Анна ЗАРКОВА,
вестник „Галерия“
Пътищата в България са в плачевно състояние.
Познайте кой твърди това.
Да не е някой кисел тираджия, попаднал в задръстване на магистрала „Тракия”, докато бърза да се прибере у дома? Не, грешите, опитайте пак.
Да не е някоя изнежена гражданка, която се друса в кола на връщане от родното село на баба си? Пак не познахте.
Твърдението се съдържа в официални доклади на агенциите за пътна инфраструктура и безопасност. Институтът за пазарна икономика го потвърждава, като дава добра оценка едва на 37% от републиканските трасета.
Дупка след дупка, кръпка върху кръпка, напукана настилка, изтрита маркировка, мантинели като дантели, кал и прах – това е, което се хвърля в очите на пътниците в по-голямата част от второкласните и третокласните шосета, и магистралите. За шофьорите гледката означава потенциални опасности, разходи за поправки на возилата и по-бавно придвижване до целта.
Поставете се на мястото на някой, който сяда зад волана и потегля от София за N-ския град.
Вместо да следите рутинно движението около вас (дали някой кара лудо, или ви изпреварва, или ви отнема предимство), вие постоянно сте нащрек – за някой трап, за вълните по асфалта, за процепи в моста, по който минавате. Очите ви шарят между това, което настъпвате с колелата, текущия трафик и огледалата – наясно сте, че всяка внезапна маневра за избягване на препятствие може да се окаже съдбоносна за вас. При висока скорост всяка неравност може да стане причина да спукате гума и да се озовете в насрещното платно. Ако завиете рязко, може да се окажете и в канавката. При силен дъжд Бог да ви пази – ямите стават на езера, мокрото увеличава спирачния път, който може да е фатален. Придвижвате се в трепетно очакване на неприятна изненада. Нервното ви напрежение е оправдано – всяко пропадане, подскачане или объркване при липсващите осеви линии, светлоотразители и знаци може да превърне пътешествието ви в нещастие.
Сама по себе си лошата инфраструктура не причинява катастрофите, да. Но тя намалява възможностите за спасителна реакция в катастрофални ситуации. Сблъсъкът край Телиш, в който загина Сияна (прекрасното дете, чиято бащина мъка стана обществено достояние) е само едно от многобройните доказателства за това.
„Несъобразената скорост спрямо пътните условия” – това е основната причина за тежките попътни произшествия, според всички експерти, наши и чуждестранни. Само че за „пътните условия” у нас на някои чужденци им е бедна фантазията.
Кой носи отговорността за тях? – питат безброй разплакани майки, макар че отговорът се знае: Държавата.
Да, отговорна е Държавата с нейните институции. С нейното Министерство на регионалното развитие и благоустройството (МРББ) и прилежащата му Агенция „Пътна инфраструктура” (АПИ), които съвсем очевидно не вършат работата си – не планират, не възлагат и не контролират, както е необходимо изграждането и поддръжката на пътищата в републиката.
Разбира се, отговорна е всяка община, която не полага грижи за нейните участъци. И всички контролни органи, които не дирят кусури в строителството и ремонтите на друмите, вземайки предвид, че те са поръчани на „наши фирми”. И управляващите по върховете, естествено, които неизменно копаят с пътищарите „корупционното Елдорадо”.
Тук следва да се отбележи, че българската държава, макар и родена в далечната 681-ва и на 1345-годишна възраст сега, не е нашата любима баба, за която да се грижим на всяка цена, макар да виждаме, че тя трудно си спомня коя е и изобщо не ни помага. Тя е правна и политическа организация, която в условията на демокрация принадлежи на народа – той избира кой да я управлява, негови са държавните органи и нему се пада да ги съди, ако не си вършат работата.
Ако много българи са попътно пострадали на едно и също място (например в „окървавеното Кресненско дефиле” или в „триъгълника на смъртта Русе-Бяла”), а институциите нехаят, те имат основание, поотделно или заедно, да внесат в съда искове за обезщетение – един колективен или множество индивидуални.
Опитът сочи, че с индивидуален иск по-лесно се доказва конкретна вреда и причинна връзка на пътищарските неуредици с нея. Но с колективен иск се оказва по-силен натиск върху виновниците на държавни заплати – продажни, некадърни, лениви или преки участници в мафиотски групировки (като тая, хваната да краде от строежа на магистрала „Хемус” пари в чували).
