От книгата на Анна Заркова „Свободни в словото“
Много журналисти се прочуха, като се научиха да поднасят на хората не събитието, а опаковката му – изработена така, както определени хора искат тя да изглежда.
ЗАЩО станах журналист? Основателят на сайта Фрог нюз Огнян Стефанов си задава този въпрос, след като излиза от кома. Защо избрах да бъда журналист, а не учител или цигулар например? – пита се той в тези дни, в които се връща мъчително към живота, отнет му по-рано от наемни убийци, въоръжени с винкели и чукове.
Питал съм се и преди за това, но не така настоятелно – споделя Оги в автобиографичната си книга „Кома“ – една изповед от 318 страници, която е уникална – писана от човек, току-що опознал дяволската разлика между този и онзи свят. Прикован за болничното легло, възкръсналият журналист има дълги нощи на разположение, за да си отговори сам – сгрешил ли е, като се е захванал с този занаят. Дължината на тези нощи за него е безкрайна – въпреки обезболяващите лекарства.
Той се чуди как така някога – в променливото време след Десети ноември – се е чувствал горд със своята професия. Чуди се, може би защото се е променил с течение на годините или пък се е променила средата, в която се е трудил.
Огнян Стефанов е работил с десетилетия в големите български вестници – в „Стандарт“, „Новинар“, „Континент“, „24 часа“. Знае как се пълни всеки техен брой – по един и същи начин. На планьорка, в която участват отговорните редактори на отделите за политика, право, спорт и култура, се докладват текущите в денонощието събития. По-важните от тях се обсъждат под шефството на главния редактор и се решава в какъв обем да се публикуват и как да се коментират. Главният редактор определя кои политици трябва да се хвалят и да се пазят от критики и кои са позволени за „отсвирване“. Той дава тези указания на своите заместници, а те ги предават на съответните репортери. Редовият състав мърмори понякога, че не е съгласен с тях, но в тесен кръг и тайно от началството. На него неведнъж му дават да разбере, че свободата на словото както преди, така и след режима на Живков си има дадени параметри. Във всяка медия има негласни или обявени списъци със забранени хора, фирми и теми. Тези списъци могат да се дописват и съкращават – но не и от работните пчелички, които хвърчат напред-назад и носят информация. Ако някоя пчеличка, нарочно или случайно, се отклони от обхвата на работодателя си – жална ѝ майка.
Огнян обича да цитира професора по философия Ноам Чомски: „Това, което хората искат да научат, няма да го намерят във вестниците“. И след цитата отбелязва: „Професорът едва ли знае колко това е така и в България“.
Като врял-кипял в гилдията той вярва, че малцина в нея са страхливци и печалбари. Има много достойни колеги, те съобщават неща, които други се сдържат да огласят. И си плащат скъпо за ината – да бъдат новинари, а не глашатаи – макар че точно за това би следвало да получават заплата.
Създателят на Фрог нюз не се определя като безгрешен. Репутацията му на журналист с връзки в секретните служби, в крупния бизнес, в подземния свят и в задкулисието на политиката е твърде противоречива. За едни тя е мечтана, за други е незавидна.
Но все едно – различните познанства на Огнян в различни кръгове, които обществото славослови или хули, кълне или боготвори, са част от онова, което го прави добър журналист. Колеги си шушукат – кога с респект, кога със завист, – че той поддържа връзки с част от кукловодите на прехода, че общува с разни тайни ченгета и се среща с босове на мафията даже, за да „точи“ от тях ценна собствена информация.
Ами общува, да, той потвърждава. Вероятно щеше да общува и с градинари, ако информацията за ъндърграунда течеше по маркучите, с които те поливат тревата.
КОГАТО убиват бореца Васил Илиев – боса на борческата групировка ВИС – Огнян работи във вестник „Стандарт“. Получава от главния редактор задача – да се свърже с групировката СИК и да пита вярно ли е, че главният висаджия е застрелян от сикаджии, за да не ги конкурира в криминалния бизнес.
Деликатно е да питаш някого с дебел врат дали е убиец, нали? Дебеловратите не висят като суетните политици в кафенетата до редакциите, та белким ги попита нещо някой и ги спомене в заглавие…
Обаче Оги знае кое как.
Той отива в централата на корпорацията „Мултигруп“, чийто президент Илия Павлов – несметно богат бизнесмен, бивш борец, дарител и масон – е наясно и със силовите, и с икономическите групировки. Там прави-струва… и след час и половина при него пристигат един подир друг и накуп почти всички легенди на страховитата СИК: Малкия Маргин, Димата Руснака, Маджо и още двама. Те отричат, разбира се, да са организирали покушението над Васил Илиев. Говорят разпалено. Но на въпроса на Оги: Щом са невинни, ще идат ли на погребението с борците? – не са готови да отговорят веднага. Размислят всеки поотделно, споглеждат се и Димата Руснака казва:
Аз бих отишъл, ама знаеш ли какво ще стане там, ако някой посегне към вътрешния си джоб? Септемврийското въстание ще е нищо пред мазалото, което ще се случи, братче…
Разговорът на силоваците с журналиста трае около час. И те за него са интересни, и той за тях. Повечето са с бронежилетки. Огнян ги пита:
Защо така?
За да можем утре да прочетем във вестника какво си написал – аргументира се Малкия Маргин.
Звучи като заплаха.
Но кой репортер не би завидял на такъв репортаж?
За мен – казва Оги – нормалното е да идеш, да питаш и да узнаеш. Ненормално е да седиш и да чакаш, за да ти диктуват от МВР какво било станало.
Е, да, едва ли някой журналист не би се съгласил, че е така.
Но години след това – през есента на 2008 година, когато Огнян Стефанов е нападнат с чукове, натрошен и окървавен като животно в кланица, се намират колеги, които натякват ехидно колко близък е той с босове от едър калибър, как другарува с големци от службите и прави интервюта с бизнесмени от „голямото добрутро“. И следователно… колко е логично да бъде пребит, ако се е забъркал в нещо или във всичко…
В БЕЗПОЩАДНАТА дисекция, която Стефанов прави сам на себе си в своите книги, не е подминат нито един грях от тия, които други журналисти не биха си признали за нищо на света. Може би защото това, което за него е грях, за други е начин на работа, на който дължат кариерата си, известността и двойната заплата.
За какво става дума?
За особените посещения в МВР и специалните служби, при които на поканените са дава по някоя папка, „разобличаваща“ някой неприятен на властта персонаж. С тия папки репортери и репортерки громят определени кръгове в митниците и партиите, за да бъдат те сменени след това с по-предани на техните издатели. Или, ако не ги громят, както казва Огнян, им лъскат ботушите – според това, което се нарича „редак- ционна политика“.
ВЕДНЪЖ Огнян Стефанов успява да се снабди – едно е да се снабдиш, а друго да те снабдят, разбира се – с един доклад на Националната служба за борба с организираната престъпност за корупцията в митниците. В доклада се сочат главните контрабандисти със схемите им, митническите шефове, които ги прикриват, и партийните централи, на които се отчитат. В него стоковият базар „Илиянци“ и граничните контролни пунктове на аерогарата, в „Кремиковци“ и „Горубляне“ се определят като територии на БСП, за разлика от тези на Калотина и Капитан Андреево, които са на ГЕРБ. Посочват се тарифите на митничарите и на майсторите на фалшивите книжа, както и маршрутите на китайското, тур- ското и дубайското карго.
Фактите преливат от вестникарската страница, затова редколегията решава да бъдат поместени в цяла поредица за контрабандата.
В първата част се разказва за незаконния внос-износ на пилешко месо, в която главен герой е Николай Методиев, по прякор Пилето.
Десетки тирове на Пилето, невидими за граничните власти, са проследени и описани в доклада, цитиран от Огнян.
Сутринта, още преди да отворят будките за вестници, телефонът му прегрява – звънят политици, топченгета и индустриалци: да махне Ники Пилето от следващите части на публикацията. Било добро момче, баща му бил полковник и тъй нататък.
Колко ли му е струвало на контрабандиста това застъпничество на тия знаменити приятели?
Стефанов впрочем им задава този въпрос, но отговор не получава.
Разкритията му за корумпираните митничари обаче си остават само на вестникарската хартия. Те се оказват безинтересни на прокуратурата.
ОЩЕ В БОЛНИЦАТА – разпнат от болките в ръцете и краката и откриващ отново света, в който се е завърнал внезапно, Огнян знае, че ще продължи да участва в списването на сайта, който е основал.
Нарекъл го е Фрог нюз – в превод на български Жабешки новини. Сам е измислил заглавието.
Виж ти!
Много хора бленуват да бъдат силни като лъвове, да летят като орли, да са бързи като гепарди. А Огнян, на който му стига – както сам заявява – да бъде „писач“, се е заинтересувал от жабите.
Оживено обяснява:
Те са шумни, не особено красиви, но в тях има нещо мистично. Има някаква стаена мъдрост, която източните народи са открили. Много често, като вдигнат врява, объркват плановете на хищниците, които се промъкват към жертвите си незабелязано…
В автобиографичната си книга „Потта на жабата“ големият японски режисьор Акира Куросава описва древна рецепта за лек против рани и изгаряния. Поставя се жаба в кутия с огледални стени. Шокирана от образа си, тя започва да се поти. Потта ѝ се събира и после се вари на бавен огън няколко дни.
Понякога се чувствам като тази жаба, чиято пот, под формата на разказани истории, трябва да се превърне в лековито мазило за страданията, причинени от диктаторските режими – изповядва главният редактор на Жабешките новини. В списването им той не е сам. С него са Катя, Стойко, Ани, Люба, Дани, Вяра, Преслава, Сашо, Мая, Васко, Неделчо, Милан…
Те – тези всичките Жаби намират за сладък този нагарчащ занаят! Да откриеш своя новина – уникална, да напишеш текст, който грабва читателя, цитира се и се преразказва!
Нищо че новината вече не е това, което беше. Въпреки всичко читателят – особено читателят на интернет има нужда от новини, които го карат да мисли… – разсъждава създателят на Фрог нюз.
ВЕДНЪЖ, на 1 април – в Деня на шегата, Фрог нюз публикува списък с инициали на министри и партийни лидери, чиито царствени дворци в „Бояна“, в „Драгалевци“ и в чужбина се проверяват от прокуратурата. Накрая Жабите информират, че този списък се намира на бюрото на тогавашния премиер Сергей Станишев.
Какво беше учудването ни – смее се Стефанов, – когато видяхме на другия ден нашата тема разработена от две големи издания. Колегите я бяха обогатили с коментари на главния прокурор и шефа на Икономическата полиция, а някои разпознали се в нея партийни големци отричаха имотите им да са придобити със съмнителни пари…
Налага се в сайта да бъде пуснато уточнение, че списъкът на милионери с резиденции е първоаприлско хрумване на репортерите.
Безброй са историите за кухата лейка на любимата журналистика, които могат да се чуят от главния редактор на Фрог нюз. С таланта си на разказвач Огнян предизвиква усмивки, но и подканя към размисъл – и човек се чуди да се смее ли, или да плаче.
