ГЛАВНИТЕ ПРОКУРОРИ: Никола Филчев – Историята му от първо лице

От книгата на Анна Заркова „Главните прокурори: От Татарчев до Гешев“

Първа глава

„Като Главен прокурор аз служих на закона, не обслужвах партии и олигарси”

„Дядо ми имаше две смъртни присъди, баща ми не заключваше вратата ни“

Роден съм във Варна – далечен наследник на революционера Георги Раковски. Дядо ми Кольо воюва в Първата световна война и за участие в боевете при Дойран, като картечар, е награден с орден за храброст. Но отказва да приеме ордена от Фердинанд – не излиза пред строя поради прогресивните си убеждения. Той има две смъртни присъди за антифашистка дейност – първата за участие във Войнишкото въстание (1918) и втората присъда – за участие в Септемврийското въстание (1923). Като миньор в Перник дружи с Георги Димитров и Темелко Ненков – убит от фашистите без присъда. Дядо ми цял живот е работил като миньор на различни места, в това число и в урановите руди в село Барутин, до Доспат. Въпреки, че е обикновен работник, той изпраща децата си да учат в града. Майка ми завършва френския колеж във Варна преди 9 септември 1944 г. Тя беше много добра. Баща ми беше юрист. Той не заключваше нощем вратата на дома ни. Беше сигурен, че никой няма да влезе, щом като не сме направили никому нищо лошо.

„Учих първо химия, а после право“

Когато Девня беше Долината на голямата химия в България, аз учих в Техникума по индустриална химия във Варна. Продължих във Висшия химико-технологичен институт. Имах отличен успех и можах да се прехвърля право. Завърших Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски”. След това започнах работа като съдия във Варненския районен съд. С конкурс постъпих в Правния институт на Българската академия на науките (БАН), като научен сътрудник по наказателно право и асистент на професор Константин Лютов. Тогава Правният институт на БАН и Юридическия факултет бяха обединени в Единен център по право с директор академик Ярослав Радев. Научните сътрудници преподавахме в Юридическия факултет. В същото време аз работех и като съдия в Софийския районен съд. Защитих дисертация за съучастието в престъпление. След години бях избран за доцент и професор по наказателно право. След промените от 1989 г. Великото народно събрание ме избра за съдия във Върховния съд, където работих седем години. Две години бях заместник-министър на правосъдието, седем години – Главен прокурор на Републиката. След завръщането си от посолството в Казахстан преподавах в чужбина и в Университета за национално и световно стопанство (УНСС), където ръководих катедрата по наказателно правни науки.

„Имах късмет да се занимавам и с правна теория, и със съдебна практика“

Имах щастливата възможност през цялото време да се занимавам и с правна теория, и със съдебна практика. Малко хора имат този късмет. Четвърт век бях съдия, от които седем години във Върховния съд. Но най-сериозните ми постижения са някои теоретични работи по наказателно право. Специализирах в Русия и Германия, където e най-развито наказателното право. Освен това участвах и в създаването на новото ни наказателно законодателство след 1989 г.

„През ръцете и главата ми са минали десетки промени на наказателното законодателство“

Всички промени на наказателното ни законодателство – материалното и процесуалното наказателно право в периода от 1989 до 1999 г. са минали през главата ми и ръцете ми. Тогава трябваше да приспособим наказателното право към новата криминологическа реалност, към новите прояви и форми на престъпност в резултат на прехода. Освен това, трябваше да хармонизираме нашето право, като го съобразим с правото на Европейския съюз. Най-мащабната реформа на наказателното ни законодателство след 1968 г. е извършена през 1997 г. Тогава бяха направени около 80 изменения и допълнения в Наказателния кодекс и още толкова в Наказателно-процесуалния кодекс. През 1997 г. като заместник-министър на правосъдието ръководех работната група при Министерството, която трябваше да подготви реформата на нашето наказателно законодателство. Тогава усъвършенствахме редица норми на Наказателния кодекс относно организираната престъпност – отвличане, принуда, изнудване и тъй нататък. Обявихме „изпирането на пари” за престъпление. Разширихме обсега на неизбежната отбрана и други. В Наказателно-процесуалния кодекс извършихме също значителни промени. Укрепихме правото на защита на обвиняемия.

Въведохме съкратеното производство за разглеждане на наказателни дела. Установихме съдебен контрол върху задържането под стража (Habeas corpus). Предвидихме да се използват специални разузнавателни средства – подслушване, проследяване и тъй нататък – за събиране на доказателства в наказателния процес, както и отговорност за злоупотребата с тях. При това винаги търсехме баланса между правото на защита на обвиняемия и защитата на обществения интерес.

„Постановил съм хиляди присъди като съдия“

Постижение при правораздаването е да постановиш справедливо решение. Това не се вижда, но се усеща от хората, чиято съдба съдията решава. В дългогодишната си практика като съдия, от които седем години като върховен съдия, съм постановил хиляди присъди и решения. Но искам отбележа стотина принципни решения на Върховния съд, които служат за ръководство на съдилищата и са публикувани в съответните сборници на Върховния съд. Тези решения съставляват принципни, теоретични положения на наказателното право, които обаче са претворени в съдебни актове. И поради това имат особена юридическа сила.

Решенията на Върховния касационен съд институционализират основни положения на наказателното право. Те се отнасят до важни институти и понятия Наказателния кодекс: и от общата част – причинна връзка, вина, неизбежна отбрана, опит, съучастие, цели на наказанието и други; и от особената част – убийство, телесна повреда, състояние на силно раздразнение, кражба, грабеж, измама, изнудване. Отнасят се и до институти на наказателно-процесуалното право – доказателства и доказателствени средства, задържане под стража и съдебният контрол върху него, съдържание на присъдата, съществени нарушения на процесуалните правила и други.

„Писал съм съдебни решения нощем, върху два кашона в коридора“

Като върховен съдия през 1996 г. за първи път, по силата на новата ни Конституция, приложих международен договор пряко във вътрешния правен ред на страната. С решение № 479 от 8 януари 1996 г. по наказателно дело № 670/1994 на Първо наказателно отделение Върховният съд, на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, приложи пряко във вътрешния правен ред нормата на международен договор – чл. 6, т. 3, б. „с“ от Европейската конвенция за правата на човека – относно задължителната защита на обвиняемия, когато не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение. По-късно тази международна норма беше внедрена във вътрешното ни законодателство.

Иронията е, че разработките ми, които имат теоретична стойност, не се четат. А съдебните решения, които повтарят азбучни положения на наказателното право, се ползват и ценят от младите съдии. Тези решения съм ги писал нощем, в коридора на гарсониерата в софийския квартал Дружба 2, четвърта част – на стара чертожна дъска от техникума, поставена върху два кашона. Сега не бих го направил.

„Избран бях между седмина, премиерът Костов ходатайстваше за друг“

Избран бях измежду седем кандидати за главен прокурор по времето на правителството на Иван Костов. В медиите се твърди, че Костов ме посочил. Това не отговаря на истината. Ще приведа само един факт – вечерта преди избора най-важният министър на Костов се обаждаше на членовете на Висшия съдебен съвет, за да ходатайства за друг кандидат.

„Прокурорската работа поражда много вражда”

Като Главен прокурор на България служих на закона и на държавата, а не на лични или групови интереси. Не обслужвах партии и олигарси. Прокурорската работа не е материална и не оставя следи. Тя не е строителство, за да се вижда какво си построил. Работата на главния прокурор е да пази независимостта на прокуратурата, за да може отделните прокурори да си вършат работата. Аз трябваше да давам кураж на прокурорите, за да прилагат те закона независимо от външно влияние.

Прокурорската работа за защита на обществения интерес и особено обвинителната функция поражда много вражда и лични неприятели. Премиерът Иван Костов беше толкова неудовлетворен, че искаше да закрие прокуратурата и да я превърне в агенция към Министерския съвет, като използва за това цялата си власт и мнозинството си в парламента и Висшия съдебен съвет. Затова отправих искане за тълкуване на Конституцията и предизвиках решение № 3 от 2003 на Конституционния съд, който постанови, че промени на конституционния модел в България и по-специално – на съдебната власт, може да извърши само Велико народно събрание. Така запазих прокуратурата и следствените служби. Независимостта на съдебната власт,ъв частност на прокуратурата, е най-важният елемент на разделението на властите. Както казва основоположникът на разделението на властите френският мислител Монтескьо, законодателната власт (парламентът) създава законите, изпълнителната власт (правителството) ги привежда в изпълнение, а съдебната власт контролира първите две. Когато управляващата изпълнителна власт накърнява човешките права, гражданите трябва да знаят, че има съдебна власт, която да ги защити. Пословичен е случаят с немския крал Фридрих Велики, който наредил на един селянин да премахне мелницата до неговия дворец „Сан Суси” в Потсдам, Берлин. Когато притиснали мелничаря, той възразил, че това не е законно и, че „там, в Берлин има съд”. И кралят отстъпил. Затова Германия е правова държава.

Защитата на независимостта на прокуратурата е само половината от работата на Главния прокурор. Другата задача на Главния прокурор е да следи прокурорите да не се поддават на корупционен натиск и да спазват закона, активно да го прилагат. След ръководството на добряка – главния прокурор Иван Татарчев някои прокурори се бяха поотпуснали малко.Трябваше да създам отново ред и дисциплина, както при професор Костадин Лютов ( който е главен прокурор от юни 1981 до май 1987).

„Работих с много почтени и самоотвержени хора“

Приоритетите ми като главен прокурор бяха около три. Налагане на върховенство на закона в държавата. Непримирима борба срещу престъпността. Взаимодействие между всички правозащитни органи.

Не позволявах интриги в прокуратурата. Критериите, по които издигах кадрите в прокуратурата, бяха : честност, трудолюбие, компетентност. Не съм повишил никого, поради това че ми е близък. Всеки от прокурорите, които издигнах, притежава своите положителни качества и това е било основанието за издигането му. Аз имах щастието да работя с много почтени и самоотвержени хора, които не жалят сили и време, за да изпълняват дълга си към държавата, които не отстъпват пред трудностите и не предават закона. Благодаря на всички прокурори – и на по-близките и на по-далечните – за вярната служба на закона.

„Прекратих разкола в Българската православна църква“

Има няколко неща, които смятам за постижения по време на моя мандат.

Първото е, че през юли 2004 г. прекратих разкола в Българската православна църква и й върнах 250 храма, окупирани от разколниците на Алтернативния синод. Това стана с активното съдействие на покойния Неврокопски митрополит Натанаил и под оперативното ръководство на Цеко Йорданов, завеждащ отдел „Следствен“ във Върховната касационна прокуратура. От 864 г. – когато са покръстени българите от княз Борис I – до днес Българската православна църква е била единна и такава трябва да остане в бъдеще.

„Запазих прокуратурата и следствието, които Костов опита да унищожи“

Смятам за постижение, че съхраних прокуратурата и следствието, които Иван Костов се опита да унищожи, като предизвиках известното решение № 3 от 2003 г. на Конституционния съд. Съгласно това решение конституционният модел на държавно управление в Република България – тоест балансът между трите власти (законодателна, изпълнителна и съдебна), установен в Конституцията – не може да се променя от обикновено народно събрание. За това е нужно Велико народно събрание.

(Вижте Приложение №1: “Искане на Никола Филчев до Конституционния съд за тълкуване на разпоредбата на чл. 158, т. 3 от Конституцията“)

„Постигнахме най-ниска корупция от началото на прехода“

Според изследванията на авторитетната международна организация „Прозрачност без граници” корупцията е най-висока в България при управлението на Иван Костов – тоест в началото на моя мандат като Главен прокурор. През 1998 г. индексът на корупция е 2,9, а през 1999 г. е 3,3. След това корупцията постепенно намалява всяка година и през 2004 г. , до края на мандата ми, е най-ниска – индексът е 4,1. След като напуснах прокуратурата, по време на мандата на Борис Велчев, корупцията отново започна да се увеличава и в края на неговия мандат се върна отново на старото си високо равнище – за 2011 г. индексът на корупция е 3,3 – колкото е в началото на моя мандат.

Следователно, от началото на Прехода, борбата срещу корупцията е била най-успешна по време на моя мандат като Главен прокурор. Впрочем точно заради тази успешна борба с корупцията през април 2005 г. България подписа договор за присъединяване към ЕС и от януари 2007г. получи статут на пълноправен член на Европейския съюз. Останалото са клевети на костовисти.

„Ограничихме подслушването в страната, когато доби размах“

При управлението на Костов, когато Атанас Атанасов беше шеф на Националната служба за сигурност, подслушването доби размах. Поради това прокуратурата извърши безпрецедентна проверка в МВР. Установи, че само през 2000 г. са издадени 10 000 разрешения за подслушване от съда по искане на МВР. От тях само за 250 случая МВР е предоставило информация обратно на прокуратурата. А от тях само за 100 случая прокуратурата е преценила, че събраните материали могат да се използват като доказателства за престъпление и ги е внесла в съда. Така под формата на борба с организираната престъпност незаконно се събира богата информация за личния живот на гражданите. Тогава предприехме законови и организационни мерки, за да се усъвършенства правната уредба на използването на Специалните разузнавателни средства (СРС) и да се ограничи подслушването.

„Редица правомощия ни бяха отнети, за да се отвори пътят на криминалната приватизация“

Не мога да кажа, че по време на моя мандат прокуратурата бележеше само успехи. Имахме и неуспехи. Редица правомощия ни бяха отнети.

Правителството на Костов последователно ограничаваше правомощията на прокурора, предвидени в Наказателно–процесуалния кодекс и в Закона за съдебната власт. Най-яркият случай беше през 1997 г., когато беше отменен член 27 от Гражданско-процесуалния кодекс и беше отнето правото на прокурора да завежда дела от името на държавата в защита на държавния интерес, а в частност – да иска разваляне на незаконни приватизационни сделки. Целта на тази промяна бе да се отвори широко пътят към криминалната приватизация на държавното имущество.

Отнеха правото на прокурора да иска от съда разваляне на незаконните приватизационни сделки! Отнеха правото му да взема мерки за предотвратяване на престъпление!

Тази линия следваше и правителството на Симеон Сакскобургготски. Когато прокуратурата спря неизгодната за държавата продажба на Българската телекомуникационна компания (БТК), управлението на Кобурга отмени разпоредбата на член 185, алинея 1 от НПК, която създаваше право и задължение за прокурора да вземе необходимите мерки за предотвратяване на престъпление. И така отпадна основанието на прокурорското постановление. Продажбата на БТК – на Българската телекомукационна компания беше извършена.

„Депутатите обслужиха обвиняемите банкери”

Основните масови отрицателни явления по онова време бяха две: източването на 7 милиарда долара от банките и престъпленията при приватизацията. Всички банкери, които раздадоха необезпечени кредити, за да ги разделят след това с получателите, бяха предадени на съд. Но точно в този момент група депутати от НДСВ (Национално движение Симеон Втори ) предложиха да се измени Наказателния кодекс, като отпадне отговорността за раздаване на необезпечени кредити, с други думи – да се декриминализира престъплението по член 220, алинея 3 от Наказателния кодекс. Най-активни бяха депутатите Иван Искров, Константин Пенчев и Валери Димитров. Докладчик беше Анелия Мингова. Заседанието на Народното събрание се ръководеше от Огнян Герджиков. След гласуване в Народното събрание мнозинството от монархисти декриминализира това престъпление и отговорността за „отпускане на кредит без надлежно обезпечение“ отпадна. Така народните представители обслужиха обвиняемите банкери и осуетиха работата на прокуратурата и следствието. Сайтът „Блиц“ публикува на 1 ноември 2014 г. „Скандална стенограма – как разрешиха грабежа в банките”.

„От юли 2001 г. нататък, след изборната победа на НДСВ и сформираното правителство с премиер Симеон Сакскобурготски, ситуацията в България се променя, пише „Блиц”. Именно тогава се наливат основите на родното задкулисие, а олигархията се превръща в движеща сила на целия живот в държавата. Още в първите месеци на новия парламент новото мнозинство на НДСВ и Движението за права и свободи (ДПС) решава да предприеме промени в законодателството, касаещо банковата система. Един от най-активните играчи в тази посока е тогавашният шеф на бюджетната комисия и бъдещ гуверньор на Българската народна банка (БНБ) Иван Искров. Той влиза в царската партия и в парламента от банката на убития Емил Кюлев, а много от законодателните му инициативи са лобиране в полза на боса и обкръжението му, твърдят политици. Така още през октомври 2001 г. се внася специален законопроект за изменение на Наказателния кодекс (НК). В него се предвижда една-единствена важна промяна: премахване на опасната алинея 3 от член 220, която праща за две петилетки в затвора банкерите за необезпечени кредити. За приемането на поправката благословията си дава неслучайно и Ахмед Доган, който тогава активно управлява ДПС. Изменението на закона минава скоростно на първо четене в пленарна зала. На 9 ноември промените в НК са подложени на второ гласуване. Избухва остър дебат между управляващите и опозицията. Най-активните противници за отпадането на алинея 3 са бившият правосъден министър Светослав Лучников, бившият финансов министър Муравей Радев и бившият икономически министър Петър Жотев. Те предупреждават, че поправката е лобистка и може да се окаже бомба със закъснител за банковата система. Лучников даже внася алтернативни поправки в Наказателния кодекс, които не само че не отменят алинея 3, но и засилват наказателния контрол върху банкерите. В негова подкрепа застават червените депутати Любен Корнезов и Благовест Сендов. В защита на исканата от НДСВ промяна скачат Иван Искров, омбудсманът Константин Пенчев, който тогава е царски депутат, бившият шеф на сметната палата Валери Димитров, юристът Борислав Ралчев, царистът Тошо Пейков, а горещото заседание на парламента се ръководи от професор Огнян Герджиков. Мотивите на НДСВ и ДПС са, че алинея 3 е рестриктивна и задушава свободата на банкерите за инициативност. Според тях другите две алинеи от член 220 са достатъчни, за да дисциплинират банките. На няколко пъти Иван Искров манипулативно внушава, че дебатът се политизира, а „трябва да се действа прагматично”.

Законът се приема – гласовете „за” са 118, „против“ – 32, въздържали се – 29. В брой 101 на Държавен вестник от 23 ноември поправката в Наказателния кодекс е вече факт, а опасната за банкерите алинея 3 от член. 220 отпада. Пред сайта Faktor.bg адвокат Веска Волева, която от години води битка с банковата мафия е категорична, че именно тази промяна развързва ръцете за банковия грабеж. Тя е направена целенасочено и с явен умисъл от формиращото се тогава политико-олигархично задкулисие в държавата.

Показателна е по-късно кризата в Корпоративна търговска банка (КТБ), където на свързани лица и кухи фирми са раздадени няколко милиарда. „

„Знакови дела бяха забавени и решени „правилно“ след мандата ми“

Редица наказателни дела с голямо обществено значение, които прокуратурата внесе в съда – например делата за корупция срещу кмета Стефан Софиянски, делото за подслушването у дома ми, делото за убийството на адвокатката Надежда Георгиева и други, бяха отложени от съда за времето, когато няма да бъда Главен прокурор и тогава бяха решени „правилно“, в кавички. Това стана под ръководството на председателя на Върховния касационен съд Иван Григоров, който публично заяви, че е „костовист“. Той налагаше костовистко правосъдие, което е отрицание на правосъдието, но пък обслужва криминалния интерес на костовистите.

„Преходът към демокрация доведе до опустошаване на България“

Прокуратурата у нас работеше и продължава да работи в условията на Преход към демокрация, който доведе на практика до опустошаване на страната – както на икономиката, така и на духовната сфера. Пагубни се оказаха извършените промени в здравеопазването, образованието, социалното дело – заплатите, пенсиите – и демографията. Една трета от България се премести в чужбина.

Сам по себе си преходът към капитализъм не е престъпен, макар че може да се спори дали и как трябваше да бъде извършен. Но в България този преход беше зле подготвен и зле извършен. Без предварителна стратегия. Държавата рязко и категорично се отказа от собствеността си и от управлението на икономиката, без да е създала условия за развитие на частния бизнес. Липсваше адекватен контрол – производствен, финансов, банков, данъчен, митнически, пограничен, приватизационен. Административно-командният контрол на държавата отмря, а нова система за контрол, съобразена с изискванията на капиталистическата икономика, още не беше създадена. Нещо повече – в редица области липсваха изобщо юридически правила за стопанска дейност в условията на преход.

Заедно с това Преходът бе съпроводен с упадък на обществения морал и изобщо на духовността. Гражданите масово нарушаваха закона, а корупцията взе застрашителни размери.

„Националното ни богатство мина в ръцете на малка група хора“

Преходът, доколкото беше извършен в България, има икономическа и политическа страна.

В областта на икономиката държавното имущество беше приватизирано и стана частно. Националното богатство премина в ръцете на малка група хора. Обществото се раздели на две класи – капиталисти и трудещи се.

В областта на политиката основната промяна беше демократизация на управлението и обществения живот. Конституцията от 1991 г. установи политически плурализъм и зачитане на правата на гражданите. Възникнаха множество политически партии. Държавната власт се раздели на законодателна, изпълнителна и съдебна.

Преходът – преминаването от централизирана държавна икономика и авторитарно политическо управление към пазарно стопанство и демокрация – е по същество социална революция. А най-важният въпрос на всяка революция е въпросът за собствеността. У нас се създаде капиталистическо общество, по-точно – капитализъм в най-уродлива форма. Соросоидите ( хората в България, които получават пари от „Отворено общество” и други организации на мултимилиардера Джордж Сорос) срамежливо наричат това пазарна икономика. Що се отнася до демокрацията, като политическо управление, тя е повече на думи.

„Корупцията е езикът, на който престъпниците си говорят с държавата“

Преходът в България породи важни положителни изменения. Засили се стопанската инициатива, увеличи се свободата на личността. Но заедно с това, Преходът предизвика и редица отрицателни последици – обедняване на хората, дълбока класова диференциация на обществото на бедни и богати, отслабване на държавния контрол, нарастване на организираната престъпност.
Разпределянето на държавната собственост между частни субекти доведе до разпределяне и на политическата, и на държавната власт между тези субекти – физически и юридически лица. Постепенно тези частни лица превърнаха икономическата си власт в политическа. Държавата отслабна, а ролята на определен кръг новобогаташи в държавата нарасна. Така възникна олигархията – като група богаташи, които са забогатели чрез престъпления и влияят върху държавата – върху законодателната, изпълнителната и съдебната власт – чрез своите пари и медии. Вместо насилие, олигарсите използват корупция за постигане на своите престъпни цели. Те издържат държавния апарат, а той им осигурява безнаказаност. В резултат насилието в обществото намаля, а корупцията се увеличи. Корупцията е езикът, чрез който престъпниците говорят с държавата.

