Николай Стайков – Антикорупционният шампион

От книгата на Анна Заркова „Свободни в словото“

Пълното мълчание на уличените в журналистическите разследвания на корупцията ми напомня за онези животни, които бягат, като ги осветиш.

НА 8 ДЕКЕМВРИ 2021 година държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен посочва един български журналист като „Шампион в борбата с корупцията“. Това се случва в навечерието на знаковата Среща на върха за демокрацията, организирана от американския президент Джо Байдън.

Журналистът е Николай Стайков. Заедно с него са отличени за лидерство, кураж и противодействие на корупцията още 11 души от цял свят.

По думите на Блинкен това са „упорити, инициативни и смели хора, които показват, че и най-тежките проблеми са преодолими, когато се работи последователно за постигане на прозрачност в държавните дела“.

„Работейки заедно, ще спрем корумпираните да действат безнаказано“, пише в Туитър американският държавен секретар.

По това време Николай Стайков е активист на Антикорупционния фонд – една забележителна неправителствена организация, в която работят заедно разследващи журналисти и правници. Техните документални филми вадят на показ разтърсващи гешефти и престъпни схеми с участието на влиятелни политици и магистрати.

Самият Николай е икономист по образование, но след като се дипломира, работи във вестник „Капитал“ – там от 1997 до 2007 година израства от репортер до редактор и заместник главен редактор.

През 2013-а, по време на протестите против правителството на Орешарски, той създава уникалния сайт NoOresharski. com. И не само го създава, а го и развива като популярна гражданска медия, призвана да пречи на проправителствените източници на информация да заблуждават обществото.

Четири години по-късно Ники, заедно с неколцина съмишленици, става създател на Антикорупционния фонд – един своеобразен неправителствен орган за разследване, разполагащ с малко студио за документални филми и с много ентусиазъм, който за кратко време успява да се нареди сред най-силните врагове на българската мафия.

Малко преди да бъде забелязан и отвъд океана, Николай Стайков пуска феноменална поредица видеозаписи от журналистическо разследване на име „Седемте джуджета“.

„Феноменална“ ли я нарекох? Такава е, защото показва нагледно един български корупционен феномен – присвояване на печеливши бизнеси с участието на бивши и действащи служители на прокуратурата.

Малко преди това разследване да види бял свят, Николай получава телефонни заплахи, а къщата, в която живее със съпругата и децата си, както и дома на родителите му, са белязани с хвърлени яйца.

„Ало, погребална агенция Стайкови ли е?“ – питали го различни гласове от разни телефонни номера, звънейки на личния му джиесем периодично в продължение на 24 часа.

– Телефонният тормоз и вандалските действия започнаха една вечер, след като пратих имейли с въпроси на участници в корупционна афера, която засякохме в заведението „Седемте джуджета“ – разказва потърпевшият. – Посланието беше ясно, те ни казваха фактически: Имайте предвид, че ви наблюдаваме, знаем къде живеете и къде са децата ви през уикенда. Позвъних на органите на реда, но това не ми помогна с нищо. Анонимните погребални агенти продължиха да ми се обаждат.

Атаката спира, след като за нея се съобщава във вечерната новинарска емисия на телевизията Би Ти Ви.

Така намират потвърждение думите на Николай Стайков, че „публичността е най-силното оръжие, с което журналистът може да се защити от насилие“.

Във връзка с прокурорската преписка, образувана по неговия сигнал, му назначават денонощна полицейска охрана. Така полицията известно време го държи под око – него, но не и яйцехвъргачите, и телефонните терористи. Те или не са търсени от органите на реда, или, ако са търсени, не са открити. Николай довършва разследването си за корупцията и джуджетата – въпреки всичко. Публикува го и незабавно след това започва друго.

От детството насам

Като дете открих, че дядовците ми са от бившите хора

Роден съм през 1973 година. Детството ми беше градско, панелно – каквото беше за всички деца от панелните блокове по времето, което после нарекохме „късния соц“. Поради това, че урбанизацията беше настъпила много отдавна във фамилията, от която произхождам, аз – за разлика от повечето ми съученици от Стара Загора – нямаше при кого да ходя на село и през всички ваканции си оставах в града.

В училище постоянно ни говореха за героите, с които се гордеем, защото са заслужили за България. И аз в един момент се запалих по партизанската история от периода на Втората световна война. И взех да питам: абе, нямаме ли в нашия род някой партизанин, за да мога да се гордея и аз? Оказа се, че нямаме.

Това е като че ли моят най-ярък спомен от детството – как започнах да проучвам рода си и разбрах, че дядовците ми са от бившите хора, от забранените партии. Единият е бил редови социалдемократ, а другият – привърженик на радикалдемокрацията.

Бил съм на 9 – 10 години, когато съм открил това.

Ние сме Попстаеви. Дядо ми Стойко по бащина линия произхожда от фамилията на поп Стаю – богат свещеник, който е построил една от църквите в Стара Загора. Тази църква е разрушена по време на Освобождението от османското робство. След Баташкото клане той е осъден и изпратен на заточение в Диарбекир, но по-късно е помилван от султан Абдул Хамид II.

Обаче аз като дете да се гордея с дядо поп – за това и дума не можеше да става. На Великден баба ми ме водеше на църква, обаче това се считаше за нежелателно. От нейните четирима внуци бях кръстен само аз. Като я питах защо така, тя ми отговаряше: „Ами, решихме, че няма да те бъде, Николайчо, затова“. Здравословни проблеми съм имал някакви, а след кръщенето съм оздравял… Това не ме направи вярващ. Имам техническо отношение към религията. Във Фейсбук съм написал, че съм православен атеист.

От майчината ми страна имахме роднини в Западна Германия. Затова внимавахме, като попълваме документи за кандидатстване тук или там. На майка ми ѝ бяха направили огромен скандал, когато подала молба за работа в най-големия завод в Стара Загора – за дискове и запаметяващи устройства. Извикали я да ѝ се скарат: „Вие защо сте пропуснали да отбележите, че имате братовчеди в Западна Германия и поддържате връзка с тях?!“.

Мама беше икономист, а баща ми – електротехник, един чаровен среднист. Женят се млади с голяма любов.

Бяхме многодетно семейство – четири деца, аз съм второто. Големият ми брат Стайко за съжаление почина през 1996 година в катастрофа. Две сестри имам – Искра и Калина, – едната завърши право, а другата икономика. Останаха да си живеят в Стара Загора. Калина има собствен бизнес – малък, шивашки, тя е и дизайнер – шият бутикови дрешки „за майка и дъщеря“, еднакви. Искра пък беше регионален мениджър на фирма за бързи кредити, а после почна да се труди по една инициатива за здравословно хранене в училищата.

Будно семейство бяхме открай време. Винаги са ни гостували будни, интелигентни хора. За всичко си говорехме без притеснение…

Живеехме при баба и дядо в центъра на града, а после се преместихме в един панелен апартамент на завода, в който майка ми работеше.

Помня панихидата за дядо ми Стайко – 40 дни след като почина. Беше декември 1988-а. Аз съм бил вече 15-годишен.

Гледам – идват на панихидата разни хора, непознати. Една леля Ана – елегантна, с кожено палто, с грим и с прическа – посрещат я с голямо уважение. Започна да пуши и да пие повече от мъжете. Оказа се, че работи в екарисажа в Стара Загора, а била навремето лидер на социалдемократите, които са разцепили Отечествения фронт. Като започна да псува комунистите! – гледам – партийният секретар на жилищната организация някъде се изнесе.

На тази панихида опознах средата на дядо ми.

До мен на масата седеше един стар бакалин, завършил, също като дядо ми, старозагорската търговска гимназия. Той беше, който отвори в града първия магазин по прословутия Указ 56 – този указ, който през 1989 година, малко преди падането на социализма, поощрява частния бизнес.

Разглеждах този възрастен човек много внимателно – елегантен, ризката му закопчана догоре, с жилетка под сакото, мустачките – идеално оформени…

Така видях на живо „бившите хора“…

На панихидата те си извадиха снимките за спомен от фронта. Били са в окупационния корпус на Драма и Кавала по време на участието на България във Втората световна война. Тогава разбрах, че нашите са ме пазили по-надалеч от тази среда…

С двама приятели свалих един огромен плакат на Живков

Имам ярък спомен от 10 ноември 1989 година – деня, в който Тодор Живков е свален.

Точно в този ден приехме един приятел в Комсомола. Само той още не беше приет до този момент, а това му пречеше да кандидатства за добра работа или в университет. Приехме го на общо събрание в шест следобед. Преди това се събрахме у нас. Пушихме тайно. На излизане се засякохме на вратата с баща ми. Той усети миризмата на цигари, но нищо не каза.

Към осем вечерта се прибрах у нас с леко свито сърце – очаквах татко да ми се скара за цигарите. Обаче го намерих весел, оживен. Седи пред телевизора и вика: „Ела да видиш, ела бързо да видиш!“. А на телевизора – прословутият образ на Живков – гледа объркано, тъжен… отива си…

На следващия ден, като отидохме на училище, свалихме с двама приятели един огромен цветен плакат на Тодор Живков – сниман с едни пионерчета, които му дават цветя… Свих плаката на фуния и го занесох у нас. Като откриха клуба на Съюза на демократичните сили в Стара Загора, отидох там и им го дадох – да го правят, каквото искат…

Една събота, на 3 декември 1989 година, се проведе в Стара Загора първият антикомунистически митинг. Ние учехме в събота тогава, но за да идем, избягахме от училище – от час по литература.

Нашите не знаеха, но аз нямах проблем с това – у нас винаги се е говорело критично против режима и се радвахме на новината за смяната му.

Обаче на един приятел майка му беше шеф на детското отделение в болницата, а баща му – партиен секретар на аграрно-промишления комплекс в село Братя Даскалово, най-големият в България. На път за митинга минахме покрай тяхната къща. Видяхме майка му – говори в двора с някаква съседка, вижда ни и пита: „Къде отивате?“ – „Отиваме на митинг“. А тя: „Знаете ли какви хора ходят там!?“. Помръкна ѝ усмивката, завъртя се с гръб към нас и се скри. Ние си продължихме пътя…

Помня, че имаше главно земеделци на трибуната на митинга. С приятелите се повъртяхме, повъртяхме и си тръгнахме да се прибираме.

Тъй или инак, като станаха промените, ние с брат ми и със сестрите ми бяхме пораснали вече, бяхме завършили добри училища. Аз се бях дипломирал в Стара Загора в училище с интензивно изучаване на английски език. Бях отличник. А тогава беше голяма работа да говориш на английски…

Радвахме се на промените. С тях ние не губехме никакви привилегии, а получавахме възможност да пътуваме, да се развиваме в различни сфери.

Венчахме се с Владислава в Ню Йорк, в руска катедрала

Не се ожених млад. Бях 35-годишен, когато отидохме в Ню Йорк с Владислава и там сключихме брак. Кумувахме преди това на едни приятели – българка и италианец, и те ни подариха една седмица в Ню Йорк. Италианецът имаше апартаментче там.

И аз казах на Владислава: „Ако не се оженим тук сега, не знам кога ще бъде…“.

Беше ноември, Денят на християнското семейство. Направихме го в руската катедрала, защото българската църква там ни отпрати. Един свещеник вдигна телефона: „Пости са, венчавки стават само по изключение, ако митрополитът даде разрешение, а митрополитът съм аз“ – вика. И затвори.

Аз обаче държах на венчавка, от попска фамилия съм все пак. И се обадих на руснаците, които срещу скромно дарение за църквата ни ожениха на два езика – на руски и на английски. Иначе с жена ми се бяхме събрали три години по-рано.

Запознахме се в един бар. Аз бях тогава журналист от вестник „Капитал“, а тя работеше в една чуждестранна фирма – „Тетра пак“, където правят опаковките на всичко, което човек може да си представи. На 32 години съм бил тогава, а тя – две години по-малка. Амбициозна е, завършила е два университета – Нов български и „Климент Охридски“, специалист е по маркетинг и пиар. Предпочита да си взима бонусите не в пари, а като обучение в чужбина. Избира да работи в големи мултинационални фирми.

Още преди да се оженим, аз напуснах „Капитал“ и минах на свободна практика. Велислава нито ме насърчи, нито ме спря. Но по едно време ми каза: „Леле, като ти гледам щастливата физиономия, ми се приисква и аз да се почувствам свободна“. И мина – не мина време, тя също напусна корпоративната работа. Ще си направя, казва, онлайн магазин, ще си купя мъниста, ще си правя бижута. И го направи наистина. И тя, също като мен, е от предприемчиво семейство. Родена е в София, но е расла във Видин и Павликени, учила е в Търново и в родния си град. Аз предприемчиви хора харесвам. Не намирам общ език с такива, дето ще седнат да ми мрънкат при всяка трудност.

Докато учех икономика, продавах вестници и станах репортер

Завърших Университета за национално и световно стопанство – УНСС. Кандидатствах с английски и можех да си избера специалност, каквато си искам – международни икономически отношения, туризъм… Аз се записах в една експериментална специалност с програма от един британски университет. Учехме всичко на английски, идваха преподаватели от Англия. Така станах магистър по икономика с две дипломи – българска и британска. Имам и бакалавърска степен по администрация. През 1997 година настана глад. Моите родители не можеха вече да ме издържат от Стара Загора с пенсиите си. По принцип е порочен този модел – родители от малки градове да издържат децата си в столицата, където стандартът е двойно и тройно по-висок. Така че не само аз, а и други като мен, вместо да седнем да учим, започнахме да работим.

Аз продавах вестници и детски играчки в Стара Загора. Само от вестник „24 часа“ продавах от една метална количка на едно оборотно място около 600 броя всеки предиобед. Изобщо върхушката – „Демокрация“, „Труд“, „Век 21“ и „Свободен народ“ – много се харчеше в будките за вестници, народът грабеше, четеше…

Като студент не беше лесно да си намеря работа в София. Такива като мен – млади и амбициозни хора – с лопата да ги ринеш по улиците тогава… Мечтата на всеки беше да иде в представителството на някоя западна фирма – с висока заплата, командировки, кола…

Купувах „Капитал“, за да следя обявите. Ходих на интервюта във „Филипс“ и други подобни компании, но те имаха голям избор от кандидати и предпочитаха вместо студент да вземат някой дипломиран, който няма да иска отпуски, за да чете за изпити.