Огнян, откакто се помни
Майка ми е с буржоазно възпитание, а баща ми – антифашист
Роден съм в Плевен, там съм израснал и съм завършил гимназия, там съм се завръщал, където и да съм живял – там, при нашите.
Родителите ми са странна двойка може би – не за мен, а за околните.
Майка ми е от попско семейство.
Прадядо ми – свещеник Димитър Попкотуев, е посрещнал с приветствено слово руския император Александър, който е идвал два пъти в Плавен по време на петмесечната руска обсада. Разчувстван от словото, в което е наречен Цар Освободител, Александър Втори сваля златния кръст от врата си и му го подарява. Този кръст е със знаците на Руската империя, правен е по поръчка в Швейцария – той е реликва, която сме дарили на музея в родния ми град. Щабът на императора е бил в тогавашното село Пордим. Пребивавайки там, той неведнъж е викал на приказка прадядо ми и местния даскал, който е дядо на големия поет и драматург Иван Радоев. Императорът е дал и на даскала нещо за спомен – един от пръстените си с двуглавия орел и короната.
Това е едно от преданията в моя род по майчина линия. Такива има в почти всеки род, предполагам. Разказват се и се поукрасяват.
Прадядо ми е писал дневници, разкази, няколко книжки е издал. Къщата, в която е живял, беше в самия център на Плевен, където сега има паметник за Освобождението на България от турско робство. Помня, че преди да съборят къщата, двамата с вуйчо ми отидохме в нея да приберем някои по-ценни вещи. Тогава ме впечатли огромният брой книги в библиотеката – събирали са ги в онова старо време, чели са ги, книжни хора са били.
Майка ми имаше двама братя, единият от които е осиновен от тригодишен.
Кръвният ѝ брат е бил царски офицер, участвал е във Втората световна война и като се върнал жив и здрав, получил право като фронтовак да завърши висше образование. Така станал лекар, въпреки че е от попско семейство.
Осиновеният ѝ брат пък завършва семинария в Букурещ и Духовна академия в Киев. Когато се връща в България, е обявен за николапетковист, осъден е и е пратен в затвора в Белене за 8 години.
Майка ми беше с буржоазно възпитание. А баща ми беше антифашист. Бил е член на Ремса. След 9 септември 1944 година става и член на БКП. През 50-те години на XX век, когато с майка ми решават да се вземат, тя получава семейни съвети да се откаже от любовта си към него, защото е комунист. Заради брака с майка ми баща ми е изключен от партията. Плевенските партийци го изключват, после го възстановяват, после пак го изключват… и така два-три пъти, докато веднъж видният тогава комунистически функционер Пеко Таков, който е родом от Плевенско, им казал на едно събрание: „Абе, вие тоя млад човек какво го правите, бе! Или го изключете веднъж завинаги, или го оставете на мира. Оженил се е човекът за тая жена и вече имат две деца…“. Това самият Пеко Таков го пише в мемоарите си.
Като малък аз не ги и подозирах тези работи. Ние живеехме на квартира, а после баща ми и приятелят му Пламен Джуров си построиха една къща на два етажа.
В тая къща на улица „Янко Сакъзов“ ние живеехме под акомпанимента на малкия Пламен, който свиреше денонощно на пиано. Той стана известен диригент, когато порасна, а брат му Илия – цигулар. Непрестанното му свирене не ни дразнеше, защото и аз свирех на цигулка като брат му. По онова време беше модно хората да пращат децата си на уроци в музикални школи.
В детската ми памет се е врязала и съдбата на Георги Попов – осиновения брат на майка ми. В Белене той е лежал в една килия с Йосиф Петров. Като го пускат от затвора, чичо Георги става диригент на църковен хор, но без заплата. Той беше невероятно интелигентен човек – знаеше чужди езици, свиреше на цигулка, а се чудеше как да се препитава. И двамата с Йосиф Петров продаваха от врата на врата едни тенекиени табелки на които пишеше „Семейство Иванови“, „Семейство Петрови“ – по 40 и по 50 стотинки. Това на мен ми се виждаше странно – толкова знаещи и можещи хора да не могат да се препитават с това, което умеят и знаят.
Криеха от мен семейни тайни
В нашето семейство имаше неща, за които не можеше да се говори. Пазеха се в тайна от децата. Аз усещах това. И много пъти се питах: какво ли си говорят нашите? И подслушвах зад вратата. Сглобявах истории от доловените фрази. Като например тази за братята на майка ми. Те са знаели, че ще я научим със сестра ми, но са отлагали този момент – може би, за да не се разприказваме.
Но ние чувахме и виждахме доста от скритото.
Имахме един бате Крумчо, който се ожени за братовчедка ми. Той е наследник на пловдивски фабриканти.
Като ученик в гимназията бате Крумчо и негов приятел планират да избягат от България. Тръгват, но ги хващат и ги пращат за 7 години в Белене, в концлагера. Представяте ли си! Да отнемеш свободата на едно момче на 17 години затова, че е искало да види свят! Като излезе от Белене, той често идваше у нас и ми разказваше едни фантастични неща – как ще идем в Африка, ще гледаме животни там… Аз вярвах, че това ще стане. Тогава беше нашумял един филм „Серенгети не бива да загине“ – за богатството на африканския животински свят. По онова време не се замислях, както сега, за различието между хората, които се събираха у нас. От една страна – баща ми комунистът, директор на голямо търговско обединение, заместник-кмет, а от друга страна – едни хора, патили от комунистическата власт. И те се разбираха чудесно, в отношенията между тях имаше обич, уважение, топлота… Странно е, че години по-късно, в мечтаната демокрация хората повече се делят и изпитват един към друг омраза. Говорим си с жена
ми за тези неща.
Семейната история на жена ми е подобна на моята
Жена ми Мария е от изселнически род – предците ѝ са се изселили от Гърция по време на войните и са дошли насам. Нейната семейна история е подобна на моята.
Част от рода ѝ остава в Асеновград, друга – в Симитли, а трета – в Македония.
Кой е българин, кой е македонец – сложно е да се разбере в този род.
Ходили сме на гости при нейни чичовци в Македония. Единият е директор на училище – той смята категорично, че е българин, и не го коментира. Брат му обаче упорито твърди, че е македонец.
Чудя се дали това е забавна история, или е трагична сянка на времето, която пада върху мисленето на народа.
Дядо Пешо – дядото на Мария – все повтаряше, като се събирахме: „Не знам вече какъв съм. Четири или пет пъти ми сменят паспорта. Писан съм българин, писан съм македонец, а в един от паспортите ми след „националност“ има чертичка. И чертичка значи съм бил…“
Дължа извинение на децата си
Имам две деца – Борислава и Александър. Дължа им извинение за това, че невинаги съм бил до тях. Клиширано звучи, но е така. Моята работа се е намесвала в нашето семейство повече, отколкото трябва. Отделно, аз съм си намирал извинение с нея, за да се измъкна от някои семейни задължения. Всеки мъж го прави. На мен не ми пречи да го призная. Но в момента не се чувствам добре от това. Децата ми днес ми задават въпроси, които са искали да ми зададат по-рано, когато не съм бил у дома.
Жена ми се грижеше много повече от мен и за дъщеря ни, и за сина ни. Тя е спортист. Завършила е Висшия институт по физкултура и през целия си живот е работила в спортното министерство – в края на кариерата си стигна до директор на дирекция. Не че не е била заета, но винаги е съумявала да покрие в семейството ни моите отсъствия и моите проблеми. Аз имах страшно много командировки – особено докато бях млад репортер. Стане ли дума в редакцията, че трябва да се ходи някъде, първо поглеждат към младите. И аз заминавам.
Децата ми са свикнали с това.
Но покушението срещу мен беше тежка травма за тях.
Когато бях в кома, синът ми беше 26-годишен. Дъщеря ми имаше бебе на 7 месеца. Трудно ми е да си представя какво са чувствали – и когато са смятали, че завинаги заспивам, и когато са разбрали, че съм се събудил.
Не умрях като на кино. Умрях наистина. Бях в кома, не съм спал и не съм сънувал
Думите са безсилни да преразкажат комата.
Самата тя и излизането от нея е състояние, при което не знаеш къде си. Не знаеш и къде си бил, нито колко време си отсъствал. Безсрочен дълъг сън. Отсъствие не по желание…
Помня събуждането.
Бяла искряща светлина, идваща някъде отгоре, проряза очите ми и ме накара да примигвам, докато свикна с нея. Огледах се. Някакви фигури, облечени в сини и зелени халати, преминаваха като във филм. Едната се спря и впери поглед в мен. Чух я да казва: „Пациентът излиза от кома. Извикайте шефа при шесто легло“.
Ето какво било! Не съм спал и не съм сънувал, бил съм в кома!
Кома! Кома, кома, кома…
Напрягах се да разбера страшна ли е тази дума, или е спасение.
Отново бях в действителността.
Плъзнах поглед към тялото си. Шарен чаршаф покриваше гърдите ми. Ръцете ми бяха бинтовани. Десният ми крак беше приклещен в желязна конструкция. Не виждах левия. Още не знаех нито какво е минало, нито какво е в момента, нито какво предстоеше. Изучавах себе си и обстановката, както животно оглежда клетката.
Така видях края на комата.
След това дойде болката. С цялата си власт. Не я пропъдих, не знаех как. Опитах се да помръдна, но не успях. Бях закован за леглото.
Хора в престилки се спираха до мен, долавях части от изречения: „спокойно“, „пулс“, „доцента“, „интубиране“…
Съзнанието ми си пробиваше път към действителността. Вече знаех, че съм в болница. Знаех и как съм се озовал в нея. Бях пребит. Някакви мъже ме нападнаха пред ресторанта, от който излизах, и ме смазаха с железа – може би чукове или тръби…
Не съм умрял като на кино. Умрял съм наистина. Прилоша ми.
Колко време е минало от побоя? Кой ме би? Ще живея ли?
Къде са близките ми?
Към леглото ми се приближи жена, облечена в тъмносиня престилка. Познах я – съпругата ми. Мария.
Едва чух гласа си: „Пребиха ме… Искаха да ме убият…“ Тя не отвърна нищо. Но видях сълзи да се стичат по лицето ѝ.
Един живот е малко, за да почне човек да се държи умно
Когато си бил в кома, често се връщаш към различни спомени. В болничното легло, когато още не си осъзнал напълно връщането си в живота, много неща ти изглеждат различно от преди. Нещо, което ти се е струвало някога много важно и сериозно, изведнъж придобива формата на голям балон. Един живот е малко, за да почне човек да се държи умно.
Като журналист съм се срещал всекидневно с много хора – на различни места, включително и в ресторанти. Ходил съм немалко пъти на делови вечери. Но тази, на 22 септември 2008 година, не е подбрана случайно. Известно време преди нея се опитвах да направя интервю с Евелин Банев – Брендо, като преговарях с адвоката му. И не само аз, много други колеги го правеха. Брендо беше интересен. Името му беше замесено в обвинения за пране на пари, наркоканали и още неща от този род. Той не беше в ареста, нямаше дело срещу него, но бяха много любопитни съмненията, тиражирани активно.