„Управлението на Костов беше катастрофа за България“

Управлението на Иван Костов беше катастрофа за България. Костов се провали като теоретик със своята идеология за приватизацията. На практика той превърна приватизацията в хищническо разграбване на държавното имущество от негови близки.

Разбойническата приватизация на държавното имущество остави много поколения българи без бъдеще и без надежди. Българите се превърнаха в най-бедните, най-болните и най-необразованите хора в Европа. Заради това днес няма пари за заплати, пенсии, здравеопазване и образование.

„Разпродаде се държавно имущество за 30 милиарда долара, а държавата получи едва 3 милиарда“

По време на Прехода към демокрация в България държавната собственост премина в частни ръце на два етапа. В първият етап е приватизацията на финансовия капитал чрез източване на банките. При него в периода от 1993 до 1996 г. стотина физически лица присвоиха от държавата седем милиарда германски марки. Във втория етап е приватизацията на материалните активи на държавата. Той се извърши основно през 1997-2000 г., но продължи и след това, при което беше разпродадено имущество за 30 милиарда долара, а държавата получи обратно едва 3 милиарда долара.

В прехода към демократизация на управлението бяха създадени съответните държавни органи и институции. Законодателството беше приведено в съответствие с европейските стандарти. Въведе се съдебен контрол върху решенията на администрацията. Разшири се правото на обвиняемия на защита в наказателния процес. Предвиди се съдебен контрол върху полицейския арест. Това са важни положителни резултати. Но преходът породи и някои крайно отрицателни последици. В резултат от разпределянето на държавната собственост между множество частни субекти, те постепенно превърнаха икономическата си власт в политическа. Така се създаде олигархията. Управляващите партии на свой ред също започнаха да преразпределят властта между различните държавни органи, като променяха законите съобразно конюнктурните си интереси. Така, наред с обедняването на хората и дълбоката класова диференциация на обществото на бедни и богати, се получи отслабване на държавноправния контрол и нарастване на престъпността.

„Приходите от организираната престъпност у нас надхвърлиха 2 милиона годишно“

Организираната престъпност се превърна в един от най-опасните фактори за българското общество. Тя условно се разделя на икономическа – така наречената „престъпност на белите яки“ и насилствена – „улична престъпност“. От една страна, организираната престъпност е свързана с тежки посегателства срещу личността − убийства, рекет, грабежи, телесни повреди. От друга страна, тя се развива предимно в икономиката. Криминологическите данни за периода на Прехода в България показват, че основните дейности на организирания престъпен свят са контрабандата –трафика на наркотици, оръжие, петрол и цигари през границата, незаконните канали за преминаване на хора, престъпната приватизация на туристически обекти, банки, оръжейни заводи, телекомуникации, енергийни производства, крупните финансови измами, проституцията, хазарта, кражбите на леки коли, грабежите по автомагистралите, изнудването с договори за охрана или застраховка, или с налагане на по-ниски изкупни цени на селскостопанската продукция, изпиране на пари. Приходите от организирана престъпна дейност в България достигат 2 милиарда евро годишно.

„Престъпни групировки изпраха парите си и влязоха в енергетиката и банките“

В началото на 90-те години на миналия век в България възникнаха мощни престъпни групи, наричани “силови групировки”. Те се създадоха предимно от бивши спортисти, бивши служители на полицията и специалните служби. Тези групи натрупаха капитал чрез престъпления, а с мръсните пари корумпираха политици и държавни служители. Те използваха масово насилието – убийства и палежи – за обогатяване и постигане на своите престъпни цели. Показателен е големият брой на поръчковите убийства в това време.

Когато се проследи динамиката на убийствата по време на прехода, се получава следната картина. През 1989 г. – последната година на авторитарното управление броят на убийствата в България е бил 188. Само за две години от началото на Прехода убийствата нарастват двойно. Най-голям е техният брой през 1993 и 1994 г. , когато стигат до 500 убийства годишно. След това, със засилването на държавния контрол, убийствата постепенно намаляват до 282 през 2001 г. След приемането на България в Европейския съюз през 2007 г. броят на убийствата чувствително спада и през 2011 г. те са 123.

Престъпните групировки постепенно легализираха своята дейност. От демонстративно насилие те преминаха към принудителна “охранителна дейност”. След това започнаха да се занимават с принудително застраховане. А когато изпраха парите си, новоизлюпените “бизнесмени” започнаха легална дейност – в търговията, енергетиката, банковото дело…

„Организираният престъпен свят въздейства върху политическите решения“

Организираният престъпен свят започна да въздейства и върху политическите решения, върху държавната власт. Престъпниците развиха връзки с политиците, като вместо насилието започнаха да използват корупцията за постигане на своите криминални цели. Насилието в обществото намаля, но се увеличи корупцията. Така възникналата олигархия извършва не само стопанска дейност, но влияе и върху политиката и държавата.

Основната причина за бурния ръст на организираната престъпност в България е смяната на обществения строй. По-точно − смяната на социализма с капитализъм. Или както е модерно да се казва – Преходът от централизирана държавна икономика и авторитарно политическо управление към свободно пазарно стопанство, основано на частна собственост, както и демокрация. Преходът към пазарно стопанство сам по себе си не е престъпен. Но в България този преход беше зле подготвен и зле извършен, без стратегия и относно неговото съдържание, и относно отрицателните явления, които го съпътстват, и относно мерките за противодействие срещу тях.

„Почнахме от нарушения на югоембаргото и стигнахме до кражби на европари“

Престъпността по време на прехода ни заля на няколко вълни.

С първата вълна ни заляха нарушенията на ембаргото срещу Югославия. Новообразуваните престъпни групи натрупаха огромни печалби през 1993 – 1994 г. чрез нарушаване на ембаргото, наложено на Югославия от Организацията на обединените нации (OОН) и по-конкретно чрез незаконна продажба на петрол в Югославия.

После дойде фалитът на банките. До края на 1988 г. в България имаше четири банки, като всички те бяха държавни. През 1991г. банките са вече 82! Възникнаха редица частни банки в тъй наречения “бум на банките”. Централната банка на България масово и безконтролно раздаваше лицензи на частни банки. А те работеха предимно с държавни средства. Много банки раздадоха необезпечени кредити и в резултат фалираха. Така се родиха “кредитните милионери”. Друга част от банките се оказаха просто измама. Редица “банкери” избягаха в чужбина, заедно с парите.

В крайна сметка стотина физически лица присвоиха седем милиарда германски марки. Парите на държавата преминаха в частни ръце. Така, посредством източване на банките, се извърши неофициална приватизация на финансовия капитал в България. Това подготви следващата стъпка − приватизацията на материалните активи на държавата.

Следователно, в началото на прехода държавата сама създаде финансовите основи на организираната престъпност.
Престъпната приватизация е третата вълна на престъпността. Става дума за приватизацията на държавното имущество, започнала през 1997 г. Тя се извърши при липса на ясни правила, а в някои случаи и против правилата. Държавните обекти се разпродадоха на силно занижени цени. Приватизацията се превърна в безконтролно разбойническо разграбване на държавната собственост. Например, най-големият металургичен комбинат на Балканите “Кремиковци” беше продаден за 1 долар, а действителната му стойност е 1 милиард долара. Националната авиокомпания “Балкан” беше продадена за 150 хиляди долара, а действителната й цена е над 100 милиона долара. Телекомуникационната компания БТК беше продадена на офшорна фирма за около 200 милиона евро, а действителната й стойност е към 2 милиарда евро. По същия начин бяха продадени още над 1 100 обекти: металургични, машиностроителни, химически и оръжейни заводи, нефтопреработвателни комбинати, eлектрически централи, пристанища, летища, туристически комплекси…

В крайна сметка – пак повтарям – при управлението на Костов (1997 – 2001) беше приватизирано държавно имущество за 30 милиарда долара, а срещу него държавата получи реално едва три 3 долара. Затова се оказа, че няма пари за болните, за образование, за заплати и пенсии. В резултат на мафиотската приватизация България се превърна в най-бедната страна в Европа. Населението силно обедня. Задълбочи се класовата диференциация – на бедни и богати.

Престъпната приватизация създаде добра хранителна среда за организирания престъпен свят. Само през 2002 г. прокуратурата образува 1577 дела за престъпления по служба, свързани с приватизацията. Държавните активи попаднаха у новобогаташи, които не умееха да ги управляват. Хайдушката приватизация не доведе до желаното по-ефективно управление на собствеността.

И така, докато стигнем до най-новата вълна на икономическа престъпност в България –измамите и злоупотребите с европейски средства. За борба с тези измами бе създадена организацията OLAF през 1999 г. , която прерасна в Европейска прокуратура.

„Корупцията стана масова, рак, който разяжда тялото на държавата“

Корупцията, която е съществен белег на организираната престъпност, се превърна в масово явление в България. Особено нарасна латентната – скритата, нерегистрираната корупция.

В резултат от срастването на престъпния свят с държавната власт възникна мафията. Престъпниците започват да издържат държавния апарат, срещу което той им осигурява безнаказаност. Езикът, на който си говорят престъпниците с държавата е корупцията. Днес корупцията, подобно на раково образувание, разяжда тялото на държавата. Правозащитните органи не постигат желания резултат, поради проникващата и в тях корупция. От друга страна нашето общество не разполага с достатъчно ефективни инструменти за контрол върху контрольорите, тоест върху администрацията и правозащитните органи.

„Политиците очакваха да им прислужвам и не бяха доволни от мен”

Политиците и особено костовистите очакваха да им прислужвам като Главен прокурор, а аз си гледах работата и изпълнявах закона. Служих на закона и държавата, а не на управляващите, още по-малко пък на Костов. Затова те не бяха доволни от мен. По времето на Костов беше отнето правото на прокуратурата да иска от съда разваляне на незаконните приватизационни сделки, които увреждат държавния интерес. По такъв начин държавата остана беззащитна пред разбойническите набези на костовистите.

Въпреки ограничените си правомощия, прокуратурата даде на съд стотици приватизатори за престъпленията, извършени при раздържавяването на държавното имущество.

Някои от тези, които станаха обвиняеми по време на моя мандат, бяха осъдени, а други бяха оправдани. Но прокуратурата отговаря само за обвинението. А осъждането е работа на съда.

По това време Върховният касационен съд се ръководеше от едно лице (Иван Григоров), което публично заяви: „Аз съм костовист”. Можете да си представите „костовисткото правосъдие” на какво е способно.

„Дадохме на съд всички банкери, оправдаха ги, от което съдии и лобисти забогатяха“

По мое време прокуратурата даде на съд всички банкери, участвали в източването на 7 милиарда долара народни пари от банките. Но междувременно банкерското лоби от царисти в Народното събрание предизвика промени на Наказателния кодекс. През есента на 2001 г. беше отменена разпоредбата на член 220, алинея 3 от Наказателния кодекс, която предвижда до 10 години лишаване от свобода за отпускане на необезпечени кредити. Някои депутати забогатяха много от своята „парламентарна дейност на ползу роду”. В мотивите за промяната Народното събрание прие, че отпускането на необезпечени кредити в бъдеще се наказва като общо престъпление по служба по член 282 от Наказателния кодекс. Тогава прокуратурата промени обвинението и внесе в съда обвинителни актове за престъпление по служба по този член 282. Но някои съдии от Върховния касационен съд не останаха по-назад от депутатите-лобисти и също обслужиха интересите на банкерите. Обвиняемите банкери бяха оправдани. Разбира се срещу справедливо възнаграждение. За това допринесе и становището на професор Димитър Михайлов и асистента тогава Борис Велчев , които писмено застъпиха разбирането, че отпускането на необезпечени кредити не съставлява престъпление по служба по чл. 282 – и това въпреки обратното становище на Народното събрание в мотивите на Закона за отмяна на специалната разпоредба на член 220, алинея 3.

„Когато краденето е държавна политика, никаква прокуратура не може да го спре“

Не само по времето на Костов се крадеше много. По времето на Симеон Сакскобургготски прокуратурата спря сделката за продажба на телекомуникационната компания БТК, защото тя увреждаше сериозно държавния интерес. Отговорът дойде след един месец. Народното събрание отмени разпоредбата на Наказателно-процесуалния кодекс, която дава възможност на прокуратурата да спира незаконни сделки. Така нашето постановление остана без законно основание и сделката беше извършена. Както съм казвал и друг път, когато краденето е държавна политика, никаква прокуратура не може да го спре.

„В бъдеще ни чака класова борба“

Либерализмът в глобалния свят се провали. Особено в икономиката. Икономическият либерализъм се свежда до разбирането, че всичко се решава от пазарната анархия, тоест от само себе си. Няма нужда от правила. Това е само част от по-общия въпрос за съотношението между правилата, реда и свободата в обществото. Опитът показва, че без държавна икономика и без държавна регулация не може да има успешно общество, в което гражданите да живеят добре. Китай е най-яркият пример за това. Само държавата се грижи за гражданите си. Само държавата провежда дългосрочна социална политика на нарастване на доходите, пенсиите, подобряване на здравеопазването и на образованието. Другото означава обществото да чака Гинчито, Вътю, Гатю, Митю, Кътю, Гаргов и тъй нататък да подарят на народа дворците си на френската Ривиера и да си купят карта за почивния дом на профсъюзите на Нареченските бани…

Марксисткото обяснение на света – за антагонистичните класи и борбата между тях като двигател на общественото развитие, за социалните революции – днес като че ли не е достатъчно. Изключителна роля в бъдеще ще играе справедливостта в обществото. А справедливост в обществото може да осигури само държавата. Около това принципно положение ще се развиват идеологиите на 21-ви век. Само държавата се грижи за своите граждани и осигурява справедливост.

„Важна среща с министър Ото Шили допринесе за отмяната на визите“

През ноември 2 000 г. по молба на премиера Костов, заминах за Германия, за да се срещна с германския министър на вътрешните работи Ото Шили. Той ръководеше Съвета по правосъдие и вътрешни работи на Европейския съюз и беше стар мой приятел – още от времето, когато беше адвокат. На следващия ден предстоеше Съветът да разгледа въпроса за визите на българските граждани. Разговорите бяха успешни. Министър Шили обеща на следващия ден да подкрепи изваждането на България от негативния списък. Той изпълни обещанието си. Няколко часа след моята среща премиерът Костов излетя за Германия, за да благодари на германския президент за подкрепата. В София народното събрание също отбеляза тържествено решението на съвета.

„По мое време политиците не смееха им да дават държавата под наем на олигарсите“

Аз бях лош главен прокурор в очите на олигарсите и крадливите политици. Това, че съм лош, се насаждаше в обществото от подчинените им медии. Много журналисти забогатяха, като пишеха и говореха лошо срещу мен. Но аз служех на държавата и на закона. Аз бях лош, но другите бяха добри. Това е ролята на прокурора – да брани обществения интерес от посегателствата на престъпниците и политиците. По мое време олигарсите не смееха да се месят в политиката. А политиците не смееха да дават държавата под наем на олигарсите. Защото имаше ефективно разделение на властите. Имаше прокуратура, която брани закона!
Но в крайна сметка, важна е оценката на обществото за дейността на прокуратурата, а не моята лична оценка. Медиите на олигарсите и крадливите политици тиражираха клевети срещу мен, срещу „лошия Филчев“, какъвто бях за тях, защото не им служех. И въпреки това, доверието на обществото в главния прокурор стигаше на моменти до 50 %, а доверието в прокуратурата – до 30 %.

„Администрацията на премиера Костов подслушваше дома ми”

През лятото на 2000 г. военната прокуратура откри подслушвателни устройства в дома ми. В съседен апартамент беше намерена централа, която предава сигнала пряко в МВР. Оказа се, че устройствата са монтирани от Службата за оперативно-техническа информация на МВР. Пресслужбата на Прокуратурата на Република България излезе на 28 юли със съобщение за това. В него се казваше, че са задържани заместник-директорът на Националната служба за борба с организираната престъпност (НСБОП) полковник Светлозар Спасов и бившият служител на Службата за оперативна информация (СОТИ) полковник Пламен Арсов. Военната прокуратура образува следствие за злоупотреба с власт и неизпълнение на служебните задължения срещу длъжностни лица от МВР, както и за незаконно ползване на Специални разузнавателни средства (СРС) за събиране на информация. Прокуратурата поиска обяснение от министъра на вътрешните работи Емануил Йорданов и главния секретар на МВР генерал Божидар Попов.

„Под закрилата на НСС работеше група за незаконно подслушване”

Около половин година след като бяха отрити подслушвателните устройства в дома ми, аз пратих едно официално писмо до президента Петър Стоянов, председателя на Народното събрание Йордан Соколов и премиера Костов относно състоянието на наказателното правосъдие и законодателството в България.

В това писмо аз посочих и това, че ръководството на МВР активно пречи на разследването на Военна прокуратура срещу бивши и настоящи служители на МВР, които са подслушвали Главния прокурор. Че министърът на вътрешните работи адвокатства на един от обвиняемите, разрешава му да напуска страната, въпреки че няма такова правомощие и заявява публично, че няма да изпълни постановление на военния прокурор. Че по такъв начин господин Емануил Йорданов се поставя над закона. И че всичко това се върши пред очите на хора, които могат и следва да го възпират от такива действия. Впрочем, министър Йорданов се опита да прекрати следственото дело за подслушването чрез промяна на Наказателния кодекс − като декриминализира този род прояви. Обърнах внимание на господата Стоянов, Соколов и Костов, че всички тия факти, взети в съвкупност, водят до извода, че в България се възражда полицейщината. И се създава впечатление, че отделни звена на МВР работят за престъпния свят, а не за държавата. Илюстрирах твърдението си с примери. През 1998 г. Националната служба за сигурност (НСС) започва разработка срещу група бивши и настоящи ръководни служители на МВР за това, че са създали „частна разузнавателна структура, която извършва незаконна оперативно- издирвателна и разузнавателна дейност, в това число и чрез технически средства, като събраните данни се използват за изнудване и шантаж“. В същото време ръководството на НСС вербува същите тези хора за агенти, поверява им специална техника за подслушване и ги настанява в служебни квартири на МВР – една от тях се намира под жилището ми. След като Военна прокуратура установи подслушването в дома ми през юли 2000 г., на следващия ден генерал Атанас Атанасов, като директор на НСС взема решение да се задържат участниците в разработваната от него престъпна група. Няколко месеца по-късно обаче той пише до прокуратурата, че се отказва от намерението си, защото съществувала опасност да се накърни авторитета на МВР.

Не твърдя, че това поведение на директора на НСС съставлява престъпление. Важното е, че под закрилата на НСС се създава престъпна група за незаконно подслушване. Тя се използва за „мръсни поръчки“ и за събиране на пари. И за да се държат членовете на тази група в зависимост, НСС, освен това, ги и разработва. Подробности могат да се видят в разработките „Хамстери“ и „Гризачи“, които се намират в прокуратурата.

„Атанасов беше маша на Костов срещу мен”

Ролята на Атанасов в подслушването е очертана в едно мое интервю пред Анна Заркова във вестник „Труд“ от 29 май 2009 г. Цитирам:

„Въпрос: Господин Филчев, как реагира премиерът Иван Костов, когато подслушването у дома ви беше разкрито и военната прокуратура започна разследване?

Отговор: Хленчеше през цялото време и ме молеше да го запазя. Защото на всички беше ясно, че той е организатора на тази подслушвателно-наказателна акция срещу мен, а Атанасов е само маша в ръцете му. Още от първия момент президентьт Петър Стоянов и председателят на Народното събрание Йордан Соколов разбраха, че Костов е майсторът на тая работа.

Въпрос: Откъде знаете тяхното мнение?

Отговор: На следващия ден, след разкриване на подслушването, се проведе конфиденциална среща между Петър Стоянов, Йордан Соколов и Иван Костов в Балабановата къща в Бояна, на която поканиха и мен. С цел да ме удържат, да не направя някоя „глупост“. Тогава маските паднаха.

Въпрос: Да не си измисляте, господин Филчев?

Отговор: Наоколо имаше доста служители на НСО, някои от които вече напуснаха службата.

Въпрос: Какво пък толкова е направил бившият шеф на контраразузнаването Атанас Атанасов?

Отговор: „Гномът“ е изключително дейно същество. В медиите многократно е сочено, че той е използвал органите на МВР за политически цели, че е разработвал интелектуалци, журналисти и всеки, който може да застраши властта на Костов, че е събирал и създавал компромати за държавни ръководители и техните семейства и така нататък. Атанасов върши и други неща. В конкретния случай той беше създал една група за незаконно подслушване от бивши и действащи служители на МВР. Той беше вербувал някои от тях за агенти, беше им дал специална техника на МВР за подслушване, настанил ги бе в квартири на МВР и им възлагаше мръсни поръчки – да подслушват и следят важни личности, например Соломон Паси. А събраната информация се използваше за изнудване. Но върхът на всичко е – повтарям – че за да държи в подчинение членовете на тази група, Атанасов ги и разработваше. Той беше образувал две разработки и така разследваше членовете на групата за същата дейност, която им възлагаше. Не искам да Ви описвам реакциите на тези хора, когато разбират, че Атанасов ги разработва.

“Костов ме покани на брега на морето да си беседваме “

През август 2000 г., след разкритията за подслушването, бях в Евксиноrрад. Костов ме покани, чрез служители на НСО, на брега на морето да си беседваме за живота. При разговора много бързо се стигна до темата „подслушване“. По този повод му казах, че Атанасов не може повече да бъде директор на Националната служба за сигурност. На това Костов отвърна: „Аз съм готов да се разделя с Атанасов, но жена му е много алчна, ще почне да говори“. Един месец по-късно разбрах какво е искал да ми каже. През септември получих от една специална служба документи, които сочат, че съпругата на Атанасов и още една жена, чието име беше изтрито, притежават влог от 7 милиона долара в чужда банка. Освен някои действия, които предприех по закон, поставих въпроса пред председателя на Народното събрание Йордан Соколов. Той обеща да провери случая. След като три пъти го поставях този въпрос, Соколов ми каза, че е проверил и че въпросната сума е подарена от някаква американска фондация на Съюза на демократичните сили (СДС), а СДС е дала тази сума на съпругата на Атанасов да я пази, тъй като тя била адвокат и знаела английски.

Важното е, че господин Соколов не оспори съществуването на сумата от 7 милиона долара. Той само ми обясни „законния“ произход на парите. Това е интересен казус, който дава повод за размишления – и относно финансирането на партиите и партийците, и относно наркотрафика, прането на пари, двойния морал на някои хора и чужди специални служби.

