Анна ЗАРКОВА
вестник „Галерия“
Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет (ВСС) отказа на правосъдния министър Николай Найденов да отстрани Емилия Русинова от шефския ѝ пост в Софийска градска прокуратура (СГП), след което тя – госпожата, прочула се като семейна приятелка на скандалния съдебен брокер Пепи Еврото – продължи да се разпорежда в единствения по рода си у нас „хъб за чувствителни разследвания”, свързани с властта. С това приключи първият сезон от политическия сериал в който новите управляващи обещават да отвоюват правосъдието от мафията.
Защо кадровиците на българската прокуратура запазиха демонстративно възможността на Семейството от кръчмата „Осемте джуджета” да ръководи най-влиятелната ѝ структура, компетентна да преследва уличените в най-тежките организирани престъпления – в кражбите на държавни средства, мафиотските убийства и корупционните афери в парламента, правителството и магистратурата?
Този въпрос е към техните кукловоди, разбира се. Понеже е видно, че те самите от 2017-а насам – 4 години след изтичането на петгодишния им мандат – се изявяват във ВСС предимно като кукли на конци (или като „въшки”, както един от колегите им ги нарича…)
Никой от тях не претендира вече, че е човек със свободна воля и интегритет. Никой не взема думата, за да даде някакво разумно обяснение за ролята си в „прегрупирането” между главния прокурор Гешев и неговия заместник Сарафов, навремето. Нито пък някой си прави труда да обясни как така от пламенен защитник на първия от тия двамата се е преродил завчас в негов нападател…
Ясно е, че „въшките” в съдебния съвет сами по себе си не са интересни. Но „гнидите”, които снасят по кабинетите в Съдебните палати, заслужават внимание – тяхното количество е показателно за отношенията между новите и старите управляващи.
Над десетилетие у нас е очевадно, че ръководните съдебни кадри лежат по гръб под силните на деня и пъшкат (от удоволствие или от унижение) под тежестта на техните политически и икономически интереси. Назначенията им стават във ВСС, но със санкция на Главния (бил той Цацаров, Гешев или Сарафов), който пък от своя страна се избира „в две други сгради” (по думите на Цацаров) от техните могъщи обитатели – от Пеевски и/или Борисов, досега.
С днешна дата принципни промени в кариерния растеж на магистратите не се забелязват – въпреки че в едната от „двете сгради” (ако допуснем, че това са Министерският съвет и Народното събрание) има нови могъщи обитатели – премиерът Радев и Копринков, строителят на неговата партия.
Бетонирането на Русинова начело на столичното държавно обвинение е поредната демонстрация, че Борисов и Пеевски поотделно и заедно все още представляват успешно статуквото в съдебната власт.
Първата от демонстрациите беше белязана с готовността на Пеевски/Борисов да си поделят с Копринков/Радев изградената отколе корупционна инфраструктура в правоприлагащите институции. Достатъчно беше двама от радевите министри (вътрешният Демерджиев и правосъдният Найденов) публично да споменат, че е добре Сарафов да подаде оставка и споменатият тутакси я подаде – напусна софийската Съдебна палата, върна се на предишното си челно място при следователите, но се изнесе и оттам, без да чака втори път да го подканят.
Ето как правозащитният адвокат Екимджиев дешифрира посланието на старите към новите силни: „Вижте колко лесно ще ни бъде заедно. Вие щраквате с пръсти, а ние правим така, че нашите протежета да козируват, както на нас. Можем да си другаруваме и да си дерибействаме заедно”.
Предложението не проработи обаче – не и ако съдим по това, че Демерджиев погна Пеевски, задето много пъти летял с многозначителна компания и с билети за милиони до Дубай.
Последва демонстрация с обратен знак. Прокурорската колегия, която услужливо пусна по пързалката Сарафов се озъби този път – Русинова остава! А прокурорите под нейното ръководство дадоха знак, че могат лесно да превърнат Демерджиев в обвиняем – било по старо дело, държано на трупчета (че ощетил хазната с 1, 8 млн. евро в сделка за паспорти), било по новите сигнали от котерията на Пеевски (че ползва ресурсите на МВР с партийни цели; че притиска „кошаревски свидетели”, подслушва незаконно и рови в личните данни на милионери). Три преписки срещу него бяха моментално заведени и огласени с намекване, че „все още не са му повдигнати обвинения”. Изборът му беше предопределен – или приема офертата за съвместно ползване на завладяната система, или системата се обръща против него. Ускориха решението му с ексклузивната новина, че притежава, съвместно с жена си, 411 имота за 16 милиона – завидно богатство, за което той поясни, че е спечелено с честен адвокатски труд.