И така, виждам аз веднъж една обява: „Агенция за инвестиционна информация търси репортери“. После същата тази агенция се преименува в „Икономедия“… Пуснах аз едно CV да видя какво ще стане. И ето че един ден някой ми остави съобщение при портиера в блока, в който живеех – викат ме на улица „Иван Вазов“ № 30 във връзка с обявата. Отивам аз на адреса, гледам – и други като мен, и две отворени каки, които ни дават тест. На английски. Питат ме какво е валутен борд и прочие…

Издържах теста и ме назначиха.

Отначало правехме някакво англоезично ежедневно издание на „Дейли Кроникъл“, което се разпространяваше в малък тираж в офисите на някои фирми и в авиокомпанията „Балкан“. Пишехме новини с икономическа насоченост – от Агенцията по приватизация и от други места. На шестия месец ме взеха в основния екип на седмичника „Капитал“. Тогава главен редактор беше Иво Прокопиев.

Помня първата ми дописка – беше за корпорацията „Мултигруп“, където бяха направили приватизационен фонд и избираха ръководство. Ходих на общото събрание, за да отразя събитието.

Помня и една дописка за варненска фирма – написахме, че е свързана с Красимир Премянов, което не беше много престижно тогава, през 1998 година. Сложихме дописката на страница, на която беше отделено място за реклама. Ние не знаехме коя реклама на какво място ще излезе във вестника на другия ден. Преди да излезе, виждахме само размерите ѝ, не и съдържанието. И виж ти – като излезе вестникът, се оказа, че на страницата има реклама на същата тази фирма, за която сме писали, че е на Премянов. Шефът на фирмата прати възражение по факс. Ние му го публикувахме. Смяхме се. И дотук. По онова време тези, които рекламираха във вестника, не определяха неговата политика. Свободата на словото беше истинска.

Не ми се стоеше във вестник „Капитал“ до пенсия

Във вестник „Капитал“ изкарах десет години. Бях стажант, после репортер, после редактор на отдел „Приватизация и компании“, а през 2003 година станах заместник главен редактор. Идеално се разбирах с главните редактори – първо с Любо Василев, после с Галя Прокопиева, с която сме връстници. Но в един момент работата ми стана чисто административна – планьорки, назначения, кадруване. Разделих се с най-хубавото от журналистиката – да се виждаш с хора, да пътуваш, да пишеш… И един ден казах на Галя: „Аз съм на 35 години вече. Какво да правя тук, да стоя до пенсия ли?“. Тя ме разбра. Разказах ѝ, че имам интернет проекти. Тя се опита да ме задържи. Иво Прокопиев, съпругът ѝ, ме извика и каза: „Щом имаш идеи за нови медии, давай да ги правим заедно“. Съгласих се.

Доведоха един екип от млади банкови служители, които бяха спечелили международен конкурс за иновативни проекти. Направихме с тях един финансов портал – събирахме в него информация за всякакви парични операции. Но мина година и половина и дойде финансовата криза. Банките спряха рекламите, прекратиха работата си с посредници като нас. Иво Прокопиев се притесни от кризата и започна да продава. Порталът го продаде на някаква застрахователна брокерска фирма. И аз напуснах – беше през лятото на 2008 година.

В следващите пет години си останах вкъщи на компютъра. Направих си портфолио и станах контрибутор на фотографии, текстури, макроси. Какво означава това? Обикалям примерно и купувам един немски илюстрован атлас, който е нещо като енциклопедия на всичко по този свят – архитектура, история и тъй нататък. И след това дигитализирам едно по едно всичко… И някой си купува дигитална черно-бяла снимка на прасе например, за да го ползва за дизайн на корицата на книга за животновъдството, която е написал. Трябва да му се направи дигитален ретуш, след като матрицата е минала хиляда принта. Взима се таблетчето, ретушира се… Навремето от това се изкарваха пари – накрая на месеца ти плащат един чек.

После, като видя жена ми, че изглеждам щастлив, и последва примера ми, започнахме и двамата да се издържаме от интернет. Отидохме до Китай, напълнихме си чантите с полускъпоценни камъни, тя отвори един интернет магазин „Марабу.Bg“ и ателие „Марабу“. И ни потръгна в интернет търговията. Само дето тя е доста скучна…

Да, има в търговията по интернет и творчески момент – да направиш магазина, да измислиш рекламата – но после работата ти става рутинна. Имаш 25 поръчки за деня, вадиш пликовете на куриерската фирма, опаковаш ги до седем вечерта, за да бъдат доставени на другия ден на клиента – и край. Ние обаче се разнообразявахме.

Направихме заедно с едни софтуеристи имидж банка.

Аз написах проект за мобилно приложение със сателитна връзка, който спечели през 2013 година конкурс на Европейската космическа агенция. Приложението беше за туристическа информация – но не само за хотелите, които са си направили акаунт, а и за бабичката от Северна Гърция, примерно казано, която дава там стая под наем. Тя си няма и хабер от букинги, но са минали общинари и са я написали на сайта на гръцки език, с адрес и телефон за контакт. Разбира се, като намериш тази информация, трябва да я потвърдиш, да я визуализираш… – ние го направихме и затова ни дадоха награда. Ходих в Мюнхен да я взема – едно красиво сателитче – алуминиева статуетка. Тогава имахме свободно време, нямахме деца – Дафинка и Стефан се родиха след това…

Хем се забавлявахме с първата вълна на интернет приложенията, хем печелехме добре.

От виртуален емигрант станах протестър

До лятото на 2013 година бяхме с жена ми нещо като виртуални емигранти. Получавахме си месечно парите, които си изкарвахме, но се бяхме откъснали от реалния живот донякъде. И така, на 13 юни си седя аз в офиса и нещо си работя, когато разбирам от Фейсбук, че всичките ми приятели се изсипват на площадите. Протестират срещу правителството на Орешарски – то излъга надеждите след падането на правителството на Борисов и замириса на корупция.

Беше облачно време, лениво. С един приятел, който работеше до мен, решихме да идем и ние на протеста – отидохме, повикахме там, седнахме да се почерпим.

Отидохме и на другия ден, на 14 юни – викахме пред Министерския съвет и пред Народното събрание, където току-що бяха избрали фамозния медиен бос и депутат Делян Пеевски за шеф на ДАНС. На третия ден моят приятел предложи да идем да повикаме и пред Софийския университет. Тогава ни светна, че само с ходене и викане нищо няма за стане, но продължихме на ходим, защото всичките ни приятели – програмисти, състуденти, журналисти, колегите от „Капитал“ – това правеха. Същевременно почнахме да се събираме в общности във Фейсбук – този приятел те добави, онзи те добави… Аз бях добавен в няколко групи. В една от тях, където много малко хора познавах, излезе предложение да блокираме булевард „Брюксел“ – стига сме ходили на жълтите павета. Видях аз, че става дума за самоорганизация – че няма нищо нагласено от партии и политици, – че се самоорганизират леко луди хора, но независими.

И се включих и аз в инициативата, но под условие – да извикаме големите телевизии и блокадата да бъде много кратка, за да не пречим на пътуващите оттам, които нищо не са ни направили… Така и стана – показаха репортаж. На следващия ден същата група се самоорганизира да блокира резиденцията на премиера Орешарски по тесните улички в квартал „Бояна“. И на другата сутрин в седем часа – шат! – излизаме изненадващо там, хванати за ръце и викаме: „Оставка! Оставка!“. Имаше и фотографи с нас. Оказа се, че без да искаме, сме разделили мерцедеса на Орешарски от ескортиращия го джип с охраната, което е недопустимо от гледна точка на сигурността му. В БГНЕC излезе новина: „Блокираха Орешарски!“. Така провалихме заседанието на Министерския съвет, защото охранителите на премиера го върнаха обратно. Това беше вълнуващо. Обаче директорката на правителствения пресцентър Ани Димитрова излъга всички медии, че такова нещо не се е случило. Тогава се събрахме едни умни глави – протестъри, и решихме: щом е така, дайте да си направим един сайт и да съобщаваме какво всъщност става.

Помня добре как и кои се събрахме.

По това време беше започнало демонстративното пиене на кафе пред парламента. Един брадат, с дълга коса се беше заел да прави кафето на място. Отивам аз при него и питам: „Кой си ти?“ – „Жоро.“ – „Нещо трябва ли ти, Жоро, да помогна?“ – „Трябва ми ток за кафемашината“. Наблизо живееше Ивет Добромирова – бившата пиарка на служебното правителство на Марин Райков. Отидохме у тях и пуснахме един кабел от нейното жилище.

После почнахме да се събираме редовно при кафеварката, опознахме се. Заехме се да си направим сайт. Аз писах на няколко интернет специалисти – айтита, както ги наричаме. Те откликнаха веднага. Дай ни името на сайта – казаха – и нямай грижа за хостинга и всичко останало. Не мина много време и протестиращи от цял свят започнаха да пращат снимки за нашия кампаниен уебсайт.

Нарекохме го Noresharski.com. И твърде скоро – неочаквано и за мен – се оказах най-големият баровец в медийния свят тогава. Един лев никому не давам, а сума ти хора работят за сайта. Аз само достъп им давам.

Хората ми повярваха и почнаха да ми пращат сигнали

В сайта Noresharski.com отначало пускахме снимки и съобщения за събития. Обаче почнахме да публикуваме и разкрития.

Някой ми пише например: „Знаеш ли, че тази къща в градинката на „Кристал“ е на банкера Цветан Василев?“

Аз правя справка и незабавно пиша информация: тази къща е на фирма еди-коя си… и тъй нататък. И същата вечер протестът се мести пред тази къща. Мисля си: „Сега, ако ѝ строшат прозорците, аз ще съм виновен, защото аз съм написал адреса и другите са го прочели…“.

Но е страхотно да видиш една огромна подкрепа! Само любов! Пари никакви, освен тия, които губиш.

Започнаха да ми звънят западни журналисти.

Гарантирам ви, че Noresharski е дал повече интервюта от Орешарски. Телевизията ARTE дойде да снима…

Приятели предложиха, за да не съм само аз в сайта, да направим един списък на подкрепящи хора: Жоро Илиев, Владо Руменов, Теодор, Самуил, Ивет, Алекс Кръстев, Бебо Халваджян…

Преломният момент беше, когато един собственик на уважавана онлайн медия дойде при мен и ми каза: „Нико, може ли да пуснем едно разследване при теб за Пеевски и аз да го препубликувам?“.

Аз отвърнах: „Няма проблем, само дай да го погледна“.

Така, след 5 години пауза, аз пак станах редактор. Дойде при мен журналистът, който беше работил по разследването за Пеевски, седнахме двамата, проверихме го, пренаписахме го, добавихме още документи за доказателство и готово – излезе информацията, че Пеевски е подавал годишните си имотни декларации небрежно и арогантно…

Много хубаво стана разследването – с много шервания, превъртя интернета.

След него аз започнах да получавам много сигнали от различни хора. Бяха ми повярвали. Избираха да ги пращат анонимно по електронната поща на мен. Не на утвърдените медии и журналисти, а на мен!

След като започнах да общувам по този начин с много хора, аз направих първото разследване за офшорките на Делян Пеевски. Казваше се: „От Ковачевица до Бахамските острови“.

Но да не мислите, че пусках сигналите „едно към едно“? Не съм пощенска кутия. Проучвам, ровя се в регистри, проверявам споменатите там имена на фирми, откривам свързани лица, вадя нотариалните актове на хартия.

Така разбрах, че Пеевски разполага с повече от 100 луксозни имота. Те имат неизвестен краен офшорен собственик на Бахамите и Британските Вирджини, но той ги използва като свои.

Прочутата Протестна мрежа беше един сайт на името на Жоро Брадата

През 2013 година около Noresharski се беше оформила сериозна група, макар и без лидери. Поемахме инициативи, давахме интервюта. Усещахме, че сме предизвикали очаквания у много хора, и се чувствахме отговорни. Започна да се оформя сред нас идеята, че публикациите в една гражданска медия не са достатъчни – че и нещо друго трябва да се направи, да се стреля на месо, както се казва.

Тогава направихме това, което тогавашният главен прокурор Цацаров нарече „Сигнала на Протестна мрежа“.

Събрахме данни от медийни публикации, по които прокуратурата би трябвало да се самосезира, но това не се беше случило. Събрахме ги накуп, преведохме ги на английски и ги пратихме като сигнал до Цацаров, до президента Плевнелиев и до Европейската комисия.

Сигналът се отнасяше за неуспелия шеф на ДАНС Делян Пеевски, за бившия шеф на Корпоративна търговска банка Цветан Василев и близкия до тях бивш телевизионен водещ Николай Бареков. Те действаха в комбинация в годините 2013-а и 2014-а. Имаха медии, банка, правителство и политическа организация. Контролираха практически и медиите на Ирена Кръстева – майката на Пеевски, и КТБ, на която Василев беше шеф, и бъдещата партия „България без цензура“, ръководена от Бареков. Публикациите за тях съдържаха три групи данни. Първата – за сериозно разминаване между декларирани доходи и разкошен начин на живот. Втората – за търговия с влияние през медии, чието щедро финансиране приличаше на пране на пари. Третата – за ползване на имоти в България и извън нея с неизвестен краен офшорен собственик. Написахме сигнала с помощта на юристи и журналисти.

Вече готов, той трябваше да се подпише и да се внесе в прокуратурата. Но някои от участниците в подготовката му предпочитаха да не се афишират. Един каза: „Ето ви цялата информация, внасяйте я, но без мен“, а друг: „Ще ви напиша юридическо становище, но няма да се явявам като вносител“. През това време протестът се смаляваше, по 20 – 30 души само ходеха на инат. Беше трудно време за хората, които се бяха посветили на тази кауза.