Журналистката Веселина Томова писа за случая в сайта „Афера” на 1 март 2012 г. – заглавието е „Никола Филчев с убийствената истина размаза Иван Костов и Атанас Атанасов“. Ето какво пише тя: „В предаването „Всяка неделя” бившият главен прокурор Никола Филчев буквално нокаутира Иван Костов и тогавашния му шеф на НСС Атанас Атанасов и обяви Костов за родоначалник на незаконното подслушване у нас, пише Томова. – Филчев с брилянтен сарказъм и убийствена ирония разказа историята как по нареждане на тогавашния премиер Иван Костов е бил подслушван и призна, че е можел да арестува Костов, но не го е направил, за да не разтресе държавността. „ Не го направих, защото не можех да си позволя заради това, че съм лично засегнат да се превърна едновременно в потърпевш и обвиняем”, каза Филчев. Той разказа как през 2000 г. става обект на подслушване и подчерта, че тогава е първото мащабно влизане на прокурори в МВР за проверка, която показва, че е имало 10 хиляди разрешения за подслушване, но за едва 2% от тях МВР е изпратило материалите до прокуратурата и само 1% е използван в разследванията на престъпления.

Филчев разказа, че когато в апартамента му били открити бръмбари, тогавашният премиер Костов лично му се обажда и не само го моли, но и да плаче: „да не се огласява нищо, за да не разбутваме държавата”. Костов си е позволявал да му посочи журналист, пред който да даде такова интервю в лицето на Бойко Василев от „Панорама”, но Филчев избрал Димитър Цонев.

Никола Филчев свидетелства, че всичко, което разказва може да бъде намерено в документацията в прокуратурата и каза още, че тогава по скандала с подслушването Атанас Атанасов „пропя и натопи Костов”.

Филчев призна и че тогавашният президент Петър Стоянов, както и Йордан Соколов са казали пред него, че знаят, че Костов е нареждал подслушването.

Петър Стоянов тогава му казва: „ В държавата двама души могат да наредят да те подслушват – аз и той (Костов). Кой мислиш, че е?“.

Филчев подчерта, че според него не е било морално хем да бъде Главен обвинител, хем да е потърпевш и само за да не разчиства лични сметки, не е арестувал Костов и Атанасов.

Атанас Атанасов е обвинен не заради самото подслушване, а за нещо дребно – „да не е без хич, както казват хората” и точно затова по-късно е оправдан от съда.

„Като мина време Костов и Атанасов започнаха атаки срещу мен и стовариха мръсни клевети срещу мен и срещу семейството ми”, разказа Филчев.“

„Законът забранява да съм свидетел по делото „Бръмбаргейт“

Журналистите ме питаха: „Господин Филчев, ще се явите ли като свидетел по делото за подслушването у вас?“.

Аз нямах никакъв проблем да се явя, но законът ми го забранява. Съгласно член 118, ал.1 от НПК „не могат да бъдат свидетели лицата, които са участвали в същото наказателно производство, в друго процесуално качество“. А аз съм участвал като Главен прокурор, както в извършването на конкретни следствени действия по делото, така и в общото ръководство и надзора за законност върху предварителното разследване. По-конкретно – участвал съм непосредствено в претърсването и изземването на подслушвателната апаратура. Лично съм иззел от тогавашния министър на вътрешните работи Емануил Йорданов разработките „Гризачи“ и „Хамстери“, които са включени в доказателствения материал по делото, тоест събирал съм доказателства по делото. Давал съм указания по разследването. Например, когато научих, че тогавашният главен секретар на МВР генерал Божидар Попов е неизлечимо болен, разпоредих да се прекрати наказателното производство срещу него. По-късно той почина… Изобщо, участвал съм в ръководството и надзора за законност върху това разследване, наречено от медиите „Бръмбаргейт“, като съм проучвал и някои материали по делото. Ръководил съм, макар и рядко, съвещания на екипа от прокурори и следователи, на които е обсъждан ходът на разследването. Всички прокурори и следователи от разследващия екип, с изключение на един, са живи и могат да го потвърдят. Освен това има и писмени доказателства. Например има писмо от тогавашния премиер Костов до прокуратурата, в което той посочва, че двете разработки „Гризачи“ и„Хамстери“ са предадени от Емануил Йорданов лично на мен като Главен прокурор.“

Ако аз, въпреки всичко, дам показания присъдата ще бъде отменена от горната инстанция, защото ще се основава на забранени от закона доказателства. Към това очевидно се стремеше защитата на обвиняемите, която е поискала да бъда разпитан като свидетел. За да поискат това, адвокатите на обвиняемите са сигурни, че моят разпит ще им помогне, ще обслужи тяхната защитна теза. Това е разбираемо. Адвокатът е длъжен да направи всичко, което е в полза на на клиента му, стига да е в рамките на закона.
Странна е обаче позицията на състава на Софийския военен съд, който в определението си от 28 април 2006 г. приема, че трябва да бъда разпитан като свидетел по делото, за „да бъде установено, дали за разглеждане в съда е внесена преписка с обвинителен акт или по делото е налице предварително производство“. С други думи – да свидетелствам не за обстоятелства, свързани с престъплението, а да свидетелствам като Главен прокурор дали наблюдаващият прокурор е издал постановление за образуване на делото. Но точно това законът го забранява – точно това! – да бъде разпитван прокурорът по делото като свидетел по същото дело.

„Директорът на службата за сигурност незаконно задържа самолет с оръжие в Бургас“

Бях на официално посещение в Украйна, когато научих, че в България има техен самолет с оръжие, задържан от директора на Националната служба за сигурност (НСС) Атанас Атанасов. В този случай, като в гордиев възел, са преплетени интересите на две велики сили и още няколко държави. Аз бях Главният прокурор и трябваше да реша проблема като разсека гордиевия възел. При това се ръководех единствено и само от закона, а не от това на кого да угодя в сложната ситуация.

В Украйна ме попитаха на пресконференция: „България пиратска държава ли е, че арестува незаконно нашия самолет?“

Проверката установи следното. Украинският самолет пренася оръжие от Чехия за Грузия и каца в Бургас, за да зареди гориво. Документите му са абсолютно изрядни. Не са нарушени никакви международни авиационни норми. Твърдението, че самолетът щял да избяга в Еритрея, се оказа една лъжа. Той е спрял в Бургас само да зареди гориво и да продължи за Грузия. Освен това, в момента на задържането му ембаргото на ООН – забраната за търговия с оръжие – е било вече отменено. Следователно задържането на самолета от Атанас Атанасов е абсолютно незаконно и той трябваше да бъде освободен. България получи протестни ноти от три държави – Украйна, Чехия и Грузия, които искат „срочно освобождаване на самолета и товара му“.

Освобождаването на самолета не се хареса на американците -защото те, както след това разбрах, са искали да го задържим. Не се хареса и на руснаците – защото той доставя оръжие на Грузия срещу Русия. Аз обаче спазвах закона, а не търсех на кого да угодя, за да извлека лична полза.

„Външният министър Соломон Паси произведе шпионски скандал“

Минаха много години оттогава, а и част от информацията е класифицирана и не може да бъде разгласена. Това дава възможност на засегнатите лица днес да се изявяват като юнаци по медиите и „мъжки“ да отхвърлят всички установени факти. Бившият министър на външните работи Паси, наричан още Пъсев, плаче, че бил репресиран от прокуратурата, защото много обичал евроатлантическите ценности и още повече мразел руснаците. Принуден съм да припомня някои факти, които са известни вече от медиите.

Като министър на външните работи Паси сключва договор с частната фирма „Трансат“ за изграждане на сателитна система за връзка между Министерството на външните работи и българските посолства в чужбина. От страна на „Трансат“ договорът е подписан от баджанака на Паси – Илия Плачков, който е засечен от МВР, че нетърпеливо пита по телефона и веднага тича в кабинета на Паси да вземе договора. Незабавно „Трансат“ сключва договор с една израелска фирма като подизпълнител, която изгражда терминал край София. Има данни, че израелската фирма е изградила и дублиращ център в Израел, от който може да се черпи информация. Това означава, че тамошните спецслужби могат да контролират дипломатическите разговори на България с целия свят. Фирмата „Трансат“ е собственост на „Петрол холдинг. „Съдружници в холдинга са Митко Събев, Александър Мелник и еврейският гражданин от руски произход Денис Ершов. Подробности по случая се появяват в редица публикации – в „Медиапул“, в „Зора“, в „Десант“ и други.

Какви са нарушенията на Паси?

Първо, съгласно тогава действащото българско законодателство връзките на външното министерство с нашите посолства се изграждат и поддържат единствено и само от българското МВР.

Второ, Паси дори не се е опитал да придаде някаква привидна законност на действията си – като обяви конкурс по Закона за обществените поръчки, за да избере фирма изпълнител. Той просто се договорил директно с близката му фирма „Трансат“, защото е бил сигурен, че никой няма да му потърси отговорност.

Трето, компетентна българска служба е установила, че по сателитната връзка е текла и класифицирана информация.

Четвърто, израелската фирма – подизпълнител не е платила дължимите митнически сборове за внесените технически съоръжения в размер на 2 милиона евро. Едва след като прокуратурата започна проверката, българската и израелската митническа администрация съставиха съответни актове.

Пето, договорът с фирма „Трансат“ е неизгоден, защото външното министерство, вместо да закупи техниката, я взема под наем, като се задължава да плати на „Трансат“ седем и половина милиона евро за шест години. Това оскъпява ползването на техниката от три до пет пъти. Освен това израелската фирма е внесла морално остаряла техника.

Как се разви случаят?

Поведението на министъра на външните работи Паси е скандално. Както се изрази един генерал, началник на специална служа: „ Всички държави плащат, за да получат информация. Само България плаща, за да даде информация“.

Като главен прокурор аз бях длъжен да реагирам. Изпратих официално писмо и справка за установеното до президента Георги Първанов, премиера Сергей Станишев и председателя на Народното събрание Георги Пирински. Не получих никакъв отговор. Все пак Станишев прекрати вредния за България договор.

Що се отнася до наказателното производство – трябваше да се извършат редица следствени действия и експертизи. Те изискваха време и продължиха след края на моя мандат. Веднага след като напуснах прокуратурата, новият Главен прокурор Велчев прие, че няма извършено престъпление в случая и прекрати наказателното дело. Предполагам, че е осребрил добре постъпката си…
Днес Паси нарича своята незаконна дейност „борба срещу руснаците и за евроатлантическите ценности“. Но тогава беше омекнал като тутманик. Кобургът специално ме помоли за среща, на която горещо ме увещаваше да пожаля Паси. Наблюдателен служител на Националната служба за охрана обаче забелязва, че Паси чака в съседната стая присъдата си и горчиво плаче. Днес този „герой“ юнашки лъже по телевизиите, че нищо не бил направил, но прокуратурата била много лоша. Паси добре знае, че никой от специалните служби няма да излезе и публично да разкаже истината. Първо, защото част от нея е класифицирана информация и това съставлява престъпление. Второ, защото тези служители гледат с презрение на Паси, който в медиите си е спечелил името на национален предател. Допускам обаче, че ако Паси продължава истерично да се тръшка по телевизиите като палячо с червените гуменки, нервите на някой стар служител от службите няма да издържат и той ще изпрати едни за Паси в едно чуждо посолство. Прелюбопитни материалчета за именития сладострастник. Иначе Паси нека се бори неуморно за евроатлантическите ценности с надеждата, че може да го забележат от посолството и да му пак подхвърлят някой кокал. Не само нашите служби обаче, но и чуждите разузнавания гледат с презрение на Пасито.

По същия истеричен начин реагира Паси и когато станаха извести неговите похождения в хотела на Лъвов мост. Но това е друга история…

„Скандалният договор с „Краун Ейнджънтс” за митниците нарушава 11 нормативни акта“

През пролетта на 2002 г. избухна скандалът с договора за митниците, който министърът на финансите от правителството на НДСВ Милен Велчев сключи с английската частна фирма „Краун Ейджънтс“. Депутатите от Обединените демократични сили (ОДС) и от „Коалиция за България” поискаха оставката на министъра Велчев. ОДС сезира прокуратурата за конкретни нарушения на Конституцията, на Закона за обществените поръчки и на Закона за чуждестранните договори и поиска Милен Велчев да бъде съден за извършените престъпления. В знак на протест срещу договора директорът на агенция „Митници“ при Министерството на финансите Емил Димитров – Ревизоро подаде оставка и напусна.

Бившият финансов министър и заместник – председател на парламентарната група на опозицията Муравей Радев определи договора като скандален, позорен и крайно неизгоден за България. „Това не е договор между две страни. Това е договор, който английската фирма сключва сама със себе си”, заяви още Радев. Според депутата от „Коалиция за България” Емилия Масларова един служител от „Краун Ейджънтс“ получава на ден по 1100 лева за консултации, докато средният българин се издържа с 4 лева на ден.

Няма да излагам цялата разгорещена дискусия за нарушенията по договора – както в съдържанието му, така и в процедурата по сключването му. Две закононарушения обаче са безспорни.

Първо, договорът не съдържа държавна тайна. Но за да избегне публичната процедура по Закона за обществените поръчки (ЗОП) правителството с решение от 25 октомври 2001 г. незаконно прие, че договорът е свързан с националната сигурност на България, тоест съдържа държавна тайна.

Второ, Конституцията изисква този международен договор да бъде ратифициран от Народното събрание поради това, че съдържа финансови задължения за държавата (чл. 85, ал.1, т. 4) и изисква мерки от законодателен характер (чл.85, ал.1, т. 7). За да избегне ратификацията, правителството реши на 29 ноември 2001 г. договорът да бъде сключен от министъра на финансите. С това обаче не отпада нуждата от ратификация на договора. За това подробно писа вестник „Труд” на 25 март 2002 г. под заглавие „Как правителството се скри от парламента”.

Аз ще посоча само един наказателно правен аспект на договора с английската фирма. Съгласно чл. 6, т.1 от Закона за обществените поръчки от 1999 г. този същият закон „не се прилага за обществени поръчки, свързани с отбраната и сигурността на страната, които са предмет на класифицирана информация, представляваща държавна тайна“. Процедурата по него осигурява публичност и прозрачност, гарантира честната конкуренция.

За да избегне откритата законова процедура по ЗОП, правителството на Кобурга прие, че договорът с „Краун Ейджънтс“ съдържа информация, съставляваща държавна тайна. И този договор, както и дейността по изпълнението му, българското правителство предостави на чужда организация. При това частната английска фирма „Краун Ейджънтс“ се ръководи от професионални разузнавачи и работи за английското разузнаване.

Следователно, за да избяга от действието на Закона за обществените поръчки (ЗОП), правителството на Кобурга влезе в обсега на действие на Наказателния кодекс (НК)– предостави на чужда организация информация, представляваща държавна тайна. А това е престъплението „шпионство“ по чл. 104, ал. 1 от Наказателния кодекс! С други думи, за да излезе от приложното поле на ЗОП правителството попадна под ударите на НК. Главна роля в тази далавера играе министърът на финансите Милен Велчев, който засекрети договора. Какви интереси се крият зад това, можем само да предполагаме.

Депутатът Муравей Радев обвини министъра Милен Велчев в корупция и беше цитиран във вестниците „Труд“, „24 часа“, „Монитор“ и други на 2 март 2002 г. Поради това прокуратурата образува предварителна проверка – да провери има ли достатъчно данни за извършено престъпление шпионство. Наказателно производство не беше образувано. В хода на проверката се установи, че договорът не съдържа държавна тайна. Освен това министърът Милен Велчев е сключил договора в изпълнение на решение на Министерския съвет, което изключва неговата вина. Решението е взето от колективен орган, а наказателната отговорност е лична.

Между другото, стана известна стенограмата от заседанието на Министерския съвет от 25 октомври 2001 г. , на което министрите обсъждат как да нарушат закона, за да бъде сключен договор с английската частна фирма „Краун Ейджънтс“. Веднага след това Министерският съвет би трябвало да понесе политическа отговорност – като подаде оставка. Но такива морални актове не са познати на Балканите.

Това беше скандална стенограма! Петър Петков, завеждащ отдел „Борба с организираната престъпност и корупцията“ при Върховната касационна прокуратура направи официално изявление от името на институцията. То беше публикувано във вестник „Труд“ от 22 март 2002 г.: „Ако е вярно, че министрите са обсъждали как да нарушат Закона за обществените поръчки при сключването на договора относно българските митници с английска частна фирма и действително са го нарушили, то това представлява безпрецедентен акт в нашия обществен живот. Има ли извършено престъпление, виновните ще понесат съответната отговорност. Прокуратурата ще действа по закон.”

Известно време след това един гражданин поиска от министъра на финансите Милен Велчев да му предостави договора, сключен от него с английската фирма на основание Закона за достъп до обществената информация. Велчев отказа. Гражданинът обжалва отказа пред Върховния административен съд (ВАС). След дълга съдебна сага ВАС прие, че договорът не съдържа класифицирана информация, представляваща държавна тайна.

Прокурорът Павлина Николова, завеждащ отдел във Върховна касационна прокуратура, анализира задълбочено сделката и стигна до извода, че този договор нарушава 11 нормативни акта – Конституцията, Закона за обществените поръчки, Закона за задълженията и договорите, Закона за митниците, Устройствения правилник на Агенция „Митници“, Устройствения правилник за дейността на Министерството на финансите, Данъчно-процесуалния кодекс, Закона за данъка върху общия доход, Закона за данъка върху добавената стойност, Закона за устройството на държавния бюджет, Закона за държавния служител. Едно от основните нарушения е, че министърът на финансите предоставя на чужда частна фирма да управлява българската митническа администрация. А Конституцията и законите на Република България не позволяват министрите да прехвърлят властта си на други държавни органи и още повече – на частни чужди дружества.

След като изтече срокът на договора с английската фирма през 2010 г., министърът на финансите в правителството на ГЕРБ Симеон Дянков не продължи действието му. Според Дянков за 8 години – от 2002 до 2010 г. „Краун Ейджънтс“ е получила около 90 милиона лева за консултациите си.

„Половината бюджет за „Краун Ейнджънтс е за заплати” , писа вестник „Дневник” на 9 ноември 2009 г. – „ Ръководителите на мобилните групи от „Краун Ейджънтс“, които са обучавали българските митничари, са получавали месечно по 371 898 лири, или 1,18 милиона лева. Това се вижда от разсекретените договори с британската консултантска компания, подписани през 2001 г. и 2004 г. при правителството на Сакскобургготски. Повече от половината средства по първия договор – 10.8 милиона лири – 33 милиона лева – са отишли за заплати.

Консултантите бяха поканени от тогавашния финансов министър Милен Велчев, за да обучават българската митническа администрация, припомня изданието. – Подписването на договора обаче беше съпроводено със скандал, след като се разбра, че „Краун Ейджънтс“ е избрана на закрито заседание на правителството, без обществена поръчка. Цели 8 години двата договора бяха засекретени. За трите години от действието на първия договор месечната заплата на шефа в България е била 16 683 лири, като за трите години заедно с хонорарите са му изплатени 838 476 лири. Десетте ръководители на мобилни екипи са получавали по 7500 лири или 22 500 лева месечно. Отделно всеки от британските експерти е имал право на 150 лири режийни на ден.

От Министерството на финансите обясниха, че не използват системата TIMS, която беше една от основните задачи на „Краун Ейджънтс“ по първия договор, защото след присъединяването на България в ЕС митниците ползват европейската BIMIS.

Разходите по втория договор от 2004 г. са основно за консултации – дългосрочни на цена 16 хиляди лири и краткосрочни – по 1600 лири за съвет.”

„Председателят на върховния съд Иван Григоров организира скандален ремонт на Съдебната палата”

През 2002 г. Сметната палата провери финансовата страна на ремонта на Съдебната палата, който беше организиран от председателя на Върховния касационен съд Иван Григоров и установи съществени нарушения на процедурите при възлагане на обществени поръчки.

В своя доклад Сметната палата констатира следното.

Първо – „при възлагането на ремонта не са проучени алтернативни оферти на други строителни фирми, с оглед възлагането му на фирма, предложила икономически най-изгодната за бюджета оферта“. Второ – в резултат на това ремонтът на сградата на Съдебната палата през 2002 г. още не е приключил, въпреки че при договорена сума от 11 милиона лева, са изплатени над 20 милиона лева“.

Разгневен от констатациите на Сметната палата, Григоров обвини ръководителя на проверката Кольо Бунков – началник на отделение в Сметната палата, че е извършил престъпления и поиска официално от прокуратурата той да бъде съден.
Пред мен са някои от коментарите в медиите по тази тема.

„Прокуратурата и съдът се скараха, писа вестник „Банкер” на 13 и 20 ноември 2004. – Причината е банална: ремонтът на Съдебната палата стигна до четвъртия етаж, където са Върховна касационна прокуратура и офисът на главния прокурор. В най-скоро време върховните обвинители и Главният прокурор Никола Филчев трябва да опразнят кабинетите и канцелариите си, но… няма къде да се нанесат дори и за половин ден. На редовното заседание на Висшия съдебен (ВСС) съвет на 10 ноември пръв по темата се изказа заместник-главният прокурор Митьо Марков. Според него, досега за обновяването на Съдебната палата били похарчени много повече средства от предвидените, графикът на ремонта редовно се нарушавал, а това създавало пречки за нормалната работа на магистратите и гражданите. Другият заместник-главен прокурор Христо Манчев подкрепи колегата си с думите, че държавното обвинение многократно е искало да се запознае с документите за ремонта, но не е получило нищо.
Разправиите около ремонта на Съдебната палата не са нищо ново за хората, които редовно следят процесите в съдебната система – припомня изданието. Първият по-сериозен скандал избухна на 26 юли 2002 г., когато Сметната палата прие Доклад за одит на изпълнението на бюджетните сметки и управлението на имуществото на Върховния касационен съд за 2000 – 2001 г. Според финансовия експерт Кольо Бунков по време на ревизията са констатирани редица нарушения на процедурите при възлагане на обществени поръчки при ремонта на Съдебната палата. Освен това на екипа, извършил проверката във Върховния касационен съд, не са му предоставени всички необходими данни, от които би могло да се направи изводът, че при определянето на изпълнителя на ремонтните работи в сградата на Съдебната палата са били получавани и други, алтернативни оферти, освен тази на фирма „Енемона”. Докладът, както и препоръките за подобряване на финансовото управление на ремонта са изпратени на председателя на Върховния касационен съд Иван Григоров, но реакцията му била повече от шокираща. Експертите на Сметната палата били обвинени, че са фалшифицирали резултатите от одита, за да елиминират „Енемона”, да лансират близка до тях фирма и да приберат парите на държавата. На 26 юли 2002 г. в спора се намеси правосъдният министър Антон Станков. Той отмени заповедта на предшественика си Теодосий Симеонов, с която през ранната пролет на 2001 г. Иван Григоров бе определен за стопанин на Съдебната палата. Но с това само доразпали гнева на председателя на ВКС. Най-напред Иван Григоров атакува заповедта на министър Станков пред Върховния административен съд, но на 12 август 2002 г. ВАС отхвърли жалбата му. Вторият ход на Иван Григоров бе доста по-жесток, защото той прати спора за Сметната палата в Конституционния съд. Докато чакаше решението, той потърси подкрепа от заместник-главния прокурор Христо Манчев – в писмо от 16 септември 2002 г. го уведоми, че експертът Кольо Бунков е извършил редица престъпления при изготвянето на одитния доклад и настоя държавното обвинение да образува предварително производство срещу Бунков. Христо Манчев взема присърце молбата на Григоров и разпорежда на Софийската градска прокуратура да започне проверка. Скандалът продължава да тлее. На 9 януари 2003 г. в кабинета на главния прокурор Никола Филчев пристига ново писмо-жалба, този път от експерта Кольо Бунков. В него той обяснява, че е станал жертва на нападки и обиди от страна на Иван Григоров и моли Главния прокурор да направи необходимото за изчистване на името му. На 25 март 2004 г. в деловодството на ВСС се появи трето писмо, този път подписано от ръководителите на всички прокуратури в София, които се помещават в Съдебната палата. В него обвинителите настояват да им се отпуснат временни помещения, в които да работят, докато кабинетите им се ремонтират. Тогава става известно, че Софийската градска прокуратура отказва да образува наказателно производство срещу финансовия експерт Бунков , защото той не е извършил никакви престъпления.