„Народът срещу пътната мафия” – точно така! – координирани съдебни действия в защита на живота и здравето на всеки, който се придвижва на колела от двете страни на Стара планина. Дори да нямат крупен финансов резултат, те могат да доведат до публичност и съдебни решения, задължаващи администрацията да вземе нужните мерки.
Могат, да. Но друг път. Не и сега.
Парламентът е гласувал тихомълком законова поправка, която на практика отнема правото ни съдим дружно нашите храненици (разни чиновници, мързеливи и алчни) заради инфарктните пътни артерии у нас. Адвокат Елица Буенова първа алармира за това.
След поредната кървава катастрофа на „Тракия”, в която загинаха две момченца, футболисти от „Славия” и бащата на едното от тях, Буенова и нейни колеги решили да заведат колективен иск срещу държавата. Но срещнали „неочаквана пречка”.
С приети тази зима изменения в Гражданско-процесуалния кодекс (ГПК) и Закона за защита на потребителите (ЗЗП) се въвежда специален режим, който ограничава съществуващата по старите разпоредби свобода на групи граждани да водят заедно съдебни битки. Новите текстове предвиждат „представителни искове” които могат да се предявяват само от „квалифицирани органи”, каквато е Комисията за защита на потребителите. Режимът е сведен до потребителски спорове – нелоялни търговски практики, банкови, телекомуникационни и енергийни услуги – изключени са всички останали случаи на увреден обществен интерес, за които досега се търсеше сметка.
Поддръжниците на реформата твърдят, че „България просто е транспонирала Директива на ЕС 2020/1828”. Но критиците ѝ смятат, че с нея законодателят е стеснил предишния общ механизъм за колективна защита и е отнел възможността ни да търсим отговорност от държавата или общината за смъртоносните маршрути, за замърсяването на въздуха, което ни разболява или за друго административно бездействие от което патим. На такова мнение е и адвокат Буенова. Тя планира конституционен контрол, вместо примирение:
„Ще заведем колективен иск в съда въпреки, че законът не ни позволява. Ще пратим апел до депутатите да отменят новата разпоредба, която им е завещана от предишното Народно събрание, защото е противоконституционна и рестриктивна. Не го ли сторят, ще поискаме в текущото дело да се сезират конституционните съдии.
Шест жертви на 90 км по „Тракия”! Няма да се примирим с това! – горещи се адвокатката – Правихме протести, писахме петиции, говорихме по кръгли маси, лъгаха ни, обещаваха и нищо. Прикривайки се зад въвеждането на европейското законодателство, са приели без дебат алинея 4 на чл. 379 от ГПК – че никой няма право да завежда колективни искове, освен ако не са предвидени в закон. Такова предвиждане има само в ЗЗП, а той е неприложим в процеси срещу държавата, защото тя не е търговец. Вероятно тази промяна е направена нарочно, след като софиянци си позволиха да съдят сравнително успешно за мръсния въздух Столичната община. В институциите е пълно с обезпечени нехранимайковци, които само си вземат заплатите! – гневи се тя.
Поне 20 структури са ангажирани с пътната безопасност, която хем е скъпо платена с нашите данъци, хем никаква я няма: МРРБ, АПИ, ДАБДП, МВР и „Пътна полиция”, МТ, МОН, съдилища, прокуратури, областни управи и комисии…
„Няма да им се дадем! – зарича се юристката – Лично ще поема разходите по завеждането на делото. Колеги работят безплатно по колективния иск. Призоваваме МРРБ и АПИ да престанат да наемат адвокатски кантори с безумно високи хонорари за бухалки срещу нас! Те имат юридически отдели. Ако са неспособни, защо ги държат за сметка на данъкоплатците!”
Колективните искове срещу нефелните ведомства у нас са малко, а като успешни могат да се определят още по-малко от тях, засега.
Примерите са показателни.
Делото на 80 нашенци срещу НАП след теча на личните им данни оттам стартира с дълъг спор кой съд е компетентен да го разгледа, а на финала претенциите се разгледаха поотделно.
След екологичните жалби на перничани съдилищата задължиха кметството да проектира пречистването на това, което те дишат, но реалният резултат не e насърчителен.
Добрата новина е, че активистите на Програмата за достъп до обществена информация традиционно печелят стотиците дела, които водят срещу учреждения заради тяхното мълчание. Това показва все пак, че не всички българи са „балъци”, както ги определи Бойко Борисов предвид тяхната вяра, че самата Истина говори от кабинета „Радев”.