния джоб на сакото си химикалка, разгръщаше вестника и започваше да решава кръстословицата от последната страница – решаваше я през цялото време, докато на съдебните катедри се сменяха свидетели, адвокати, експерти. Отстрани изглеждаше, че случващото се не го засяга и чака края му с досада. Но вечер в „Българи”, на обичайната му маса под стълбата, в постоянното присъствие на компанията от безработни ченгета и журналисти правеше такива саркастични и самоиронични анализи на „съдебния хит”, че „Илф и Петров щяха да го поканят за съавтор, ако бяха живи”.
Разправяше:
„Аз съм търпелив. Опитваха се всячески да ме разклатят психически. Викат – ние знаем, че не си ти. А така, де! Като знаете, че не съм аз, що не ме пуснете, мамка ви. Ще те пуснем, ама да ни кажеш кой е. Идиоти. Добре, викам, ето, казвам ви – единият е Ботьо Ботев, другият е Богдан Карайотов, тримата сме комбина. Ама как ще го докажеш, пита другият следовател. Ами много лесно, викам. Пускате ме за три дни, аз завеждам Ботев и Карайотов на едно място и ви нося след двайсет и четири часа техните самопризнания. Той се хили, аз се хиля, а той пак – ние знаем, че не си ти, нас ни интересува някой по-нагоре в „Орион”. Кажи някой и те пускаме. Наглеци.
Така са натопили мен. След такива мохабети. Гопето направил самопризнания –„доброволно”, моля ви се, след нощуване в Копривщица, курортен град. Събудил се ето как – с рани по ръцете, белезниците му затягани, като да са скачали с крака върху тях. По инструкция прангите трябва да се разхлабват на всеки час. На Гопето обаче – стегнати двайсет часа. На ръцете кръвообращението спряно, на гърба и на задника – кръвонасядания, мачкане на пръсти с пръчки между тях… Ни жив, ни умрял подписал протокол, следователят му казал – аз ще пиша, ти само ще потвърждаваш… Поискал да се откаже на другия ден от него – не можело така…
Украинците на процеса за пръв път ги мярнах. Не ги познавам. Те са от друг контингент, полицията е работила с тях и по-рано, както и да е. Но очевидци ми разправяха в какво състояние е бил Кичатов… На съда той каза, че и хапчета са му давали.
Ами вижте Русов – убиеца с пищов на Луканов, много опасен професионален килър, задържан в пет и половина сутринта в едно кафене в Бургас. Трима полковници – вездесъщият полковник Ботев, полковник Граматиков и местен полковник – на обща възраст сто и шейсет години го арестуват преди изгрев. Тихичко. Свръхопасния килър. При обиска в джобовете му – украински пари. Ни пищов, ни чикийка, ни игла за оръжие, че нали професионално убива. Не се сетили да му пъхнат десет лева в джоба за достоверност – украинската валута най-вървяла преди изгрев в кафенета като това, на което Ботьо Ботев не му знае името, както се разбра в съда. Мъкааа… В съда адвокатите питат: случайно да е бил Ботьо Ботев в Украйна за опасния Русов? Не, не е бил. А защо клетка на джиесем го е засекла там някъде? Клетката била при Видин, а там може да стъпиш при друг оператор, някъде от чужбина. Какво е дирил по Видинско? Бил на гости у приятел, а приятелят къде ще помни, минали са осем години. А откъде научил Ботьо Ботев, че убиецът на Луканов ще бъде на тая и тая дата на зазоряване в безименното кафене в Бургас? Научил от информатор. А как се казва? Еди как си, контингент на криминалната полиция, викали му Ленин. А къде се намира тоя Ленин сега? И полковник Ботьо: „Почина, доколкото знам”. Смях в залата. Смях, та смях…”.
Засмяха се и на масата в „Българи” – една журналистка, която пишеше книга за големите убийства, Красимир Райдовски и Ники Стефанов, бившият заместник-главен редактор на „Труд”, който дълго се киска, повтаряйки саркастично: „Ох, Ангеле, убиецо ниеден, спри, ще ме умориш!”.
На другата сутрин в съдебната зала Ангел Василев даде обяснения – сериозен и лаконичен:
– Уважаеми съдии, аз съм невинен. Спрямо мен не е упражнявано насилие, но такова е прилагано спрямо останалите подсъдими и затова те са ме натопили. Те самите се отказаха от взетите им насила самопризнания. Аз нямам мотив да организирам убийството, в което ме обвиняват. И не съм го направил. За свободното съчинение на Ботьо Ботев, което чухме в съдебната зала, няма нито едно доказателство. Моля уважаемия съд да бъда оправдан.
Обратът в процеса дойде от Олег Проценко. Той беше трийсет и две годишен, спортен тип с яркосини очи, които привличаха момичешки погледи даже и когато бяха наведени надолу. По професия беше електромонтьор, неосъждан, женен, с две малки деца и постоянен адрес в Бердянск. Официално се беше препитавал с продажба на живи пилета на пазара там – в същия град на Украйна, в който и Александър Русов беше роден (и в който открай време живеeше родната му сестра, а вече и жена му Наталия с новородената им дъщеря). Двамата – Олег и Саша – бяха близки, разправяха, че другаруват от деца.
Проценко беше арестуван преди всички останали привлечени под отговорност за смъртта на Луканов. Според съобщение на московската главна прокуратура той беше задържан под стража на 1 януари 2000 година в град Ростов на Дон и екстрадиран в България. Но според него „руски полицаи го бяха отвлекли” от апартамента му в Бердянск, прекарали го бяха от украинска на руска територия полулегално, разпитали го бяха в милицията на Ростов през нощта и го бяха откарали с влак под конвой до Москва. Тъй или инак, в московския затвор „Красная пресня” Олег Проценко се беше запознал с полицая Ботьо Ботев и с адаша си – следователя Олег Янев.
Журналистката Ангелина Петрова беше узнала (от Ботьо Ботев вероятно), че Проценко бил направил самопризнания пред руски следовател – разказал как е участвал заедно с Алексей Кичатов в разстрела на мафиотския бос Сергей Шанин в България. На разпита в Москва присъствал и Олег Янев, който го запитал какво знае за убийството на Луканов. Проценко бил разказал и това. Повторил го бил и в София, където кацнал през март – с редовен полет от руската столица, с белезници и придружаван от Ботьо Ботев. Потвърдил предишния си разказ: как лично предал на Саша Русов хонорара му за разстрела на бившия български министър-председател; как научил за този разстрел случайно, когато бил на гости на Юра Кутепкин в бургаската му квартира, когато Льоха Кичатов донесъл парите – 30 000 долара; как Юра и Льоха решили да не дават на Саша цялата обещана сума, защото закъснял с поръчката за кръвопролитието; как го помолили да занесе на Саша 20 000 марки и му дали на него, на Олег, цели 10 000 марки за куриерската услуга…
В Следствието сключили „устно споразумение” с Олег Проценко – така поне било според адвокатите на Русов и Кичатов. Споразумели се Олег да стане „свидетел на обвинението” за убийството на Луканов, в противен случай ще лежи до гроб в затвора и за това, и за другото убийство, на Шанин.
