Анна ЗАРКОВА,
вестник „Галерия“
„Съдебната реформа е наша, имаме 131 депутати“. Това заяви неотдавна Антон Кутев, говорителят на управляващите от „Прогресивна България”– същият, който обяви малко по-рано, че е тяхно и Народното събрание. (Не той, а друг представляващ прогресистите добави, че останалите от целокупното депутатство „влизат с наведени глави” в парламентарната зала).
Добре, нека е така. На изборите през април народът даде на бившия президент Румен Радев не просто власт, а абсолютна власт.
Що се отнася до съдебната реформа обаче, би следвало да се знае, че тя не е от вчера, не е и от завчера, нито е от датата на раждане на господин Кутев, нито от деня, в който лейтенантите на облечения в доверие генерал от запаса се врекоха да я направят. Тя започна още през 1991 година с приемането на демократичната Конституция и продължава досега, когато очакваме поредната реформа на реформата и за пореден път ни се обяснява, че без промяна в Конституцията не може да стане.
Разбира се, Конституцията не е Светото писание, поправяна е неведнъж и пак може да се поправи. Нужните за тази цел 160 гласа в сегашната легислатура бързо ще се съберат – от ПБ, ГЕРБ, ПП и ДБ отсега се надпреварват да гласуват „за”.
Само че поправките отново на юруш ли ще се правят? И пак ли не от учени по право, а от такива юристи, които бързат да прелистят основния закон като готварска книга?
Отговорът прилича на утвърдителен. Още повече, че новоприетият правилник за дейността на 52-ия парламент отреди на участниците в нея скорострелно законодателство – със „съкращаване на говорилнята” (сиреч, с орязване на дебатите) с неглижиране на „партиите с отпаднала необходимост” (както виден прогресист определи опозицията) и с натискане на копчета по банките според подадената генералска заповед.
„Съдебната реформа ще е свършила тогава, когато в родното ми село спрат да ме питат кой е съдията” – обичаше да казва конституционалистът Димитър Гочев, светла му памет.
Далече сме от този тъй желан момент към днешна дата. Зациклили сме в постулата на Сюлейман Великолепни Законодателя:–„Щом народът пак е недоволен, обещай му нов закон!” – и селските кметове вече го знаят. Изречен е в далечния 16-ти век от най-дълго управлявалия султан, но е преоткриван и следван от всички победители на изборите в съвременна България. Както в епохата на падишаха, така и в днешно време у нас, законите се множат, но още повече се множат обещанията за тях, тъй като обещанието винаги е по-привлекателно от действителността. Не се отменят закони, а се измислят и нови, така че става невъзможно да се прочитат, камо ли да се изпълняват. Напразно опитът ни учи, че нормативите са важни, но по-важни са хората, които ги прилагат…
А в нормотворческата какафония съдебната мафия се прегрупира така, че да се строи зад премиера генерал Радев. И някои от лейтенантите му приемат парада.
Искате доказателства?
На два пъти за броени дни преструващият се на главен прокурор Сарафов извърши безотказно това, което поискаха от него новите командири в държавата. Първо се подчини на 24-часовия ултиматум, даден му от бъдещия вътрешен министър Демеpджиев – изнесе се от шефския кабинет на главната прокуратура, който заемаше незаконно 9 месеца и се върна в Националното следствие, където беше по-рано директор с ранг на заместник на Гешев. После клекна и пред правосъдния министър Найденов, който му подметна деликатно, че би го поздравил, ако даде оставката си и оттам – даде я и остана зад едно бюро като редови следовател.
Сарафов ли? Но кой Сарафов? Този ли, който показа среден пръст на два съдийски състава и петима министри, излезли с решения и инициативи против нелегалното му пребиваване на 4-ия етаж в софийската Съдебна палата? Да, той. Същият. Някогашният заместник на Гешев, който го смени по същия начин, по който бе сменен самият той от заместничката си Стефанова, веднага щом Борисов тури меча си в нозете на Радев.
Играта продължава. „Прегрупираме се, но приятелството си е приятелство”, както Сарафов рече на Гешев, а той пък предрече от своя страна, че ще бъдат „похарчени и двамата”.
