ОТ ВАПЦАРОВ ДО ЖИВКОВ И ОСТАНАЛИТЕ: Цола издала другарите си и явките

От книгата на Анна Заркова „От Вапцаров до Живков и останалите“

ГЛАВА ВТОРА

Нелегалните комунисти били на заплата

„ДОСИЕ

От архивата на Държавна сигурност, 1924 г. Относно: Цола Нинчева Драгойчева

Прякор: Соня Драгойчева

Дата на раждане: 18 август 1898 г. Месторождение: Бяла Слатина Местожителство: неизвестно Политическо убеждение: комунистка

Същата още като ученичка във врачанската гимназия през 1917 г. се очерта като комунистка. Щом си дойдеше във ваканция, събираше в дома си момичета и момчета. Четеше им разни брошури, книги за развитието на комунизма. После беше назначена за учителка в село Соколаре, Белослатинско, и беше пак една от най-дейните комОнистки в околията.

През 1923 г. в септемврийските събития лично тя, когато ги потърси полицията да ги арестува, стреляше с пистолет из прозорците и успя да се укрие заедно със сестра си Гена.

През 1925 г. биде заловена на една жп гара за София под фалшиво име – не Цола, а Соня Драгойчева. При обиска в куфара й бяха намерени оръжия и взривни материали.

Същата година, когато стана атентатът в църквата „Света Неделя“ в София, се Указа, че тя е била една от главните агитаторки. И я Усъдиха на доживотен затвор. След като поживЕ няколко години в затвора, забременЕ – от кого – неизвестно, и роди момче, за което биде помилвана, като й се отмени доживотният затвор. И не след дълго я освободиха завинаги. Детето, което се роди в затвора, се кръсти Чавдар. И тя го изпрати в Русия, дето и сега е там. Не дълго след изпращането на детето в Русия замина и тя. Впоследствие се добрахме до сведение, че тя обикаля европейските държави като пропагандаторка и организаторка на комунизма.

През 1936 г. тя посети за късо Бяла Слатина и пак замина. Същата е забелязана през 1938 г. от гаровия полицай да се качва във влака за София. Оттогава нямаме сведения къде е заминала.

През 1938 г. брат й Никола Драгойчев подаде заявление в белослатинското управление, с което иска удостоверение за неговата сестра, че не се търси и нЕма никаква мешания с полицията. Такова не й се даде.“

Полицейското сведение за Цола Драгойчева е писано на ръка върху печатна бланка – сравнително четливо е, но с правописни грешки.

Подписът на агента от Държавна сигурност не се чете.

Двадесет и шест-годишната Цола Драгойчева впечатлявала със синьо-зелените си очи и стройна фигура.

Пожълтелият лист е под номер 2 в три дебели папки, които съдържат стотици страници с протоколи от разпити, преписи от смъртни присъди, молби и укази за помилване от антифашисткото минало на една от най-забележителните жени във властта след победата на Българската комунистическата партия.

Цола умира на 94 години (26 май 1994 г.), след като е познала кървавата въоръжена съпротива на БКП срещу правителството, глада на интернираните, килиите на смъртниците, меда и горчилката на емиграцията в съветска Русия, благата и коварството в близкото обкръжение на Тодор Живков.

Запазената документация за нейната борческа биография е богата за разлика от тази на други властимащи от времето на Тато. Тя може би не е пожелала, а по-вероятно не е могла като тях да бръкне в архивите на МВР и да извади оттам всичко писано, което я представя в лоша светлина.

Но и в старите книжа за Цола има липси, подсказват познавачи на архивите.

Да, има и те се отнасят до нещо интимно, за което тя беше най-одумвана приживе. В многобройните донесения за личния й живот, който полицейски агенти са държали непрекъснато под око, няма категоричен отговор на избягвания от самата нея въпрос – кой е бащата на сина й.

В затвора ражда син на име Миро, прекръства го на Чавдар

„ЗАЯВЛЕНИЕ
До Директора на Софийския централен затвор От Цола Драгойчева, 20 декември 1929 г.
Г-н директоре, с настоящето ви моля да наредите да бъде издадено едно удостоверение, че детето ми Миро Драгойчев е родено на 25 декември 1925 г. в Пловдив и е останало при мен в тукашния затвор до 1928 г.
Това удостоверение се изисква за нуждите на преброяване населението в страната.“

„УДОСТОВЕРЕНИЕ
3 януари 1930 г.
Управлението на Софийския централен затвор удостоверява, че затворничката Цола (Соня) Драгойчева е била задържана на 27 май 1925 г. в Пловдивския окръжен затвор с постановление на пловдивския полеви военен следовател по следствено дело №45/25 г., по което впоследствие по наказателно дело №429/25 г. на Пловдивския полеви военен съд е осъдена на смърт чрез обесване. Което наказание с резолюция от 30.01.26 г. на Н.В. Царя е заменено с доживотен тъмничен затвор.
Същата на 25 декември вечерта към 10 часа като арестантка в Пловдивския затвор се е освободила от бременност с отроче от мъжки пол, на което е дадено име Миро, и на 25 юни 1926 г. е преведена в поверения ми затвор. Със себе си е донесла и детето Миро, което е престояло при нея в затвора до началото на 1928 г.“

Не една тайна се крие в архивите!

Оказва се, че синът на Цола – известният хирург Чавдар Драгойчев (вече покойник), е имал по рождение друго име – Миро. Майка му по-късно сама го е преименувала – това става ясно от един „въпросник“, който тя е попълнила собственоръчно на 29 април 1936 г. Тогава за пореден път е била арестувана – този път, за да даде обяснение защо е била в Париж и Берлин и откъде са паричните суми, които получава редовно от Русия.

На въпроса, който се отнася до семейното й положение, Цола отговаря:
„Вдовица.“
И по-нататък:
„Име и презиме на съпруга: инженер Стефан Тодоров, умрял.
Колко деца има: едно. Име на детето: Чавдар.“
В трите тома с полицейската разработка за Цола Драгойчева соченият от нея като съпруг Стефан Тодоров се споменава само още веднъж – в една квитанция от 6 април 1926 г., с която от Пловдивския затвор изпращат на Държавна сигурност заловени у нея „конспиративни писма, изпращани от някой си Стефан Тодоров от Виена“.

Толкова.

Името Стефан е вероятно измислено. Писмата от него ги няма в архива и няма как да се види за любов ли пише в тях или за комунизъм.

„ПОВЕРИТЕЛНО
От Прокурора при окръжния съд
До Директора на Централния затвор
С настоящето отправям питане до доверените ви затворници от кого е забременяла Цола Драгойчева в Пловдивския окр. затвор!“

И да е бил приложен отговор на това питане в пожълтелите папки, той е изваден оттам. Доста от бележките вътре не са прономеровани и прошнуровани.

Два пъти я осъждат на смърт

В няколко удостоверения, издадени от МВР, се уточняват подробности от арестантското битие на Цола. Според тях тя поне 5 пъти е задържана под стража и е осъждана 3 пъти – веднъж на 15 години затвор и 2 пъти на смърт.

„СВЕДЕНИЕ
През 1923 г. Цола Драгойчева е задържана и пратена в затвора за участие в Септемврийското въстание. Лежала до амнистията през 1924 г.
На 1 септември 1924 г. е задържана с оръжие в ръка като член на военната организация на БКП. Лежала във Врачанския затвор и после въдворена на местожителство в родното й село.
На 17 май 1925 г. е задържана в Пловдив. Дала показания пред военен следовател от 22 страници на пишеща машина. В тях описала подробно дейността на БКП и порицала управлението й. Осъдена е на смърт като членка на Окръжния комитет на БКП, който готви военен преврат.
През 1932 г. е амнистирана.
На 29 април 1936 г. е задържана във Враца във връзка с получаване на суми, изпратени от СССР. Тя обяснява, че парите са от брат й Цено Нинчев, инженер в Русия, който се грижи там и за сина й. А в Париж ходила да се лекува в нервна клиника.
На 17 юни 1937 г. е задържана в Дирекцията на полицията след обиск с намерени изрезки от комунистически вестници.
На 13 март 1938 г. като опасна комунистическа функционерка е въдворена в Малко Търново. Заминава после с аероплан за СССР.
На 15 октомври 1940 г. се връща със съветския параход „Сванетия“.
На 28 август 1941 г. е задържана за комунистическа вредителска дейност срещу участието на България във Втората световна война на страната на Германия. Из- пратена в концлагера „Свети Никола“. Избягала оттам през декември.
През 1942 г. е осъдена задочно втори път на смърт от Софийския военнополеви съд в процеса срещу ЦК на БКП.“

След победата на червените на 9 септември 1944 г. Цола става първата жена – министър в България. Оглавява последователно Отечествения фронт, Министерството на пощите, депутат е в 11 Народни събрания. Ако това е награда за репресиите, които е изтърпяла от предишния режим, тя я заслужава.

Другарката Драгойчева признава: Парите погубиха партията

„ПРОТЕСТ
До Народното събрание
От Цола Драгойчева, Христо Михайлов, Боян Българанов
Г-да народни представители, вече 2 месеца откакто бяхме вдигнати от домовете си и интернирани в Малко Търново от полицейските власти… Всички сме болни. Живеем в крайно нехигиенични квартири, с големи усилия намираме храна, няма гостилници, няма аптеки, няма медицинска помощ.
Нямаме никакви средства и сме осъдени на хронически глад, което ще ни докара до трагичния край на един от интернираните, който умря.“

„ЛИЧНО ПОВЕРИТЕЛНО
До Директора на полицията
Във връзка с бягството на интернираните Цола Драгойчева и Рада Ноева от лагера „Свети Никола“, Асеновградско, съобщавам: Старши стражар Иван Зархулев се е помъчил да влезе в интимни отношения с интернираните жени, много често е пиянствал, като в нетрезво състояние ги е викал, обяснявал се е и при положение че не може нищо да направи, започвал шамари и ругатни. В деня, когато са избягали гореспоменатите, Зархулев е наредил преместването им от една стая в друга. Същата вечер бил много пиян и не можал да вземе мерки против побегването им.“

Като затворничка Цола неведнъж е наказвана с карцер, става ясно от запазени заповеди на надзиратели.

„Пловдивски окръжен затвор, 28 ноември 1925 г.

Арестантката Цола Драгойчева си е позволила да дава бележки за някой арестантин от друг затвор чрез прехвърлянето на такива през прозорчето на осъдените на смърт. За което й деяние ЗАПОВЯДВАМ: Същата да бъде лишена за 1 месец от кореспонденция…“

Кой ли е затворникът, на когото е писала Цола?

Тя е родила 7-8 месеца, след като е била прибрана в килия и впоследствие осъдена на бесилка. Доста хора смятат, че е заченала нарочно зад решетките, за да я помилва Негово величество като родилка. Но други са на мнение, че Цола е носела дете под сърцето си в онзи 17 май 1925 г., когато заявява, че ще направи самопризнания, предава другарите си и порицава партията.

„В дейността на нелегалната компартия след септемврийките събития не остана капка морал. Стигнахме до самоизтребление дори. Парите погубиха партията! Зачестилите убийства от наша страна помрачиха разума“ – разкайва се Цола пред дознателя.

Предателството

Факсимиле от заявлението, с което затворничката Драгойчева декларира, че е родила син и му е дала име Миро.

„ДОЗНАНИЕ
Именувам се Цола Нинчева Драгойчева (Соня), 26- годишна.
В качеството си на искрена комунистка и революционерка аз преценявам досегашната ми дейност в партията така:
Първо: Дейността на нелегалната компартия след септемврийските събития (работническо-селското въстание срещу правителство през 1923 г.) се изрази не в просветна дейност сред масите, а в бърза военна подготовка. На някои места в страната поради гористата местност и близост до границата тази дейност даваше вид на най-подходяща. А социалните условия и затрудненото международно положение на България идеха да насърчат една авантюристична тактика.
Второ: Зачестилите убийства както от наша страна, така и от тая на властимащите внесоха в борбата разярение, помрачиха разума. Капка морал в борбата не остана, дори се стигна до взаимно изтребление. Големият брой на скъпите жертви не можеше да не спре вниманието на искрения общественик.
Трето: Понятието за революцията изгуби своята чистота поради изнасилването на събитията и преголямото желание на земеделците в единния ни фронт да завземат час по-скоро властта.
Четвърто: С нашата тактика ние заздравихме позициите на противника.
Пето: Четническото ни движение има големи отрицателни черти. В неговите среди често се вмъкваха криминални престъпници и вършеха деяния, които подравяха авторитета на партията.
Шесто: Парите в партията оказаха много пагубно влияние. И при най-елементарно възлагане на член на партията на каквато и да било работа той чакаше възнаграждение. Партийни членове гледаха на партията като на сиропиталище. Това създаваше дух на разложение. Комунистическата партия не можа да създаде свой морал, с който да се опълчи срещу буржоазния. Ето защо аз идвам до убеждението, че досега следваният път от партията е пагубен за работничеството и нацията. Да се кара по този път е безумие от политическо гледище.“

Това са първите редове от един протокол за разпит, останал скрит в архивите на МВР досега.

Пожълтелите страници, изписани на машина, са 48 на брой и носят датата 17 май 1925 г.

Цола Драгойчева току-що е арестувана по обвинение, че е член на пловдивското областно ръководство на БКП, което готви въоръжен преврат. Неочаквано пред военния полеви следовател тя прави пълни самопризнания, разкайва се и посочва поименно другарите си, паролите, явките.

Изследователи на биографията й изтъкват, че тя е била бременна тогава. След 7-8 месеца на 25 декември 1925 г. в затвора се ражда синът й Миро, прекръстен после на Чавдар. Може би мисълта за детето, което носи под сърцето си, я е подтикнала към равносметка или просто я е накарала да направи опит с предателство да се спаси от смъртно наказание.

Ето какво разказва тя, като осъжда политиката на своята партия и издава на полицията съратниците си:

„Родом съм от Бяла Слатина, завърших гимназия във Враца и висш педагогически курс в София. Учителствах две години. Септемврийските събития ме свариха директорка на училище в село Соколаре. Имаше нареждане всички, взели участие в преврата, да бъдат уволнени. Същото сториха и с мен. Същевременно ме задържаха. От затвора излязох през април 1924 г. като амнистирана.
У дома престоях до юли, а оттам по покана на другарката ми Вела Пискова й отидох на гости. Поканата се оказа претекст да бъда ангажирана в партийна работа. Вела ме изпрати с парола при Боян Българанов, който ме посрещна на гарата в Пловдив. Той ми даде пръв обяснение в какво се състои моята работа и тая на другите в областния щаб на БКП.
Аз бях изпървом куриерка до центъра, а после станах заведущ връзките. Длъжността ми се изразяваше в това да уредя явки, адреси, да водя кореспонденция, да намеря квартири за постоянно живущите в областта комунистически функционери, за проходящи такива и куриери.
Най-лесно си уредих връзки с центъра в София, защото знаех адреса на явката: Рафаел Юлзари, ул. „Три уши“ №16.
Друга явка: Книжарница на Петко Напетов до Централната поща с парола: „Много здраве от Николинка“, отговор: „Николова ли?“
В Пловдив наредихме явка при д-р В. Костов с парола „Стадам от минингит“, отговор: „Епидемически ли?“
Явката за окръзите бе: колониален магазин „Петров- Бояджиев“ с парола „Много здраве от Паун“, отговор: „Говедаров ли?“
Явката при доктора не смятахме много сигурна. Ето защо, когато ще идва човек от центъра, ние получаваме телеграма един ден по-рано: „Изпращам ти коли. Евгения“
Аз и Жорж – Неделчо Димитров, който дойде с мен по поръчение от центъра в Пловдив, се срещнахме със старозагорския окръжен Стефанов, той ни остави 15 000 лева и замина зад граница. Остави заместник, който се подписваше Герас Мислех. Мислех, че е псевдоним, но като биде арестуван, разбрах, че това е собственото му име. Адресът за писма беше до Господин Папазов, кръчмар от Стара Загора. Него го арестуваха. Ние с Жорж поехме работата в Пловдив, защото областният Христо Гюлеметов бил подгонен. Него пък го убиха.
Изпратиха ни от Стара Загора минноподривник.
Казваше се Маслинков.
Явката в Стара Загора беше: Паун Канев, квартал „Гебран“, парола: „ Как вървят хамсиите?“ – „Горе- долу“.
За Хасково ми съобщиха да пиша писмата до обущарница „Идеал“. Заведущ връзките там е Васил Хаджитанев, парола: „Тука ли е Васко?“, отговор: „Ще го намерим.“
В Пловдив заведущ връзките беше Иван Сербезов. Въпреки искреното му желание да работи правеше опущения, ето защо Стефан Казаков пое тая работа. До центъра ходеше куриерката Мара Душева, а по окръзите – Иванчо Сербезов. Куриери аз намерих посредством Сербезов. Изпратих го при Томата Матанов да му иска неподозирани от полицията лица.“

В протокола от разпита следват имена на куриери – Мара Русева, Георги Иванов… След като ги изрежда, Цола разкрива пред военния следовател тайнописа на нелегалите.

„Писмата се пишат с открит и закрит текст. Закритият се пише с особено мастило между редовете на срещната чиста страница. За да се изгуби смисълът, в писмото се вмъкват шифровани думи. Шифърът беше следният – вместо Б пишем А, вместо В – Б, вместо Г – В. Например София я пишем Рнузю.“

По-нататък Цола изрежда за протокола щатовете в областните и окръжните организации на БКП и назначените на тях хора.
„Пловдив: Областен шеф на щаба – Христо Михайлов, помощник областен – Христо Иванов, заведущ въоръжението – Неделчо Димитров, заведущ връзките – Цола Нинчева. Пловдив-окръг: Окръжен военен ръководител Стефан Казаков, заведущ връзките Иван Сербезов. Стара Загора: Гарасим Папазов е окръжен военен ръководител. Хасково: Заведущ връзките е Васил Хаджитанев. Като областен се подписва някакъв Стефан, дали това е пак Хаджитанев, той ще каже.“

По онова време страната е разделена на пет революционни области – Софийска, Пловдивска, Варненска, Врачанска, Бургаска, става ясно от показанията на Цола. Всяка от тях си има разузнаване.

„Разузнаването има 3 подразделения: военно, политическо и контраразузнаване – пише предателски другарката Драгойчева. – Военното има за цел да разбере във всеки населен пункт каква войска има. Политическото – да се проучат другите партии и настроението в редовете им. А контраразведката трябва да влезе във връзки с общината, „Обществената безопасност“, правителствените организации и да вербува хора в тях.“

Цола успяла да вербува агент от „Обществената безопасност“ – страшилището за комунистите, където командва Гешев, суперполицаят. Но в крайна сметка се усъмнила, че той е провокатор, и скъсала с него. Тъй или инак тя го издава:

„Ганчо Георгиев веднъж ми каза, че имал приятел в „Обществената безопасност“ – агента Донов, който може да ни потрябва. Предложихме на Донов да ни даде списъка на другите агенти и да ни предупреждава за арести. Той отговори, че списъкът се държи заключен, а за второто не обещавал, тъй като към него се отнасяли недоверчиво. Помислих, че не е искрен, защото иска парично възнаграждение, затова му предложих, обаче той отказа. Прекалено полюбопитства за нашите работи. А веднъж ни предупреди, че едно лице на отговорна длъжност в софийската нелегална организация е усилено търсено от властта. Запитах има ли такъв функционер, отговориха ми с „не“. Тогава изолирахме агента. Казах на Ганчо да му каже, че напускам града.“

Равносметката: „Потоци кръв се ляха по нареждане от БКП“

Относно комунистическите чети, въоръжението и терористичната им дейност Цола е пестелива на думи при разпита. Може би защото знае, че признанието за съпричастие към тях би й донесло по-тежко наказание.

„Предназначението на четите беше да всяват смут у противника. Брациговската чета е вече избягала в чужбина. Стрелчанската сега е около Ихтиман. Хасковската, Митьоганевата, не ни е търсила, нито ние нея…
За терористичната дейност получихме окръжно, че всеки окръг трябва да има от 3 до 6 души терористи. Тяхната дейност трябваше да се състои в пречистване на нашите среди от провокатори и избиване на по-видните личности от средите на управляващите. С тая работа беше натоварен Жорж, завеждащият въоръжението. Аз зная само, че търсеше терористи и поиска суми за издръжката на трима. Жорж ще каже какво е свършил. Минноподривното дело имаше цел да се разрушат мостове и сгради. Но аз не съм уреждала канали за оръжие и взривове. Жорж го правеше… Ние получавахме нареждания от военния отдел на ЦК да започнем системен терор в дните, когато се разплиташе нашата организация. А от партийния отдел ни пращаха окръжни да не предизвикваме противника, тихо, внимателно да организираме работниците. От една страна – терор, от друга – внимателност. Имаше явен конфликт в ЦК.“

Колко струва един идеал

Цола завеждала финансите на комунистическите организации в Пловдивско, Старозагорско и Хасковско. Многозначителен е разказът й за тях:

„Имах месечен бюджет. За Пловдивска област – по 3 хиляди лева за 4 души от областния щаб, 2 хил. куриерски, 3 хил. квартирни и 10 хил. непредвидени. За Пловдивски окръг – 9 хил. за щаба плюс куриерските и квартирните. За Стара Загора и Хасковско – пак така.“

Нелегалните функционери значи са получавали по 3 хиляди лева заплата. Хич не е малко, като се има предвид, че суперполицаят Гешев със заповед от юни 1925 г. е назначен за агент четвърта категория в потерята за преследване на разбойници в „Обществената безопасност“ срещу 80 лева дневно възнаграждение, т.е. около 2000 лв. месечно.

Цола Драгойчева продължава:

„За организационни тройки се даваха по 1000 лв. на човек. Хасково имаше 4 тройки – 12 000 лв. Стара Загора – 4 тройки, пак 12 000 лв. Тези суми редовно ни се даваха и когато имаше извънредна работа, искахме допълнително пари.“

А в продължение на 45 години ни уверяваха, че комунистите били безкористни идеалисти!

Ето оценката на Цола за тях:

„Аз дълбоко се взирам в делата си и тези на другарите ми и си казвам: Защо бе всичко това? Нима ние тръгнахме по пътя на неравната борба, като жадувахме потоци кръв? Не. Ние започнахме с крепката вяра, че ще задържам напуканата ръка на работника и с нея ще изградим утрешен ден. Но уви. Изгревът на работничеството не дойде. И ако продължаваме да мислим, че сме на прав път, още много потоци кръв ще изцедим от гърдите на народа. С авантюристичните наклонности на няколко луди глави… Но историята не търпи шеги и насилия и вместо ние да й извием гръбнака, тя ни изпочупи костите. Затова сме притиснати днес от желязната ръка на закона.
И каква сметка да дам аз за моята сляпа вяра в комунизма?
Аз чувствах, че ние не церим, а нанасяме все по-дълбоки рани на народа, чиито сили изтощихме.
Сега не ми остава друго, освен да поискам припадающия ми се дал от наказание за тая безумна тактика. Мнозина мислеха като мен и изпълняваха безпрекословно едно безумие. Върхът му беше атентатът в църквата „Света Неделя“!
Но какво сме криви ние, слепите идеалисти, да плащаме греховете на безумни атентатори?
Аз не пиша това да оплаквам своята участ, не тя е най-тежката. Пиша го за ония, на които обещавахме щастие, а ги тласнахме към мизерия. За ония бащи и братя, които от сляпо доверие към някаква магическа сила се хвърлиха безогледно във вихъра на борбата. Моята последна дума е, че за стореното от мен е недостойно да прося милост.
Чакам справедлива присъда, каквато ми се полага като престъпница спрямо буржоазната държава.“

За терористичната си дейност Цола Драгойчева е осъдена на смърт чрез обесване.

Изпълнението на присъдата й се отлага, защото е бременна.

По-късно, след като ражда в затвора син, тя е помилвана от цар Борис.

Три пъти се разминава с любовта

Досието на Цола определено разкрива, че на революционерите от близкото минало нищо човешко не им е чуждо. То разбива мита, че като затворничка тя е била жестоко изнасилена от надзирател.

Във вестник „Труд“ (октомври 2010 г.) журналистката Валентина Петкова разказва, че този мит е създаден от френския хуманист Анри Барбюс.

Французинът е впечатлен от съдбата на българската революционерка, която чака дете, и иска среща с нея. После застава начело на мощно медийно застъпничество на международната общественост – смъртната й присъда да бъде отменена.

Историчката от БАН Илияна Марчева, която години наред изследва живота на най-одумваната у нас антифашистка, хвърля още светлина върху личните й тайни. Според събраните от нея данни, когато арестуват Цола, тя е вече бременна от първата си голяма любов.

Той се нарича Неделчо Манев. Двамата се срещат през 1924 г. във Варна, където им е възложено да работят за ново въстание след неуспеха на Септемврийското от 1923 г.

Цола и Неделчо са родени на една и съща дата – 18 август 1898 г.

И двамата са зодия Лъв, и двамата са красиви. Тя е със синьо-зелени очи и крехка, стройна фигура. Когато посещава обществената баня, жените със завист оглеждат тялото й.

Първата любов на Цола – Неделчо Манев, който е баща на сина й Чавдар.

Любовта им трае около година.

Разривът настъпва в затвора, където Неделчо е набеден, че е предал организацията. По-късно се оказва, че не той, а Тодор Кожухаров е агент-провокаторът.

Но в килията Цола е в неведение и на очната ставка с любимия му удря шамар. Зачерква го от живота си завинаги.

След провала в личния и професионалния си живот прави неуспешен опит за самоубийство. А Неделчо намразва до такава степен, че до края на живота си не казва на сина си Чавдар кой е неговият баща. Така твърди самият професор Чавдар Драгойчев в книга, посветена на майка му.

Синът на Цола, д-р Чавдар Драгойчев, тайно от майка си открил кой е неговият баща.

Все пак, когато Неделчо Манев умира през 80-те години на миналия век, Цола се разпорежда да пратят от нейно име цветя на погребението.

Момченцето си тя отглежда в затвора до тригодишната му възраст. След това го изпраща в Москва, в дом за деца на чуждестранни комунисти. Там Чавдар живее и учи до 1945 г., когато е двайсетгодишен. Когато се прибира в България, близки на майка му – без нейно знание – му помагат да открие баща си.

По онова време Неделчо Манев, който е един от основателите на Съюза на журналистите и Съюза на преводачите, вече е женен и има дъщеря Светла. С нея Чавдар поддържа братски отношения до смъртта си. Изглежда, че през целия си живот той носи болката на дете, пренебрегнато от майка си заради политическата й кариера.

Седем години Цола Драгойчева прекарва в различни затвори.

Веднага след като получава амнистия през 1932 г., заминава за „пролетарското отечество“, както комунистите наричали СССР.

Лекува се в Крим, а после следва в Международната ленинска школа към Коминтерна. Става международно известна заедно с функционерките Долорес Ибарури, Ана Паукер и Стела Благоева, които са нейни познати. Обучава се за конспиративна работа. Опознава лъскавата страна на съветския партиен живот. Почти всички дейци на Коминтерна живеят тогава в хотел „Лукс“ в Москва, включително Георги Димитров и Васил Коларов…

В ония години Цола среща втората си голяма любов, с която също се разминава.

На Витошката конференция през 1937 г. другарката Драгойчева е избрана за член на ЦК на нелегалната комунистическа партия. По това време България въстановява дипломатическите си отношения със СССР и у нас гостува съветският футболен отбор „Спартак“. Цола изпраща футболистите на самолета и изненадващо отлита с тях за Москва. Заради един от тях.

Но партийната кариера по-нататък я обсебва, поглъщайки повечето от емоциите и от времето й.

Според историка Илияна Марчева в периода 1944— 1945 г. чужди журналисти я определят като „истинския управител на страната“. Канадското списание „Магазин дайджест“ я нарича Лейди Сталин.

Впрочем Марчева е скептична към самопризнанията на Цола Драгойчева, които излизат от архивите.

„Абсолютно е неясно нейни ли са думите в тези 48 страници – казва тя, – или са скалъпени и са й поднесени за подпис. Необяснимо е как тогава, през май 1925 г., Цола се е разочаровала толкова много от комунистическата партия, а след това й посвещава живота си. Няма логика.“

Историчката е почти сигурна в едно: че по върховете на БСП са знаели за дознанието, което компрометира „желязната другарка“, нарочно са го пазили и са го използвали за шантаж. Тя е била наясно с това, но не е била толкова близка с Живков, за да му каже: „Дай и аз да си изчистя биографията.“

До последните дни на живота си Цола Драгойчева бе на трибуните редом до Тодор Живков в деловите президиуми.

Тъй или инак, когато е на върха на комунистическата йерархия, Цола изживява третата си голяма любовна радост. Или поне така твърдят изследователи на биографията й. Според тях нейният избраник получава неодобрение от хората, които я обкръжават.

Може би затова тя се разделя с него и остава сама до последния си ден.

Любимата й съветска страна отминава кончината й на 23 май 1993 г. с мълчание. Затова пък лондонският вестник „Таймс“ публикува некролог, не по-малко внушителен от този, който съчиняват другарите й в България.

Posted in Моите книги, От Вапцаров до Живков и останалите and tagged , , .

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *