От книгата на Анна Заркова „От Вапцаров до Живков и останалите“
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
Портретът на последния монарх на България: „Нервен, страхлив и фалшив“
Подсъдимият Атанас Буров! Признавате ли се за виновен?
Да, признавам се. 4 януари 1945 г.
Народният съд под председателството на Богдан Шулев.Заедно с Буров на подсъдимата скамейка е цялото правителство на Константин Муравиев, управлявало от 2 до 9 септември 1944 г. и не успяло да предотврати нападението на Съветския съюз срещу България във Втората световна война.
Осъдените на смърт Атанас Буров (вдясно) и Никола Мушанов, заснети в болницата на Червения кръст. Като участници в правителството на К. Муравиев, което прави последен опит да избегне нападението на СССР срещу България, и двамата са лишени за 1 година от свобода и са с разбито здраве.
Обвинението е към всички министри: „Бездействали са и вместо веднага да скъсат с Германия, която напада наши гарнизони в Македония и Сърбия, те са продължили положението на фиктивен неутралитет и с това фактически са услужили на германците. Едва на 8 септември 1944 г. те обявяват война на германците, с което стават причина щото нашата освободителка СССР да обяви война на България.“
Председателят към Буров:
– Защо не обявихте веднага война на Германия, защо не скъсахте веднага с нея? Това е въпросът.
В архивите, държани дълго време под ключ в МВР, е протоколът с отговора на Атанас Буров – може би най-уважаваният тогава – а и досега – български банкер и политик, завършил право и икономика в Сорбоната в Париж.
Като активен деятел на Народната партия и на Демократическия сговор Буров от 1899 до 1944 г. е депутат в десет Народни събрания и министър в шест правителства. Едновременно с това той ръководи строителството на жп линията София-Кюстендил и участва в управлението на Българската търговска банка, застрахователно дружество „България“ и други влиятелни акционерни дружества.
В онази зима на 1945 г. го грози доживотен затвор, но той запазва явно самообладание и изнася ценен урок по история пред съдията и 12-те съдебни заседатели:
Защо не обявихме веднага война на Германия? Спомням си дългите обяснения, които ми се дадоха от военния министър.
Първо – че морално нашата войска не е подготвена да води бой с Германия. В продължение на четири години се е популяризирало сред офицерството „братство по оръжие с Германия“, „другарство с германците“ и т.н.
Второ – нашите войски и в България, и в Македония, и в Беломорието не са дислоцирани така, че да могат да се запазят. Никой не е мислил, че те има да водят сражения с германците. Следователно военният министър настояваше много енергично да му дадем време, за да направи поне известни промени във висшето командване на армията. Ние намирахме, че това е съвършено уместно.
Но след като Германия направи предизвикателства към нашите войски (в Македония и Сърбия), аз се обърнах към военния министър и му казах: „Разбирам вашето опасение. Разбирам, че вие като военен човек държите да запазите тези 50-60 хиляди души от обезоръжаване и робство. Но разберете и вие, че нашата задача е още по-високо: Да запазим България! Ако е нужно да жертваме няколко, дори десетки хиляди войници в робство, но да спасим България. И това трябва да направим!“ Благодарение че това мое мнение беше поддържано от всички колеги, военният министър постепенно започна да намалява сроковете, които искаше в началото – 7-8 дена, после 5, 6,4 и т.н. За да дой- де 6 септември и да решим обявяването на война на Германия – с един срок само от 2 дена да пазим това в тайна, за да дадем време на военния министър да направи последни усилия да спаси част от армията ни, която се намира в Македония и Югославия.“
Атанас Буров (с мустаците) се среща като външен министър с Бенито Мусолини, за да преговаря за репарационния дълг на България.
Атанас Буров е министър без портфейл в кабинета „Муравиев“, но думата му тежи не по-малко от тази на министър-председателя, показва непубликуваният му разпит.
А защо не разформировахте веднага жандармерията? – пита го съдията.
За тези 4 дена, колкото фактически ние управлявахме, кое по-напред можехме да свършим? Ние единодушно, без колебание и разискване решихме разформироването на жандармерията. Ясно беше, че ние няма да водим война с българските въстаници в горите и полята, а, напротив – ще им подадем братска ръка. Тази жандармерия беше едно страшилище, една провокация (към
антифашистката съпротива) и тя трябваше да бъде махната. Толкоз повече аз изтъквах, че в нейния състав имаше ценни за военната сила офицери и подофицери и ние имахме интерес да ги вкараме във войската предвид събитията на фронта, които ни очакваха – обяснява Буров.
Въпрос:
Дали цар Борис се е съветвал по политика – по влизането в Тристранния пакт с всички министри?
По отношение на царя Буров е рязък:
Доколкото познаваме покойния цар, всички хора бяха за него оръдия, много и от министрите му. Той се преструваше, че слуша, че взема съвети. Но фактически доста зле третираше министрите. И едва ли по големите въпроси е чакал да чуе мнение от придворните хора, които го обкръжаваха и бяха инструменти в ръцете му. Аз бих обрисувал портрета на покойния цар, защото съм бил 6 пъти министър при него. Често пъти съм имал аудиенции – скрити, през задните врати – с царя, когато съм настоявал да бъда приет. Той беше един човек неглупав, но извънредно нервен, извънредно малодушен, извънредно фалшив, смазан от един баща тиранин в неговото детинство и младост, изгубил инициатива, дори лично, винаги лавиращ по средни пътища, по начин така, че отговорностите да паднат върху други. Без една ясно очертана, волева политика, която да наложи.
Цар Фердинанд, княз Борис и кайзер Вилхелм на разходка по Черноморието през лятото на 1917 г.
Борис III е цар на България от есента на 1918 г. до лятото на 1943 г. Той е най-големият син на Фердинанд I Сакскобургготски от брака му с италианската принцеса Мария-Луиза Бурбон-Пармска. Бащата, който е роден във Виена, царува у нас от 1908 до 1918 г. и абдикира в полза на сина си след поражението на България в Първата световна война.
Борис III умира на 28 август 1943 г. след кратко боледуване, скоро след като се завръща от визита при Хитлер. Според мълвата е отровен от германците или от руснаците, но за това не са намерени доказателства.
Цар Борис и Хитлер, юни 1943 г.
Буров от подсъдимата скамейка разказва:
Първият разговор, който имах аз с царя, след като започна войната, беше да пледирам пред него България да си запази абсолютно неутралитета. Дадох му аргументи от историята, от миналите войни, от съдба- та на България, от нейната слабост.
Царят беше напълно съгласен с мен, повтаряше: „Да, доволен съм, че така смятате. Така мисля и аз. Бъдете спокоен, България ще остане вън от войната.“ Обаче щом се почнаха първите успехи на германците, особено във Франция, всякакъв контакт между мене и царят изчезна… И се подписа Тристранният пакт (съюз между Германия, Италия и Япония от 27 септември 1940 г., създаден, за да подели света на военни сфери на влияние).
Дали цар Борис е бил спечелен предварително от германофилите? Дали е получавал директиви отнякъде? – интересува се Народният съд.
Подсъдимият Буров е наясно и с това:
Моето впечатление е, че при неговото малодушие царят предварително не беше спечелен. Когато е видял успехите на германците, у него е станал един обрат, който стана у много българи впрочем, които решиха, че войната е предрешена в полза на Германия. И се появи стремежът да не изтървем трена!
Ние три пъти правехме катастрофи от страх да не изтървем трена.
Царят не беше толкова много умен, че да може исторически да прецени изхода от една световна катастрофа, която няма да се свърши с отделни победи в сражения. И да разбере, че това е война за намиране на светове, в която волята към свобода и възвишен живот ще доминира и ще решава. И че човечеството е доста напреднало, за да се подчини на хегемонията на една раса, която се смята за богоизбрана.
Заключителен въпрос:
Кои личности според вас, г-н Буров, имаха влия- ние върху царя?
Отговор:
Не мога да ви кажа. Неговият баща не го обичаше. Нито бащата обичаше сина, нито синът обичаше бащата.
* * *
Народният съд праща Буров в килия за една година. Като излиза навън през 1945 г., той се присъединява към опозицията срещу комунистическото правителство. През 1947 г. публично се обявява против смъртната присъда на земеделския водач Никола Петков, за което е интерниран в Дряново. Понеже така не успяват да му затворят устата, пращат го край Дулово в концентрационен лагер. През 1950 г. отново го арестуват и този път го лишават за цели две десетилетия от свобода. Умира в Пазарджишкия затвор на 15 май 1954 г., когато е 80-годишен, с изгубено зад решетките здраве, но със запазен забележителен ум.