Близо е до ума, че следващата „похарчена” ще е Стефанова, Ваня, но малцина извън бранша знаят името ѝ, а още по-малко се интересуват от професионалната ѝ съдба.
Интересното е друго и то е съдбовно за нацията. Дали Радевата чета ще приеме неприличното предложение да ѝ се предадат за собствено ползване прокуратурата и следствието, заедно със Сарафов – разбира се, в замяна на приятелство.
Уважаваният адвокат Михаил Екимджиев пояснява: „Като изпълняват незабавно желанията на хората на Радев, стопаните на Сарафов – Борисов и Пеевски му указват как лесно и безпроблемно той може да съжителства с техните аватари в съдебната власт и как тази власт може да бъде покорна, изпълнителна и приятелска. Хипотетично Сарафов и стопаните му правят тактическо отстъпление, за да се окопае той с протежетата си на по-ниски нива в държавното обвинение и да продължи фактически да го управлява, включително чрез Стефанова, с която са заедно още от криминалната завера по делото „КТБ”. Същевременно се прави демо версия какъв благодат ще се изсипе върху управляващите от „Прогресивна България“, ако не закачат Борисов и Пеевски и оставят непокътната тяхната корупционна инфраструктура в системата. Алтернативата е ясна. Радев знае как протежетата на Пеевски и Борисов в прокуратурата могат да образуват досъдебни производства срещу премиери и министри. Дела имаше и срещу Кирил Петков като премиер, и срещу Андрей Гюров, и срещу половината министри от служебното му правителство. Като в китайски театър на сенките кукловодите показват как за секунди могат да свалят черната кукла в лицето на Сарафов и как от плашилка той може да стане един кротък, сговорчив човечец в тога. Това внушение е много изкусително за Радев, който има да решава тежки икономически и политически проблеми и няма интерес да си отваря втори фронт с резки движения като прочистването на съдебната власт. Като военен той добре разбира това.”
Дали е така?
Може би да, може би не. Ясно е само, че предизборният обет за „разбиване на олигархичния модел” се оказва труден за изпълнение.
Ще променят членския състав на Висшия съдебен съвет (ВСС) – този с изтеклия мандат и с рекордните заплати. Доскоро прогресистите ежедневно и ексклузивно ни съобщаваха, че ще сторят това – повтаряха го, сякаш репетират опасен номер (гълтане на саби или стрелба с арбалет), а не пристъпват към нормално задължение, отлагано от депутатска корист и немощ години наред.
Е, и? Започнаха с утопичното уверение, че „ще приемат правила, по които ще изберат високонравствени членове на ВСС”, тоест ще регулират нравствеността. Гласуваха на първо четене, без да четат, три законопроекта за съдебната власт, а после ги пратиха в деловодството – да престоят три седмици там, белким някой ги разгледа поотделно и заедно, и види кои алинеи се бият със съседните параграфи.
Дявол знае кога би могло да приключи такова законодателство, а ако дяволи няма, никой не знае…
В добрия случай поправките в Закона за съдебната власт ще се гласуват в сезона за плаж, новите съдебни кадровици по Коледа ще седнат в столовете на старите, а нов главен прокурор ще видим догодина чак, живот и здраве. Пък „въшките” във ВСС, както ги нарече един от тях, ще имат време да бетонират тук-там съдебното статукво по канцелариите.
От новия съдебен съвет се очаква да сложи край на върховенството на мафията над трите власти. Но възможно ли е това?
Не стига, че новият Висш съдебен съвет ще бъде председателстван от главния секретар на стария (неотклонен, отдавнашен сподвижник на Цацаров), който е правосъден министър сега, но има и друго – за парламентарната му квота ще играят не само 130-те гласа на Румен, а и показалците на Бойко и Делян. Съгласието между тримата в ключови моменти (като избора на парламентарната шефка) предизвиква опасение, че ВСС, като онзи вълк от приказката, козината ще смени, но нрава – не.
Запитан повторно чия е съдебната реформа, Кутев вече не казва „наша е”, а уклончиво отбелязва: „…като всяка реформа, би трябвало да е на гражданите“. Това е така. Защото както и да се преструктурират олигарсите и магистратите им, контролът от площада остава. Ние сме там.