От книгата на Анна Заркова „От Вапцаров до Живков и останалите“
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
Лежал в една килия с Вапцаров
„ОБВИНИТЕЛЕН АКТ
Младен Исаев, ученик от село Бальовица, Найден Александров, ученик от село Спанчевци, Никола Божинов, Видин Първанов и Генко Цеков от село Котеновци се обвиняват по следствено дело №255/1926, че са участвали в забранена от Закона за защита на държа- вата организация, която имала за цел да превежда през границата нелегални комунисти с цел да ги отървава от преследване.“
В добре запазен протокол от ПОЛИЦЕЙСКО ДОЗНАНИЕ служителят от Берковското околийско управление Радослав Пашов уточнява през юли 1926 г. вината на обвиняемите, първият от които след години ще стане един от най-тачените поети на България.
„На 6 юни 1926 г. участникът в Септемврийското въстание Васил Аврамов от село Горно Пещене, Врачанско, е преведен по нелегален канал за Сърбия по следния начин:
Ученикът Младен Исаев довежда Васил Аврамов в квартирата на ученика Найден Александров. Найден Александров от своя страна предава Аврамов на своя другар – ученика Видин Първанов, а последният го завежда до своето село Котеновци и го предава на Генко Цеков. А братът на Генко – Никола Цеков, го превежда по нелагалния канал Дълги дел – Слатина – границата за Сърбия.
Пак на 6 юни 1969 г. Младен Исаев заедно с друг ученик на име Цоло отиват в селото на Исаев Бальовица, за да вземат дрехи и да избягат за Сърбия. Обаче нощният патрул ги забелязва. Те почват да стрелят с пистолет, хвърлят една бомба бухалка и избягват към село Спанчевци.
В село Спанчевци отиват при ученика Найден Александров, който ги отвежда в околностите на Берковица и ги оставя там, докато намери лице, което да ги преведе през границата.
После Найден Александров купува от пазара три хляба по един килограм и ги занася на Киро Петров, който от своя страна ги занася на Младен Исаев и Цоло, които се намират в местността Изатовска бара. Като им предава хляба, Киро Петров им казва, че не може да ги заведе до Сърбия и те да си търсят друго лице, което да направи това.“

Протокол за разпит на поета пред Дирекцията на полицията
От архивите не се разбира как бъдещият голям поет и неговият другар са успели тогава да избягат в чужбина.
Документите, които са съхранени до днес, показват само, че углавното отделение на Врачанския окръжен съд през юни 1927 г. осъжда Младен Исаев задочно, в негово отсъствие.
Присъдата е от 2 години строг тъмничен затвор и глоба от 40 000 стари лева.
Съдът призовава Младен Исаев чрез Държавен вестник да изтърпи наказанието си, подчертавайки, че именно той е главен организатор на бягствата на комунисти зад граница.
Тогава поетът е едва 20-годишен. Биографите му след победата на комунизма ще пишат, че е взел активно участие в Септемврийското въстание през 1923 г., когато е бил на шестнайсет. Че е прехвърлил десет- ки въстаници в бивша Югославия. Че самият той е бил политемигрант там. Че се завръща след политическа амнистия, но и след това е преследван и осъждан многократно за левите си убеждения. Че лежи по затворите в София и Стара Загора, както и по концлагерите в Еникьой, Свети Кирик и Гонда вода.
Може и да е вярно всичко това. Но в полицейското досие на Младен Исаев от така описаното му героично минало почти няма следи. Единственото, което се намира в овехтелите папки, е още едно съдебно дело срещу него, по което той е оправдан.
По това дело №134/32 г. срещу поета е повдигнато обвинение, че като отговорен редактор на списание- то „Наша мисъл“ е поместил в книжка втора статията „За общопополитическата криза“, стихотворението „Заветът на жертвите“ и антрефилето „Из живота на печата“.
Книжката е от 1 декември 1931 г. По това време Младен Исаев вече е издал първата си стихосбирка – „Пожари“. Тя е определено бунтарска. Но този факт не е отбелязан в ОБВИНИТЕЛНИЯ АКТ.
Ето неговото съдържание:
„Обвиняемият Младен Исаев Младенов, отговорен редактор на излизащото в София списание „Наша мисъл“, между другия материал е поместил:
1) Статията „За общополитическата криза“, гдето между другото се казва: „Касае се не за преминаване на властта по обикновен път от ръцете на една буржоазна партия в ръцете на друга такава. Касае се за преминаване на властта от ръцете на основната класа в днешното общество – буржоазията, в ръцете на другата основна класа – пролетариата. Това е преминаване, което се осъществява по пътя на откритата масова борба за властта. Не може повече да се живее постарому. Излиза се на открита масова борба за власт, за нов стопански и обществен строй.“
2) Стихотворението „Заветът на жертвите“, особено последният куплет:
А техните гробници вредом ни спомнят последен завет през буря и вихър пободен да сринем фашисткия гнет
3) „Из живота на печата“, където се пледира за решителна борба за работническо-селско правителство. От общия дух на поместения материал става явно, че се върши пропаганда за промяна на политическия строй на държавата чрез насилие. Че се подбужда към вражда и омраза спрямо установените власти в държавата и отделните класи. С това може да се постави в опасност правовият и обществен ред.“
Докато прокурорът съчинява обвинителната теза, Исаев се намира в Старозагорския окръжен затвор. Това става ясно от ОБЯСНЕНИЯТА, които пише оттам до съда на 20 април 1932 г.
