Проф. д-р Маргарита Пешева
В българската журналистика е много трудна свободата да търсиш истината, въпреки всичко – въпреки нежеланието на властта, съпротивата на бизнес и политическия елит, нарастващия страх на медийните собственици, неизбежните капани на общественото мнение. За тази толкова опасна свобода и воля на седем разследващи журналисти се разказва професионално и увлекателно в най-новата книга на Анна Заркова „Свободни в словото. 7 разследващи журналисти и техните истории”.
Книгата е своеобразна изповед на известната разследваща журналистка, свързана с медийната биография и личната съдба на седем нейни колеги, които, по нейна преценка, са едни от най-добрите в тази професия. В нея читателя ще намери вълнуващ разказ за техните най-значими журналистически разследвания – един разказ, който показва и истинското лице, и една „гримаса” на българската разследваща журналистика, която често е принудена да работи в много трудни условия – под натиска на многобройни „саботажи” от страна на политическата власт, на финансовите и медийни олигарси. Този разказ е и едно достъпно обяснение за бързото „зануляване” на журналистическата професия, което в престижни класации отрежда на България последните места по свобода на словото.
Разследващата журналистика навсякъде по света съществува в трудни условия и се изправя пред многобройни опасности. Разследващият журналист, освен професионален опит и умения, трябва да има много силна воля и железен характер, за да издържи на натиска, който неизбежно се оказва върху него. Неговата творческа съдба и професионална кариера въобще не е лесна, особено в нашенските условия на безкрайно проточил се политически преход. Разследващият журналист в български условия може да бъде пребит с железни пръти (Огнян Стефанов), неговото лице да бъде изгорено с киселина (Анна Заркова), неизменно да е гонен и преследван (Георги Тамбуев), принуден от властта временно да напусне професията (Миролюба Бенатова), подложен на силен натиск от силните на деня (Асен Йорданов, Николай Стайков) оставен без работа (Валя Ахчиева, Генка Шикерова).
Книгата на Анна Заркова представя „седем самураи” на разследващата журналистика у нас, седем смели „репортери на истината” – Георги Тамбуев и Асен Йорданов, Огнян Стефанов и Миролюба Бенатова, Николай Стайков, Генка Шикерова и Валя Ахчиева.
С респектираща фактологична плътност Анна Заркова разказва за техните най-големи разследвания, разгледани в контекста на личните им биографии. С професионален респект, тя показва тънката граница и разлика между личния живот и професионалната съдба на всеки разследващ журналист, разказва за неговите победи и поражения, за смелостта винаги/на всяка цена да остане верен на истинските правила в професията.
Изумителното в случая е, че тази книга е написана не от медиен експерт и теоретик, а от друг разследващ журналист, чиято професионална кариера и лична съдба заслужено предизвикват адмирациите на обществото и професионалната колегия. Книгата много ясно показва високия професионален морал на Анна Заркова, която с голямо уважение представя някои от големите постижения на нейните колеги в областта на журналистическите разследвания. Без грам професионална завист тя решава, че е крайно време истинските постижения на разследващата журналистика у нас да се превърнат в памет на времето – на неговите ценности и нрави.
С много любов Анна Заркова представя онова свирепо търсене на истината, което отличава всеки истински разследващ журналист от всички останали. Което превръща тази книга в
отличен документ на времето
– на дълго проточилия се преход, на политическата система у нас, изпълнена с далавери и търговия с влияние, на родния бизнес, често прояден от корупция и всякакви схеми, на медиите, чиито индекс по свобода на словото, ни нарежда сред най-слабо развитите страни.
Книгата е ценен документ за знакови журналистически разследвания, извършени с висока професионална мотивация и уважение към зрителите и читателите. Авторката дава възможност на читателя да си спомни за тези разследвания, да ги подреди и осмисли по коренно различен начин. Книгата е своеобразна „памет” за разследващата журналистика на прехода, за нейните ужасно трудни успехи в постоянната битка с фалшиви герои и истински врагове.
Професионалните и личните истории на седемте разследващи журналисти, ясно показват каква всъщност е
журналистиката на истината –
при какви условия тя може да съществува, пред какви опасности всекидневно се изправя, с кои трудности й се налага постоянно да се бори.
Книгата е написана с голяма отдаденост на „негово величество” разследващия журналист, който често жертва своя личен живот и удобство в името на онова търсене на истината, която обществото заслужава да получи.
