От книгата на Анна Заркова „Смъртта на бялата лисица“
Минаха години. Върховният касационен съд оправда окончателно всички подсъдими за убийството на Андрей Луканов. В неотменимото му решение от 15 март 2007 година се излагаше за пореден път тезата на прокуратурата: „Украинецът Александър Русов е застрелял бившия премиер по поръчка на строителния предприемач Ангел Василев, като поръчката и парите за нея са му предадени с помощта на Кичатов, Ленев и Георгиев”. Но тя веднага след това се поставяше под кардинален въпрос: „Представило ли е обвинението преки доказателства за това, че Русов е стрелял, а другите са му помагали?”.
„Категоричният отговор е отрицателен” – заявяваше тържествено тричленният върховен съдебен състав с председател Румен Ненков; и той, и двете върховни съдийки Бойка Попова и Ружена Керанова се бяха подписали под решаващото „не” единодушно, без особено мнение. В техния заключителен акт се поставяше ударение върху насилието, с което от обвиняемите са изтръгнати самопризнания. „В демократичните системи на правораздаване – бяха написали висшите магистрати – неправомерните усилия за получаване на признания винаги се оказват вредни за каузата на обвинението. Прокуратурата не бива да очаква от един справедлив съд да приема безрезервно плодовете на отровеното дърво.”
През 2016 година, както прокурорът Боби Йотов предвиди, давност покри разследването за кръвопролитието на улица „Латинка”. Дори и формално не беше вече възможно да се образува ново разследване срещу „неизвестен извършител”, което да тръгне по нови следи. Самият Йотов беше пенсиониран, напусна без съжаление прокуратурата и се отдаде без остатък на писателския си нагон – написа още четиресет и две книги: за Васил Левски, за тероризма, за сексуалните престъпления – изнасилванията и блудствата, за главния прокурор Филчев, за президента Първанов, за най-известните мъже, за най-известните жени…
След оправдателните присъди прокурорът Николай Кокинов, който се беше издигнал по време на процеса до ръководител на Софийската градска прокуратура, нареди да се образува ново дело за убийството на Луканов – срещу „неизвестен извършител”, но скоро и то беше спряно. „Ако бъдат открити нови данни, ще го възобновим”, уверяваха през годините различни други високопоставени обвинители. И така полека-лека папките прашасаха, а „горещите следи се вледениха”.
– Не се обвинявам, че съм допуснал грешка по делото – беше казал Кокинов, приемайки развръзката му без притеснение. – Когато поех разследването, то беше вече двегодишно и със събрани доказателства, които на хартия изглеждаха перфектни. Всеки друг колега би постъпил като мен.
След края на съдебния трилър, в който реално прекара шест години на затворнически нар, Александър Русов се завърна в родния си Бердянск, където го чакаха дъщеричката му Надежда и съпругата му Наталия.
„В полунощ, разказа той, когато слязох на автогарата в моя роден град, ме посрещна мой приятел. След толкова години се прегърнахме, сърцето ми преливаше от радост. Първоначално отидохме в неговия дом, не можех да се срещна с моята дъщеричка и със съпругата ми във вида, в който слязох от автобуса. Взех горещ душ, измих си зъбите, облякох си хубави дрехи, сложих си парфюм и приятелят ми вече ме возеше в колата си… От централния магазин купих букет от седем бели рози, по една за всяка година, в която бяхме разделени с Наталия… Вълнението ми се засили, когато наближихме входа на нашия блок. Отпред стоеше сестра ми Татяна. Тя искаше да ме прегърне, но като видя, че нося цветя, ме хвана за ръката и каза:
– Ела, побързай да прегърнеш Наталия.
Изкачих стъпалата до осмия етаж. Вратата се отвори и на прага с насълзени очи застана моята скъпоценна съпруга. Около секунда се гледахме един друг, после се прегърнахме. През дясното си рамо зърнах малко русокосо момиченце, което ме гледаше с удивени очички. Обсипах я с целувки. Тя само повтаряше „Папочка, папочка…” („Тати, тати…”) и показваше с пръстчета знака „Окей”. Прегърнах сестра ми…”
Русов и днес живее в Бердянск с жена си, станал е капитан на яхта.
„Занимава се с туризъм и риболов, понякога се чуваме по телефона, веднъж дойде до София, видяхме се, тук още го познават – един сайт написа веднага, че бил засечен да пазарува в супермаркет в Горна баня”, разказа адвокатът му Марин Марковски, който почина скоро след това.
(Докато беше жив, клиентът му заведе в Страсбург дело срещу България, спечели го и получи 150 000 лева обезщетение за незаконен арест.) На погребението на адвокат Марковски Русов не беше забелязан.
