От книгата на Анна Заркова „Свободни в словото“
ЖУРНАЛИСТИКАТА е самотна работа. Журналистът, ако не е държан на каишка и не се е вързал за хранилка, е човек самотен и уязвим. Знам това, защото практикувам тази професия вече 30 години.
Журналистът е сам. Дори и когато е в многолюдна редакция, той е сам в това, което прави. Още повече, ако е получил указания да го направи по определен начин, по който иначе не би го направил – точно тогава се чувства най-самотен, объркан, а понякога и отчаян.
Едва сега, докато пиша тази книга, разбирам, че съм престояла в журналистическата професия много години. Минали са неусетно, докато съм бързала да следя новините, да пиша информации и коментари, да правя репортерски разследвания и да се боря да излязат „черно на бяло“. Това не е просто работа, която продължавам да върша и досега, за да получавам заплата. Това е работа, благодарение на която разбрах, че съм такава, каквато съм и не мога да се променя.
Кога точно се случи това? Нямам представа. Пропуснала съм момента в непрекъснатата ми заетост с писане и тичане подир събития еднодневки. И в непрестанното ми очакване, че това, което пиша, ще промени една частица от света и той ще стане по-хубав – ще изчезнат например от политиката очевидните некадърници, крадльовци и лъжци. Още съм в очакване. Не губя надежда. Или я губя – не знам…
В едно съм сигурна сега. Че самотата в журналистиката е създадена за мен и за такива като мен, и аз за нея съм създадена. Защото само тя – ако не броим грижите за децата – ме поглъща ежедневно изцяло, вълнува ме и ми носи мъка и радост.
Сигурно щях да се питам нормално ли е това, ако не познавах Асен Йорданов, Валя Ахчиева, Оги Стефанов, Миролюба Бенатова, Генка Шикерова, Георги Тамбуев и други колеги – смели и талантливи, за които журналистиката е кауза, и то незаменима. Сравнението с тях ми помогна да разбера каква съм аз, какъв характер имам – дали съм упорита, дали съм издръжлива, доколко понасям лъжата, доколко се страхувам. А докато работех с амбициозните и даровити стажант-репортери Катя Ивова, Райчо Петков и Ирина Михова, окончателно се убедих, че винаги ще има хора, от които други ще научават истината – може би не цялата и не абсолютната истина, но във всеки случай и тази, която някой би искал да заличи.
КАКВО е професията на журналиста? То е нещо, което носиш със себе си, където и да си – на работа в София, на почивка в Балчик, на екскурзия в Рим, на гости в Париж.
Помня как веднъж, в първия предиобед от годишния ми отпуск – 10 дни само – телефонът в плажната ми чанта позвъня. Беше моят главен редактор: открили са, казва, в спалнята на главния прокурор подслушватели, ти къде си, веднага се връщай в редакцията! Два часа по-късно бях оставила вече двете си малки деца на баща им и си купувах билет за самолет на летището във Варна. На другия ден вестник „Труд“ излезе с голямо заглавие: „Война в държавата!“. Бях горда, че съм го измислила аз. И че съм взела от главния прокурор и от шефа на МВР коментари.
Това е.
Където и да си, телефонът звъни, някой нещо ти съобщава или ти виждаш нещо, или го чуваш по радиото. И хукваш нанякъде. Добиваш навици – телефонът винаги с теб или под възглавницата, диктофонът – винаги в чантата…
ЗАГУБАТА на приятели – това е част е занаята. Много хора, които харесваш, не разбират какво означава „късно затваряме вестника“ или „сега правя запис“. Канят те на кафе, на разходка или на театър. Ти все им отказваш. Постепенно престават да се обаждат – разбират, че нямаш време за тях. Заменят те с друг или просто те изоставят.
Случва се стари приятели или комшии – много мили, обични и незаменими, да ти дойдат на гости. Внезапно. Без да те предупредят. Идват да те видят в някоя неделна утрин – от любезност или защото им липсваш… Добре дошли, но точно в този час ти пишеш много важна информация с коментар. Изключителна новина! Гореща е, подадена по телефона преди малко. Трябва да я пратиш на дежурния екип в редакцията моментално, иначе конкуренцията ще ви изпревари…
Да изгониш гостите – не става. Сервираш им кафе и сядаш срещу тях на кухненската маса. Седиш като на тръни, предупреждаваш ги, че разполагаш с по-малко от час, те дяволски бавно отпиват от чашите… говорят нещо, мърдат устни. След малко си тръгват – хващат те, че не ги слушаш. Едва ли ще те включат в плана си за идния уикенд…
Друго са приятелствата по служба и коктейлните познанства – те са многобройни, но са кратки. Ти спираш да познаваш бележитите дами и господа, когато ги свалят от постовете им и вече не ти трябват интервюта с тях или пък след като се окажат ненадежден източник на информация. А и те от своя страна спират да те познават, когато вече не можеш или не искаш да им правиш пиар. Напускат те очаквано или пък изненадващо – точно когато изглежда, че сте станали нещо повече от познати.
Самата журналистика не те напуска никога. Само ти можеш да я напуснеш – по желание или по принуда.
ЗА ЖЕНИТЕ репортерската професия нерядко се свързва с липсата на партньор.
Мъжете традиционно не харесват жени, които са едновременно знаещи, непокорни и дръзновени, а още по-малко понасят умници, които са вечно заети. Това повтарящо се „не мога сега“, „не мога тази вечер“, „не мога в понеделник“ го изтърпяват много малко влюбени кавалери.
Щастливките, които са намерили търпеливи мъже, преди да се отдадат на професията, обикновено имат здрави бракове. Една от причините е, че съпрузите им са застраховани от изневери. Тайната любов изисква време, а в редакциите то е разграфено: за писане, за снимане, за посещение на местопроизшествия – при този режим няма начин сърдечните и сексуалните увлечения да отнемат повече от броени минути и часове.
И още нещо. Опитайте се да говорите с някой мъж за това, което интересува една репортерка: за това какво казал днес председателят на парламента или за днешната интрига във Висшия съдебен съвет, или как са застреляли някой бандит на улицата вчера, или как от митниците са отказали информация за контрабандата на лекарства… За мъжа този разговор е скучен, а повторението е направо мъчително. Мъчително е и за двамата.
КЛАСИЧЕСКАТА КАНЦЕЛАРИЯ за трудещите се в печатните и електронните медии е нещо толкова ненужно и необичайно, колкото е суетенето на администрацията. Новинарят в повечето вестници, телевизии и сайтове или няма определено бюро със стол, или има, но не се заседява на него и го дели с колеги, поне двама-трима. Работното му време е ненормирано – няма начален и краен час, няма фиксиран почивен ден. В по-голямата част от него той е на крак – събира в движение информация – а когато я превръща в думи, в звук или в картина, се отбива в редакцията за малко и пак излиза. Наоколо е врява – в новинарската зала един говори по телефона, друг се кара с коректора, трети спори с редактора или пита безадресно дали „току-що“ се пише с тире…
В такава обстановка ти се иска понякога да имаш врата, зад която да се затвориш, да си изхвърлиш телефона и да си изключиш слуха. Или поне да спреш за малко радиото и телевизора, откъдето те заливат с тъпотии, докато пускаш ухо да уловиш от техните емисии някоя подробност от текущо събитие…
Няма как да направиш нищо подобно, разбира се. Затова добиваш навик да се изолираш – така че да останеш насаме с компютъра – само с него – ти и той, в уединение сред множеството и гюрултията.
Впрочем на бюро заседиш ли се, ако не си главен редактор, излизаш от терена на оперативната журналистика. Превръщаш се в администратор. Ужас! Не е за вярване, че доста хора мечтаят именно за това.
По едно време бях избрана за главен секретар на Съюза на българските журналисти – СБЖ, и се настаних в една просторна стая – шефски кабинет – с огромно писалище, диван, библиотека, будоар с огледало и секретарка отпред. Толкова странно се чувствах в него! Така и не свикнах, напуснах поста преждевременно. Когато бях в кисело настроение, споделях със секретарката – Катето, една разумна жена, която ме слушаше със снизхождение, – че предпочитам да прекарвам дните си в древна гробница, нежели в неприветливото канцеларско помещение. В гробницата можех да изследвам следи от мъртъвците например, а после можех за напиша репортаж от посещенията на живите им роднини.
ДА СИ ЖУРНАЛИСТКА в ежедневно издание, е грях към децата. Да, грях към родните деца.
Спомням си моя син Крум – как беше научен от първи клас да си носи ключа от пътната ни врата – вързан на шията с цветен канап. Научен беше да се прибира от училище сам, да вади от хладилника измръзналия сандвич, да обядва с него и да чака в празния апартамент баща си и сестра си. Мен не ме чакаха – знаеха, че няма да се прибера преди десет вечерта. Вечеряха тримата с дъщеря ми, която ходеше на детска ясла, а после децата си лягаха. Виждах ги чак на сутринта.
Помня как водех Катя в детската ясла. Татко ѝ е лекар, той излизаше преди нас – гонеше часа на визитацията в хирургията на Клементинската болница – осем сутринта. Случваше се точно в този час пред панелния ни блок в квартал „Младост“ да пристигне редакционната кола. Като криминален репортер аз често отразявах престъпления, които са станали през нощта. Катето се беше научила да познава колата – тъмносиня с надписи „Труд“ и „24 часа“ – и като я видеше, избухваше в плач. Знаеше, че тя отвежда майка ѝ някъде и следва дълга раздяла. Като порасна малко, взе да се сеща също така, че на тържеството за Осми март ще си изпее пак песничката не пред мама, а пред някоя от двете ѝ баби. И да пита: „Можи додиш?“. Не, не можех.