„Господа съдии,
…В отговор на обвинителния акт аз ще представя едно удостоверение, от което се вижда, че книжка втора на „Наша мисъл“, за която се отнася обвинението, е била конфискувана, иззета от полицията веднага след отпечатването й и не е разпространена.
Моля да се призове като свидетел Никола Иванов, печатар, който ще установи това.
Да се призоват като свидетели и Петко Стоев, и Асен Бояджиев, които ще установят, че „откритата масова борба за властта и за нов обществен строй“, както и „решителният щурм за работническо-селско правителство“, за които се говори в цитираните в обвинителния акт пасажи, се извършват действително днес чрез събрания и демонстрации в името на насъщни интереси на трудящите се, чрез участие в изборни борби и други подобни.“
Исаев е пуснат на свобода на 14 юни 1932 г. Предишния ден в открито заседание на Софийския окръжен съд е признат за невинен.
Пледоарията на д-р М. Нейчев – неговият адвокат, гласи:
„Доказано е, че книжка втора на списание „Наша мисъл“ не е разпространена. При едно обвинение трябва да се каже кои статии са инкриминирани, а не да показва цялата книжка.
За статията за политическата криза аз ще кажа, че в нея въпросът се слага много общо, без да се споменава България. Никъде не се говори чрез насилие да се вземе властта и никъде не се възбужда една класа против друга.
Аз смятам, че всеки гражданин може да критикува и да се бори за обществения строй.
И като така считам, че моят доверител не е виновен.“ Пред съда самият подсъдим Младен Исаев е кратък:
„Моля да бъда оправдан и да ми се измени мярката „задържане под стража“.
Съдиите се произнасят в съгласие с неговата молба. Пуснат на свобода, Младен Исаев остава на му ката на политическата полиция, която го гони, тероризира и въдворява периодично в селищата на Държавна сигурност. Така твърди самият той след победния за БКП Девети септември. След тази повратна дата младежът от Бальовица е включен в ръководството на Съюза на писателите, назначен е последователно за зам. главен редактор на вестник „Литературан фронт“ (1958-1960 г.), редактор на списание „Български воин“ (1960-1967 г.) и е избиран за народен представител в Шестото, Седмото и Осмото Народно събрание.
Съвременниците му са леко озадачени от това, че докато е гонен като враг на буржоазната власт, той успява някак си да издаде и пусне на пазара цяла серия стихосбирки – „Жертва“ (1934 г.), „Ведрина“ (1936), „Тревожна планета“ (1938), „Човешка песен“ (1941) и други.
Твърди се, че през 1942 г. Исаев е пръв помощник на своя събрат по перо – Никола Вапцаров, в конспиративната му антифашистка дейност. По онова време първият е почти неизвестен, а вторият – прочут пролетарски поет.
И двамата са между подсъдимите в мегапроцеса срещу ЦК на БКП през 1943 г. Казват, че лежали в една килия – нещо, което Исаев не потвърждава категорично, нито отрича. Но в неговото семейство десетилетия наред се пази като реликва бележник „Байер“ и тетрадка „Стампа“ със стихове на Вапцаров, които той саморъчно преписал, преди палачите да го отведат на Гарнизонното стрелбище. Дъщерята на Младен Исаев Валентина дарява знаменитата „Стампа“ на Вапцаровия музей след смъртта на баща си. По този повод много пъти се пише и разказва, че Исаев спасил, изнасяйки от затвора, предсмъртните строфи на своя колега.
Така или иначе Народният съд праща на разстрел Никола Вапцаров, а Младен Исаев оправдава „по не- доказаност“.
Мнозина смятат, че авторът на „Жертва“ и „Ведрина“ се е разминал със смъртната присъда главно благодарение на добрия си адвокат – известният тогава депутат Сотир Янев, активист на социалдемократите, който по-късно става борец срещу болшевизацията на Балканите. Централно място в защитната пледоария на Янев заемат уверенията, че клиентът му е многообещаващ млад поет.
Обещанието за развитието на таланта му определено е било състоятелно.
Знаменитите „Високи сини планини“ и „Шумете, дебри и балкани“ са на Исаев.
Неговата поетична продуктивност след смяната на политическия режим в България е забележителна. Книгите му са безчет: „Война“ (1945 г.), „Огъня“ (1946), „Младост“ (1949), „Звезда на мира“ (1950), „Обич“ (1954), „Ясни далечини“ (1959), „Зеленото дърво“ (1963)и други.
Талантливото му слово, с редки изключения, е социално и политически ангажирано – безрезервна възхвала на работничеството, СССР, социализма и комунизма.
Всяка изява на Младен Исаев в комунистическата държава е по достойнство отбелязвана. Заради заслугите си в антифашистката борба и за това, че през 1944 г. заминава доброволно на фронта като военен писател, той е обявен за „Герой на Народна република България“. Лично Тодор Живков му връчва грамотата. На отделни церемонии във връзка с творчеството си е отличен със званията „Заслужил деятел на културата“, „Народен деятел на културата“ и „Герой на социалистическия труд“.
Умира на 14 май 1991 г. Две години преди това общественият строй се е сменил, този път в името на демокрацията. По последния му път без особени почести го изпращат роднини и близки приятели.