Наглед самотен в обявената война, Демерджиев излетя за помощ от партньорите в САЩ. Даде им информация – че в България има банки, търговски и адвокатски дружества, които не зачитат техния закон „Магнитски” и помагат на санкционирания по него български Феномен да облита земното кълбо с аверите си и жените си. Даде им, каквото даде, но не получи в замяна очакваното. Щатските фактори можеха незабавно да накажат посочените от него юридически лица. Но вместо това те приеха пратеници на опонента му с доносите им по негов адрес…
Нищо чудно, че след всичко това шумният двубой между прогресивния министър и корпулентния депутат утихна рязко и беше отнесен в рукналия медиен порой от полицейски проверки – на незаконно къмпингуващи, на пияни шофьори и на спекуланти с цените на таратора и цацата.
„Три дни иху, после тихо”, както народът е казал.
А правосъдният министър Найденов? Нищо ново и на неговия фронт, освен едно фундаментално интервю, дадено от името на прогресистите. В него той се съгласи с интервюиращия (Явор Дачков), че „съдебната реформа е вече абсолютно скучна на всички” и я нарече „нещо като перманентната революция”.
Лайтмотивът му – „Не бързаме” – прозвуча неколкократно и непоколебимо.
Не бързат да отговорят на очакванията на обществото. („На първо място трябва да видим каква е целта, а тя е да нормализираме съдебната система така, че да раздава справедливост и да създава чувство за сигурност. Досега се изброяваха мерки, но крайната цел оставаше неясна. Ние искаме да обърнем този процес”).
Не бързат с процеса. („Ще работим бавно, систематично. Съдебната реформа не е еднократен акт. Ние ще представим в нашата управленска програма няколко етапа ”).
Не бързат с избора на нов Висш съдебен съвет. „Той ще бъде може би в края на ноември. Макар всеки ден да чувам, че някой набира кандидати от мое име …”)
Не бързат с процедурата за нов главен прокурор, какъвто ще има чак догодина. Найденов ще се възползва от правото си да номинира. („Ние като че ли се фиксираме върху фигурата на главният прокурор, но ако питате вашите зрители, кой е главен прокурор в момента, те вероятно няма да се сетят. Главният прокурор, дори да не е силна личност, проблемите в прокуратурата остават. Апелативните прокурори са своеобразни феодални владетели, които понякога си правят каквото си искат”).
Не бързат да променят наказателната политика така, че престъпниците да си получават заслуженото. („Това е задача за цял мандат – реформа както в наказанията, така и в тяхното налагане”).
Не бързат с обещаното възмездие за предишните крадливи управници. („Да, ние ще положим всички усилия хората, които са злоупотребявали с власт, да получат справедливост, каквато заслужават. Но да я получат от справедлив съд, от безпристрастна прокуратура и в справедлив процес. Защото бързият вариант е ефектен за краткия момент, след което обаче завършва с разходи за държавата. Така че нашата първа задача е да създадем предпоставките”).
Не бързат да прочистят съдебната система от оцапани магистрати. Реподбор в системата няма да правят. Нямат нужда от комисия, която по предложението на Екимджиев да провери кой какви ги е вършил в Семейството на Еврото и в клуба на Нотариуса и наведнъж да отстрани известните извършители на безобразия. („Ще ги отстраняваме един по един. Всеки ще получи оценка на дейността си, ще мине през атестация да се оценят неговите качества”.)
„Трай, коньо, за зелена трева”, по народному казано.
Народът ни е дълготърпелив, това е доказано. Но ако управляващата с пълна изборна победа „Прогресивна България” не побърза с оздравяването на инфектираното с подкупност и криминален лобизъм правораздаване – ако наблюдава безучастно как крадльовци трупат капитал със съдействието на магистрати и за сметка на обрулената държава, ако подминава жертвите на злодеяния и разплаканите им майки – то първенците ѝ рискуват да познаят след народната любов и народния гняв.