Аз исках да поговоря с него и за една реклама на „Хоум фор ю“ – една голяма фирма, свързана с него, която имаше билбордове из цялата страна, телевизионни клипове и банери в печатните медии и в интернет.
Това бяха двете причини за нашата среща. Около тях няма никаква мистерия.
За някого обаче е било важно да се разбере, че аз се срещам именно с този съмнителен човек. За да се внуши на публиката, че имам нещо общо с него, а може би и с бизнеса му, с две думи – че не ми е чист косъмът. Много удобно – хем ще го смачкаме този мръсник, който ни критикува, хем ще го дегероизираме. Побоят няма да е посегателство срещу свободното слово, а разчистване на сметки в някакви съмнителни кръгове. Докато бях в болницата, при мен идваха един дознател, една прокурорка и двама-трима цивилни полицаи. Питаха ме дали подозирам някого, искаха аз да посоча в кого се съмнявам. Хубава работа! Просто ей така да посоча някого и да кажа:
„Този ме уби, но аз оживях“ – нищо че нямам доказателства.
Аз, разбира се, имам съмнения и хора, които подозирам.
Тези съмнения си остават непроменени с годините.
След покушението службите ме вкараха във филм
Докато бях на легло – след поредицата тежки операции, – разни емисари идваха да ме видят в болницата или у дома и да насочат моите мисли към евентуални поръчители, които да посоча пред тях. Едната от техните версии водеше до съдружника ми Мутафчийски. Другата ме препращаше към Младен Михалев – Маджо. Третата версия визираше „шпицкомандата на Христофорос Аманатидис – Таки“. Намекваха и за някаква „руско-украинска връзка“ в покушението срещу мен.
Същевременно източници от службите разпространяваха „истината“ за нападението срещу мен. Свързваха го със сайта Опасните и с борбата за влияние в ДАНС – Държавната агенция по национална сигурност. Вкараха ме във филм.
В тоя филм един генерал – Иван Драшков, и един полковник – Веселин Марков, искали да премахнат от пътя си съветника Алексей Петров, който съветвал шефа на агенцията Петко Сертов и обърквал всичките им пъклени планове. Заради него те вече не можели спокойно да търгуват с амфетамини, не можели да рекетират бизнесмени и да уреждат корупционни сделки за стотици милиони. Не иронизирам, говоря сериозно… Тези хора имали и по-големи амбиции – да управляват цялата държава или поне някои сектори на икономиката. Като видели обаче, че Петров и командосите от неговия отряд ОСА им дишат във врата, изпаднали в паника. Решили да компрометират враговете си и тогава се родила идеята за сайта Опасните новини. В него се пускали материали за различни хора, но част от тях били за Алексей Петров – с тях искали да го дискредитират пред обществото. Той обаче веднага надушва подлата клопка. И започва голямо разследване – как така в този сайт се появява „класифицирана информация“ от документи с гриф „Строго секретно“. Търси се „къртицата“ – издайникът от ДАНС, както и този, който стои зад сайта, а и този, който го прави.
„С технически средства това се установява“, заявява по едно време Петко Сертов, шефът на ДАНС.
Подразбира се, че този, който прави сайта, съм аз. А Драшков и Марков са моите поръчители, които аз не познавам, но които – цитирам – „поддържали топла връзка с Младен Мутафчийски. Като чули от Петко Сертов, че са разкрити, тримата решили да действат решително – да ме премахнат, за да не ги издам.
Има логика, признавам, но тя може да мине само ако филмът се прожектира в Джибути.
Написах книга за думите, които оживяха след чуковете
Системата не позволи истината за покушението срещу мен да бъде разкрита.
Но аз написах книга за думите, които оживяха след чуковете. Нарекох я „Кома“ – не съм търсил заглавието, то си дойде само.
В книгата описах някои от съмненията си за авторите на покушението. Години по-късно те си остават непроменени.
Но все едно, съдебните власти прекратиха разследването, възобновиха го един-два пъти и пак го прекратиха.
Не помогна за разкриването на истината и това, че през 2010 година парламентарната комисия за контрол на ДАНС също извърши разследване по случая – и за нападението с чуковете, и за сайта Опасните, и за свързаното с него подслушване на журналисти и политици под кодовото име „Галерия“, което излезе наяве.
Тази комисия написа доклад, че аз незаконно съм следен, подслушван и привикван в ДАНС.
Нещо повече. Депутатите установиха, че едно мое привикване в ДАНС на 9 септември 2008 година не фигурира никъде – въпреки че бях записан по лична карта на влизане. Как е възможно? Когато ме привикаха и аз отидох, бях наскоро опериран, бях с патерици, две служителки на агенцията ме придружаваха – как съм могъл да остана незабелязан, че и в дневниците да ме няма?
„Няма и запис на разговора, воден с вас, за който вие съобщавате – заяви Иван Костов, който беше председател на комисията тогава. – Няма и следа, че сте били в ДАНС.“
Замръзнах. Не можех да повярвам.
Запитах: „Значи ли това, че някой може да влезе в ДАНС и да не се разбере, ако не излезе оттам?“
Депутатите се спогледаха и Иван Костов каза: „Ами така излиза май“.
Мила мале. Какво е това? Ново Гестапо? Модерна цитадела на злото, наричана „българското ФБР“? Бившата Държавна сигурност мутирала в най-страшния си вид?
Като се замисля, тръпки ме побиват.
От големите медии не съм уволняван, напусках ги сам
Дълго време съм работил в големите вестници – в „Стандарт“, в „Новинар“, в „Континент“, в „24 часа“. Напускал съм ги всичките сам. Не съм гонен, нито уволняван.
Преди Десети ноември работих в списание „Български воин“ – издание на Министерството на отбраната за литература, изкуство и култура. Там се чувствах добре, запознах се с големи художници, с интересни писатели. Същевременно бях главен секретар на Съюза на българските преводачи.
Но военната шапка не ме вдъхновяваше някак си. И в началото на 1989 година взех твърдо решение да се махна. Рапортът ми за напускане трябваше да се подпише от министъра на отбраната Добри Джуров. Дадох го на мой приятел, който му беше съветник, да му го предаде. А той ми вика: „Абе, човек, всички търсят връзки да се уредят в армията на офицерски чин и сигурна заплата, а ти искаш обратното“.
Тъй или инак, напуснах – преди да падне Тодор Живков.
Веднага след промяната станах заместник главен редактор на един нов седмичен вестник – „България“. Първият брой излезе в 50-хиляден тираж и свърши пред очите ми за три часа. С колегите гледахме като втрещени. Голям беше гладът за четене след Десети ноември! Както и апетитът към писане на всякакви работи без табута и забрани.
Напуснах вестник „България“, защото с моя кум, който беше дългогодишен председател на Съюза на българските писатели, решихме на направим издателска къща. И я направихме. Само за година издадохме 60 – 70 книги, които се продадоха като топъл хляб.
Издателството напуснах, защото реших сам да издавам книги. И започнах – под шапката на корпорацията „Мултигруп“. Издадохме две-три книги на политзатворници, които са били осъдени заради заговори срещу Тодор Живков. Всичко свърши за година.
После ме поканиха във вестник „Стандарт“ – третия по тираж вестник след „Труд“ и „24 часа“. Пишех в него за националната сигурност, армията, специалните служби… Напуснах, когато издателят смени главния редактор с Юли Москов и аз не се почувствах комфортно под негово ръководство.
Отидох в „Новинар“ за година и половина. А после станах шеф на отдела за български новини във вестник „Континент“. Там с 20-ина репортери пишехме всичко за България, без ограничения. Но след година и малко тези репортери се върнаха във вестник „24 часа“, където са били по-рано. И аз отидох с тях.
Тръгнах си от „24 часа“ през 2006 година, след като минах през няколко различни длъжности във вестника и в германската медийна група „Вестдойче алгемайне цайтунг“ – ВАЦ, която го издаваше тогава.
Германците бяха много успешни издатели. При тях „24 часа“ и „Труд“ бяха водещи медии с регионални издания.
Мен ме пратиха да укрепя пловдивското издание на „24 часа“. Работехме в един офис с пловдивския „Труд“. Имахме перфектни отношения, макар че усилено се конкурирахме. Пътувах до Пловдив всеки понеделник, прибирах се в София за уикенда, но не ми тежеше.
След време германците ми възложиха да отговарям за всичките регионални издания. Административна работа беше, обаче ми харесваше. Пътувах из цялата страна, запознах се с кореспондентите на двата вестника. Страхотни хора имаше между тях! Общувах и с рекламните агенти, срещах се с кметовете. Германците искаха всяка седмица да им пиша аналитичен доклад – не само какво се случва в регионалните издания, а какво става в регионите на страната. Какво става например в Бургас – какъв е тиражът ни там, коя от партиите има най-голямо влияние, какви са средните заплати, какви са настроенията към властта, колко са ромските махали, кои вериги магазини са най-предпочитани. Докато пишех докладите, разбрах защо германците успяват – защото за тях и най-малкият детайл е важен. Всяка информация им трябваше, защото я обменяха с големите германски инвеститори в България. Не вършеха нищо през пръсти или напразно.
Пишех междувременно и вестникарски статии. И така, докато почнах да усещам, че духът и в „Труд“, и в „24 часа“ изчезва. Защото интересите на политиците стават определящи за съдържанието – и на журналистите първо се препоръчва, а после се заповядва да се съобразяват с тях.
Аз съм свободолюбив човек, стана ми дискомфортно и напуснах.
Три-четири месеца след това организирах създаването на сайта Фрог нюз. Организирахме го с моя бивш съсед – бизнесменът Младен Мутафчийски. Името на сайта аз го измислих.
Подсети ме една жаба по МTV, която крякаше и викаше, и ми стана симпатична. Харесах и Кърмит Жабока от „Мъпет шоу“, който беше, от една страна, философ, а от друга, все се забъркваше в някакви премеждия.
Фрог нюз – жабешки новини!
Младата и образована аудитория няма нужда от превод, на другата името ѝ звучи интересно. Докато сайтът прохождаше, все ме питаха: „Защо Фрог нюз?“.
А зададат ли ти въпрос, правиш стъпка към рекламата. Провокирал си хорското любопитство, значи. А нали това е целта на занятието?
Обичам луди хора, те са ми любимите
Направих Фрог нюз с Младен Мутафчийски.
Обичам луди хора, те са ми любимите. Те за мен са локомотивите на света. Те правят откачени работи, нестандартни. Следвайки пътя си, са готови и да сменят посоката, и да се сбият, дори и да е очевидно, че ще бъдат набити.
Такъв беше Младен Мутафчийски. С него се познавахме от 1987 година, когато бяхме съседи в един дипломатически блок в софийския краен квартал „Младост 2“.
Какво правех аз в блок за дипломати? Тъстът ми, бащата на Мария, беше директор в „Софстрой“ – едно от мощните за времето си строителни предприятия – и изпълнявайки строежи на блокове в чужбина, беше придобил правото да закупи апартамент на БОДК.