И ето че на 30 ноември синеокият хубавец от Бердянск се яви като свидетел на разпит.
Съдията Георгиев обяви, че е „постъпила молба от Проценко да говори при закрити врати с мотив, че се страхува за живота си”. Адвокатите на подсъдимите възразиха: „Този страх е хипотетичен, предварително известно е какво ще се чуе, докато бъде разпитван”.
Само че се чу съвсем друго.
Минавайки под конвой през фотосветкавиците, Олег Проценко вдигна „честните си сини очи” и се усмихна на най-нахалната телевизионерка, която навираше микрофона в устатата му:
– Каква е истината ли? Ей сега ще я кажа!
Изправен пред съдебния състав, той изненада неприятно и прокурора, и съдията, който видимо се доверяваше на обвинителния акт:
– Това, което казах пред следователя, не е вярно. Принудиха ме да говоря лъжи.
– Кой ви принуди и как?
– Първо ме отвлякоха.
– Откъде?
– От дома ми в Бердянск. Цивилни. Но въоръжени. Представиха се, че са Служба за борба с организираната престъпност в Донецк. Заповед за арест не показаха, което е нарушение на човешките ми права. Тръгнахме пеш, уж към милицията в Бердянск, но вървяхме дълго, качихме се в една лада самара и стигнахме до руската граница. Там един украински митничар надникна в колата и каза: „Вече ми се обадиха за вас, правете каквото знаете, не отговарям за вас, моята смяна изтече, колегата още го няма”. Минахме през бариерата пеш, сменихме колата с по-голяма и стигнахме в Ростов на Дон. В милиционерското спецподеление там ме държаха с белезници цяла нощ. На другия ден се развличаха с мен, питаха ме дали знам хватки за защита при ръкопашен бой, удряха ме като в тренировка, но болеше много. После ме отведоха при някакъв следовател. Питах го с какво право ме третират така, той ми каза, че изпълнявал заповед. Пет дни ме държаха, преди да ме пратят по етапен ред в Москва – предполагам нарочно, за да изчезнат синините от боя по тялото ми. В Москва ми направиха разпит. Един тамошен следовател и Ботьо Ботев. Започнаха да ме обвиняват в убийството на някакъв мафиот Шанин. След това започнаха да ме разпитват за Луканов. Казах им, че нищо не знам, а те ми казаха: „Ние знаем, че ти не знаеш, но това убийство е извършено от Русов, а ти си най-близкият му приятел”. После ми въздействаха морално.
– Какво разбирате под „морално”? – кисело запита съдията.
– Казаха ми: искаш ли да се върнеш вкъщи, при твоето семейство? Щом искаш, трябва да кажеш на жена ти да си оттегли жалбата до милицията, че си отвлечен. А ти трябва да свидетелстваш, че си дал пари на Саша Русов за убийството на Андрей Луканов, който е много важен човек в България… Дадоха ми телефон. И аз се обадих на жена ми да си оттегли жалбата. Бях уплашен. Видях какъв произвол става на територията на Русия и Украйна. Те ме усетиха, че се колебая, и започнаха да се пазарят. Предложиха ми руско гражданство, обещаха да ме направят почетен гражданин на България, да ми помогнат да ида в Чехия и да си живея живота там…
Проценко говореше пред съда много бързо и енергично, преводачката едва успяваше да лови фразите му – бързаше, сякаш се боеше някой да не му вземе думата и да го изгони от залага.
В московския затвор било страшно. Държали го в килия за четиресет души, където били натъпкани двойно повече. Умирал от студ, понеже спял на циментовия под, а зимата била сурова. Всички били болни – кихали и кашляли, върлувала туберкулоза. Гладували. Изнасяли умрели от килията. И него го хванал грип.
– Мислех, че умирам, когато пак ме извикаха на разпит. Беше дошъл прокурор от Москва. Той ме покани да дам показания по делото „Луканов”. И от България беше дошъл следовател – Олег Янев… Донесоха ми топъл чай. От този момент започнах да разказвам легенди. Измислици, така да се каже. Бях разбрал, че от затвора, в който бях попаднал, излизаш само ако си умрял… И се принудих да говоря каквото ми поискаха. Исках да им се измъкна и нищо друго, говоренето ми тогава беше хитрост.
– А говоренето ви сега какво е? – запита с вдигнати вежди съдийката. Две бръчици бяха се появили над очилата ѝ и от тях се разбираше, че младее, но възрастта ѝ е по-голяма от видимата. Симпатичното ѝ лице, обичайно отпуснато, изглеждаше напрегнато, „като на човек, който мисли извънредно усилено”. И как не – Проценко беше възлова фигура в обвинителния акт, без нея се губеше връзката между „физическия убиец” и отплатата на „поръчителя”, съдебното разследване се връщаше в нищото.
– Сега казвам истината – отвърна важният свидетел, без да мигне. – Не искам невинен човек да го вкарам в гроба. Отказвам се от всичко казано преди.
Съдията Георги Георгиев прочете присъдата по делото „Луканов” в петък, на 28 ноември 2003 година, в зала „Тържествена”, най-голямата и най-внушителната от всички останали в столичната Съдебна палата. Денят беше облачен и мокър от студения дъжд, който валя през нощта, от небето все още падаше влага и от палтата на репортерите, роднините и любопитковците, обсадили отрано още затворената висока порта, миришеше на немитите улици в София. Много бяха – гъсто множество хора, изпълнили целия коридор с високите арки и притиснати между колоните с каменната резба – почти толкова голямо хорско множество, колкото беше това, което напираше да чуе как Тодор Живков беше осъден на седем години, задето е раздавал коли, апартаменти и държавни пари на любимите си артистки, поети, писатели и спортисти.
Просветената публика не знаеше какво решение да очаква от съдийския състав. Три седмици по-рано прокурорът Кокинов беше поискал от него пет „доживотни присъди без право на замяна”. Той нарече убийството на знатния политик „безпрецедентен случай в най-новата ни история, сравним с убийството на сръбския премиер Зоран Джинджич”.
Като беше повторил вкратце обвинителния акт, Кокинов беше отбелязал, че „обвиненията за убийството са подкрепени от девет свидетели, както и от показанията на Кичатов, Георгиев и Ленев, дадени в досъдебната фаза”.