Сънародникът му Кичатов, който също като него живя шест години по килиите за убийството на Луканов, също осъди в Европейския съд по правата на човека българската държава и тя и на него плати за изтърпяното лишаване от свобода. Той е щастливо женен за българка сега, има в София собствен дом и постоянна работа и няма намерение да се връща в Украйна.
(„Набедиха ме за убийството, такова време беше, не се сърдя вече за това. Сега времената са други, хората се държат добре с мен. Всяка година подавам документи за продължително пребиваване в страната, плащам 800 лева. Имам прекрасно семейство – жена и две деца, момиче и момче. Откакто съм излязъл от затвора, не съм спирал да работя нито ден – бях охранител, шофьор, а сега съм куриер в частна фирма и печеля добре – храня си семейството, плащам си сметките, и ако остане нещо, летуваме на морето…”)
Строителният предприемач Ангел Василев („викайте ми вече бивш, сега си гледам старините”) подмина седемдесетата си годишнина и подгони осемдесетата. („Спортувам, тичам, плувам, грижа се за здравето си, чета класиците…” )
Василев не удържа на думата си да „емигрира веднъж завинаги”. Напуска родината само веднъж годишно, когато ходи на плаж в Халкидики. („Ходя точно там, защото там е раят”.) През останалото време живее сам в една красива сграда – на ъгъла, където се пресичат булевардите „Гоце Делчев” и „България” – и често се вози с трамвая насам-натам… „Самичък е, но не е самотен.” Има си компанията от ресторант „Българи”, който сега се нарича „Старият чинар” и е по-скъпарски отпреди, „но пък и компанията, и консумацията намалява с годините…”.
Ангел рядко се връща в мислите си „към битието на обвиняем”. („Няма смисъл, то е свършен факт. Част от него е смъртта на жена ми, на Краси, която се поболя и умря, не можа да дочака да ме оправдаят. Аз съм плюл и съм отминал, само мъката по Краси с мен си върви… Синът ни и трите ни дъщери пораснаха, те си имат свои пътища, разбира се… На миналото по делото гледам с насмешка, и то когато някой ме подсети за него. Смях падаше и в съдебната зала. Сега и да видя на улицата някой от залата, няма да го позная – нито съдиите без тогите им, нито руснаците… Ленев ли? Гопето? Не сме се виждали от последното съдебно заседание. Няма за какво. Нямам никакво желание да си спомням заедно с тях отвратителни истории от минал период…”)
Юрий Ленев и Георги Георгиев също искат да забравят. („Каквото било – било, какво ви пука на вас, как живея не е ваша работа”; „Хайде, стига вече. Това, което се случи с мен по делото „Луканов”, можеше да случи на всеки, например на вас…”) И Ленев, и Георгиев „нямат вяра вече в нищо и в никого” – за разлика от съпроцесниците им Русов и Кичатов, които пък се хвалят, че са „получили просветление от Господа и живеят вече като праведни християни”.
Малко преди да загуби битката с рака, разговаряйки по телефона с Ани Маркова (която редовно звънеше да пита за здравето му), Богдан Карайотов сподели, че „гледа вече на себе си с опрощение”, и направи едно закъсняло и никому ненужно признание – потвърди вече казаното от бившия шеф на следствието Бойко Рашков, че „по време на управлението на Обединените демократични сили е оказван натиск да има присъди за убийството на Луканов на всяка цена, независимо от недостига на доказателства”.
– Да, имаше натиск – призна старият следовател – и нашите пропуски, грях ми на душата, се дължат на това. Натискаха ни, за да отчетат успех в борбата с престъпността, и второ: за да турят край на приказките, че Луканов е убит от тъй наречената демократична опозиция – от тая опозиция, която той създаде след преврата с помощта на разтурената пак от него Държавна сигурност.
– Какви са тия „пропуски”? – Ани Маркова по навик наостри уши.
Тежко болният следовател говореше тихо. Първо, в бързината си разследващите „пропускат да проверят началната версия” на криминалистите (която впрочем беше публикувана нееднократно в пресата): че „засадата за видния политик е била двойно подсигурена, от поне двама стрелци”. Второ, от припряност те „зарязват хипотезата, в която има много хляб”: че и зърненият търговец Райко Петров, и строителят Ангел Василев търсят наемни убийци за Луканов, като го правят независимо един от друг. По-точно: „зарязват следата, която води към Райко Петров като лъжлива и тръгват по следата към Ангел Василев, като я приемат безусловно за истинска”.
Какво е това? Наивно? Глупаво? Манипулативно?