Като съсед Младен ми направи впечатление с черния си хумор. И като оръжеен търговец ми беше любопитен. Семейство Мутафчийски имаха две кучета, а ние – едно и заедно ги разхождахме на поляните. Така стана дружбата между нас.
Един ден Мутафчийски ми каза: „Дай да направим с теб един сайт. Гледам, че сайтовете са на мода сега. Ти си пиши в него каквото си искаш, аз ще помогна финансово – както е рекъл Дядо Вазов, „богатий с парите, учений с ума“.
Не чаках много да ме убеждава. Направихме сайта с 50% на 50% участие. На втората година той каза: „Оги, аз си имам фирми достатъчно, дай да ти прехвърля дяловете“.
И това без много суетене го направихме. Спряхме да сме съдружници, но си останахме приятели. Той през всичките години – до смъртта си – нито веднъж не ми е казал: „Оги, моля те напиши в сайта това и това, дай на този и на онзи едно рамо…“
Някой може да не ми повярва, но е факт. Широкоскроените хора разбират и по друг начин нещата, а не само на принципа „дай ми ти, за да ти дам и аз“.
Интересен човек беше Мутафчийски. Много образован, нестандартен. Построил си беше гробница приживе – за мнозина това беше шокиращо. Бил е на около трийсет години, когато е приет в масонската ложа на италианския индустриалец Джани Анели, президентът на ФИАТ и „Ювентус“, пожизнения сенатор на Италия. Представете си българин да бъде допуснат в тази ложа – и то по времето на соца! Какви качества трябва да има той!
Във Фрог нюз с Мутафчийски не сме делили печалби, защото сайтът никога не е бил печеливш. Издържа се от реклами. Имахме договор с акционерното дружество „Слънчев бряг“, за който прокуратурата ми повдигна обвинения – че бил за голяма сума, а пък Мутафчийски бил в ръководството на дружеството.
Обвиненията падат в съда, разбира се. Понеже става дума за търговски отношения. Договорът между две страни може и да е за милиони на месец, стига да смятат и двете страни, че имат полза от него.
От опит мога да кажа, че трудно се издържа сайт с реклами. До 2014 година това беше що-годе възможно, но после Делян Пеевски сложи ръка на голяма част от рекламния пазар. Банки, с които имахме договори, ги прекратиха, банкерите се извиниха, казаха: „Господин Стефанов, Оги, работим прекрасно, но не можем да се борим с това – натискат ни, заплашват ни, идват директно при нас и ни казват: Фрог нюз е опозиционна медия, сложете точка“.
Въпреки всичко успяваме да се издържаме някак, намираме малки реклами, по 300 лева, по 500 лева оттук-оттам. Малък екип сме, с ниски заплати. Но сме на ръба на фалита. Винаги на ръба.
Като не ме убиха с чуковете, ме удариха със списък
На 9 декември 2009 година обявиха агентите на Държавна сигурност в печатните медии. Не във всички медии, но това е друг въпрос.
Аз бях на среща, когато ми се обади по телефона един колега от Фрог нюз и ми съобщи със скръбен глас, че и аз съм в списъка. Попита дали да пускаме в сайта това, казах му: „Естествено, че да“.
Стана ми, разбира се, неприятно, въпреки че не бях кой знае колко изненадан.
Първа ми се обади за коментар една колежка от Националната телевизия: „Какво ще кажете, вика, за вашето присъствие в списъка като явочник с псевдоним Академик?“.
Засмях се. Помислих, че се шегува. Тя пък се изненада, като ѝ казах, че от нея научавам, че съм бил „академик“ от 1980 година.
Донякъде си обяснявах защо името ми е в позорния списък. През 1980 година с жена ми и дъщеря ми, която беше тогава на две годинки, се преместихме в ново жилище. Казаха ни, че преди да заживеем в него ние, таванското му помещение е било използвано няколко пъти от тогавашните служби. Един оперативен работник се навъртал там. Но той не се появи никога пред нас.
Няколко месеца след като се пренесохме, ни се роди момче. Майка ми дойде да живее у нас, за да помага в отглеждането му. В апартамента се оказахме пет души, с бебе включително. Комисията по досиетата съобщава, че явочната квартира, с която ме свързват, е ползвана от контраразузнаването и по-точно – от отдела за Великобритания. Представете си каква такава дейност може да се развива в жилище с пеленаче, малко дете и баба, плюс мен и жена ми. На всичкото отгоре това жилище не е било наше.
Това е положението.
Който разбира, ще му стане ясно. Който не иска да разбере, и Господ да слезе от небето и да ми адвокатства, пак ще каже: „Абе, знаем как стават тия работи. Ченгето си е ченге, мръсникът си е мръсник…“.
И такива хора имат право на мнение, също както и аз. Нямам намерение да влизам в диалог точно с тях.
Доноси никога в живота си не съм писал
„Обвиняемият, който раздава обвинения“. Под такова заглавие един близък до прокуратурата вестник излезе с анонимна дописка за мен.
„Доноси срещу депутати, министри и главния прокурор излива шефът на Фрог нюз Огнян Стефанов – пишеше неизвестният автор. – Тези похвати сигурно са му познати от времето, когато е обслужвал Държавна сигурност като агент Академик.“
Препечатах анонимката във Фрог нюз. И я опровергах дума по дума.
ПЪРВО, аз агент на Държавна сигурност не съм бил и второ – никога през живота си доноси не съм писал. Ако под „доноси“ се разбират критиките, които като журналист съм отправял към някои действия на държавни институции, включително прокуратурата, то да се знае – правил съм го винаги публично и открито. Което си има цена, която плащам от години.
Искам да се знае какви са „доносите“, щом някой предпочита да нарича така неудобните за властта публикации.
Ето един от тях.
Цветан Василев, бившият собственик на фалиралата Корпоративна търговска банка заявява в интервю за Фрог нюз: Делян Пеевски е носил на главния прокурор Сотир Цацаров по сто хиляди евро на месец. Лично той ми е казвал, че ги носи директно на обвинител номер едно.
Това Василев го казва пред диктофона на Фрог нюз на 30 януари 2018 година. Той е наясно, че ако лъже, носи съответната отговорност.
Но лъже ли? Не е ли той, който най-добре знае къде са отивали някои от източените от банката пари? Това съдебното разследване по делото КТБ би трябвало да го установи.
„ОГНЯН СТЕФАНОВ е обвинен по две наказателни дела за укриване на данъци“, пише още незнайният писач на моя „портрет“.
Това е така. Само че и двете дела са свързани с едно и също – с договор за реклама между Фрог нюз и акционерното дружество „Слънчев бряг“. Бургаският съд се произнесе през 2013 година, че договорът е законен, договореното е изпълнено, а обвиненията неоснователни. Всеки, който се интересува, може да направи справка.
Анонимникът пише и за друго прокурорско обвинение срещу мен, което било предшествано от данъчна ревизия на доходите и имуществото ми. Било установено, че съм укрил приходи от 100 хиляди лева през 2013-а и още 150 хиляди лева през 2014 година. Имало доказателства, че двете суми са ми дадени на ръка от служител на КТБ, и то – цитирам – „след лично разпореждане на собственика ѝ Цветан Василев“.
„Имало доказателства“?
Тези „доказателства“ се свеждат само до показанията на Бисер Лазов, пръв подчинен на Цветан Василев навремето, който се обръща против него и става основен свидетел на обвинението.
Аз пари от КТБ или от служител на КТБ не съм получавал. Нито стотинка! Твърдя това. Странно защо прокуратурата не ми вярва, а се доверява на този човек, който е замесен в де- сетки далавери и срещу когото се водят дела за набеждаване, кражби и лъжесвидетелстване?
ЩЕ ВИ КАЖА нещо и за данъчната ревизия, която ми назначиха за наказание, че критикувам. Тя е много любопитна.
НАП – Националната агенция по приходите, проверява мен и съпругата ми цели 3 години и 7 месеца. Накрая установява, че ние притежаваме по една втора част от общ апартамент в „Младост“, нула имоти в чужбина, нула къщи в елитните квартали „Драгалевци“ и „Бояна“, нула банкови сметки с милиони в КТБ или в друга банка.
Сега да сравним.
Проверката на десетките имоти, бизнеси, банкови сметки и фирми на Делян Пеевски и майка му Ирена Кръстев е продължила – внимание! – 2 месеца и 25 дни. Нищо че година по-рано Пеевски декларира пред Сметната палата едно-едничко малко жилище, един стар опел и нищо повече.
Ами проверката за шестте апартамента, които Цветан Цветанов – вторият по важност фактор в управляващата партия на Бойко Борисов, е придобил? Тя трае точно 3 месеца. Чухте ли? Три месеца, а не три години!
Хайде вие кажете сега – прави ли са, или не са прави тия, които твърдят, че прокуратурата използва НАП като бухалка срещу неопитомени журналисти?
Можех да бъда и самоубит
През юни 2019 година споделих публично, че очаквам всеки момент да бъда обезвреден. Как и от кого? Ами например от прокуратурата по метода, който звучи така: „Ние го задържахме за престъпления, а той се самоуби в ареста“.
Това беше три дни след като публикувахме във Фрог нюз информация за дело, което се води по закона РИКО в Нюйоркския съд и в което са замесени видни българи, фирми и банки. Нито една медия тогава не съобщи за това. А ние написахме, че искът е за стотици милиони и сред замесените е известният депутат Делян Пеевски. Написахме още, че законът РИКО е приет в края на XIX век специално за борба с мафията и корупционните престъпления.
Само ден след тази публикация – на 6 юни – върху мен се стовари ответен удар. На поредното заседание по делото за фалита на КТБ основният свидетел на прокуратурата Бисер Лазов неочаквано посвети показанията си на моя милост. Нарече ме „финансиста“, на когото банкерът Василев е изсипвал милиони за „специални поръчки“, които ми давал. Спомена суми от порядъка на 500 хиляди евро, за „купчинка“ от 200 хиляди лева и прочие. Говори, говори… ей така… на ангро, без да се позовава на документи.
Толкова е нелепо, че дори не е смешно!
По времето, което тоя „свидетел“ визира – преди банката да бъде фалирана, Василев не би могъл да има никаква нужда от моите услуги. Тогава всички медии, свързани с близкия до него Пеевски, пълзяха в краката му, щедро финансирани от свързани с него фирми, а техните главни редактори и примадони му целуваха обувките.
Защо се съчиняват такива нелепици за моя милост? Няма друга причина, освен една – че критикуваме прокуратурата и корпоративния отбор, на когото тя служи.
В този дух през пролетта на 2017 година публикувахме няколко текста и за това, че Пеевски е разследван в САЩ и по закона „Магнитски“.
Разказахме на тези, които не знаеха, че законът носи името на адвоката Сергей Магнитски, който умира в руски арест. Сред клиентите му е Уилям Браудър – американски инвеститор в Русия, който изпада в немилост, тъй като отказва на кръгове около Кремъл да се раздели в тяхна полза с част от бизнеса си. Защитавайки Браудър, Магнитски разкрива огромна корупция във властта и плаща с живота си за това.
