Анна Заркова,
вестник „Галерия“
Преписването от един източник е плагиатство, от два – компилация, а от три – дисертация.
Този виц, роден в научните среди у нас в началото на века, предизвиква отначало гръмогласен смях. Но с времето смехът минава в по-ниска октава и се превръща в тиха завист от страна на тия учени, които творят наука на вехти бюра, допирайки колегите си с лакти. Не върви вече някой да се присмива на преписвачите, защото се вижда как много от тях се извисяват, катерят с гъливеровски крачки йерархията, кръстосват крак въз крак по студията, изтягат се в креслата на властта и дават акъл на командващите държавата.
Някой се сети за добрия стар виц тия дни, след като Софийският градски съд (СГС) не успя да даде ход на делото срещу Петър Илиев, разжалван доктор на науките, все още преподавател по право, почетен консул на Барбадос и адвокат.
Илиев? Същият ли, който преди три години беше номиниран за министър на правосъдието, за шеф на МВР и вицепремиер при неуспешните опити на „Има такъв народ“ да състави правителство? Да, същият. Той беше уважаван главен асистент от Катедрата по конституционно-правни науки в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, но като взе да съчетава академичната си кариера с политическа, се появиха съмнения, че е плагиат – че е публикувал в своя книга цели пасажи от чужда творба.
Университетската етична комисия провери дали е така и заключи, че действително голяма част от труда му „Компетенцията на Народното събрание“ (издаден през 2015 г.) е „взета“ от дисертацията на доцент Наталия Киселова „Парламентарен контрол“ (2008 г.) без да се цитира източник. Специализирания сайт „Правна лудост“ раздуха скандала, като показа съвпаденията в 40 страници на двете писания.
Прокуратурата ги иззе като веществено доказателство и ги остави да отлежат 2 години по прашните папки, преди да внесе обвинителен акт – и то забележете къде – в Софийския районен съд (СРС), който не е компетентен да гледа дела срещу граждани с имунитет, какъвто е и Илиев, бидейки почетен консул на островната държава в Карибско море. Тази случайна или нарочна прокурорска небрежност предопредели първия фалстарт на съдебното му преследване. Последва втори в седем месеца по-късно в СГС – софийските градски съдии отложиха процеса чак за 25 октомври. Причината беше, че подсъдимият не получил призовка за него навреме по съответния ред. Призовкарите го търсили безуспешно на домашния му адрес, вместо в консулството, където по неговите думи бил „по цял ден”. Най-сетне го намерили, но само 4 дни преди датата, на която е длъжен да се яви пред съда, а не седмица по-рано, както законът повелява. Илиев изрази саркастично недоумение от това: „Цяла София знае къде съм”– каза усмихнат пред телевизионните камери.
„Изненада няма. Съдебната система у нас работи така. Магистратите и служителите си получават заплатите, рядко някой следи дали навреме са свършили работа, грешките не се санкционират, делата се протакат. А данъкоплатците им плащат и чакат справедливост, има да чакат“, коментира адвокат Методи Лалов, комуто може да се вярва, защото е врял и кипял по-рано като съдебен началник.
Темата за недочаканото правосъдие е безкрайна и трудно се заобикаля, но предмет на тази статия е друг проблем – също така очебиен и особено актуален в страната ни днес, когато властта чака да бъде поета най-сетне с авторитет и с чисти ръце.
Какъв е проблемът? Той е, че у нас яйце да хвърлиш, ще удариш, ако не професор, то доцент или доктор на науките, или шеф на „институт”, да речем. И всичките те седят върху титлите си, като върху дебели портфейли – с претенции за позиции по върховете.
Номерът със самозваните „институти” събира публика, макар да се знае, че всякакви неправителствени организации се кръщават така – за да избегнат негативното вече звучене на названията „НПО”,,фондация”, „сдружение”, „асоциация” и да го заменят с наукообразно. Целта е техните собственици и основатели (самонарекли се „eксперти” и „изследователи”) да се вредят по-лесно сред говорещите глави по телевизиите и всичко казано от тях – дори и безсмислено – да се приема от зрителите като извод от сериозно проучване.