Неотдавна Валя Ахчиева ми разказваше за сина си – как търпеливо седял на задната седалка на колата, вързан с колан, докато тя обикаляла Варненско, за да си прави репортажите…
КАКЪВ Е СМИСЪЛЪТ? Какъв е смисълът от писането и снимането, щом то не променя нищо с години? Какъв е смисълът за бебето, което спи на Лъвов мост в полите на баба си, просякинята? Какъв е смисълът за майка му, която е проститутка на повикване?
Това са три въпроса, обединени в един, който рано или късно започва да се върти в главата на всеки опитен журналист… Всъщност не, не на всеки. Въпросът стои далеч от едни самодоволни редактори, публицисти и репортери, които, заедно и поотделно, носят еднозначен отговор със себе си. А той гласи: „С труда си в медиите АЗ печеля престиж и пари“. Нищо че извън това егоцентрично съждение въпросният „престиж“ е понякога твърде съмнителен и се разминава с доброто име, както влакът от София с влака от Русе, обаче карай да върви… Думата ми е за другата порода труженици в печата, радиото и телевизиите.
Не за тези, които държат микрофон пред големите усти на големците и вместо да ги слушат, си разглеждат маникюра. И не за тези, които са заслужили да ги наричат „Мадам“, „баничарка“ или „мисирка“.
Не за тях. А за ония, които се гневят и униват, когато питат и чуват, че им отговарят с лъжи. Точно те в някой момент се усещат, че пишат и приказват все едно и също нещо във вестника, в телевизионното предаване. Къща да градяха така – тухла по тухла вместо дума по дума – щеше да е станала небостъргач. А то какво? Разказваш и преразказваш за повтарящи се периодично позорни явления и страшни случки – за контрабандата, за корупцията, за политическите глупости, за неразкритите убийства, за катастрофите на гибелното кръстовище в Русе. Повтарят се и думите ти – то няма други – насън да те бутнат, ще ги кажеш наизуст. Е, и?
Понякога става непоносимо – безпътно и отегчително. Съобщаваш поредната новина за телефонна измама например – тя е такава, каквато си я съобщил и преди седмица, и преди месец, и преди година, и преди петилетка – само адресът е различен и името на жертвата, но пък те не се съобщават от съображение за тайната на следствените действия. Е? Какво, като сто пъти си писала: „… не вярвайте, баби, ако ви кажат, че вашият внук си е счупил крака и му трябва златен пирон, за да не остане сакат.“? Какво, като бабата пак пуска плик с пари за златен пирон от терасата, а после плаче, че са я окрали?
Писва ти, иде ти да избягаш.
Отиваш на почивка в планината с добра приятелска компания. Но… там те хваща абстиненцията – все едно че си наркоман. Чуваш по радиото: „Подозират икономическия министър в измама!“. Ахваш. Точно сега трябва да съм в редакцията! Като съм тук, пропускам най-важното! Заради тъпата отпуска! С тия досадници!…
А те не са досадници. Приятели са. Такива, с които обичаш да седнеш, да хапнеш, да пийнеш, да си поговориш за обикновени неща – за цветето в саксията, което е увехнало, за обувките, които струват 200 лева, но за 120 можеш да си ги поръчаш онлайн…
Все едно… Качваш се в автобуса за София още същата вечер. А това е вечерта, в която най-добрата ти приятелка празнува в планинския хотел юбилей. Да, тя ти се обижда. Помни, че и миналата зима си пропуснала рождения ѝ ден. Отдръпва бузата си, докато се опитваш да я целунеш и я молиш да ти прости.
Не знам защо точно тук – при тия думи, които току-що написах, очите ми се пълнят със сълзи.
ДОКАТО се въртиш безспирно във виенското колело на журналистиката, чувстваш гадене или световъртеж, или усещаш, че умираш от скука… Но по различни причини не слизаш – страхуваш се, че след време няма да можеш отново да се качиш…
В такива моменти журналистът може тихо да крещи.
Да, журналистът знае как да крещи съвсем тихо. И знае как безгласно да вика. От безсилие. От болка… Нерядко боли. За да изпитваш болка в тази професия, не е нужно да ти е счупил някой мафиотски наемник краката или някой впиянчен полицейски син да те е залял с киселина, или някой пироман да ти е подпалил колата – под прозореца на стаята, в която спиш сама с дъщеря си.
Можеш да изпитваш болка и за хвърлено в коша разследване – за един откраднат милион от банка например, в което си ровил, което си писал и пренаписвал с перипетии година и половина. Гълташ обезболяващо – уверението на шефа, че можеш да си пишеш за всичко друго – даже и за корупцията, ако не я назоваваш поименно. То е горчиво. Гълташ го и се давиш в собственото малодушие. Минава доста време, докато изплуваш.
ЖУРНАЛИСТИКАТА боледува от цензура, както човекът боледува от рак. Първите симптоми се изразяват в задраскване на определени думи и изрази, които биха могли да причинят недоволство у хора, силни на деня. Ти лично ги задраскваш, ако не – главният ти редактор го прави или заместникът му – неговата дясна ръка. Следва тотален болезнен контрол върху печата, радиопредаванията и телевизионните излъчвания, при който в тях не се допуска никаква критика срещу властта.
Заболяването е смъртоносно за професионализма в цели вестници, списания, агенции, телевизии и радиа. Само понякога някой отделен журналист успява да го пребори и да продължи за известно време да упражнява професията на същото място.
Има и евтаназия – себепогубване – сам се оставяш в редакцията жив да те умъртвят. Казваш си: „Често пиша лъжи, без да знам. Мога веднъж да напиша лъжа, за която знам, че е такава“.
Това „можене“ скоро става част от творческия ти стил – твориш, за да напълниш с букви вестникарската страница, без да спориш с издателя.
Този стил е отдавна познат и приет за обичаен. И не само в България.
Още преди век поетесата Вера Инбер е казала, че неподвластният на цензурата журналист е нещо средно между писател и авантюрист, който първо си пъха носа насам-натам, а после сяда да пише. „Нещо средно“… Също като подвластния на цензурата журналист, който пък е нещо средно между писател и прислужник, който първо пише и после някому го сервира.
„Какво пък – казваш си ти – ако не аз, други ще премълчат какво са видели и ще напишат, че изборите са честни. Всички правят така.“
Всички ли? Да, ама не.
Докато ти се гърчиш, Миролюба Бенатова е хванала и е снимала на живо купувачите на гласове.
ПРОФЕСИОНАЛНОТО изкривяване е почти неизбежно за характера на журналиста. В работното си ежедневие той среща доста заблуди – разпознава ги, отхвърля ги или пък ги преглъща по принуда – и при това постепенно придобива привичката да бъде мнителен, недоверчив.
Докато следва призванието да бъде коректив на властта – коректив, а не трубадур на нейната непогрешимост – човек свиква да бъде скептичен, неверующ, остър, язвителен, понякога и устат, и хаплив. Това никак не отива на жените, но им става втора природа с напредването на годините, в които служат на журналистиката. Съдя и по себе си – виждам го, като се наблюдавам отстрани.
Някой ти каже – това е бяло, но ти избухваш: „Не, черно е, не виждаш ли, сляп ли си!“.
Обиждаш, без да се замисляш: „Тоя е тъп, не става за министър!“, „Болен бил?“ – „Ами, преструва се!“.
Нерядко си даваш сметка, че се държиш оскърбително, че си прекалено саркастичен, че си опак, че понякога си нетърпим. Но напразно се заричаш да се поправиш, да бъдеш великодушен, да виждаш първо розите, после бодлите. Не си зъл, но с теб трудно се общува и някои хора започват да те избягват – съвсем обяснимо.
Поправяш ли се? Веднъж-дваж опитваш. А после решаваш, че не ти трябва никой, който не те разбира.
И продължаваш да бъдеш критичен. И да се мъчиш да поместиш критичните си статии за това, което се случва – въпреки голямото ти отвращение от тази дейност, която се отплаща на извършителя предимно с неприятности и с омраза от страна на обидени величия или обикновени завистници.
„Отвращение“ ли написах?
Грешка – това не е точната дума, когато се отнася за моето отношение към журналистиката. Отвращават ме истински само лошите хора, за които пиша. Постъпките им. Двуличието. Кражбите. Лъжите.
СУРОВОТО, непокорното писане – то е солта в професията на журналиста. Без него тя е безвкусна.
Имам предвид онова дивото, различното писане, с което имаш дързостта да крещиш – и неведнъж плащаш за тази дързост с години. От него се получават най-интересните статии с най-интересните заглавия, които привличат вниманието на доста читатели и го задържат за няколко дни, а последствията от това могат да траят с години.
Случва се, като напише такава статия и я даде за печат, авторът да няма ясна представа какви мисли и чувства ще предизвика тя у хората, които може би ще я прочетат. Дали тези чувства ще приличат на неговите? Какви ще са те – по- чуда, удивление, гняв, яд, страх, безразличие или възмущение? Трайни ли ще бъдат, или мимолетни? Ще има ли от тях последици?
Телевизионерите споделят, че и те не могат да разпознаят хубавия филм – не и със сигурност – преди да видят реакцията на публиката. Не и ако са вложили в него нещо повече от обичайните си умения.