Тогава се запознах с Христо Иванов. Той ми звънна и попита: „Ники, къде подписваме?“. Отвърнах: „Пред Съдебната палата“. И той дойде. Тогава никой не го познаваше, нямаше представа, че ще стане министър и председател на дясна партия… В крайна сметка под сигнала се подписаха 13 души – аз, той, Антони де ла Реа, Ясен Атанасов, Теодор Михайлов, Емил Коен, Владо Руменов, Георги Илиев, Антоанета Цонева, Ивет Добромирова, Михаил-Ернесто Михайлов, Асен Генов, Иво Божков, Атанас Чобанов.

На 24 февруари 2014 година направихме пресконференция. Имаше журналисти много, камери, въпроси… Единственият въпрос, на който нямахме отговор, беше: „Какво сте вие, какво е „Протестна мрежа“?“.

Ние си бяхме ние. Юридическият статус на „Протестна мрежа“ беше един сайт, на името на Георги Илиев – на Жоро Брадата, както си го наричаме между нас.

Възникна и въпросът кой да подаде сигнала. Никой не умираше от желание. Тогава аз взех хартийката с 13-те подписа, влязох с личната си карта в Съдебната палата и го внесох в прокуратурата, на първия етаж.

Веднага след това ме поканиха на интервю в Нова телевизия. Милен Цветков – един смел журналист, който после загина при катастрофа, започна да ме пита за всичко… И като се заприказвахме – Пеевски, Бареков, Василев, медии, банка, политика… И стана земетресение!… Цацаров вика: започваме разследване! Раздели го на три – едно за Пеевски, друго за Василев, трето за Бареков… Но не му стана по-лесно. Щом някъде се появеше, журналистите почваха да го питат: „Какво става със сигнала на Протестна мрежа?“.

Много горчилка съм изял заради КТБ

Сигналът до прокуратурата за случващото се около фалиралата по-късно Корпоративна търговска банка беше последван от ожесточена кампания срещу нас – тринайсетте, с чиито подписи беше подаден.

Цветан Василев ни даде на съд за набедяване. Всичките Пеевски медии ежедневно хвърляха кал срещу нас. На мен ми образуваха разследвания за измислени неща, като например, че съм притежавал ядрено пристанище. Огледаха се в една къща – руина от изгорял селски пристан, който купих на търг от Българското речно плаване. Намира се до циганската махала. Вътре имаше стари дюшеци, нахвърляни един върху друг – върху тях бяха палили огън… ужас! От това вестник „Телеграф“ беше направил дописка на първа страница: как това било стратегическо място – между атомната електроцентрала „Козлодуй“ и бъдещата електроцентрала „Белене“, как бившият ми шеф Прокопиев го бил прехвърлил на сестра ми и как сме щели да правим там пристанище за ядрени отпадъци, за да източваме атомните централи – аз, олигархът Прокопиев, президентът Плевнелиев и сестра ми от Стара Загора.

Направиха ми данъчна ревизия – ровиха, ровиха, ровиха… докато откриха, че като физическо лице съм допуснал 56 лева разминаване за шестгодишен период.

Голям престъпник ме изкараха, няма що! Цацаров чак прати робокопите – маскираните полицаи в офиса ми.

Отделно цяла поредица кафяви статии в сайтовете ПИК, БЛИЦ и вестник „Телеграф“ бълваха мръсотии по мой адрес. Осъдих главния редактор на ПИК за 30 от тях. Адвокати ми водиха про боно делата.

Много горчилка съм изял за КТБ. И много ми беше важно как ще приключи делото за нейния фалит. За мен това дело беше един пропуснат шанс за изчистване на политиката и медиите. В него корупцията я има като на длан – поименно.

Като четеш съдебното дело, разбираш за много богати и влиятелни хора много неща.

Нося очила, откакто прочетох 11 000 страници от делото за фалиралата банка

Прочетох цялото досъдебно производство за фалита на Корпоративна търговска банка. 11 хиляди страници! Оттогава нося очила. Прокурорът Иван Гешев ги внесе в съда през юли 2017 година. Всичките медийни шефове са в тях – черно на бяло: как са получавали пликове с пари и заеми, които са разсрочвани и подарявани. В тях са и политиците – най-влиятелните. В тях е едно цяло ръководство на уважавана в миналото партия, което се събира да обсъжда как да вкара легално една шестцифрена сума, получена от КТБ, в предизборната си кампания.

Това е огромен списък от хора – зависимите от делото КТБ! Повечето от тях изобщо не са разпитани, камо ли да са подведени под отговорност. Всички те целунаха ръка на когото трябва и станаха прислужници и говорители на мафията. Неслучайно Цацаров, като се ядосал на протестите, разправял:

„Тоя ли, бе! Тоя го държа с това, с онова…“.

Четох делото заедно с колеги от „Капитал“ – Николай Стоянов, Росен Босев и Зорница Маркова, която после написа книга „Държавата КТБ“. Екипна работа беше. Имахме един чат и всеки, който види нещо по страниците – снима и праща. През пролетта на 2018 година пуснахме една поредица във вестника „Какво има в делото за КТБ“. Моят материал в нея е озаглавен: „Къде е ДП?“. Писахме го заедно със Зорница Маркова. Беше най-четеният материал в „Капитал“.

Доста патих от това. Още патя.

Някой ще каже – а дали си заслужава? Няма я вече Корпоративната търговска банка, няма ги много от откраднатите покрай фалита ѝ държавни предприятия и за замесените в престъплението няма наказания.

Така е, но аз съм журналист и продължавам както си знам. Лесно е всички да бъдем като Добрия котарак Леополд от анимационното филмче и да кажем: „Хайде да гледаме напред, да не търсим справедливост със задна дата“. Лесно е, но не е по моята част.

Докато прокуратурата ни гонеше, създадохме Антикорупционен фонд

След като се появих по медиите във връзка с разшумелия се сигнал на Протестна мрежа, много хора почнаха да ми звънят, да ми пишат в месинджър, във вайбър. Съобщаваха какво ли не – за неясни богатства, за банкови афери, които с очите си са видели. Всеки искаше да обясни, да получи справедливост… Пренесохме се с няколко души в центъра на София, на улица „Княз Борис“, в един апартамент, нает от фирмата на жена ми. В кухнята започнах да приемам Христо-Ивановци и всякакви такива, които не се примиряваха с несправедливостите. В един момент жена ми се изнесе – стана ѝ тясно. А аз установих, че сайтът Noresharski си губи смисъла, след като Орешарски пада от власт. Споделих го с другите и решихме, че нещо по-устойчиво ни трябва. И отидохме във фондацията „Америка за България“. Занесохме един проект за център за разследваща журналистика. Но получихме мълчалив отказ за финансиране.

Две години след това аз продължих да работя като свободен елемент – пишех статии, колонки с коментари и това е. Много хора ми предлагаха да правим медии – но как? – без спонсор аз не знам как се прави.

През 2016 година атаката срещу неправителствените организации нарасна страшно. Хората, които получаваха от тях субсидии за творчески проекти – грантове, бяха наричани грантояди. И мен ме дадоха на прокуратурата – да ми следи финансирането.

А аз нямах никакво финансиране тогава. Казах им, но не ми повярваха. Полицаи ходили при донорите „Америка за България“ и „Отворено общество“, за да питат за мен. Те им казали истината – нямаме нищо общо с този човек – няма грант, няма фактури, няма нищо при нас на негово име.

Обаче главният прокурор Цацаров разправяше: щом разследваме сигнала на Протестна мрежа, трябва да разследваме и тия, дето са го писали – с какво се занимават, откъде са им парите…

Тогава кандидатствахме за финансиране с нов проект за разследваща журналистика – и в „Америка за България“, и в „Отворено общество“, и в Норвежкия фонд. Нарекохме го Антикорупционен фонд. Идеята беше да съберем под един покрив юристи, експерти по наказателно право и разследващи журналисти. И успяхме. Стартирахме през 2017 година. През 2018 година сменихме борда – всички основатели, с изключение на мен, излязоха от него – за да получим по-широка обществена подкрепа. Получихме я. Антикорупционният фонд получи доверие и се утвърди като неправителствена организация, която съдейства на правосъдието за възпрепятстване и разследване на корупцията.

Разказахме кой и срещу колко урежда пускане от арест

През лятото на 2021-ва публикувахме разследване за историята на Веселин Денков, собственик на „Воденицата“ и други знакови софийски ресторанти. Той е арестуван на 1 септември предната година, ден преди големия протест срещу правителството на Борисов. Държан е в ареста няколко месеца. Пускат го, когато се разчува, че ние правим разследване по записи, направени от приятелката му – манекенката Ивайла Бакалова. На тези записи се вижда и чува кой, как и срещу какви суми урежда развитие на дела и решения на Специализирания съд за пускане на арестанти. Показахме ги във филм, който нарекохме „Списък за бърз контрол“. Той предизвика голям интерес, но не и адекватни действия на прокуратурата. Така отново се разбра, че в България има хора, които влияят върху правосъдната система в техен интерес. И че всеки от тях има щит, който го пази от наказателно преследване.

Кадри от завладяната държава

От Ковачевица до Бахамските острови

СЪВСЕМ СПОКОЙНО бихме приели информацията за тъй наречените Делян-Пеевски къщи в Ковачевица за селски слух, ако проследяването на свързаните с фирмата собственик лица не показваше прекалено много случайни съвпадения, пише Николай Стайков в Noresharski.com.

Фирмата се нарича „Алфа медиа груп“. Тя е със скрита собственост – напълно скрита, по всички правила на тази юридическа дисциплина. За да се стигне с проверки до крайния ѝ собственик, трябва много труд.

Стайков не го пести.

И какво успява да установи?

Собственик на „Алфа медиа груп“ е друга българска фирма – „Диема холдинг груп“. Управителят на двете е един и същ – Асен Радулов. Самата „Диема холдинг груп“ е на британска фирма – Nata holdings limited – неин пълномощник е отново Радулов.

Проверката в британския фирмен регистър показва, че Nata holdings limited се управлява от две класически офшорни фирми – една на Бахамските и една на Британските Вирджински острови. Директор на компанията е Вивиан Карис. Дамата фигурира в поне още 50 фирми – така че нейното директорство със сигурност е фиктивно. Така се стига до двете офшорни дестинации, в които публичен регистър няма.

Въпреки очевидно скритата собственост три неслучайни съвпадения на имена водят към Семейството – към Делян Пеевски и майка му Ирена.

„Алфа медиа груп“ е регистрирана през 2005 година от неслучаен човек – от Ани Димитрова, която е била служителка в Българския спортен тотализатор по времето, когато Ирена Кръстева го управлява. Тогава тя, като доверено лице на шефката, ръководи проект за седмичен вестник, наречен „Контрасти“, който няма особен успех и почти никой не си спомня за него. Някои журналисти се сещат само, че Ани е отказвала да назове източника на финансиране на изданието. По-късно тя излиза от собствеността и от ръководството му и на нейно място идва „Диема груп холдинг“ с управител – познайте кой? – Асен Радулов.

От май 2013 година Ани Димитрова е на друга позиция – и тя не е случайна – шеф на пресцентъра на Пламен Орешарски. От сайта Noresharski се обръщат към нея с въпроси за „Алфа медиа груп“ и нейната собственост, но не получават отговор. Ники Стайков проследява междуфирмените връзки по-нататък. Управителят на двете фирми и пълномощник на Nata holdings Асен Радулов се оказва също от доверените лица на Семейството. Вестник „Монитор“ е отразил как той поднася поздрави и огромна бутилка уиски на екипа на ТВ7 по случай новата 2008 година. Поздравите са от името на Ирена Кръстева. В публикацията за събитието Асен Радулов е представен като „шеф на одиторския екип на новите собственици на ТВ7“. А чия собственост е ТВ7 по онова време? Това е отделна тема за разследване, но Ники Стайков е сигурен, че тя отново води до екзотични юрисдикции.

Вглеждайки се най-внимателно, той вижда и трета връзка – индиректна, но красноречива – с депутата Пеевски.

А ето ви и „панделката“ на историята – като законотворец Делян Пеевски съчинява Закон за офшорките.

Споменатата британска фирма с офшорни собственици притежава и друга българска фирма – „Дилот“. Тя става известна през 2008 година – тогава, когато тогавашната заместник- министърка на икономиката Корнелия Нинова изнася информация, че шефът на следствието Ангел Александров е лобирал в нейна полза. Според вестник „Сега“, който се позовава на Комисията по хазарта, лобирането в полза на „Дилот“ е засечено след отказа да ѝ се даде петгодишен лиценз за лото игрите „Златен шанс 5 от 55“ и „Шанс за милиони 5 от 50“ . Името на топследователя Ангел Александров изплува винаги и непременно, когато се говори за възхода на Делян Пеевски.

Именно Александров през 2005 година предлага младият юрист да се назначи в Националната следствена служба – обърнете внимание как – без да има нужния юридически стаж.

А две години по-късно, когато Пеевски е вече пораснал от следовател до заместник-министър по бедствията и авариите, същият Александров подава оставка – заради свързан с неговото протеже корупционен скандал, в който са замесени Корнелия Нинова и нейният началник, икономическият ми- нистър Румен Овчаров.

Скандалът пламва след жалба за изнудване, подадена от шефа на „Булгартабак“ Христо Лачев. Образуваното по случая разследване обаче гръмва и изветрява като евтино шампанско – след което Пеевски, който също е подал оставка заради скандала, се връща безшумно на длъжността си.

Въпреки липсата на директна юридическа връзка Николай Стайков намира основания да предположи, че има свързаност на фирмата с неясен собственик със средите на Пеевски.

– Едно е ясно – заключава той, – авторът на Закона за офшорките има опит по въпроса. И достатъчно знания и адвокати, с които да го заобиколи.

Делян Пеевски и силата на лесните пари

КОЙ Е Делян Пеевски?

В момента, в който пиша тази книга, този човек е считан почти единодушно за Вездесъщия, който дълги години дърпа конците на куклите в правосъдието и политиката.

„На куклите“, да. А не „на някои кукли“.

Тъй като от първото десетилетие на XXI век нататък изглежда, че главните роли на политическата сцена в България се играят именно от куклите на Пеевски. Останалите се явяват мимолетно, без значение дали излизат на преден план, или са част от декора на демокрацията.