И така, по закона, кръстен на Магнитски, по-късно бяха санкционирани шестима българи, между които Пеевски, приближеният му Илко Желязков и Васил Божков, низвергнатия от властта олигарх… Но веднага, след като вдигнахме врява около това, на мен ми беше повдигнато обвинение, че съм бил участвал в заговори за укриване на хора и още нещо. От скалъпения текст нищо не се разбираше: партизани ли съм щял да укривам, политици ли… Тъй или инак, получих забрана да напускам страната. Подложен бях на проверки от данъчните и комисията за конфискация. Запорирано беше жилището ни в квартал „Младост“… Някои следователи ми подсказаха, че това е по разпореждане отгоре…
Очаквах и арест. А след ареста: „Нервите му не са издържали и…“. Или: „Загина при катастрофа…“. Това вече се беше случило с един ключов свидетел по делото, наречено „Октопод“.
Бях посредник между премиера Борисов и банкера Василев
Реших да пиша книга за Борисов. Не взех това решение лесно. Посъветвах се с няколко умни глави.
Първата ме посъветва: Ако ще пишеш истината, изпрати семейството си в чужбина, уреди си място в гробищата, напиши завещание, ако имаш нещо спестено, но май нямаш, и тогава сядай зад компютъра.
Втората ме попита: Сатира или трилър? Най-добре е порно роман, който да става за екранизиране. В тая държава порното превзе всичко, най-вече политиката.
Третата ме предупреди: Борисов вече знае, че имаш намерение да пишеш за него. ДАНС те следят и подслушват. Прокуратурата ще ти повдигне още обвинения, а НАП ще удари фирми на твои близки.
Замислих се: да пиша или да не пиша? Аз трудно се плаша. Пък и сметнах, че тези хора в България, за които книгите имат значение, заслужават да прочетат това, което съм узнал.
Речено-сторено. Сложих заглавие: „Интервю с диктатор“. Направих го година и половина преди някой да си помисли, че протестите, от които падна Борисов, изобщо някога ще ги има.
После се навъдиха много активни борци срещу неговия режим. Така беше и след като падна режимът на Живков.
С мен беше различно. Така се случи, че аз имах доста срещи с Борисов.
Защо?
По едно време той и банкерът Цветан Василев бяха преценили, че не могат да говорят по телефона помежду си. Това беше след фалита на КТБ, когато прокуратурата погна Василев и той избяга в Сърбия, за да не бъде арестуван. Тогава ме използваха като посредник помежду си. Решили, че съм човек неутрален, който може да върши тази работа. Предложиха ми, аз приех веднага. Нищо не ми платиха, но аз не можех да пропусна тази възможност като журналист.
И така, станах посредник между тях.
Премиерът ми каже нещо – аз отивам до Белград да го кажа на банкера – оня отвърне нещо – аз го предавам в София на премиера. Те не си размениха кой знае каква информация, нито си казаха кой знае какви неща.
Василев се беше подготвил за този индиректен разговор и ми даде десет страници, в които беше написал сам как могат да се съберат дългове към банката. Той може да е вършил нередни неща, но от банково дело разбира – добър финансист е – това е сигурно.
Незабавно предадох десетте страници на Борисов. Той не поиска да ги погледне дори.
„Аз не разбирам от тия работи“, вика.
„Дай ги на някои от твоите финансисти да ги прегледат, струва си, за държавата да се съберат тези пари“, посъветвах го.
Но не! Не поиска. И така останаха у мен тия десет страници на Василев.
Тъй или иначе, като посредник аз успях и двамата да ги опозная добре.
Наблюдавах Борисов по време на нашите срещи и разбрах колко двуличен е този човек. Видях това с очите си, почувствах го до степен на неприязън към него.
Представете си – виждаш го как те потупва по рамото, прегръща те, вика ти „брат ми“ и научаваш само след часове, че те е поръчал на подчинените си, рекъл е: „Размажете го, съсипете го!“ – забил ти е ножа в гърба.
Аз го чух с ушите си как говори за министрите си, за най-близките си сътрудници. Направо си казва: „Само за мен ме интересува, само аз, само аз!“. Викам му: „Добре де, това са твоите хора“, а той: „Еби ги в гърба!“.
А аз, като ги виждам тези хора как се хвърлят да го защитават – и него, и модела му… – направо се изумявам. Питам се: тези хора не са ли разбрали това, което аз разбрах – че той ги презира, че за нищо ги няма? Разбрали са го според мен. Не може да са чак толкова прости, че да не са усетили презрението му. Но са мотивирани да се унижават. Мотивира ги възможността да властват, да придобиват влияние и пари, като се корумпират.
Да знаеш, че Борисов те презира, и да му се мазниш!
Да играеш карти с него като приятел и да си наясно, че той налита на жена ти!
Това толкова ме отвращава, че не мога да го затая в душата си. Не можех да не напиша тази книга, която нарекох „Интервю с диктатор“. Все пак в нея спестих доста имена на журналистки, които са минали през диванчето му – и то като са знаели, че преди тях са били всякакви – депутатки, кандидат-депутатки, министърки, манекенки, разплакани секретарки…
Изровихме страхотии под сянката на Прилепа
Голяма част от информацията, която тече в България, идва от журналисти, базирани в други държави. Един говори от Париж, друг от Берлин, трети от Ню Йорк. И се оказва, че тримата заедно и поотделно са по-информирани за това, което става в България, от нас – журналистите, които сме си тук, на място.
Това е така, защото информация за нашата страна изтича от доста чужди служби – френски, британски, американски, руски. Тези служби преследват своите цели – в името на Франция, на Короната, на Белия дом, на Кремъл. Тези цели са добри за тях, но невинаги са добри и за нас.
Ровил съм се две години в методите на Главното разузнавателно управление към Генералния щаб на руската армия, известно по света като ГРУ. Изследвал съм неговото влияние върху процесите в Европа и в България. С колегите ми Катя Илиева, Диана Йонкова и Красен Бучков написахме за него книга – „Под сянката на прилепа“. Този прилеп, който е в емблемата на руското военно разузнаване, е простирал криле над много страни. Ние българите дълго сме живели и продължаваме да живеем под неговата сянка. Учудвали сме се на много действия на български управници, без да знаем, че част от тях са били предприети под натиск от ГРУ.
Тази служба, създадена след Великата октомврийска революция през 1917 година, има разузнавателна мрежа по целия свят. В последните години обаче в нея има демотивация – и поради промените в Русия, и поради някои неприемливи действия на руския президент Путин, които мнозина определят като диктаторски. Тъй или инак, някои от хората на ГРУ започват да заработват на частно. И се получават гафове.
Докато събирахме материал за книгата, се натъкнахме на невероятни и страшни истории, крити с години.
Нашите източници са две категории.
В първата са бивши служители на тайните служби. Те представят ГРУ като огромна патриотична сила, която действа в интерес на руския народ и на мира в света.
Във втората група са експерти от Европа и САЩ, които твърдят точно обратното. Че ГРУ е извор на напрежение, тайни операции, диверсии и дори поръчки за убийства, които целят да бъде демонстрирана сила и да се прокарват на всяка цена интересите на Кремъл.
Показателен е скандалът около руските агенти на ГРУ в България, които се опитаха през 2015 година да отровят с „Новичок“ българския оръжеен търговец Емилиян Гебрев, сина му и един директор на военния завод „Дунарит“. Три години по-късно те направиха същото в Англия с бившия си колега Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия. Проследяването на двете истории води до едни и същи злосторници с пагони на разузнавачи, които са действали на Острова и у нас.
Ние тръгнахме по следите и това, което разкрихме, надмина и най-развинтените ни фантазии за това как чуждите служби са променяли хода на историята ни и са покварявали нашия политически елит.
Нашата книга беше вече отдавна излязла от печат, когато през февруари 2022 година Русия нападна Украйна и там започна кръвопролитна война. Путин отправи заплахи и към други държави: „Не заставайте на пътя на Русия“… Развитието на военните действия по-нататък потвърди много от разкритията ни за методите на ГРУ.
Във Фрог нюз и моят син е до мен
Във втория си живот, за който възкръснах от комата, престанах да следя календара. Спрях да се съобразявам с датите. За мен всеки нов ден е прекрасен. Всеки ден е нов шанс да направиш още нещо.
Изпитвам удоволствие, когато се събуждам сутрин. Изпитвам удоволствие, че ставам, че съм здрав, че съм свободен и мога да напиша това, което ми е хрумнало пред телевизора или докато чета някоя книга.
… За мен е щастие, че денят е пред мен, че мога да се видя с когото пожелая, а мога и да не се видя с някого, ако не желая. Изобщо, много е приятно чувството, че разполагаш със себе си, че можеш да променяш своя дневен ред и да въздействаш понякога на обществения. И аз го желая на всичките си приятели.
Кафе сутрин не пия, аз много рядко пия кафе. Гледам сутрешните блокове на телевизиите и си измислям теми за сайта Фрог нюз. Той се намира в един офис близо до улица „Цар Асен“. Там се събират колегите, около 7 – 8 души. Имам си отговорен редактор – Катя Илиева. Аз самият работя онлайн. По телефона се чувам с Катя и с останалите, а ако реша да се видим, паля колата и отивам при тях.
Работя по 12 часа на ден, никога по-малко, понякога повече.
Живея със сайта – с хората, които работят в него – те са мои приятели, близки са ми, обичаме се.
И синът ми е с нас и това ме прави щастлив.
Той започна да учи политология, но бързо се разочарова от нея. После изпробва моя занаят – журналистическия, но и той не му допадна. Не допадна и на дъщеря ми, която реши да се развива в областта на правото.
Александър по едно време се ориентира към кулинарството. Отиде при шеф Андре Токев в елитната кухня на голяма хотелска верига, за да овладее това невероятно майсторство – готварството. И сам започна работа като готвач в престижни ресторанти. Но след покушението срещу мен реши, изглежда, че се нуждая от подкрепата му. И понеже имаше компютърни умения, се присъедини към екипа на Фрог нюз, като стана администратор. Сега сме заедно. Това за мен е невероятна подкрепа! Той не пропуска нито едно заседание и по делата, които се водят срещу мен, заедно ги печелим. Въобще, аз по всяко време на денонощието се усещам заедно с моето семейство и с моята професия. Усещането е прекрасно. И нямам намерение да пропускам нито миг от него.
Сюжети от задкулисието
Побоят пред ресторант „Кипарис“
СЕПТЕМВРИЙСКИТЕ ВЕЧЕРИ си приличат – щом залезе слънцето, захладняват тутакси, за да напомнят на лятото, че е време да си отива.
Но вечерта на 22 септември 2008 година за журналиста Огнян Стефанов ще е различна от всички други.
Заделил я е за среща в ресторант „Кипарис“ с един мъж от тези, които пресата нарича симптоматично „сенчести бизнесмени“ или „стари познайници на полицията“.
Евелин Банев, по-известен като Брендо или Кокаиновия крал, пристига в ресторанта в осем часа, придружаван от адвоката си.