– Тези показания трябва да бъдат кредитирани от съда, независимо че подсъдимите са се отрекли от тях, защото са логични, точни, ясни и събрани в унисон с други доказателства – беше заявил прокурорът, облякъл за случая нова (по-дълга и по-ярка от старата) алена тога. – Да, обявената вчера ДНК експертиза на шестте косъма не доказва, че някой от подсъдимите е бил на местопрестъплението – беше се съгласил той, но беше контрирал: – Експертизата обаче не доказва и обратното, тъй като космите, изследвани при експертизата, може да не са принадлежали на убиеца.
В пледоарията си Кокинов беше пропуснал да спомене едно от последните показателни съдебно-следствени действия – измерването на стъпалото на Русов. То беше показало, че руснакът, сочен за „физическия убиец”, носи обувки номер 42, а калната следа, за която беше казано, че „е оставена на улица „Латинка” от стрелеца при бягството му”, беше от стъпка с грайфер, чиито размери отговаряха на номер 39–40.
Защитните речи отнеха доста повече време от произнасянето на държавното обвинение. Изморена вече от безконечното и заплетено следствие, пресата „претупа” заключителните съдебни заседания, като отбеляза само искането на прокурора и речта на адвокат Марин Марковски, която, както обикновено, беше „най-разбрана и най-цветна”.
Марковски каза:
– Всички видяхме, че в съдебния процес, който се проведе публично, не се събра нито едно доказателство, че Александър Русов е застрелял Луканов. В материалите от досъдебното разследване имаше такова подозрение, но в съдебното разследване то бе опровергано. Самопризнанията още преди да бъдат оттеглени, не установяваха категорично, че Русов е изпълнил поръчката за убийството. В тях се сочи една много тясна връзка между Русов и останалите по веригата. Но тя се прекъсва при Кичатов. От доказателствата се разбра, че от всички подсъдими за участието в заговора Русов познава само Кичатов.
– Не намирате ли – засече го съдията, – че това е нормално за такъв заговор?
– Уважаемият съд знае по-добре от мен, че в правото не се разсъждава кое е нормално и кое не е. Човек не постъпва винаги така, както е логично и затова в правото се изследват конкретните факти. За да се докаже, че Русов е застрелял Луканов, трябва да има доказателства, че именно той е дръпнал списъка – отвърна Марин Марковски невъзмутимо. (На крачка от него стоеше изправен синът му Димитър, той също беше адвокат, носеше фамилията на баща си и беше негово копие: същата фигура – пак така мастита, макар и по-стройна и издължена; същото лице – само че без грима, нанесен от възрастта на баща му; същият остър ум, същият изразителен глас…) Марин Марковски продължи да пледира, като сам се питаше и сам си отговаряше:
– Какви са конкретните доказателства по делото? Има деветнайсет свидетели на местопрестъплението, но никой не е видял, че именно Русов е бил там и е стрелял. А би могъл да види – убиецът в камуфлажните дрехи не е бил с маска и шапката не е скривала чертите на лицето му. И по дрехите, намерени в деня на убийството, няма нито една следа от Русов. Няма следи и по пистолета, с който Луканов е разстрелян. С други думи, няма нито едно доказателство – нито гласно, нито от немите, което да свързва клиента ми с престъплението.
Последните думи на петимата подсъдими бяха еднакви – те всичките помолиха накратко да бъдат оправдани. След седем дни щяха да разберат дали Софийският градски съд ще изпълни молбата им.
Седемте дни минаха бързо.
Влизайки един по един в зала „Тържествена”, за да чуят присъдите си, Василев, Ленев, Георгиев, Кичатов и Русов нямаше как да не забележат необичайно засилената охрана. Навалицата беше почерняла от униформите на съдебните полицаи, разставени покрай стените, пред и зад резбованата врата. Отсреща, в двата края на нишата с уникалната мозайка, в която майстори художници бяха вградили образа на Темида (седнала на трон, с двойно по-голям от човешкия бой, с меч, везни, превръзка на очите и лъвска стража), стояха прави две двойки командоси с бронежилетки и автомати. Съдийският състав изглеждаше чудновато, когато зае местата си на подиума между тях.
„Щом видях цялата тая полицейска войска, разбрах, че войната продължава” – щеше да каже вечерта Ангел Василев на масата с неговите приятели. Но сега той застана прав, изпънат като струна, сплете пръстите на двете си ръце под корема и впери поглед между двата грамадни полилея, които висяха от украсения с декоративни розетки таван. Очакваше да чуе какво го чака.
Като председател на 15-и състав на Софийския градски съд Георги Георгиев се изправи важно, поглади с ръка широката яка на черната си тога и започна да чете:
„В името на народа! С присъда № 363/28.11.2003 по наказателно дело № 1244/2001 Софийски градски съд признава подсъдимия Александър Михайлович Русов за виновен в това, че на 2 октомври 1996 година в София като извършител, в съучастие с Алексей Владимирович Кичатов, Юрий Анатолиевич Кутепкин, Георги Иванов Георгиев, Юрий Иванов Ленев и Ангел Симеонов Василев като подбудители и помагачи, предумишлено и с користна цел е умъртвил Андрей Карлов Луканов, поради което на основание член 116 от НК го осъжда на доживотен затвор без замяна.”
След като определи по този начин съдбата на подсъдимия Русов, съдията вдигна бавно глава и огледа смълчаната публика. Наченалото шушукане секна веднага щом той съкрати и без туй кратката пауза и продължи: Алексей Владимирович Кичатов – виновен…, Юрий Анатолиевич Кутепкин – виновен…, Георги Иванов Георгиев –виновен…, Юрий Иванов Ленев – виновен…,Ангел Симеонов Василев – виновен….
Общо пет доживотни присъди, една само с право на замяна. Четирима осъдени на живот до гроб в единична килия („Това е по-лошо от смърт”, пошушна едър полицай на друг, като го сръга с лакът скришно) и един – Юрий Ленев, осъден и той доживотно, но с право след двайсет години да замени присъдата си с трийсетгодишна и да излезе от затвора, ако още е жив.
В притихналата зала се чу кратък женски писък и шум от падане на земята. Майката на Ленев беше припаднала. Председателят на съда или не обърна внимание на това извънредно събитие, или не го забеляза. (Предвидливо този път той не беше допуснал нито една камера в залата, въпреки че делото вървеше по закон открито за всякаква публика.) След като съобщи наложените строги наказания, съдията, подобно на прокурора седмици по-рано, прочете нещо като факсимиле на обвинителния акт, обяви, че съдът приема голямата част от обвиненията за доказани, и удари с чукчето – край на заседанието. Толкова от първата съдебна инстанция.
Журналистите се бяха вече скупчили отвън пред вратата, за да причакат осъдените за коментари. Първи излязоха Русов и Кичатов – те двамата оставаха в следствените изолатори до произнасянето на втората и третата (последна, върховна) инстанция. Другите трима засега оставаха на свобода под различни парични гаранции.
