От книгата на Анна Заркова „От Вапцаров до Живков и останалите“
ГЛАВА СЕДМА
Преди да проговори, скача от прозорец в затвора
„СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО
Заловете под стража веднага лицето Милко Калев Балев от Троян, студент, уличен в конспиративна дейност.“ Заповедта е изпратена на 10 февруари 1943 г. от Държавна сигурност до всички поделения на полицията. Околийският полицейски началник, чийто подпис не се чете, не е могъл да знае тогава, че нароченият за арест е бъдещият Сив кардинал на комунистическа България.
Сивия кардинал – така наричат Милко Балев в продължение на три десетилетия (от 1954 до 1986 г.), през които той е началник на кабинета на генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков. Същевременно е и депутат в Четвъртото, Седмото, Осмото и Деветото Народно събрание, секретар на ЦК и член на Политбюро на партията.
Но 11 години преди всичко това, на 12 февруари, той е заловен и заключен на втория етаж в околийското управление на Троян. Три дни по-рано е умишлено запалена фабрика „Обнова“ в село Черни Осъм, Троянско, която произвежда самолетен шперплат за износ в Германия.
Огнярът на фабриката Васил Акимов е дал в полицията показания за опожаряването:
„Бях нощна смяна при парния котел към 1 часа и 15 минути, когато влязоха откъм шперплатното отделение двама непознати, въоръжени с барабанлии пистолети. Казаха – фабриката е блокирана, тя работи за германците и ще я унищожим. В това време влезе Стефан Минков, работник рабаджия. Вързаха и мен, и него за парния котел, като преди това му изтръгнаха свирката – да не можем да дадем тревога. Единият влезе в шперплатното отделение и след малко там избухна пожар. След това непознатите изчезнаха в тъмнината.“
След Милко Балев по случая е задържан Кольо Найденов, шофьор от Троян. По онова време Балев е секретар на Околийския комитет на забранения Работнически младежки съюз (РМС) в града. А Найденов му помага.
Провалът в ремсовата група
В по-ново време, когато Живков вече командва държавата, Кольо Найденов пише ОБЯСНЕНИЕ – как е станал провалът в Околийския комитет на РМС след изгарянето на фабриката. Това обяснение е приложено към полицейското досие на Милко Балев и хвърля още светлина върху действащите лица.
„През януари 1943 г. получихме нареждане да под- палим фабрика „Обнова“, склада за зърнени храни и други обекти, които произвеждаха и изнасяха за Германия. Нареждането получихме от партизанина Цанко Патарински с партизанско име Коста.
За целта ние активизирахме ремсовите групи в този край и особено бойната група в селата Орешак и Черни Осъм.
За подпалването на фабриката лично аз изготвих самозапалители, които, поставени през деня на няколко места, предизвикват през нощта пожар. За целта бяха завербувани двама работници от фабриката.
В края на януари дойдоха другарите Цанко Патарински и Колю Тодоров, и двамата партизани, на които дадох доклад по подготовката на пожара. Казах им, че всички срокове, поставени от тях, са спазени и опожаряването ще стане на 6 срещу 7 февруари. Те поискаха да им се уреди среща в Орешак и Черни Осъм, за да бъдат там до извършване на акцията. Пое ги Иван Вачев, отговорник за същия край.
Тук именно се извършва и фаталната грешка. Отговорникът Иван Вачев по настояване на Коста Патарински излизат през деня в селото, отиват в ресторанта край манастира и там играят карти. Другарят Патарински беше минал в нелегалност от казармата и си ходеше с военните авиаторски дрехи. Това още повече обръщаше вниманието на хората.
На 6 срещу 7 февруари опожаряването става по начертания от ръководството на ОК на РМС план. Лично Патарински и Колю Тодоров заедно с двамата вербувани работници отиват към 10 часа във фабриката, арестуват пазача, връзват го с въже от едно дърво, отвиват свирката на котела и запалват фабриката.
Към 2 часа срещу 7 февруари дойдоха у нас партизаните Патарински и Колю Тодоров и двамата работници, минали и те в нелегалност. До сутринта ми разправяха как е станало опожаряването.
Тогава секретар на ОК на РМС беше другарят Мил- ко Балев, но същият беше в това време в София и го замествах аз.
На 9-и рано сутринта по тъмно, както бях в леглото, се събудих от силно раздрусване и хващане за ръцете. В тъмнината светеше електрическо фенерче и някой, шарейки с ръка по стената, търсеше електрическия ключ.
Арестът ме изненада, тъй като аз нямах пряка връзка с Орешак и Черни Осъм.
Не допусках, че може да са арестували някой от комитета, който да е провалил цялата работа и да е издал всички останали.“
Не допускал човекът, че някой от функционерите е предал другарите си, но, изглежда, точно така е станало. Архивите подсказват, че издайниците са поне двама. Кой е първият – не се знае. Но от един запазен ПРОТОКОЛ от разпит на Милко Балев става ясно, че и той е проговорил, назовавайки десетки имена и адреси на явки. Сред хората, които е издал, са най-добрите му приятели.
