От книгата на Анна Заркова „От Вапцаров до Живков и останалите“
ГЛАВА ПЪРВА
Суперполицаят Гешев лично разследвал поета
„ПОВЕРИТЕЛНО
До г-н Областния полицейски началник в Пловдив От Разложкото околийско управление
2 януари 1941 г.
Донасям ви, г-н старши командир, че от известно време из околията ми е повдигнат духът на левия елемент – комунистите. Има организирани групи от тяхна страна и се работи против днешния държавен строй.“
Следват имена на хора с леви убеждения, следени в досъдебно производство от властите. На първо място в списъка е Никола Иванов Вапцаров.
„31-годишен, машинен техник, жител на стара София, на когото съпругата е чиновничка в Министерството на земеделието и държавните имоти. Същият от известно време пребивава в родния си град Банско и е лице с напълно леви убеждения. Общува с комунисти. Пише стихове със силно ляв дух. При внезапен обиск от него е иззето писмо от анонимен изпращач, където му се дават инструкции да използва днешното икономическо положение и спекулата и да вдига духа на населението. Иззети са и стихове, написани от него – селска хроника, с кои- то много умело осмива днешния строй, а накрая заключава: „Терора долу!“ и „Съюз със СССР!“
Полицейското досие на Вапцаров!
Ето го – кафява папка с надпис „Софийско дознание №16931″. В нея е скрита страшна тайна – за нея се шушука още от времето, когато не можеше да се припари до архивите на МВР за антифашистката съпротива.
Мълвата съска: Вапцаров е бил предател!
Дали наистина един от най-големите поети на България е предал в мазетата на „Обществена безопасност“ другарите си?
Да видим.
Вапцаров (вдясно) и Антон Попов в София две години преди разстрела им на Гарнизонното стрелбище. На втората снимка: разходка в София със съпругата си Бойка.
РЪКОПИС на поета, иззет от органите на Държавна сигурност:
„По радиото някой шумно спори.
С кого? Не знам.
А може би с народа.
В кафенето някой се изсекна.
И дълго кри се
зад здравите опинци, огледа се и каза уж полека:
– Комай ни лъжат тия синковци!“
Да не би Вапцаров днес да го е писал?
Не, листчето е вехто, пожълтяло и изтъняло от пипане. Датирано е: 1941 г.
Пак оттогава:
„ПОВЕРИТЕЛНО
До Дирекцията на полицията, Държавна сигурност От Разложкото околийско управление
Донасям ви, че лицето Никола Вапцаров е проявявал подмолна агитация из Разложка околия, предимно сред младежите, настройвайки ги към акция, целяща сключване на пакт за взаимопомощ между България и СССР. Поради което Вапцаров се очерта като крайно опасен за реда и общественото спокойствие в този край. Моля същият да бъде препратен на околийския управител в Годеч за въдворение.“
Донесението е писано, след като Вапцаров е заловен да събира из Пиринска Македония подписи в прочулата се по-късно като Соболева акция. Той е интерниран през февруари 1941 г. в Годеч, където се подписва всеки ден в полицията, забранено му е да говори по телефон и писмата му са контролирани. Пуснат е след 3 месеца и веднага е избран за ръководител на Централната военна комисия при Централния комитет на Българската комунистическа партия (ЦК на БКП). На тази комисия е поверена терористичната антифашистка дейност.
Поетът е арестуван отново на 4 март 1942 г., но вече за „минноподривни дела срещу немските войски“.
„ПРОТОКОЛИ ЗА ОБИСК
В жилището на Никола Вапцаров на улица „Ангел Кънчев“ №37 в София е намерен позив, написан на бял лист с дребен шрифт на печатарска машина:
„Български граждани, войната иде с бързи крачки…“, и указание: „Използвай всички възможности и го размножавай!“
…Намерен е вестник „Работническо дело“, орган на работническата партия, брой втори.
…Намерен е пистолет, 7,65-милиметров, 6 броя 9- милиметрови парабелови патрони.“
Следва одумваният от години насам от критици на Вапцаров ПРОТОКОЛ ЗА ДОБРОВОЛНО (!) ПРЕДАВАНЕ.
Да, антифашистът, който се намира по онова време в килия, със собствените си ръце е предал на инспектор от Дирекцията на полицията скрити у дома му снимки, адреси и шифър.
