Андрей Янкулов
Ръководителите на прокуратурата продължават да се дискредитират публично у нас и навън с постоянното повтаряне как „механизмът за разследване на главния прокурор“ бил инструмент за разправа.
В този процес обаче, за голямо съжаление, биват вкарани и професионалните организации на прокурорите и следователите, които безкритично повтарят опорките на ръководителите си.
Трябва да бъде казано съвсем ясно, че единственият, който има интерес да търси знак на равенство между себе си и всички останали прокурори, и да представя всяка уж „атака“ срещу себе си като насочена сякаш срещу всички останали прокурори, е само Гешев и никой друг.
Има задължително решение на ЕСПЧ, което трябва да бъде изпълнено. И в него, и в много последващи документи на други институции на Съвета на Европа е обяснено защо такъв механизъм се налага да бъде създаден в България. Не за да бъде някой ръководител на прокуратурата преследван наказателно без да има основания за това, а за да може, когато има подозрения, че такова разследване се налага, то да бъде проведено и ръководено от някого с гарантирана независимост от тези, които трябва да разследва и обвинява. Това е обяснявано стотици пъти, както и че не може да бъде приет за адекватен механизъм без гаранции срещу злоупотреба с потенциално неоснователно наказателно преследване със скритата цел за разправа с неудобен главен прокурор.
При всичко това, при положителните становища на Венецианската комисия и Комитета на министрите относно конкретния законопроект, който дава вариант, по който да бъде разписан механизмът, от ръководството на прокуратурата продължават да се леят опорките как той бил „удар срещу върховенството на правото“ и противоконституционен. Които, пак казвам, за жалост се повтарят от професионалните организации на магистратите в прокуратурата, с което те се дискредитират, за да бранят един закопаващ институцията ръководител.
Първото твърдение е абсолютно несъстоятелно, защото ако принципните въпроси по върховенството на правото в Европа ни се струват спорни или неясни, то би следвало да се доверим на институциите на Съвета на Европа, а тяхното мнение по темата е заявявано и е недвусмислено в полза на проекта.
Второто твърдение обективно няма как да бъде проверено без произнасяне на Конституционния съд. Постоянно се цитира как становището на ВКС, видите ли, било за противоконституционност, значи е така – някакви там министри на правосъдието ли разбират повече, или ВКС. Но ако погледнете например само последното решение на КС по КД 18/2022 г. (за отказ част от прокурорските правомощия по чл. 145 от ЗСВ да бъдат обявени за противоконституционни), ще видите, че там КС не е съгласен със становището на ВКС по делото. Т.е. нещата с потенциалната противоконституционност по доста комплицирани въпроси няма как да бъдат изначално толкова ясни, след като дори съдиите от КС и ВКС са на различни мнения.
Т.е., първо, въпросът с противоречието с Конституцията е без никакво съмнение най-малкото спорен (аз съм защитавал многократно тезата, че за да се избегне драмата, много по-добрият вариант би бил конституционни промени, които и без това се налагат за решаването и на други въпроси, но има политически реалности). Второ, дори и КС да се произнесе, че някакви аспекти на механизма за независимо разследване на ръководителите на прокуратурата противоречат на Конституцията, това нито ще означава, че той не е добър, нито че не съответства на стандартите за върховенство на правото и ефективна и справедлива система на наказателно правосъдие, които ИЗИСКВАТ СЪЗДАВАНЕТО МУ. Ще означава точно обратното, че нашата Конституция противоречи на тези стандарти, след като не може да допусне достатъчно законови гаранции за независимо разследване на българския главен прокурор.
Прочее, непрекъснатото рефериране към положението, че подобен механизъм едва ли не не се налага, защото формално нямало проблем и сега всеки прокурор да ръководи разследването и да обвини главния, а в изпълнение на принципа за разделение на властите разследването пък трябвало да се провежда от следовател от съдебната власт, а не от орган на изпълнителната власт, издава дълбоката житейска несъстоятелност на тези аргументи, встрани от всякакви правни тези. Защото именно това положение, което уж няма нужда от промяна, доведе до делото „Колеви срещу България“.
Още по-смущаващо става, когато и ръководството на прокуратурата, и професионалните организации в нея конспиративно обвързват съвсем легитимните политически опити (впрочем именно в изпълнение на европейския стандарт за по-ефективно и справедливо наказателно правосъдие) за търсене на органичаване на прекомерната власт на главния прокурор във ВСС и в прокуратурата, почти пълната безконтролност по отношение на това как се осъществява обвинителната функция и фактическия имунитет на главния прокурор от наказателно преследване с някакъв „противодържавен заговор на тъмни елементи“. Който „заговор“ всъщност се пресъздава с наратив от вестникарска публикация, а не с правни средства, при изцяло неясна достоверност на източниците на така и не съвсем ясните твърдения.
Поведението на съсловните организации в прокуратурата да повтарят безумните конспиративни тези на ръководителите ѝ някак води до заключението, че когато главният прокурор е потенциално дори и „пострадал“ от някакво разследвано престъпление, а не само твърдян извършител, няма кой и как да проведе независимо разследване, а то ще бъде изцяло подчинено на дневния ред на ръководството.
Свидетели сме на въвличането на цяла една институция в градежа на паралелна реалност в интерес единствено на Гешев и няколко души около него.