– Това беше първият рунд. Това беше нокдаун, но не нокаут, разбирате ли… – проломоти на доста неразбираем руско-български език Кичатов.
– Не съм очаквал тази присъда, защото не съм виновен. Очаквах присъдата да е оправдателна – подхвърли Русов. Той очевидно бързо усвояваше езика на софийски диалект, но не беше в настроение да го покаже, изглеждаше съкрушен.
– Не очаквах такова решение, макар че то можеше да се очаква – коментира мрачно Ангел Василев, като добави: – Обстановката е такава, че трябваше да има осъдителни присъди за някого…
Той се поспря за интервю при репортерите, за разлика от рускоговорещите, но даде да се разбере, че „не му е до приказки” и ще бъде кратък.
– Политически ли е процесът срещу вас? – запита го възрастен репортер, стар негов познат.
– Не съм сигурен – отвърна Василев, – понеже аз го гледам откъм комичната му страна. – После побърза да изрече пред микрофоните две изречения, които си беше намислил, докато беше в залата: – Въпросът е кой ще ни пази от пазачите. По-рано мислех, че ще ни пази съдът, но вече не мисля така.
Адвокат Марковски оправда очакването да каже нещо, което да послужи за „финал апотеоз” на съдебните репортажи:
– Това е една тържествена съдебна грешка. Но ние ще я поправим на следващите инстанции.
Никой от семейството на убития политик не беше дошъл да види и чуе какво ще е възмездието за непоправимата загуба.
Репортерите допълнително трябваше да търсят съпругата, сина и дъщерята за коментари.
Дежурният редактор на вестник „Труд” успя да се свърже чак привечер с Карло Луканов. Той подмина повърхностния въпрос дали „намира за достатъчно тежко наложеното наказание”. Въздъхна сдържано в слушалката и каза:
– Според мен поръчителят на убийството не е сред обвиняемите.
Съдебното следствие на втора инстанция започна от 28 юни 2004 година. В края на този ден в „Нонстопа” в „Младост” се беше събрала на редовната си ежемесечна среща компанията на „бившите” полковници и генерали. И този път Тамбуев беше с тях. Почтиприятелят му Любо го беше поканил. Имаше повод. Всяка година на 28 юни Мустакатият полковник правеше курбан – колеше агне и гощаваше с него другарите си, – беше дал обет да прави това, защото оцелял с куршум в главата, който получил в едни турски гробища в миналото на тази дата.
Беше се случило по време на Възродителния процес, когато стотици семейства на български мюсюлмани бягаха в Турция, за да не им вземат рождените имена и фамилии; а същевременно десетки от отпътувалите се връщаха с наведени глави по домовете си и се покръстваха покорно в кметството („Като се изселваха, нарочно не гасяха лампите, оставяха къщите си да светят…”). Полковникът тогава водеше група от Държавна сигурност в Родопите, за да съблюдава доколко местното население спазва забраните: на Байрама, на обрязването на новородените момченца и на турския език на публични места. Глобяваха наред, включително възрастни туркини, които не бяха ходили на училище и не знаеха български език. Глобяваха и българки, чиито деца играеха с турчетата на улицата и изпускаха по някоя турска дума, която бяха научили в игрите… Нощем разрушаваха мюсюлманските гробища – минаваха с багер през могилите на мъртвите, товареха на камиони плочите с турските им имена и ги откарваха в каменоломни, за да ги стрият на прах. Целта беше побългарените турци да забравят произхода си, да не знаят предците си – бащи и дядовци.
Та една такава нощ, докато ръководеше „операция по изравняването на покойниците в село Курово”, Мустакатият полковник усети удар в тила си и падна в несвяст. После се разбра, че го е прострелял млад турчин. Защо? Задето поругавал прясно погребаната му майка, а „в съдния ден Аллах ще даде мъртвите да оживеят…”.
Тази година полковникът беше поръчал в кухнята на „Нонстоп” да приготвят агнето му пълнено „не с обикновени гъби печурки, а с трюфели”.
– Зет ми си играе да ги отглежда, било модерно – поясни той на сътрапезниците си, като се смееше. – Френски деликатес, за кило французите дават по 10000 лева в евро. Садят първо лешникови дръвчета, после ги заразяват с трюфелите и те почват да растат при корените им, на 20 сантиметра под земята. И после пускат кучета да ги изровят, като ги намират по миризмата.
– Зетят земеделец ли е ? – подхвърли Тамбуев, колкото да каже нещо. Той беше довел на вечерята колежка – Ани Маркова от вестник „Труд”. Беше й разказал за „бившите” и тя попита може ли да ги види и чуе, защото щеше да пише поредица за бившата Държавна сигурност. Почтиприятелят Любо се съгласи.
– Зетят ли? Замеделец? Не, не! – изсмя се полковникът. – Никакъв не е. Просто милионер.
– Браво? – заинтригува се колежката на Тамбуев. – Значи е бизнесмен?
– Бизнесмен! – пак се изхили Мустакатият полковник, този път с явно презрение – Беше гол като пушка, дъщеря ми го доведе от морето, бил спасител, иначе компютърджия. Купих му фирма, назначих му двама-трима като него, да си играят с някакви им софтуери, после го накарах да я продаде фиктивно и да спечели…колко мислиш, госпожо журналистке?
– Нямам представа.
– За 102 милиона, скъпа! Ха-ха-ха-ха!
Всички на масата се засмяха. Всички, с изключение на постоянно смръщения генерал. Той седеше, както винаги, на председателското място на масата, но в момента беше вперил поглед в телевизора, окачен отсреща, на стената до бара.
– Ей, приятел – викна на бармана – можеш ли да му пуснеш звука?
На екрана вървеше съдебен репортаж. Показваха три съдийки, седнали на катедрата, как разпитват подсъдим или свидетел – ниско подстриган мъж, вдигнал нагоре ръце, като да се моли или кълне. Мъжът беше с гръб към камерата, не се виждаше кой е – може би Саша Русов, а може би не, а съдийките ги снимаха лице – и трите бяха хубави жени, една сравнително млада блондинка и две по-млади брюнетки.
Барманът пипна дистанционното и се чу гласът на телевизионния говорител:
„Тричленен дамски състав на Софийският апелативен съд, като въззивна инстанция, даде ход на делото за убийството на Луканов, по което на 28 ноември миналата година първоинстанционният Софийски постанови пет доживотни присъди. Въззивното производство ще провери тяхната законност, обоснованост и справедливост, след което ще ги потвърди или ще ги отмени. Председателката на състава Галина Тонева и съдийките Антоанета Данова и Мая Цонева увериха, че ще разгледат задълбочено всички събрани доказателства, включително и новите, представени от адвокатите…”
– Предпочитам русата съдийка с пуснатите коси, тая в средата – изкиска се полковникът и облиза мустаците си за майтап. Беше прекалено развеселен – признал си беше, че „по случай курбана се черпи още от сутринта”.