Този интересен журналистически разказ показва емоционалната посветеност на авторката към професионалните истории на нейните колеги, разгледани през „филтъра” на тяхната творческа съдба и лична биография, често „изкривена” до неузнаваемост в клеветнически материали и слухове, с които жълтите медии от години обработват общественото мнение. Най-вече – „срещу” онези журналисти, които имат дързостта да търсят трудната истина за действията и бездействията на силните на деня. Тази истина често бива ужасно осакатена и обезобразена чрез железни пръти и киселина, които дамгосват най-смелите журналистически пера, за да ги пречупят, – за да престанат да изнасят на показ срастването на държавата с организираната престъпност, тежките случаи на корупция, беззаконие и търговия с влияние.
Разследващата журналистика е рожба на 20-ти век, като медиен жанр тя възниква в
демократична Америка
Терминът „разследваща журналистика” се налага в публичното говорене след разкритията на журналиста Сеймор Хърш за клането във виeтнамското село Ми Лай. Впоследствие Хърш влиза в екипа на в.”Ню Йорк Таймс”, който разследва дейността на ЦРУ. Разследващата журналистика в САЩ, като правило, извършва социална критика и разобличение на някои порочни методи на управление. Известни писатели като Джон Стайнбек, Майкъл Харингтън, Хейуд Барун откликват на страданията и болките на „малкия човек”, като го защитават от посегателствата на „силните на деня”.
Христоматийни и до днес остават разследванията на Джек Андерсън във в. „Ню Йорк Таймс” през 70-те години на 20-ти век – за неадекватното поведение на администрацията на президента Ричард Никсън по време на Индо-пакистанската война – които му донасят наградата „Пулицър”, на Джек Нелсън, който във в. „Лос Анджелис Таймс” разбива мита за професионализма и моралната чистота на дългогодишния шеф на ФБР Джон Едгар Хувър, на Боб Грийн, който с екип на „Нюздей” разкрива връзките на президента Никсън с мафиоти от Флорида и др.
За най-добрите журналистически разследвания в САЩ има множество изследвания и монографии. Те показват, че да бъдеш разследващ журналист и в САЩ, и у нас, трябва да имаш много качества – професионални умения, сериозна подготовка и много силен характер. И не на последно място – висок професионален морал, които ти позволява да стигнеш до истината във всеки отделен случай.
Георги Тамбуев – журналистът-лечител на болния морал
Известна е неговата максима за същността на тази професия: „Лекарите лекуват болното тяло на човека, а журналистите – болният морал”. Авторката неслучайно го определя като „черната овца в червения печат”. И не пропуска да отбележи, че за вестникарството неговото име остава запазена марка за професионален морал. В редакцията на в.”Труд”, неговото име се превръща в синоним за честност и безкомпромисност, която се изразява с редица евфемизми: „направи една тамбуевка”/”вече има теми „тамбу”/”бъди по тамбуевски прям”. Емблематични остават книгите му „Компромат 1” и „Компромат 2” (за досиетата на ДС) и „Корупция, облечена във власт”(случаят с районния прокурор в Етрополе). През целия си творчески път Георги Тамбуев не се отказва да търси истината, не го сломяват нито тежката болест, нито вътрешните битки в БСП. „Истината – казва той – рано или късно си пробива път. Тръгнеш ли да се бориш за нея, ще спечелиш, но с цената на известни лишения”.
Асен Йорданов – журналистът сноубордист, който умее да избягва препятствията
„Непокорният Биволь” е най-точната метафора, която авторката предлага за неговата работа. Всъщност „Биволь” е сайт за разследваща журналистика, който Асен Йорданов създава, след като работи като кореспондент на вестниците „Труд” и „Стандарт”, пише материали за „Монитор” и „Политика“. Но неговият истински журналистически пробив става именно чрез сайта „Биволь“, който става и официален представител на Уикилийкс за България. Самият Асен предполага, че „ако ги нямаше разследванията на „Биволь” за „Догансарай”, „Джипигейт”, „Барселонагейт” народът едва ли щеше да се събуди”. Именно „Биволь” тиражира снимките от спалнята на Бойко Борисов – с шкафче с пистолет, пачки евро и кюлчета злато. Пак „Биволь” разравя т.нар. „Боклукгейт” и разследва изчезналата криптокралица Ружа Игнатова. Отново „Биволь” изнася печално известния „Апартаментгейт”, който слага край на стремителната политическа кариера на Цветан Цветанов.