„Журналистът разбира какво пише в статията му, като я прочете на другия ден.“ Тази мисъл се приписва на Марк Твен. Тя е вярна – но струва ми се, че се нуждае от уточнение.
Ако не е спестявал факти и е писал честно, давайки си сметка, че напипва цирей до оголен нерв, журналистът може и много по-късно да разбере чии интереси е засегнал. И може да го разбере по начин, който е твърде болезнен.
Но да повторим: става дума за суровите, за непокорните писания. Друго нещо са монотонните, постните публикации, в които стилът е заучен, усмирен, равен, овладян, дресиран. След тяхното обнародване обикновено нищо не се случва – нито в медиите, нито извън тях.
Ако си автор на такъв вид материали и на никакви други – значи напразно закъсняваш да вземеш момиченцето си от детската градина. И напразно то остава последно с лелката, както често се случва. И лелката пак те гледа накриво.
НЕ СЪМ ЛЪГАЛА почти никога в моите дописки – не и на едро, не и нарочно. Рядко съм лъгала и в живота изобщо. Мисля, че така е и с Георги, и с Асен, и с Валя, и с Генка, и с Оги, и с Николай, и с Миролюба, за които пиша тази книга.
За някои от тях дори подозирам, че не са лъгали никога никого. Освен съпрузите си и съпругите си, може би.
И това едва ли е само защото така са възпитани – защото техните баби са им разказвали за дядо Торбалан, който прибира лъжливи дечица в торбата. То е по-скоро, защото срещу журналистите, които отразяват всякакви случаи, факти и обстоятелства, а не само интересите на издателите си, най-редовно се водят дела. Наричат ги „медийни дела“ – наказателни и граждански.
Едни от тях са образувани по искове на разни гузни и опасни типове, които се били почувствали обидени при вида на собствените си кирливи ризи, показани в печата или в телевизорите. А други са заведени по заповед от върха на властта, която решава да вкара в пътя непокорните телевизионери и вестникари. Заповедта отгоре се изпълнява традиционно с помощта на криминални авторитети, именити затворници и маргинали от подземния свят.
Един такъв, наричан Гущера, лишен от свобода заради куп грабежи и насилия, заведе срещу мен едно, две, три… та общо 9 дела. Причината: във вестника, в който бях отговорен редактор, се споменавал прякорът му на влечуго – от което той се притеснил, вдигнал кръвно, а жена му абортирала… Легнал беше задълго в килията и си запълваше времето, като искаше затвор за мен и обезщетения в размер на 105 хиляди лева.
Както и да е…
От собствен опит съм наясно, че журналистът, подложен на подобно съдебно преследване, се превръща, поне докато продължава делото, в надзирател на всяка дума, която пише и казва. Има десетки колеги от сравнително свободни медии, които са патили и могат да го потвърдят.
Случва се подсъзнателният „надзирател“, за когото споменах, да забрани завинаги на надзиравания да се занимава с репортерски разследвания, които ще му донесат предвидими неприятности. Забавното е, че в света на непокорната журналистика такива забрани съзнателно се нарушават.
ВСЯКО репортерско разследване – с редки изключения, които потвърждават правилото – има някое празно, сляпо място. И на разследващия репортер му се налага да избира: да остави ли тази празнота, за да е разследването неподправено, или да я прикрие, като поднесе на публиката готовия извод – този е прав, а онзи е крив. Изборът на втория вариант е рисков – с него могат да бъдат разпространени заблуди. Има слепи заблуди – разследващият репортер е убеден, че лошото е точно там – ето там! – макар и да му липсва някой от показателните факти. Но има и заблуди, които отглеждаш в себе си, за да изпълниш поръчка – да замижиш и да нарочиш някого за лош, а друг за добър.
ЛЕСНО ли е редовното поръчково писане, или е трудно? Увлекателно ли е, или е мъчително? Горчат ли облагите от него – парични и кариерни, или са сладки?
Не знам. Разпознавам поръчковите разследвания, но нямам практика като изпълнител в този жанр.
Негова разновидност е черният пиар, който се продава пакетиран като разследвания на известни журналисти. Известността на тези индивиди – особено когато е формирана като част от рекламата на богати и силни публични личности – няма да я коментирам, тъй като се отнасям към нея презрително. Но техните мними разследвания заслужават да бъдат разнищени. Те представляват преразкази с картинки на недодялани оперативни разработки на тайни служби – наши и чужди. Оперативните разработки – това са факти – налични или измислени, сглобени във версии с помощта на специални разузнавателни средства – следене, подслушване, контрол на кореспонденция. За потвърждаването на тези версии няма достатъчно доказателства и затова те не могат да бъдат внесени в съда. В правосъдието непотвърдените версии са безполезни, но в медиите се използват за очерняне на конкуренти в бизнеса и политически врагове. За да бъдат по-убедителни, се поднасят на аудиторията от журналисти – те ги подписват в пресата от свое име или ги озвучават с гласа си по телевизията.
„Журналисти“ ли казах? По-правилно е в случая да се каже „пощенски кутии“.
КАКВО е състоянието на българската журналистика? Имаше уебинар на тази тема през лятото на 2021 година, участвах в него, казах какво мисля.
Не знам какво ще бъде състоянието на журналистиката в България, когато четете тази книга. Но в онова лято, към което ви връщам, състоянието ѝ беше полегнало – и то очевидно. Лежеше по гръб под притежателите на властта и парите. И издаваше звуци – сладострастни, смешни или мъчителни. И сега, докато пиша книгата, това не се е променило.
Не е пресилено да се каже, че българската журналистика е свалена в началото на века от пиедестала на демокрацията и свободата, маргинализирана е и е изтикана до ръба от пиара, от рекламата и компромата. А какво е компромат? – това не е журналистически жанр, а сбирщина от вярна, полувярна и лъжлива информация за някой човек, която би могла да се окаже пагубна за кариерата му.
След така претърпяната трансформация занаятът се практикува с подсказване. Начините са два.
Ако си на телевизионен екран – или говориш по микрофон това, което някой друг говори в ухото ти през слушалка, или ти самият говориш в ухото на репортера това, което някой чичко Паричко говори в твоето.
Ако си във вестник – или пишеш това, което някой редактор ти е подсказал, или подсказваш на пишещия това, за което издателят ти плаща.
Но има и трети начин за практикуване на занаята, все пак.
Тази книга е за него и за тези, които се осмеляват да го прилагат.
МЕДИЙНАТА политика. Като чуя тази фраза, се усмихвам накриво. Или ми идва да се разсмея на глас. Става ми смешно, откакто един популярен издател, който е – съгласно с разпространената в България практика – главен редактор на себе си и на жена си, ме почерпи с кафе и ми обясни какво е медийна независимост.
Да водиш – вика – независима медийна политика, означава от всички да взимаш пари. Аз взимам от всички партии, от всички олигарси, от всички видове политици.
А те защо ти дават? – питам.
Давали му първо, защото ходели често на избори – случва се българите да избират по два-три пъти парламент в една година. И второ, което е за отбелязване – той си бил намерил начин да ги накара да му плащат.
Какъв е начинът? Издателят ми дава пример.
Той си нарочвал една партия за любима и почвал да хвали нейната лидерка – захаросвал я като в сладкарница. Но! От време на време я удрял, и то безмилостно, със злите езици на нейни противници.
Ако хвалиш някой политик постоянно – заключава издателят, който е и говореща телевизионна глава, – той започва да се мисли за очарователен и не се сеща да ти дава хонорар. За да бъде една медия печеливша, тя трябва днес да му се услади на баровеца, а утре да му загорчи. Същото важи и за баровките. Далновидна издателска политика, нали? Познавам доста медийни босове, които я практикуват. Правят пари с моркова и тоягата. Истината и етиката ги няма в играта.
НОВИНИТЕ са стока навсякъде по света. Но пазарът им в България е уникален. Позволявам си да кажа това, след като съм разговаряла по темата с журналисти от други държави – от Италия, Франция, Белгия, Германия, Гърция, Хърватия, Никарагуа, САЩ…
Скоро след 10 ноември 1989 година – датата, с която отброяваме края на комунистическия режим, се снабдих с един преводен „Наръчник на репортера“, който буквално научих наизуст. Авторът Джон Кардоуни обяснява в него на достъпен език как се правят новините по западните международни стандарти – тези, които в началото на демократичните промени у нас боготворяхме – и аз, и повечето други начинаещи вестникари. Убедени бяхме, че с режима на Живков са си отишли всички властимащи, на които би хрумнало, както преди, да държат журналистите на каишка далеч от събития, които им се зловидят. И не, не се съмнявахме изобщо, че и в близко, и в далечно бъдеще ще пишем вече за всички, за всичко, ще следваме само интереса на читателите и на зрителите и ще вадим всякакви истини от дъното на кладенеца, където те, по думите на Кардоуни, винаги се намират.
Четях преводния наръчник като библия.
Проверявай информацията, внимавай да не е лъжлива! Бъди прецизен! Проверявай грижливо!
Не разчитай на разказа на някого, пък бил той и близък приятел!
Питай, не пиши, преди да получиш едно и също сведение от три различни източника.
Не бързай, не мери написаното на кило, нищо че редакторът ти дава зор!
Не позволявай дописката ти да се публикува, ако не би се подписала под всяка дума, дори и публикацията да е анонимна. Не завиждай на примадоната, не ѝ подражавай, бъди себе си!
Работи за името на твоя вестник, защото и то ще работи за теб.