На 15 април Главният прокурор Филчев и председателят на ВКС Григоров все пак постигат съгласие кои етажи и кабинети да заеме държавното обвинение и кои съдът. В края на срещата те се разбират, че договорът и плановете за обновяването на Съдебната палата ще бъдат предоставени на прокуратурата до 22 април. Три месеца след изтичането на крайния срок става ясно, че Иван Григоров няма намерение да изпраща на Никола Филчев нищо.”

Спирам с цитатите дотук.

„Потвърдиха се данните за корупция на Иван Григоров от разработката „Каракуда“

През 2004 г. в прокуратурата постъпи сигнал от министъра на вътрешните работи Георги Петканов, че Националната служба за борба с организираната престъпност (НСБОП) е образувала оперативно дело „Каракуда“ и е установила корупционна дейност на председателя на Върховния касационен съд Иван Григоров.

Аз нямах избор и не можех да оставя без последствие този сигнал, като го скрия. Затова, въпреки нежеланието си, определих група от прокурори, които да проверят сигнала на МВР. Прокурорите възложиха допълнителна проверка на НСБОП, а редица обстоятелства провериха и лично. За съжаление се потвърдиха данните за корупция на Григоров.

Познавах лично Иван Григоров от много години, още когато беше адвокат и се бореше с порока си. Докато бях съдия във Върховния съд, той често е пледирал пред мен. Предлагал ми е недопустими неща. Нямах желание да се занимавам с него. Затова запознах Висшия съдебен съвет с този въпрос едва в края на ноември 2005 г., тоест два месеца преди да напусна прокуратурата. Исках да оставя тази изключително неприятна работа на следващия Главен прокурор Борис Велчев. Той би трябвало да поиска от Висшия съдебен съвет да снеме имунитета на Иван Григоров и да му повдигне обвинение.

Велчев обаче сключи сделка с Григоров преди избора му във Висшия съдебен съвет. Условието беше, ако Григоров го подкрепи при избора за Главен прокурор, Велчев да прекрати след това разследването срещу него. Така и стана. Разбира се, всичко това бе дирижирано от ловката диригентска палка на президента Георги Първанов.

След като запознах съдебния съвет с материалите за Григоров, изпратих същите материали и на президента Първанов. Той обаче незабавно ги върна в прокуратурата. По такъв начин Първанов зае категорична позиция в подкрепа на Григоров и корупционната му дейност. Освен това, Първанов показа истинското си лице. На думи той се бореше яростно срещу корупцията, бичуваше я жестоко и – аха – да я смачка. А на практика застана на страната на корупцията, защото това му донесе лична изгода. С помощта и на Григоров той инсталира съветника си Велчев за главен прокурор. При това корупционната дейност на Григоров беше установена от МВР, което се ръководеше от съпартиеца на Първанов – министъра Георги Петканов.

Тъй като значителна част от разработката на МВР беше публикувана още тогава в медиите, тя не съставлява класифицирана информация. Аз ще си позволя да ви посоча някои публикации от 2005 г., без коментар.

„Председателят на Върховния касационен съд Иван Григоров е засечен в оперативна разработка на антимафиотите в Шумен, наречена “Каракуда”, пише вестник „Пари” на 17 февруари 2006 г. – Разплитането на случая започва от оперативно дело по линия “наркотици”. На по-късен етап в него се намесват известни фигури от наркобизнеса и чрез посредници те стигат до председателя на Върховния касационен съд Иван Григоров. От него те са искали съдействие по няколко дела, според разработката. Документът е подписан от главния секретар на МВР – по онова време генерал Бойко Борисов – с мнение да се предаде на главния прокурор. В справката, изпратена на Филчев, са описани случаите, в които посредникът е ходатайствал пред Григоров и местата, на които двамата са се срещали.“

Самата справка с данните за корупция на Иван Григоров, заедно с резултатите от образуваната по нея проверка, е отпечатана на 24.02.2006 г. във вестник „Банкер“ и препечатана в правния сайт lex.bg. (вижте Приложение №2 )

„Иван Григоров разпространи фалшива епикриза, че съм психично болен”

В отговор на сигнала на МВР за корупция и на моите действия Иван Григоров разпространи фалшива епикриза, че съм болен от психическо заболяване. Означеният като автор на документа „доц. Б. Щърбанов” веднага заяви публично, че макар да не съм му симпатичен, епикризата е груб фалшификат – подписът не е негов, а съдържанието не е вярно.

„Този документ не само, че не е подписан от мен, но не е написан от грамотен психиатър“, каза доцент Щърбанов, който изреди и куп фактологични несъответствия в „епикризата“.

Тъй като документът имаше печат на МВР, Софийската военна окръжна прокуратура извърши проверка и установи очевидното – епикризата е неистински документ с невярно съдържание. Според бившия министър на вътрешните работи Богомил Бонев този фалшификат е подхвърлен на Григоров от негодници около Иван Костов. Самият Григоров беше принуден да заяви уклончиво, че ако се докажело, че разпространения от него документ не е истински, той щял да ми се извини. Така и не се извини, което не е голяма загуба.

„Отношенията ми с президентите се свеждат до ходатайства”

По въпроса от анкетата на Анна Заркова „какви бяха отношенията ми с другите държавни органи – с парламента, правителството и президентството, докато бях Главен прокурор“, аз имам много ясни отговори.

Отношенията ми с президентите Петър Стоянов и Георги Първанов се свеждат до ходатайства в полза на техни близки и срещу техни политически противници. И двамата шмекеруваха в отношенията си с мен и смятаха това за висша държавническа политика. Разбира се, Георги Първанов няма равен на себе си по двуличие.

„Сам направих предложение да се отчитам пред Народното събрание, но не беше прието”

Отношенията със законодателната власт – Народното събрание се изразяват в ограничаване на прокуратурата да действа за защита на държавния и обществен интерес. Понякога парламентът изменяше закони, за да обслужи измамници банкери, а в други случаи – за да обслужи алчни приватизатори на държавно имущество. През 2003 г. предложих Народното събрание ежегодно да изслушва Главния прокурор за дейността на прокуратурата по спазване на законността. Това предложение не беше прието. Командващият парламента – вицепремиерът Пламен Панайотов се страхуваше да не би Главният прокурор да придобие твърде голяма роля в обществото. Като доказателство цитирам писмото, което изпратих през ноември 2003 г. до председателя на Народното събрание професор Огнян Герджиков, до министър-председателя Симеон Сакскобургготски и до министъра на правосъдието Антон Станков. В него се казва: „Съгласно Конституцията на Република България, при осъществяване на своите функции прокуратурата е независима и се подчинява само на закона. В същото време прокуратурата трябва да служи на обществото, да се отчита пред обществото и да извършва своята дейност в условията на прозрачност. По силата на закона днес всички действия и актове на прокурора, в това число и на главния прокурор, се контролират от съда. Всички кадрови и финансови въпроси на прокуратурата се решават от Висшия съдебен съвет. Освен това предлагам да се създаде ново задължение за прокуратурата, като в Закона за съдебната власт се запише следната разпоредба: „Всяка година Народното събрание, президентът и Министерският съвет на Република България получават и обсъждат доклада на главния прокурор за дейността на прокуратурата по спазване на законността и определят приоритетите в борбата срещу престъпността.“

„Костов ме заплаши да не ровя в приватизацията, а да разследвам джебчийските кражби“

За отношенията с изпълнителната власт е твърде показателен следният случай. При управлението на Иван Костов прокуратурата извика на разпит като свидетел народния представител от Разград Никола Николов – близък другар на Костов и директор на „Агнешките главички“ (дружески кръг от политици, за които се твърди, че отстояват определени лични и корпоративни интереси). Николов беше разпитан за приватизационна сделка в рамките на една предварителна проверка. Управляващите вдигнаха вой до Бога. Министър-председателят и лидер на управляващата партия Костов, който контролираше освен правителството, също и парламента, и олигарсите, и медиите, свика екстрено съвещание на политическото ръководство на управляващата партия и то излезе със следната декларация:

„Ръководството на СДС подкрепя нашата приватизация и застава зад всеки един от нашите приватизатори. Прокуратурата час по-скоро да завърши своята голяма проверка, защото иначе тя се нарежда до политическия ни противник БСП.“

Костов прочете тази декларация по телевизията. Никоя медия не реагира с коментар, че така той грубо нарушава разделението на властите, че накърнява независимостта на съдебната власт. Напротив, някои бяха доволни, че най-сетне „Костов натри носа на Филчев“. Това беше публичната реакция на управляващите срещу едно рутинно, законно действие на прокуратурата тогава. Това беше публичната реакция на управляващите, а лично мен Костов ме заплаши: „Прокуратурата да не рови в приватизацията. Има толкова джебчийски кражби – ето ви поле за работа. В противен случай ще ви превърна в агенция към Министерския съвет“. И той можеше да направи това, като използва своето конституционно мнозинство в парламента и цялата си власт в държавата, в това число и влиянието си върху Висшия съдебен съвет. Именно това ме принуди, при подходяща обществено-политическа обстановка в страната, да направя искане до Конституционния съд за тълкуване на разпоредбата на член 158, точка 3 от Конституцията. С решение № 3/ 2003 Конституционният съд възприе моето становище и постанови, че „формата на държавно управление“ включва не само установената парламентарна република, но и изградената от Великото Народно събрание система на висши държавни органи от трите власти, включително и органите на съдебната власт – Върховен касационен съд, Върховен административен съд, прокуратура, следствие и Висш съдебен съвет, тяхното съществуване, мястото им в съответната власт, организацията, условията, начина на формиране и мандата им“.

Тази „форма на държавно управление“ може да се промени само от Велико народно събрание – така е според член 158, точка 3 от Конституцията. С други думи, само Велико народно събрание може да променя установения конституционен модел на държавата, установения баланс между трите власти, Така по конституционен път запазих прокуратурата и следствието от ликвидиране.

Сега, докато пиша тия редове – в края на 2019 година, прокуратурата с Главен прокурор Цацаров постоянно разпитва представители на управляващите, повдига им обвинения и ги предава на съд. Някои дори са осъдени. Но изпълнителната власт с премиер Бойко Борисов не чете яростни декларации срещу съдебната власт по телевизията, не заплашва прокуратурата със закриване. В крайна сметка Костов си отиде скоропостижно, а прокуратурата остана да изпълнява задълженията си към обществото.

„Висшият съдебен съвет поиска оставката ми като Главен прокурор“

Висшият съдебен съвет в края на 2002 г. поиска оставката ми като Главен прокурор. Това стана по обвинение на болния Едвин Сугарев, разследващ поет, и след като Висшият съдебен съвет (ВСС) изслуша главния свидетел на обвинението „гномчето“ Атанас Атанасов. Болшинството от костовисти и соросоиди във ВСС, водено от отявления костовист Иван Григоров гласува, че „прокуратурата не си вършела работата” и, че „аз съм заобиколил ВСС при някои решения”. Пълен майтап. Не успяха много да ме впечатлят. Това решение на ВСС е ярък пример за намеса на политическа партия – а именно СДС – в работата на независимата съдебна власт. Освен това, то няма никакво юридическо значение и представлява отчаян израз на злоба и отмъщение от страна на „командира на разбойническата приватизация” Костов и неговите слуги. От друга страна ВСС е само административен орган по кадровите въпроси и няма никакво право да контролира решенията по същество и политиката на главния прокурор.

В решението на ВСС беше посочено, че имало неправилни назначения в администрацията на главния прокурор. Ще посоча само, че администрацията на Главния прокурор по времето на покойния Иван Татарчев беше 17 души, при мене – 15 души, а при Борис Велчев – повече от 150 новоназначени администратори – голяма част от които деца, съпруги, любовници и тъй нататък – на близки и приятели. Коментарът е излишен.

„Делото „Октопод“ е мръсен балон, надут от Цветан Цветанов“

По това дело фактите, които се отнасят до мен, са следните.

Преди двайсетина години прокуратурата повдига обвинение за пране на пари срещу четири лица. Единият от обвиняемите – този, който е обвинен за помагачество в престъплението – обжалва и по надлежния ред жалбата му стига до Върховна касационна прокуратура, при завеждащия отдел Цеко Йорданов. Тъй като няма доказателства да е извършено престъпление, Цеко Йорданов отменя постановлението за привличане като обвиняем. Това на практика означава прекратяване на наказателното производство срещу този обвиняем. Останалите трима обвиняеми са предадени на съд. Съдът на няколко инстанции приема, че такова престъпление „пране на пари“ не е извършено, нещо повече – че не е извършено никакво престъпление и оправдава всички обвиняеми. Присъдата влиза в сила.

Десет години по-късно тъй нареченият „прокурор на Октопода“ Светозар Костов изфабрикува обвинение срещу бившия си началник Цеко Йорданов. Повдига обвинение на Цеко Йорданов затова, че е осуетил наказателно преследване срещу въпросния обвиняем, тоест затова, че е попречил да бъде наказан този обвиняем за помагачество в несъществуващо престъпление. Нещо повече – с цел да ме злепостави мен и по нареждане отгоре Светозар Костов залепва това изфабрикувано обвинение към делото “Октопод” и ме призовава като свидетел, за да покаже, че съм свързан с мафията. Това стана след активни консултации и по препоръка на неговия шеф – “специалиста” по наказателно право и мръсни поръчки Борис Велчев. Днес, десет години по-късно, съдът постанови, че „октопод“ – в преносния му смисъл на престъпна организация – по това дело не съществува. Всички подсъдими са оправдани. Остана само мръсотията на неговите създатели.

Специално следва да се отговори на въпроса: Какво наказателно преследване е осуетил Цеко Йорданов при положение, че изобщо няма извършено престъпление, тоест липсва основанието за наказателно преследване на всички обвиняеми, в това число и на въпросния „помагач“? И това е установено с влязла в сила присъда. Съдът е приел, че няма никакво престъпление, че не е извършено никакво престъпно деяние! А въпросният обвиняем е „помагач“ в несъществуващо престъпление. Излиза, че като е “прекратил делото“ срещу този „помагач“ прокурорът Цеко Йорданов е действал законосъобразно, а останалите трима обвиняеми са предадени неоснователно на съд. Прокурорът Светозар Костов е бил добре запознат с оправдателната присъда, но е скрил това в обвинителния акт по делото “Октопод”, за да скалъпи обвинение срещу бившия си началник. Той е знаел, че Цеко Йорданов не е извършил никакво престъпление и въпреки това съзнателно е повдигнал обвинение срещу него.

С това незаконно обвинение срещу Цеко Йорданов дребният и двуличен Борис Велчев си отмъсти на Цеко затова, че гласува против него при избора му за главен прокурор във Висшия съдебен съвет. А прокурорът Светозар Костов си отмъсти затова, че преди години Цеко Йорданов го отстрани от разследването срещу известния Миню Стайков за производство и контрабанда на алкохол. Тогава стана голям скандал – Светозар Костов провали акцията на НСБОП и затова беше отстранен от разследването. Освен това, по делото „Октопод“ Светозар Костов упражни натиск върху Цеко Йорданов при разпита му в следствието, за да „признае“, че аз съм го накарал да отмени постановлението за привличане срещу въпросния обвиняем. В замяна Светозар Костов му обеща да снеме обвинението срещу него и да го „оправи“.

След време прокуратурата прекрати делото срещу Цеко Йорданов, а съдът на две инстанции реши: основанието за прекратяването е, че поведението на Цеко Йорданов „не съставлява престъпление“.Това дело ще остане в историята на прокуратурата като един от най-позорните случаи на злоупотреба с власт и свидетелство за подлостта на неговите автори. Сигурен съм че компетентните органи ще потърсят отговорност от виновните лица.

Инициатор и организатор на мръсния балон „Октопод“ е Цветан Цветанов ( вътрешен министър от юли 2009 до март 2013, а после – до 2019 – депутат от управляващата партия ГЕРБ).

Ръководната роля на Цветанов по това дело е добре известна. Той сам не крие, че е инициатор и организатор на тази мръсна манипулация. Но това не е единственият процес, който той изфабрикува.

Като министър на вътрешните работи Цветанов всяка сутрин обявяваше по телевизията кой е престъпник и какви престъпления е извършил. Често пращаше командоси с автомати да арестуват невинни хора. Тогава бяха монтирани много наказателни процеси, бяха изфабрикувани доказателства, бяха смачкани много човешки съдби. Това стана със съучастието на тогавашния главен прокурор Борис Велчев, който поради слабоволие и други срамни причини, служеше на Цветан Цветанов безпрекословно. За много от тези случаи България е осъдена от Европейския съд по правата на човека . До ден днешен данъкоплатците продължават да плащат обезщетения на обявени за престъпници хора, които след това са оправдани от съда. В началото на 2019 г. неговите „акции“ струват вече над милион и половина. Но по-големият проблем е, че те съсипаха живота, здравето и имуществото на много невинни граждани.

„Главният прокурор Велчев узакони полицейския произвол на Цветанов”

Под ръководството на Борис Велчев прокуратурата се превърна в служба за узаконяване на неправомерните действия на полицията. По негово време бяха монтирани наказателни процеси срещу невинни хора, бяха скалъпени обвинения, изфабрикувани доказателства. След време тези дела се пукнаха като мръсни балони. Като например делото срещу министъра на отбраната Николай Цонев. Но бяха разбити десетки човешки съдби! Редица прояви на полицейски произвол, които са осъдени от Европейския съд в Страсбург, у нас останаха ненаказани. Нещо повече – те бяха извършени със съучастието на прокуратурата. Няма по-тежки престъпления от тези, които органите на правосъдието вършат в името на правосъдието.

За да се докара пред чуждите посолства и да си отмъсти за своята безпомощност, импотентният Велчев тормозеше прокурорите. Много прокурори бяха неоснователно наказани, тормозени и изхвърлени от съдебната система. Някои заболяха от рак и починаха. Повдигането на обвинение срещу завеждащия отдел „Следствен“ във Върховната касационна прокуратура Цеко Йорданов, който по-късно беше оневинен от прокуратурата и съда, беше връх на произвола.

В същото време от сайта “Уикилийкс” (електронно издание, което публикува свръхсекретни материали за шпионски скандали, корупция по високите етажи, военни престъпления и тайни на дипломацията) става ясно, че Велчев донася тайно на американския посланик, цитирам: “Прокуратурата на Филчев е терористична организация”. Очевидно той е бил сигурен, че никой няма да узнае за клеветите му. Предполагам, че дори и Георги Първанов, който настояваше много да направим Борис Велчев главен прокурор, е бил слисан от вероломството му. Ако аз продължа в същия стил, трябва да кажа, че прокуратурата на Велчев пък е гей компания. Но аз не го твърдя, както виждате. Не случайно хората са убедени, че изборът на Велчев за Главен прокурор е абсолютно манипулиран. Могат да се разкажат прелюбопитни неща за този избор. Ролята на Георги Първанов в този случай и изобщо в обществените процеси в България е твърде отрицателна. Не случайно неговите съпартийци твърдят с огорчение и страх, че Първанов е много двуличен и много отмъстителен.

„Балонът на Цецо се спука и никога не може да се надуе пак“

След разпита в Софийски градски съд по делото „Октопод“ през януари 2012 г. направих следното изявление, което бе цитирано от повечето медии: „Това дело е един балон и ще завърши, както завършва всеки балон. Първоначално надуваш балона – радост, оживление, големи очаквания. След това го пускаш, балонът лети във въздуха – наоколо ръкопляскания, аплодисменти. На върха си! И идва момент, когато балонът се спуква и никога не можеш да го надуеш пак.“

Чрез сайта „Блиц“ от 11 юни 2013 г. аз се обърнах към лицето Цветанов с думите: „Балонът се спука, Цецо, и никога не можеш да го надуеш пак!“

Лицето Цветан Генчев Цветанов трябваше да извърви пътя от министър до обвиняем, за да разбере какви ги е вършил, докато гръмко имитираше борба с организираната престъпност. На лицето Цветанов многократно му беше обяснявано, че в цивилизованата демократична държава само съдът казва кой е извършил престъпление. Но това лице разбра какво му говорят, едва след като той самият стана обвиняем ( през мандата на Главния прокурор Цацаров срещу Цветанов бяха заведени 4 наказателни дела). Преди години аз се опитах да му обясня това, но той беше в състояние на силно опиянение, в нетрезво състояние и обикаляше телевизиите, за да сочи с пръст кой е престъпник. А пред съответните посолства представяше тази злоупотреба с власт като борба с организираната престъпност. Очевидно лицето Цветанов вече е разбрало, че полицията е най-добрият помощник на правосъдието, но когато полицията започне да решава вместо съда, тогава човечеството е в опасност. Поради това аз считах, че трябва да бъдат подкрепени усилията на Главния прокурор Цацаров за установяване на законност в държавата, за налагане на върховенство на правото пред силата.