Миловидният генерал веднага пое „мъжкия майтап”:
– А избирам тая вдясно, кестенявата, с късата коса и очилата. Личи, че е височка и с дълги бедра. Но може и тая вляво с бретона, тя също е кестенява. Русата не я ща. Русо гладно нема, обаче аз такова си имам вкъщи от 30 години насам.
– Престани, Петьооо! – изписка като малко глезено момиченце изрусената му жена.
Вечно намусения генерал тури край на веселбата.
– Тая съдийка Тонева я познавам, хич не си поплюва тя.
– И аз я знам, като оса е… и е много умна – потвърди Почтиприятелят на Тамбуев, а колежката му пак се обади, за да попита:
– Вие намирате ли, че доживотните присъди са справедливи?
Мрачният генерал не я погледна – така подчерта, че я намира за незначителна и отговори на другите:
– Прокурорът каза, че доживотните присъди са „хубави”.
– Хубави” доживотни присъди! Боже, господи! – изписка глезено русата генералска съпруга. – Така ли се говори!
– Каквито и да са присъдите, у повечето хора остана съмнение, че са осъдени истинските убийци – каза Тамбуев. И колежката му така мислеше, но си замълча, понеже усети, че „малко е прекалила с любопитството си”. Тамбуев обаче повдигна въпроса, който пареше на езика й: – Такова убийство може ли да се организира от някакъв си фалирал строител, от шофьора му и от племенника му, който прилича на малоумен? Може ли да се извърши без участието на важни хора от тайните служби? От КГБ? От бившата Държавна сигурност?
В настъпилото на масата мълчание Любо, Почтиприятелят на Тамбуев, се размърда някак си неловко и да направи опит да се пошегува:
– Недей тъй, Жоре, че колежката ти сега ще попита кой от нас е участвал в убийството.
Миловидният генерал наду бузи и прихна:
– Мен ако питате, жена ми е. Тя е способна на всичко.
Половинката му пак изписка:
– Ааааа, Петьо, престаниии! Не виждам нищо смешно тук. Тия хора са убийци, даже и „умът” зад тях да е друг. Тамбуев пита кой е „умът”, аз го разбирам. Един господ знае… Но аз само искам да ги затворят тия петимата убийци и да не ги пускат никога. Настръхвам като си помисля, че някой от тях може например да влезе ей сега тук, в ресторанта при нас, да седне на бара, ей до туй момче там… Не е ли страшно?
– Не, разбира се – успокои я съпругът й, внезапно помрачнял. – За момчета като тия ние сме много по-страшни, отколкото те са страшни за нас.
– Ама какво стана с това агнешко с трюфели, дайте го насам! – викна неочаквано начумереният генерал.
Мустакатият полковник скочи стреснато от стола и като залитна леко, каза:
– Веднага отивам…до кухнята, шефе, да проверя.
Най-шумна сензация в Софийския апелативен съд предизвика появата на стюарда на кораба „Средец” Ангел Георгиев. Адвокат Марин Марковски го беше намерил, издирвайки потвърждение на това, в което неговия клиент Русов се кълнеше – че Ботьо Ботев и негов колега са го докарали от Украйна до България по море, а не са го заварили в някакво бургаско кафене. Представен пред съдийките, стюардът потвърди, че като член на екипажа видял полицаите и арестанта с очите си.
– През нощта на кораба беше доведен човек по къси панталони и джапанки, с чувал на главата, придружаван от двама възрастни мъже, за които после се разчу, че били полицаи и водели убиеца на Луканов – разказа очевидецът. – Качиха се на руска територия, от Новоросийск, аз лично ги заведох при капитана и те разговаряха с него към четвърт час. Човекът с чувала беше затворен в отделна каюта до която никой нямаше достъп. Не му видях лицето. И той, и тия дето го доведоха, не бяха регистрирани като пътници на кораба. Затова за тях нямаше предвидена топла храна и те се хранеха с извън порционни продукти – банани, ябълки, шоколад…такива неща. Корабът пристигна на бургаското пристанище пак през нощта. Пътят от Новоросийск до Бургас е 23 часа. Направи ми впечатление, че цялото пристанище беше отцепено от полиция. Не позволиха на никой от пътниците и екипажа да напусне кораба, докато човекът с чувала на главата и придружителите му не слязоха. Видях, че пристигна една камионетка с боядисани прозорци и ги прибра. По-късно познах по вестниците и по телевизията един от тези, които качиха на кораба закачуления човек и разбрах, че това е полковникът Ботьо Ботев от МВР.
Показанията на стюарда съвпадаха с отразеното в документацията на кораба „Средец”, която беше приложена по делото.
Софийският апелативен съд нямаше как да разпита Ботьо Ботев, за да чуе от него кое е вярно и кое не. Той вече беше заявил под клетва пред Софийския градски съд, че е видял Русов за пръв път в бургаското кафене, откъдето бил отведен по шорти и по джапанки, без пари и документи. Докато делото се беше пътувало между двете инстанции, бяха приети законови промени, с които се забраняваше на участници в разследването, какъвто Ботьо беше, да застават на свидетелската скамейка.
Пред медийните труженици топполицаят никога не призна на прав текст за морското си пътешествие с арестанта. Но неведнъж ги беше посвещавал в детективските секретни похвати:
– В нашия занаят не може без това, което наричаме оперативна игра. В такава игра аз спечелих доверието на Кичатов. Сближих се с него, направих му куп приятелски жестове. Осигурих например работа на приятелката му в курорта Китен. Карал съм го да пише под моя диктовка оплакване срещу мен – че съм го задържал до украинското посолство …Като работехме по групата от Ровно и узнахме за тяхно участие в убийството на Шанин, шест месеца подготвяхме нещата. Излъгахме Саша Шевчук и Вова Акимов да идат с фалшивите си паспорти в Турция уж за една огромна сделка с много милиони…
Както и да е, пред въззивната инстанция всички адвокати на подсъдимите се изредиха да застъпват тезата, че „оперативните игри” на полицейския детектив не са „нито повече, нито по-малко от злоупотреби”, ако не и „престъпления” по смисъла на Наказателния кодекс.
– Отвличането на Александър Русов е извън всякакво съмнение – изтъкна защитата. – Извън съмнение е и противозаконното лишаване от свобода на Проценко и Кичатов. Както и подбудителство в причиняването на телесните повреди на Кичатов, Георгиев и Ленев. И противоправно изтръгване на показания от свидетел, заподозрян и обвиняем. И за противозаконно използване на специални разузнавателни средства по отношение на Шевчук. И подбуждане към лъжесвидетелстване на Петър Цветков. Накратко, в това разследване имаме налице богата палитра от нарушени и неизпълнени състави на Наказателния кодекс и Закона за МВР.