Богдан Карайотов затваря страницата:
– Каквото и да е, вече е в миналото.
За разлика от бившия топследовател, топполицаят Ботьо Ботев не допуска и не приема и грам съмнение в съвършенството на разследването. Той религиозно вярва (или поне така изглежда), че и той, и колегите му са били през цялото време „на прав път” и са „хванали когото трябва”. А пък това, че осъдени няма и убийството остава в графата „неразкрити”, не се е случило по тяхна вина.
След като се пенсионира като полицейски шеф на отдела „Престъпления срещу личността” и става секретар на партията ГЕРБ в Столичната община, Ботьо Ботев се заема с агитация и пропаганда срещу оправдателните присъди на заловените под негово ръководство „истински убийци” („Убийците са Русов, Кичатов, Георгиев, Ленев, Василев и не може да бъдат никои други!”). В голяма част от времето си Ботев неуморно търси „журналист, способен да опише цялата истина” (той има предвид своята истина), като иска „истината да се опише не просто така”, а така, че никой да не може „да се усъмни”, че истината би могло да бъде и друга.
Двайсет и седемте тома, в които е събрано „всичко по делото за Луканов”, още са засекретени, тъй като не е изтекла „абсолютната давност”, а тя е трийсет години от деня на престъплението. Дебелите картонени папки (с по-тънки, вързани в тях) ще останат до 2026 година в мазето на Следствието – там, където са и папките за убийствата на боса Илия Павлов, на бореца Георги Илиев, на криминалните авторитети Кимбата, Кудев и много други, чиято насилствена смърт остава необяснима. Наричат ги „студени досиета”, но според архиварите ще е по-вярно, ако ги наричат „не студени, а щипани”. („Кой какво си е щипнал от тях, един господ знае, много хора са си щипнали от тях каквото им трябва…”) Папките са „голи” или са в чували, нахвърляни в безпорядък в няколко приземни стаи – вратите на някои не се отварят навътре, защото са притиснати от тях. Завали ли силен дъжд, помещенията откъм коридорите се наводняват, хартиените протоколи подгизват или направо плувват във вода, надписите се изтриват, част от писаното под тях се размазва и става неразгадаемо за вечни времена…
– Истината в архивите е като хербарий – откровеничи поетично настроен архивар, – ценна е, но нито е жива, нито е в същинския си вид и цвят. – Да извадиш жива истина от прашасала папка, е като да извадиш жив човек от урната с праха му.
Тръпчив лепкав мирис на повехнали цветя. Лелите, които ги продават, са наслагали кофите си с престояла вода върху редица мухлясали дървени талпи, вляво от средно високата арка, на която пише „Централен гробищен парк”. Арката е нова, облицована с кремав изкуствен мрамор, проектирана в стил „мутробарок”, в най-евтиния му вариант. Тя чуждее с претенциозния си вид както на лепнатата до нея сглобяема къщичка на пазачите, така и на широката асфалтова алея, която e превърната в паркинг и така е изгубила предназначението си „да води тихо и смирено опечалените хора до вечните домове на скъпите им покойници”.
Виталий пъхна пет лева под гишето на охранителя, мина през вдигната тутакси бариера и спря лексуса си до два препълнени контейнера за смет. Идването му тук не беше случайно – напротив, напоследък идваше често. Ставаше му навик да наглежда гробчето на двегодишния си син. (Емине, сервитьорката от Елин Пелин, му го беше родила. Кръстиха го Демислав, на дядо му Демир, и много му се радваха и го обичаха, но момченцето – чернокосо сладурче с дръпнати очи като на баба си Саяра, якутката – беше с вроден порок на сърцето и почина малко преди да бъде оперирано…) Витя беше поръчал за гробното му място скромен паметник – от светлосив варовик с пейка, цветна снимка и барелеф на мраморно ангелче. Като го навестяваше, обикновено в неделя, сядаше на пейката и обичаше и мразеше с часове. Мразеше тоя Бог, който беше наказал невинното му дете, за да накаже него, Витя, за греховете. Понякога се разхождаше между мъртъвците наоколо, разглеждаше портретите им, статуите, паметните плочи…
– Наглеждаш си клиентите ли, що ли… – майтапеше се с него Навъсения генерал, който беше научил отнякъде за отскорошния му навик да посещава гробището в квартал „Орландовци”.