„Една от клеветите срещу мен бе свързана с убийството на Николай Колев”

Много бяха клеветите срещу мен. Тази, свързана с убийството на Николай Колев, беше от големите. Имам предвид твърденията на съпругата му Нанка Колева, че аз съм поръчал убийството на мъжа й.

Каква е историята? През 2001г. Националната служба за сигурност (същата, която после нарекоха ДАНС) установява по разработка, наречена „Комбинатор“, че „Николай Колев участва в международни контрабандни канали за внос, износ и разпространение на оръжие, наркотични и психотропни вещества.” Според разработката в тази организация членуват още Орлин Аврамов, Николай Колев – Босия, Димитър Калайджиев, Маргарит Тодоров и други. Справка за тази разработка е изпратена в прокуратурата от директора на Националната служба за сигурност (НСС) генерал Атанас Атанасов. След това в две писма до прокуратурата Атанасов предлага план за реализация, в който настоява: “Тъй като Колев е въоръжен и опасен, да се задържи от Специализирания отряд за борба с организираната престъпност“, тоест от баретите.

По данни на МВР Николай Колев е взел три милиона долара от Сретен Йосич ( криминален авторитет на Балканите) , за да го освободи. Беше направен опит, но той не успя. Колев не можа да освободи Сретен Йосич.

Друго – Николай Колев е арестувал незаконно шефа на НСБОП във Варна полковник Стамо Стамов – по повод на разследването за кражба на 9 автомата от поделението в село Звездец, която се свързва с Колев. След една година в ареста, Стамов беше оправдан.

Николай Колев е арестувал незаконно и шефа на Националната служба за сигурност в Стара Загора Оник Калустян, като английски шпионин. След две години в ареста Калустян беше оправдан.

Относно твърдението на Нанка Колева, че аз съм поръчал убийството на мъжа й, ще кажа няколко неща.

С Колев сме състуденти от един курс. Аз записах сина му за студент по право в Пловдивския университет. Ходил съм у тях на гости, когато си купи апартамент до „Пирогов“. Когато разбра, че Националната служба за сигурност е по петите му, Колев ме помоли да не правим претърсване в жилището му до хотел „Плиска“, тъй като снаха му е бременна. По хуманни съображения аз отмених това претърсване.

През 2000 г. имах тежък разговор с председателя на Народното събрание и бивш министър на вътрешните работи Йордан Соколов, който категорично настояваше да се разделя с Николай Колев, като го пенсионирам, защото е военен и с Нестор Несторов, като го отстраня от длъжността градски прокурор на София. Съображението на Соколов беше, че двамата са корумпирани, продават делата и „докато те са в прокуратурата, работата няма да върви“.

В резултат на това въздействие на председателя на Народното събрание, който се позова и на твърдения на следовател от Националната следствена служба, беше извършена надлежна проверка и Несторов беше наказан от Висшия съдебен съвет – по предложение на апелативния прокурор Иван Петров.

За Колев поискахме становище от професорите по трудово право Васил Мръчков, бивш главен прокурор и от Атанас Василев, бивш народен представител. След като те дадоха положително становище, аз предложих Колев за пенсиониране и Висшият съдебен съвет го освободи от длъжност. Той стана адвокат. Започна да се явява пред съда като адвокат. Тогава постъпи сигнал на Националната служба за сигурност, подписан от Атанас Атанасов – за контрабанда на оръжие и наркотици с участието на Колев. И Колев беше арестуван. При това, беше арестуван след два неуспешни опита поради изтичане на информацията от МВР.

Софийският градски съд и Софийският апелативен съд приеха, че Колев като адвокат няма имунитет и му взеха мярка за неотклонение „задържане под страж“. А заместник- председателят на Софийски градски съд Антон Станков прие също, че Колев няма имунитет и одобри протоколите за претърсване и изземване в дома му. Освен това съгласно член 132, алинея 3 от Конституцията (отменен през 2007 г.) „разрешение за задържане не се изисква при заварено тежко престъпление”.

За това доколко може да се вярва на Нанка Колева е показателен следният факт. В продължение на много години тя, Николай Колен – Босия и други твърдяха нещо повече от това, че съм убил мъжа й. Те твърдяха, че са ме видели лично да излизам от дома на адвокатка Надежда Георгиева, която беше убита – видели ме да излизам със служебния джип от дома на убитата, след като съм отпратил охраната от НСО и тъй нататък. А след години, когато се установи по категоричен начин, че по това време съм бил в Либия по повод на арестуваните медици, Нанка Колева с лекота измени позицията си и започна да твърди, че не съм извършил, обаче съм поръчал убийството на адвокатката.

Делото за убийството на Колев е възобновявано няколко пъти след като аз напуснах прокуратурата. Първо, на 19 юли 2006 г. Второ, след решението на Европейския съд по правата на човека – на 18 декември 2009 г. и за трети път- през пролетта на 2019 г.
В продължение на шест години беше извършено „независимо и ефективно разследване” под ръководството на главния прокурор Борис Велчев и министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов. И въпреки, че те публично демонстрират враждебното си отношение към мен, не успяха да открият нито едно доказателство за каквато и да е моя връзка с убийството на Колев.

Причината е, че просто няма такова доказателство.

Главен секретар на МВР по време на убийството на Колев беше генерал Бойко Борисов. Той ясно заяви публично, че веднага след убийството – на 28 декември 2002 г. към 22 часа аз му се обадих на неговия телефон от стационарния телефон в Евксиноград ,където бях и му казах дословно: „Моля те, като главен секретар на МВР, направи всичко възможно, за да заловите убиеца. Използвайте веднага всички допустими от закона мерки и действия – подслушване, проследяване, претърсване, арести. Утре сутринта в 8, 30 часа ще получиш от заместник-главният прокурор Христо Манчев всички нужни за това постановления”.
Изявлението на Борисов, вече премиер бе направено в Съдебната палата на 18 ноември 2010 г. след тържеството по повод 130- годишнината на Върховния касационен съд. То е публикувано във всички медии. Ето го във вестник „Труд“:

„В интерес на справедливостта трябва да кажа, че в нощта на убийството на прокурора Николай Колев Главният прокурор Филчев ми се обади и ми каза да работим с всички сили по разкриването на убийството на прокурора Колев. Данните, събрани преди седем години от полицията не са изгубени и ще доведат до стопроцентово разкриване на този разстрел.“

По това дело са работили десетки прокурори, следователи и ръководни служители на МВР. Всички те са преценили, че убийството следва да се квалифицира по член 115 от Наказателния кодекс. ( ….който умишлено умъртви другиго, се наказва с лишаване от свобода от 10 до 30 години) . Давността за това престъпление е изтекла. През 2015 г. обаче наблюдаващият прокурор изменя квалификацията на престъплението в по-тежка – по член 116 НК, като приема, че убийството е извършено „по начин и със средства, опасни за живота на мнозина” и че то е извършено „предумишлено”.

Тук три момента ще отбележа.

Първо, съгласно наказателноправната теория* (Под черта – *Ненов, И. Наказателно право. Особена част. Том първи. София, 1956, стр. 340 ) и съдебната практика първо, пистолетът не е средство „опасно за живота на мнозина” – такива са взривното вещество, палежът, електрическият ток.

Второ, конкретният начин, по който е извършено убийството на Колев „не е опасен за живота на мнозина”, защото на мястото на престъплението не е установено да има други хора, а и изстрелите са произведени от разстояние от 20 до 80 сантиметра от жертвата. Дори и да е имало други хора, то тези изстрели не могат да създадат „опасност за живота на мнозина”, както законът изисква.

Трето, предумисълът е особеност на психическото състояние на дееца – предварително обмисляне и планиране на престъплението в спокойно психическо състояние. Тъй като не е заловен деецът по делото, то няма никакви данни за психическото му състояние по време на извършване на престъплението. Решението може да е взето след предварително обмисляне, но може и да е спонтанно, в резултат на случаен конфликт. Това са хипотези. Но обвинението не може да почива на предположение. Поради това квалификацията на убийството на Колев по чл. 116, т. 6 и 9 от НК е незаконосъобразна.

Сайтът„Блиц“ пръв публикува на 18 ноември 2010 г. изпратената до прокуратурата справка на Националната служба за сигурност относно Николай Колев. Тя е от 14 май 2001 г. и е подписана от тогавашния шеф на службата генерал Атанас Атанасов. (Вижте Приложение №3)

„Медиите на олигарсите все питат какво правим, ако Главния прокурор извърши убийство“

Кликата на Костов се опита да измени Конституцията и да унищожи прокуратурата, като я превърне в агенция към Министерския съвет с познатия мотив – да отнемем всевластието и безотговорността на главния прокурор. Печално известният кръг „Агнешките главички“, в съучастие с кръга „Глобална България“, изготви дори проект за изменение на Конституцията и разрушаване на прокуратурата. Този пъклен план обаче, на шепа разбойници безславно крушира.

Трийсет и деветото Народно събрание (2001 – 2005) не остана по-назад. То също пространно обсъди въпроса „какво ще правим, ако Главният прокурор извърши убийство“. Само че този път мястото на убийството беше не в Народното събрание, а на площада пред Народното събрание. Този въпрос беше зададен в самото Народно събрание за съжаление и от уважаемия доцент по наказателен процес Бойко Рашков. Казвам „за съжаление“, защото въпросът очевидно е под равнището на неговата интелигентност.

През всичките изминали години медиите на олигарсите, които са най-застрашени от главния прокурор, не спряха да обсъждат въпроса „ако Главният прокурор извърши убийство, какво правим“. Първоначално пишеха, за да злепоставят Главния прокурор Татарчев у нас и в чужбина. А когато изтече неговият мандат, олигарсите и техните политически покровители с още по-голяма настървеност продължиха да клеветят Главния прокурор Филчев.

Поради това не е чудно, че Европейският съд сметна, че в България няма механизъм за търсене на наказателна отговорност от Главния прокурор, а Венецианската комисия повтори това мнение. Най-голяма заслуга за окалването на България пред международните институции имат проваленият политик, командирът на разбойническата приватизация Иван Костов и неговите рожби – разградски гризачи – олигархът Иван Прокопов и сътрапезниците му по „агнешки главички“. Те са най-големите доносници срещу България в чужбина. А правителството на Бойко Борисов трябва да „оправя нещата“ и да приема специални правила за търсене на наказателна отговорност от Главния прокурор, каквито всъщност има в нашето законодателство.

„Разследването на Главния прокурор, е не само възможно, но и задължително”

Правните рамки на дейността на Главния прокурор се определят от законите, които приема Народното събрание. Главният прокурор се отчита редовно пред Народното събрание и Висшия съдебен съвет. Всички кадрови и финансови въпроси на прокуратурата се решават от Висшия съдебен съвет. Същинската дейност на прокурорите – повдигането на обвинение се контролира пряко от съда, който разглежда обвинителния акт и го приема или отхвърля. Към това трябва да се прибави и широкият медиен и обществен контрол върху работата на прокуратурата.

Що се отнася до наказателната отговорност на главния прокурор, трябва да се каже следното:

Първо, съгласно чл. 129, ал. 3, т. 5 от Конституцията Главният прокурор се освобождава от длъжност при „тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт“.

Следователно Главният прокурор може да бъде освободен от длъжност за дисциплинарно нарушение, което е с много по-ниска степен на обществена опасност от престъплението. Нещо повече той може да бъде освободен за бездействие – неизпълнение на служебните задължения – и дори за нарушение на морала. А какво остава, ако извърши престъпление! Някои смятат, че Главният прокурор трудно може да бъде осъден, докато заема длъжността си. Но след като загуби това си качество, той може да бъде подложен на строга наказателна репресия. И това, съгласно нашите балкански нрави, ще бъде направено с най-голямо „удоволствие“.

Второ, ако Главният прокурор извърши престъпление, нищо не може да спре органите на конкуренцията, тоест на изпълнителната власт, а именно службите на МВР – Национална полиция, ГДБОП, на ДАНС, на Министерство на отбраната, разузнаването, Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество, финансовите, митническите, общинските и други контролни органи и други – да работят, да използват всички оперативни способи за събиране на данни за извършено престъпление, да проверяват различни версии и тъй нататък. В определени неотложни случаи разследващите полицаи и другите полицейски органи на МВР и служители на Агенция „Митници“ могат да провеждат и разследване в рамките на досъдебно производство по НПК – като разпитват свидетели, извършват оглед, претърсване и изземване, обиск, задържане на кореспонденция, както и да използват Специални разузнавателни средства ( СРС). А в случаите на непосредствена опасност от извършване на тежко умишлено престъпление органите на изпълнителната власт могат да използват СРС и без разрешение на съда. Прилагането на СРС се извършва само от органи на изпълнителната власт: Държавна агенция „Технически операции“ ( ДАТО), Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) или МВР.

Цялата тази дейност по разкриване и разследване на престъпление, извършено от Главния прокурор, е не само възможна, но и задължителна. И тъй като се касае именно за Главния прокурор, всичко се извършва и се преценява с особено внимание от много органи в държавата. Следователно, ако Главният прокурор извърши престъпление, той няма да остане и един ден на този отговорен пост.

Обществената дискусия по въпроса се води по повод решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото „Колеви срещу България“. В него се твърди, че в България липсвал механизъм за разследване на Главния прокурор. То е от 5 ноември 2009 г. Дискусията се води десет години по-късно – само отбелязвам това, без да го коментирам.

„Българската позиция по делото „Колеви срещу България” е зле представена”

„Неприсъствено решение на ЕСПЧ срещу България“ – под това заглавие от 28 август 2019 г. сайтът „Правен свят“ публикува редакционен коментар. В него се посочва ясно, че по делото „ Колеви срещу България“ позицията на нашата страна е зле представена и именно това е довело до постановяване на решението на Европейския съд.

„Възниква въпросът – пише „Правен свят“ – щеше ли Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) да стигне до различно заключение в решението си, ако защитата беше изложила подробни аргументи и анализирала не само фактическите аспекти по конкретното разследване, но и съществуващите тогава и днес правни възможности за търсене на отговорност и отчетност на всеки един български гражданин, независимо от заеманата от него длъжност. Адекватната защита на държавата би предполагала излагане на далеч повече аргументи и реално защитаване на тезите ѝ. Постановяването на крайния акт на съда при подобна защитна теза или по-скоро липсата й може да се сравни с постановяване на неприсъствено решение по нашето законодателство.“

Към тази констатация на експертите аз нямам какво да добавя. Ще кажа само, че служителката на Министерството на правосъдието, която немарливо – не вярвам да е умишлено – е представила позицията на България пред Европейския съд, преди това беше съдия в Русенския окръжен съд. През 1998 г., когато бях заместник-министър на правосъдието, в София дойде лично председателят на Русенския окръжен съд и поиска нейното уволнение заради неизпълнение на служебните й задължения и морална нечистоплътност. Спомням си, че положих много усилия, за да го разубедя. Накрая той си тръгна огорчен с думите: „Разберете, тя не заслужава това“. Разбрах го, но двадесет години по-късно.

Оживената дискусия в обществото има и своите психологически корени. Очевидно е твърде сладко за нашего брата, потънал в мизерия, болести, несправедливост и безперспективност, да обсъжда как главният прокурор извършва престъпление и как „…ей сега ще го накажем този пазител на морала. Може и още да не е извършил престъпление, но със сигурност ще извърши“. Цялата тази психоза носи специфичен балкански аромат.

За да не бъда голословен, ще разкажа как преди четвърт век – през април 1998 г. , когато бях заместник -министър на правосъдието протече срещата на министъра Васил Гоцев (от правителството на Иван Костов) с пристигналия на инспекция еврокомисар по правосъдието и вътрешни те работи госпожа Анита Градин. Още на летището стана досадна грешка. Министър Гоцев се хвърли, прегърна и горещо нацелува секретарката на госпожа Градин вместо самата нея. За тази негова грешка той ми направи остра забележка, че не съм му казал, коя от двете трябва да прегръща.

По-късно на деловата среща в министерството се говори по два въпроса: първо – за нашите големи успехи в борбата срещу организираната престъпност и второ – за безконтролната власт на главния прокурор Иван Татарчев, който не може да бъде наказан, дори и да извърши убийство. Министър Гоцев образно обясни: „Ако главният прокурор Татарчев вземе един автомат „Калашников“ и влезе в Народното събрание, и застреля всички 240 депутати, никой не може да му търси наказателна отговорност“. Ужасената Градин се вцепени! И не можа да промълви нито дума. Аз се опитах да смекча вината на господин Татарчев, като се обадих: „Чак пък всички депутати ?“. Но Гоцев ме сряза да мълча.

„Борис Велчев е избран за Главен прокурор на тайна вечеря“

Изборът на главен прокурор трябва да бъде публичен, прозрачен, а не потаен и задкулисен – какъвто беше изборът на Борис Велчев през 2006. Не бива да се повтаря срамната постановка на Георги Първанов, при която часове преди избора на главен прокурор се проведе тайна среща в ресторанта на измисления „Октопод“, в която участваха ръководството на прокуратурата, ръководството на МВР, някои по-верни членове на Висшия съдебен съвет и разбира се самият пишман кандидат Борис Велчев.

На срещата бяха набелязани мерки за успешното избиране на Велчев на следващия ден във Висшия съдебен съвет. Самият Велчев стоеше от лявата ми страна и постоянно ми досаждаше с въпроса дали някой ще гласува за него. Беше се разстроил толкова, че по негова и на важни хора гореща молба минах покрай президентството да го взема с моята кола, за да не се откаже в последния момент. Щото се срамувал да се покаже пред прокурорите. Чакаше ме в тъмното пред входа на президентството. И тъй като валеше сняг, не се виждаше добре, Велчев се хвърляше след всяка по-голяма кола. Да не изпусне влака. Жалка картина. Служителите на НСО не можаха да скрият презрението си. На самата среща завеждащият отдел „Следствен“ Цеко Йорданов му каза в очите пред всички, че няма да гласува за него на следващия ден. Велчев се разстрои още повече и горчиво се разплака. След време Цеко Йорданов си плати за проявеното достойнство – Велчев го уволни дисциплинарно, повдигна му обвинение и го предаде на съд като покровител на мафията. При това наблюдаващият прокурор Светозар Костов обеща на Цеко Йорданов да го „оправи“, ако „натопи“ мене за такъв. Минаха десетина години и съдът и прокуратурата оневиниха Цеко Йорданов. А „моралният“ Велчев, след като разби живота му, се скри в Конституционния съд без капчица разкаяние. Впрочем той не се извини и на главния секретар на МВР генерал Илия Илиев, когото арестува по „погрешка“. Такива са „успехите“ на Велчев в борбата срещу престъпността.

Един момент от старта на Велчев като главен прокурор прави впечатление. В края на моя мандат през 2005 завършиха редица проверки за корупция срещу народни представители. Някои от сигналите постъпиха твърде късно, а за други случаи още преценявахме, дали има достатъчно данни за извършено престъпление. Така или иначе бях решил да приключа работата си и да внеса в Народното събрание искания за снемане имунитета на десетина депутати. Исканията бяха подготвени. Споменах за това при разговор с президента Първанов, който тогава го играеше „много мило“ с мен – удържаше ме да не направя някоя „глупост“ в последния момент. Първанов скочи срещу намерението ми: „Ама Вие ще разбиете политическата система ! Моля Ви се, не го правете ! Да проявим държавническа мъдрост!“. Не му отговорих нищо, защото това не е негова работа. Не мина много време и Велчев , който вече беше избран за главен прокурор, дойде при мен в Главна прокуратура и ме помоли да не внасям исканията за сваляне на имунитети в Народното събрание, за да му дам възможност, той да го направи. Очевидно двамата с Първанов са обсъдили намеренията ми. Така Велчев искаше да покаже на обществото, че е голям юнак – непримирим и решителен борец срещу корупцията, за разлика от мен. Стана ми смешно, като видях, колко са дребни нашите „държавни мъже“. Но махнах с ръка и уважих молбата им. Нека се изявяват на мой гръб. Времето ще постави всичко и всекиго на мястото му.

„Наложи се аз да платя кюфтетата и ракията за избора на Борис Велчев“

Някои ще кажат – да не се връщаме толкова назад във миналото. Сакън! Да не би „мъжкарят“ Велчев да се докачи. А той не си плати и сметката дори, та се наложи аз да платя кюфтетата и ракията за избора му. С това показах, че уважавам третия пол и неговата евроатлантическа ориентация.

Но като стана дума за миналото, ще посоча само един момент от миналото на Велчев. Преди години съгласно настоятелната молба на професор Димитър Михайлов трябваше да пробутаме студентчето Борис Велчев, което беше учило в няколко страни, на държавния изпит в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Димитър Михайлов беше много близък с родителите му. Всички уважаваха много бащата на Велчев – големия другар Велчев, член на ЦК на БКП, посланик в Лондон и Москва. Още повече уважаваха дядото на Велчев – още по-големия другар Велчев, секретар и член на Политбюро на ЦК на БКП, втори човек в комунистическата йерархия, изгонен заради интриги и доноси до Съветския съюз срещу България. Цялата рода на другарите Велчеви строеше комунизма и служеше директно на Съветския съюз, както и на някои служби. Внучето обаче се обърна наопаки и стана господин Велчев. Днес господин Велчев, с маниери на английски лорд, е лъскав демократ – антикомунист, бори комунизма и служи на евроатлантическите си господари.

Тогава, за да го пробутаме на изпита, беше осъществена сложна операция в която участваха и служителки от Юридическия факултет, докато накрая „случайно“ студентчето Велчев се оказа в комисията на професор Димитър Михайлов. И разбира се получи „заслужена“ шестица. Веднага, без да изкара и задължителния стаж дори, Велчев започна като съветник на последния министър-председател на социалистическото правителство другаря Георги Атанасов. Какво го е съветвал не знам, но след време Върховният съд осъди Георги Атанасов за далавери. Ще спра дотук. Засега. А на почитаемия Велчев ще кажа: По-кротко! Някои архиви още се пазят.