Андрей Павлов, помощник-разузнавач, провежда разпита на Балев и парафира показанията му.
Между страха и смъртта
„Именувам се Милко Калев Балев, родом от Троян, българин, източноправославен, грамотен, 22-годишен, студент.
Роден съм на 14 август 1920 г.
Първоначално прогимназиално образование получих в родния си град. Средното си образование продължих в София, където завърших Първа мъжка държавна гимназия. Макар че като ученик симпатизирах на социалистическите идеи, съучениците ми не знаеха това.
През 1939 г. се записах за студент в Софийския държавен университет. През първата година на студентстването си бях само симпатизант на левите.
През есента на 1941 г. в София дойде да следва Милко Пенчев Георгиев-Докомът от Троян. Бяхме много добри приятели и решихме да живеем заедно. В София той веднага се свърза със студентската нелегална организация. След известно време ме вмъкна в групата, в която участваше освен него още и Пенко Маринов Пенков, студент от село Доброден, Троянско.
В началото на лятото през 1941 г. Милко Георгиев ми каза, че ще се направят опити за създаване на ремсова организация в Троян. За целта трябва да се издирят няколко местни младежи.
През есента Милко Георгиев ми каза, че в скоро време ще се състои конференция, на която трябвало да присъствам и аз. И че на нея щял да присъства и специален човек от София.
Действително 2-3 дни преди троянския панаир, на 28 август 1941 г., лицето, което беше Иван Кръстев – Бай Иван от село Злокучене, Шуменско, пристигнало. Посрещнал го Милко Георгиев, като го завел да нощува у Никола Попов.
Милко Георгиев ме запозна с Иван Кръстев – Бай Иван. Аз свързах Иван Кръстев с Христо Даков от село Дълбок дол, Троянско, като обясних на последния къде е мястото на конференцията, където трябваше да отидат на 28-и сутринта.
Конференцията се състоя в Троянския манастир.
На нея говори Бай Иван главно за организирането на Троянския край. Той изтъкна, че Троян, въпреки че е известен като комунистически край, няма никаква организация и че трябва да направим всичко възможно, за да създадем такава.
На конференцията присъстваха освен Бай Иван още: аз, Милко Пенчев Георгиев-Докомът от Троян, Никола Иванов Найденов – шофьор от Троян, Тодора Спасова Балевска от Троян, Ангел Ангелов от Троян, Христо Доков от село Дълбок дол, Троянско.
От присъстващите се сформира ремсово ръководство в състав: Тодора Спасова Балевска, Никола (Кольо) Найденов, Кольо Адьрски от местността Трапето, Троянско. На тая конференция разделихме град Троян на две части: горна (южна) и долна (северна). С организирането на града се зае Кольо Найденов.
Околията пак бе разделена на райони. Очертаха се три селски района.
На избраното ръководство се постави задача в така разделения град Троян да организира ремсови групи, както и да създаде връзки със селата в очертаните селски райони.
Аз се свързах чрез Кино Балевски със село Бели Осъм. С Кино Балевски ме запозна…“
Следват две-три страници с имена, презимена, фамилии, връзки и явки, на които се предават забранени вестници и позиви, описващи развоя на военните действия в Съветския съюз…
„През коледните празници на 1942 г. – продължава Милко Балев – ръководството се събра в дома на Кольо Найденов. Направи се критика на дейността и се състави ново ръководство, в което влизаха: аз, Милко Пенчев-Докомът и Кольо Найденов.“
Следват още имена, пароли и адреси в 19-странично описание на конспиративните дела – предимно срещи за размяна на писания с антифашистко съдържание. Балев завършва изповедта си пред Държавна сигурност така:
„С Кольо Найденов се видях в началото на януари 1943 г. Той ми заяви, че в Троян имало двама нелегални от Ловеч, с които бил във връзки.
С двамата нелегални аз се видях за кратко време в къщата му вечерта, когато да си заминават. С тях не говорих нищо съществено. Разговаряхме за събитията на Източния фронт. Спомням си само, че единият беше нисък и слаб, а другият по-висок и едър. Бяха облечени в груби селски дрехи и торби през рамо.
Аз поисках от Кольо Найденов да не ме ангажират с работа през тая ваканция, за да мога да чета за изпити, още повече че те си бяха поели вече и без мен работата.
За София си заминах към 25 януари. На 12 февруари бях арестуван и закаран на 14 февруари в Троян. В същия ден към 4 часа следобед ме повикаха на разпит, като ми направиха очна ставка с Кольо Найденов.
Кольо Найденов ми каза, че той всичко е казал и че всичко е разкрито.
Понеже бях много изморен от пътуването, аз помолих разпитът ми да се отложи за другата сутрин, 15 февруари. Молбата ми бе приета.