Разпитите на свидетели и съдебните спорове на втора инстанция продължиха две години. На финала – през юни 2006 – съдийките Тонева, Данова и Цонева излязоха с оправдателно решение. С него всички подсъдими бяха оневинени.
„По безспорен начин е установено единствено мястото, времето и механизма на убийството на бившия премиер. Нито едно от останалите твърдения на полицията, следствието пред съда не е доказано”, мотивира се председателката на съдебния състав Галина Тонева. Тя определено „нямаше колебание”: Убийците не са тези, които са изправени на подсъдимата скамейка – това означаваха, накратко, мотивите на ръководения от нея съдебен състав, които бяха изписани по-късно на цели 58 страници. В тях се сочеха „редица длъжностни престъпления и нарушения, извършени от ангажираната по делото прокурорско-следствена група”.
Много малко бяха „фактите” от обвинителния акт, които съдът призна за доказани. Да, наистина намерените клошарски дрехи са носени от стрелеца. Да, стрелбата е от този пистолет „Макаров”, който е намерен с месец закъснение зад радиатора. Да, може би той е „намерен, а не е подхвърлен”, както смятат повечето адвокати. И дотук. От тук нататък обаче апелативният съдийски състав разгромяваше почти всички твърдения, върху които тандемът Ботев–Карайотов в сътрудничество с прокурора Кокинов беше построил държавното обвинение. И не се съгласяваше с градските съдии, които ги бяха приели за верни.
„На първо място – смятаха апелативните съдийки – градските съдии Георги Георгиев и Цветинка Пашкунова, постановявайки доживотни присъди за петимата подсъдими, са игнорирали упражненото спрямо трима от тях полицейско насилие. Въпреки че Ленев, Георгиев и Кичатов са медицински освидетелствани цели 53 дни след като са разпитвани в секретната база на МВР в Копривщица, белезите по тях говорят явно за мъчения.”
В подкрепа на схващането си Тонева, Данова и Цонева цитираха Конституцията на България, Международния пакт за гражданските свободи и Европейската конвенция за правата на човека, според които „никой не може да бъде подлаган на мъчения, на жестоко или унижаващо отношение”. И застъпваха възгледа, че „насилието срещу тримата прави показанията им невалидни”.
„Освен, че са изтръгнати с насилие – посочваха те, – тези показания са вътрешно противоречиви и на места взаимно изключващи се”. И се позоваваха на конкретни примери.
Например Ленев заявява първоначално на разпитите, че Ангел Василев поискал от него „съдействие за ликвидирането на едно лице в края на 1995г.” При следващ разпит измества събитията с 5 месеца напред. Отначало Ленев е категоричен, че Георгиев е поискал от него да намери „експлозив или друго оръжие”, а впоследствие заявява, че „няма спомен да са говорили за взрив”. Веднъж твърди, че Василев му дал за убийството пари, които той държал около месец в сейф и няколко пъти ги вадил да ги показва на работодателя си. Свидетели от Стопанска банка обаче опровергават твърденията му и устно, и с документация, а тоя самият се отрича от тях.
Кичатов пък, например, един път обявява, че Кутепкин отказал да участва в убийството, а друг път – че неговата дума била решаваща, когато договаряли оръжието, заплащането и други неща.
По преценка на трите съдийки „и около причините за разстрела се стели мъглявина”.
За да обоснове решението си, че строителният предприемач Ангел Василев е инициатор на злодеянието, Софийският градски съд е приел, че Луканов „с действията си срещу правителството и Жан Виденов е засегнал икономически интереси на Василев”. Но за това няма доказателства, установяват апелативните съдийките. Свидетелите са единодушни, че докато Василев се занимавал със строителство, заниманията на Луканов са били в други области – на енергетиката, на преноса на природен газ, на банковото дело.
Липсват каквито и да било доказателства и за това, че Василев се е ползвал от привилегии, дадени му от Виденов (които, според обвинението, се страхувал да не изгуби). Дружеството му „Колонел” не е получавало никакви държавни субсидии или поръчки, нито пък самият той е бил толериран от държавни органи в строителния бизнес. Напротив – дейността на „Адмирал”, друго дружество на Василев, спряла по липса на печалби именно през мандата на Виденов.
От друга страна, по делото има немалко доказателства за конфликтите между Луканов и други хора, произтичащи от интересите му в енергийния бизнес и участието му в „Топенерджи”. За скандалите му с покойния бос на „Мултигруп” Илия Павлов, например, подробно разказват мнозина.
В процеса не са събрани убедителни доказателства, че Василев е уговарял Ленев и Георгиев за убийството. Градският съд се е доверил само на признанието на Ленев, че такава уговорка е имало, но той после се отказва от думите си. Няма нито един очевидец на срещите между тримата! Няма данни, че Василев е притежавал 85 000 долара, които би могъл да даде на Ленев накуп. Никой не е видял предаването им от ръка на ръка. Нито пък някой е чул раздумките между Георгиев и Кичатов, между него и другите руснаци.
За апелативният съд са „необосновани” и констатациите, че именно Александър Русов е физическият извършител на разстрела. Безспорно е едно: че през лятото и ранната есен на 1996 година Русов е бил в България. Но той ли е клошарят, стрелял по Луканов? Апелативните съдийки не се съгласяват с колегите си от Градския съд, чиито отговор е „да”.
Петимата свидетели, които са забелязали някакъв клошар да се навърта около дома на Луканов, му дават най-различни описания. Веднъж той е „висок”, друг път „невисок”. Веднъж е с „вдигната яка на мръсно кафяво палто и невидимо под нахлупената шапка лице”, а друг път „няма вид на бездомник, мургав е, с отвесни бръчки и черни дрехи”. Изглеждал „млад, с тънки устни, с гладко лице”, но през други очи – „около 50-годишен, приведен като че е боледувал, с неестествено обърнати нагоре ръце и крака хикс-образни в коленете. Според една жена „като урод, с кожа на болен човек, матова, грапава, сипаничава”, според друга жена има „бледожълт към синкав тен, с нос хлътнал в горната част, а по средата с гърбица”. И според двете е „ накуцвал и провлачвал единия крак”.
Общо взето, повечето свидетели сочат, че убиецът е около метър и осемдесет на височина, мургав и с черна коса. А Русов е метър и седемдесет („Това е немалка разлика предвид еднакво ниските обувки на мъжете”), очите му са пъстри, косата светлокестенява, особени белези и недъзи няма. Нито една от очевидките не го е разпознала в предявения им фотоалбум, в който Русов бил под номер 4 на снимка.
Около името и прякора на „физическия убиец” също цари пълна бъркотия.