Бутафорните професори и професорки със собствени “институти” изобилстват в ефира, но много повече от тях са носителите на кухи научни степени в лицензираните частни и държавни висши учебни заведения. Те са безчет.
Преувеличавам ли? Не, само цитирам две изявления от Съюза на учените, чиито членове се събраха преди време в аулата на Алма матер, за да обмислят промяна в Закона за научните звания.
„Професори, доценти, асистенти и студенти масово плагиатстват, преписват чужди цитати и участват във фалшиви съавторства на научни трудове”, обявиха те пред журналисти.
Ключовите им думи бяха две – „масово” и „фалшиви”.
„Всички плагиатстват и трябва в правилника да се запишат клаузи за спазване на научната етика и морал”, настоя професорът по медицина Дамян Дамянов. Той представи подробен анализ на „свободното производство” на титли в университетите и БАН, което бележи рекорди след 2011 г. – откакто беше закрита Висшата атестационна комисия (ВАК) – тя присъждаше сравнително рядко научни звания на подбрани откриватели и изобретатели.
Тази ВАК по съветски модел начетените люде днес не я щат, ни най-малко не пледират за възстановяването ѝ. Те помнят, че партийното послушание, шуробаджанащината и доносничеството са си правили срещи в нея по Татово време, макар и придружени от обективни критерии.
Днес ВАК я няма вече – това е добре. Лошото е, че липсват и всякакви критерии. Вече никой май не е наясно кой, защо, кога и как се сдобива с визитка на която пише: “доктор (д-р) или доктор на юридическите науки (д.ю.н.), или „доцент (доц.), или професор (проф.), или академик (акад.)”. Ако някой знае нещо, то не е за приказка.
„Има една гугъл наука, при която се преписва поголовно от интернет”, възмути се химикът проф. Борислав Тошев, призовавайки това да се прекрати. Той не скри, че прекалено много богати бизнесмени, бивши и действащи политици „минават през законови вратички, за да закачат по някоя бърза научна титла към името си”. Колегите му го потвърдиха – няма как да се отрече очевидното.
Образователното министерството преди десетина години отчете, че у нас се произвежда по един хабилитиран професор дневно. Оттогава не е давана такава статистика. Но се чу, че съотношението между доценти и професори от 4:1 се е променило на 2:1, а даже и на 1:1 напоследък.
Нормално ли е това?
Уникално е в световен мащаб. Професор от Сорбоната се чудел и маел всеки път, когато срещне на годишния симпозиум в Париж академичен пратеник на България – таман се запознае с някой, ей го другото лято пристигат двама нови от същия ранг. Като разказва това, се смее с глас. Излагаме се пред чужденците, както се казва.
Неведнъж от десетилетие насам се предлагат поправки в Стратегията за израстването на академичния състав.
„Те целят да няма професори на килограм” – поясняваше от името на Съвета на ректорите академикът Ваньо Митов, но крилатата му фраза не помогна за постигането за целта. Измерението на целокупното родно професорско тяло става все по-мащабно. А безнаказаните плагиатства се мерят вече в тонове, а не в кила. Това се отнася и за докторските визитки, турени на кантар.
За да станеш асистент, а камо ли член-кореспондент на БАН, е редно да притежаваш нещо, което не се купува и продава, не се грабва от висотата на някой политически пост, а се придобива бавно с четене, писане, мислене и талант. Но у нас редът е начертан главно, за да се прескача.
Все още работещият 50-и парламент не дава никакъв знак, че Октоподът в просветата го притеснява. Сред седящите от първия до последния му ред и дума не става за нуждата от нов Закон за академичния състав, която се изтъкваше като неотложна в предишни Народни събрания. Камо ли пък да заговори някой депутат за честта на българската наука и нейните същински труженици – тия, които оцеляват по Божия милост, докато други се титулуват суетно и незаслужено, намърдват се по министерствата, прибират едри хонорари и съветват кой знае как случайни управници–еднодневки.