Прекарах кошмарна и неспокойна нощ, в която постоянно ми се привиждаха бесилки и разстрел. Всичко по нашата работа бе разкрито, аз знаех, че наказанието ми е смърт.
През нощта в мен се зароди мисълта за самоубийство. Сутринта поисках да бъда изведен по нужда и там направих опит за самоубийство, като се хвърлих от отворения прозорец на нужника.
Горното написах саморъчно, за верността се подписвам.“
Този решаващ разпит на Балев се провежда на 16 април 1943 г. в Плевенския областен затвор.
Но самопризнанията му датират от по-рано. Той ги прави още на 14 февруари в Троян.
За това свидетелства резюме от друг негов разпит, приложено към дознанието от Христофор Цоков, полицейски разузнавач.
„На 12 февруари бях задържан в Дирекцията на полицията, а на 14 февруари ме заведоха в Троянското околийско управление – уточнява Балев. – Там разбрах, че съм задържан като организатор на ремсова група, нелегална.
Бях разпитан от цивилна и униформена полиция относно ремсовата група. Аз отрекох да съм организатор на нелегалните.
След това доведоха едно лице, по прякор Стотинката, от Троян. Направиха очна ставка с мен, като той потвърди, че и аз съм отговорник на ремсовата група.
Тогава аз, като видях, че е разкрита тази работа, повторно отрекох. Но понеже искаха да се изясни кое е точно вярно, аз се принудих да призная твърденията на Стотинката.
След това полицията поиска да посоча с кои хора имам партийна работа. Аз не посочих подобни лица, като поисках разпитът да се отложи за другия ден.
Прибраха ме в една стая насаме, където под влия- ние на кошмарни мисли дойдох до мисълта да се самоубия, да се хвърля от прозореца на клозета.
Сутринта поисках да ме пуснат по нужда и там сторих това.
Аз се хвърлих през този прозорец, защото знам, че е доста високо. Смятах, че веднага ще последва смъртта ми. Не мога да помня как съм паднал долу. След пада- нето се опомних в болница в Ловеч.“
Полицейският стражар Петко Вълов Калоянов от Околийското управление в Троян описва опита за самоубийство на Милко Балев в докладна записка:
„Като часови пред входа на казармата трета смяна на 15 февруари към 7 и половина часа сутринта лицето Милко Калев Балев, задържан в ареста, потропа на вратите на ареста, като искаше да отиде по нужда.
Аз му отворих и го отведох до клозета, като оставих вратата полуотворена, стоейки там.
В това време дойде полицейският разузнавач да се мие на чешмата, която е пред самия клозет. Същият разузнавач искаше да иде по нужда, отвори вратата на клозета и вътре нямаше никой.
Погледнахме на прозореца, който е висок около 4-5 метра, и видяхме лицето долу край реката – лежеше. Извикахме полицаи, които го вдигнаха от там. След което повикахме лекар и го изпратихме за Ловеч в болницата.“
След бесилката – амнистия
Страховете на Милко Балев се оказват оправдани. На 17 април 1943 г. Плевенският военнополеви съд в открито съдебно заседание го осъжда на смърт по Закона за защита на държавата.
Смърт чрез обесване.
Ето мотивите на съдебния състав под председателството на Иван Гологанов:
„Малко Калев Балев и другите 7 подсъдими се признават за виновни в това, че когато страната е била в положение на война, те – като членове на ремса, поделението на разтурената по Закона за защита на държавата комунистическа партия – създават групи в Троянско за премахване на съществуващата форма на управление на държавата.
Комунистическата партия им е наредила чрез организатора Иван Кръстев – Бай Иван, осъден на смърт и екзекутиран по друго дело, да извършват бунтове, вредителски и терористични действия.
Те образували ремсово ръководство в Троянска околия, като градът бил разделен на два района, а селата на три – белиосъмски, дьлбокдолски и орешашки. В няколко срещи привлекли младежи и образували от тях ремсови групи, след което правили разни тайни събрания и им предавали разните нареждания на партията, поддържали връзки с нелегални комунисти и ги укривали.
Двама от тези нелегални на 7 февруари 1943 г. в 1 часа и 15 минути опожарили фабриката за шперплат „Обнова“ в Черни Осъм под предлог, че работила за Германия.“
Факсимиле от смъртната присъда на Милко Балев
Дали поради това, че е съдействал на следствието, или по други общовалидни причини бъдещият Сив кардинал на Живков успява да отърве бесилката. С указ №2 от 1944 г. той е помилван, като смъртното му наказание е заменено с доживотен строг тъмничен затвор.
Зад решетките той остава до 8 септември 1944 г., когато триумфално излиза. Свободата си дължи на Закона за амнистия на политзатворниците, който влиза в сила заедно с победата на комунизма.
На 9 септември Балев ликува заедно с партизаните по площадите на София. Има защо.