Свидетелят Олег Проценко в първите си показания (от които после се отрича) сочи, че Кичатов го помолил да даде „на Саша” един пакет – нещо, от което е направено полицейско-прокурорското заключение, че „на Саша” е платено за убийството и следователно „Саша” е убиецът на Луканов. Проценко обаче никога и никъде не сочи, че „Саша” и „подсъдимият Александър Русов с прякор Жьосткий” са един и същ човек. Напротив – уточнява, че „не знаел, но чул от следователя, че подсъдимият Александър Русов е известен като Жьосткий”.
Свидетелят Александър Акимов, (който също не е очевидец на кръвопролитието, а пресъздава свой разговор с Кутепкин) също не споменава никакъв „Александър Русов”, нито пък „Жьосткий”. Напротив, той заявява, че от Кутепкин научил, че извършителят на убийството се казва „Витя”. На всичкото отгоре Кутепкин му казал, че в престъплението са участвали „едни момчета от Перм” („Пермские ребята”), докато подсъдимият Александър Русов е от Бердянск.
Към края си съдебният процес „виси на 6-те косъма”, открити по дрехите на убиеца и в захвърлената от него чанта. И се сгромолясва, когато оказва, че „шестте косъма произхождат от шест различни лица”, но нито един не принадлежи на дадените на съд за убийството на Луканов – нито на Русов, Кичатов, Георгиев, Ленев и Василев, които са живи и здрави, нито на Кутепкин, който е удавник, „разкапан от престоя си на дъното на селски бунар”.
Подсъдимите и техните близки станаха на крака и дълго ръкопляскаха на съдийската тройка в края на заключителното заседание. Майката на Юриий Ленев я нямаше сред тях. Тя за малко да припадне пак и беше изнесена в полухоризонтално положение от залата, така че не можа да чуе с ушите си, че съдът оневинява сина ѝ.
Като прозвучаха оправдателните присъди, майката на Гопето отпусна ръцете си, свити до гърдите в молба към Бога, и се разплака – изхлипа силно, не можа да се сдържи и по бузите ѝ изведнъж потекоха едри сълзи.
Русов се доближи до съдийките, вдигна поглед към тях и извика:
– Алилуя, Господи! Благодаря ви, мили, достойни жени! Нека Господ ви благослови изобилно във всичко! – сред шумотевицата след малко се чу как вдига скандал на съдебния охранител, който го „хванал отзад за ризата” и се опитал да му сложи белезници: – Хей, човек! Не ме докосвай! Аз съм свободен! Глух ли си, не чу ли съдийките – мярка „подписка!” Без белезници!
Изглежда униформеният беше възразил, защото викът на Русов отново се чу, но този път почти истеричен:
– Не ме пипай, бе! Край с белезниците!
Репортерите, които веднага се спуснаха към мястото, откъдето гръмна кавгата, завариха съдия Галина Тонева да дава указание на охранителя:
– Без белезници. Те са свободни, ако не ги арестуват за нещо друго.
Мина месец, после друг, прокуратурата протестира оправдателните присъди пред върховните съдии. И докато папките с наказателното дело № 834/2006 г. се возеха в колички по служебния асансьор между етажите на Съдебната палата, лятото се разгоря, догоря и дойде есента.
Прокурорът Борислав Йотов от отдел „Съдебен” на Върховната касационна прокуратура се прощаваше „с голяма мъка” с лятната съдебна ваканция. Не че не му се прибираше в прашната София от морето – той изобщо не беше ходил дотам; не че след трийсет и две годишен стаж юридическата работа го отегчаваше; не че с напредването на възрастта тогата му тежеше и го теглеше все повече към домашния халат… Проблемът беше друг – от няколко години го беше обхванала неудържима творческа страст, изявяваше се като писател, и то много активно – сто и пет негови книги (публицистични, художествени и научни) бяха вече издадени, подготвяше сто и шестата за печат… И предпочиташе „да лее пот” над своето „изящно и прецизно слово” в уютния си хол, нежели да седне на вехтото бюро в Палатата и да чете чужди текстове – хиляди страници със скучни присъди, сухи мотиви, прокурорски протести…
Случи се така обаче, че още в първия работен ден след творческото му лято пуснаха името му в електронна процедура за случайно разпределение на делата и компютърът го „изплю върху черешката на тортата”, както се изрази съдебната секретарка: определи го – точно него – да участва през февруари 2007 година в едно от най-общественозначимите заседания на Върховния касационен съд – това по казуса с убийството на Андрей Луканов.
Борислав Йотов се беше зарадвал на своя жребий: процесът беше уникален, медиите щяха да го отразяват, а и беше „готов сюжет за литературните му занимания” („В българската история, помисли си той, убитите министър-председатели са само няколко – Стефан Стамболов, Александър Стамболийски, Богдан Филов, който е осъден на смърт от Народния съд, и Андрей Луканов. От това става касов роман”).
Познаваше лично Андрей Луканов, споменът му за него „не беше много приятен”. Видя го за пръв път на живо „близо година след партийния преврат срещу Тодор Живков”. Спомняше си за това познанство:
„Беше през 1990-а, през август, когато цяла България вреше, кипеше и се тресеше. Аз бях софийски градски прокурор по онова време, а Луканов – премиер. Метаморфозите във властта създаваха напрежения, социални вълнения и те се усещаха най-много в София. В пространството между Партийния дом, Археологическия музей и Държавния съвет, където е сега фонтанът пред Президентството, беше разположен някакъв самозван „Град на истината”. Той беше населен предимно с пияни граждани, алкохолици, наркомани и клошари. Някои от тях ми бяха познати от делата за принудително лечение, които се гледаха в съда. Водачите им – бяха ги кръстили „кметове” и „коменданти” – бяха известни артисти и галеници на Живков, пръкнали се като „дисиденти”. Въобще, целият софийски център гъмжеше от протестиращи – едни искрено възмутени, други платени, трети заблудени… Такова беше времето. Цареше хаос, безпорядък… В тоя безпорядък министър-председателят Луканов организира среща на столичния партиен и държавен актив. Бях поканен и аз като ръководител на Софийска градска прокуратура. Различни хора се изказваха – какви мерки да се вземат, за да се възстановят редът и законността в столицата. Към края на съвещанието Луканов ми даде и на мен думата. Аз заявих:
– Градът на истината е незаконен, в него са намерили приют нарушители на закона. Този така наречен град представлява едно аморално гето, развъдник на бълхи, въшки, заразни болести, укриващи се извършители на престъпления. Предлагам на основание на Закона за народното здраве, тъй като в августовските горещини има опасност от епидемия, това свърталище на наркомани и алкохолици да бъде ликвидирано. Обитателите му да бъдат изведени по законен мирен начин, а пространството да бъде измито, изчистено и дезинфекцирано от ХЕИ. Да заприлича отново на онова място в София, където се разхождат спокойно граждани, майки с деца.
