ОТ ВАПЦАРОВ ДО ЖИВКОВ И ОСТАНАЛИТЕ: Разстрел за страх в партизанските отряди

От книгата на Анна Заркова „От Вапцаров до Живков и останалите“

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

И Добри Джуров се огъва след изтезание

„ПРИСЪДА
В името на Негово величество Симеон Втори, цар на българите

От 29 ноември до 9 декември 1943 г. в открито съдебно заседание Софийският военен съд намери следното за доказано:

През 1925 г. с решение на Върховния касационен съд Българската комунистическа партия (БКП) беше призната попаднала под ударите на член 1 от Закона за защита на държавата (ЗЗД) и беше разтурена.

Нейните цели бяха и си остават противодържавни: Действайки под заповедите на Третия интернационал да спечели гражданите в нашата страна за комунистическата доктрина, да ги организира и в да- ден момент да ги хвърли в кървава гражданска война – със саботажи, въоръжени четнически действия, материални и морални разрушения, бунтове и масови избивания.

Целта на комунистите е да съборят и унищожат днешния ред и управление на страната и да го поемат те по образеца на болшевишкия Съюз на съветските социалистически републики (СССР).

Въпреки че беше разтурена, БКП без всякаква промяна на своите идеи, цели и средства продължи да съществува под различни наименования – отначало като Българска работническа партия (БРП), а когато и БРП беше разтурена със закон през 1936 г., тя продължи своя живот пак като БКП по нелегален и конспиративен начин.

Нелегалната БКП опаса страната с мрежа от свои формации – централни комитети, окръжни комитети, районни сектори, подсектори, групи, Работнически младежки съюз (РМС), Български общонароден студентски съюз (БОНС) и др.

Дейността на тези формации, получаващи директиви от болшевишкия СССР, получи особено силен тласък след обявяването на войната между нашата съюзница Германия и СССР през 1941 г. От този момент и до сега тя премина в най-активни действия – избивания на граждани, административни органи и военни чинове, палене на складове, разрушаване с взрив на жп линии, постройки и други такива.

Още през февруари 1943 г. функционери на БКП забегнали от местата, където са живели, и сформира- ли въоръжен с пушки, пистолети и бомби партизански комунистически отряд, действащ в Стара планина, около връх Мургаш.

Тоя отряд бил наименуван от самите негови членове „Чавдар“. Бил командван от командир с негов помощник, който заедно с назначени от командира други лица водел партизанската дейност и бойната подготовка. А именно – акции с оръжие, охранителна и разузнавателна служба, снабдяване с хранителни припаси и санитарни материали чрез покупки и кражби, както и саботажи против властта и подготвяне на населението към масови въоръжени бунтове.

През нощта на 11 срещу 12 юли 1943 г. хората от четата „Чавдар“ и функционери от София успели да организират кражба на оръжие от военната фабрика в София. Натоварили един военен камион със задигна- тото оръжие и военни дрехи и се отправили през село Чурек за Балкана, за да приберат задигнатото в бивака на бандата.

Към село Долни Богров обаче камионът претърпял катастрофа. Властта влязла в дирите на крадците – бандити комунисти, и успяла една част от тях да залови, а други да избие.

На 14 юли 1943 г. пак четници от тази банда заловили и обезоръжили двама общински агенти и един униформен полицай от село Литаково, Ботевградско, кои- то били изпратени да заловят един от ятаците на бан- дата. След като обезоръжили горните лица, бандитите ги повели да им прочетат присъдата – техните, на бандата „съдии и прокурори“. Из пътя те заповядали на полицая Радко Киров да съблече униформата си, която един от бандитите облякъл. След което един от разбойниците – а именно помощник-командирът на бандата „Чавдар“, дал изстрел с пистолета си в гърба на Радко Киров. Пронизан от куршума, той паднал на земята агонизиращ. Друг от бандитите го доубил, като стрелял с пистолет в сляпото му око.

Двамата агенти – Илия Караджов и Димитър Кьосев, били отведени в плен в бандата. На 30 юли 1943 г. Кьосев успял да избяга, използвайки непредпазливостта на една еврейка, четничка от „Чавдар“, оставена да го пази с напълнена пушка. Караджов успял да стори същото едва на 12 август същата година, използвайки небрежността на останалата да го пази друга еврейка четничка. На 17 срещу 18 юли 1943 г. същата банда „Чавдар“, разделена на няколко групи, нападнала тунела на жп линия до село Макоцево с цел, след като избие охрана- та на тунела, да открадне една част от намиращите се там взривни материали, за да ги използва за бъдещи саботажи. С друга част от взрива искали да вдигнат във въздуха тунела. След продължителна престрелка те били отблъснати от охраната на тунела. Изтеглили се, оставяйки на мястото множество изстреляни гилзи от пушки и пистолети, патрони, една бойна бомба бухалка, едно електрическо фенерче и един каскет. В тъмнината успели да се отскубнат и укрият.“

По наказателното дело №1655/43 г. са подсъдими около 15 души, сред които и жени. Десетима от тях са заловени след неуспешния опит за кражба от военната фабрика. Останалите получават задочни присъди – смърт чрез разстрел.

Отсъстващите смъртници се издирват безуспешно до смяната на режима през есента на 1944 г.

Сред тях е Добри Джуров – най-прославеният партизански командир, най-дългогодишният военен министър от времето на социализма.

Той е роден на 5 януари 1916 г. в село Врабево, Ловешко. Учи в Семинарията, но е изключен от нея зара- ди членството си в РМС. Става член на забранената тогава комсомолска организация през 1932 г. А пет години по-късно е приет в преследваната от Държавна сигурност БРП (к) – Българска работническа партия (комунисти).

За участието си в съпротивителното движение по време на Втората световна война Добри Джуров получава след 9 септември 1944 г. безрезервно признание и слава. Дадено му е военно звание „армейски генерал“. Обявен е за „Герой на Народна република България“. От 1962 до 1990 г. чак е министър на народната отбра- на. Същевременно е член на вездесъщото Политбюро на ЦК на БКП и народен представител в Шестото, Седмото, Осмото, Деветото и Великото Народно събрание. До смъртта си през 2002 г. е уважаван – както от червените апаратчици и старите си бойни другари, така и от новите демократи.

Полицейското му досие е сравнително богато. Между кориците му са подробно описани партизанските отряди – и от гледна точка на техните организатори, и от позицията на правосъдието и органите на реда тогава.

Ето как съдебният състав под председателството на капитан Стефан Попов е видял през 1943 г. ролята на Добри Джуров в тях:

„Добри Маринов Добрев-Джуров в качеството си на особено фанатизиран и деен бандит от „Чавдар“ е командвал и водил акциите му, включително посрещане- то на камиона с краденото оръжие от военната фабрика и нападението на жп тунела в Макоцево.

Той още от 1937 г. бил виден комунистически функционер. В квартирата му на улица „Панайот Волов“ било отпечатано едно окръжно на комунистическата партия в 1000 екземпляра. През 1938 г. бил осъден по член 3 на Закона за защита на държавата на 1 година и 6 месеца строг тъмничен затвор.

На 3 април 1942 г. бил въдворен в селището на Държавна сигурност при град Ксанти, но след 20 дни успял да избяга от там и почнал нелегален живот на комунистически функционер.

Най-после с присъда на Софийския военнополеви съд по наказателно дело №792/42 г. е осъден задочно на смърт.

След като избягал от селището на Държавна сигурност, Добри Джуров влязъл в състава на бандата „Чавдар“. Благодарение на много активната си дейност бил отличен от командира на бандата с особено доверие – да поеме командването и воденето на по-горе описаните акции.“

След червената победа Добри Джуров само бегло уточнява длъжностите си в йерархията на нелегалите: бил политкомисар, а после командир на „Чавдар“.

От досието му обаче се разбира, че в „Чавдар“ е имало твърде много командири.

Твърде малко от тях остават живи.

По данни от 70-те години на миналия век 164 партизани и 120 ятаци са избити или загинали в битки с жандармерията и полицията. Отделно 22 от тях са оставили костите си на фронта в Отечествената война.

Нелегалните – с много началници

В папките с полицейското досие на Добри Джуров се пази УКАЗАНИЕ ЗА СЪСТАВА НА ПАРТИЗАНСКИТЕ ОТРЯДИ:

„За да може отрядът с успех да решава задачите от военен и политически характер, той трябва да бъде съставен като един организъм, на който всяка отделна част изпълнява определена функция.

Отрядът е съставен от щаб, дружини или чети, младежки дружини или чети, ударни единици и нарочни специални единици.

Щабът на отряда се дели на две: командна и помощна част.

Помощната част се състои от разузнавателен апарат, отдел за връзки, военен съд, интендантство, санитарна част и агитпроп.
Командната част е съставена от: комендант, заместник-комендант, политком, заместник-политком и началник-щаб.

Комендантът управлява цялата дейност на отряда и следи дали директивите, които се дават, се изпълняват съвестно от страна на по-долните органи.

Политкомът е наред с коменданта най-отговорен функционер. Неговата длъжност е да провежда народоосвободителната борба, да повдига политическото съзнание на борците в отряда и на народа.

Началник-щабът е военното лице. Организира с план военните акции, увеличава военната литература, урежда военната страница във вестника на отряда. Той е връзката между коменданта и по-долните единици.

Агитпропът организира културо-просветната дейност в отряда.

Крайното решение е изключително право и длъжност на коменданта.

Военният съд на отряда съди военните и цивилните лица за предателство, шпионаж, бягство от отряда, престъпление и кражби. В него влизат комендантът, политкомът и следователят.

Ударните единици са ударната сила, чрез която отрядът провежда най-деликатните акции. Тези единици трябва да бъдат за пример, особено по храброст и дисциплина.

Те се състоят от най-добрите работници и селяни.

В нарочните специални единици влизат диверсионните групи, инженерните единици. А когато отрядът вземе плячка, създават се конница, артилерия и моторизация. Диверсионните групи са малки, от 3 до 10 души, които унищожават шпионите и предателите. В същото време служат за унищожаването на съобщителните средства и връзките. Тези единици са въоръжени със специални оръжия за близка борба, инструменти и материали.

Пионерските единици се формират в отряда, когато той стане масов. Работата им се състои от правене на колиби, скривалища под земята, бункери от цимент, миниране, правене или разрушаване на препятствия, пътища или мостове.

Дружината – нейният състав е сходен с този на отряда, само че липсва военен съд.

Четата — съставът й е само от бойци. Съставена е от ръководство и от два до четири взвода. Взводовете са от по 2-3 десетки. Ръководството е от командир, заместник-командир, политком и заместник-политком.

Всеки партизанин трябва да получи военно обучение и знание. Военното обучение трябва да обхване следните части на военното изкуство:

1. Строево обучение
2. Боево обучение
3. Стреляне
4. Действане с оръжието
5. Стражева служба
6. Четническа тактика
7. Служба за връзки
8. Окопаване в полето
9. Манипулиране с разни родове оръжия
10. Морално учение

Комендантът и ръководството трябва правилно да проучат всяка акция от гледището на военното изкуство и да я обяснят пред партизаните. Оценката се дава след нея на четническо събрание. При оценката трябва да има критика и самокритика. Комендантът е длъжен да изнамери и да покаже своите грешки. Самокритиката на коменданта ще трябва да предизвика и самокритиката на партизаните. Само такава всестранна критика и самокритика ще дадат възможност за бърз напредък.

Не е достатъчно да се познава само военното дело, за да бъде човек добър борец. Нужно е всеки партизанин да притежава известни качества, за да отговаря на своята борческа длъжност. Тези качества са следните: дисциплина, храброст, другарство, инициатива, пожертвователност, издръжливост и конспиративност.

Трябва да се знае, че партизанският отряд е колектив, в който не може всеки да върши каквото си иска.

В ДИСЦИПЛИНАТА е силата на единицата. Нарушителите трябва да се запознаят с величината на своята грешка, за да не бъде тя повторена. На добрите другари трябва да се дава похвала, а на провинилите се да се налагат наказания. Наказанията са дисциплинарни и съдебни. Съдебните се налагат от военния съд на отряда, а дисциплинарните – от командира на четата.
Дисциплинарните наказания са следните: бележка, строга бележка, извънредна служба до 3 дена (но не постова), понижаване.

Всеки партизанин трябва да осъзнае, че е дошъл в отряда да се бори с оръжие против врага и че неговата длъжност е да даде всичко от себе си в тая борба, за да нанесе на врага най-големи поражения.

Направените от партизаните грешки е длъжен накрая да разгледа военният съд. Неизпълнението на заповедите влече предателство на нашата борба.

ХРАБРОСТТА заедно с дисциплината е най-важното качество.

Всеки партизанин трябва да знае, че от държанието на всеки един зависи съдбата на борбата. Всеки трябва да влиза в отряда да се бори, а не да се страхува от борбата. Страхливците и слабите борци съществуват само във вреда на отряда, във вреда на добрите другари. Те искат да се отскубнат и да оставят открити гърди- те на своите другари, изложени на неприятелския огън.

Страхливите другари се отстраняват от отряда по най-целесъобразен начин. Ако някои проявят страха си по време на борбата и с това нанасят специална вреда на предприетата акция – застрелват се на самото място! В случай че белята е малка, се обезоръжават и из- пращат на военния съд. Ако у него се забележи колебливост, дълг е най-близките другари да го окуражат.

Старшите началници покрай командването с личния си пример, с бойни възгласи и други средства трябва да окуражават партизаните в борбата.

Партизанинът не бива жив да се предава на врага. Ако случайно, вследствие на изключителни обстоятелства, бива заловен жив, той не бива нищо да издава. И най-малкото признание означава предателство. Неговото държание трябва да бъде геройско. Никакви признаци на страх не трябва да проявява в живота си. Той трябва да знае, че рано или късно, ако остане жив, ще дава сметка за своето поведение пред народните борци.

ДРУГАРСТВОТО е главно качество в нашата бор- ба. Другарят комендант или командир вън от тази му длъжност е равен на останалите партизани. Нашите ръководители трябва да знаят, че са първи по дълг, а последни по права. Това обаче не значи, че не трябва да им се оказва почитта, която заслужават поради работата си и длъжността.

Другарството трябва особено да изпъкне през време на борбата, когато даден другар изпадне в опасност. Всеки негов съсед е длъжен да му помогне с цената на своя живот. Нито един ранен другар не бива да остава в ръце- те на врага. А по възможност и мъртвите не се оставят. ПОЖЕРТВОВАТЕЛНОСТТА И ИЗДРЪЖЛИВОСТТА трябва да се култивират в партизаните. Тяхната важност е много по-голяма от броя и въоръжението на хората.

Ето хубав пример. Една малка група от Велевските партизани (под ръководството на Вела Пеева) 14 дни се е борила на една позиция с наказателна експедиция от една и половина германска дивизия и една усташка дружина. При това врагът даде огромни жертви в хора и материали. Той е изгубил 14 танка и 500 убити за 2 дни. А тези елитни войски покрай редовното си въоръжение, особено с артилерия, разполагали и с авиация. Има хубави примери също така и от борбите с четниците на Драже Михайлович. В местността Суб една група от 100 партизани за късо време е разбила и обърнала в диво бягство група от 2000 дражевисти.“ Автори на указанието са вероятно шефовете от Третия интернационал. В тяхното вдъхновяващо съчинение не се брои колко партизани са били убити в неравните битки. Не се споменава дори, че командирите, дадени за пример след сраженията с многочисления враг, не са между живите.