Спазвах стриктно тези постулати – за мен те бяха като Божите заповеди. След години, когато самата аз станах отговорен редактор, следях дали ги следват прохождащите дописници и стажантите. Мислех, че важат за всички демократични държави и времена.
Каква наивница съм била!
По едно време усетих, че наръчникът на Кардоуни е станал демоде.
Беше в първото десетилетие на 21-вото столетие.
Навлезе нова мода във вестниците – хванала се под ръка за цензурата. Примадоната на „Труд“ веднага я последва.
Появи се забранителен списък за интервюта с бизнесмени и политици. От ръководството пуснаха и препоръчителен списък. И ценоразпис се състави, макар че той остана достояние само на редакционните началници и доверените им лица.
Мина време…
Един от моите стажанти, от когото според мен и разсилен не ставаше, защото беше мързелив, лъжлив и подмазвач, се издигна до главен редактор на влиятелен сайт. Така разбрах, че идва краят на това, в което вярвах, докато газех в тинята и търпях да ме хапят всякакви змии, и си ближех раните – само и само да стигна дъното на кладенеца, за да извадя истината от там.
ЕДИН колега – немски журналист, женен за българка, моя далечна роднина, и дошъл да посрещне в България новата 2022 година, ме покани да си поговорим за фалшивите новини. Пишел статия за тях и изследвал „националната им специфика.“
Приех поканата му, но после се хванах за главата. Какво да му разкажа за официалното производство на фалшиви новини у нас, без да умра от срам?
Производственият цикъл го наблюдаваме всеки ден на телевизионния екран. Оръдията на труда са два стола и една маса между тях. На единия стол седи „водещ журналист“. На другия се редуват повтарящи се до втръсване „говорещи глави“ – политици, социолози, политолози, всичколози и професори със собствени институти. Те са общо трийсетина. Два вида са: критици и апологети на властта – като критиците към апологетите са в съотношение 3:30 или наопаки според вкуса на медийния собственик. И едните, и другите с покъртително безочие разгласяват разни тези и антитези за случили се и неслучили се по света и у нас събития – все едно че са същински новини. Понеже знаят тезите и антитезите им наизуст, драгите зрители две минути след като ги видят, сменят канала или гасят телевизора. После отварят Фейсбука и изливат там яда си, отчаянието, завистта и други подобни чувства – изливат ги в ругатни срещу всичко бивало и небивало.
КАКВО мислите? – пита ме Фейсбук. И ме кани да отговоря на всички, които биха проявили към моя отговор любопитство.
Подразбира се, че те очакват от мен да бъда искрена – или да ги излъжа, но така, че да им стане забавно, или да мисля като тях. А аз очаквам да харесат мисълта ми.
Няма да престана да се питам какво всъщност правя, когато откликвам на тази покана. Не правя ли нещо суетно и глупаво? Не се ли надсмивам над свястната журналистика, която ме задължава да не обиждам, да не внушавам, а да информирам?
Каквото и да правя, не съм само аз. И другите правят така – какво прекрасно оправдание за всичко онова, което смущава съвестта и дразни като песъчинка в окото на разума!
Великият римски император и философ Марк Аврелий имал следното кредо: „Животът ни е онова, което го направят мислите ни“.
Ако вземем неговото кредо и ако мислим за щастието, ще бъдем щастливи. Ако мислим за силата, ще бъдем силни. Ако мислим за безсилието, ще бъдем безсилни. Ако мислим за омразата, ще мразим. Ако мислим за обичта, ще обичаме.
В този смисъл въпросът на Фейсбук е може би по-съдбовен от всеки друг в едно добро интервю. И за всеки от нас, и за тези, които се повлияват донякъде от нашето мислене.
Във Фейса, както казваше и пишеше приживе Стефан Северин, мой приятел, талантлив журналист, можеш да заговориш всеки – обикновен човек или прочут, миньор или министър, прост или учен… Е, някои ще те отминат, но пък други ще завържат приказка. Не е като в ресторанта например – да тръгнеш от маса на маса и да досаждаш на познати и непознати с мнението си за това или онова. Ще те изпъдят веднага, като да си пияна цветарка. Или като да си репортерка, влязла непоканена в кабинета на министъра на вътрешните работи.
Е, да, и в социалната мрежа рискуваш да те изритат – да те изтрият от приятелската листа, да те блокират, но то не е толкова видимо, следователно не е толкова болезнено и унизително.
ВСИЧКИ НИЕ, жителите на социалната мрежа, както ни наричаше Стефан Северин, се отнасяме един към друг подобно на притежателите на етажната собственост – обикваме се, съвещаваме се, намразваме се, пишем си лични съобщения и си драскаме по стените откровения, любовни послания и цинизми. Всеки във Фейсбук може да се прояви пред всички според своя характер, възпитание или настроение – да бъде добър, зъл, весел или тъжен, честен или ментърджия, графоман или пестелив на думи, опрощаващ или отмъстителен. Може и да се влюби, и да разлюби…
А може и да се изяви като журналист.
На стената, в твоя блог или в твоя сайт, ти можеш – независимо от твоя занаят – да разказваш, да показваш, да цитираш, да коментираш, да ласкаеш, да порицаваш, да споделяш снимки, да предаваш видеофилми и на живо.
При това, ако се придържаш към най-разпространеното обществено мнение, ти ще заприличаш съвсем на тези, които разпространяват масовата култура чрез мейнстрийм медиите.
Колко му е!
Докато си държиш лаптопа на коленете, туряш автоцензурата да легне на дивана до теб. Така нямаш нужда от присъщия за средствата за масова информация цензор – от редактор, главен редактор или някой над него. И без друго властите могат да трият неподходящите ти текстове от социалната мрежа и да заключват профили на опозиционери.
Журналистика като журналистика.
Какво, като е във Фейсбук? И с нейна помощ се взема и се задържа властта, насочват се финансови потоци, формира се политика при кризи, раздава се правосъдие.
И във виртуалния, също както и в реалния живот, журналистиката би могла да играе роля на „четвърта власт“. Стига да ѝ стиска и да ѝ стига умът да прави това, за което е призвана – да бъде коректив на другите три власти – на съдебната, на изпълнителната и на законодателната.
И в социалната мрежа може да се изпълнява указаната от ЮНЕСКО мисия на журналистите – „да разкриват истината за управляващите“.
Това мисионерство е трудно. И винаги е било трудно, доколкото знам, все едно къде и кога: дали днес – в сайтове, блогове, дали вчера – на вестникарска хартия и стар телевизионен монитор, или по-рано, когато хората са се осведомявали един друг с мимики, жестове и скални рисунки.
МЕДИИТЕ били огледалото на света. Така бил казал някой – кой? – не знам. Но то, разбира се, изобщо не е вярно. Голяма глупост е даже.
Представете си само.
Събуждате се с мисълта, че ви свършва заплатата, не сте платили парното, а детето ви не е прието в детската ясла, няма места. Черно ви е пред очите – сипвате си от студеното вчерашно кафе в кафеварката и включвате телевизора – и виждате розовите му студия – с фризираните журналистки по къси ръкави и костюмираните министри, които ви уверяват, че по благоденствие държавата ни няма равна.
Впрочем, да благодарим на Бога, че в новия свят с високите технологии все още няма огледало, което да показва хората не само външно – с тоалетите, прическите и лицата, но и вътрешно – със злобата, с алчността, себичността и ревността в душата.
Представям си – докато чета във Фейсбука злорадите коментари и преглеждам вестниците, превзети от мафията – колко отвратителни гледки ни спестява Господ с това.
ШАНСЪТ е важен за журналиста. Може да му провърви – може да се окаже в точното време на точното място, където става нещо зрелищно, нещо важно или дори нещо невиждано досега.
Но шансът никога не е достатъчен за това, което в бранша се нарича „удар“ или „сензация“.
В някои учебници по журналистика се предлага един калъп, в който да вкараш събраната информация и да я изпечеш като хляб. Става дума за заводски хляб, от който читателят ще си отчупи два залъка, колкото да не умре от глад. По тоя калъп още в първите две изречения под заглавието трябва има отговор на въпросите „какво, къде и кога“.
В други учебници по журналистика се препоръчва да опишеш събитието така, както би го разказал на своите – на мъжа си, на майка си, като се прибереш у дома.
Лесно е да се каже. Но трудно се получава. Правилата помагат, но в кошара не вкарват, както казваше баба ми.
Аз лично гледам да сложа в началото на дописката най-интересното. Ако то е и най-важното – екстра, а ако не – слагам важното в следващите въвеждащи изречения. Проблемът е, че се спъвам понякога във въведението.
Много пъти ми се случва това – засичам на първите думи и фрази – пиша, трия, пиша и трия пак – не ми харесва, не ми се получава, закъснявам и изпускам графика.
С годините се научих как да избягвам фалстарта – веднага след първата фраза минавам нататък, а като стигна края, се връщам в началото и го усуквам леко, като панделка.
Препоръчвам го на моите стажанти, но то не е хапче – рецепти няма написани за главоболията в нашия занаят.
НАЧАЛОТО на писането е винаги различно.
Може и да е по твое хрумване, може да е от теб самия планирано, а може и да е по задължение и по принуда – трябва нещо да напишеш, например защото си дежурна, а под рубриката „Анализи“ е останала „дупка“.
„Коментирай нещо от деня“, казва главният редактор и излиза.