В гробището, над сто и трийсетгодишно, най-голямото в София, погребваха с опело и православни, и католици, и евреи. В парка, сред всичките над 115 000 задгробни места и 270 стени с вградени урни, имаше и църква „Успение Богородично”, и параклис „Свети Франциск”, и арменски, и еврейски храмове. Имаше и Мемориал – костница на загинали войници и офицери, и специални парцели – един „творчески” (за музиканти, писатели, художници, артисти), един „военен” (за тези, които са носили пагони приживе) и един „правителствен” (за премиери, президенти и министри от недалечното минало). Вандалите – предимно хлапаци от близката циганска махала, не правеха разлика между „вечните домове” и техните обитатели – и по тъмно, и по светло трошеха и плячкосваха наред: месингови кръстове и кандила, които продаваха после за скрап; каменни вази и скамейки, с които обзавеждаха бащините си бордеи; свежи рози, карамфили и хризантеми, които пласираха при цветарките за продажба на втора ръка…
Виталий веднъж беше разгледал отблизо „правителствения” парцел. Наричаха го още „комунистическия”, защото в него почиваха легнали близо един до друг най-видните комунистически предводители: Тодор Живков и семейството му (майка му Маруца, жена му Мара, дъщеря му Людмила, сина му Владимир и зет му Иван Славков – Батето); Андрей Луканов и родителите му, брат му и сестра му; техните партийни предци – Димитър Благоев, Георги Кирков, Васил Коларов, и техните съратници, сподвижници и врагове от червената и посиняла след 10 ноември номенклатура – президентът Петър Младенов, издирваният с Интерпол Огнян Дойнов и синът му Ясен, шефът на Живковото МВР Димитър Стоянов, партийният стратег Александър Лилов, Човекът парламент Гиньо Ганев, директорът на БТА Боян Трайков, бившият министър Белчо Белчев, поетът Христо Радевски, партизанката Иванка Гръбчева, синдикалистът Кръстьо Петков, експремиерът Димитър Попов и много други.
„Алеята на властта”, или „Алеята на номенклатурчиците” (както я кръщаваха вестникарите според случая), беше доста по-зле поддържана в сравнение с така наречената „Алея на творците”. А в сравнение с гробниците на загиналите в мафиотските войни („добре облечени бизнесмени”, забогатели мутри и ченгета контрабандисти) беше невзрачна и незабележима.
Задгробните жилища на ъндърграунда от 1990-те лъщяха в слънчевите дни с монументите си от блестящ черен мрамор и надгробни снимки от цветна керамика. Те бяха добре гледани – редовно плевени и украсени със свежи цветя, извисяваха се над всички останали и – видимо охранявани или неохранявани – оставаха недокоснати от злонамерена ръка. За разлика от тях парчетата земя, под които бяха положени тленните останки на видни политически личности, променяли с едно постановление (с едно решение, с един подпис) съдбата на милиони свои сънародници, бяха тревясали, изпотрошени, оставени в по-голямата си част на грижите на гробищната администрация, а не на частните фирми, които вземаха за „поддръжка на паметта” от 1000 до 5000 годишна такса. Неслучайно неотдавна хулигани бяха изтръгнали бюста на Живков от всевечната му обител и бяха изчегъртали с отвертка позлатените букви, с които беше написано името му. Върху сивата мозайка беше останала само годината на раждането му – 1911-а, и ако не беше скулптурната глава на съпругата му Мара Малеева, нямаше как да се разбере, че под пръстта е полегнал човекът, който беше Пръв в държавата над три десетилетия.
Тъмносивият надгробен паметник на Луканов беше в относително добро състояние – макар че тази неделя пролетната трева беше превзела хилавите лалета, посадени под него.
Наскоро в един жълт вестник се беше появило заглавие „Гробът на Луканов обстрелван с картечница”, под което се съобщаваше следното: „Дупки като от картечен откос са направили на решето последния дом на бившия премиер. Пробойните в мрамора напомнят колко голяма беше злобата към него”.
– Това е лъжа – беше казал авторът на паметника, известният скулптор Иван Русев, който се беше обадил във вестник „Труд”, за да опровергае „жълтата преса”. Скулпторът бил в чужбина и „много се забавлявал с вестта”, че неговото произведение е обстрелвано с картечница. Дупките били „пластичен елемент”, а идеята му била „да се покаже отлитането на душата на човека”.
