Анна Заркова
У нас днес всеки може да каже, че го подслушват – че записват телефонните му разговори, че са турили бръмбари в канцеларията му, че следят с кого си ляга…Може. Стига само да има желание – да се чувства значим с това, че тайните служби го наблюдават, да смята, че така си прави политическа реклама или да си търси повод да иска оставки – на предишното правителство или на сегашното. Може, да. Като нищо може да се оплаче от телевизора или да викне на площада: „Подслушваат меее! Нарушават личното ми пространство, душат ми под чаршафите!” А може и по три пъти на ден да го прави. Няма кой да потвърди думите му или да ги опровергае – не и така, че да му повярват. Няма кой – нито в лично качество, нито в институционално.
Ето, спецсъдът завчера съобщава: проверил в регистрите и видял, че не е давал разрешения да се подслушват политици от „Демократична България”, „Има такъв народ” и „Изправи се, мутри вън”.
Най-вероятно това е така. Но то съвсем не е причина въпросните политици да спрат да твърдят или да престанат да мислят, че са били шпионирани по време на протестите срещу властта на Борисов.
Защо не е причина? Първо, защото не е работа на спецсъда сам да се проверява – за тия проверки има цяло национално бюро създадено. И второ, защото е ясно, че разрешения за политическа употреба на СРС-та обичайно нито се искат, нито се дават. Така е, защото се знае, че тази употреба е престъпление – тя не е в обществен, а е в частен интерес – и за нея си има в закона наказателен текст.
Широко известно е как се заобикаля закона обаче – у нас тия неща са като във вица за Гарабед шпионина от третия етаж. Заобикаля се през няколко възможности, дадени нарочно или случайно на репресивните органи от законодателя. Първата възможност е в „неотложни случаи” да се прилага СРС преди да се даде разрешение. Втората е разрешението да се поиска за други „лица”, с които интересното „лице” е в постоянен контакт – и така да се дава за Иван, а да се слуша Драган. Третата е разрешението да се вземе за някой прочут бандит и до неговите телефонни номера да се добавят номерата на прочут политик. Четвъртата: в искането да се впише член 253 от НК например – за пране на пари, което е тежко престъпление, подлежащо на разследване със следене и подслушване – а до него да се изредят още 2-3 члена, каквито им скимне, тъй че комбинацията пред съдията да мине. Има и други възможности. Например, прокуратурата да поиска да се оборудва с жици помещение без да има дело, свързано с него. Какъв й е проблемът? Искането е една бланка – с името на обекта, телефоните му и членовете от кодекса. Няма проверка кое как е, това ли са телефоните на човека. Председателите на окръжните съдилища /забележеге – не само председателят на спецсъда има това право/ слагат на тая бланка парафи, регистрират подслушването и това е. Свобода за подслушвачите! 95% от исканията на ченгетата се парафират с „да”. А те си имат и законни основания, ако ги погнат, да унищожат материалите с подробности от личния живот на хората: че СРС-то е прекратено, че му е изтекъл срокът или че заявителят се е отказал да прави от него веществено доказателствено средство. Така следи от престъплението им изчезват.
„Подслушването е като проституцията – и да го забраниш, ще го има”, казва агент от ДАНС.
Тая приказка си върви в службите от времето на „Бръмбаргейт” – помни ли го някой? „Труд” излезе тогава с челно заглавие: „Подслушват главния прокурор. Война в държавата!” Има-няма свайсетина години минаха оттогава, а подслушването в частна полза си остана и в битието, и във фантазиите ни, само дето изпадна от първите страници – скандалите с него омръзнаха на читателите. Една и две ли бяха разработките със звучни имена! – „Червеи”, „Гризачи”, „Хамстери”, „Таласъми”, „Гном”, ”Лиани” – и всички до една безрезултатни. Затова и съобщението на ген. Атанас Атанасов, че били подслушвани над 30 партийни лидери и водачи на листи в последните избори, не стана сензация. Но пък отвори дума за партията, на която той е съпредседател, за оставките на тоя-оня и тъй нататък. А дума думата вади. Познато.
На 21 май Софийската градска прокуратура обяви, че се е самосезирала от думите му и е наредила Националното бюро за контрол на СРС да направи проверка в МВР, ДАНС и ГДБОП, откъдето според генерала са пускали уши на протестиращите партийци.
Е, добре. В старите вестници пише, че първата безпрецедентна проверка на прокуратурата за подслушването е при управлението на Костов, когато ген. Атанасов е шеф на службата за сигурност. Тогава се съобщава, че само през 2000 г. съдът е издал 10 000 разрешения за подслушване. Само за 250 от тях МВР е дало обратна информация на прокуратурата, а тя е преценила, че само в 100 случая чутото може да се използва като доказателство в съда. Така под знамето на борбата с престъпността е събрана информация от личнното пространство на десетки хиляди граждани – това в началото на прехода ни към демокрация. Две десетилетия са белязали държавата оттогава с технологичен, ако не с демократичен растеж. Аналоговото подслушване вече е демоде. Инсталират се на телефоните устройства – и частни фирми го правят – и всичко, което е в айфона ни, може да стане достояние на службите. Смяната на паролите не помага, засичат ни чрез биометричните данни. А софтуерите за следене на карантираните от ковид им помагат – те са създадени в полза на общественото здраве, но са полезни и на такива специални „служители”, които не правят разлика между подслушването и проституцията.
