От книгата на Анна Заркова „От Вапцаров до Живков и останалите“
Предговор
Каква е истината за най-новата българска история – тази, чиито живи свидетели бяха сред нас доскоро?
Истински ли са нейните герои?
Що за хора са били професионалните революционери, които на 9 септември 1944 г. вземат властта, управляват 45 години България и завещават парите и морала си на някои от днешните демократи?
Част от отговорите на тези въпроси, макар и малка, се намира в старите полицейски папки. Те са събирани от началото на 1923 до края на 1944 г. и държани под ключ в Министерството на вътрешните работи. Правителството на Бойко Борисов ги прати през 2011 г. в Държавната агенция „Архиви”. Там всеки, който иска, може да ги види. Между кориците им има ярки и трагични човешки съдби.
Мъже и жени, които след победата на комунизма са определяли съдбата на държавата ни, са били следени от политическата полиция на предишния режим. Прелистването на водените срещу тях разследвания е един вид докосване до личния им живот. Овехтелите страници – прономеровани и прошнорувани, издават техните пристрастия – интимни и политически. Естествено, че на героите антифашисти, за които сме чели и чували, нищо човешко не им е чуждо.
От протоколите на полицейските разпити разбираме, че видни дейци на съпротивата срещу фашизма, капитализма и прилежащата им държавна властта не са издържали на мъченията в мазетата на тогавашната „Държавна сигурност” и са проговаряли за тайните на нелегалната им организация. Оказва се, че фразата „Мълчи като комунист на разпит” е по-скоро част от легендата за борческото минало на комунистическата партия, отколкото отражение на действителността.
Искате примери?
Цола Драгойчева, близката съратничка на Тодор Живков – дългогодишния Първи в БКП – партията, която е и държава от 1944 до 1989 г., издала в предишните им борчески години другарите си и явките им. Да, изплашила се и извършила предателство. След арест.
Никола Йонков Вапцаров, недостижимият поет революционер бил пречупен от агентите на „Обществената безопасност” и посочил имена на негови познати, посветени в червената конспирация.
Има и други примери, но и без тях един важен въпрос излиза на преден план. Трябва ли тези хора, които след жестоки побои и изтезания са избрали да живеят вместо да умрат, да бъдат осъдени от поколенията като страхливци и предатели?
Когато, след падането на Живковия режим изследователят Марин Георгиев прави опит за сензация под заглавие „Третият разстрел”, за да развенчае осъдения на смърт Вапцаров, големият историк академик Георги Марков му казал: „ Лесно е да седнеш в топъл кабинет и да обвиняваш.”
***
Новата светлина, в която се показват от старите полицейски досиета и Цола Драгойчева, и Вапцаров, и Гео Милев, и Тодор Живков, и Пеко Таков, и Пенчо Кубадински, и Антон Югов, и Вълко Червенков, и други дейци, поставени лековато под един знаменател, ни помага да провидим, че историята – българската история, която е пренаписвана многократно в идеологически план по указание на политическия елит на България – тази многострадална родна история има както умни, почтени и знаещи, така и глуповати, продажни и невежи автори. Предизвикателство е при това за всеки българин, ако е любознателен, да повдигне прашните лозунги, под които са заметени нарочно или случайно и мръсотии, но и чисти идеали. Любопитно е да се сравнят легендите и митовете с онова, което е било в действителността.
Вземете например легендарните партизански отряди. Те излизат от запазените папки твърде жалки. Прочутите чети на Пенчо Кубадински били с измислено въоръжение, докладват полицейските агенти. В един техните доклади четем как двама четници с цървули влезли в една кръчма и взели да викат: „Идвайте с картечниците!” – но не да дойде някой, а да се плашат селяните.