Огнян ги чака вече на запазената маса. Тримата обсъждат интервю, което Банев да даде за сайта Фрог нюз – като отговор на слуховете, че върти наркобизнес. По-рано той е платил на сайта за реклама на „Хоум фор ю“ – солидна фирма за недвижими имоти, която контролира. Стефанов се интересува дали да продължи излъчването ѝ на банер – не крие, че изданието, на което е собственик и главен редактор, има нужда от информатори и от пари. Деловият разговор към края става фриволен – обсъждат приключилите неотдавна в Пекин летни олимпийски игри. Брендо е бивш борец и познава отблизо доста хора в спортните среди.
Познайниците заедно излизат от ресторанта, вземат си довиждане на тротоара. Журналистът забелязва мимоходом, че Брендо и адвокатът му си тръгват пеша, наоколо не се вижда охрана, нито кола.
Той самият поема към своя автомобил, който е паркиран наблизо. Наоколо е тъмно и тихо. Докато крачи, чува някой да го вика по име. Едър силует се отлепя от мрака на близките дървета и застава точно пред него. Преди да успее да го разгледа, оня посяга да го удари в лицето. Нападнатият се отмества и избягва този удар, но върху него се стоварват други – един, два, три… Много са – не може да ги преброи. И броят на нападателите му се губи. Изпада в шок от смайване, болка и ужас. Чува гласът на Брендо: Ей, какво правите, спрете!
… По-късно ще научи от него, че се е втурнал да му помогне, но му счупили носа, а на адвоката – две ребра.
След малко, докато Огнян се мъчи да прикрие с длани главата си, ръцете му са натрошени на части. Удрят го с някакви железа. Той се мъчи да не падне в краката им, но няма как – довършват го с ритници – в корема, в гърба, в слабините. Напразно ги моли да спрат, преди да рукне хладка кръв от носа и устата му. Когато негодниците се изнасят бегом нанякъде по дяволите, местопрестъплението им прилича на кланица.
Пребитият, по Божия милост, все още не е изгубил съзнание. Съзнава, че трябва да извади телефона от джоба си и да повика полиция. Но ръцете му са мокри и непослушни.
Сервитьори и клиенти от „Кипарис“ дотичват при него – суетят се, подвикват – уплашени и любопитни. Успява през подутите си устни да им даде номера на съпругата си. Чува и вижда като през тензух пред очите си как пристига линейка, след това полиция…
Докато лежи на носилката, с която го возят към шокова зала, усеща как някой разрязва дънките му, ризата, обувките, пуловера, който виси на парцали… Някой го пита за кръвната група… Но той потъва, потъва, потъва… отдалечава се от всички. Тъмнината милостиво го обгръща и го скрива от болката и от страха…
„Аз и мракът… – пише в книгата си „Кома“ след това. – Аз в мрака. Той беше много силен, но нежен. Успокои ме в обятията си. Нямаше тунел и ярка светлина, нито духът ми се извиси над тялото. Просто черното победи светлината и ме взе със себе си…“
Предстои му събуждане, но той няма как да знае това. Предстои му да открие отново света. И да го обикне както по-рано.
Опасните новини
САЙТЪТ ОПАСНИТЕ НОВИНИ се появява в интернет през лятото на 2008 година, два-три месеца преди Оги Стефанов да бъде пребит. Илюстриран е с озъбена акула. Дизайнерът вероятно е следвал модерното тогава клише на вестникарите – „полицията не лови акули, а цаци“. Така читателят е визуално предупреден да очаква разкрития за едри хищници, а не за „дребни риби“ в престъпния свят.
Очакването се оправдава. Появяват се една след друга все флагрантни публикации за бандитизма във властта. Те са общо единайсет. Заглавията им хапят:
„Хора от ДАНС и Митниците реанимират наркоканалите на Държавна сигурност“;
„МВР крие атентат срещу заместника на Доган“;
„Британци искат детектор на лъжата за висши ченгета“;
„Разкриха педофил в тайните служби“;
„Генерал Иван Драшков лобира на застрахователната компания „Лев инс“ ;
„Паравоенна структура в басейна „Спартак“ събира компромати за президента, политици и журналисти“;
„Такситата 1280 станали шпионска мрежа за рекет“;
„Алексей Петров превзе ДАНС, плаши с гей компромати“… Има и още – за интимната връзка на президента с чудно хубава ученичка, за корупцията във военна сделка с френски корвети, за милионите, откраднати от металургичния гигант
„Кремиковци“, за криминалната приватизация…
Сайтът незабавно добива популярност. Дописките са анонимни, но стилът им издава не някакъв си бутафорен цех за клюки, а сериозен теч на информация от тайните служби.
Кои са авторите? Ами информаторите?
Тези въпроси възникват пред доста читатели, били те случайни или нарочни наблюдатели.
Оги, здрасти, как си? Абе, между другото, ти ли списваш Опасните? – пита колега на Огнян, като му звъни уж случайно.
Защо реши, че съм аз? – интересува се Огнян.
Алексей Петров ми каза. След ден-два звъни депутат.
Между другото, Оги, това, което пише днес в Опасните, не е така. Обаждам се с молба да се свалят тези измислици и неверни неща…
А защо на мен се обаждаш?
Мислех, че си свързан със сайта…
А защо си мислел така? Бил в добри отношения с Алексей Петров и поназнайвал това-онова…
Няколко дни по-късно самият Петров се обажда – авторитетно и назидателно – но не на Оги Стефанов, а на сина му. Не знаел кой е телефонът на баща му. Странно… Номерът е изписан отдавна в сайта Фрог нюз, в раздел „Контакти“ срещу името на главния редактор.
Огнян Стефанов връща обаждането на Алексей Петров и получава от него покана за неофициална среща извън ДАНС. Но разговорът не върви, уговорката не се получава.
В една от следващите сутрини системният администратор на Фрог нюз Йоргос Пецас е изведен рано-рано от квартирата си – група цивилни без много приказки го качват в микробус с надпис ДАНС. След час и половина той вече е на свобода. Но е изгубил ума и дума от страх.
Вечеряхме заедно вкъщи – ще разкаже по-късно Огнян. – Опитах се да го успокоя, но не успях. Не каза нищо за проведения с него разговор в ДАНС. Предупреден бил от агентите да пази мълчание. Не съм го убеждавал да сподели какво го е сполетяло. Няма успешни аргументи срещу заплахата, че ще те закарат на Витоша, ще те пречукат и никой няма да открие къде е заровен трупът ти.
Скоро и самият Огнян, и съдружникът му Младен Мутафчийски са призовани на „събеседване“ в ДАНС.
Журналистът се явява там в уречения ден и час – 6 септември, десет и половина сутринта.
Униформеният от гишето за пропуски се обажда на вътрешен телефон и след малко слиза да го посрещне една млада дама. Повеждат го през коридори и врати, които се отварят с електронни карти. Младата дама го поверява на друга – пак елегантна и симпатична, а тя го настанява в стая със заседателна маса. Остава сам за няколко минути. Докато се чуди къде и как да застане, при него влизат Алексей Петров и някакъв непознат, когото той ще опише по-късно така: „Ръце на гърдите, изправена стойка, стъклен поглед, лице, което съм мяркал по снимки във вестниците и в текстове, които го свързват със силови методи…“
Приказката между тримата върви грапаво. Говорят си нещо за тероризма, споменават дописка на Огнян, в която се съобщава, че четвъртият от публикуван неотдавна списък с десетте най-опасни терористи в света се укрива в България. Журналистът почва да разказва, но е прекъснат от Петров:
Знам, знам… всичко знам. Един въпрос по същество:
Дали Огнян познава някой си служител на ДАНС? Фамилията му е непозната.
Запитан е за още няколко души – някои са медийно известни, обаче той не ги е виждал, нито е говорил с тях…
Стигат до темата за сайта Опасните новини.
Алексей Петров отбелязва, че някои от тия новини излагат на опасност самия него и хора около него, които се борят с престъпността.
Огнян Стефанов недоумява – какво общо има лично той с това? Петров явно не му хваща вяра. Уведомява го, че следи всяка негова крачка, че е пратил 18 – 20 души денонощно да го следят. Той бил вече провел операция, с която бил разкрил всички автори на Опасните – и това било „операция, от която биха могли да се учат по учебник американските служби“.
А дали написаното в сайта за покварата във властта е вярно и доколко е вярно, ако не е лъжа? От думите на Петров става ясно, че този въпрос не е бил в обсега на образцовата му операция.
Разговорът на ченгетата и журналиста продължава около 40 минути. Тримата се разделят недоволни един от друг – поне така е записал в спомените си повелителят на Жабешките новини.
НЕ СЛЕД дълго става скандално известно, че малко преди събеседването на Алексей Петров с Оги Стефанов в ДАНС е стартирана разработка под кодовото име „Галерия“. В нея са били подслушвани, снимани и следени политици, бизнесмени и журналисти, сред които и главният редактор на Фрог нюз. Скандалът, който избухва около нея, е толкова шумен, колкото и всички други, свързани с навика на тайните служби да надничат под чаршафите на влиятелни личности. И също толкова безполезен.
Вече е юни 2009-а, когато военната прокуратура излиза с решение, че при воденето на информационното дело „Галерия“ агентите на ДАНС не са извършили никакво престъпление. А също така, че сайтът Опасните новини не е издал държавна тайна.
Прокурорите са си спестили заключението, че разследването на Опасните новини, част от което е разработката „Галерия“, се е оказало напразно хабене на държавни сили и средства. Те оставят настрани и факта, че на медийния пазар междувременно се е появил вестник, наречен „Галерия“, в който флашките с подбрани тайни от ДАНС са специалитет.
Съветите на Жабока Кърмит
„ЖИВОТЪТ Е КАТО ФИЛМ. Напишете неговия край сами.“ Това е само един от съветите, които дава на хората Жабокът Кърмит от „Мъпет Шоу“ – едно харесвано от телевизионната публика куклено политическо вариете, измислено и направено от знаменития Джим Хенсън.
Сериалът с куклите Мис Пиги, Мечока Фози, Скутър, Гонзо, Старците в ложата и Жабока Кърмит, който е главен герой, разсмива многобройните си зрители от 1976-а до 1981 година с шеговити и саркастични пародии на влиятелни личности. Разсмива ги до сълзи. Но също така ги кара да се замислят.
„Това, че все още не сте открили таланта си, не означава, че нямате такъв“, насърчава ги Жабокът.
„Никога няма да загубите, ако имате добри приятели“, съветва той.
И още: „Винаги бъдете себе си. Никога не се взимайте твърде насериозно. И винаги имайте едно наум, когато експерти, прасета и членове на парламента ви дават съвети“.
И друго: „Погледнете нагоре. Вижте каква гледка се от- крива. Ако не сте забелязали, направете го, моля, вместо да гледате надолу“.
И това: „Докато пътувате по пътя на живота, запомнете следното. Местата, където ще се чувствате комфортно, никога не са достатъчно. А онези, които ще посетите плюс тях, не са изобразени на картата“.
И също така: „Да си зелен, не е лесно. Но аз не се предавам! Все още съм тук и оставам!“.
