Анна Заркова
Още ли следите политическите интервюта? Слушате ли десетината големци, от които нещо зависи – стари и млади, марионетки и нотабили – какви ги приказват по телевизиите – за мерките против кризите, за Македония и ветото за Евросъюза, за инфлацията, войната и беднотията?
Слушате ги? Все още?
И аз ги слушам.
И понеже не искам да ги обидя, търся най-нежните думи, с които да ги опиша.
Ще кажа нежно, че повечето от тях – от сегашните и бивши министри, премиер-министри, вицета и депутатски гарнитури – ми приличат на ония дечица, които влизат всяка година в МС и в НС в Деня на отворените врати.
Дечицата влизат в институциите, знаете – сами или с бабите си и други наставници. И като влязат, зяпат замаяно, щурат се из Министерския съвет, сядат по банките в Народното събрание, удрят звънеца на председателя, снимат се в кулоарите, окопитват се, дърдорят, кискат се и се закачат… Накратко, кефят се, че си играят на държавници. В играта някой нещо отмъкне за спомен, друг получи подарък, трети отнесе шамарче за непослушание… И после – кой откъде е – мерси и чао.
До следващия Ден на отворените врати – или до следващите избори, да кажем.
Разбира се, има много съществени разлики между инфантилите във властта и дечицата.
Първата е във възрастта – инфантилните властимащи, които се показват по телевизорите, са пълнолетни – около 40 годишни, някои гонят шейсетте, а други са ги задминали. Втората е в това, че след като ги пуснат в НС и МС, дечицата не обезглавяват другите институции, за да назначат там гаджетата си, роднините си и крадливите си партийни послушници.
Преувеличавам ли?
Възможно е.
Исках само да ви обърна внимание, че вратите към Народното събрание ние ги отваряме – аз и вие, и другите от електората. И ние решаваме кой да влезе през тях… И да си опичаме акъла, че догодина вероятно ще се наложи пак да го направим.