Асен Йорданов, като правило, никога не се отказва. Известна е неговата мисъл, че „журналистиката в България е като слалом със сноуборд в супер гигантски слалом. Непрекъснато се навеждаш и криволичиш, за да избегнеш препятствията”.
Огнян Стефанов – журналистът, който постоянно е в атака
Основателят на сайта „Фрогнюз” Огнян Стефанов е професионален журналист, който дълги години работи за редица вестници като „Стандарт”, „Новинар”, „Континент” и „24 часа”. Не определя себе си като безгрешен. Не крие, че се ползва с репутацията на журналист, който има връзки в секретните служби, в едрия бизнес, в подземния свят и в задкулисието на политиката. Според Анна Заркова: „многобройните му познанства в различни кръгове, които обществото славослови или хули, са част от онова, което го прави добър журналист”. „Дали през годините поддържа връзки, или не, с кукловодите на прехода, дали общува с високопоставени ченгета, дали получава информация от „босове на мафията”, той винаги разполага с ценна информация, която му помага в неговите журналистически разследвания. Обича да се движи „по ръба на бръснача”, да предизвиква с разследванията си подземния свят, който с железни пръти едва не го убива. „Кой какъв журналист е, може да се разбере по това кои го нападат” казва той.
Съществен принос за неговия успех има неговото сериозно образование и култура, широките му познания, които неизменно внасят интелектуален блясък в неговите текстове. Обича да цитира американския философ и мислител Ноам Чомски: „Това, което хората искат да научат, няма да го намерят във вестниците”. Ето защо винаги търси скритият смисъл на събитието, неговият невидим контекст. „Много журналисти – казва Стефанов – се прочуха като се научиха да поднасят на хората не събитието, а опаковката му – изработена така, както определени хора искат тя да изглежда”. В неговите текстове постоянно се усеща здрав скептицизъм и скрита ирония към силните на деня, както и условния характер на всяка журналистическа победа. Казва, че „обича луди хора, те са му любимите. За него те са локомотивите на света”.
В послеслов към поредния удар на Прокуратурата срещу него, с горчивина споделя: ”Няма по-свободно от българското слово. Стига да не засяга интересите на премиера, президента, депутатите, подземните, надземните, държавните и партийните босове, кметовете, общинските съветници, прокурорите, полицаите, контрабандата на петрола, трафика на дрогата, цената на горите, реките и плажовете, договорите за военни самолети, помощите за бедни, далаверите с меса, убитата природа…За всичко останало може да се пише и говори свободно”.
Миролюба Бенатова. Журналистката, която разследва матрицата…
Професионалният път на Миролюба Бенатова започва от в. „168 часа”, минава през нейните журналистически разследвания в рубриките на Би Ти Ви „Репортерите” и „Хрътките”. След което прави рубриката „Код криминално” в предаването Dikoff в Нова телевизия. Има смелостта да направи интервю с Цветан Цветанов и аферата „Апартаментгейт”, след което си загубва работата в Нова телевизия. Пет месеца кара такси и трупа случки и познанства за следващи журналистически разследвания. Не крие, че и докато кара такси, упражнява репортерските си умения. Днес е водеща в предаването „Въпросите ”. Не ходи по улиците с идеята, че е известна. Смята се за късметлийка, че може да практикува професията си, без зависимости.
Делото в Либия срещу българските медици, белязва нейния професионален живот. С нейна помощ Кристияна Вълчева написва книгата „8 години заложница на Кадафи”, чийто изповеден характер наистина поразява. През годините осъществява редица отлични журналистически разследвания – за трафика на органи, за продажбата на бебета, за ало измамниците, за организираната БГ просия в някои европейски страни и др. За своето разследване относно измамите с клиничните пътеки в Правителствена болница, получава наградата на Фондация „Радостина Константинова”. Нейният документален филм за трафика на бъбреци през 2005г. получава втора награда на Международния консорциум за разследваща журналистика, базиран в САЩ.
Казва, че журналистът на улицата се научава да поема рискове, но страшното е другаде. „Най-страшното е когато държавата се обърне срещу теб – не ти дават информация, не отговарят на въпросите ти, правят се, че не те виждат…Когато с мълчалив отказ от отговори ти пречат да разкажеш важна история – като не вземеш становище от всички страни, ще излезе, че разказът ти не е обективен…Да нямаш на кого да зададеш въпросите си – това е най-страшното за един журналист”. Вярва, че репортерът трябва да е честен. А не да отразява събитията като фен на едни или на други. „Затова не ме харесват нито едните, нито другите, нито третите в конфликтните ситуации”
Нейна е мисълта, че: „Когато журналистът започне да разбира матрицата, системата го изхвърля”. Анна Заркова я нарича „забележителен човекотърсач” – дарба, която я прави много различна от журналистите, търсещи слава, или щатно място, или тлъсти хонорари, или гаджета с пари и власт…”. Определя я като „Различната звезда”, чието поведение и журналистически резултат самотно се отличават от общото журналистическо братство.
Николай Стайков – шампионът в борбата срещу корупцията
Той е активист на „Антикорупционния фонд” – много важна неправителствена организация, в която заедно работят разследващи журналисти и юристи. Документалните филми на тази организация „вадят на показ разтърсващи гешефти и престъпни схеми с участието на влиятелни политици и магистрати” казва Анна Заркова. Николай Стайков е икономист по образование, който 10 години работи във в. „Капитал”, в който извървява професионалния път от репортер до заместник-главен редактор.
По време на протестите срещу правителството на Орешарски създава уникалния сайт „NoOresherski.com”, в който първоначално пускат снимки, а след това – цели журналистически разследвания. Известно е неговото разследване за офшорките на Делян Пеевски. Създава „Протестна мрежа”, в която излизат много разследвания, след което, заедно с неколцина съмишленици, създава „Антикорупционния фонд”. Прави голямо разследване за фалита на КТБ, в резултат на което се превръща в „постоянен клиент” на Прокуратурата и редица жълти сайтове, които всеки ден бълват небивалици по негов адрес. Подробно изследва „модела КТБ”, обича да цитира думите на банкера Цветан Василев, че : „След 2009 г. в България няма просто корупция, в България има мафия на власт, която се опитва да контролира всичко и да печели от всичко”.
„Антикорупционният фонд” прави разследване в пет серии със заглавие „Осемте джуджета” – за участието на бивши и действащи магистрати в завземането на бизнеси от клиенти на правосъдието, и кражбата на веществени доказателства по отделни дела. Според него, този разказ в пет серии е удивителен, защото „в него разбираме, че „захванатата държава” не е термин в разследващата журналистика, а е горчива действителност в пародийната борба с корупцията”.
Казва, че: „Публичността е най-силното оръжие, с което журналистът може да се защити”. Неговата дейност като разследващ журналист получава високо признание – през 2021 г. държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен го посочва като „ шампион в борбата с корупцията”, заедно с още 11 души от целия свят. По думите на държавния секретар: „Това са упорити, инициативни и смели хора, които показват, че и най-тежките проблеми са преодолими, когато се работи последователно за постигане на прозрачност в държавните дела”.
Анна Заркова го определя като „Антикорупционният шампион”, който неуморно и упорито търси истината за всичко ставащо у нас.
Генка Шикерова, която никога не се предава
Генка Шикерова има дълга журналистическа кариера – била е репортер във вестниците „Континент” и „Стандарт”. След което последователно работи в Би Ти Ви, Нова Телевизия и Канал 3. В продължение на години прави остри интервюта в сутрешния блок на Би Ти Ви, в резултат на което опожаряват най-напред нейния личен автомобил, след което – и служебния.
Документалният й филм „Бетонни градини” показва и порицава презастрояванията край морето. В Нова телевизия спират нейното разследване за инсинераторите, които изместват държавните екарисажи. В резултат на това разследване се разделя с „Нова телевизия”, и остава без работа. Казва, че „нейните разследвания не са правени от дистанция”. Винаги е на мястото на събитието, запознава се с казуса от първо лице.
В условията на епидемията от коронавирус, стартира новото предаване „Алтернативата” по ТВ1, в което, заедно с нея, работят журналисти, които са имена в тази професия – Миролюба Бенатова и Светла Петрова, Лили Маринкова и Емилия Милчева. Успоредно прави журналистически разследвания и за радио „Свободна Европа” – например за изсичането на горите, за тяхната феодализация. В „Алтернативата” онлайн прави голямо интервю с Цветан Василев, което е изпълнено с много нелицеприятни въпроси към известния банкер, на част от които той дава уклончиви отговори. „Много им е удобно на гузните в институциите, да се захранват хората с омраза към журналистите”, казва тя.
Анна Заркова я нарича „алтернативната водеща”, която винаги търси нова възможност за представяне и доказване на истината.
Валя Ахчиева – винаги „открито” в своята журналистическа работа
Валя е истинска телевизионна знаменитост, която почти три десетилетия работи в БНТ – последователно като репортер в „Панорама”, водещ на сутрешния политически блок, редактор на актуалните предавания, програмен директор, водещ на предаването за разследваща журналистика „Открито”.
Започва професионалната си кариера в Радио-телевизионен център във Варна, първото ѝ журналистическо разследване е за кораба „Хан Кубрат”, който изнася за Сърбия около 5000 тона контрабандно гориво. Казва, че след 2015 г. в БНТ свободата на словото, разследващата журналистика и битките за истината постепенно остават в миналото. Нейното журналистическо разследване за бартера с ваксини е спряно наполовина, спират и редица други нейни разследвания, което води, докато напуска БНТ в края на 2019 г. В идните години работи на свободна практика, прави си студио в домашна среда. Има десетки образцови журналистически разследвания – за контрабандата на лекарства у нас, за фармацевтичната мафия, за „замитането” на италианския боклук, за изборната продажба на гласове.
Да бъде репортер е в кръвта й, тя има изключителен талант и находчивост за журналистическа работа. Изкушавам се да цитирам фрагмент от моя статия, посветена на нейната работа като разследващ репортер от в. „Стандарт”(2001): „Казват, че Валя Ахчиева е пробивна и находчива два пъти колкото своя ръст и килограми. Тя първа се осмели да заснеме болното сърце на Любен Беров, когато той беше премиер, с което предизвика гнева на парламентарната медийна комисия.“ Данъкоплатците трябва да знаят какво е здравето на техния премиер – казва тя… CNN навремето показа дебелото черво на болния Рейгън, а след това обширно коментира здравето на болния Елцин, ето защо в този случай аз бях правата”. Не се поколеба да направи интервю с премиера Андрей Луканов по домофона, а по време на правителството на Димитър Попов съобрази, че ако успее да се шмугне с камера и оператор в асансьора заедно с министър Иван Пушкаров, той няма как да не отговори на нейните въпроси. И това беше първото телевизионно интервю у нас, направено в асансьор”.
Според нея „истинският журналист трябва да иде, да види, да пипне. Той не е човек, който получава разработки на службите, с молба да ги онагледи”. Според Анна Заркова, в своето предаване „Открито” Валя Ахчиева неспирно пита. „Пита за безобразията в обкръжаващата ни действителност, които бодат очите. Пита когото трябва и за каквото трябва. И снима. Снима хора и живи картини. За да няма скрито – покрито”.
Анна Заркова – разследващият журналист, който побеждава „киселината на омразата”
Книгата “ Свободни в словото“ е написана от истински разследващ журналист, който е чест за тази нелека професия. Анна Заркова избира възможно най-трудния път – винаги да се бори за „кожата” на истинската журналистика, за която плаща с „кожата” на собственото си лице…
„Киселината на омразата” не я сломява, нито я отказва да работи и да преодолява опасностите в професията. Това й носи признанието и уважението на журналистическата гилдия – три пъти става „журналист на годината” на вестник „Труд”. Носител е на престижната награда „Кристален орел” на Международния съюз на журналистите” със седалище Ню Йорк. Носител е също и на на наградата „Първенец в професията” на Международната асоциация на жените журналистки със седалище Вашингтон. В разследващата журналистика у нас името й отдавна е синоним на професионална почтеност и високо качество.
„Разследващите журналисти създават картини от факти – една галерия с картини на корумпираната власт, на криминалния поминък, за необяснимите богатства, на купените медии и кривите им огледала”, казва Анна Заркова.
Нейната книга е истински документ на епохата – на мъчителния политически преход, на „превзетата държава” и корумпираната медийна публичност, на дългата и нелека битка за правилата и ценностите в журналистическата професия. Тя е и еталон на трудната борба за свободата на словото, за създаването и оцеляването на истинската журналистика. Без грим и макиаж. Срещу течението, и въпреки всичко.
[1]Анна Заркова „Свободни в словото. 7 разследващи журналисти и техните истории”, София, Авлига, 2022
Цитат-формати (Suggested Bibliographic Citations):