„Прокуратурата на Велчев се превърна в отдел за узаконяване на незаконните действия на вътрешния министър“

Под ръководството на Велчев прокуратурата се превърна в отдел за узаконяване на незаконните действия на министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов. По негово време бяха монтирани наказателни процеси срещу невинни хора, бяха скалъпени обвинения, бяха изфабрикувани доказателства. Полицейщината на Цветанов мачкаше правата на гражданите всеки ден. Страхът от полицейския произвол на Цветанов беше сковал европейска България. И всичко това ставаше под ръководството и със съучастието на главния прокурор Велчев. Вместо да спре произвола, Велчев безумно ръкопляскаше на Цецовата полицейщина. А на европейските наблюдатели обясняваше, че това е борба с организираната престъпност. Всъщност единствената трудова дейност на Велчев до този момент бе като съветник на последния социалистически премиер Георги Атанасов – осъден за далавери и на първия социалистически президент Георги Първанов. Друго Велчев не е работил. Към тази „богата“ професионална биография той прибави и тежката зависимост по една друга линия… Тежките вреди за българското общество от дейността на Велчев са пред очите на всички. Многобройни са статиите в печата, посветени на тях. Ще цитирам вестник „Банкер” от 15.07.2019 г.

„Цветан Цветанов може да е сдал всички партийни постове, но цветан-цветановщината ще продължи да ходи по петите ни и да ни бие с тоягата по главите до пълно затъпяване, пише авторът Румен Савов. – Любопитно е например каква сума ще се получи, ако пресметнем глобите, наложени досега от Европейския съд по правата на човека заради безумните изцепки на някогашния вътрешен министър? По груби сметки излиза някъде около милион и половина лева, извадени от нашите джобове. Само заради шумните провали на МВР и прокуратурата по мегаделата „Октопод“, „Медузи“,“Касоразбивачи“ сме платили около 200 000 евро.
Ще има да плащаме и за прословутото разследване срещу четирима лекари от Горна Оряховица за смъртта на новородено бебе.

През 2010 г. те бяха арестувани по обвинение, че са причинили смъртта на детето. А Цветанов, като шеф на вътрешното министерство, си позволи да изчете от парламентарната трибуна разсекретени материали, придобити от подслушани разговори между докторите. „Едно живо бебе е умишлено умъртвено и не му е даден шанс!“, мелодраматично заяви той. Оказа се обаче, че бебето е мъртвородено, а и съдът на три инстанции доказа, че не само четенето на СРС-тата от Цветанов, но дори и самото подслушване е незаконно, тъй като разрешение за него е било издадено във връзка с друго разследване. Върховният касационен съд си каза окончателната дума: на доктор Михаил Милатович, един от арестуваните, прокуратурата да плати 40 000 лева обезщетение за нанесените му морални вреди.

Този случай е илюстрация колко опасна може да е симбиозата между некадърен държавник и послушна прокуратура.
Бедата е, че моралното удовлетворение, което получаваме след справедливите решения на Европейския съд, ни излиза прескъпо. Да струваше колкото един апартамент с асансьор, като този на Цветанов, да махнеш с ръка и да забравиш парите. Ама не…

„Като кажем „Цветанов“, трябва да разбираме „и Велчев“

Всяко позорно дело на вътрешния министър Цветанов протече под ръководството и надзора на главния прокурор Велчев – така че, когато кажем „Цветанов“, трябва да разбираме „и Велчев“.

Тези дела се пукнаха като мръсен балон. Но бяха разбити хиляди човешки съдби. Беше съсипан животът, здравето и имуществото на хиляди хора. Тези прояви на полицейски произвол бяха осъдени от Европейския съд в Страсбург, но останаха ненаказани у нас. Защото бяха извършени със съучастието на прокуратурата. Няма по-тежки престъпления от тези, които органите на правосъдието вършат в името на правосъдието.

Що се отнася до заслугите на Велчев към прокуратурата, то много прокурори бяха неоснователно наказани, тормозени и изхвърлени от съдебната система. Някои заболяха от рак и починаха.

За всичко това Велчев трябва да отговаря, а не да се крие в Конституционния съд и да упражнява нетрадиционните си практики.

„Отидох в Казахстан по настояване на президента, премиера и министъра на МВР“

През 2005 г. получих от научен институт в Германия предложение за работа там след приключването на мандата ми. Бях публикувал в този институт една монография по наказателно право и бях съавтор в няколко колективни монографии. Сключих трудов договор с института за две години. Но президентът Първанов много настояваше да отида посланик. Министърът на вътрешните работи Румен Петков също ме убеждаваше за това. Казах му, че предпочитам научната работа в Германия и изразих опасение, че немците не канят втори път. Петков обаче дори бил разговарял с посланичката в Германия Меглена Плугчиева тя да ми търсела научна работа в Германия след години, когато приключа с посланичеството?! Чак такава загриженост ме изненада. Но тъй като цял живот съм работил за държавата, приех предложението. Имах доверие в държавата. На въпроса на Първанов „къде искам да отида“ отговорих „безразлично ми е“. После разбрах, че всичко това е постановка на трима души – президента Първанов, премиера Станишев и вътрешния министър Петков, с участието и на бъдещия главен прокурор Велчев, който искал „да съм по-далеко, за да не му дишам във врата“.

Още тогава ми стана ясно, че Георги Първанов, Сергей Станишев и Румен Петков се наговарят как да се отнасят с мен и какво да ми приказват. Първанов ми се обаждаше сутрин, Станишев вечер, а Петков по обяд се отбиваше при мен – идвал от Георги и отивал при Сергей ( в централата на БСП) улица „Позитано“. Това не ме изненада. Вече го бях преживял с предишните управляващи – председателят на Народното събрание Йордан Соколов, премиерът Иван Костов и президентът Петър Стоянов действаха координирано по отношение на мен – ,„подаваха си топката“, внушаваха ми едни и същи неща и ме следяха отблизо, особено след като разкрих публично подслушването у дома си – да не направя някоя „глупост“.

В резултат на моя будалък се оказах в Азия – на 7 хиляди километри от София. Невръстният ми син остана в Европа, а болната ми майка трябваше да отиде в Америка. Тримата живеехме заедно, но се разделихме на три континента заради перверзния кеф на Първанов. Изкарах в Казахстан насила точно две години и в деня, в който навърших 60 години, подадох молба за напускане „по лични причини“. След като подадох молбата, Първанов изпрати своя първи приятел – ректора на икономическия университет да ме моли от негово име да остана още в Казахстан. Щял „да направи всичко, за да подобри условията в посолството и дори да изпрати медицинска сестра за майка ми, само и само да остана там“, тоест да стоя далеко от България. Пратих му същия поздрав, който получи и Костов, когато искаше да закрие прокуратурата.

„Моето напускане без разрешение на Казахстан беше измислено”

Беше средата на юли 2006 г. В деня преди отпътуването ми за Казахстан имах среща с президента Първанов в 11 часа и с премиера Станишев – в 14 часа. Обясних на Първанов, че отивам, защото чиновниците от Министерството на външните работи – а и не само те – са се изнервили вече. Казах му, че отивам за две седмици, за да встъпя в длъжност. И докато си намеря жилище, ще бъда на хотел. И най-важното – майка ми е болна, оставям я в почивната станция на Министерския съвет във Велинград заедно с една медицинска сестра, която да се грижи за нея и един приятел – известен шампион по бокс, който с колата си бързо да я откара в болницата при нужда. Ясно заявих на Първанов, че отивам за две седмици и през август ще бъда в България, за да реша проблема с майка ми. Изтъкнах, че и без това дипломатите и държавните служители са в отпуск през август. И казах – от 1 септември ще бъда отново в Казахстан. Първанов се съгласи безрезервно с мен и ми разреши да се върна след две седмици. Същото казах и на Станишев два часа по-късно. Той не се зарадва много, но заяви: „Е, щом Първанов е разрешил да се върнете и аз съм съгласен“.

По-нататък действах съгласно одобрения от президента и премиера план. Завърнах се след две седмици, но не през Истамбул, а през Франкфурт, за да уредя там медицински преглед на майка ми. В същото време в България се разгаряше истерия. Медиите съобщаваха, че съм напуснал посолството без разрешение и съм кацнал в София, което не беше вярно – нито първото, нито второто. Съобщаваха това през пет минути, сякаш съм кацнал на луната, а не в София. Разтревожени журналисти се питаха „сега какво ще стане с Казахстан, който се бил дигнал целият срещу мен“. Този международен срам за България можело да се измие само с обесването ми, или поне с немедленото ми отзоваване от Казахстан.

Целият този цирк беше разигран под непосредственото ръководство на Първанов и неговият пресцентър. Защо, той си знае.
В Германия, докато пътувах с кола от една болница за друга, някакъв охлюв от България ми звъня много пъти и нахално ми досаждаше с провокативния въпрос „защо съм крил делото за царската болница?“. Такова дело нямаше и никога не е имало. В прокуратурата беше постъпил сигнал, че правителството на Кобурга имало намерение да построи детска болница, но цената била много висока. Както е известно, наказателна отговорност се носи за действия, а не за намерения. Този сигнал беше разпределен на прокурорката Марияна Борисова, която вместо да се произнесе своевременно, го държала в чекмеджето си две години, а след като напуснах, извади сигнала и приписа на мен своето забавяне. Разбира се, това стана с любезното съдействие на новоизлюпения Главен прокурор Велчев. А аз първо, като Главен прокурор никога не съм решавал конкретни преписки. И второ, същата тази госпожа Борисова я взех във Върховна касационна прокуратура от Перник по гореща молба на съветника на Първанов – Николай Слатински, който многократно ме моли да я издигна, защото била много кадърна и дори самият Първанов гарантирал за високото й качество. Признавам си, че отказах, защото предното лято същата прокурорка беше представила болничен, а се оказа, че е на плажа в Гърция, където отишла с туристическа група и с автобус. Но тъй като Слатински беше много досаден и пълзеше като червей, аз, за да се отърва от него, махнах с ръка и я взех в София. Веднага след това госпожата поиска да получи и апартамент, защото не можела да пътува всеки ден от Перник. Това ми се видя прекалено и я отпратих. В крайна сметка не й дадох държавно жилище. Това е обяснението за „моето забавяне“ на нейната преписка. Какво стана след като откриха този уж забавен от мен сигнал? Същото нищо. То няма и какво друго да стане.

„Калфин беше слаб министър, спомням си посещението му в Казахстан”

Докато бях в Казахстан външният министър Ивайло Калфин дойде на официално посещение. То беше част от обиколката му в Азия, при която той посети и още няколко съседни страни. Пристигна със специален самолет и свита от стотина души. Един му носеше чантата, друг шлифера, трети – нещо друго. Само служителите от пресцентъра му бяха десетина – да го отразят, както му подобава. След кацането Калфин се показа на вратата на самолета, но се оказа, че не ще да слезе – иска аз да отида и да го взема, да го крепя, сакън да не би да падне от стълбичката. По негова заповед стюардесата започна да ми маха, маха с ръка – да отида и да го взема. Естествено, че не отидох. Накрая министър Калфин се вкисна и наистина щеше да падне при слизането. Владетелите на света – президентите на Русия, САЩ и Китай сами слизат от самолета. Но нашенският цървул не ще. Иска да му прислужват. Кметът на столицата Астана падна от смях.

Както и да е, настанихме скъпите гости в петзвезден хотел и заседнахме да работим на тържествена вечеря. На масата бяхме казахстанският министър на външните работи, отговорен служител на тяхното министерство, Калфин и аз. Калфин изяде половин торта с два пръста масло отгоре и я прокара с няколко чаши конско мляко – кумис. Дотук – добре. Но лошото предстоеше.

Сутринта рано той има среща с министър-председателя на Казахстан. Кортежът ни чака пред хотела. Закъсняхме с час и половина. От Министерството на външните работи звънят и ме предупреждават, че среща няма да има. Калфин обаче не излиза от президентския си апартамент. Отивам и какво да видя. Една редица от десетина души стои чинно пред вратата му, а от вътре Калфин жално мяучи „Ей сега идвам“. Охка, пъшка, облекчава се и мъжки ни уверява, че идва. Чува се бодрото шуртене на водата в тоалетната чиния. Веднага след това обаче жалките стенания на Калфин отново изпълват коридора. Коварно разстройство мъчи господин министъра и той не може да отлепи от тоалетната чиния. Накрая с нечувани мъки успяхме да се доберем до Министерския съвет, където техният премиер си беше тръгнал вече, но се върна. След неговото приветствие Калфин се опита да скалъпи нещо като мисъл, но не му се удаваше. Очевидно бомбата в корема му щеше да експлодира всеки момент и Калфин мъжки се бореше. Не смея да разказвам приказките му – да не стане дипломатически скандал. Започна със сътрудничеството в образованието. Мина на темата нефт и газ. Обърка Северния и Южния поток. Наблегна, че трябва да помогнем на Европа да се освободи от руското робство. Казахстанският премиер тактично замълча. Но Калфин отново се върна на тая тема и тогава си получи отговора: „Господине, ние продаваме нефт и газ на Русия, натам водят тръбите. А Русия го дава на когото иска“.

След като проведе този съдържателен и много полезен за отечеството разговор, Калфин се отправи да разгледа кулата „Байтерек“ на която има златна отливка от ръката на първия президент Нурсултан Назърбаев. По пътя обаче неговата кола спря, шофьорът му излезе и се провикна към шофьора на моята кола, който също излезе: „Много лошо мирише. Невъзможно е да се стои вътре“. Моят шофьор тактично отговори: „Това е от Караганда“, където има много металургични заводи. Караганда обаче е на двеста километра. Няма да коментирам дреболии като тая, че Калфин постоянно бъркаше Казахстан с Киргизстан, Узбекистан, Туркменистан, Таджикистан и други. Дано и в тези страни, които посети, да не е правил същата грешка. По-нататък няма да продължа разказа си от уважение към читателя и от съжаление към господин Калфин. Той не беше посредствен български министър. Той беше слаб министър.

„Получих благодарствено писмо от парламента на Казахстан ”

„Ваше превъзходителство господин Филчев,

от името на парламента и от лично свое име бих искал да ви изразя искрената си благодарност за вашия принос в укрепването на дружеските отношения между Република Казахстан и Република България. В качеството си на посланик на България Вие способствахте за задълбочаването на политическото взаимодействие и икономическото сътрудничество между нашите две страни. Уверен съм, че тия хора, с които работихте в нашата страна, ще помнят и ще ценят вашия труд. Надявам се, че дипломатическата ви дейност в Казахстан е оставила и у вас добри и хубави спомени. Използвам случая да ви пожелая успех във вашата бъдеща дейност“.

Това пишеше в благодарственото писмо, което получих от председателя на Парламента на Казахастан Касим Жомарт Токаев, който стана после президент. Писмото носи саморъчния му подпис и дата 16 септември 2008 г.

„У нас се произвеждат професори на килограм“

След края на принудителната ми дипломатическа дейност работих известно време в научен институт в Германия. По лични причини се наложи да се върна в България и до пенсионирането си преподавах наказателно право в Юридическия факултет на Университета за национално и световно стопанство ( УНСС).

Научната работа и преподаването ми носеха удовлетворение. В древния Рим две професии са били най-уважавани: на пълководеца, който води легионите към военни победи и на оратора, който води слушателите по пътеките на мисълта си и ги учи на добро и зло, на справедливост и законност. В преподаването има особена магия. Повечето студенти са умни и ученолюбиви, но нямат нужната среда за развитие. Разбира се, има и студенти, които не са за университета. Като цяло средата, атмосферата в нашите университети не е добра. Произвеждат се масово доценти и професори на килограм. Това става по шуробаджанашка линия. Професорите обявяват милите си отрочета за генийчета и ги произвеждат за свои асистенти, а след това и за професори – „да има кой да наследи катедрата”. А навремето патриархът на българското право професор Живко Сталев напусна Правния институт на БАН като директор, за да може синът му Сталев да кандидатства за научен сътрудник. Днес науката линее. Някои ректори са превърнали „своя” държавен университет във феодално владение. Те строят бясно нови сгради, сякаш са дюлгери. Вместо да обясняват на хората своите научни постижения, те говорят по телевизията само за милиони – печалба или загуба. Деканчетата точат зъби и се готвят и те да станат ректори. Но докато са доценти, наблягат предимно на индивидуалната работа със студентките и докторантките. Изобщо деградацията на висшето образование е пълна. Резултатите ще дойдат след време.

„Имам постижения и в съдебната практика, и в науката”

Дадох едно интервю пред Анна Михова от „24 часа”, за което бях поканен по случай моята 70-годишнина. Това беше възможност да кажа, че имам постижения както в съдебната практика, така и в наказателно-правната наука.

Законът минава през два етапа на живот – създаването и прилагането му. При създаването законодателят се изправя пред два проблема.

Първо, да определи кръга на престъпленията – да проведе границата между престъпното и непрестъпното поведение. За целта е необходима система от критерии за криминализация на деянията.

Второ, трябва в кръга на престъплението да се създадат квалифицирани състави, тоест да са разграничат по-тежко и по-леко наказуемите му варианти. Перспективно направление в наказателно правната наука е да се изследва как различните обстоятелства влияят върху обществената опасност на дадено престъпление и да се изучат съответните конкретизиращи норми на особената част на Наказателния кодекс. То е по същество едно и също, само че първият подход е социален, а вторият е нормативен – той се занимава с отражението на тези обстоятелства в закона.

Разработките ми по тези два въпроса – криминализацията на деянията и диференциацията на наказателната отговорност получиха висока оценка от професор Константин Лютов и академик Стефан Павлов, както и от някои учени в Германия и Русия, където имам публикации по темите.

Имам сериозна работа и относно способа на извършване на престъпното деяние, като форма на престъплението.

Извърших и емпирично социологическо изследване на съучастието в престъпление, като използвах методите на математическата статистика. Чрез математически методи беше проверен теоретическият извод за влиянието на формите на съучастие върху обществената опасност на престъпленията, респективно – изводът за обхвата на съответните наказателно правни норми в Наказателния кодекс.

Смятам, че имам определени резултати и при изследване на наказателното нормотворчество, и по-точно – при изучаване на социалната обусловеност на наказателния закон. Исторически дълго време наказателният закон се е създавал емпирично. При това значителна роля са играли интуицията и правната традиция. Днес е назряла нуждата от научен под ход при наказателното законотворчество. Бурният ръст на престъпността, отслабването на социално-правния контрол, динамиката на обществените отношения в условията на преход изискват теоретичен инструмент, който ще позволи на законодателя да взема правилните, научнообосновани решения при законотворчеството. Качеството на наказателния закон е предпоставка за ефективността на наказателното правосъдие.

Основните методи за изследване на социално-правните явления са два: социален и юридически.

Юридическият подход изучава правните норми, тоест дължимото, а не реалното поведение. Посредством юридическия анализ се установяват признаците на различните престъпления, предвидени в закона. Той обаче не позволява да се види социалната същност на престъпното явление. И не дава отговор на въпросите: защо законодателят е закрепил определени факти в закона; какви социални задачи възлага той на съответните норми; какъв е механизмът на тяхното действие и социалният ефект от прилагането на нормите. За да изясним поставените въпроси, трябва да излезем извън рамките на правото и да открием социалните причини, които пораждат законовите правила и определят тяхното съдържание.

Социалният подход при изследване на „престъплението“ означава да се разкрие: първо, социалната обусловеност на нормите, които обявяват дадени деяния за престъпления; второ, функциите и механизмът на социално действие на тези норми; трето, ефективността от прилагане на наказателните норми. Днес е назряла нуждата от комплексен подход при изследване на наказателно правните явления. Само съчетаването на юридическия със социалния анализ позволява да се разкрие диалектическото единство от юридическа форма и нейното обществено съдържание.

„Спортът заема голямо място в живота ми”

Спортът заема голямо място живота ми. Но за да кажеш, че си голям спортист, трябва да си бил поне в националния отбор. Другото е спортуване за апетит, раздвижване срещу безсънието.

„Когато Главният прокурор не обслужва управляващите, те го клеветят”

Премиерът Иван Костов, чрез своята маша – директорът на Националната служба за сигурност „Гнома“ Атанас Атанасов ме следеше, подслушваше, снимаше, проверяваше и тъй нататък. Но основното му занимание беше да интригантства и да разпространява мръсни клевети срещу мен. Помагаха му двама идиоти – „общественици“ и малка глутница от помияри, които наричат себе си журналисти. Що се отнася до Кобурга, неговите царедворци действаха по-рафинирано, по-коварно, по европейски. Важна роля играеха и няколко юристи – соросоиди на заплата в една чужда организация. Не успяха да ме впечатлят много. Някои изпаднаха в тежка депресия от неуспеха си.

„Не съм толкова лаком, че да правя партия”

Дадох пред Анна Заркова едно интервю, което излезе през юли 2018 г. във вестник „Труд“ под заглавие „Вървим към революция”. И се заговори, че с него правя заявка за участие в политиката.

„Ще правите ли лява партия професор Филчев, например като АБВ на президента Георги Първанов или „Движение 21” на Татяна Дончева“? – попитаха ме от вестник „24 часа”.

Отговорих: Моля, моля ! Не ме слагайте на един кантар с Първанов. Ние имаме различен морал. Аз не съм предавал приятели, идеи, публични интереси и хора, на които дължа много… А споменатата от вас госпожа не я познавам. За нейната партия „21 век” изобщо не съм чувал. Но в България има много такива партии. Състоят се само от роднини. Нещо като семеен бизнес. Получават милиони – субсидия от държавата. От народа за народа. Келепир има в тая партийна работа. А я вършели , видите ли, заради народа, за демокрацията, за евроатлантическите ценности и тъй нататък.

Аз не съм чак толкова лаком, че да правя партия.

„Макар да няма смисъл, животът трябва да бъде изживян”

Най-важното в човешките отношения е човещината. Щастието не съществува. Но човек има право и е длъжен да се стреми към щастие.

Краят на живота не е много радостен. Всеки край не е много радостен. Радостен е само краят на болестта и на затвора. Казах и това в интервюто по случай моята 70-годишнина.

Какъв е смисълът на живота? Да се обърнем към по-мъдрите, по-учените хора. Известният френски философ, представител на екзистенциализма Албер Камю разказва древногръцкия мит за Сизиф: „Боговете бяха осъдили Сизиф да бута безспир цяла скала до върха на една планина, откъдето камъкът отново се търкулваше поради тежестта си. Те бяха помислили, не без право, че няма по-страшно наказание от безполезния и безнадежден труд.” Трагедията на Сизиф е не само във физическите усилия, които полага, но и в безмислието на неговите усилия. И въпреки това Камю заключава: „Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.”

Макар и да няма смисъл животът трябва да бъде изживян.

„Накрая бих искал да благодаря“

Накрая, след като отговорих подробно и писмено на всички въпроси от анкетата на Анна Заркова специално за тази книга, бих искал да благодаря.