Журналистите, които работят за службите
В НАЦИОНАЛНАТА СЛУЖБА за борба с организираната престъпност няма нито една разработка за корупция по високите етажи на властта. Това заявява през пролетта на 2016 година тогавашният главен прокурор Сотир Цацаров. Заявява го най-отговорно на конференция по случай 120-годишнината от приемането на Наказателния закон у нас – и то сигурно е вярно.
Цацаров не казва обаче какво има в специалните служби, като няма данни за корумпирани министри и депутати – а то има доста папки с материали за медиите и работещите в тях.
Защо той не казва това?
Може би защото е публична тайна.
Огнян Стефанов много пъти я вади и я разглежда в своите книги и статии.
Според него във въпросните папки има многобройни и прелюбопитни записи на разговори между журналисти и политици, бизнесмени, аферисти, знатни гангстери и адвокати. Това е така, тъй като немалко репортери имат контакти с типове, до които ченгетата не успяват да се доберат. В разпечатките от задушевни разговори на млади журналистки с митнически началници се намирала фактология, за която и опитните антимафиоти тънели в догадки.
Известно е, отбелязва създателят на Фрог нюз, че има журналисти, които работят за службите. Някои от тях са щатни служители, други са агенти на прикритие, трети – само доброволни сътрудници. Има ги в почти всяка редакция – макар че броят им може би е по-малък в демократичния обществен строй, отколкото в режимите, наречени тоталитарни.
Има една интересна история, която Оги Стефанов в тоя ред на мисли разказва.
На 17 октомври 2008 година медиите сензационно съобщават, че в централата на ДПС – Движението за права и свободи, където се подвизава неговият председател Ахмед Доган, се е самоубил шефът на кабинета му – Ахмед Емин. Като изключим вестникарите, за които всяко ужасно събитие е жизнерадостен шанс за изява, всички са потресени от новината. Обстоятелствата около смъртта на този властен човек, спряган от завистници като „мъжката секретарка на Доган“, а от други като „дясната му ръка“, са твърде неясни.
Цяла нощ лидерите на ДПС са при председателя, обсъждат ситуацията, оглеждат евентуалните скрити зад нея заплахи. Разотиват се призори. Един от тях не помирисва възглавница. Взема си душ, сменя си ризата и се приготвя да иде на работа в Народното събрание. В този момент на джиесема му се появява надпис:
„Не влизай в колата, в нея има бомба!“ Съобщение от скрит подател.
Ами сега? Ами ако има заговор за ликвидиране на елита на партията? – пита се панически човекът на Доган. На жена си нищо не казва. Предупреждава я само да не ходи по гости и да прибира по-рано децата…
Звъни на министъра на вътрешните работи и екип от антибомбаджии пристигат при колата веднага – проверяват я щателно – оказва се, че адска машина в нея няма.
Депутатът запазва премеждието си в тайна. Но не след дълго получава още едно съобщение за предстояща смъртна опасност. Сърцето му се свива от уплаха. Наема за семейството си охрана. Напрежението му се сгъстява и той споделя кахърите си с приятел – изключително близък до Доган. Какво е удивлението му, когато се оказва, че и приятелят му е получил същите заплахи! Двамата заедно се обаждат на вътрешния министър и той вдига по тревога целия отряд от антитерористи.
След напрегнато издирване телефонният терорист е открит. Оказва се… телевизионен журналист. И то не какъв да е, а прочут, с досие от старата Държавна сигурност.
Името му в тази книга ще спестим. Той вече не е между живите и не може да отрече или да потвърди.
Извикан бил на поверителен разговор по случая. Обяснил как от един шеф на спецслужба научил, че двамата депутати ще бъдат ликвидирани – ще взривят автомобилите им. И решил да ги спаси.
Неведоми са комбинациите на специалните служби, както и мисиите на журналистите, които им сътрудничат.
Едно неконсумирано престъпление против републиката
ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 2020 година площадите в България са пълни с гневни хора, които протестират срещу клептокрацията и искат да живеят в по-справедлива държава. Огнян Стефанов и Жабите от неговия сайт открито се радват на това. Те приветстват пробуждането на народа, който е провидял, че българската демокрация не е такава, каквато я е желал, а е обяздена от апаши. И настояват в своите статии, че правосъдието не бива да бъде вече два вида – за бедни и за богати. Протестите целят смяна на Борисов и неговото правителство и оставка на Гешев – главния обвинител. Точно в разгара им прокуратурата публикува два откъса от записани разговори на Огнян Стефанов с Васил Божков – приказно богат олигарх, разлюбен неочаквано от властта, обвинен за престъпления, които е вършил в съучастие с властници, и спасил се от арест в далечен Дубай.
Публикацията на прокуратурата е подгрята предварително от мълвата, че Божков бил плащал на протестиращите да пълнят площадите. И не само това, ами правел и партия, с която готвел държавен преврат. И всичко това – за да избегне наказанието за многобройните злодеяния, в които го обвиняват – пране на пари, незаконна търговия с антики, обезчестяване на политици, изнасилване на млади дами.
Мълвата плъзва вероятно откъм покоите на Борисов, минава през ушите на държавните обвинители, пъха се в големите усти на проправителствени говорители и бива изплюта накрая по телевизията под формата на твърдение с допълнение – че в заговора срещу републиката участват и журналисти.
Бре, кои са тия журналисти?
Близката до все още действащото правителство прокуратура точно това чака да я попитат. Прокурорите традиционно обичат въпроси, които сами провокират. Отговарят незабавно – като пускат по телевизията показателния според тях запис с гласовете на олигарха беглец и собственика на опозиционния Фрог нюз.
Два са разговорите между Васил Божков и Огнян Стефанов, които стават достояние на телевизионните зрители.
Първият е проведен и записан на 10 юни 2020 година, ден преди преследваният богат бизнесмен да обяви целите на политическия си проект.
Гласът на Стефанов:
Абе, тя и Конституцията плаче за промяна?
Божков: Абе, няма да събереме 180 депутати, за да стане. Но аз мисля, че Гешев не ни е проблем, ако спечелим властта, щото колко му е да му орежем правомощията, без да променяме Конституцията.
Да, те…
Нали Конституцията казва мандатът какъв е и колко е, ама какви правомощия има, са описани в Закона за съдебната система. Тях можем да ги променим без Конституция.
Да?… – потвърждава с въпросителен тон журналиста.
Като го направиме фигурант като президента, какво точно ще ни вреди Гешев…
Да… – потвърждава пак Стефанов в знак, че внимателно слуша.
Но моята тактика… това ти го казвам ей така, щото те чувствам близък… е първо да бутна Влади – продължава Божков, като има предвид финансовия министър Владислав Горанов. – Удрям само по Влади и по Бойко, другите не ме интересуват – пояснява той.
В този разговор, както се чува, участието на журналиста се свежда до едно недовършено изречение и три пъти „да“.
Публикуван е и втори разговор обаче – от 12 юли, – той прозвучава по-интригуващо, въпреки че фразите и в него са откъслечни или изобщо не се чуват:
Божков:
И после да видиме Румен Радев к’во правителство ще направи. Там трябва да се съветва.
Стефанов:
Еми, аз между впрочем, бях му казал някои неща за когато го прави, а…
Божков:
В предишното му правителство беше…(тук не сe чува)
За вътрешен министър тоя Пламен… Пламен…
Узунов.
Узунов. Аз му бях казал чий човек е… Божков заключава:
Ами в първото му правителство повече от половината бяха хора на Шиши, така че сега трябва…
Шиши – това е прякорът на Делян Пеевски – депутата от ДПС, който е доста пълен по това време, но предстои да отслабне, вероятно с диета.
Този прякор се счита за „гвоздей“ на записите, пуснати за доказателство, че има завера срещу държавността, в която основателят на Фрог нюз е съучастник.
Звучи наивно и смешно. Но не и за хора, които са играли ролята на обвиняеми в черните комедии от афишите на Софийската съдебна палата. Стефанов и жена му определено са от тях.
Телефоните ни изведнъж прегряха като чайници – спомня си Оги и тъжно клати глава. Адвокати го предупреждават, че ще има обиск в жилището му, ако не и арест. Според тях Глава първа „Престъпления срещу републиката“ във връзка с раздел Втори „Предателство и шпионство“ съвсем не е шега работа. Вярно че публикуването на материали, записани със специални разузнавателни средства от страна на прокуратурата е незаконно, но това е без значение в държава, в която „надзорът над законността“ е само пожелание.
Два-три дни подред, от сутрин до вечер Огнян Стефанов обяснява на колегите си от медиите, че не е правил заговор срещу родината, а е правил уговорка за интервю с Божков, който тогава е най-популярният клиент в прокуратурата. И че репликите, от които това се разбира, са отрязани от записите, които прокуратурата е дала на телевизиите.
Отрязаните реплики са в диктофона на журналиста. Ето ги.
Стефанов:
Господин Божков, изпратил съм ви есемес да направим интервю по тези въпроси – какво става в страната, вие какво мислите и тъй нататък..
Божков:
Не знам дали е време за интервю, но чуй сега какво ще ти кажа… Нали знаеш, че този разговор се слуша и се записва?
Знам, но какво от това? Аз ви се обаждам като журналист, какъв е проблемът?
Няма проблем, бе, аз само те питам знаеш ли?
Знам.
ИНТЕРВЮТО с Божков така и не излиза във Фрог нюз. Прокуратурата избързва с публикуването на предварителния разговор между него и журналиста. А каква е разликата между предварителен разговор и интервю – това го знаят и кандидат-студентите по журналистика.
Огнян Стефанов се разминава някак си със задържането под стража, което вмененото му престъпление против републиката предполага. Изтърпява обаче присъда „обществено порицание“ от глашатаите на тези, чиито оставки искат хората по площадите.
Най-нежните квалификации, с които е наказан, са „медиен тъпанар“ и „платен драскач“.
Борисов и антибългарският проект
ОГНЯН СТЕФАНОВ е убеден, че Бойко Борисов като премиер е изпълнил главна роля в антибългарски проект.
„Антибългарски проект“?
Стефанов разбира, че това е извънредно силно определение. Но го използва с мотива, че над два милиона българи са напуснали родината за три десетилетия – като в последното от тях Борисов е начело на управлението. Хората масово търсят препитание и продължение на живота си другаде – далеч от мястото, където са се родили. „Това е Апокалипсис!“ – възкликва главният редактор на Фрог нюз, който е и пламенен публицист. Всички войни на ХХ век, в които е участвала България, и последващите ги емиграционни вълни не са я довели до такова обезлюдяване.
За Стефанов няма съмнение, че въпросният проект е родом от Кремъл. Той му дава следното определение: „Създаване на олигархия, тръгнала от силови криминални групировки, преминала през изсветляване на бизнеса, натрупване на първоначален капитал чрез присвояване на собствеността на съборената социалистическа държава и мафиотизиране на държавната власт, която да осигури на кукловодите заедно с финансовото им превъзходство и възможност за контрол върху политическия живот“.
Завидно участие в този проект има Симеон Сакскобургготски, пише Стефанов.