В този случай ти не знаеш нищо за това, което ще напишеш. Преглеждаш последните новини: вдигнали са пенсиите; при лекарска грешка е починало бебе; осъдили крадец – джебчия, разбира се, в затвора рядко вкарват големи крадци…
Я! Тук някой се оплаква, че го били в полицията. Арестуван по погрешка и жестоко пребит! Това си заслужава да се коментира. Но вярно ли е? Трябва да се провери.
Започваш…
От МВР отричат. Разполагаш с дума срещу дума – някой казва истината, а другият си измисля. Но кой? Преди да порицаеш полицейския произвол, трябва да имаш доказателство, че съществува. По телефона доказателствата не идват – това не ти е есемес, да го получиш.
Намираш адреса, отиваш в квартирата. Звъниш, не ти отварят. Чукаш. Съседка се показва на вратата и се сопва – не е канила гости, да си вървиш!
Понякога е унизително. Продължаваш обиколката по етажите. Нямаш план. Но вадиш късмет и научаваш, че жалбоподателят е пияница, че редовно малтретира жена си, сина си и дъщеря си и вероятно клевети кварталния полицай. Защо да го клевети? За отмъщение – защото го задържал и предупредил, че ще изпрати в социален дом децата. Инак не бил лош човек пияницата – бил художник, но се пропил, като изгубил дясната си ръка в катастрофа.
Връщаш се на адреса, чуваш хлипане зад вратата.
За 30 реда коментар тази драма не става. Още повече че вестникът не чака, текстът трябва да се прати в печатницата след час.
… А лекарската грешка, погубила новородено? И тя не става. Има и неописуеми неща. Като неволното убийство. Като детския плач. Като майчината сълза.
Избираш да напишеш за разликата между корумпирания политик и джебчията. Банално е, хиляди пъти е казвано, но не е лошо да бъде написано пак – този път, като се почне от края. Посочваш бездействащата институция – КПКОНПИ, която прикрива, вместо да показва произхода на необяснимите богатства. Знаеш, че шефът ѝ ще се оплаче утре на главния редактор и той ще ти се скара: „Гласувах ти доверие, оставих те да избираш теми и да решаваш, а ти отново ме въвличаш в неприятности!“.
Колегите виждат и чуват как те гълчат като слаба ученичка. Изчервяваш се, излизаш от редакцията, блъскаш зад гърба си вратата…
Питаш се: Защо го направих? Защо не написах коментар за премиера – колко е добър, как е добавил по 50 лева към пенсиите на бабите? Защо рискувах? За пари? Не, разбира се – като мируваш, заплатата ти върви…
А за какво?!
Георги Тамбуев, Асен Йорданов, Огнян Стефанов, Миролюба Бенатова, Николай Стайков, Генка Шикерова и Валя Ахчиева знаят отговора на този въпрос. Те знаят как въпреки всичко избираш да напишеш и да кажеш не друго, а точно това, което някое високостоящо джудже иска да скрие. Ей така, по инстинкт. За нищо и никакво. Въпреки че средностатистическият читател консумира твоя продукт като картофа, който си е купил. И ти отвръща с всекидневното си безразличие.
Бездънно безразличие. Непреодолимо.
ТЪРСЕНЕТО на новини не е лесна работа.
Лесно е вземането им, когато някой ти ги подава.
„Новината е нещо, което някой иска да скрие, останалото е реклама“ – тази фраза е популярна, но не е изчерпателна.
Новината е нещо повече от това.
Тя е всичко ново, което интересува хората, тъй като засяга качеството на живота им – всичко за здравето им, за хляба им, децата им, държавата им, войната, мира, смъртта, любовта…
Новина е и всяко отклонение от нормалното.
И всичко неочаквано в света, който ни заобикаля.
Къде се търсят новините? Навсякъде, където са хората. И на улицата, и сред природата, и в институциите – в министерствата, полицията, пожарната, прокуратурата, Бърза помощ.
Редовните телефонни обаждания до институциите за всеки репортер са задължителни. Но те не стигат.
Телефонът – е, да, без него не може, той пести време, скъсява разстояния, преодолява врати и километри. Но това, с което помага на репортера, е точно толкова, колкото и това, с което му пречи. Той му отнема скъпоценното преимущество на личната среща – с богатия език на мимиките и жестовете. От едно изражение на лицето на правосъдния министър може да се разбере повече, отколкото от разпит на участник в гангстерска престрелка.
Не ме разбирайте погрешно.
Не казвам, че срещите на живо са водопад от новини, под който заставаш само заради прекрасната възможност да ги уловиш. Тези срещи са безрезултатни и сухи – освен когато са доверителни – тогава те скъсяват строго пазената от пресслужбите дистанция между гражданите и институциите.
ДОВЕРИТЕЛНИТЕ срещи на репортерите с хора, които са добре осведомени, не приличат на никои други – нито на деловите, нито на приятелските, нито на любовните. Те предполагат общи интереси – но те не стигат, нужно е и още нещо – и приятелски жестове, обеди, вечери.
Лицемерието на репортера е част от играта, така е. Но печеливша е другата част – искрената симпатия между него и някои негови редовни източници на информация.
От опит знам, че симпатията се появява, когато източникът е достоверен. А дали е така? – това подлежи на проверка. Сравнявам даваната ми от него информация с друга, взета от две-три различни места. За нетърпеливите мога да кажа, че още първото такова сравнение е достатъчно показателно.
А приятелствата между журналисти и пресаташета? Те са чести. Но в общия случай са нетрайни и крехки.
Позволявам си да обобщя, защото се случи така, че две от тези специални приятелства пред очите ми завършиха с брак.
На едната двойка кумувах.
И после имах нещастието да видя как тази двойка – както впрочем и другата – изнесена от пазара на пиара и информацията, се оказа нестабилна и нетрайна.
ИНТЕРВЮИРАНЕТО, отстрани погледнато, изглежда елементарно. Репортерът държи пред устата на някого микрофон и му задава въпроси. А той, ще не ще, отговаря – особено пък, ако някой оператор го държи на прицел с камерата като с автомат.
Какво интервю се получава така? Лошо.
Добро интервю се получава, когато се обменят мисли и знания между двамата – питащия и отговарящия.
С годините разбрах, че да обменяш мисли с непознат, е почти същото, като да ги обменяш с приятел. Не е нужно да се сближаваш с него за целта, да го ласкаеш, да му се глезиш и да му месиш баници, както една популярна журналистка от вестник „Труд“ постъпваше с министър-председателите и други големци, податливи на нейното обаяние.
За да направиш смислен разговор с някого, който знае нещо, което и други хора биха искали да узнаят, са ти достатъчни две неща. Първо, да отделиш пет пъти повече време за подготовка по темата, на която ще разговаряте най-много половин час. И второ, да се научиш да слушаш внимателно.
Да си добър слушател – това е решаващо, – да улавяш всяка дума като рибар и да изтегляш следващата така, както рибарите правят – следят внимателно плувката и издърпват кордата в момента, който е най-подходящ.
Естествено, че за това трябват не само такъми, не само късмет, а и талант.
Талант да правиш интервюта?
Да, точно така, не се усмихвайте снизходително.
Талантът да интервюираш е различим – също като таланта да пишеш стихове и да рисуваш. И сами ще го разберете, ако се заслушате примерно в интервютата на Генка Шикерова, Миролюба Бенатова и Валя Ахчиева.
Между другото, липсата на този талант е очевадна – ще я познаете, като видите по телевизията как питащата водеща се взира/вслушва в написаните от редактора въпроси като млад поп в Евангелието на Йоана, как прекъсва отговорите и ги оставя недоизказани, как бърза да вмъкне собствените си дълги разсъждения, как се кокори, възклицава, кима и така разсейва събеседника и зрителя.
Има сдържани събеседници, има и бронирани с мълчание. Универсално предписание за тяхното предразполагане към открито говорене няма. Както няма предписание как да спреш деликатно суетния бъбривец, преди да е „изял“ времето ти във вестникарския график или минутите на другите участници в живото предаване. Всичко изисква усет, вещина, бърза реакция. Една да липсва от тези съставки, амалгамата в интервюто не се получава.
ПРЕСКОНФЕРЕНЦИИТЕ са сравнително добра възможност за придобиване на информация. Поне на мен ми се струва така, макар някои колеги да смятат, че не си струва да бъдат посещавани. Признавам, че и аз ги пропускам, когато реша, че имам по-важна работа.
Причината е, че на пресконференциите се събират повече или по-малко журналисти с някого, който е намислил нещо да им съобщи. Този „някой“ би могъл да напише „нещото“ и да го разпрати през някоя информационна агенция до всички. Но вместо това той кани медиите на живо, за да могат да го снимат. Обърнете внимание – „да го снимат“, казах, а не „да го разпитат“.
От разпита на домакина обикновено нищо не излиза. Първо, защото той е подготвен да се измъква от неизгодните му въпроси – от тези, които неглижират неговото послание с очакване на друга, злободневна новина. И второ, защото репортерите вълкодави предпочитат да не питат нищо в присъствието на конкуренти от средствата за масово осведомяване. Те знаят, че споделената сензация не е сензация, тя се губи във врявата, в която всеки чува това, което желае.
Има обаче един вид информация – много ценна, която може да се изтегли от всяка пресконференция. Как? Като се наблюдава поведението на колегите. Техните питания, уточнения, реакции, мимики и жестове – на одобрение, на възмущение, на маловерие или смущение, издават собственика на медията, която те представляват – показват за какво се бори той и чии групови интереси защитава. Предвид неясната собственост на телевизии, вестници и сайтове в България, зад която неведнъж прозира дългата ръка на мафията, тези сведения са особено важни.
„Отваряйте си очите за реакциите на колегите си“, съветва и Кардоуни в „Наръчник на репортера“.
Той окуражава новаците в журналистиката, като ги уверява, че „набитото око“ се придобива.
В това аз не съм съвсем сигурна. По-прав е Кардоуни, когато пише, че наблюдателността е вродено качество, дадено на малцина. Същото важи и за дебелоочието, мен ако питате. Включително и за това на едни български журналистки, които ходят на пресконференциите на правителството и на опозицията не като питащи, а като подкрепящи или като воюващи.
РЕПОРТЕРИ без граници – една от международните неправителствени организации, които изследват свободата на словото в 180 държави, отреди в два поредни годишни доклада (за 2019 и 2020) на България 111-о място, последното в Европейския съюз и на Балканите. Оказа се, че Ангора и Етиопия ни изпреварват, а ни следват Мали, Никарагуа, Боливия и Габон. Не съм съвсем наясно с методологията на това подреждане. Така и не разбрах защо в третия поред доклад – за 2021 година – бяхме изстреляни нагоре с 21 места.
Какво се случи след това с българските зрители, слушатели и читатели? А с мен и с други български журналисти персонално? Нищо друго, освен това, че загубихме част от доверието си в тази световна класация.
Имам познат журналист от Никарагуа – Томас, зет на моя приятелка. Говорила съм с Томас за медиите в неговата страна – и затова определено смятам, че с Никарагуа трябва да си сменим местата.
Питах Томас:
Никарагуанското правителство раздава ли пари на частни медии, за да го ласкаят и величаят?
Отговорът беше отрицателен. Питах го:
В Никарагуа уволняват ли телевизионни водещи за това, че са повторили въпрос, на който някой министър не е поискал от първи път да отговори?
Не уволнявали. Питах:
Случвало ли се е никарагуанският вицепремиер да заплаши журналистка в ефир, че ако пита много, ще ѝ изстине столът?
Никога не се било случвало нищо такова. И друго:
Дали никарагуанският премиер би си позволил да нарече репортерките „мисирки“, както направи българският премиер Борисов?
Абсурд!
А има ли в Никарагуа изискване към журналистите да интервюират депутатите от управляващото мнозинство мило и често, а депутатите от опозицията грубо и рядко?
Този въпрос Томас изобщо не го разбра.
Заклеймяват ли там репортерските разследвания за корупция като фалшиви новини? Пращат ли подир разследващите репортери данъчни, за да ги плашат с проверки?
Не, не и не, категоричен беше моят никарагуански колега.
СВОБОДАТА на словото. Тя какво е?
Не е връх, който да изкачиш с вярна дружина и да седнеш да си починеш. Не е град, в който да стигнеш, да си купиш къща и да останеш там завинаги.
Свободата, струва ми се, е състояние на духа, което е лично – съвсем лично и различно у всеки човек – у вас, у мен, у колегата. Това състояние може да се променя, но не може да се подарява, да се дава назаем и да се взема, не може да се облича и съблича като дреха.
Когато един журналист не е свободен по дух, когато душата му иска редовна заплата и нищо друго… или пък иска много власт и пари… или жадува да се отърква о големците, да седи по трапезите им, да лежи по гръб под тях и да им слугува… – на него свободата на словото му е излишна. И няма никакво значение дали ще му я отнемеш, или ще му я поднесеш в чинийка, с вилица и лъжица.
ПОЛИТИК и муха се убиват с вестник.
Помните ли тази фраза на прозорливия Бранислав Нушич? Ако беше жив, той вероятно щеше да я пренапише, за да бъде в крак с по-новата реалност. И тя щеше да гласи: „Политиците се раждат и се убиват по телевизията“.
За България в XXI век това не е само факт. Това са два факта.
Единият е, че по българските градове и села – не знам така ли е в цял свят – голямото влияние на вестниците умря. И не от естествена смърт, както някои твърдят – понеже новите технологии докарали сайтовете. Умря, защото вестникарите загубиха доверието на читателите. А го загубиха, защото спряха да печатат всички новини и започнаха да печатат само тези от тях, които поиска да прочете техният спонсор или издател. А понеже няма достатъчно новини от пожеланите, част от вестникарските страници се превърнаха в табла с несръчно налепена скрита реклама.
Не е виновна хартията за всичко това – не е вярно, че била излязла от мода, горката. Доказателството е, че книгите добре се продават, а вестниците все повече губят влияние и в техния хартиен, и в техния електронен вариант.
Дали влиянието на печата се премести автоматично в телевизионните студия? Да, но не за постоянно. Влиянието не е постоянна величина – тя е променлива и е в пряка зависимост от доверието на читателите и зрителите.
Докато пиша тази книга, може се да каже вече, че доверието на читателите е изгубено. Но не може да се каже, че доверието на зрителите е спечелено веднъж завинаги.
ЛЕГЕНДАРНИЯТ телевизионен водещ Лари Кинг си отиде на 87 години. Но при нас останаха думите му:
Аз съм само един посредник, измислям най-добрите въпроси за знаменитостите и оставям зрителите да си направят изводите.
Така Лари Кинг е преуспял в Си Ен Ен.
Но за да преуспеят в българските телевизии, повечето водещи правят нещо различно. Те поднасят с въпросите си определени изводи на зрителите и оставят тези изводи да бъдат потвърдени от знаменитостите, които са поканили за интервю.
Не, не мисля, че нашите журналисти са глупави и затова правят така. Правят го, защото иначе техните работодатели ще ги свалят от екран. Така правят и репортажите – да не бъдат отражение на действителността, а само на определена гледна точка към фактите.
Искате примери? Те са безброй.
Ето, вижте репортажите от плаващите по реките сметища.
Репортерките показват отвратителните боклуци и питат:
Какво е това? Гнусотия? Вандалство?
А това е престъпление – ненаказано. Извършено е от шефовете на бездействащите фирми по чистотата. И от кметовете, които им плащат за несвършената работа. И от „нашите хора“ – от братовчедите и от партийните съратници, които хвърлят отровите от своите заводи в реката и тя тече ту жълта, ту лилава…
Репортажи ли са тези, които крият най-важното? Интервюта ли са тези, в които се премълчава скандалното?
Не, това е пропаганда.
От пропагандата оглупяваме. И от глупостта си патим.
ПРЕГАРЯНЕ. Умора. Изтощение. Мигрена. Язва. Синдром на професионалното изчерпване, бърнаут.
Синдромът е описан за първи път от Хърбърд Фройденберг, американски психиатър. От него страдат лекари, учители, полицаи. И журналисти – репортери, редактори.
Колко познато!
И ужасно неприятно. С пристъпи на мудност, на цинизъм, на самокритика, на стремеж към разрушение на постигнатото. Днес няма да ходя в редакцията! Напускам тази работа – тежка и неблагодарна! Цял ден ще спя. Ще си гледам децата и няма да поглеждам нищо друго извън тях. И няма нищо да чета! Да не четеш в професията на журналиста, означава и да не пишеш… Опитваш. Не четеш, не пишеш. Става още по-гадно.
Чувстваш се излишен. Закъсваш за пари…
По някое време някак си излизаш от кризата. Как?
Не може да се обясни. Или аз поне не мога добре да го обясня. Във всеки случай не с почивка, не с откъсване от навиците, придобити в ежедневната редакционна суетня. Излизаш от кризата с повече работа. Със същата работа. Напук на психиатрите, които препоръчват за лечение на бърнаут смяна на заниманията – на трудните занимания с по-леки и приятни…
СТРАХЪТ. Някои от журналистите са по рождение уплашени. Други страдат от СПС, синдрома на придобития страх. Това важи за всички хора, да. Обаче тези от тях, които работят във вестниците, радиата и телевизиите – с тяхната боязливост, предпазливост и безхарактерно послушание – без да се намират в ни най-малка опасност, могат много да навредят на други хора.
Могат да навредят ли? Не само могат, но го и правят – клеветят, лъжат, ощетяват, пакостят със своята работа на познати и непознати.
Ще ви дам само един пример. Страхливец, вербуван за секретен сътрудник от тайните служби, работи на щат в ДАНС – Държавната агенция по национална сигурност – и началниците му оттам са го пратили на прикритие в печата. Лансират го с легенда – че е разследващ журналист с талант. Мнимите му изяви в разследващата журналистика са високотиражни и впечатляващи. И как не. Без да си мръдне пръста, а камо ли да помисли, той „разкрива“ в своите публикации най-тайните връзки в подземния свят, посочва прякори на водещи контрабандисти, нарочени за смяна с други, разкрива заговори за убийства. Случва се след негови преразкази на полицейски версии и слухове да гърмят стрелби по улиците, да падат трупове, да се преразпределя наркопазарът, да се редуват победи и загуби в гангстерската война. Случва се също след тези конспиративни преразкази да се провалят кариери на политици – обещаващи, но неугодни на властта.
Докато се ослушва като гърмян заек на баир, тоя бъзльо безропотно изпълнява всички мръсни поръчки, които му спускат – в ущърб на някоя власт и в услуга на друга – и така се превръща в прочут журналист. После го инсталират за главен редактор. И нависоко в занаята, той трепери, липсва му кураж. По-мнителен е от всякога. Създал си е врагове – усеща го и го предполага. Вместо чист въздух вдишва омраза. И се бои. Алкохолът или наркотиците са убежището на такива типове.