Благодаря на големия български учен професор, доктор на юридическите науки Живко Сталев, бивш председател на Конституционния съд – за бащинската грижа. И на забележителния наказателно-правник член кореспондент професор д-р Костадин Лютов, бивш главен прокурор – за помощта и уроците по наказателно право. И на следните видни български юристи: член –кореспондент професор доктор Александър Янков, бивш посланик; чл.-кор. проф. д-р Стефан Стойчев; проф. д-р Иван Велинов, бивш председател на Върховния съд; акадeмик проф. д-р Ярослав Радев, бивш зам.-председател на Държавния съвет и проф. Владимир Петров, бивш заместник ректор на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ – за подкрепата в трудни моменти.

Благодаря на Иван Татарчев, бивш Главен прокурор на Републиката; и на Иван Палазов, бивш заместник-председател на Върховния съд на Република България – за приятелството и неоценимата помощ в работата ми като върховен съдия, заместник-министър на правосъдието и главен прокурор.

Благодаря на световноизвестните учени пеналисти: академик проф. Владимир Николаевич Кудрявцев, бивш зам.-председател на Руската академия на науките; проф. Анатолий Валентинович Наумов, бивш зам.-директор на Института за държавата и правото при Руската академия на науките; професор дюн Ханс-Хайнрих Йешек, бивш директор на Института за чуждестранно и международно наказателно право, „Макс Планк“, Фрайбург ; професор дюн Улрих Зибер, настоящ Директор на същия Институт – за техните задълбочени научни изследвания по наказателно право, от които се учех и за личната подкрепа, която ми оказаха.
Благодаря на колегите от Варненския районен съд, където започнах работа като съдия преди 46 години, на колегите от Правния институт на БАН и от юридическите факултети на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ и Университета за национално и световно стопанство, както и от Министерството на правосъдието – за приятелското отношение.

Благодаря и на колегите от Върховния съд, I-во наказателно отделение, с председател тогава Марко Стойков – за добрината и човещината.

Благодаря и на колегите от Прокуратурата на Република България и Националната следствена служба – за предаността и вярната служба на закона.

Признателен съм на служителите от Националната служба за охрана, които макар и анонимни, със своя професионализъм и висок морал ми осигуряваха възможността да работя за България.

ПРИЛОЖЕНИЕ №1

Искане на Главния прокурор Никола Филчев до Конституционни съд за тълкуване на Конституцията, относно реформата в съдебната власт

„Уважаеми дами и господа конституционни съдии,
Моля Конституционният съд да даде задължително тълкуване на разпоредбата на чл. 158, т. 3 от Конституцията в частта й „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление“, като отговори на следните въпроси:
1. Какво означава изразът „формата на държавно устройство и на държавно управление“;
2. Кога са налице „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление“. По-конкретно, извършват ли се „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление“:
а) Когато се премахва някой от основните елементи на установената от Конституцията държавна система, т.е. някой конституционно установен държавен орган (например премахва се институтът на Президента, вицепрезидента, Министерския съвет, Висшия съдебен съвет, съдилищата, прокуратурата, следствените органи, органите на местно самоуправление, Конституционния съд и др.);
б) Когато се променя конституционната система на държавата чрез преместване на даден конституционно установен орган от една част в друга част на държавната власт (например Конституционният съд, съдилищата, прокуратурата и следствените органи се преместват в законодателната или изпълнителната власт, или Конституционният съд се премества в съдебната власт);
в) Когато се променят конституционните принципи на взаимоотношенията между конституционните органи на държавата, т.е. променя се установеният от Конституцията баланс между различните власти и конституционни органи в държавата. В частност – когато се променят в Конституцията учредителният орган или редът за конституиране на даден конституционно установен орган (например предвижда се, че Народното събрание избира Президента, че правителството разпуска парламента, че държавният глава назначава правителството, че парламентът или правителството предлагат или назначават председателя на Конституционния съд, председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд и главния прокурор);
г) Когато се променят конституционните правомощия на конституционните държавни органи. В частност – когато се променя определеният от Конституцията мандат на даден конституционен орган, което в някои случаи води до предсрочно прекратяване на мандата (например предвижда се, че Народното събрание, Президентът, Министерският съвет, Висшият съдебен съвет, председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд, главният прокурор, органите на местно самоуправление, конституционните съдии се сменят всяка година).
3. Моля ви да отговорите и на следния въпрос, който логически произтича от предходните два въпроса: подлежи ли на контрол за конституционност по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията от страна на Конституционния съд Закон за изменение или допълнение на Конституцията, приет от обикновено Народно събрание в нарушение на чл. 158, т. 3 от Конституцията.
Въпросът за съдържанието и обема на израза „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление“ по чл. 158, т. 3 от Конституцията има важно значение за утвърждаването на конституционността и законността в държавата, за стабилността на конституционната система и установения в България правен ред. Освен това в обществено-политическото пространство се обсъжда идеята за промяна на Конституцията. Преди да се пристъпи към такава промяна, трябва да се изясни какви са правомощията на обикновеното Народно събрание и кои въпроси са от изключителна компетентност на Великото народно събрание, т.е. могат да се решават само и единствено от Велико народно събрание.
Налице са основанията за тълкуване на разпоредбата на чл. 158, т. 3 от Конституцията: неясноти относно съдържанието на тази конституционна норма, неблагоприятни за конституционната система последици при прилагане на нормата.
Съгласно постоянната практика на Конституционния съд излагам разбирането си за съдържанието на конституционната разпоредба на чл. 158, т. 3, която се нуждае от тълкуване.
1. По първия въпрос относно „формата на държавно устройство и на държавно управление“.
Конституцията на България определя организацията на държавата в единна система. Тази, установена от Конституцията държавна организация, е конституционната система, конституционният модел на държавата. Разпоредбите на чл. 158 от Конституцията посочват кои въпроси на държавната организация са от изключителна компетентност на Велико народно събрание. Чрез нормата на чл. 158, т. 3 учредителната власт (Великото народно събрание) е изразила волята си, че установената от Конституцията система на държавата, т.е. конституционният модел, не може да се променя от обикновено Народно събрание. Например обикновено Народно събрание не може да премахне конституционно установените органи – Президент, вицепрезидент, Министерски съвет, Висш съдебен съвет, съдилища, прокуратура, следствени органи, органи на местно самоуправление, Конституционен съд и др. Освен това обикновено Народно събрание не може да отмени конституционните принципи, върху които е изградена системата на държавата – разделение на властите, политически плурализъм, равенство на гражданите и т.н.
Следователно изразът на чл. 158, т. 3 от Конституцията „формата на държавно устройство и на държавно управление“ не се свежда само до две неща: а) териториалното устройство – унитарна или федеративна държава и б) монархия или република. Този израз има много по-богато съдържание. Той означава конституционния модел на България, установената от Конституцията система на държавата. А конституционната система включва: първо, основните институции, органи на държавата и второ – връзките, взаимодействието между тях.
Основни институции на държавата според Конституцията са: Народното събрание, Президентът, Министерският съвет, съдебните органи (съд, прокуратура, следствие), Висшият; съдебен съвет, органите на местно самоуправление, Конституционният съд и др.
Основните конституционни принципи, върху които е изградена системата на държавата, са: народен суверенитет, разделение на властите, правовост на държавата, примат на международното право, равноправие на гражданите, политически плурализъм, неприкосновеност на частната собственост, свобода на стопанската инициатива и др.
В заключение – изразът „формата на държавно устройство и на държавно управление“ по чл. 158, т. 3 от Конституцията означава конституционната система, конституционния модел на българската държава. Тази система обхваща създадените от Великото народно събрание държавни органи и взаимоотношенията между тях.
2. По втория въпрос, кога са налице „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление“.
Безспорно е, че а) премахването на даден, конституционно установен държавен орган, както и б) преместването му от една в друга част на държавната власт съставляват промяна на конституционния модел.
в) Промяна на конституционната система на България ще е налице и когато се изменят връзките между елементите на системата, т.е. изменя се конституционната уредба на отношенията между различните държавни органи. Един аспект на тази промяна е създаването на нов ред за конституиране на определените от Конституцията държавни органи (от друг учредителен орган или по нов начин).
г) Промяна на съществуващата конституционна система ще е налице и когато се ограничават или разширяват правомощията по Конституция на даден конституционен орган. В частност такава промяна е налице при предсрочното прекратяване на конституционно определен мандат на даден конституционен орган.
Всички посочени по-горе промени нарушават съществуващата структура или функционирането на държавната система, т.е. установения конституционен модел. Тези промени нарушават определеното от Конституцията разделение на властите и баланса между тях. А известно е, че разделянето на държавната власт на законодателна, изпълнителна и съдебна е основен принцип на демократичното общество и осигурява демокрация в държавата. Трите власти по Конституция са равностойни, независими и се възпират една друга, но също и си взаимодействат. Великото народно събрание е установило баланса между трите власти. Нарушаването на този баланс води до промяна на конституционния модел на държавата.
Нарушаването на разделението на властите в крайна сметка води до ликвидиране на политическия плурализъм, до монопол на една партия върху властта и сливане на партията с държавата. Това означава край на демокрацията и начало на тоталитаризма.
3. Разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията предвижда, че Конституционният съд упражнява контрол за конституционност върху всички закони, приети от Народното събрание, без изключение.
Законът за изменение или допълнение на Конституцията е вид закон и следователно на общо основание той подлежи на контрол за конституционност от страна на Конституционния съд.
Поради тези съображения Ви моля, уважаеми конституционни съдии, да постановите, че посочените в пункт 2. възможни промени на Конституцията водят до промяна на „формата на държавно устройство и държавно управление“, т.е. на конституционната система, и могат да се извършат само от Велико народно събрание. Закон за изменение или допълнение на Конституцията, приет от обикновено Народно събрание, в нарушение на чл. 158, т. 3 от Конституцията, подлежи на контрол за конституционност от Конституционния съд на общо основание.
Моля ви, да определите като заинтересувани институции по делото Народното събрание на Република България, Президента на Републиката, Министерския съвет, Върховния касационен съд, Върховния административен съд, главния прокурор и Висшия съдебен съвет.
Главен прокурор Н. Филчев
25.10.2002 г.

С историческо Решение № 3 от 10 април 2003 г. по конституционно дело № 22 от 2002 г. Конституционният съд възприема тълкуването на Конституцията, което предлага Главният прокурор Никола Филчев. Докладчик е конституционният съдия Васил Гоцев. Диспозитивът на това забележително решение гласи:
„ 1. Териториалната цялост и установеният от Конституцията унитарен характер на държавата с местно самоуправление при недопускане на автономни териториални образувания съставляват формата на държавно устройство по смисъла на чл. 158, т. 3 от Конституцията.
2. Формата на държавно управление по смисъла на чл. 158, т. 3 от Конституцията следва да се тълкува разширително. Това понятие се определя не само от характера на държавата като парламентарна или президентска република или монархия. В него се включва и изградената от Великото народно събрание чрез редица конституционни текстове, които доразвиват парламентаризма, система от висши държавни институции – Народно събрание, президент и вицепрезидент, Министерски съвет, Конституционен съд и органите на съдебната власт (Върховен касационен съд, Върховен административен съд, прокуратура, следствие и Висш съдебен съвет), тяхното съществуване, мястото им в съответната власт, организацията, условията, начина на формиране и мандата им.
Във формата на държавно управление се включват и възложените от Конституцията на тези институции дейности и правомощия, доколкото с изменението им се нарушава балансът между тях при съблюдаване на основните принципи, върху които е изградена държавата – народен суверенитет, върховенството на основния закон, политически плурализъм, разделението на властите, правовата държава и независимостта на съдебната власт.
Закон за изменение и допълнение на Конституцията, приет от Обикновено народно събрание, подлежи на общо основание на контрол за конституционосъобразност от Конституционния съд по реда на чл. 149, ал. 1, т. 2 от нея относно това, дали при неговото внасяне, разглеждане и приемане е спазен редът, установен в чл. 154 и чл. 155 от Конституцията, и дали в съответствие с чл. 153 от нея промяната не засяга въпроси от изключителна компетентност на Велико народно събрание (чл. 158 от Конституцията на България).”

ПРИЛОЖЕНИЕ №2

Справка на Софийската градска прокуратура относно шефа на Върховния касационен съд Иван Григоров и други

