Крум ЗАРКОВ,
Когато спрете на червен светофар, защото пред вас има полицейска кола, вие се подчинявате на закона под страх от санкция. Но защо спирате на червено, когато сте сам на пътя и няма кой да ви накаже?
Правосъзнанието е иманентно, присъщо по природа на съвестното гражданство. То е неотменимо условиe за обществения живот в съвременната цивилизация, отхвърлила правото на по-силния, привилегията на по-благородния и анархията на беззаконието. Колкото и невероятно да звучи с оглед на българския публичен живот, живеем в свят, в който спазването на правилата се счита за нормалност, а нарушаването им – за патология. Благодарение на своето правосъзнание, а не само поради страх от санкции, повечето хора спазват повечето правила през по-голямата част от живота си.
Естествено би било да очакваме, че правосъзнанието е най-силно развито у онези, посветили професионалния си живот на закона – на неговото създаване и прилагане. У нас обаче често се наблюдава обратното. И това е засега непреодолим проблем.
Най-разбираемото му решение би било за изпълнението на споменатите задачи да се намерят хора, които не страдат от правосъзнателен дефицит. То обаче бива бързо дисквалифицирано от подозрението, че се цели смяната на „чужд“ със „свой“ в цинична битка за власт. Критиката е убедителна поради простата причина, че вече се е оказвала вярна.
Изпробвано е и друго – липсата на правосъзнание у хората, които създават правила и следят за тяхното спазване, да се компенсира с други, по-подробни правила. Но този опит по дефиниция е обречен на неуспех. Дори да бъде разписан под формата на инструкция за сглобяване на мебел вкъщи, един закон няма как да е ефективен, ако правоприлагащият орган просто не желае да го изпълни.
Доказателство за това са последните промени в Закона за съдебната власт, които ограничиха възможността на едно лице временно да заема длъжността на главен прокурор за повече от шест месеца. Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет (ВСС) заяви, че няма да го приложи – и законът, макар пределно ясен, увисна във въздуха.
Народните представители, които са длъжни да изберат нов Висш съдебен съвет, пък просто не го правят. Обясненията колко е трудно да се събере необходимото мнозинство за избор на нов състав на ВСС се приемат за достатъчни и очевидни, въпреки че не са.
Те са все едно вие да не спрете на червено, твърдейки, че не сте виновни за последвалата катастрофа, защото не сте били сигурни в поведението на останалите участници в движението.
Ясна е политическа причина за бездействието на депутатите по този въпрос. Провалът на процедурата би имал цена. Или за тези, които са предложили неубедителни кандидати, или за онези, които са отхвърлили убедителните, или за неспособните изобщо да намерят някой, който да приеме да бъде номиниран от тях.
Но, ако все пак някоя парламентарна група разполага с правосъзнание в резерв, то дългът би трябвало да надделее над политическите рискове от подобна инициатива.
Още повече че друго решение на безизходицата, в която е поставена съдебната власт, просто няма. Там изблик на правосъзнание не се провижда, точно обратното.
След като през далечната 2022 г., когато изтече мандатът на членовете на Висшия съдебен съвет, Конституционният съд постанови, че те продължават да действат до избора на нов, за тях въпросът сякаш е приключил. Ако правосъзнанието им бе по-развито, то все някак щеше да предизвика мисълта, че след като вече е налице устойчив парламент, съдебните кадровици могат да опитат да провокират неговата активност.
Как? Като групово подадат оставки и по този начин принудят Народното събрание да реагира.
Но не би, те си траят и заседават. Чакат да довършат надмандатния си престой със своеобразен финал – апотеоз. С избора на Борислав Сарафов за главен прокурор.
Изпълняващият функциите ръководител на институцията, която следи за спазването на закона, прие съвсем съзнателно да продължи дейността си, като го наруши.
Скрит от медии и общественост, съвсем бегло споменат в парламентарния дебат за завладяната държава и притихнал в очакване на своята титуляризация, господин Сарафов изглежда имунизиран срещу правосъзнание.
Предишен главен прокурор се виждаше като „инструмент в ръцете на Господ“. И този явно действа по призвание свише, доколкото вече от месеци няма друго (тоест законово) основание за това.
Господин Сарафов обяснимо изглежда спокоен. Отсъствието на правосъзнание, което би го принудило сам да се откаже от позицията на изпълняващ функциите на главен в прокуратурата – и то още в деня, в който изтече шестмесечният законов срок – не прави впечатление на никоя друга институция. Той – сякаш основателно – вярва, че тази липса е широко споделена. И не се притеснява – тук може би греши? – че законопослушно спрелите на червен светофар ще надуят клаксоните в здравословен изблик на гражданско възмущение.