„Към 21 часа на 10 март 1942 г. заведохме задържания Никола Вапцаров в дома му, за да предаде доброволно укритите от него книжки, на които са записани явки на комунистическата партия – гласи рапортът на полицаите. – По негово указание се качихме на общия таван. Вапцаров си протегна ръката в един процеп между една от стените и покрива и извади едно листче, в което бяха завити две снимки и текст под тях: „Човекът с по-голямата коса е среден на ръст, очи кестеняви, коса прошарена. За него толкоз. За другия нищо не знаем. Мисля, че е от дубльорите. Вие трябва да ги намерите.“
Вапцаров лично вади от скривалище в дома си две безименни снимки и ги предава на инспектор от полицията. В Държавна сигурност предполагат в онази далечна 1942 г., че това са фотографии на хора, нарочени от комунистите за убиване.
Чии са тия снимки, които арестантът е дал на полицията?
От досието може само да се направи едно предположение: че това са хора, нарочени от комунистите за убиване.
Протоколът от обиска по-нататък гласи:
„След това Вапцаров си пъхна ръката в същия процеп, извади и предаде още едно листче, сгънато, на което има написано нещо с шифър. Вапцаров обясни, че написаните на него явки на комунистическата партия са с шифър, измислен от самия него.“
В приложение с почерка на поета се сочи шифърът на думата България: Б-1, Ъ-8, Л-6, Г-4, А-0, Р-7, И-5, Я-9.
Шифровано България е изписана така: 18640759.
Излиза, че Вапцаров е издал и тайнописа на своята партия?
Из полицейското дознание: С почерка на Вапцаров е шифрована думата България. Шифърът е измислен от поета. С него е водена нелегална антифашистка кореспонденция.
Суперполицаят Никола Гешев, страшилището на комунистите, лично е водил дознанието срещу поета антифашист. Неговият подпис стои под АРЕСТАНТСКО ПОВЕРИТЕЛНО.
„До г-н Прокурора при военнополеви съд
От Дирекцията на полицията, отдел „Държавна сигурност“
Представям ви, г-н прокурор, арестантска преписка за долуизброените 45 лица, уличени в комунистическа дейност.
(Под номер едно е Никола Вапцаров.)
От проведеното дознание се установява, че някои са били членове на Централния минноподривен комитет към ЦК на комунистическата партия. Задачите им са били да организират бойни комунистически групи, които да прекъсват телеграфни и телефонни линии, да изхвърлят влакове, да разрушават мостове, да подпалват бензинови и складове и цистерни, да се снабдяват с оръжие и да готвят въоръжено въстание… Укривали са в квартирите си комунистически функционери – саботьори, дошли в България от Съветския съюз с подводница. Укривали радиопредавател. Лицата остават в ареста на Дирекцията на полицията на ваше разпореждане.“
Между кориците на дознание №16931 не се намират сведения за начина, по който шефът на отделение „Обществена безопасност“ към ДС Гешев с помощта на някой си Павлов, началник на отдел „Държавна сигурност“ тогава, е принудил Вапцаров саморъчно да напише на машина протокол за собствения си разпит. Дали го е бил, или го е плашил?
Биографи на поета Младен Исаев разказват, че когато в мазетата на ДС му показали как изглежда неговият колега и съратник Вапцаров след изтезанията, той всичко си казал. Преди да му ударят и шамар.
САМОПРИЗНАНИЯТА НА ПОЕТА. Те са в 27 гъсто изписани машинописни страници. Какви ли не небивалици са изговорени и изписани от половин век насам за тях!
Ето какво гласят:
„Именувам се Никола Вапцаров. В момента на арестуването ми заемах длъжност при ЦК на БКП в комитета, който ръководеше т.нар. специална работа. От партийните хора трябваше да се отделят най-смелите и заедно с нелегалните да формират бойни групи. В случай на война със СССР те трябваше да прекъсват жп линии, телеграфи и телефони, да изхвърлят влакове, да подпалват вагони, цистерни и шлепове с муниции. Начело на този комитет беше поставен Васил, чието истинско име не знам. Той беше дошъл от СССР с подводницата. Аз бях вторият член на комитета и получих псевдонима Лозан.