Поне така изглежда, а дали наистина е така – Господ знае. А какво е отношението на Господ към Пеевски, е очевидно, като се има предвид битието му на Незаобиколим и Непобедим.

Прието е да се казва, че Пеевски е символ на задкулисието във властта.

Оригинално е, но не е вярно.

Първо, защото той не е алегория, а едър мъж от плът и кръв – и всеки българин във всеки момент би могъл да го види, ако не на живо, то в пресата или по телевизията.

И второ, защото той не стои зад завесите, а е непрекъснато на сцената. Като депутат в пет поредни Народни събрания, като медиен магнат, като крупен и неуморен предприемач и като олигарх, който дава вид, че стои зад кормилото на държавното управление независимо от смяната на правителствата.

РОДЕН е в София на 27 юли 1980 година. Завършва столичното 119-о училище и става студент по право в Благоевградския университет – в същия, който беше оскандален с разправии за спорни дипломи, раздавани на килограм по времето на вече покойния декан на Правно-историческия факултет професор Александър Воденичаров.

Кариерата му е стремителна.

Още преди да вземе диплома, едва 21-годишен, Делян Пеевски получава назначение за парламентарен секретар на министъра на транспорта в правителството на Симеон Сакскобургготски. И още нещо в добавка – оглавява борда на директорите на най-голямото пристанище в страната – Варненското.

По това време майка му Ирена Кръстева е шеф на Българския спортен тотализатор. Мнозина си обясняват напредъка на сина ѝ и с нейното ходатайство. Що се отнася до нейния собствен напредък, той пък – по думите на политическия анализатор Осман Октай – се дължи на препоръката на Максим Димов, „бившата дясна ръка на лидера на ДПС Ахмед Доган, който като депутат се премества в царската партия“.

Както и да е, през април 2005 година Висшият съдебен съвет назначава младия Пеевски в Столичната следствена служба „по изключение“ – въпреки че той няма нужния по закон двегодишен юридически опит. Не е ясно това „изключение“ на какво се дължи – дали на изключителните му качества, или на това, че го препоръчва лично директорът на Националното следствие Ангел Александров – бивш кадър на Държавна сигурност и наставник на Доган от времето, в което последният е бил агент Сава.

Новоназначеният следовател не успява да покаже какво може по липса на време. Той прекарва само шест-седем месеца в Икономическия отдел на следствието, където работи под прякото ръководство на Петьо Петров – същият, добил известност с прякора Петьо Еврото, бъдещ главен герой в разследването на Николай Стайков „Седемте джуджета“.

Усвоил или не усвоил нещо от Петьо Еврото, Пеевски скоро минава в друго поприще, и то на високо ниво. През ноември 2005 година той вече е заместник-министър по бедствията и авариите в правителството на Тройната коалиция – БСП, ДПС и НДСВ. Министърката Емел Етем му поверява за наблюдение Държавния резерв – наблюдение, от което той ще изведе печеливши практики за години напред.

Известни недоразумения го замесват – за пръв път, но не и за последен – в корупционен скандал, огромен за времето си. В него името му гърми и трещи заедно с имената на тогавашния министър на икономиката Румен Овчаров, неговата заместничка Корнелия Нинова, шефа на следствието Ангел Александров и директора на още държавния „Булгартабак“ Христо Лачев. Разменят се обвинения за корист, подкупи и изнудване. Спрягат се сделки с Държавния резерв, за който Пеевски има визия, приета от правителството.

В аферата „Р. Овч.“, както пресата я нарича, май няма разлика между прави и криви. Всичките ѝ деятели и говорители подават оставки по принуда – и Александров, и Лачев, и Пеевски, и Овчаров, и Нинова. Но образуваното наказателно дело се води срещу неизвестен извършител, докато се прекрати, защото никакви доказателства за никакво престъпление не се намират.

Подалите оставките „остават“ за години напред и в големия бизнес, и в голямата политика. Някои от тях сменят позициите си, от което нищо не губят – нито пари, нито престиж. Специално Пеевски е върнат на поста, на който е бил, след което пътят му нагоре ще продължи.

Предстои Държавният резерв да заработи с Корпоративната търговска банка по сделките за подмяна на запасите му от жито и гориво. Това е, когато – както сочат редица разследвания на Ники Стайков и колегите му от „Капитал“ – Пеевски играе в тандем с мажоритарния собственик на банката Цветан Василев. Как?

– Ами така – казва Ники – единият в тандема осигурява финансирането, а другият – държавната благословия.

Случва се някой да алармира, че от подмяната на стоките в Държавния резерв държавата губи – защото стоките евтино се продават и скъпо се купуват. Алармите обаче са под сурдинка и схемата за източване на резерва от частни фирми се прилага с години. И се преглъща от различните властимащи с еднакъв апетит.

Като народен представител от квотата на ДПС в пет Народни събрания – 41-вото, 42-рото, 43-тото, 44-тото и 47-ото – Пеевски е неизменно в законодателната власт от юли 2009 година нататък.

През всичкото това време очевидци, косвени свидетели и анализатори го сочат като кадровик на продажната съдебна власт.

А пък по времето, когато медиите сравнително основателно са наричани „четвърта власт“, Пеевски ясно показва, че и нея умее да упражнява. Ръководи, като че ли с лекота, вестници, сайтове, телевизии и разпространителски фирми – първо като помощник на майка си, която ги притежава, после като официален собственик на вестниците „Телеграф“, „Монитор“, „Политика“, „Меридиан мач“, „Юропост“ и „Борба“ и едновременно с това като негласен властен ментор на други издания.

През 2021 година, когато става съвсем очевидно, че българската журналистика е легнала по гръб под користните интереси на медийните шефове и техните попечители, Пеевски продава вестниците си на чужденци. Обяснимо е – те губят влиянието си и стават излишни „трошачки на пари“, както казва бившият му авер Цветан Василев.

Но има нещо необяснимо.

Докато е властелин на общественото мнение посредством контролираните от него средства за масова информация, Пеевски допуска образът му да бъде сатанизиран, а името му да стане синоним на вредоносната алчност на магистратите и политиците.

Това е причината народът да се разбунтува през юни 2013 година, когато с гласовете на 116 депутати той е избран за председател на респектиращата тогава Държавна агенция за национална сигурност – ДАНС. Последвалите масови протести помитат правителството на Пламен Орешарски.

Пеевски обаче остава депутат и в следващите Народни събрания. Избран е и за евродепутат на изборите през 2019-а, но се отказва от мандата си. Той си дава сметка може би, че неговата сила, величана като съдбовна за доста магистрати, журналисти и политици, би могла да се покаже като безсилие извън завладяната му родина.

Някои я смятат за преувеличена, престорена, даже несъществуваща. Мен ако питате – каквато и да е, силата на Пеевски съществува – убедих се в това и докато проучвах репортерските разследвания, които събрах в тази книга. Тази сила може да не е лично негова, утре може и да се даде на друг, но я има. Това е силата на лесните пари. Страхотната сила. Опасната сила, която гази закони, издига бандити, руши институции, разделя семейства, убива конкуренти, изпепелява съвести на политици. С две думи – силата на корупцията.

Цветан Василев – банкерът на политиците

КОЙ Е Цветан Василев? Габровец е, зодия лъв, роден на 12 август 1959 година. Добива популярност като председател на Надзорния съвет и мажоритарен акционер на Корпоративна търговска банка – прословутата КТБ, която, преди да фалира с огромен скандал, е четвърта по големина в България. Председател е и на Надзорния съвет на едно застрахователно дружество на име „Виктория“.

В класацията на списание „Форбс“ за 2012 година шефът на КТБ Цецо Василев, както повечето от познатите му го наричат, е вторият най-влиятелен българин след тогавашния премиер Бойко Борисов.

В автобиографията, публикувана на личния му сайт от него самия или от неговите пиари, е специално отбелязано, че чрез дъщерната си компания „Бромак телеком инвест“, в консорциум с руската инвестиционна банка VTB Capital, той притежава мажоритарния пакет – около 80% от VIVACOM, бившата Българска телекомуникационна компания. А също така, че е консултант на най-успешните инвестиционни проекти в България. И още, че като финансист е получил признание от авторитетни висши училища и икономически издания: носител е на почетното звание „Доктор хонорис кауза“ на Минно-геоложкия институт и на Почетния знак на Университета за национално и световно стопанство.

Започва висшето си образование в Полша, в град Лодз, където учи външна търговия, пише в автобиографията му. През 1985 година става магистър по международни икономически отношения на Софийския икономически университет. Научен сътрудник е, владее 4 чужди езика – английски, френски, полски и руски.

Паметна е за него 1992 година, когато основава две финансово-брокерски компании – „Бромак“ и „Фина-С“. След това се изявява като началник на Централна кооперативна банка и член на Съвета на директорите там.

Живописната му кариера в КТБ започва с началото на второто хилядолетие. Три години преди да стане председател на Надзорния ѝ съвет, е председател на Управителния съвет и изпълнителен директор. В своя сайт той изтъква, че като преуспял финансов шеф е подпомагал много пъти научни изследвания, спортни прояви, домове за сираци, болници и манастири, нуждаещи се от реставрация.

Жена му Антоанета е професор по световно стопанство и международни икономически отношения. До момента, в който решава да придружи мъжа си в изгнанието му, тя е декан на факултета по политика и икономика в университета, който му дава почетен знак.

Преди да изпадне в немилост пред политическите ментори на прокуратурата, Цветан Василев три пъти е обявяван за „Банкер на годината“ – 2003, 2008, 2013. Първия път редколегията на вестник „Банкеръ“ му връчва този приз заради проявен „динамичен банков мениджмънт“, втория път – за това, че „утвърждава българския капитал в банковата ни система“, третия път – заради „устойчивото присъствие на пазара“ на ръководената от него банка.

И така, до деня, в който гръмва новината, че КТБ фалира, Цветан Василев се радва на всеобщ респект и многобройни подмазвачи.

Банката е пирамида с връх, а върхът е нейният мажоритарен собственик Цветан Василев – обявява през лятото на 2015 година говорител на парламентарната анкетна комисия, сформирана по случая.

В доклада на тази комисия пише, че Василев е използвал КТБ като банкомат – и то личен, от който сам себе си е финансирал.

Доказахме, че всичко се е случвало пред погледа на БНБ и на ДАНС. Имало е индикации за фалита на КТБ, но те са ги проспали. Вина носят и трите одиторски фирми – заявява на брифинг депутатката от ГЕРБ Снежана Дукова.

Анкетната комисия докладва пред народните представители, че е открила две схеми, по които е източвана банката. В първата схема са свързани фирми. Сумите се прехвърлят между тях без всякакви обезпечения – днес се създава едно дружество, утре се препродава и така парите се връщат към мажоритарния собственик.

Втората схема функционира чрез лихвите, давани на известни публични личности – политици, журналисти, социолози, богати хора. Техните депозити са договаряни индивидуалнo с много висок лихвен процент. Имената на надарените не се съобщават.

В идните години много от тези имена излизат наяве – или по волята на прокуратурата, или против нейната воля, с усилията на разследващи журналисти като Николай Стайков. Това обаче не променя политическия пейзаж. Правителствата се сменят, но омертата по случая КТБ си остава.

Откъде са милионите на най-големия дарител

Депутатът, бизнесмен и за кратко председател на ДАНС Делян Пеевски се оказва сред най-големите дарители на институциите за борба с коронавируса, констатира Николай Стайков в статия, излязла в „Свободна Европа“ на 6 април 2020 година. Според тъй наречените Пеевски медии даренията на техния сайбия достигат 2 милиона лева в разгара на пандемията.

Какъв е произходът на богатството, от което са заделени? Стайков прави уговорката, че това е труден въпрос, тъй като голяма част от бизнеса на този многолик дарител е в офшорни зони – в данъчни убежища, които предлагат на клиентите си не само оптимизиране на налозите, но и укриване на самоличността.

Тогава?

Ники Стайков не е от журналистите, които питат, колкото да се покажат куражлии. Той търси отговор. Търси го компетентно и упорито. Не в регистрите на офшорките в Дубай, Лихтенщайн и на Карибските острови, до които няма достъп. А в историята на Делян – в приключенията му по пътя до забогатяването.

Известно е, че Делян Пеевски влиза в политиката през 2001 година като най-младия член на министерски кабинет и един от ръководителите на младежкото НДСВ.

Какво притежава той до този момент? Почти нищо.

Във връзка с името му, което тогава се знае само в кръга на приятели и роднини, Николай Стайков открива само една фирма. И една искова молба до съда във връзка с недвижим имот в столичния квартал „Изток“.

Фирмата се нарича „Българска консултантска компания“. За нея липсват сведения, освен едно – че е прехвърлена през 2001 г. на някой си Ангел Кръстев, 85-годишен. Фамилията на възрастния човек съвпада с тази на Ирена Кръстева, майката на Пеевски. Той вероятно е неин роднина, защото и тя самата по едно време му прехвърля свое имущество.

Исковата молба може да се види в сайта Биволъ, където е публикувана. Ищецът, отбелязан с инициалите А. В., описва в нея как Ирена Кръстева и нейният 20-годишен син са продали апартамент от 92 квадратни метра и са получили договорена за него сума от 70 хиляди германски марки на три части – дотук добре – обаче не се явили на уречената дата пред определен нотариус, за да го прехвърлят на купувача.

Съдът насрочва дело по тази молба за януари 2001 година. Но искът е оттеглен месец по-рано – апартаментът е прехвърлен на купувача, постигнато е извънсъдебно решение по проблема – и край.

Николай Стайков продължава до търси произхода на милионите, дарени от Пеевски на борците със заразната болест. Той проверява какво е заработил дарителят по времето, когато е едновременно студент по право, парламентарен секретар на Транспортното министерство и ръководител на борда на държавното пристанище „Варна“. Проверява също така с какви пари разполага той от 2005 година нататък, когато е последователно следовател, заместник-министър на бедствията и авариите и депутат.

В първата си имуществена декларация от 2007-а Пеевски, който тогава е 27-годишен, е вписал само 9239 лева на депозит и 44 405 лева кредит.

През 2009-а, вече като депутат, той декларира два апартамента и къща с двор, купени между 2002 и 2004 година. Цените са скромни и видимо непазарни. Единият от двата апартамента например се намира в елитния софийски квартал „Бъкстон“, огромен е – 262 квадратни метра, а е купен от 22-годишния по онова време Пеевски само за 50 хиляди лева.

До 2015 година той няма никакви декларирани участия във фирми. Майка му обаче, като шеф на Българския спортен тотализатор от 2001 година нататък, показва непренебрежима делова активност – над 10 придобивания на фирми – или лично, или от името на по-рано придобитите „Нова българска медийна група“ и „Балканска медийна компания“. С малки изключения всичките ѝ фирми са губещи, каквито са повечето български медии от началото на века.

„Нова българска медийна група“ се появява в съобщение на МВР през 2009 година, открива Ники. Тогава до неин скъп джип, паркиран пред декларирания от Пеевски дом в „Бъкстон“, избухва бомба. Терористът не е открит, неизвестни са и мотивите му.

А откъде са се взели парите, вложени в тази най-тиражна тогава българска медийна група?

Собственикът на фалиралата КТБ Цветан Василев твърди, че вестниците са негов проект, а майката на Пеевски е само изпълнител. Самата Ирена Кръстева обаче отрича.

След фалита на КТБ тя дава да се разбере, че Семейството е придобило първите си медии с кредит от тази банка, изплатен с цесия след затварянето ѝ.

Десетки вестници и сайтове, чиято редакционна политика съвпада с тази на госпожа Кръстева, се оказват финансирани и придобивани чрез други кухи фирми.

Доходите на заместник-министъра на бедствията и авариите Делян Пеевски, който управлява Държавния резерв, се свързват многозначително с най-големия скандал в управляващата тогава коалиция. През 2008 година изпълнителният директор на държавния тютюнев монополист „Булгартабак“ го обвинява в изнудване за 150 хиляди долара на месец и сочи покровителя му – шефа на следствието Ангел Александров, за негов съучастник. Корнелия Нинова пък, която тогава е заместник-министър на икономиката, замесва името му в лобиране за хазартен лиценз на фирма „Дилот“ за две лото игри. Принаденият към скандала проблем е, че „Дилот“ е с неясна офшорна собственост – на две офшорки от Бахамските и Британските Вирджински острови. След скандала премиерът Сергей Станишев сваля Пеевски от високия държавен пост „заради липса на морал“, но съдът го връща отново там.

Каквото и да е спечелил тази човек като заместник-министър и отговорник за Държавния резерв по-нататък, то не е отразено в Имотния регистър, нито в имуществените му декларации – отбелязва Ники Стайков.

Той обаче обръща внимание на едно негово изявление от времето на протестите срещу избирането му за шеф на ДАНС. Тогава Пеевски определя сам себе си „като успял човек“.

Кои ли успехи има предвид? Тези в бизнеса или тези в политиката?

Загадката е от 2013 година. През 2014-а става обществено достояние фактът, че депутатът Пеевски използва като свои над 100 имота на фирми, чиито крайни собственици са в офшорни зони и при това – забележете! – същите, чиято собственост е скандалната хазартна фирма „Дилот“.

Сред имотите са една бивша почивна станция на Полиграфическия комбинат в парк „Витоша“, една вила в Гърция и множество апартаменти в луксозни квартали на София.

Като преглежда имуществените декларации на Делян Пеевски от 2006 година нататък, Николай Стайков забелязва постепенно нарастване и на личните му доходи, и на участията му в български и чужди фирми. Наименованията на тези фирми, с изключение на медийните, които са на майка му, са съвсем непознати на широката публика. Някои се оказват регистрирани в Обединените арабски емирства, имената на директорите им са арабски и индийски.

Въпреки всичко журналистът смогва да извади интересни връзки от списъка им.

Дружеството „НСН инвестмънт“ например, което депутатът е декларирал през 2015 година, става съдружник в голямата търговска верига „Техномаркет“ и веднага след това продава своя дял на друга фирма, която от своя страна скоростно получава от държавната Българска банка за развитие внушителния кредит от 51 милиона евро.

Същото дружество на Пеевски, отбелязва Николай Стайков, е и за кратко акционер с 5% от „Булгартабак“ – отново фирма с неизвестен краен собственик някъде из Лихтенщайн. Някои журналисти свързват името на Делян Пеевски с доста по-голяма група от бизнеси. Но Николай не намира документалното основание за твърденията им. Той вижда „истинския печеливш бизнес на този човек позициониран някъде между губещия медиен сектор, медийните услуги за властта и осигурените с нейното благоволение предприятия, в които е вложен публичен ресурс“.

В статията му, озаглавена „Откъде са парите на най-големия дарител“, липсва изразът „политическа корупция“. Общите фрази не са в неговия стил. Той продължава да рови в архивите на фалиралата КТБ, за да търси там късчета истина.

Това не е ли маниакално? Или дори малко налудничаво? Не. Рационално е и е логично.

Защото банкерът изгнаник Цветан Василев продължава да твърди пред журналисти, че виновни за фалита на КТБ са Пеевски и „контролираната от него прокуратура“. А сякаш в потвърждение на думите му тази същата прокуратура цели седем години не намира процесуален начин да го разпита.

Моделът КТБ

СЛЕД 2009 ГОДИНА в България няма просто корупция, в България има мафия на власт, която се опитва да контролира всичко и да печели от всичко.

Това са думи на банкера изгнаник Цветан Василев. Казани са и са записани в края на август 2016 година в Белград, където той е интервюиран от журналисти, заели се целенасочено да проследят хрониката на Корпоративна търговска банка от създаването ѝ до края.

Смешно е да се говори, че едрият бизнес е дистанциран от политиците в България. Тук едрият бизнес винаги е бил със силните на деня, защото те налагат условията. Особено пък след 2009 година! Дотогава пазарът все пак растеше и имаше бизнес, индуциран от него. След това бизнесът беше поставен в изключителна зависимост от държавата. Това увеличи апетита на тия, които я представляват. Ако някой твърди, че е правил едър бизнес в България, без да му се е налагало да им се отчита по някакъв начин, нека седне на детектора на лъжата. Българският политически елит изисква от бизнеса да го корумпира, в противен случай мобилизира срещу него лостовете на държавната машина – казва още Василев в това интервю.

То е част от паметно журналистическо разследване, което продължава две години по проект, наречен KTBfiles, и включва над 250 срещи с различни източници на информация, близо 30 000 страници анализирани документи – доклади, договори, списъци, регистри, отчети, над 1000 телефонни обаждания и десетки писма с искания за достъп до обществена информация. Разкритията, направени в хода на това разследване, са отразени в тематичния сайт www.ktbfiles.com и в една книга от 440 страници със символичното заглавие „Държавата КТБ“.

Авторът на книгата Зорница Маркова и съавторите ѝ Николай Стоянов, Татяна Пунчева-Василева, Росен Босев, Илин Станев, Ани Коджаиванова, Десислава Лещарска и Олга Димитрова разказват на достъпен език историята на най-големия банков фалит в България и обясняват как функционира „захванатата държава“. Някои от оценките им са дискусионни – така е. Но на фактите, които те изнасят, можем да се доверим, без да се колебаем – те са проверени и подредени с участието на повече от 30 души – репортери, редактори, адвокати и създатели на интернет изданието. Трудът на всеки от тези журналисти определено заслужава признание. Защото изисква компетентност и храброст, а резултатът от него е едно писмено доказателство за дълбоката корупционна обвързаност на политици, институции и медии – доказателство, което би могло да послужи в процеса на освобождението от нея.

Фактологията, събрана с журналистически средства, очертава порочния олигархичен модел, изграждан в страната години наред.

Ето как е представен този модел в резюме.

„Честните интереси на група хора се съюзяват и за тяхното задоволяване се използва обществен ресурс. За целта трябва да бъдат завладени всички механизми, с които в една демократична държава би трябвало да се противодейства на неспазването на правилата.

Постепенно лошите успяват. Това включва безскрупулен контрол над медийната среда, над правосъдната система, над службите за сигурност, регулаторните органи и цели институции, както и използването им като средство за натиск, изнудване и правене на пари.

Моделът е свързан с една банка, която в началото е малка и невзрачна, но постепенно започва да расте, да привлича политическа подкрепа и държавен ресурс, благодарение на който расте още повече.

В основата на модела стои един банкер (Цветан Василев) и една хибридна фигура, кръстоска между политик, магистрат, собственик на бизнес, медиен магнат (Делян Пеевски). И двамата са проводник на скрит политически интерес. Едната съставна част на този тандем осигурява финансирането и има задачата да увеличава спираловидно бизнеса, другата част осигурява държавната му подкрепа. В резултат всички посветени се възползват от модела КТБ.

Моделът не се свежда само до дейността на банката. С нейния ресурс се придобиват активи извън законите и правилата.

Регулаторните органи си затварят очите за тях. Партийни фигури прокарват лобистки закони или опъват политически чадър. Държавни структури пренасочват ресурс за придобиването на още ресурс и влияние. Колелото се върти постоянно. Механизмите на корупцията са различни – финансови стимули, натиск с компромати, заплахи със съдебни дела от страна на служби и прокуратура.

Моделът се заражда в първите години на банката – след 2000 година, когато се оформят първите му политически приятелства, и достига върховата си точка по време на правителството на Пламен Орешарски, наричано още Правителството на КТБ. През годините моделът се разгръща с подкрепата на няколко поредни управления1. В основата му са Пеевски и Василев, но около тях кръжат различни ключови фигури според силните на деня. При смяна на властта тандемът сменя партньорите си, но запазва механизмите.

През 2014 година този модел се разклати. Техническата причина беше разделянето на двете му носещи части: банкер и политик-инвеститор-собственик.

Тандемът се разпадна, след като едната му половина нападна другата, разоръжи я, постави я в изолация и превзе голяма част от съвместно придобитите активи. Събори и банката.

Всичко това се случи пред широко отворените очи на регулаторите, държавното управление и правораздаването. Дори частично с тяхно участие.

Като резултат механизмите на този модел не бяха унищожени, а само преминаха от една форма в друга и от едни ръце в други ръце.

Моделът продължи да съществува, но част от играчите бяха сменени. Делян Пеевски продължи да е депутат. А Цветан Василев избяга в Белград, за да избегне арест и чака екстрадиция, за да се яви на съд по обвинение, че е ръководил организирана престъпна група.“

Край на цитата.

По-нататък разследването по проекта KTBfiles разкрива и представя хронологично развитието на модела КТБ – без да спестява свързаните с него факти, имена и събития.

Вижте и чуйте.

Първите години на КТБ съвпадат с началото на мандата на царската партия. Тогава Цветан Василев се запознава с Делян Пеевски. Първата им среща е по повод трудната приватизация на „Инкомс телеком холдинг“, който в крайна сметка е купен от българина с австрийско гражданство Петър Танков. Именно Танков запознава банковия шеф с младия парламентарен секретар в Министерството на транспорта и съобщенията, през когото трябва да мине сделката за раздържавяването на „Инкомс“. Тримата обсъждат идеята тя да бъде финансирана от КТБ, но банката е малка тогава, през 2001 – 2003-та, и се нуждае от политическа протекция.

Това е първият, но не и последният делови разговор на Василев с Пеевски, който има сериозни практически последствия.

Запознахме се случайно… Малко по малко той започна да навлиза в моя бизнес живот – ще каже по-късно банкерът в интервюто за KTBfiles. – На определени етапи той е бил полезен, помагал ми е на моменти. Бил ми е полезен по много линии. Той е един доста енергичен и активен човек. През 2003-та и 2004-та по някакъв начин пристана на Доган, беше в някаква степен брокерът между мен и ДПС. Това ми е давало комфорт в отношенията с ДПС, защото е известна ролята на турската партия като корпорация.

В книгата „Държавата КТБ“ са описани и първите политически протекции за „доста енергичния и активен човек“.

Зорница Маркова и нейните съавтори ги разпознават по няколко имотни сделки. Една от тях е за известната столична зала „Универсиада“, която е придобита тайно от семейството на Пеевски с пари от КТБ.

Под властта на Тройната коалиция – между 2005 и 2009 година КТБ от маргинален играч на банковия пазар израства до финансов фактор, съчетан с интересите на влиятелни политически кръгове, в които започват да се концентрират парите на държавните предприятия. Към края на правителството на Сергей Станишев 35% от свободните средства на големите държавни фирми в различни сектори са в нея. Но това е само началото. По-нататък, по времето на ГЕРБ, Корпоративната банка направо „захваща“ държавата.

Преувеличена ли е тази констатация?

Може би, но е безспорен факт, че във второто десетилетие на века тази банка, в разрез с всички банкови закони, дава кредити на свързани лица или на самата себе си – и придобива фирма след фирма. Някои от тези фирми се заиграват на терена на обществените поръчки и бият всички възможни конкуренти.

Проверете разпределението на обществените поръчки и ще видите, че ги изпълняват едни и същи дружества – „Главболгарстрой“, „Трейс“, „Агромах“, ПСТ, „Хидрострой“. Вижте и някои сателити около Пеевски като „Техноекспортстрой“, чиято приватизация финансирахме ние – съветва Василев.

Като казва „ние“, той разбира себе си и КТБ.

Проверките, за които подсеща бившият шеф на КТБ, не са трудни за правене – още повече че резултатите им са донякъде обществена тайна. Нужен е обаче някой, който да се осмели да ги направи.

Такъв смелчак не се намира в компетентните институции.

Но проверките са направени въпреки всичко. Защото има журналисти.

РАЗСЛЕДВАЩИТЕ журналисти правят извода, че възходът и падението на финансовата институция, която първо е славословена, а после е стигматизирана, става – без съмнение – с политическа и парична подкрепа от държавата. Без да се облегне на широкото рамо на държавата, няма как някой да стане основен купувач на пазар, на който всички други са продавачи.

Факт е, че докато приключи с изявите си първото правителство на Борисов, групата, която е захванала държавата, вече е собственик на „Булгартабак“, БТК, „Техномаркет“, Русенската корабостроителница, завода за климатици „Рубин“, машиностроителното предприятие „Дунарит“ и всевъзможни други недвижими имоти и активи.

Случва се и още нещо много съществено – зародилата се по времето на Тройната коалиция медийна империя на Пеевски, финансирана от КТБ, непрестанно крепне и расте.

„Демокрацията в една държава се измерва със свободата на словото, пише Зорница Маркова. – А този, който контролира потока информация, владее и държавата. Затова една от първите стъпки в развитието на модела КТБ е осигуряването на контрол върху медиите – пряко, чрез собственост, или косвено, чрез оплитането им във финансова зависимост.“

Разследващите журналисти от KTBfiles споделят мнението, че банкерът Василев финансира изкупуването на медиите, а контролът е при Пеевски. Това обяснява защо, след грозната раздяла между бившите партньори, медийната група на КТБ продължава да функционира като група на Пеевски.

Факт – през 2014 година Пеевски нарича вестниците „Мо- нитор“ и „Телеграф“ „моите медии“, а година по-късно майка му прехвърля на негово име 50% от собствеността.

А „24 часа“ и „Труд“?

В момента не знам какво точно е разпределението, но там реалната собственост е на Пеевски и „Винпром Пещера“ – казва шефът на КТБ, когато е вече беглец.

Сигурен ли е? Да. Той пояснява:

За своя дял Пеевски взе пари от банката, а пещерняците са си платили своя дял…

А кой е в „Стандарт“?

Пеевски, кой…

Кой беше в „Преса“?

Пак пещерняците и Пеевски.

„Уикенд“?

Пеевски, Сталийски и Мартин Радославов – категоричен е Василев. Той е бил в кухнята, в която е сготвена четвъртата власт.

Завладяването на медиите не спира до изкупуването на вестници. То продължава с придобиването на телевизии, на онлайн издания, на целия процес по дигитализацията, на всички големи разпространителски фирми на печатни издания, както и на масите за продажба в страната.

Продължавайки разследването, журналистите откриват доста доказателства, че още в първия от трите премиерски мандата на Бойко Борисов (2009 – 2020) групата около КТБ успява да овладее почти всички ключови постове в съдебната система. Те цитират Борисов, който се възхищава на Ахмед Доган – как пръв бил осъзнал, че „управлява онзи, който контролира медиите и съда“. Нарочно или случайно, Борисов пропуска да спомене за контрола на прокуратурата.

А той е ключов, мен ако питате. Защо така мисля?

Защото прокуратурата практически е пощенска кутия, в която се пускат сигнали за всякакви престъпления. Някои от тях могат да бъдат извадени и размахани, а други да си останат на дъното уж незабелязани… И в крайна сметка няма осъден, ако няма обвинен. Пък ако е калпаво повдигнатото обвинение, оправдателната присъда е предизвестена.

За партньорите Василев и Пеевски инвестицията в контрола над прокуратурата – и оттам над съда – е особено важна. Тя гарантира безнаказаност за сторените от тях правонарушения, а от друга страна – дава възможност за натиск над противниците в политиката и над конкурентите в бизнеса.

Пеевски беше сложил ръка на почти всичко. Накадрува се в съдебната система, в ДАНС, в прокуратурата. С ужас чух, че аз съм бил наредил на постовете им всички съдии и прокурори – а нито един не познавам от тях. Очевидно Пеевски добре си е свършил работата, аз явно този момент съм го проспал – разправя Василев.

Той, разбира се, на едро пледира, че е абсолютно невинен за всичко. Но за добре свършената кадрова работа в прокуратурата, изглежда, е прав. Това си проличава и през зимата на 2014 година, когато Николай Стайков и други активисти от Протестна мрежа подават до главния прокурор Цацаров сигнал за деянията на групата около затворената банка. В този сигнал – обърнете внимание – Цветан Василев е посочен като обект за проверка заедно с Делян Пеевски и майка му Ирена, но прокурорите се задействат само срещу банкера.

Показателно е и друго, което разследващите журналисти от Антикорупционния фонд и вестник „Капитал“ откриват и оповестяват. То е, че името на Делян Пеевски, както и инициалите ДП и ДП1 се срещат на доста места в документацията по делото, образувано за фалита на КТБ. И тези инициали не са паднали от небето върху хартията – те са изписани във връзка със заеми от 575 милиона лева и 20 сериозни български фирми. Две от въпросните фирми са сред подизпълнителите на консорциума за газопреносния проект „Южен поток“, където обществените поръчки са за стотици милиони левове.

Делян Пеевски и дума не обелва относно тези журналистически разследвания. А прокуратурата дълго отказва да го разпита по съответния ред. Главният прокурор Гешев неведнъж дава да се разбере, че неговата роля в групата около КТБ не му е интересна.

Къде е ДП?

В ТОВА изложение го няма и Путин, няма го и Обама, няма ги и много други хора.

С тези думи през лятото на 2017 година Иван Гешев – прокурорът, който наблюдава разследването за източването на КТБ, обяснява отсъствието на депутата Делян Пеевски от прокурорския списък на хората, съпричастни към фалита на банката.

Този списък включва 18 души и всички те според прокуратурата съставляват организирана престъпна група, ръководена от Цветан Василев. Сред тях са банкери на ръководни постове във фалиралата финансова институция, одитори, които са заверявали отчетите им, и надзорници от БНБ – Българската народна банка.

На нито един етап от воденото следствие, което се следи от медиите с интерес, не става дума за търсене на отговорност от политици или държавници за корупция или за търговия с влияние. Забележимото присъствие на Пеевски в тесния кръг около мажоритарния собственик на банката е демонстративно загърбено от разследващите.

В хода на разследването не сме установили някакви неща, които да са свързани с господин Пеевски – отсича Гешев.

В недвусмислена статия, озаглавена „ДП защо не го търсиш“, Николай Стайков и Зорница Маркова припомнят една проверка от 2009 година, в която прокурор на име Ангел Илиев установява, че Пеевски и майка му са придобили част от медиите си с кредити от КТБ. Авторите направо повдигат въпроса – забравил ли е Гешев за тази проверка на своя колега?

Кой беше Ангел Илиев? – отвръща им той. Ще рече, че е забравил този колега, нищо че телевизиите са го показвали често. Тъй ли? А забравил ли е казаното от самия Пеевски през октомври 2017-а пред издавания от самия него вестник „Телеграф“? А то е, че въпросните кредити на семейството му към КТБ са напълно погасени.

Не дължим нито стотинка – казва Пеевски – и това може лесно да бъде проверено.

Може, разбира се. Има десетки писма, записки и други видове книжа, които удостоверяват финансирането на властния депутат и майка му от скандалната Корпоративна банка. Но изглежда, че прокурорите, които търсят причината за фалита ѝ, не са си губили времето да ги четат. В противен случай щяха да знаят, че в тях нееднократно се споменава за задълженията на – цитирам – „фирмите на семейството“, „фирмите на фамилията“ или „фирмите на ДП“.

Това обстоятелство става публично известно благодарение на разследването на Николай и Зорница, публикувано във вестник „Капитал“.

Двамата журналисти предоставят на вниманието на читателите една резолюция на Цветан Василев, адресирана до главния му счетоводител Бисер Лазов – същия, който от негова „дясна ръка“ се превръща в „основен свидетел срещу него“. Резолюцията гласи: „За Бисер Лазов: Виж и Пеевски (нали ще партнира) и можем да участваме. Онзи ще му дадем някой топгън!“.

Тук става въпрос за оферта, отправена през 2011 година към банкера – да участва в проект за удълбочаване на пристанището „Мидия порт“ в румънския град Констанца. Резолюцията е надписана с големи букви и две удивителни: ОТ ВАСИЛЕВ!!

Инициалите ДП присъстват и във всекидневните справки, изготвяни от банковата чиновничка Венета Николова – дългогодишна служителка на Василев, която също става свидетелка по делото КТБ. На различни таблици с активите и пасивите на банката се вижда, че през пролетта на 2014 година парите, дадени на Делян Пеевски под една или друга форма, възлизат на около 575 милиона лева. Към въпросните справки са приложени и други резолюции към Лазов: „ДП защо не го търсиш. Кога ще разпределят табака“.

И още: „Приключвай ТЦ-ИМЕ и кредитите за ДП“.

Като основен прокурорски свидетел Лазов разказва, че всеки ден давал на Василев справка за активите и пасивите на банката. Сумата от 575 милиона лева е написана в една от тези справки – срещу инициалите ДП1. Показателно е, че Лазов, който е подлаган на множество разпити, нито веднъж не е попитан кой стои зад тези инициали, посочват разследващите журналисти.

Те вадят и друг документ, от който става ясно, че Пеевски е летял с частния самолет на Василев. Това е справка от 2015 година, изготвена от финансовото разузнаване по разпореждане на прокуратурата.

По това време разследването за фалита на КТБ е далеч от финалната права.

То ще приключи две години по-късно.

С 210 000 страници, с 1360 тома, с над 400 разпитани лица. С 18 обвинени за злоупотреби с милиарди.

И с много липсващи имена.

Добре че е журналистът Николай Стайков, за да напише в документална поредица по-важните от тях.

Сред откритите от него документални доказателства има един имейл до Георги Зяпков, някогашен шеф на кредитирането в КТБ, а после подсъдим по делото за източване на банката. Той се отнася за „местната подсъдност на групата на ДП“ – кои съдилища би следвало да решат споровете по събирането на дълговете ѝ.

Изскачането на инициалите ДП от архивите на КТБ е проблем за държавното обвинение. То събаря неговата теза, че човекът, отбелязан с тях, трябва да остане извън съдебното следствие.

Но този проблем не е нов.

Той се появява за пръв път в един случай с тефтерче, което принадлежи на бившия шеф на комисията за конфликт на интереси Филип Златанов – едно тефтерче, в което той си записвал поръчки, давани му от премиера ББ, от вицепремиера ЦЦ и от други политически началници – кой „да се удари“ и кой „да се оправи“. И от това тефтерче изскочиха инициалите ДП, създавайки проблем. Обаче проблемът тогава беше решен. На два пъти, по два оригинални начина. Как? На първо време буквите Д и П бяха преправени на цифрата 10. А по-късно самото тефтерче изчезна от колата на разсеян съдебен експерт – откраднато му било от неизвестен крадец.

Осемте джуджета

ДАЛИ В БЪЛГАРИЯ с пари може да се влияе върху прокуратурата – така че някои разследвания да бъдат ускорявани, а други спирани? Може ли с участието на бивши и действащи магистрати да се завземат бизнеси от клиенти на правосъдието и да се крадат веществени доказателства по дела?

Ако се съди по едно разследване на Антикорупционния фонд, показано в петсериен филм, отговорът е „да“.

Видеоразказът за правници с прякори, бизнес за милиони и един багажник злато е удивителен!

Не затова, защото има приказно заглавие – „Осемте джуджета“, а пък Снежанка в него няма. Удивителен е затова, защото от него разбираме, че „захваната държава“ не е термин в разследващата журналистика, а е горчива действителност в пародийната борба с корупцията.

ДЕЙСТВИЕТО се развива на три места: в „Изамет“ – най-голямото предприятие за производство на асансьори в България, в специализираното следствие и в една кръчма с табела „Осемте джуджета“.

Всичко започва от един семеен скандал, свързан с предприятието, което се ръководи от баща и син Златанови – Илия и Явор. Между двамата избухва кавга за активите. В нея срещу бащата застават и синът, и дъщерята, и майка им.

Ядосан и обиден, Илия Златанов започва да подава в институциите сигнали срещу децата и съпругата си – че вършат престъпления – че се занимават с изнудване, укриване на данъци, фалшификации на документи, присвоявания.

Институциите, както е обичайно, не реагират.

Помолих НАП още през 2017 година да направи ревизия, но оттам ми отговориха, че нямат ресурс – разказва пред камерата на Антикорупционния фонд Златанов-старши. Освен управител, той е и мажоритарен собственик на предприятието – група фабрики с над 20 милиона лева годишен оборот.

Докато Златанов-старши е зад граница, Златанов-младши влиза в цеховете на „Изамет“ в Дупница. Придружаван е от частен съдебен изпълнител и от полицаи, на които преди това е представил документи, че всичко налично в завода е прехвърлено на нова фирма – „К Корекшън“. Производството е прекратено.

Така през юни 2019 година излиза, че баща му губи битката за имуществото.

След като не можах да вляза в заводските цехове – споделя пред камера губещият – загубих моите връзки с клиенти, които уж ми съчувстваха. Но имам приятели, с които често се виждаме. Те ме посъветваха да потърся помощ от един човек, който е решителен, сериозен, малко скъпчия, но ще реши проблемите. Така да е, рекох. Един приятел ме заведе в ресторант „Осемте джуджета“ на улица „Шандор Петьофи“ в София. Влязохме в нещо средно между кабинет и селска кръчма, отрупано с кутии пури. Пълни, празни и полупразни кутии… Запознаха ме с един мъж – Петьо Петров…

По-късно злополучният производител на асансьори разбира, че този Петьо Петров не е просто адвокат от видинската колегия, за какъвто му е представен, а е бившият шеф на столичното следствие Петьо Еврото. Прякорът му е познат от пресата – чел е за гафове, свързани с него – като например този по делото срещу бившия военен министър Николай Цонев и съдията Петър Сантиров, които са обвинени в корупция. Три съдебни инстанции стигат до заключението, че подсъдимите са невинни, а единственото престъпление в случая е „провокация към подкуп“ и то е извършено от следователя Петьо Петров – Еврото, който е главен свидетел по делото. Въпреки това срещу него не е образувано нито наказателно, нито дисциплинарно производство.

Петьо Петров не отговаря нито веднъж, когато от Антикорупционния фонд му звънят за коментар.

Но с това той не успява да попречи на излъчването на филма за чудната кръчма „Осемте джуджета“.

В ПЪРВИЯ епизод на филма Илия Златанов разказва подробно какво му се е случило „при джуджетата“.

Изложих пред Петьо Петров проблемите си. Той каза:

„Истината ще възтържествува. Не се безпокойте, приятелю. Идват много хора и съм помогнал на всички“.

Бившият следовател удържа на думата си. С помощта на прокуратурата.

След срещата с него, на 3 юли Златанов-баща подава пореден сигнал за изнудване. Но този път, за разлика от предишните – гледай ти чудо! – прокурорите му реагират. Реагират, и то моментално! Още на идния ден го призовават на разпит.

И чудесата с него не свършват дотук.

Само 13 дни след като е разпитан, специализираната прокуратура информира всички медии, че срещу неговите опоненти са повдигнати обвинения – за изнудване, за длъжностни присвоявания, за неизгодни сделки и за пране на пари. Разследването вече е напреднало. От трезори на жена му, на сина му и на дъщеря му са иззети при обиск 565 000 евро и 35 килограма злато за над 4 милиона лева.

Смайващо! Всичките тези процесуални действия се извършват за не повече от две седмици.

Но услугата с прокурорската помощ не е безплатна. Ден преди обиските в неговото семейство Илия Златанов подписва запис на заповед за близо 3 милиона лева. В него пише, че тия пари се дължат на Любена Петрова – съпругата на Петьо Еврото. Падежът е след седмици. Те се изнизват бързо. Веднага след това е изваден изпълнителен лист и… цялото имущество на Златанов е запорирано.

И Любена е от познатите медийни герои, отбелязват от Антикорупционния фонд. Тя е видна организаторка на манифестациите в подкрепа на тогавашния главен прокурор Сотир Цацаров от юли 2015 година, когато политическите му зависимости стават явни и Съдебната палата е озарена през нощта от светещ надпис с искане на оставката му. Бракът ѝ с Петьо е сключен известно време след това.

Златанов-баща споделя силните си впечатления от бита на съпрузите.

Те карат коли за поне 200 000 лева! Имат един джип… една патрулна кола с полицаи го следва… Двама униформени полицаи пътуват с него.

Петьо и жена му обещали да му върнат парите в Швейцария – да се смее ли човек, или да плаче… Уверили го, че само от половината от записа на заповед ще му стигнат да плати адвокатските им хонорари.

С Любена той се договаря и за златото, иззето от сина му и жена му:

Тя ме повика и заговори, че са напът да намерят нужните документи за произход на иззетото злато. Ако сте съгласен, вика, ще ви го върнем и пак ще делим 50:50. Рекох си: по- добре врабче в ръката, отколкото щъркел в небето. Това беше устна договорка…

Изглежда, че възрастният човек е неспокоен, защото прави няколко неуспешни опита да разговаря за тази договорка и с Петьо Петров.

Все ми казваха, че са много заети с избора на Гешев за главен прокурор. Че те организирали протестите в подкрепа на Гешев. И когато бъде избран, всичко ще си дойде на мястото. Дългоочакваният му разговор с Петьо Петров е втрещяващ.

Той го е запомнил така:

Имаше уиски, беше късно следобед. Той каза, че трябва да му прехвърля всичко. Няма да ти казвам какво ще правим, вика, но Пеевски иска да развиваш бизнеса и след това, ако ти струва два и половина милиона лева оценката, той ще ти даде триста хиляди отгоре. Защото иска да участва в подмяната на старите асансьори в България, за което се чакали от Европейския съюз 4 милиарда евро… Аз казах: „О’кей. Тъкмо ще се стабилизира фирмата. Аз ще направя 75 години, вече съм на 73…“.

В това време заводите на „Изамет“ в Дупница и Нови Искър са поставени под охрана от „Делта гард“ – охранителна фирма със съмнителна слава. Златанов-баща без разрешение от „Осемте джуджета“ не е пускан да влиза там. Неусетно той се оказва придружаван винаги и навсякъде от охранители, които не е пожелал.

Силно озадачен е отначало. Но постепенно ситуацията започва да му се изяснява – тя е опасна, меко казано.

На 30 януари бях извикан и Петров ми заяви, че ме вижда за последен път. Беше ядосан. Ако не му прехвърля всичко, ще ме вкара в затвора. Синът ми е там и няма да излиза. Попитах:

„Добре, какво става?“. Казва: „Не бе, ще ти платим. Дори и на сина ти ще дадем малко пари“. Казах: „Ще видим“…

На 20 март е привикан отново в „Осемте джуджетата“ и там вече е съвсем сащисан. Дребничкият на ръст Петьо е страховит.

Каза ми: „Отивате в три часа в Правителствена болница! Синът ти е трети ден там на хемодиализа, получава пристъпи. Отивате там и подписвате – знаеш какво, иначе ти си в затвора, а той ще умре!“. Това Петър Петров ми го заяви в прав текст. Казвам: „Какво става?“, а той отговаря: „Никакво какво става! С Черепа се справихме, вие ще изчезнете като песъчинки в пустинята!“.

Илия Златанов е корав мъж или поне така мислят доста хора, които го познават от силните му години. Но се огъва пред това изнудване. Размекват го и бащините чувства.

Отивам аз в Правителствената болница… – спомня си той. – Към 5 часа следобед ме вкарват в един лекарски кабинет, при една купчина с протоколи и документи. Питат ме дали ще подпиша. Викам: „Дайте да видя протокола. Дайте екземпляри от документите за мен, за да си ги огледам, ако трябва, да поправя нещо по тях“. Те казват: „После, че сега нямаме време“. Питат ме застрашително: „Господин Златанов, ще подпишете ли?!“. Аз мълча. Адвокатката ми казва: „Синът ти още не е качен на хемодиализа. Има гърчове, ще помислиш ли?“. Казах им: „Дайте да подпиша, за да се направи хемодиализата на сина, а после ще се борим“.

ВТОРИЯТ епизод на филма „Осемте джуджета“ следва друга сюжетна линия – успоредна на агресивното настъпване към бизнеса на Златанови. И стига до присвояването на ценностите, иззети като веществени доказателства по фамозното разследване.

Какво се случва със златото за милиони, намерено при обиск в четири трезора – три на Явор Златанов и един на майка му? Без документи за произход то няма как да бъде върнато на собственика. Но ето че такива се намират – няколко фактури на името на Илия Златанов, от които излиза, че жълтиците са купени от австрийски дилър във Виена преди шест години. Възрастният Златанов е осенен от закъсняло прозрение:

Прокуратурата си има механизъм за съставяне на фалшиви документи! Откъде на мое име намериха фактури, че съм купил злато от австрийски дилър, като нищо такова не съм купувал? Те си ги фабрикуват – горещи се той пред камерата на Антикорупционния фонд.

От когото и да са изфабрикувани, въпросните фактури са представени в специализираната прокуратура заедно с молба златото да бъде върнато на Златанов-баща. Без значение, че е иззето от сина му и от жена му. Молбата е изпълнена с познатата му вече невиждана и нечувана прокурорска експедитивност. Той е поканен скоро да си вземе съкровището от спецпрокуратурата. Връща се към спомена:

Златото беше в два кашона. Показаха ми описите. Липсваха 52 монети… Казаха ми да подпиша протоколите, а за липсващите монети казаха, че ще ги изнесат от трезора… В една количка дежурният прокурор ги качи.. Слязох с пътническия асансьор, а той слезе с другия. Излязохме на двора.

На събитието пристига и Любена Петрова – нали уговорката е да поделят по братски съкровищата.

Любена влезе с джипа като у тях си в заградения двор. Качихме в колата ѝ двете кашончета… След това Любена спря да си вдига телефона.

От прокуратурата отказват да коментират разказаното от бившия собственик на „Изамет“. Така то остава непотвърдено, но и неотречено.

Защо разследващите репортери го смятат за вярно? Защото разполагат с протоколите за връщането на златните веществени доказателства, както и с разпечатки на есемесите и телефонните разговори на Златанов, които съвпадат с неговия разказ.

А неговите патила продължават.

Извикаха ме на 7 април. Започнаха да ме обиждат: какъв измамник съм бил, какъв некоректен човек съм бил. Викам: „Любена, нали трябваше златото да мина да го взема? Вие ми дадохте само една монета!“. „Еее – вика тя – нали знаеш, че от тези пари трябва да дадем на Пълното момче, трябва да дадем на момчето с каскета, трябва да дадем на Франтишек и каквото остане – ще го делим“.

Пълното момче – това е един от прякорите на Делян Пеевски. Той в кратката си кариера на следовател е бил подчинен на Петьо Еврото – и може би това обяснява липсата на респект в интимното говорене на Любена по негов адрес.

Момчето с каскета – така пък някои наричат главния прокурор Иван Гешев, наследника на Цацаров, който през зимата често е показван по телевизията с каскет на главата.

Франтишек може би е Димитър Франтишек Петров – ръководител на специализираната прокуратура по времето на описваните събития.

Разбрах, че няма нищо да получа – заключава злополучният бивш асансьорен производител. – Викам: „Нали щяхме да подпишем протокол?“. А те ми викат: „Какъв протокол бе, един пистолет и да бъдеш благодарен, че си жив!“.

Като филмов герой Златанов-старши е трагичен. Въздиша:

Всичко, което е мое, е вече тяхно. И не съм благодарен, че съм жив.

Договорите за продажба на дяловете на Илия Златанов във фирмата майка „Изамет“ на фирмата „К. Корекшън“ срещу 3000 лева са вече подписани. Новият собственик подава няколко пъти заявления те да бъдат отразени в Търговския регистър, но му ги връщат поради неизправности. По тази причина Илия Златанов продължава формално да бъде собственик и управител. Въпреки това негови представители не се допускат в заводите – пъдят ги гардовете от „Делта Гард“. Те пъдят и данъчните, и инспекторите по труда, и частния съдебен изпълнител, на когото е отказано съдействие и от полицията. Новият собственик на асансьорните заводи е боксьор, казва се Кристиан Христов. Неоткриваем е за журналистите, но от неговите профили във Фейсбук се вижда, че се е състезавал в турнири от името на спортен клуб „Уинър“. Клубът е собственост на Любена Петрова.

ИЗВЪНРЕДНО любопитен е и епизодът с връщането на парите, които са иззети при бързите обиски в чудатото досъдебно производство.

В него играе роля Димитър Ламбовски – бивш депутат от НДСВ, когото мълвата свързва упорито със силовата групировка СИК в нейните най-бурни години. Чуйте неговия монолог, произнесен в третата част на „Осемте джуджета“.

Това, което се случи с мен, е, че в началото на март в офиса ми дойде един мой добър познат. Той ми каза, че Димитър Франтишек, който тогава беше шеф на специализираната прокуратура, е помолил да се срещна с един човек на едно място и там ще разбера за какво става въпрос. Закара ме на улица „Шандор Петьофи“ в ресторант „Осемте джуджета“ и ме остави там. От ресторанта ме пое един господин с много силно телосложение, висок. Доколкото си спомням, се казваше Божо, защото си спомних, че навремето беше охрана на господин Милчо Бонев – Бай Миле. Въпросният господин ме покани в ресторанта, където седеше господин Петър Петров, с когото тогава се запознах. После разбрах, че бил известен като Петьо Еврото, че бил началник в Софийска следствена служба… Както и да е… Имаше още един господин с много силно телосложение – може би над 110 килограма, който се представи като Иван. Бях поканен да седна на маса – с тримата господа и аз. След което ми беше казано, че това става със знанието на господин Франтишек, а също така, че и господин Гешев е информиран за това. Беше ми казано, че тъй като имам легален бизнес и доходи, които са абсолютно законни, трябва да отида и да се подпиша, за да получа пари, които са веществено доказателство по наказателно дело.

Въпросните пари са 550 000 евро – иззети са от сейф на съпругата на Илия Златанов в хода на скоростно образуваното по негов сигнал наказателно производство.

Бях еднозначно заплашен – продължава Димитър Ламбовски. – Разтълкувах като силна заплаха за мен и за семейството ми думите, че ако не направя това, което се иска от мен, ще има съответните последствия… Явно имаше информация за мен, защото ми се спомена казусът от 2015 година, когато на моя автомобил беше закачена за предупреждение ръчна граната. Това с гранатата стана след сигнал за пране на пари, който пуснах към министър-председателя Бойко Борисов. Вследствие на това бях около една година с охрана от прокуратурата. Както и да е… Разбрах, че имат тотална информация за мен. Бяха извадили данъчните ми декларации, незнайно как, от НАП, където съм декларирал големи суми. Всички тези данъчни декларации ми бяха показани. С основание се изплаших. След това си тръгнах. Беше ми казано, че ще се свържат с мен, за да дойда пак в ресторант „Осемте джуджета“ и да подпиша пълномощно на адвокатка, която те ще ми посочат. Така и стана. Същият мой познат на 11 март дойде пак в моя офис, пак ме взе и пак ме остави в ресторанта „Осемте джуджета“, където хората бяха в същия състав. Но пристигна и адвокатка, която беше подготвила пълномощно и документ, който трябваше да разпиша – че съм предоставил на отговорно пазене 650 000 евро на господин Явор Златанов, когото не познавам и никога не съм виждал. Подписах и си тръгнах. Втория път не съм стоял повече от 15 минути.

Има нещо още по-странно от това, че странният Ламбовски е подписал странния „договор за отговорно пазене на финансови средства“. То е, че впоследствие един прокурор се позовава официално на него и издава постановление, с което връща тези 550 000 евро, които са намерени в сейф на Юлия Златанова, не на самата нея – забележете! – а на някакъв бивш депутат от НДСВ, който няма абсолютно никакво отношение към делото. А странностите стават още повече, като се замисли човек как прокурорът е установил, че парите по договора в размер на 650 000 евро са идентични с иззетите от Златанови 550 000 евро.

Дали поради страх или по друга причина, Ламбовски играе по сценария, в който го вкарва неговият „познат“. Същински артист! И по-късно във филма гласът му е изразителен:

– Последва обаждане на 16 март 2000 година. Беше по време на карантината от ковид, когато всички съдилища и прокуратури бяха затворени – да ида в специализираната прокуратура на улица „Черковна“ и да се подпиша там лично, че съм получил парите. Отидох заедно с моя познат с моя автомобил. Спрях пред прокуратурата. От другата страна имаше спряна кола S класа, която, доколкото разбрах, е на господин Петьо Петров или може би на съпругата му. Оказа се, че тя е вътре и е с шофьор… Посрещнаха ни на външната врата. Един господин ме покани вътре. В сградата ме посрещна друг господин. Предполагам, че е бил наблюдаващ прокурор. Съответно се качихме на втория етаж в едно фоайе, където бях помолен да изчакам. След около 15 минути бях поканен да разпиша, че съм получил парите. На това нещо присъстваше само въпросният господин, адвокатката и една дама, за която предполагам, че е служителка на прокуратурата. Тя даде парите и каза, че адвокатката ги е проверила, и ги сложи в един плик. Съответно се разписах и излязохме заедно с адвокатката от специализираната прокуратура. Адвокатката се качи с парите в S класата, а аз тръгнах в другата посока и се качих в моята кола – привършва Ламбовски и заключава: – Хубаво е, че това се случи там, където има всички видове камери…

Камери има и в двора, и в сградата на спецпрокуратурата – това е вярно. Но какво се вижда на записите им, не се знае.

Самият Ламбовски има само едно доказателство, че казва истината. Само едно, но убедително – постановлението на прокурора, в което пише, че му „се възстановява частично веществено доказателство в размер на 550 000 евро“.

Пликът с парите, който получава, е изчезнал без следа.

ФИЛМЪТ на Антикорупционния фонд има край, но историята с „Осемте джуджета“ продължава – участниците в нея са живи и здрави и тепърва едни от тях ще тържествуват, а други ще патят.

– В тази история – казва Николай Стайков – спестихме някои нелицеприятни неща от семейния конфликт, в който няма изцяло лоши и изцяло добри. Защото основната тема в нея е друга – дали, как и срещу какво се купуват услуги в прокуратурата.

Спорът за активите на „Изамет“ не спира. И Николай Стайков не спира да пита:

Как така след една среща с Петьо Еврото и съпругата му едно наказателно производство потръгва като с летящо килим- че? И не е ли показателно, че – както пише в един официален протокол от съдебно заседание – това чудо става с подписа на тогавашния главен прокурор Сотир Цацаров?

Отговорите може да даде само прокуратурата. Ако иска. Но тя, за разлика от журналистите, не се интересува никак от това колко далеч може да стигне приказната помощ за един закъсал бизнес.

Кой си говори с Господ за арестанти

В ИСТОРИЯТА С АРЕСТА на Весо Брадата има всичко, от което кинаджиите в Холивуд биха могли да направят касова екшънкомедия или трилър. Има много любов, много пари, блясък на белезници, лихвари, подсъдими за убийство, адвокати, политици, полицаи и красавица, която действа под прикритие, за да отърве любимия си от килията.

Журналистът Николай Стайков обаче прави от всичко това документален филм, който разобличава политическата корупция.

Кои са главните герои?

Веселин Денков – Весо Брадата, собственик на финансова къща и култови ресторанти, в които чести гости са популярни лица от политическата класа.

Ивайла Бакалова – интимна приятелка на Весо Брадата, манекенка, прочута от 2001 година нататък и като „Мис България – Вселена“.

Адвокат Емил Писков – бивш полицай от Службата за борба с организираната престъпност, който живее без брак с Маргарита Немска – софийска градска съдийка с висок ранг.

Мартин Божанков, който пред Антикорупционния фонд се представя така: „Консултант съм на много физически и юридически лица по всякакви въпроси – от градинарство до избор на адвокат“.

ВСИЧКО започва от новината, че кралицата на красотата Ивайла Бакалова и гаджето ѝ са задържани под стража на граничния пункт Калотина в един септемврийски вторник късно вечерта.

Годината е 2020-а.

Двамата са арестувани на връщане от Италия, където били на почивка, съобщава вестник „24 часа“. В него са цитирани анонимни разследващи полицаи. По техните думи гаджето на манекенката е ресторантьорът Веселин Денков – Брадата, който е сочен за тартор на лихварската банда на Пифовете – баща и син, които от години тормозят хората в големия краен квартал на София „Люлин“.

Във вестника пише още, че Пифовете и техен съучастник от наркомафията с прякор Гаргата също са били арестувани, но без много шум, докато Веселин Денков бил в чужбина. И дру- го – че Денков е подсъдим, заедно с Иво Масларов – доведен син на бивша министърка и деятел от подземния свят. За какво са подсъдими двамата? За изнудване на брокерка, която после е застреляна от моторист, скрил пищова си в букет от бели рози. Убитата се казва Станка Марангозова. Три куршума я улучват в главата през стъклото на собствената ѝ кола, което тя сваля, заинтригувана от ръката, която ѝ поднася цветя… Това се случва на 10 октомври 2019 година, само ден преди да тръгне в спецсъда процесът по жалбата, която тя е подала срещу изнудвачите си.

Информацията на вестник „24 часа“ се потвърждава, когато арестуваният Весо Брадата получава обвинение за участие в организирана престъпна група за изнудване и лихварство. И по решение на спецсъда остава зад решетките за постоянно.

– Надявам се да е случайност, но ми казаха, че неговите проблеми са затова, защото го видели на протестите – заявява Ивайла Бакалова. Тя е поканена за коментар, когато икономически полицаи и инспектори по труда влизат демонстративно във „Воденицата“ – култовото заведение на нейния интимен приятел.

Изглежда, и казаното от нея е вярно.

В идните дни вестник „24 часа“ цитира таен прокурорски свидетел, който казва, че „Веселин Денков е бил финансовият посредник между протестиращите срещу властта и хазартния бос Васил Божков, който се крие от нея в Дубай“.

И други медии лансират версията, че чрез Денков беглецът от правосъдието е плащал на недоволните граждани да пълнят площадите и да искат оставките на премиера и главния прокурор.

– Твърдя, че съм ходил на протестите, но не съм ги финансирал. Аз дори едно знаменце не съм си купил от площада – ще каже Денков, защитавайки се, след като е пуснат под домашен арест.

Той ще добави, че с Божков е говорил само веднъж в живота си – когато го видял, че се черпи с компания на маса в един негов ресторант.

И най-важното – ще сподели с възмущение, че докато е бил в ареста, различни посредници са му искали между 50 и 100 хиляди евро рушвет, за да бъде освободен.

На репликата му за посредниците и рушветите може би никой нямаше да обърне внимание, ако Ивайла Бакалова не беше записала тайно пазарлъците, които лично тя прави за свободата му.

В ПЪРВИЯ от тайните записи на красавицата, които Антикорупционният фонд вади наяве, тя разговаря с адвоката Писков в дома на вече освободен обвиняем, арестуван по-рано по делото на мъжа ѝ.

Значи, в замяна на това, което ние ще свършим, за да му изменим мярката (на Веселин Денков)… няма да е 20, няма да е 30, няма да е 40, повече ще са. Просто да знаеш, да не си губим времето… Сигурно ще е над 100, разбираш ли ме? – оферира Писков.

Няма смисъл тогава да говорим… – гласът на Ивайла Бакалова звучи неуверено. Тя пита за уточнение: – 100 хиляди какво, лева ли?

Евро.

Манекенката изглежда съвсем разколебана, но уточнява пак:

Вие сте сигурни, че можете да го свършите това?

Да. Подробности няма да ти кажем.

А вие си говорите лично с… кого? – любопитства любимата на арестанта.

Отговорът е знаменателен:

Ние не познаваме никого. Говорим си с Господ. Отиваме в църквата, палим свещичка, молим се… Кой с кого говори, това си е наша работа. Ти искаш резултат.

Следва адвокатски съвет към Ивайла: няма нужда да се обжалва определението на първоинстанционния съд за ареста на нейния приятел, защото в апелативния „са извъртени всички състави, никой не го е пуснал и няма да го пуснат“.

Консултацията с Писков е препоръчана на известната манекенка от „консултанта“ Мартин Божанков – той я уверява, че добре познава казуса с Весо Брадата. И диалогът с него го има на видеозапис.

Пред скритата камера хубавицата му доверява, че с нейния приятел Весо са се обърнали към чуждите посолства в България, понеже тя не се съмнява в невинността му. Отзивът му я обезсърчава:

Искам да знаете, че този съд изобщо не го интересуват посолствата. Той може да събере и посолствата при него, и да им гледа мярката (за задържане под стража). Този съд е държавата. Никой не може да се меси във вътрешните работи на държавата. Съдът утре може да вземе посланика и на него да му гледа мярка.

А що се отнася до вината на задържания, Божанков е прям:

Сега идеята не е да обсъждаме неговата невинност или виновност. Идеята е дали можем да му помогнем, като тръгнем по правилния път. Ако се лутате само, че той е много невинен, само ще се въртите в омагьосан кръг и той ще стои вътре.

И Писков, и Божков са поканени от Антикорупционния фонд да коментират скандалните видеозаписи на Ивайла Бакалова.

Писков се оправдава, че офертата, която ѝ е дал, не е действителна, а заблуждаваща – това е неговият начин да отпраща особени клиенти като нея и приятеля ѝ.

Просто тактично, за да не ги обидя, им казвам баснословни хонорари от стотици хиляди… и те си отиват.

Божков е още по-лаконичен. Той обяснимо внимава да не каже нещо излишно. Неговото име се среща неведнъж в криминалните рубрики – кога във връзка със съмнителни имотни сделки, кога покрай кражба на папки по дело срещу корумпиран нотариус.

Аз съм неосъждан и без висящи производства – казва. – Дотук.

САМО че историята с ареста на Весо Брадата се заплита и по-нататък.

От записите на Ивайла Бакалова се чува и гласът на Яне Янев – приказлив партиен деятел, шеф на партия с претенциозното име „Ред, законност и справедливост“, който заявява предизборно, че ще уволни Бойко Борисов, а после става негов съветник за борбата с корупцията.

Пред Ивайла политикът показва завидна осведоменост за кухнята на държавното обвинение, макар да твърди публично към онзи момент, че е станал фермер и се интересува само от земеделие.

Той знае колко искания за подслушване на Весо Брадата са подадени в съда от агентите на ДАНС, става ясно от разговора му с Ивайла Бакалова. Наясно е и с личността на тайния свидетел по делото. За него не е тайна и какво мисли премиерът Бойко Борисов по случая. Той цитира негово изказване пред главния прокурор и шефовете на службите: „Веско много е зависим от Божков и ще играе с него на изборите“.

Споделяйки с красавицата познанията си за задкулисието в съдебната власт, Яне Янев подмята с лекота имена и фамилии на висши магистрати. Споменава Иван Гешев – боса на държавното обвинение, и Георги Ушев – шефа на специалния съд, който решава за влизането и излизането от арестите. Спряга на малко име бившия главен прокурор Сотир Цацаров, който в онзи момент е ръководител на комисията за отнемане на престъпните активи.

Отидох при Сотир… Не можеше да говори… – доверява той. Подразбира се, че е ходил при Цацаров, за да ходатайства за Весо Брадата. Но получил отказ, който е показателен.

„Сега всички сме на пангара – рекъл му Цацаров, повелителят на незаконните богатства. – Ако сега направим крачка назад, ако започнем да пускаме, значи ние признаваме, че тази институция трябва да се закрие.

От филма на Антикорупционния фронт става ясно също така, че Янев, ако се вярва на думите му, е разговарял и със самия шеф на спецсъда по случая. И там ударил на камък, но все пак нещо научил:

На Жоро Ушев се е обаждал два пъти Гешев. Единия път Жоро е питал Гешев какво да прави (с Денков), а втория път самият Гешев му се е обаждал и е казал „да се гони до дупка“. Това няма как да стане без Борисов – обяснява политикът, който много знае.

Разказът му се отнася за Георги Ушев, шефът на Апелативния специализиран наказателен съд, където се гледат окончателно мерките за неотклонение на задържаните. В доверителния му разговор с миската се визират и главният прокурор Иван Гешев, и Бойко Борисов, който тогава е все още министър-председателят.

Толкова за независимостта на съдебната власт.

Вашият човек е нарочен за бандит срещу властта. Той е станал жертвен агнец затова, че някой друг отдавна е чакал удобен момент той да бъде злепоставен – заключава Яне Янев за сведение на хубавата жена. Дава ѝ да разбере, че според него истинските причини за неприятностите на мъжа, когото тя обича, не са в политиката, а в парите.

Хит в записите на манекенката е теорията на Яне за „оня списък за бърз контрол“, в който фигурират милионери.

По отношение на вашия човек – дали е в оня списък за бърз контрол… – започва той, изглежда, в отговор на предварително зададен му въпрос. И после дава информацията: – На Влади Горанов, министъра, му беше казано да направи три модела. И бяха направени три матрици. Когато имаш чиста печалба над 1 милион лева, вече влизаш под прожектора. Когато имаш оборот над 10 милиона също си… (в списъка). Подразбира се, че бившият съветник на Борисов по корупцията визира Владислав Горанов – финансовия министър от третото му правителство.

Янев е записан да казва още нещо, с притихнал глас, както се подшушва опасна тайна:

Откакто фалира КТБ, бяха направени системи за заснемане в трезорите не само на банките. На частните трезори! И те наблюдават.

Кои са „те“, които наблюдават трезорите? Криминални босове? Или висши държавници? И защо ги наблюдават? Да не би, за да ги окрадат?

Тези въпроси, повдигнати в разследването на Николай Стайков, остават висящи. Но отговорите са близо до ума.

ДЪРЗОСТТА на журналистите от Антикорупционния фонд е впечатляваща и обрасва със злословия от всякакъв характер. Николай Стайков е наясно с това.

За нас се говорят много небивалици, защото бодем на много гузни хора в очите – казва той и дава пример: – Разправят, че разследванията ни се дават наготово от чуждите служби. Особено от американските. Много се смея на това. И вече не го отричам. Още повече че то ни пази от атаките на нашата комплексирана политическа класа.

Джесика Ким, постоянният юридически съветник към Посолството на САЩ, отишла веднъж при деятелите на Антикорупционния фонд, за да се запознае с тях, и Ники я попитал:

Оптимисти ли сте вие за България, за съдебната реформа, за борбата с корупцията?

А тя отвърнала категорично:

Като се срещаме с хора като вас, сме оптимисти.

Posted in Моите книги, Свободни в словото and tagged , , .

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *