Анна Заркова,
вестник „Галерия“
Ако имаше класация на безобразните криминално-политически похвати в приключилата преди дни предизборна борба, първото място щеше да е запазено вероятно за поръчковите арести на кметове и кандидат-депутати. За второто щяха да са номинирани може би покупките на гласове и цели избирателни комисии. Но специалната антинаграда със сигурност щеше да се даде на лакомията за власт с която беше сипана сол в незарасналите рани от насилствения Възродителен процес.
Али Ахмедов бил майстор дърводелец. По паспорт и по рождение бил български гражданин, вярвал в Аллах, трудел се честно, обичал и обгрижвал голямото си семейството. Чул, че сменят имената на помаците, отишъл един ден в работилницата, сложил си главата на банцинга и го пуснал. Умрял обезглавен, но както бил кръстен от майка си.
Малцина помнят тази трагична история, макар да беше разказана след Десети ноември от един адвокат, а и без туй се носеше от уста на уста в Чепино, Велинград и околността.
И не само тя.
Мехмед Ибрамджиков – българомохамеданин, бил уволнен, понеже не си дал името в замяна на славянско. Прибрал се безработен в бащиния дом в Асеновград, а имал шестгодишен син син и млада жена. Възрастните му родители се поболели от ежедневните посещения на милицията. В една мразовита утрин Меди завел детето на забавачка, целунал го по двете бузки , прегърнал го – простили се. На другите си близки не казал нищо. Преди да се удави в заледения водоем, им оставил знак с тебешир –къде се намира. Погребали го по ислямския обичай
В идната година (1985) комунистическото правителство налага забрана на всички ритуали освен християнските, на турския език по публични места и традиционните облекла на българите, които четат Корана. Пропагандистите на БКП кръщават репресиите Възродителен процес („завръщане на потурченото население към българския му корен и възраждане на националния дух”)– това е политически цинизъм, който може днес да се сравни с „правоверния евроатлантизъм”, проповядван денонощно от патриарсите и поклисарите на корупцията.
–Ний си ходим с шалвари – звучи женски глас от портативния касетофон, с който репортерки (включително и аз) обикаляха Родопите след демократичната промяна. – На полето копаме картофи, идва партийната секретарка с ножица да ни реже крачолите. Срам!
– Избягахме в гората – това е мъжки разказ (помня разказвача – казваше се Сабри, а жена му– Емине, пръстите ѝ бяха посинели от брането на боровинките, с които ме почерпиха…) – Един ни караше хляб. Веднъж натоварили камиона с милиционери, изсипаха се и ни откараха в училището. Там на бялата стена ни снимаха и ни дадоха по един готов паспорт с някакво име. И дядовците ни прекръстиха, дето лежат в гробищата, натрошиха надгробните плочи с фадроми
Друг запис:
– В 1974 г. ми спряха тока и водата, задето си псувах новите имена. След десет години – ново прекръстване! Писах до бай Тодор (Живков), оплаках се, клал му бях яре… Но ме пратиха в Белене заради жалбата. Без съд, без нищо. Имаше един от Държавна сигурност, идваше в затвора и ми хвърляше по един бой…После ме интернираха в Ръждавица. Върнаха ми паспорта. Не го взех. Не е мой, викам и толкоз.
И ето – 9 март 1985, 21,30 часа. Влакът от Бургас за София бърза към гара Буново. В купето за майки с деца на вагон 236 една жена предлага на детето си филийка То протяга ръчичка и…Взрив! Криминалистите после събират обгорени детски костици от жп линията…Седем живота приключват с това пътуване. Мълвата приписва авторството на атентата на „агенти на Държавна сигурност по турска линия”, но никой не си дава зор да провери дали е истина. Лъжата „по-хваща дикиш”, казват вехти партийци. Така е и през май 1989 г., когато Живков (все още пръв държавен и партиен ръководител) излиза по БНТ с „другарски” призив към Турция: да отвори границата за нашенци, които искат да се молят в джамия. Така е и в последвалото принудително изселване, безобидно наречено „Голямата екскурзия”
Чуждестранни наблюдатели като цитирания напоследък Томаш Камузела определят експулсирането на турците в Живковия режим като „етническо прочистване”. Други, като Алфред Томас, Бари Стийл и Ричард Балд отбелязват в „Гардиън”, че „ограниченията за пътуване на български граждани падат”.
Но изселническата психоза, раздухвана у нас сред компактното мюсюлманско население е преди всичко човешка трагедия.