„Директорът на НСБОП е изпратил справка № 5972/2004 г. чрез главния секретар на МВР до министъра на вътрешните работи. Последният я е препратил на главния прокурор на Република България и е заведена във Върховната касационна прокуратура (ВКП).
1.В справката на НСБОП – МВР се сочи следното.
На 5 декември 2003 г. в РЗБОП-Шумен е заведено оперативно дело № 14412/2003 г. по линия „Наркотици“. На 21 януари 2004 г. в НСБОП от директора на РДВР-Шумен е получена следната оперативна информация:
В процеса на работа по оперативното дело е постъпила информация, че обектът на делото Веселин Шарански от Шумен е бил потърсен от Албена Солунова-Борованска от София. В разговора между двамата Албена е поискала от Веселин Шарански съдействие да се решат в полза на обвиняемите две дела от наказателно-общ характер (НОХ) № 501/2003 г. и № 726/2003 г., които ще се разглеждат във Върховния касационен съд (ВКС). Шарански поел ангажимента да провери с какви възможности разполага, след което да я уведоми.
На 20 януари 2004 г. Веселин Шарански потърсил мъж, ползващ мобилен телефон 0888 477208, водещ се на името на Радослав Волов от София, управител на ресторант „Шумака“, криминалнопроявен. Но той е открит на телефон 0888 330498, водещ са на Теменужка Иванова от София.
Шарански съобщил на Волов номерата на двете дела и уговорил него да използва свои познати от съдебната система, за да бъдат върнати двете дела за преразглеждане. Шарански съобщил, че дело № 501 е насрочено за 22 януари 2004 г., а дело № 726 – за 27 януари 2004 година.
Волов поискал информация за състава, който ще води делата, и за съдиите-докладчици по тях. Шарански го уведомил за състава на едно от делата и че един от тримата съдии е включен и в състава на другото дело. Шарански обещал на Волов, че за решаването на делата в полза на обвиняемите или връщането им на втора инстанция ще бъде заплатено от обвиняемите лица.
На 21 януари 2004 г. в 13.14 ч. Шарански провел втори разговор с Радослав Волов. Последният му съобщил, че се видял с „хората“ и се иска по 15 000 лв. за дело. Договорили се Шарански да иска от обвиняемите по 20 000 лв. за всяко едно от делата, за да си разделят с Волов по 5000 лева. По думи на Волов 30 000 лв. той щял да предаде на някой от съдиите. Установено е, че парите щели да бъдат осигурени от Албена.
За проверка на сигнала в НСБОП, направление „3“ е създадена организация за оперативен контрол върху действията на Шарански, Волов и Албена и е заведено контролно дело. Към настоящия момент не са установени контакти или опити на Волов за осъществяване на контакти с други лица от съдебната система по повод на конкретните наказателни дела с № 501/2003 г. и № 726/2003 година.
От проведените оперативно-издирвателните мероприятия за Радослав Волов се установи следното:
Получена е достоверна информация, че Волов се намира в доверени и приятелски отношения с председателя на ВКС Иван Григоров, ползващ мобилен телефон 0888 999919, водещ се на фирма „Арми бул“ ООД, собственост на Георги Тасев и руския гражданин Гарегин Гевондян.
Установено е, че Волов, използвайки връзките с Григоров, посредничи срещу заплащане за решаването на граждански дела на производство във ВКС и в Софийския апелативен съд в полза на заинтересовани лица. От проведените оперативно-издирвателни мероприятия са установени няколко случая, при които Волов е потърсил съдействие от Григоров, за да влияе и помогне при решаването на конкретни дела:
На 26 януари 2004 г. Волов е бил потърсен от Пенчо Пенев, изпълнителен директор на фирма „АЛКОМЕТ“ АД с молба да уреди лична среща на Индже Фикрет – прокурист на фирмата с Иван Григоров.
Индже Фикрет е турски гражданин със статут на постоянно пребиваващ в България. Същият е председател на надзорния съвет и на фирма „Шуменско пиво“ АД, както и собственик с 40% участие във фирма „Балкат-Вероника“ ООД. С посредничеството на Волов среща между Фикрет и Григоров се е осъществила на 28 януари 2004 г. от 14. 00 часа в Съдебната палата.
Установено е, че на производство във ВКС са пет граждански дела, по които страна е фирма „АЛКОМЕТ“ АД и три граждански дела със страна „Шуменско пиво“ АД. Към настоящия момент не е установен конкретният повод за срещата между Фикрет и Григоров, организирана с посредничеството на Волов.
По оперативен път е установено, че Фикрет дължи неустановена сума пари за наем на „съдружничка“ на Иван Григоров. Парите от наема се превеждат по неустановена до момента сметка на името на Григоров. Към настоящия момент не е установена самоличността на „съдружничката“.
На 1 март 2004 г. Волов информирал Григоров, че Фикрет ще прехвърли собствеността на ресторанта, като за целта ще дойде в София, където ще изповядат сделката. От своя страна Григоров му съобщил, че страна по сделката ще бъде майка му. Според директора на РДВР-Шумен, става въпрос за ресторант „Шуменско пиво“, находящ се в София на ул. „Братя Миладинови“.
На 10 февруари 2004 г. Волов е бил потърсен от Тодор Стоянов, който му съобщил номер на гражданско дело 1674/2003 г. на Апелативен съд с молба да предаде на Григоров да се ходатайства за фирма „АСКОН“ АД в полза на Желю Ганчев, като подчертава, че става дума за 237 000 лева. Същия ден Волов предал номера на делото на Иван Григоров.
На 12 февруари 2004 г. Волов е бил потърсен от Александра Кръстева – адвокат от Монтана. Същата му дала номер на гражданско дело 2019/2003 г. в Софийския апелативен съд, 4-и състав, насрочено за 16 февруари от 11 часа. Същият ден Волов съобщил въпросните данни на Григоров, който знаел за дело 2019/2003 г. и съдията-докладчик.
На 13 февруари 2004 г. Григоров уведомил Волов, че говорил със съдийката по делото. Установено е, че става дума за данъчно дело (вероятно за възстановяване на ДДС) със страни ТДД-Монтана и Борислав Славчев.
На 24 февруари 2004 г. Волов информирал Кръстева, че делото ще бъде решено в тяхна полза, за което се иска 10 процента. Става ясно, че Борислав Славчев е страна и по друго дело, за което също ще бъде говорено.
На 1 март 2003 г. Волов информирал Славчев, че за едното дело до седмица ще има резултат, а второто ще се забави малко.
На 18 март 2004 г. Волов е бил потърсен от Бирослав Нинов. Волов е информирал Нинов, че по неговия въпрос по повод дело е говорил с Румен Петров и делото е насрочено за 17 ноември 2004 година. От своя страна Нинов предал на Волов да ходатайства за гражданско дело № 485/2003 г. на ВКС – Четвърто гражданско отделение в полза на Иван Антонов, което ще се гледа на 23 април 2004 година. Установено е, че делото се отнася за дворно място от 1300 кв. м, по което страни са Антонов и Янко Стефанов.
Засечени са и други лица, търсещи съдействие от Радослав Волов за решаване на граждански дела в полза на заинтересовани лица. До момента не са установени конкретните номера на делата. За тяхното решаване Волов е търсел съдействие от Иван Григоров по телефона, чрез лични срещи в Съдебната палата или в ресторант „Шумака“, чийто собственик е Волов.
Към момента не разполагаме с данни какви са решенията и в чия полза са по установените граждански дела.
2. В последваща справка от НСБОП – МВР № 308/2005 г. се отбелязва:
– Установено е кой е ползвателят на ресторант „Шуменско пиво“. По оперативен път са придобити копия от договорите за наем. Изпратено е писмо до ТДД-Добрич, с което е изискано копие от данъчното досие на фирмата – ползвател на ресторанта. Изпратено е писмо до „ДП-Триадица“, с което са изискани копия от данъчните декларации по чл. 26 ЗМДТ на лицето – наемодател на ресторанта. Очакват се отговори на писмата
– Извършена е пълна установка на засечените фирми и лица, имащи отношение към проверката.
– Чрез ДОТИ-МВР е изискана информация за телефонните номера, водещи се на фирма „Арми бул“ ООД и ползвателите им. Очаква се отговор.
– Извършена е проверка в Агенцията по вписванията за част от протичащите по преписката лица, за изповядани от тях сделки и придобити имоти.
3. В резултат от извършената допълнителна проверка по преписки № И-505/2004 г., № 10723/2005 г. и др. на ВКП и актуализирана справка регистрационен № 1934/2005 г. на НСБОП – МВР обстоятелствата по първоначалната справка на НСБОП са потвърдени.
Освен това допълнително е установени следното:
– По гр. дело № 1647/2003 г. на Софийския апелативен съд е поставено въззивно решение, с което е прието за установено, че фирма „Аскон“ АД, в чието управление участва Желю Ганчев, не дължи на държавата 4 278 631 долара главница и лихви по акт № 26/2000 г. на Агенцията за държавни вземания (АДВз) за установяване на частно държавно вземане. По жалба на АДВз във ВКС е образувано гр. дело № 35/2004 г., приключило с решение № 492/22. 06. 04 г., с което е потвърдено решението на САС, а жалбата на АДВ е отхвърлена. Това решение на ВКС съвпада с исканото ходатайство в полза на фирма „Аскон“ АД. Материалният интерес е огромен.
– По гр. дело № 485/2003 г. на ВКС – ГК, Четвърто гражданско отделение, разгледано на 23 април 2005 г., съдът е постановил решение № 996/31.05.04 г., с което отменя решението на Софийския градски съд и връща делото за ново разглеждане от същия съд. Това решение също съвпада с исканото ходатайство в полза на лицето Иван Андонов за имот от 1300 кв. м, находящ се в местността „вилна зона Симеоново-Драгалевци – втора част“.
– По гр. дело № 2019/2003 г. на САС е постановено решение, което не е в полза на лицето Борислав Славчев. Решението е обжалвано пред ВКС и в момента по жалба на Славчев, за когото е ходатайствано, е образувано дело № 2588/2004 г. на Четвърто гражданско отделение, насрочено за 13 януари 2006 година.
4. По отношение на ползвания мобилен телефон от Иван Григоров.
5. Установено е, че потребителски договор на „МобилТел“ АД с титуляр „Арми бул “ ООД – София е включен телефонен номер за разговори 0888 999919, който се ползва от председателя на ВКС Иван Григоров. За времето от 15 януари 2004 г. до 15 юни 2005 г. включително дължимите суми за проведените разговори в размер на 6514 лв. за 2004 г. и 886 лв. за 2005 г. са платени от „Арми бул“ ООД. Телефонният номер се ползва и понастоящем от Григоров в качеството му на председател на ВКС.
6. По взаимоотношенията на Иван Григоров и турския гражданин Фикрет Индже допълнително се установи следното:
През април 2002 г. между майката на Иван Григоров и „Шуменско пиво“, представлявано от Фикрет, е сключен договор за наем на търговски обект (ресторант) в София, собственост на Григорова с месечен наем 2000 долара. На имота е извършен основен ремонт от наемателя на стойност 120 497 лв., от която стойност е приспадната стойността на наема само за 8 месеца (по-малко от 30 000 лв.), съгласно първоначалната договореност между страните.
Ремонтът е изпълнен от две фирми, едната от които – „Актив“ ООД, е извършила текущия ремонт на част от третия етаж на Съдебната палата, включително и на кабинета на председателя на ВКС Иван Григоров. По договора за текущ ремонт от 27 ноември 2000 г. са налице два екземпляра с посочени различни стойности на ремонтните работи – 173 597 лв. в копието на ВКС и 79 800 лв. в екземпляра на „Актив“ ООД, единият от които явно е с невярно съдържание.
Иван Григоров е влязъл в несвойствени за длъжността му взаимоотношения и е използвал служебното си положение за набавяне на противозаконна облага.
6. Резултатите от проверката по сключен договор за замяна на недвижими имоти между Столична община и съпругата на Иван Григоров и нейния брат.
На 5 ноември 2001 г. между Столична община, представлявана от кмета Стефан Софиянски и съпругата на Григоров – Милка Григоров и нейния брат Георги Димитров, е извършена неравностойна замяна на недвижими имоти. Съгласно сключения договор на Милка и на Георги е прехвърлена собственост върху общински имот, в който да започнат планираното от тях ново строителство, за което съществуват пречки в техния собствен имот.
На 21 април 2003 г., без решение на Столичния общински съвет (СОС), незаконно, с анекс към основния договор за поправка уж на явна техническа грешка, на Милка и на Георги допълнително е прехвърлена собственост на общинска площ от 170 кв. метра. Със сключения анекс по същество е извършена продажба на общински имот, нарушение на Закона за общинската собственост и чл. 74 от Наредбата за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество на СОС, с което са облагодетелствани новите собственици Милка Григорова и нейният съпруг Иван Григоров и Георги Димитров и неговата съпруга Н. Д.
7. Резултатите от разследването по сл. дело № 464/2005 г. по описа на Столична следствена служба.
Със заповед № 118/01. 04. 03 г. председателят на ВКС Иван Григоров открива процедура за избор на банкова институция за съвместна дейност по ремонта и експлоатацията на банков салон в Съдебната палата.
На 28 август 2003 г., след проведена процедура в нарушение на нормативните изисквания и предварително отваряне на предложенията на пет заявили участие банки СИБАНК АД е класирана на първо място.
На 9 септември 2003 г. е сключен договор за съвместна дейност между ВКС, представляван от председателя Иван Григоров и „СИБанк“ АД, съгласно който банката участва във финансирането на обекта със собствени парични средства в размер на 651 000 лв., извън която сума са вътрешното офис-обзавеждане, сигнализацията и охраната на банковия салон.
Сумата е платена от банката едва на 23 април 2004 г. след изтичане на двукратно уговаряните срокове за превеждането й (с договора и анекса към него). Не са предприети действия от страна на възложителя – Иван Григоров, за прекратяване на договора за съвместна дейност и изплащане от СИБАНК АД на договорената неустойка (10% от 651 000 лева). В нарушение на договора в размера на финансирането на ремонта са включени и разходите за офис обзавеждане и охраната на банковия салон в размер на 124 612. 02 лева.
Представителят на възложителя – Иван Григоров, е нарушил служебните си задължения, в резултат на което е нанесена вреда на бюджета на съдебната власт и е набавена облага за банковата институция“.
„На 5 декември 2003 г. в РЗБОП-Шумен е заведено оперативно дело № 14412/2003 г. по линия „Наркотици“. В процеса на работа по оперативното дело е постъпила информация, че обектът на делото Веселин Шарански от Шумен е бил потърсен от Албена Солунова-Борованска от София. В разговора между двамата Албена е поискала от Веселин Шарански съдействие да се решат в полза на обвиняемите две дела от наказателно общ характер ( № 501/2003 и № 726/2003), които ще се разглеждат във Върховния касационен съд . Шарански поел ангажимента да провери с какви възможности разполага, след което да я уведоми.
На 20 януари 2004 г. Веселин Шарански потърсил мъж, ползващ мобилен телефон 0888 477208, водещ се на името на Радослав Волов от София, управител на ресторант „Шумака“, криминалнопроявен. Но той е открит на телефон 0888 330498, водещ се на Теменужка Иванова от София.
Шарански съобщил на Волов номерата на двете дела и уговорил него да използва свои познати от съдебната система, за да бъдат върнати двете дела за преразглеждане. Шарански съобщил, че дело № 501 е насрочено за 22 януари 2004 г., а дело № 726 – за 27 януари 2004 г.
Волов поискал информация за състава, който ще води делата, и за съдиите докладчици по тях. Шарански го уведомил за състава на едно от делата и че един от тримата съдии е включен и в състава на другото дело. Шарански обещал на Волов, че за решаването на делата в полза на обвиняемите или връщането им на втора инстанция ще бъде заплатено от обвиняемите лица.
На 21 януари 2004 г. в 13,14 часа Шарански провел втори разговор с Радослав Волов. Последният му съобщил, че се видял с „хората“ и се иска по 15 000 лева за дело. Договорили се Шарански да иска от обвиняемите по 20 000 лева за всяко едно от делата, за да си разделят с Волов по 5000 лева. По думи на Волов 30 000 лева той щял да предаде на някой от съдиите. Установено е, че парите щели да бъдат осигурени от Албена.
За проверка на сигнала в НСБОП, направление „3“ е създадена организация за оперативен контрол върху действията на Шарански, Волов и Албена, и е заведено контролно дело.
Не са установени опити на Радослав Волов за осъществяване на контакти с други лица от съдебната система по повод на конкретните наказателни дела с № 501/2003 г. и № 726/2003 г.
Получена е достоверна информация, че Волов се намира в доверени и приятелски отношения с председателя на ВКС Иван Григоров, ползващ мобилен телефон 0888 999919, водещ се на фирма „Арми бул“ ООД, собственост на Георги Тасев и руския гражданин Гарегин Гевондян.
Установено е, че Волов, използвайки връзките с Григоров, посредничи срещу заплащане за решаването на граждански дела на производство във ВКС и в Софийския апелативен съд в полза на заинтересовани лица. От проведените оперативно-издирвателни мероприятия са установени няколко случая, при които Волов е потърсил съдействие от Григоров, за да влияе и помогне при решаването на конкретни дела.
На 26 януари 2004 г. Волов е бил потърсен от Пенчо Пенев, изпълнителен директор на фирма „АЛКОМЕТ“ АД с молба да уреди лична среща на Индже Фикрет – прокурист на фирмата с Иван Григоров.
Индже Фикрет е турски гражданин със статут на постоянно пребиваващ в България. Същият е председател на надзорния съвет и на фирма „Шуменско пиво“ АД, както и собственик с 40% участие във фирма „Балкат-Вероника“ ООД. С посредничеството на Волов среща между Фикрет и Григоров се е осъществила на 28 януари 2004 г. от 14. 00 часа в Съдебната палата.
Установено е, че на производство във ВКС са пет граждански дела, по които страна е фирма „АЛКОМЕТ“ АД и три граждански дела със страна „Шуменско пиво“ АД. Към настоящия момент не е установен конкретният повод за срещата между Фикрет и Григоров, организирана с посредничеството на Волов.
По оперативен път е установено, че Фикрет дължи неустановена сума пари за наем на „съдружничка“ на Иван Григоров. Парите от наема се превеждат по неустановена до момента сметка на името на Григоров. Към настоящия момент не е установена самоличността на „съдружничката“.
На 1 март 2004 г. Волов информирал Григоров, че Фикрет ще прехвърли собствеността на ресторанта, като за целта ще дойде в София, където ще изповядат сделката. От своя страна Григоров му съобщил, че страна по сделката ще бъде майка му. Според директора на РДВР-Шумен, става въпрос за ресторант „Шуменско пиво“, находящ се в София на ул. „Братя Миладинови“.
На 10 февруари 2004 г. Волов е бил потърсен от Тодор Стоянов, който му съобщил номер на гражданско дело 1674/2003 г. на Апелативен съд с молба да предаде на Григоров да се ходатайства за фирма „АСКОН“ АД в полза на Желю Ганчев, като подчертава, че става дума за 237 000 лева. Същия ден Волов предал номера на делото на Иван Григоров.
На 12 февруари 2004 г. Волов е бил потърсен от Александра Кръстева – адвокат от Монтана. Същата му дала номер на гражданско дело 2019/2003 г. в Софийския апелативен съд, 4-и състав, насрочено за 16 февруари от 11 часа. Същият ден Волов съобщил въпросните данни на Григоров, който знаел за дело 2019/2003 г. и съдията-докладчик.
На 13 февруари 2004 г. Григоров уведомил Волов, че говорил със съдийката по делото. Установено е, че става дума за данъчно дело (вероятно за възстановяване на ДДС) със страни ТДД-Монтана и Борислав Славчев.
На 24 февруари 2004 г. Волов информирал Кръстева, че делото ще бъде решено в тяхна полза, за което се иска 10 процента. Става ясно, че Борислав Славчев е страна и по друго дело, за което също ще бъде говорено.
На 1 март 2003 г. Волов информирал Славчев, че за едното дело до седмица ще има резултат, а второто ще се забави малко.
На 18 март 2004 г. Волов е бил потърсен от Бирослав Нинов. Волов е информирал Нинов, че по неговия въпрос по повод дело е говорил с Румен Петров и делото е насрочено за 17 ноември 2004 година. От своя страна Нинов предал на Волов да ходатайства за гражданско дело № 485/2003 г. на ВКС – Четвърто гражданско отделение в полза на Иван Антонов, което ще се гледа на 23 април 2004 година. Установено е, че делото се отнася за дворно място от 1300 кв. м, по което страни са Антонов и Янко Стефанов.
Засечени са и други лица, търсещи съдействие от Радослав Волов за решаване на граждански дела в полза на заинтересовани лица. До момента не са установени конкретните номера на делата. За тяхното решаване Волов е търсел съдействие от Иван Григоров по телефона, чрез лични срещи в Съдебната палата или в ресторант „Шумака“, чийто собственик е Волов.
Към момента не разполагаме с данни какви са решенията и в чия полза са по установените граждански дела.
В последваща справка от НСБОП № 308/2005 г. се отбелязва:
Установено е кой е ползвателят на ресторант „Шуменско пиво“. По оперативен път са придобити копия от договорите за наем. Изпратено е писмо до ТДД-Добрич, с което е изискано копие от данъчното досие на фирмата – ползвател на ресторанта. Изпратено е писмо до „ДП-Триадица“, с което са изискани копия от данъчните декларации по чл. 26 ЗМДТ на лицето – наемодател на ресторанта. Очакват се отговори на писмата.
Извършена е пълна установка на засечените фирми и лица, имащи отношение към проверката.
В резултат от извършената допълнителна проверка по преписки № И-505/2004, № 10723/2005г. и други на ВКП и актуализирана справка регистрационен № 1934/2005г. на НСБОП – МВР обстоятелствата по първоначалната справка на НСБОП са потвърдени.
Освен това допълнително е установено следното:
По гражданско дело № 1647/2003г. на Софийския апелативен съд е поставено въззивно решение, с което е прието за установено, че фирма „Аскон“ АД, в чието управление участва Желю Ганчев, не дължи на държавата 4 278 631 долара главница и лихви по акт № 26/2000 г. на Агенцията за държавни вземания за установяване на частно държавно вземане. По жалба на агенцията във ВКС е образувано гражданско дело № 35/2004, приключило с решение № 492/22. 06. 04 г., с което е потвърдено решението на САС, а жалбата на агенцията е отхвърлена. Това решение на ВКС съвпада с исканото ходатайство в полза на фирма „Аскон“ АД. Материалният интерес е огромен.
По гражданско дело № 485/2003 г. на ВКС – ГК, Четвърто гражданско отделение, разгледано на 23 април 2005 г., съдът е постановил решение № 996/31.05.04 г., с което отменя решението на Софийския градски съд и връща делото за ново разглеждане от същия съд. Това решение също съвпада с исканото ходатайство в полза на лицето Иван Андонов за имот от 1300 кв. м, находящ се в местността „вилна зона Симеоново – Драгалевци – втора част“.
По гражданско дело № 2019/2003 г. на САС е постановено решение, което не е в полза на лицето Борислав Славчев. Решението е обжалвано пред ВКС и в момента по жалба на Славчев, за когото е ходатайствано, е образувано дело № 2588/2004 г. на Четвърто гражданско отделение, насрочено за 13 януари 2006 година.
Установено е, че потребителски договор на „МобилТел“ АД с титуляр „Арми бул “ ООД – София е включен телефонен номер за разговори 0888 999919, който се ползва от председателя на ВКС Иван Григоров. За времето от 15 януари 2004 г. до 15 юни 2005 г. включително дължимите суми за проведените разговори в размер на 6514 лв. за 2004 г. и 886 лв. за 2005 г. са платени от „Арми бул“ ООД. Телефонният номер се ползва и понастоящем от Григоров в качеството му на председател на ВКС.
По взаимоотношенията на Иван Григоров и турския гражданин Фикрет Индже допълнително се установи следното.
През април 2002 г. между майката на Иван Григоров и „Шуменско пиво“, представлявано от Фикрет, е сключен договор за наем на търговски обект (ресторант) в София, собственост на Григорова с месечен наем 2000 долара. На имота е извършен основен ремонт от наемателя на стойност 120 497 лв., от която стойност е приспадната стойността на наема само за 8 месеца (по-малко от 30 000 лв.), съгласно първоначалната договореност между страните.
Ремонтът е изпълнен от две фирми, едната от които – „Актив“ ООД, е извършила текущия ремонт на част от третия етаж на Съдебната палата, включително и на кабинета на председателя на ВКС Иван Григоров. По договора за текущ ремонт от 27 ноември 2000 г. са налице два екземпляра с посочени различни стойности на ремонтните работи – 173 597 лв. в копието на ВКС и 79 800 лв. в екземпляра на „Актив“ ООД, единият от които явно е с невярно съдържание.
Иван Григоров е влязъл в несвойствени за длъжността му взаимоотношения и е използвал служебното си положение за набавяне на противозаконна облага.
Резултатите от проверката по сключен договор за замяна на недвижими имоти между Столична община и съпругата на Иван Григоров и нейния брат.
На 5 ноември 2001 г. между Столична община, представлявана от кмета Стефан Софиянски и съпругата на Григоров – Милка Григоров и нейния брат Георги Димитров, е извършена неравностойна замяна на недвижими имоти. Съгласно сключения договор на Милка и на Георги е прехвърлена собственост върху общински имот, в който да започнат планираното от тях ново строителство, за което съществуват пречки в техния собствен имот.
На 21 април 2003 г., без решение на Столичния общински съвет (СОС), незаконно, с анекс към основния договор за поправка уж на явна техническа грешка, на Милка и на Георги допълнително е прехвърлена собственост на общинска площ от 170 кв. метра. Със сключения анекс по същество е извършена продажба на общински имот, нарушение на Закона за общинската собственост и чл. 74 от Наредбата за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество на СОС, с което са облагодетелствани новите собственици Милка Григорова и нейният съпруг Иван Григоров и Георги Димитров и неговата съпруга Н. Д.
Резултатите от разследването по дело № 464/2005 г. по описа на Столична следствена служба показват следното. Със заповед № 118/01. 04. 03 г. председателят на ВКС Иван Григоров открива процедура за избор на банкова институция за съвместна дейност по ремонта и експлоатацията на банков салон в Съдебната палата. На 28 август 2003 г., след проведена процедура в нарушение на нормативните изисквания и предварително отваряне на предложенията на пет заявили участие банки СИБАНК АД е класирана на първо място. На 9 септември 2003 г. е сключен договор за съвместна дейност между ВКС, представляван от председателя Иван Григоров и „СИБанк“ АД, съгласно който банката участва във финансирането на обекта със собствени парични средства в размер на 651 000 лв., извън която сума са вътрешното офис-обзавеждане, сигнализацията и охраната на банковия салон. Сумата е платена от банката едва на 23 април 2004 г. след изтичане на двукратно уговаряните срокове за превеждането й (с договора и анекса към него). Не са предприети действия от страна на възложителя – Иван Григоров, за прекратяване на договора за съвместна дейност и изплащане от СИБАНК АД на договорената неустойка (10% от 651 000 лева). В нарушение на договора в размера на финансирането на ремонта са включени и разходите за офис обзавеждане и охраната на банковия салон в размер на 124 612 лева.
Представителят на възложителя – Иван Григоров, е нарушил служебните си задължения, в резултат на което е нанесена вреда на бюджета на съдебната власт и е набавена облага за банковата институция“.

ПРИЛОЖЕНИЕ №3

Секретна справка на Националната служба за сигурност (НСС) относно прокурора Николай Колев.
(В справката се споменават още: Руско Карагогов, прокурор от ВКП; Николай Колев- Босия, журналист на свободна практика; Димитринка Калайджиева, съпругът й Пламен и бизнесменът Орлин Аврамов, които са – подсъдими за убийството на ямболската адвокатка Надежда Георгиева; Маргарит Тодоров – бизнесмен, свидетел по делото “Октопод”; Роза Георгиева – бивша съдружничка на Маргарит Тодоров, известна като Винената кралица;Донка Митева- сестра на Роза Георгиева; Андрей Янев – син на Роза Георгиева.)
„Във връзка с предварителна проверка в НСС-МВР е открит оперативен отчет с окраска “Престъпления, свързани с наркотрафик, производство и разпространение на психотропни и упойващи вещества, незаконна търговия с оръжие” на българския гражданин Николай Георгиев Колев.
Основанието за откриване на преписката е постъпила оперативна информация, че обектът (Николай Колев) участва в международни контрабандни канали за внос, износ и разпространение на оръжие, наркотични и психотропни вещества.
„На името на обекта няма регистрирани фирми и не участва в съдружия с други лица. Работи като адвокат и използва офис с адрес:…
От работата по преписката става видно, че обектът проявява голяма мнителност. В тази връзка на домашния си адрес е създал организация за извършване на контранаблюдение и осигуряване на района. В тази организация членуват:… Всички връзки между тази група се осъществяват по мобилни телефони…
Характерно за обекта е, че поддържа контакти с голям кръг от лица, като част от връзките му са бивши ръководни служители на НСС-МВР, прокуратурата и следствието.
Установени са и връзки на обекта с лица, участващи в групата, извършваща разпространението на наркотици. Същите са съхранявани в депа в Ямболско, а именно клетката на лъвовете на Орлин Аврамов и 50-тонните бъчви на “Стара изба” ООД. Наркотиците са разпределяни от обекта на преписката и са разпространявани в страната, както следва:
Руско Карагогов разпространявал наркотиците в Сливен и региона. Получени са оперативни данни, че Карагогов е оказал влияние при приватизацията на “Вини – Сливен”, като е поискал 10% акционерно участие във фирмата.
Николай Колев-Босия (обектът го посещава в дома му в София) разпространявал наркотиците в Старозагорско.
Димитринка Тодорова Атанасова-Калайджиева разпространявала наркотика във Варненско. Работила е във Военната прокуратура. На база компрометиращи данни за детството на Калайджиева обектът я привлича в групата, като започва да изпълнява дадените от него поръчки.
След напускането на работата си във Военната прокуратура Калайджиева започва работа като секретарка на убитата адвокатка от град Ямбол Надежда Георгиева. По време на работата си в кантората на Георгиева Калайджиева многократно е споделяла, че не иска повече да се занимава с наркотици. С помощта на обекта на база на фалшиви документи Калайджиева и съпругът й Пламен Калайджиев получават виза за Обединеното кралство. Установено е, че в момента и двамата работят в Ивишън, Англия, в консервената фабрика в града.
Друг важен участник в групата, разпространяваща наркотици, е Орлин Аврамов, който е задържан за убийството на адвокатката Надежда Георгиева. Същият е организирал депата за съхранение на наркотиците в град Ямбол. Оттук с празни цистерни се извършва фиктивен износ на вино за Япония.
Аврамов и убитата адвокатка Георгиева са били в близка връзка, като същевременно Георгиева подпомага дейността на Аврамов при закупуването на винарната в Ямбол. Разбирайки, че се извършват престъпления, Георгиева се установява в София. В този период непрекъснато са изпращани парламентьори в София, които е трябвало да я убедят да се върне в Ямбол и да работи с Аврамов. Същата е убита на 26 февруари 2000 г.
Важно звено в групата се явява Маргарит Тодоров. С негово участие сумите, постъпващи от канала за износ на наркотици (Японската следа), са се превеждали в чужбина. Тодоров е връзката на цялата организация във Великобритания. Тодоров е бил директор на “Винимпекс”-София, откъдето успява да източи около 1,5 милиона лири. Чрез различни схеми успява да доведе до фалит представителството на дружеството във Великобритания и да поеме търговията с вина на английския пазар чрез собствена фирма. Било му е заведено дело, но тогавашната му съдружничка Роза Георгиева плаща за прекратяване на делото.
Според оперативна информация Роза Георгиева е била убита от Маргарит Тодоров, за да може той да получи цялата собственост във фирмата. Сестрата на Роза Георгиева Донка Митева осъжда Тодоров за сумата от 250 000 английски лири, които са преведени по сметка на сина на Роза Георгиева – Андрей Янев.
Обектът на преписката постоянно организира подаването на жалби срещу Митева, след което проявява загриженост и желание да й помогне. За тази цел е получавал пари, давани му от Андрей Янев.
Обектът успява да противопостави Митева и Янев, който започва да пише жалби срещу нея. През 1997 г. за пътуването си до Великобритания Янев изработва на компютър фалшиво бордеро, предоставено в посолството им в страната. Отправено е запитване към английската страна с цел разкриване на измамата.
След пенсионирането на обекта последният се е срещал с Донка Митева и я склонява да лъжесвидетелства срещу Никола Филчев – главен прокурор, като каже, че Надежда Георгиева е дала 1000 щатски долара за закупуването на санитарен фаянс за банята му. Митева му отказала.
Данните за дейността на групата са потвърдени от свидетел и протоколирани от съдия.”
(Справката е отпечатана във вестник „Труд“, в сайта БЛИЦ и други медии във вида, в който им е предоставена неофициално от прокуратурата)