И вижте още какво.
Бившият цар, който става премиер на България и премиерства от 2001 до 2005-а, прави от Бойко Борисов главен секретар на МВР. В кабинета, който формира завърналото се от Мадрид Негово Величество, преобладават образовани хора, част от които са възпитаници на престижни университети в чужбина или са натрупали корпоративен опит в големи фирми. На техния фон назначаването на Борисов за оперативен ръководител на Вътрешното министерство буди недоумение и повдига въпроси.
С какви аргументи за този важен пост е предпочетен човек, обучен за пожарникар в милиционерската школа в Симеоново, запазил членството си в БКП и след промените в обществения строй, минал през престъпната групировка СИК и съсобственик на охранителна фирма заедно с жена си – жена от сой, раснала в средите на комунистическите служби? С какви? Говори се, че бил предложен на Негово Величество от Ахмед Доган, от Бриго Аспарухов, от Любен Гоцев и от други знайни и незнайни фактори, свързани с бившата Държавна сигурност. Но така или иначе, не става и дума за избор на човек със специални познания, професионален опит, ерудиция и авторитет в средите на правоохранителите.
За друго става дума – отсича Огнян Стефанов в анализа си. – Става дума за проектирано внедряване на определен човек във властта и произвеждането му от капитан в генерал с цел да измине светкавично някакъв път, преди да бъде поставен начело на цялата държава.
Към проекта е привлечена и германската фондация „Ханс Зайдел“, която официално финансира създаването на политическата партия „Граждани за европейско развитие на България“, която Борисов еднолично ръководи след това. Дори и името на тази партия с абревиатурата ГЕРБ е измислено от съветниците на фондацията. С какво ли ги очарова Борисов тогава, с какво ли провокира щедростта им?
Изглежда, че Гудрун Щайнакер, бивш посланик на Германия в София, също се е замислял над този въпрос, защото в интервю за „Дойче Веле“ заявява: „През 2006 и 2007-а Западът търсеше вариант за политически проект, който да преодолее влиянието на бившите комунистически тайни служби върху икономическия и криминалния елит на България. Бавария, с помощта на фондацията „Ханс Зайдел“, беше инвестирала в реформирането и оборудването на българската полиция. Партийната база на ГЕРБ бяха полицейските сили. Имаше надежда, че напористият Цветан Цветанов, който беше дясна ръка на популярния главен секретар на МВР Бойко Борисов, ще успее като вътрешен министър от 2009 година нататък да въведе ред. Но след 11 години резултатът е скромен. Елитите са същите като преди. Те само се подмениха със синовете и дъщерите на първата гвардия след падането на комунизма. И продължават да си разпределят ресурсите на страната, включително субсидиите на Евросъюза“.
Съществен дял в израстването на Борисов до върха на държавата има и още една германска фондация – „Конрад Аденауер“. Нейните шефове се срещат неведнъж с него, за да му окажат подкрепа, припомня Огнян Стефанов.
Като добавя и силната благосклонност на Джорж Сорос и неговото „Отворено общество“, чиито представители в правителствата на Борисов изброява, Стефанов обосновано заключава, че „човекът от народа“, който все подчертава колко е „прост“, е издигнат всъщност върху сложна конфигурация на интереси – на български кукловоди, свързани с Кремъл, на две немски фондации, изповядващи демократично развитие, и на милиардера Сорос, който обича да създава лабораторни фигуранти, за да обслужва самия себе си.
Един истински интернационал от почти невъзможни съюзници! Интернационал, пред който Борисов се ангажира да покаже колко е послушен и енергичен.
Обобщението на Стефанов е категорично.
Съгласието с него, разбира се, не е задължително. Но и несъгласните с него читатели са провокирани да се замислят. Още повече че Огнян Стефанов е нарисувал може би най-живописния от портретите на Бойко Борисов. А портретите не са малко – доста журналисти са се изкушавали през годините да рисуват премиера с целия му колорит, още повече че той с удоволствие им позира – и на живо, и по телевизията. Вижте Оги Стефанов как го е скицирал: „Уж комунист, но борец с комунистите. Уж пожарникар, но агент Буда на тайните служби. Участник във Възродителния процес, при който сменят имената на турците, но само помагач за прибиране на реколтата им. Стажувал в силова групировка, но борец с престъпността. Ухажор на Меркел и приятел на Запада, но човек на Москва, който реализира някои от големите ѝ стратегически проекти в България“.
Интересен портрет. С щрихи от самата действителност. Един от тях е особено колоритен. Снет е от видео, което се появява в някои медии в средата на юли 2020 година. То е снимано в спалнята на министър-председателя Бойко Борисов. В кадър е спящият Борисов – гол, покрит донякъде с хавлия, а до него – чекмедже, пълно с пачки от по 500 евро, пистолет и златни кюлчета.
Какво е обяснението на героя от клипа?
Някаква дама, Мата Хари, споделила с него леглото, а после с коварството на куртизанка и шпионка подредила и снимала поразителния натюрморт.
Ако някой го аранжира в изложба, би могъл да сложи под него картонче, на което да пише: „Корупционни и морални въпроси“.
„Аз знам коя е Мата Хари, пише Стефанов. Тя не е една. Не са и две. Много са. Били са в леглото с него – по желание, по принуда или по работа. Получавали са пари, подаръци, услуги, привилегии. Някоя работа или подкрепа за бизнес. Няколко от креватните партньорки се издигат до министерски и посланически постове, представляват България в международни институции. Няколко събувания на бикините вършат работа повече от двайсет- или трийсетгодишна кариера, усвояване на опит, на наука…“
Край на цитата. Да спрем дотук.
Въпросът е защо прокуратурата не се интересува нито от Мата Хари, нито от кюлчетата, нито от пачките с пари?
В книгата „Интервю с диктатор“ на Огнян Стефанов въпросите са повече от отговорите. Но предвид това, че тя е писана в държава, която е на 111-о място по свобода на словото, и задаването на въпроси в стила на Оги е много. Даже твърде много.
Диалози с Диктатора
КАКВО правиш, бе? – пита премиерът Борисов в деня, когато жителите на социалната мрежа се смайват от видеото с пистолета, пачките и златните кюлчета до неговото легло.
Гледам едни снимки… – в гласа на журналиста Стефанов се долавя смущение.
Само у кенефа не са ме снимали, като сера!
В спалнята е достатъчно впечатляващо.
Мамицата им, как са ме издебнали, дейбъ… Какво мислиш?
Не е добре. Никак. Не знам каква трябва да е реакцията, но ще има огромен отзвук. Скандал е, откъдето и да се погледне.
Абе, ще видим.
Кратък телефонен разговор. Между държавник и представител на медиите. С неприятно усещане. Сякаш изведнъж се е оголило нещо грозно, прикривано досега в думи и дрехи.
КАКВО правиш?
Утрин е. 3 септември 2020 година. Слънцето изгрява срамежливо след нощта, в която площадът, известен като Триъгълника на властта, е белязан от полицейски погром над протестиращите хора.
Огнян Стефанов е изпратил есемес на Бойко Борисов с молба да коментира грубото насилие на полицията над недоволните от вихрещата се в страната несправедливост и корупция. Вместо да му напише няколко реда или да замълчи, премиерът е решил да му позвъни.
Следя събитията – отвръща главният редактор на Фрог нюз и се приготвя да запише какво мисли министър-председателят за случилото се. Той обаче предпочита да пита:
E, какво разбра, като следиш събитията?
Мисля, че хилядите полицаи и жандармеристи бяха излишни.
Защо излишни? Справиха се много добре. Замеряха ги с камъни и павета, какво друго да направят? – Премиерът говори съвсем спокойно, сиреч – не вижда какво толкова се е случило.
Гледната точка на журналиста е друга:
Ултрасите се виждаха ясно. И на място, и на екрана на телевизора. Беше ясно, че се готвят да провокират. Можеха да бъдат изолирани и изведени от полицията.
Е, те действаха и ги неутрализираха.
Но пострадаха много невинни хора! – Стефанов влага в тази реплика обяснима емоция.
Всичко е от Радев – гласът отсреща пак е равен. Борисов има предвид президента Румен Радев, с когото се бори и открито, и подмолно. И двамата са генерали, но приликата свършва дотук.
Журналистът е прям:
Радев? Това е абсурдно. Дори да иска да организира подобно нещо, президентът няма ресурс. Да изпрати футболни агитки, да ги вкара в схема на провокация сред протестиращите, за да задейства срещу тях полицията… Абсурдно е.
Радев е поискал, а Божков ги е организирал, те са заедно – упорства Борисов.
Не вярвам.
Много си наивен и нямаш информация. Хора от охраната на Радев, облечени с бели фланелки, е трябвало да превземат парламента и да го окупират.
Това е невероятно и нелепо – отбелязва кротко Стефанов. – Мисля, че провокациите са подтикнати от интереси на един кръг у нас и от интереси на чужда държава. Защото, заради конфликта между Турция и Гърция, България става много важна за САЩ и НАТО.
Коя е тая държава според теб? – пита Борисов, все едно че не знае.
Географски е на изток, не е на запад.
Глупости! Никакви хора на Москва няма. Радев е човекът на Москва… – контрира раздразнено министър-председателят.
По-логично е – казва Стефанов – Радев да е човекът на САЩ. Военен летец е, натовец. Докато е учил в Щатите, със сигурност е бил обект на интерес от страна на техните служби. Такава е логиката, ако се разсъждава в подобна посока.
Нищо не знаеш! – Борисов май почва да се нервира. Много си наивен.
Протестиращите нямат никаква причина да използват провокатори – Стефанов държи на своето и това е.
А кой според теб е докарал на площада тия ултраси?
Честно казано, мисля, че е самото МВР. Полицаите са ги допуснали до протеста да хвърлят камъни и бомбички. Нужен им е бил повод, за да тръгнат срещу протестиращите.
Борисов го прекъсва грубо: Това е глупаво! И не е вярно!
Струва ми се, че информацията, която стига до теб, се изкривява. Хората не са глупави и могат да разсъждават. Може и да сме наивни, но ние също имаме източници на информация…
Тонът на разговора се е повишил. Борисов го вдига с една октава: E, нали Черепа ви е началник! Стефанов се смайва.
Абсолютна глупост! Наистина ли мислиш това?
Имам си информация.
Очевидно невярна.
Слушайте си началника! Борисов затваря. Грубо.
След няколко дни прокуратурата пуска по телевизиите записа на онзи разговор, който според нея уличава Огнян Стефанов като съучастник на Васил Божков – Черепа в заговор за държавен преврат.
Диалозите не се нуждаят от коментар. Но вижте послеслова на Огнян:
Няма по-свободно от българското свободно слово. Стига да не засяга интересите на премиера, президента, депутатите, подземните, надземните, държавните и партийните босове, кметовете, общинските съветници, прокурорите, полицаите, контрабандата на петрола, трафика на дрогата, цената на горите, реките и плажовете, договорите за военни самолети, помощите за бедни, далаверите с месото, убитата природа… За всичко останало може да се пише и говори свободно.