ДРУГО нещо е страхът, който преодоляваш, след като си претърпял насилие в резултат на твоята нормална журналистическа работа. Или другояче казано, когато си изпатил във връзка с твоето журналистическо призвание – а то е да държиш огледало срещу действителността и да бъдеш коректив на всяка власт.
Лоши хора ти палят колата. Не се харесали в огледалото. Криели си срамотиите, а ти си ги показал на екран. Или си обещал да ги покажеш. Или си описал във вестника някое престъпление, с което те са заслужили наказание. Или си ги посочил като безнаказани.
Втори път ти палят колата. Тя лумва в пламъци под прозореца ти през нощта.
Или ти скачат от засада в тъмнината и ти трошат с железни пръти краката – за да спреш да тичаш по следите от корупцията в ДАНС.
Или те нападат с нож и те удрят в главата, за да забравиш за горската мафия и погрома в Странджа планина.
Или те причакват рано сутринта, когато тръгваш за работа в точен час, клякат зад храстите и оттам хвърлят в очите ти киселина – за да ослепееш за изстъпленията на тяхната банда.
И бягат. Те бягат.
Журналистите, на които са навредили, остават на мястото си. Една от най-невероятните особености на човешката природа, която разпознах и в самата себе си, е тази, че журналистите, пострадали от бандити и социопати, подминават основателния страх, че те отново ще им навредят. Или страхът ги подминава тях. Питайте Генка Шикерова, Оги Стефанов и Асен Йорданов – и те от собствен опит ще го потвърдят.
Да пишеш за престъпници и престъпления, да ги показваш и да живееш така, както повечето хора живеят – без охрана, без униформа, невъоръжен – това те поставя в риск от премеждие. Неизбежно е. Ти си напълно незащитен. Не си министър, не си прокурор, не си конституционен съдия, не те пазят полицаи, не те возят в бронирана кола. Прибираш се по нощите – с метрото или пеша. Носиш дискове, флашки, от които в публичното пространство избухват същински пожари. Нямаш бодигард. Понякога и мъж до себе си нямаш, ако си жена. А понякога и приятели нямаш. Това е.
РУГАТНИТЕ – хулите, псувните, клеветите, обидите.
Може би е време и те да се впишат в учебниците като характеристика на един легитимен вид журналистика.
„Ругателната журналистика“ – неприличната, смрадливата – тя тъй и тъй се практикува съвсем законно и съжителства благополучно с традиционните видове – с криминалната, спортната, музикалната, парламентарната, културната…
Кафявата журналистика, както някои я наричат, си има своите редовни читатели и зрители – и те са много, прекалено много. В цял свят. По едно време мислех, че броят им по естествен начин ще спадне до нулата – понеже всички мръсни думи се изредиха в печатните издания, които я практикуват. Убедена бях, че на всеки средно интелигентен човек му се гади от безбройните публикации на гнусотии. Смятах, че за десетина години просташката клиентела на кафявите сайтове ще преяде с миризливото меню от цинизми и сервитьорите ще са принудени да го подменят с по-прилично. Така си мислех до началото на 2022 година. Колко съм била наивна!
Оказа се, че на злословието няма насита. Достатъчно е да се смени адресатът му – и консумацията, ако е леко спаднала, се вдига пак.
Вместо да оредеят в непристойните интернет издания, злите хули се преместиха в мейнстрийма – станаха част от най-популярните, разпространявани от всички медии позиции и мнения.
Ушите ни хванаха мазоли от попържни.
Съвсем нормално взе да ни звучи, когато в интервю по телевизията някой заяви за друг, че е прост, че е лигльо, че е крадец, че е лъжец.
Ако има някоя вулгарност, неупотребявана в българските телевизии, вестници и сайтове – подсетете ме за нея. Аз не се сещам в момента.
ОМРАЗАТА. Нося я на лицето си. Огнян Стефанов я влачи с окуцелия си крак.
Така е откакто, след една публикация за полицейска банда, синът на тартора ме изгори с киселина. А Огнян бе потрошен с железа от биячи на мафията заради сайт, осветил тъмни дела.
СРЕЩАЛИ ли сте се с труп? Аз много такива срещи съм имала. Преди тях изпитвам особено чувство – някаква смесица между нервност, възбуда и любопитство. Може би така се чувства и съдебният медик, когато търси улики срещу неизвестен убиец в тяло на мъртвец, застрелян с четири куршума.
Срещите с трупове, общо взето, са неприятни.
Иска ми се да ви разкажа една мрачна история, която не съм разказвала никому досега.
Отидох първа на местопрестъплението. Беше поредното жестоко убийство в гангстерската война, разразила се в мандата на Сакскобургготски, премиерът цар. Убитият още не беше покрит с чаршаф. Изглеждаше млад.
Предполагах, че след няколко минути, като пристигнат още криминални репортери, от МВР ще ни съобщят, че е застрелян техен „стар познайник“ – рекетьор или наркотрафикант. Така разправяха всички полицейски началници, откакто почнахме редовно да ги питаме защо посред бял ден по улиците падат трупове, а нощем в крайните квартали се гърми като на заря.
Разбирахме внушението им: „Какво пък – искаха да кажат, – на лошите хора така им се пада, не ги жалете, нека мрат!“.
Да, но младежът, непокрит още с чаршаф, беше с къдрава руса коса. Лежеше по гръб, куршумът го беше застигнал на раздяла с неговата приятелката – чуваха се воплите ѝ от спряна наблизо кола – на пресекулки, а между воплите – тишина. И тъкмо в тази тишина чух и видях една оса. Една голяма, тъмнокафява оса – от ония, които си правят гнезда по терасите и жилят лошо, многократно. Тя кацна в окото му. После в устата.
Подкосиха ми се краката. Седнах на земята, защото се олюлях.
Видях смъртта. Това беше тя. Осата.
Казах на полицая. Той замахна с ръка. Осата отлетя. Ако беше смъртта, беше отнесла душата му.
А животът беше навред – в плача на непознатата жена, в шума от трамвая, в звъна на моя телефон… Звънеше дъщеря ми. Видяла торта с формата на кукла Барби, за рождения си ден искала точно такава!
А аз още я виждам – оная оса, кацнала в синьото око на младежа, в устата му, целувана сигурно два часа по-рано.
ЕДНО „хубаво“ убийство!
Моят главен редактор Тошо Тошев обичаше да разказва как аз, като криминален репортер, а после и като отговорен редактор на криминалните новини, докладвам на планьорката във вестник „Труд“ подходящите за първа страница събития.
„Седим на заседателната маса – разправяше той – и аз виждам, че Ани не е в настроение, изглежда унила, мълчи си, навела очи… Телефонът ѝ издава звук, получила е съобщение. Тя го поглежда, чете… Внезапно скача, излиза от стаята, а след малко се връща и очите ѝ светят: „Имаме едно хубаво убийство за днес! Поне две страници ще ни трябват за него!“.
Веднъж Тошо разказа това – за пореден път – по време на един служебен коктейл на една госпожа, депутатка. Тя избухна в лудешки смях. Смя се дълго – или поне на мен така ми се видя.
Гледах я как се смее, как пляска развеселена с ръце и си мислех за себе си: Господи, смешна ли съм, луда ли съм, или полудявам постепенно?
Разбира се, че е лудост да се почувстваш добре, като научиш преди всички, че някой някъде е застрелял човек. Лудост е постоянната гонка за новини, лудост е да търсиш кусури във всичко и да бързаш да ги опишеш, дори и когато не знаеш дали писанието ти ще се публикува. Лудост е да се оглеждаш за нещо необичайно, където и да си. Лудост е, ако не говориш по телефона, да слушаш радио с жица в ухото, докато вървиш. И да наричаш репортерски късмет всяка срещната бъркотия. Лудостта е нещо, което се среща в занаята ни често. Имам колеги, при които тя си живее на постоянен адрес – буйна или кротка, тъжна или весела – не можеш да я сбъркаш с друго нещо. И при мен гостува, но не знам колко често – не е човек, да звънне на вратата и да станеш да я посрещнеш. С моите приятели от вестник „Труд“ се смятаме за луди в симпатичния смисъл на думата. Не знам дали е много важно какво смятат за нас другите.
СРЕЩИТЕ с майките в траур – и те са част от занаята. Много специална част.
Бях начинаещ криминален репортер, когато ме пратиха за първи път да взема интервю от майка, загубила сина си. Бил полицай. Улучил го куршум в престрелка с изнудвачи, започнала и свършила фатално заради грешка на началниците му. След седмица щяла да бъде сватбата му – часове преди да умре, раздал на колегите си покани.
Докато пътувах със служебна кола до адреса, на който е живял с майка си допреди ден, бях убедена, че предстоящото ми посещение при нея е нелепо – толкова нелепо и отблъскващо и толкова ужасно неуместно, че нормалният човек не може да го възприеме като идея, камо ли да го направи или да го понесе. Но аз не бях „нормален човек“, а начинаеща репортерка.
Добре, че не бях сама, а с фоторепортер.
Натиснах звънеца.
Тя отвори вратата. Дребничка, със зачервени очи, облечена в черно. Покани ни да влезем.
От вестник „Труд“ ли сте? Той обичаше да го чете.
Не продума повече, докато си тръгнахме. Мълчаливо ни сервира кафе. Не помня какво я питах. Никога няма да узная какво си мислеше, докато гледаше някъде над главите ни. Никой няма да узнае никога.