С нас често идваше и Стоян, истинското му име не знам, предполагам, че той е бил завеждащ бойните групи в София. Два пъти пренасяхме взрив на улица „Тодоровци“. При нас дойде още едно лице от ЦК, Васил го наричаше Стареца. Връзки съм имал и с Кирчо, не знам истинското му име, той държеше връзките с провинцията. Негов заместник беше Пешо.“
В самопризнанията следват влудяващо безсъдържателни – направо безумни! – подробности за срещи с хора на места като „един мост, който минава на една жп линия“ или „трамвай №5 от площад „Македония“. Споменават се още две малки имена – „Йосиф, който ми каза, че аз ще се казвам Григор и ще бъда на разположение на Стоян“.
Най-конкретното, разказано на Гешев от Вапцаров за революционните работи, се свежда до „Стоян ми даваше по 100-200 лева седмично за лични нужни, за да не работя по специалността и да имам време“. Или: „Стоян ми даде пистолет „Парабел“ и ме попита мога ли да си служа с него, казах, че мога.“ Или: „Получих предавател от непознат.“
Останалото писмено признание на Вапцаров се състои от спомени като този:
„Запомнил съм среща с една мома, тя държеше клонче с извехтели изкуствени цветя, които бяха имитация на ябълков цвят. Тя ми каза, че срещата не е в удобно за нея време, защото в 14 часа е на работа. На другия ден я заведох в бозаджийница „Ботев“. Попитах я може ли да намери квартира за преспиване за ден-два. Тя каза, че сега не може да ми отговори.“ Толкова.
Описани са и няколко нелегални, обаче така: „един момък“, „един мъж – едър, рус, бръснат, към 35-годишен“. За сведение на полицията Вапцаров е изписал само двама души с истинските им малки имена и фамилии: Атанас Романов и Младен Исаев.
Исаев тогава е бил млад писател и поет с изгряваща слава. Някои изследователи предполагат, че в литературното поприще между него и Никола Вапцаров е имало някаква завист.
„На един човек, нелегален, облечен в брич и войнишка куртка, дадох явка за София в Дома на изкуството. Там ще намери писателя Младен Исаев и ще му даде парола: „Идвам от Хасково, много здраве от Здравков, искам да взема 15 екземпляра от последната ви стихосбирка.“ Младен трябваше да отговори: „Сега нямам у себе си, но ще намеря.“
И още:
„Казах на Младен Исаев, че една дама ще дойде заедно с брат ми при него да му предаде едни пакети. Младен се съгласи, а аз отидох при аптеката и чаках там до 11 часа, но лицето не дойде и аз се прибрах.“
А също така:
„Завърнах се в София на 1 септември 1941 г. от Годеч, където бях интерниран. На 7-и или 8-и при мен дойде Атанас Романов, с когото се познавах от македонските вечеринки, и поиска да узнае какво мисля за войната. Постави ми въпроса дали съм готов да работя в партията при сегашните тежки условия. Казах му, че съм готов. Тогава ми постави въпроса дали бих заминал след няколко дни в провинцията, за да свърша работа.“
* * *
На отделно листче, може би след допълнителни драматични срещи и разговори с безпощадния Гешев, Вапцаров е написал:
„В Дирекцията на полицията ми се показа талон със снимки.
Снимка №1 е на лицето Васил, под чието ръководство съм бил със специалната работа.
Снимка №2 е на лице, известно ми като Ихтиманеца, което срещнах в складкарница на улица „Патриарх Евтимий“…
Снимка №3 – лицето не познавам.
В Дирекцията на полицията ми съобщиха, че Васил се казва Цвятко Радойнов, а Ихтиманеца се казва Георги Анчев.“
Предателство ли е това? Или резултат от кръстосан разпит, при който Вапцаров признава само онова, което дознателите със сигурност вече знаят?
Един протокол на открито заседание на Софийския военен съд от 6 юли 1942 г. ясно показва, че пред магистратите Вапцаров се отрича от всички показания, които е дал в хода на дознанието.
Накрая на полицейското му досие с кламерче е прикрепено малко вехто листче, на което на машина пише:
„Никола Иванов Вапцаров, роден на 24 ноември 1909 г. в град Банско, е осъден на смърт като комунист и екзекутиран.“