След като смени батерията в кандилото с форма на фенер, поставено над главата на мъртвото му дете, Виталий се сбогува с него („Доскоро, миличко”) и тръгна да си върви. Закрачи бавно покрай редицата запуснати, обрасли с бурени гробове, заслушан в чуруликането на врабчетата и граченето на гарваните – природната посмъртна песен…
Мина покрай тухленочервената семейна гробница на Луканови: три ъгловати фигури от мрамор, релефно съчетани зад висок правоъгълен бордюр, под които са били положени в различно време бащата на Андрей Луканов – Карло, майка му Емилия и брат му Александър; зад тях – полегата паметна плоча за сестра му Гертруда от същия материал, а на крачка от тях – и неговият надгробен паметник с три мраморни табуретки в същия цвят. Табуретките бяха прашни – или отдавна никой не беше сядал на тях, или просто прахта беше превзела задгробните жилища на софиянци. Витя ги погледна бегло, вървеше замислен покрай живия плет – неподстригван отдавна и прошарен от смяната на годишните времена.
Наближавайки покрайнината на парка, Виталий усети нечий поглед зад гърба си. Обърна се. Видя наблизо един черен циганин с колело – хвана го как го сподиря внимателно с поглед и свежда бързо очи надолу. Беше облечен с въздълго зимно червено палто, избеляло долнище на анцуг и вехти кубинки. Носеше ниско нахлупена бейзболна шапка. Буташе пред себе си велосипеда, на ръкохватката на който висеше зелена пластмасова кофа, а от нея стърчеше гробарска лопата и върхът на метла. „Гробар – помисли си Витя, – гледа да ме догони и да ме пита кой е моят гроб и дали искам да ми го почисти…” Пълно беше в гробището с такива – някои си предлагаха услугите нелегално, докато ги изгони гробищната охрана… Каканижеха: „Имате ли ваши хора тук? Да ги почетете. Ще ви струва 20 лева на месец. Дайте 40 лева и ще ви услужа чак до Черешова задушница –нали знаете, че душите им тогава излизат. Колко да е, едно уважение към покойниците ще направите, ако мислите, че са заслужили…”. Една табела до църквата предупреждаваше опечалените граждани да се пазят от измамници: „Не се доверявайте на външни лица, които ви предлагат услуги, а се обръщайте към администрацията”. Въпреки това услужливите „гробари” бяха много на брой и нахални – не оставяха хората на мира в скръбта им.
Тоя, който беше сподирил Виталий сега, не беше настойчив обаче. Веднага щом разбра, че е забелязан, той се обърна кръгом и с бърза крачка потъна някъде сред надгробните камъни.
Витя продължи заобиколния си път към изхода на гробищата. Не бързаше, макар че гаргите грачеха в знак, че слънцето ще залезе, а той имаше доста работа до довечера. Забави ход покрай стените с урните, те бяха тъжна гледка – през две-три зееха разбити, някои опразнени, други с потрошени керамични съдове в тях. Той се сети за жената на един известен гангстер – беше чул как разделила праха му на две части, едната дала на майка му да я зарови, а другата прибрала в гардероба си… и как достроила със свои пари недовършената гробищна арка, за да му уреди престижно гробно място. „За мен такова нещо няма кой да направи…” – помисли си Витя ни в клин, ни в ръкав. Емине, майката на сина му, след като го погребаха, беше изчезнала – може би се беше изселила в Турция, както се заканваше всеки път, когато си пийне. Тръгнала си беше от квартирата им една сутрин, без да каже и дума, прибрала беше само детските дрешки в единствения им куфар… Обидена беше, че не я взе за булка и след като му роди. А как да я вземе, с какво име да се разпише – искаха му кръщелно свидетелство и в църквата, и в джамията…
Докато се залисваше с такива мисли, Виталий видя в далечината цветарките – сергиите им бяха залепени и за главния вход, и за страничния, през който доста хора предпочитаха да влизат… Сети се, че колата му този път не е тук, където понякога я паркираше (по навик сменяше обичайните си маршрути), и зави рязко, за да заобиколи. Тогава… тогава видя отново същия гробар с нахлупената шапката и колелото. Но не, не беше същият – и този беше с червено палто и зелена кофа, обаче беше бледолик и по-висок, велосипедът му не беше светлосин, а тъмносив, и не носеше кубинки, а маратонки! Потърси погледа му. Той не скри своя, а го впери в него предизвикателно. Същевременно бръкна в кофата с дясната си ръка.
Виталий разбра.
Понечи да се върне назад. Усети силен удар в гърба – един, втори… и трети в главата отляво – оттам, накъдето се беше изгубил одеве мургавият гробар… Падна. Последното, което видя, беше как мургавият захвърли колелото с кофата и лопатата и побягна. После, докато една цветарка звънеше на телефон 112, а полицейската кола се бавеше, а един бял микробус с надпис „Денонощни погребални услуги” пристигна веднага, прибра убития мъж и го откара някъде…
Докато се случваше това, слънцето се скри, излезе вятър и заваля ситен сняг. Пролетта все още не беше дошла.
11 юли 2023 г.
София