ГРОБОВЕТЕ. Те са безмълвни, но говорят на журналиста – със състоянието на обраслите ги бурени, с увехналите венци и цветя, с размера на кръстовете, поставени върху тях.
Гробът може да се фотографира. И се фотографира често, особено когато е поруган.
Виждала съм разкопани от вандали пресни гробове, отворени от апаши ковчези, разсъблечен мъртвец, разбити надгробни паметници.
Нямам думи за безцеремонното отношение на живите към смъртта.
Но колко много думи съм написала за подобни неща!
СМЪРТТА е несравним с всичко останало факт. Но разследващият репортер непрекъснато я сравнява: дали е по-лесно обяснима – от катастрофа и от куршум, дали е по-трудно обяснима – от лекарска грешка например. И непрекъснато измерва: завоя, от който е изхвръкнала колата, промилите, безотговорността. И брои: куршумите, годините на осъдителните присъди, на оправдателните.
Има ли смисъл да се прави всичко това?
Да, има. Защото от него някой може да си извади поука. Друг въпрос е колко хора си вадят поука от информацията, от репортажа, от коментара за смъртта. Малко са, да. В общия случай всеки си казва: „Слава Богу, за тази смърт аз нямам вина и няма да ме накажат“ или пък: „Слава Богу, че съм жив!“.
Все едно.
Това, че новините за смъртта успяват да спасят живота на малцина, означава само, че трябва да има повече и по-изчерпателни новини като тези.
НЕСПРАВЕДЛИВОСТТА – сблъсъкът с нея за разследващия журналист е неизбежен.
Впрочем, този сблъсък е почти неизбежен за всеки, неза- висимо от неговата професия и от времето, в което живее.
Това е то.
Сублимната, върховната, царствената несправедливост – тя е променяла безброй съдби, занимавала е велики умове и е вдъхновявала таланти – и през фашизма, и през комунизма, и през авторитаризма, и през демокрацията.
И в този момент музиканти я изплакват в тъжни мелодии, поети възпяват нейната непреходност, свещеници издирват връзката ѝ с дявола и с Бога.
Като журналист ти нямаш време да обличаш с емоции очевидната гола несправедливост. По-скоро ставаш безсърдечен, хладен, невъзмутим. Загрубяваш, ставаш суров, не се вбесяваш от победите на злото. Усещаш се като хирурга, който не се стряска от кръвта и реже човешко месо. Срещата с житейските трагедии не те натъжава. Не е твоя работа да тъжиш. Твоята работа е да наблюдаваш – не просто да гледаш, а да виждаш това, което е несправедливо, и да го огласиш. Да пишеш за него. И да го снимаш.
Гадно е, но с времето не се привиква.
ИЗВЕСТНОСТТА – във вестникарството тя рядко те сполетява. Освен ако – не дай боже – станеш жертва на насилие във връзка с работата си. Или ако някой негодник – прочут с богатството си и с властта си – те осъди за обида и клевета.
Друго е, ако работиш в телевизиите. Оттам влизаш в къщите на хората. Повечето от тях те пускат с охота на своя екран, хвалят те или спорят с теб, или пък те ругаят – накратко казано, ставаш част от живота им и видят ли те някъде на живо, веднага те разпознават.
Аз съм от тези клетници в бранша, чиято популярност изригва с лошия късмет да пострадат от престъпно посегателство – за отмъщение и за предупреждение да си затварят устата.
Чак сега, петнайсетина години след като изгориха лицето ми и претърпях над 10 операции с присаждане на кожа и импланти, аз започнах горе-долу да приличам на всички останали – е, разбира се, с помощта на тъмната пудра и черните очила. Преди това имах достатъчно време да опозная нещастието на една мрачна известност. Мразя я. И на никого не я пожелавам. Мразя я еднакво – и когато зад нея прозира съчувствие, и когато е злорада. Поканят ли ме в телевизията – обикновено отказвам, защото не харесвам промененото си лице, а приема ли – ако поканата е за защита на кауза – сядам пред камерите като на стола на зъболекар, който ми вади без упойка мъдрец.
Друго е известността за красивите ми колежки от телевизията – за Валя, Генка, Миролюба и други. Не, не мисля, че тя ги прави щастливи. Но тя е част от атрибутите на попрището им. Понякога им е приятна, друг път не – свикнали са с нея, понякога сигурно дори не я забелязват.
Попитах веднъж Валя много ли я дразнят клюките за нея и семейството ѝ, които излизат в жълтите вестници. Тя се засмя:
Ооо, нямам нищо против тях. Аз съм разследващ журналист, на мен ми трябват сюжети за закононарушения. Забравят ли те клюкарите, значи тръгваш на зле. Намалява твоята популярност. А намалее ли тя, намаляват и сигналите, които са в основата на репортажите ми.
Това не е суетност, да знаете. Суетността за добрия журналист е противопоказна, меко казано. Тя е нещо като сърдечния порок за състезателка по гимнастика.
БАНАЛНОТО – за такова в журналистиката се счита това, за което няма нужда да се съобщава.
За красотата на природата. За лудите реки. За зелените дървета в здравата гора. За невинността на дванайсетгодишните. За живота, в който никой не крещи, не плаче, не лъже, не краде, не убива.
В колегията има една приказка – от репортажи за влакове, които пристигат навреме, няма смисъл.
Но също така има, имало е и ще има журналисти, които точно такива репортажи обичат да пишат. Или поне нямат нищо против непрекъснато да го правят. Ден за ден и от заплата до заплата.
Мнозина са, които се изявяват само и единствено в този журналистически жанр, който може да се нарече „преливане от пусто в празно“. Наглед това изглежда безобидно и безопасно. Но крие риск – да се окаляш. И после да затънеш в кал. И да стигнеш до дъното – до предателството. Да предадеш гордостта си от занаята, който иначе предполага смелост, честност, познание и талант. Да се предадеш. И да се продадеш – на някого от тия, които си купуват журналистите с мръсни пари.
Как точно се случва това? Не съм съвсем наясно. Само донякъде, но не е удобно да го разкажа.
ИМАМ ОЩЕ записки за занаята, но дотук ще спра.
Ще спра, макар че ми се иска да ви разказвам още и още за журналистиката.
Защо ми се иска?
Не защото си мисля, че вие не знаете нищо за тази професия.
Как не – та тя е всеки ден пред очите ви. И нищо чудно да я виждате по-ясно от мен, която съм влюбена в нея.
Да, влюбена съм в моята професия, но тази книга, която сега държите в ръцете си, не е любовна.
Заех се да я пиша не от любов. А от тревога.
Тревогата ми е, че журналистическата професия, сравнима по значимост с лекарската и учителската, в последно време губи от своята привлекателност, смисленост и престиж.
Това е и загуба за всички ни. Загуба на възможности, които журналистиката ни дава. Загуба на възможността да бъдем чути, когато поискаме да кажем нещо значимо, и думата ни да тежи. Загуба на възможността да се изправим с цялата си дързост срещу някое предизвикателство и да постигнем резултат, желан от цялата ни общност – от сънародници, съграждани, познати. И на възможността да се чувстваме живи – още по- вече в обкръжението на мъртви души.
Ако държите още тази книга, запитайте се:
Защо тази професия, която традиционно би трябвало да събира хора с високо образование, с обществена отговорност, с гражданска смелост, с авторитет и талант – защо тя напоследък толкова осезаемо взе да се пълни със самозванци? Откъде се навъдиха в медиите толкова самонарекли се „водещи“ и „разследващи“, които говорят, без да слушат, пишат, без да четат, преразказват и преписват, без да мислят? Мен ако питате, те всички се размножават върху нашата търпимост към тях. Размножават се, качват се на главите ни, гъделичкат тщеславието на некадърните ни управници, улесняват тяхната безнаказаност, разнасят заразата на глупостта, на робската търпимост, на примирението с лъжата… Правят го, да. Но това не е причина да презираме занаята, който те посрамват и лигавят. Убедена съм в това.
Написах тази книга, за да ви я дам като доказателство. Тази книга не е за самозваните журналисти. Тя е за другите – за журналистите с дарби, умения, знания и най-вече с кураж – за тези, които не се предават.
Избрах седмина от тях – Георги Тамбуев, Асен Йорданов, Огнян Стефанов, Валя Ахчиева, Миролюба Бенатова, Генка Шикерова, Николай Стайков. Избрах ги измежду десетки други достойни колеги и затова, защото са различни като представители на разследващата журналистика един от друг по семеен произход, възраст, външност, темперамент и характер. Но са еднакви в сериозното си отношение към това, което правят за зрителите и читателите.
Тази книга е галерия с техни портрети. И с картини, нарисувани от тях – на корумпираната власт, на завладяната държава, на криминалния поминък, на необяснимите богатства, на купените медии с кривите им огледала…
Разгледайте ги.
Но нека ви предупредя.
Ако сте начинаещи репортери, не търсете в нея рецепти за звездна кариера. Открийте в разказите на успелите ви колеги обяснение за някои от вашите провали и успехи.
Ако сте извън тази професия, подгответе се за приключение. Влезте в обувките на известните вестникари и телевизионери и ще усетите, че журналистиката не е еднократно постижение – тя е служба за цял живот, в която се редуват възходи и падения.
Но вие не сте взели тази книга, за да четете непоискани съвети. Очаквате истории, които заслужават вниманието ви. Добре тогава. Ще ги получите на следващите страници.