Малодушието на славния командир

Ако се следват строгите канони на партизанското движение, едва ли някой от участниците в него може да бъде произведен за светец.

И Добри Джуров – най-славният от живите антифашистки командири, е проявил моментна слабост, след като е бил арестуван и бит.

В саморъчно написано самопризнание от 17 август 1937 г. той сочи имена на двама другари, разкайва се, обещава да зареже комунизма и да стане примерен гражданин.

„Именувам се Добри Маринов Джуров, роден в село Врабево, 21-годишен, българин, сирак от войната, ученик, неженен, неосъждан.

През октомври 1936 г. дойдох в София и се записах в частната гимназия „Народни будители“. Настаних се на квартира с моя съселянин Димитър Антонов на улица „П. Волов“ №18.

През декември 1936 г. отидох да се храня в гостилницата „Бай Симо“ на улица „Раковска“. Там се срещнах с моя познат Петър.

С Петър се запознах през 1933 г. като ученик в Пловдивската духовна семинария.

На срещата с Петър в гостилницата аз се заинтересувах от някои нелегални вестници: „Работническо дело“ – орган на Работническата партия, „Защита“ – орган на помощната организация, „Работнически вестник“ – орган на ЦК на БКП. Запитах го може ли да ми ги достави. Петър ми отговори, че може. И ми ги достави. Определи ми срещи на всеки 10 дни – да се срещаме по улица „Тетевенска“, като тръгвам аз от улица „Богомил“, а той от „Дондуков“. Така правех срещи с него до Великден, като той ми даваше материали.

След Великден Петър ми доведе едно лице – среден на ръст, с каскет, голф и сиво сако. И ми каза да му услужвам, тъй като е сигурен човек.

Непознатият ме попита мога ли да му услужвам с квартирата ми – да ми оставя материали или печати за циклостил. Аз се съгласих.

Той дойде в квартирата ми, донесе 3 топа хартия и си отиде. След 2-3 дни донесе още 2-3 топа хартия. На другия ден дойде и започнахме да печатаме на циклостила. Печатахме до 12 часа вечерта и на другия ден до обед.

Отпечатахме около 1000 екземпляра от 6 страници „Окръжно за вътрешнопартийната акция“. На обед аз отидох да обядвам и на връщане забелязах, че съм следен. И като си отидох в квартирата, казах на непознатия, че съм проследен. Той прибра циклостила и отпечатаните материали и ми каза да ги сложа в моя сандък, а на другия ден да ги отнеса в шивачницата на булевард „Ботев“, между „Солунска“ и „Дебър“.

Заранта взех сандъка и го отнесох в посочената шивачница. Там беше непознатият и ми каза да го оставя под тезгяха.

След 10-15 дни той дойде в квартирата ми. Попита ме дали ми е правен обиск и искам ли да работя за в бъдеще. Аз му отговорих, че понеже квартирата ми е била под наблюдение, смятам, че съм негоден за такава работа. Тогава непознатият ме запита дали бих намерил някое сигурно момче за същата работа. Аз му казах да мине след 10-ина дни покрай гостилницата „Бай Симо“, за да му дам отговор.

През 1934 г. бях ученик в Тетевен, където се за- познах с Константин Рашков от същия град. Зная, че по убеждение е левичар. Напоследък той е в София и заздравихме приятелството си. Отидох в квартирата му на булевард „Дондуков“ №78 или 76 и му предложих, ако иска да работи, обаче работата е опасна. Той се съгласи. Непознатият ми даде среща в бозаджийница „Еделвайс“ да му доведа Константин. На следващата вечер аз и Константин отидохме в бозаджийницата, свързах Константин с непознатия и си отидох.

Прекъснах всякакви връзки с непознатия, смених си квартирата, той не знаеше новата.