Е, да, с годините се подобри правната уредба за СРС-тата. Прие се, че съдът разрешава използването им и то по дело, иначе не може. Но как точно ги използват МВР, ДАНС и ГДБОП – това знае само един Господ. Никой не контролира отблизо подслушвачите. Вярно, че се създаде бюрото за контрол на СРС-тата, но какво се случи с него? През 2017 г. управляващите, воглаве с главния прокурор Цацаров, линчуваха в парламента шефа на бюрото Бойко Рашков. Защо? Защото направи това, за което получава заплата – внесе годишен доклад за злоупотребите на прокуратурата, МВР и ДАНС. Помните ли това? Цацаров излезе на парламентарната трибуна и възбудено го порица. И викна: „ Подслушване на политици? Няма! Подслушване на магистрати? Няма! Подслушване на журналисти? Нямаа!”
Никой не го попита откъде знае това, след като по закон прокуратурата може само да иска, но не и да инспектира шпионирането на гражданите.
Тъжно е, но е факт – никой днес не се съмнява, че властимащите ползват службите за контрол над политическите и личните си врагове. Несъмнето е също така, че подслушването е основен техен инструмент – и в оперативните дела, за които им плащаме по щат, и в изработването на компромати в предизборните кампании, за което те получават разни неследващи се дарове. Несъмнено е и това, че в контролирането на своенравни магистрати, журналисти, министри и депутати има състави на престъпления. Съмнително е обаче, че тези престъпления този път ще бъдат наказани – че след дни е краят на безнаказаността.
Ген. Атанасов най-добре знае, че подслушвачите са почти неуловими – нищо, че са длъжни да оставят копирани на няколко места следи. Той самият беше подсъдим за микрофоните и жиците, които се намериха в апартамента на главния прокурор Филчев. И беше оправдан. И другите подсъдими по делото „Бръмбаргейт” се отърваха – макар в открития процес да стана ясно, че „бръмбарите” са налазили, освен Филчев, и живущите в цял многоетажен блок.
Ами цецомобилът? Даже и прокуратурата не разбра, май, какви ги е вършил един специален автомобил „Кечър”-подслушвач, който е бродил край резиденциите на държавниците в Бояна, докато си е стоял по документи в гаража. За тоя „кечър” съдиха тогавашния министър Цветанов, докато беше паднал за година от властта, но го оправдаха, когато неговата тогавашна партия ГЕРБ се върна на власт.
Има само едно-единствено довършено наказателно преследване за безобразното слухтене на ченгетата. То е срещу бившата председателка на Софийски градски съд Владимира Янева затова, че им е разрешила по разработката „Червеи” цели 500 дни СРС-та! Осъдиха я на една година условно, с 3-годишен изпитателен срок.
„Ежегодно е имало нерегламентирано подслушване с цел натиск и сплашване на политици, магистрати и журналисти от ДАНС“, заявява Бойко Рашков като шеф на бюрото за контрол на СРС през 2018 г. А и преди това – отчитайки 2016 и 2017 г. той отговаря с „да”, като го питат трябва ли законопослушните граждани да се притесняват, че ги подслушват и следят. Но какво се случи след тая равносметка на независимия уж контролен орган, в който са представени различни политически сили? Смениха председателя му. Новият – Пламен Иванов /от „Воля”/ не рискува кариерата си приказки. Ако е казал нещо от 3 години насам, то ние сме го чули.
Но сега той има думата.
Докато го чакаме, нека кажем нещо оптимистично. Защото чувството, че сме в годината на Оруел /когато „Големия брат те наблюдава, Великата партия те следи за двуумисъл, две и две е пет, войната е мир, а невежеството е сила/ е лично и е все пак малко пресилено. То е обяснимо в държава, в която шефовете на службите спират да ходят на работа, като се смени правителството – обяснимо е, но не е градивно.
Оптимистичното:
Има реална възможност в най-близко време да се потърси и да се понесе отговорност за най-драстичното подслушване в най-ново време, направено като по учебник за политическа злоупотреба. Става дума за привидно законното подслушване на началника на Военно въздушните сили и президента.
За нечистотията в това подслушване, записът от което беше пуснат по телевизията, направи самопризнание самият главен прокурор Гешев. Той каза на 9 февруари 2020 г. пред БНР: „ В хода на това разследване ДАНС в един момент са експлоатирали СРС извън наказателното производство – не по искане на прокурор, изготвили са записи и са ги пратили на наблюдаващите прокурори, а те са ги присъединили…”. Сиреч – ДАНС е подслушвала по своя воля разследвания генерал Стойков, а покрай него и президента Румен Радев, чийто глас прозвуча на запис в цяла България.
Леле, мале. Има ли друга такава държава?
Правният въпрос сега е кой съд е разрешил на ДАНС да подслушва двама души по усмотрение и то без да са налице свързани с тях данни за тежко престъпление? И още: кой наблюдаващ прокурор е добавил записите към делото на Стойков, след като в тях няма информация, свързана с обвинението срещу него?
Ето ви два въпроса, на които отговорите са готови и не е нужно да се търсят много. Трябва само някой прокурор да реши да ги намери и да ги извади на светло в наказателен процес. И ще излезем от годината на Оруел.
От в. „Труд“