Крум ЗАРКОВ
Кабинетът „Желязков“, който някои все още настояват да наричат „кабинет на малцинството“, всъщност разчита на устойчивата сигурна подкрепа на поне 131 народни представители – тези на ГЕРБ, на „ДПС – Ново начало“, на БСП и „Има такъв народ“ (ИТН). Тази конфигурация е бетонно здрава – въпреки уж принципно приетия „санитарен кордон“, въпреки дългогодишната позиция на ГЕРБ „никога с ДПС“ и въпреки доскорошното противопоставяне на БСП и ИТН срещу „модела ГЕРБ“. Скрепеното разбирателство между Бойко Борисов и Делян Пеевски е основата, а безкритичното приемане на тяхното лидерство от по-малките им партньори е условието на това управление. Промяна в уравнението не се очертава.
Лупингите в позициите на управляващите политически сили, довели в крайна сметка до съставяне на правителство, белязаха първите две парламентарни сесии на 51-ото Народно събрание. Днес те са вече общоприет факт, окончателно произвел своя ефект върху общественото мнение. Някои одобряват, други не, но в какви пропорции – това ще разберем едва на следващите избори.
Ето защо именно въпросът дали скоро ще има предсрочни парламентарни избори беляза най-отчетливо началото на новия политически сезон. Получихме ясен отговор – не. Привържениците на „настъпилата стабилност“ след „четиригодишния хаос“, както гласи официалната правителствена пропагандна линия, ще се зарадват на подобно заключение. Но то би било прибързано от тяхна страна, защото на следващите избори ще се оценява не само начинът на сформиране на правителството (който по твърденията на всички управляващи партии им коства политическа щета), а и неговите действия. Пък те не само са неубедителни, а са и структурно предопределени да останат такива.
Свидетели сме на поредния български политически парадокс: Правителството ще продължи да съществува, защото е слабо. Слабостта на Министерския съвет е едновременно управленска, политическа и стратегическа.
Управленската слабост се демонстрира всекидневно – с неспособност да се овладее ръста на цените, да се удържи бюджетният дефицит, да се начертаят навременни и убедителни мерки за задълбочаващата се криза с водата, да се отговори адекватно на битовата несигурност в страна, където деца се превръщат в „локали“ или в обвиняеми, че пребивават полицейски началници. Всъщност с изключение на влизането в еврозоната, което е резултат на 20-годишни последователни усилия на множество правителства, днешният кабинет не може да се похвали нито с успех, нито дори със сериозна инициатива.
Политическата слабост се изразява в системното унижение на министър-председателя Росен Желязков от тези, които следва да го подкрепят. Оставен на втора линия при неотдавнашното посещението на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен у нас, премиерът дори не е информиран за пътуването на своя заместник и срещите на възможно най-високо ниво в Китай. За липсата на достатъчно уважение към Желязков говори и много острият отговор на БСП на неговото половинчато разграничаване от въпросната китайска визита. „И на нас не ни е приятно да го слушаме как приказва на украински“, беше една от лансираните тези, с която от БСП се присъединиха към острата критика на „Възраждане“ срещу премиера на правителството, в което участват.
Най-важна обаче е стратегическата слабост на МС, доколкото тя предопределя предишните две. Неубедителното поведение на кабинета не e плод на некадърност, неспособност или незнание. То е осъзнат избор на премиера и неговите министри – тяхна стратегия за оцеляване на поста.
Правителството „Желязков“ не е в състояние да си позволи да подеме инициатива или да реши проблем, преди това да му бъде публично заръчано от Делян Пеевски. То трябва с поведението си да подплати и дори докаже разказа за „единствения политик в България, който работи за хората“. За да получи подкрепата, без която не може, правителството е задължено да слуша и скоростно да изпълнява. Може и да му минава мисълта, че „Магазините за хората“ надали ще повлияят на инфлацията, но пък вероятно ще се превърнат в източник на вицове и скандали. Възможно е също така да се колебае за ефективността на поредния борд за справяне с водната криза. Но дори и да е така, ние няма да разберем, защото още в първия парламентарен ден за новия сезон им бе ясно заявено, че подкрепата ще трае, докато се демонстрира „чуваемост“.
Няма начин премиерът или министрите да се проявят сериозно където и да било, без предварително да осигурят почетно място за Бойко Борисов там. Най-видно е това на международната сцена, където лидерът на ГЕРБ е посрещан (от Реджеп Тайип Ердоган) или посреща (Урсула фон дер Лайен) като най-висш държавен ръководител (какъвто всъщност е). Проявите на личния авторитет на бившия министър-председател са без съмнение в ущърб на този на настоящия, но въпреки това те са улеснени и организирани от правителствените служби – нещо, на което Борисов отвръща с хапливата ирония на „обикновен депутат“.
Росен Желязков знае, че ако понечи да се държи като министър-председател, просто ще престане да бъде такъв. На него като на опитен администратор и политик му е пределно ясно – макар и надали приятно – че по особено парадоксален начин неговото правителство трябва да е слабо, за да е стабилно. Личен залог за него е да не допуска слабостта да е толкова видима, че да компрометира президентския профил, който изгражда – както личи по подчертано институционалното му поведение и говорене в опит да се извиси над всекидневните политически ежби.
В общодържавен план обаче правителствената немощ ще стимулира и усили политическото напрежение както в парламента, така и извън него. С голяма степен на сигурност може да се предвиди, че в следващите месеци правителството ще го има и мнозинството ще се държи, но политическата атмосфера ще се променя в техен ущърб.
А избори, макар не предсрочни парламентарни, все пак ще има сравнително скоро. Президентските избори са след малко повече от година и по всичко изглежда, че на тях ще се разиграва нещо много повече от президентската власт. Може би в тяхната светлина и в такъв времеви хоризонт следва да се разглеждат и оценяват различните опозиционни инициативи.
Вотове на недоверие не биха могли да свалят правителството, но това не ги прави безсмислени. Напротив, ако са добре прицелени и ако си поставят постижими цели, те биха могли да имат важна роля.
Вотът срещу завладяната държава изглежда адекватен, доколкото насочва вниманието към ахилесовите пети на това управление, а те са незаобиколимата фигура на Пеевски и парализата в съдебната власт. Ноторно известното, че двете са свързани, може да послужи за основа на мотивите за него. В случая успехът на парламентарната процедура за недоверие към правителството би следвало да се измерва не по гласовете в негова подкрепа в парламента, а по въпросите, които тя би могла да наложи в обществено-политическия дневен ред за месеците напред.
Ако в следващата година наративът за „завладяната държава“ се превърне отново в основна разделителна линия между политическите сили, днешната властова конфигурация е обречена в средносрочен план.
Двата големи паралелни протеста – този срещу (не)случващото се в съдебната система и този срещу еврото – също надали ще свалят правителството. Но са и важни политически факти, които допринасят за промяната на обществената атмосфера. Още повече че обективни събития – като развитието на сагата с Борислав Сарафов и евентуалното негово титуляризиране за главен прокурор – неминуемо ще доведат до нова протестна мобилизация. Ръстът на цените също е реален проблем с мощен потенциал да измени драстично политическата реалност.
Срещу тези тенденции ролята на правителството ще е на брашнeн чувал. То, ако съдим по досегашното поведение на премиер и министри, е съгласно да я изпълнява. Затова, макар да не може същински да управлява, то най-вероятно ще оцелява в идните месеци до година. Докато в чувала не остане нищо за тупане.