Помощта, която му оказах при отпечатване с циклостила на окръжното, се състоеше само в това, че изваждах отпечатаните листа и ги нареждах. Забравих да спомена, че съм получил от него около 100 лева за труда по отпечатването, и то няколко пъти. Не го знам какво представлява в комунистическата партия, нито знам, че е нелегален и се търси от полицията.

При очната ставка с него в Дирекцията на полицията видях лицето на непознатия, познах го и от него научих, че се казва Никола Тодоров Георгиев, родом от Ботевградско.

За дейността си в нелегалната комунистическа партия съжалявам, увлякох се като младеж, обаче занапред обещавам, че ще се поправя и ще стана един добър български гражданин.“

Съжалявайки, младият арестант дава показания с адреси и имена така, че „изгарят“ най-малко двама от неговите другари.

Съвсем друго е поведението на Никола Георгиев, става ясно от архивите. Изправен очи в очи с Джуров, той – за разлика от него – заявява, че никога в живота си не го е виждал, нито чувал.

По това дело Джуров е осъден да лежи 1 година и да плати 30 хиляди лева глоба в полза на държавното съкровище. Обвинението срещу него и съучастниците му е, че са „улеснявали и подпомагали забранената Българска комунистическа партия“.

Джуров престоява в килиите на Софийския и Сливенския затвор при строг режим от 13 август 1937 г. до август 1938 г. Напразно пише оттам до Софийския областен съд, че е невинен, напразно се мъчи да обезсили предателството, което е направил при разпитите.

„Господа съдии, не се признавам за виновен да съм извършил престъпленията, посочени в обвинителния акт, и моля да бъда оправдан.

Моля да ми се допуснат като свидетели Георги Чавдаров, крояч, и Камен Маринов, които ще установят, че върху мен е упражнено насилие в Дирекцията на полицията и че дадените от мен показания са изтръгнати на- сила. Ще установят, че след като съм връщан от разпит, са ме видели смазан от бой. Рани са видели по мене.“

Молбата е с нулев ефект.

В карцера на хляб и вода

Като затворник Добри Джуров не е от примерни- те. Две пожълтели от времето заповеди го пращат за 5 дни в карцера, лишават го от свиждане и кореспонденция за 2 месеца и го държат две седмици само на хляб и вода. Това става веднъж, защото не снема шапка, преминавайки през коридора на дирекционното здание, и втори път, защото тормози заедно с други затворници един от лишените от свобода, нарочен вероятно за предател.

„Изолирали бившия си другар в клозета на отделението, забранявали му да седи при тях“, пише директорът на затвора до прокурора.

На 2 април 1942 г. бъдещият партизански командир отново е задържан в полицията, след като е уличен в конспиративна дейност. Интернират го още на другия ден в концлагера „Кръсто поле“ с възпитателна цел. Там следите му се губят документално до 7 юли 1942 г., когато лично Никола Гешев – страшилището от политическата полиция, пише до прокурора на Софийския военнополеви съд:

„Донасям ви, г-н прокурор, че лицето Добри Джуров от село Врабево, Троянско, бе въдворен в селището на Държавна сигурност като комунистически функционер на 2 април 1942 г., откъдето на 25 април избяга и понастоящем е в неизвестност. Издирването му продължава.“

Донесението е в отговор на писмо от Министерството на войната. В него се казва, че Джуров бил уличен в комунистическа агитация, докато служел в 25-и пехотен полк. По случая е заведено дело, той е един от подсъдимите „червени“ войници. Но призовките не го намират. Години по-късно той споделя, че се крие в това време при партизаните от отряда „Чавдар“.

На 17 септември 1942 г. Софийският военнополеви съд в негово отсъствие го осъжда на смърт.

След т.нар. народна победа Добри Джуров рисува в книгата си „Мургаш“ романтична картина на преживяното с оръжие в ръка из планината.

До смъртта си е любимец на журналистите от повечето медии независимо от техните убеждения. Разказва им охотно за борбата, но избягва темата за жертвите от едната и от другата страна на барикадата.