Изглежда, че са прави донякъде тези анализатори, които твърдят, че цар Борис ІІІ създал навремето си жандармерията, за да представи пред съюзниците си в Германия антифашистката съпротива у нас като много голяма. Може би наистина е искал чрез походите на униформените жандарми, широко отразявани в пресата тогава, да онагледи като трудоемка и храбра борбата с политическите врагове в планината. И така се е надявал, казват, да предотврати предстоящото включване на България във война със Съветската армия.
При преглед на архива от това царско време се вижда, че Държавна сигурност е била наясно с почти всички участници в така наречените „бойни групи” на БКП – групите, създадени специално за да саботират подкрепата на българското правителство за германските войски. Полицейските агенти знаят кои точно са в революционните тройки, отговорни за терора. За тях не е тайна самоличността на начинаещите терористи, „изиграни” от талантливи актьори във филма на Въло Радев „Черните ангели”- терористите, на които се приписват няколко политически убийства. Отличната осведоменост на тогавашните служби личи от бързината, с която са разкрити убийците на депутата Сотир Янев – един забележителен оратор, който се противи яростно на болшевизацията на Балканите. Той е ликвидиран с 2 куршума от упор през бурната 1944 г. пред адвокатската си кантора в София.
От папките изскачат доста изненади. Една от тях – комунистическите нелегали били на заплата! Някои от тях сами си го казват, то може да се прочете в показанията им. Пътували из цялата страна и до „ родината на пролетарията” – така наричат Съюза на съветските социалистически републики (СССР) тогава с пари от бюджета на съветската държава. Българската комунистическа партия (БКП) била секция на Трития интернационал ( Коминтерна), който обявява курс към световна революция.
Академик Георги Марков в интервю пред вестник „ Труд” е категоричен: „ Коминтернът всъщност е шпионски инструмент на съветската външна политика. Нашите комунистически функционери са били платени от него и то доста добре”.
А Тодор Живков? Тато, както иронично го наричат? Бившият пръв партиен и държавен ръководител, чиито заслуги за деветосептемврийската победа цели три десетилетия се смятаха за изключителни?
Той може и да се е крил от фашистката полиция, както се учеше по времето на соца в училищата, но тя – ако се съди по архивите й – не се е престаравала да го издирва. Нелегалното му име Янко го няма в двете тънички папки, останали от цялото му вземане-даване с капиталистическото Министерство на вътрешните работи.
***
Някои от уважаваните наши историци смятат, че на архивите отпреди 1944 г. не бива да се вярва. „Ако вярваме на тях – казва пред „Труд” проф. Искра Баева – трябва да вярваме и на днешните полицейски доклади.“
А немалка част от написаното в днешните полицейски доклади е непроверено и неистинско, ако не и обикновена лъжа. Знаем го, понеже сме съвременници и очевидци на някои неща.
Разбира се, във всички времена в органите по сигурността работят не само добри и компетентни хора, но и некадърници, мошеници и напористи кариеристи, способни да съчинят всякакви рапорти и протоколи от разпити – още повече, ако упоменатите в тях не са живи, за да ги опровергаят.
Има още нещо съмнително. Никой не дава гаранция, че в полицейския архив всичко е автентично – че нито едно листче не е пипано, изваждано, добавяно или фалшифицирано. Той е пренесен в МВР през 70-те години на миналия век, дотогава е бил в регионалните управления, на разположение на безброй околийски началници, обикновени ченгета и кметове. Не всички страници в него са подписани и подпечатани като повечето други. Може да се предположи с голяма степен на сигурност, че омачканите листове са пренаписвани и сложени на мястото на други, липсващи.
Сигурно и соцвеличия са ровили между кориците на оперативните дела за антифашистите, това е обяснимо. Може да са почистили тук-там някоя от биографиите на активните борци – своя или чужда.
Въпреки всичко си заслужава документите от полицейския архив да се прочетат – поне вкратце, както са дадени в тази книга. Внимателният читател – дори и да не е професионален изследовател – би могъл да сглоби фактите в тях като части от мозайка. И да види сам картината, която се получава. А това е нещо, което не би могъл да направи от злободневните им коментари.