–Тръгнахме с майка ми и детето – спомня си Рамзи.– Нямахме в Турция при кого да отседнем, но и тук не се живееше. Жена ми раждаше и ревеше. Дадоха ѝ книжка да си избере българско име на бебето, а не според вярата ни. Забраниха Байрама, за обрязването глобяваха. Бабите, които само турски знаеха, шепнеха, не смееха да говорят на глас…Брат ми бил на бунта в Могиляне, милиционери открили стрелба и стъпкали момиченце (17-месечната Тюркян Хасан, в чиято памет е изградена чешма).Лежа в затвора за това..
– Решихме да заминем за малко. Но ни накараха да обявим жилището си за продажба, за да получим задграничен паспорт, инак няма. И заема да погасим в ДСК. А бехме построили нова къща с него, бяла. Като се прибрахме, в нея живееше кварталният. Сега сме на съседна улица в едно мазе под наем – разправя Фатма.
От изселилите се 340 000 през лятото на 1989-а, 120 000 се връщат още същата есен. След обявяването на демокрацията възстановяват майчините си имена. Движението за права и свободи (ДПС), основано от Ахмед Доган, става „тяхната партия”. С десетилетия не ѝ изневеряват, травмата задълго ги сплотява. Не питат защо биографиите на повечето партийни водачи започват от „началото на прехода”, а не от по-рано…Не коментират, че „Голямата екскурзия” към южната съседка за тях продължава – вече не под натиска на властите, а в безизходицата от безработицата и бедността.
Гласовете от старите записи са многобройни и разнообразни–накъсани от сълзи, прегракнали от гняв…
А новите записи?
Малко са.
Пред диктофона на „Галерия”, жителите на Драгиново и Жълтуша са лаконични: „Минало-бешело, дано не се повтаря ”– дотам. Един от тях отбелязва обаче:
– Жена ми още се стряска насън, скача и вика: „Ерол, кой тропа на вратата?”
И мълчанието на останалите издава страх.
Историческият период, който те (и не само те)изживяват сега, би могъл да бъде наречен „Възраждането на страха в българския преход към демокрация”.
Преувеличаваме ли?
Да, това е политическа игра в която е заложен „турския електорат”. Но освен грозна, тя стана и страшна, след като прокуратурата взе да раздава картите – и така да предопределя резултата – кой бие, кой пада. Навремето компартията ту ухажваше мюсюлманите с привилегии (като квотите за прием на студенти), ту ги респектираше с вътрешни войски и обвинителни актове. Днешните фактори само ги плашат.
„Аз не съм си представял, че след 40 години преход ще преживеем пак елементи на Възродителния процес!” – би тревога почетният председател на ДПС Доган след зрелищното разцепление на партията между него и Пеевски, и последвалите арести на негови приближени. Думите му, съпроводени с блясък на белезници, предизвикаха ако не паника, то обяснима боязън, безпокойство, мнителност, спомен за милицията, опасения, че по вратите ще чука полиция.
Делян Пеевски, водачът на ДПС-Ново начало („Феноменът”) не подмина плашилото. Грабна го и го връчи на прокуратурата в характерния си влиятелен стил. Де юре – прати в Съдебната палата сигнал с призив за „справедливо правосъдие” и указание „да се установи престъпната роля на предателите, които Държавна сигурност е инфилтрирала сред българските мюсюлмани”.
Същевременно по съвпадение Комисията по досиетата за четвърти път обяви, че кандидат-депутатът Доган е сътрудник на ДС с псевдоним –„агент Сава”.
И? Иска ли питане? По повелята на Пеевски разследването за Възродителния процес, макар и прекратено по давност преди две години, се роди отново и потегли като „с летящо килимче”.
На килимчето е качен прокурорът на въоръжените сили Пейчинов Да, същият – прочутият от приказката за Осемте джуджета на Антикорупционния фонд. Той вероятно ще се постарае – за разлика от колегите си, които за 31 години успяха само да дочакат изтичането на всички разумни срокове за събиране на доказателства и естествената смърт на всички обвиняеми – Живков, вътрешният му министър Димитър Стоянов и премиерът му Георги Атанасов.
Според медийното „ново начало” като нищо предстои по делото „задържане под стража” – прокурорът е „сигнализиран” да обвинява за престъплението геноцид, за което давност няма.
Какво, ако то не бъде доказано? Нали сме свикнали да плащаме за присъдите срещу България от Страсбург…
Правосъдие несъмнено е нужно, все едно кой политик го твърди. Само че то има смисъл, ако е навременно и справедливо. А пък всеки път, когато политиката влезе в съдебната зала, справедливостта излиза оттам.