Докато говорех, наблюдавах министър-председателя Луканов – как почна да нервничи, да се върти на стола си, да гледа мрачно. Прекъсна рязко изказването ми и каза:
– Това, което предлагате, е недемократично и то ще отблъсне и ще настрои срещу нас много хора, които иначе бихме могли да приобщим към протичащите у нас демократични процеси.
– Но това, което предлагам, е законосъобразно – възразих аз.
А той:
– Демокрацията стои над закона! – Отряза ме и толкоз.
Само след няколко дни последва погромът и палежът на Партийния дом. Президентът Желев беше във Варненско в оная нощ, когато го подпалиха, но се върна на сутринта и по негово нареждане веднага „Градът на истината” беше премахнат.
След години случайно за втори път срещнах Луканов, той бързаше за пленум на БСП, а аз отивах в Съдебната палата. Поздравихме се и аз успях да му кажа:
– Тогава за „Града на истината” се оказах прав, палежът на Партийния дом го доказа…И изобщо тъй нареченият „преход” е едно предателство и продажба на България.
Луканов смотолеви нещо, в смисъл че не било баш така…”.
Петнайсет години по-късно Борислав Йотов – вече върховен прокурор, професор, доктор на юридическите науки и рекордно продуктивен писател – не криеше задоволството, с което прие „жребия на заключителен държавен обвинител в уникалния процес за убийството на Луканов”. И уверяваше, че се е заел „да проучва извънредно сериозно двата коренно противоположни съдебни акта по делото – обвинителната присъда на първоинстанционния Софийски градски съд и оправдателната на Софийския апелативен съд”.
„Съзнавах огромната си отговорност – написа той в издадения си не след дълго мемоарен роман. – Вълнувах се, че щях да представлявам Върховния касационен съд, който като арбитър трябваше да реши окончателно съдебния спор. Десет дни се подготвях, четях и препрочитах ред по ред по делото – и в навечерието на разглеждането му вече имах изградено вътрешно убеждение, което щях да изразя гласно в съдебното заседание на 19 февруари. Не бях убеден във вината на подсъдимите. Интуитивно не изключвах хипотезата, че именно тези петима мъже са организирали и извършили убийството на Луканов. Но за това нямаше доказателства!
Станах сутринта на 19 февруари, избръснах се, изкъпах се, закусих и тръгнах пеша към Съдебната палата. Физическият образ на Луканов беше в съзнанието ми – с неговата глава, походка, тембър, очила…”
За откритото заседание на съда беше определена 20-а зала.
Когато Борислав Йотов – Боби, както свойски го наричаха в Съдебната палата, зае служебното си място зад прокурорската банка, местата на съдиите бяха все още празни. Залата беше просторна и не беше претъпкана, както можеше да се очаква. (Над 10 години бяха изминали от смъртта на Луканов и медийният интерес към нея беше почти отшумял. Младите репортерки не бяха виждали на живо интересния политик, трудно беше да им се обясни, че той е бил и ще остане неповторима историческа личност. За повечето от тях най-славните политици бяха тези, които в момента седяха на депутатските банки; смятаха, че демократичните промени започват от тях и с тяхната роля се изчерпват драмите в градацията на демокрацията.)
На първите съдебни скамейки в 20-а зала седяха, колкото се може по-далеч един от друг, петимата подсъдими и десетината им защитници. И този път не се забелязваше никой от близките на убития. Журналистите бяха шумни до неприличие – бърбореха високо, закачаха се и се кискаха… Двама съдебни пазачи стояха прави пред тях и се правеха, че не ги виждат.
– Станете, съдът влиза! – извика един от тях.
Бързо настъпи тишина. Върховните съдии Румен Ненков, Бойка Попова и Ружена Керанова бяха от най-уважаваните в гилдията. Изглеждаха величествено в тогите си, докато вървяха бавно един след друг и заемаха местата си зад съдийската маса. Камерите зажужаха и засвяткаха.
И прокурорът Борислав Йотов беше блестящ – изпънат в колосаната си тога; снежнобялата му гъста коса се забелязваше веднага. (Както каза една репортерка на една фотографка: „Виж, този прокурор по косата прилича малко на убития Луканов…”.)
Публиката седна по местата си, подсъдимите останаха прави.
Председателят Румен Ненков даде „ход на делото” и то тръгна по реда си.
Пледоарията на прокурора Йотов не се чу добре – залата, както винаги, беше зле озвучена. От задните редове се виждаше само темето му и не се разбираше каква е неговата теза.
Но той даде няколко интервюта на другия ден. Обясни:
– Като прокурор в съдбовното заседание аз се чувствах длъжен служебно да поддържам протеста срещу оправдателната присъда, която издаде миналия юни Софийският апелативен съд. Прочетох мотивите на този съд – перфектни! Прочетох обаче и мотивите на Софийския градски съд, който на 28 ноември 2003 година наложи доживотни присъди на подсъдимите. Те също ми се видяха убедителни. Каква позиция трябваше да избера? Можех просто да стана, да кажа „поддържам протеста” или „подкрепям протеста” и да си седна. Аз обаче реших да постъпя съвсем честно. Заявих, че поддържам протеста, но след това изразих личното си мнение. Обвинението е недоказано. То не може да се изгражда на предположения, колкото и логични да са те. Срещу трима от подсъдимите е упражнено насилие и с него са изтръгнати признания. Това е юридическа мина, която ще избухне [както след това и стана] в Съда по правата на човека в Страсбург. Отречените признания изглеждат на пръв поглед логични, но по-късно са отречени в съдебно заседание, пък и законът забранява да се произнася присъда само въз основа на самопризнания. А освен тях нито едно друго доказателство! Не и такова, което пряко доказва обвинението. Върху якето на прословутия клошар стрелец не са намерени никакви следи на някой конкретен човек. А върху пистолета, с който е стреляно, няма никакви пръстови отпечатъци от когото и да е – това обстоятелство обрича от тук нататък на неуспех всеки детектив, който реши да тръгне отначало по следите от престъплението!
– Мислите ли, че ще се намерят истинските убийци? – запита Ани Маркова, репортерката на вестник „Труд”.
– Бог знае… – подви брадичка прокурорът и се замисли. Сети се, че през 2016 година изтича „20-годишният давностен срок” за работа по такива дела за убийства. Помълча. Реши обаче „да не казва всичко, което знае, накуп” – и „това за давностния срок” да го съобщи в следващото интервю, което щеше да даде след два часа по телевизията. За да приключи, се покашля символично и обяви:
– Чуйте. Ако петимата подсъдими не са убийците, ако убийците са други, те може и да се намерят… макар че ще е цяло чудо, защото следите им са вече изстинали. Но ако именно те – точно тия подсъдими начело с Василев – наистина са убийците и те бъдат оправдани, истината за убийството ще потъне завинаги.