Мариела Балева
Десетки версии за убийството на двукратния български премиер Андрей Луканов се спрягат много пъти и до днес – всеки път, когато политиците се оправдават за злополуките на прехода към демокрация. За тези многобройни версии – нито една от които не е отречена, нито е потвърдена по законовия ред – разказва професионално и увлекателно Анна Заркова в най-новата си книга – „Смъртта на бялата лисица”. Разказва ги не просто така – когато ѝ е хрумнало, а след като старателно ги е проверила. А се е заела да ги проверява (което е дълга и трудна работа), защото е убедена, че „много от въпросите, които си задаваме днес имат отговори в близкото ни минало”.
Десните („сини”) стратези в политиката са убедени след екзекуцията на левия („червен”) политик, че тя е замислена, за да провали президентските избори или да ги реши в полза на неговите съпартийци. Анна Заркова констатира, че не става нито едното, нито другото.
Червените подхвърлят, че убийството е планирано, за да консолидира раздираната от вътрешни противоречия БСП – партията на Луканов. Това също не се случва, както става ясно от тогавашните дебати на партийните форуми, които още продължават, но все по-рядко и все по-вяло.
Не се оправдава и предположението, че трупът на улица „Латинка” пада, за отклони вниманието на хората от борбата за оцеляване, съчетана с грабежи от държавното. Оцеляването за хората си остава най-важно – и тогава, и сега.
Андрей Луканов е жертва на кредитните милионери, които не искат парите им да излязат на светло, гласи друга хипотеза. В повествованието на Заркова тя изглежда най-правдоподобна.
За Тодор Живков (чийто документален образ в книгата е извънредно любопитен) убийството на „Луканов, предателя” не е политическо, а е „икономическо”, „заради големите пари”.
Но практически икономиката посреща показния разстрел на бившия премиер с безразличие. Или той твърде пресилено е сочен за кръстник на сенчестите интереси, или сенчестите бизнесмени вече и без него се оправят добре. Факт е (и той е показан в книгата), че години след погребението на Луканов по-голямата част от едрия бизнес се управлява открито или задкулисно от висшата и средна комунистическа номенклатура, строила се под знамето на антикомунизма.
Елиминирането на Луканов с нищо не променя българското финансово-икономическо пространство – „хаосът и съсипията си остават същите, подялбата на активите си остава корупционна, зависима от властта”, както става ясно от документалното повествование на Заркова. В него тя разглежда и други версии. „Може да е лично отмъщение, разчистване на сметки. Луканов беше свързан с част от подземния свят. И с чужбина беше свързан”, отбелязва падналият Първи, цитиран от нея. Но с коя чужбина – не уточнява. С Русия ли? Или със Западните държави?
Шестте месеца на Луканов в килията на улица „Развигор” имат обратен на ефекта, замислен от главния прокурор Иван Татарчев, трети братовчед по македонска линия на Луканов, който е качен на върха на съдебната система с неговото ходатайство. Тогава БСП е опозиция, притисната в ъгъла, разколебана. Арестуването на комуниста трето поколение й действа като парола, разказва Заркова. За пръв път, откакто на власт е СДС, парализата сред левите е преодоляна и спонтанни червени митинги тръгват из страната. Арестантът се защитава сам, пише зад решетките книга и статии, утвърждаващи многопартийността и демократизацията. За това благодарност не получава нито от чуждите, нито от своите в партията. Сатанизиран е, удавен е в омраза.
Заркова цитира десните, според които неговата деятелност преследва користна цел – да се увековечи властта на компартията, като се трансформира в икономическа. Цитира и част от левите, според които той е перач на мръсни пари и предател. Неуспялата да се реформира партия се обръща против главния си реформатор.
Обявяван за заговорник и в политиката, и в икономиката, Луканов е спряган и за парламентарен конспиратор, който винаги може да извади от ръкава си някое ново правителство. Заркова разказва как той държи на своята формула „Две от три”: две институции – Парламентът и Министерския съвет за левицата, една – президентството – за десницата. И как, като премиер той оказва огромна помощ на новородената опозиция – и материална, и идейна, и организационна. Любопитни са срещите му в жилището на писателя Хайтов със зараждащия се Съюз на демократичните сили през ноември 1989 г., но малко се знае за неговият принос в консултациите за избора на Желю Желев за президент, включително за убеждаването на твърдите глави в БСП, което е описано подробно в книгата.
На въпрос на кого е неудобен, Андрей Луканов – „грешният дявол“ и „безгрешният ангел“ – приживе отвръща: „И на двете мафии – старата и новата”.
България изгуби един голям политик – това е, въпреки всичко, общото мнение на съпартийците и опонентите му, чиито гласове звучат в книгата „на живо”. Сложен и противоречив политик от такъв мащаб е рядкост – създава се трудно и загубата му се усеща с години. Ден преди да падне убит, той доверява на близкия му социолог Андрей Райчев, че разполага с доказателства за корупция във върховете на изпълнителната власт. Куршумите изпреварват разкритията му…
Заркова избира жанра на документалния роман, за да сподели с читателя всичко, което е узнала като разследващ журналист по този криминален и политически казус – да предаде дословно и чутото в съдебната зала, и записаното в нейните интервюта, и споделеното на четири очи с различни личности – с уважавани партийни деятели и суетни политикани, с ченгета и магистрати, с бивши затворници и държавници, с обеднели новобогаташи и шефове на фалирали банки.
Книгата провокира към размисъл и съживява обществената памет – тази, от която по думите на Анна Заркова „могат да почерпят знания всички строители на демократична България – и избраните, и техните избиратели”.