Анна ЗАРКОВА
вестник „Галерия“
„По цялото му тяло няма здраво място! Побоят и гаврите са продължили цял час, той е молил за милост, но молбите му са настървявали още повече нападателите. Разглеждам от 20 години наказателни дела и съм видял много убийства, но в случая (с пребития до смърт Георги Кузев) ме потресе жестокостта, съзнателното принизяване на един човек и радостта, която това предизвиква!” – не скри чувствата си съдията Петко Минев.
Какво постигна той с това, че публично изрече своето определение по нашумялото дело срещу група деца, които сякаш са озверели? Да, навлече си яростни обвинения, че „нарушава правата на непълнолетни”. Но изпълни дълга си да бие тревога – че омразата, с която виртуално и реално свикнахме да живеем, не носи само лайкове и изборни победи, а предизвиква низ от садистични престъпления.
Що за тийнейджъри са, които могат с другари да душат човек с колани, да го бият с метална палка, да го заплюват многократно. Що за малчугани са, че да разбият черепа на непознат, да ползват за пепелник раната на главата му, да гасят цигарите си върху тялото му? Що за хлапаци са, за да го ритат с кубинки в устата, да го карат да събира зъбите си и го пръскат болезнено с дезодорант?
Изглежда, че тия изверги недорасли са се пръкнали от племе на човекоядци. Но не са. Родината им е България. И не са обучавани в лагер за терористи в Сърница. Посещавали са най-добрите пловдивски училища. Обаче станали „ловци на педофили”.
Има ли някой учуден?
Още преди 5 години „Нова телевизия“ излъчи репортаж „Ученици на лов за педофили”(!) и постави дискусионно въпроса „дали е правилно средношколци сами да се превръщат в примамки за сексуални хищници”.
„Открих един, който предлага секс на дете. Предавам чата с него на МВР“; „Хванах педофил. Ще го бия, ще го снимам и ще го покажа на всички.“ – това са само две реплики от възникналата онлайн дискусия. А ако „хванатият” не е такъв, за какъвто някой го е помислил?
Неотдавна на книжния пазар се появи 288-странична книга – „Училище за ловци на педофили”. Авторът е Ален Симеонов – инфлуенсър, разпространител на видеа, в които той и други малчугани се предлагат на любители на детски ласки и после се саморазправят с тях. Творчеството му донесло голяма печалба на издателя „Буктрейдинг”, шушука се в бранша. Ако е вярно, тоя „бестселър” се радва на многобройни читатели. Дали и вашите деца не са сред тях?
Образователното министерство отчита, че всяко пето българче проявява агресия към съучениците си. Насилията – повечето нерегистрирани, са обичаен начин на общуване между връстници.
Според МВР поне 15% от всичките около 130 хиляди престъпления годишно са дело на малолетни (до 14 г.) и непълнолетни извършители. Сред детските грехове най-много са кражбите и грабежите, при които баби на село са млатени зверски за пари. Но има силен ръст на побоите и убийствата.
Хлапетата „пипат“ чуждото главно от липса на препитание. Безработицата, нарастващата неграмотност и бедността са в основата на домашното им възпитание. Бащите и майките, които мизеруват, пъдят отрочетата си и те оцеляват като зверчета на улицата – бият се и си взема, каквото си нямат, от имащите.
А пък любящите родители, потънали в грижи, не общуват достатъчно със синовете и дъщерите си. Те растат с айфона, не говорят, пускат емотикони: вместо „обичам те“ – сърчице, вместо „мразя те“ – бомба. Състезават се на монитора, а не на игрището. Във виртуалния свят побеждават като убиват, стават супермени, без да тренират. В действителността се изявяват като „локали“ – движат се групово, облечени в черно, с качулки и маски, избират си минувачи и ги налагат. Столичните молове са предпочитаните арени на техните буйства – те ги пускат в интернет на живо. Желанието им да бъдат забелязани е силно, а те са наясно, че грозното и разрушителното печели повече внимание от красивото и градивното.
Ловците на педофили вече не са сензация. Не са новост и ловците на емигранти. И ловците на гейове също така. И ловците на клошари. В градската джунгла всички те биха могли да останат невидими. (Неведнъж „гробарката” прибира неидентифицирани трупове от градинките и ги кара до моргата с фризерите). Но побойниците искат да се прочуят. Затова, докато правят хайки, се снимат.
А къде са институциите? Те са публика. Чат-пат излъчват някой чиновник да заработи заплатата си в някое студио – да даде обяснение, че „има система за превенция на детското асоциално поведение“. Да, има. Тя е уредена със Закона за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни, който регламентира стотици едноименни комисии, детски педагогически стаи, интернати и домове за лоши дечица.
Нормативът е овехтял, 68-годишен, но пък още по-стара е истината, че няма „лоши” юноши и девойки – има живеещи в лоши условия.
И какво?
Правителството предприема мерки. Или поне това обявяват всички състави на Министерския съвет от десетилетия насам. След всяко фрапантно злодеяние на подрастващи действащите премиери и министри обявяват „решителен курс към промяна” – било то „първи крачки” (по Царя), „бързи стъпки” (по Цветанов) или „по-радикални” (по Радев).
За каква промяна става дума? Естествено, че за законодателна. Пореден проектозакон за възпитателни мерки на непълнолетни лица. „По-строг контрол върху насилственото съдържание в интернет, по-тежки наказания за наркотици и по-активно сътрудничество с родителите”, обещава премиерът Радев. Лесна работа – всичките му предшественици за нея запретват ръкави. Защото другата е трудна – борбата с бедността, с невежеството, с гнева от липсата на правосъдие и справедливост, с криминалната и сектантска култура, която превръща младежки компании в глутници.
Трудността, разбира се, е нещо, което се преодолява. Но не и от нас, и от тия, които ни управляват. Понеже ние сме заети с друго – с производство на омраза.
„Омраза мейд ин България“. В оригинал. Произвеждаме я в индустриални количества – във Фейсбук, в институциите, в офисите, у дома. И я консумираме с наслада.
Мразим държавата си. Властта. Опозицията. Демократите. Партиите. Безпартийните. Протестиращите срещу управата и подмазвачите. Руснаците. Украинците. Американците. Президента – бившия, бъдещия и настоящия. Изборите. Данъците. Реформите. Нереформираните. Референдумите и липсата им. Конституцията. Прокуратурата. Съда. Подсъдимите. Осъдените. Оправданите. Бившата Държавна сигурност. Днешните служби.
При това взаимно се ненавиждаме – по единично и групово. Родителите ненавиждат учителите. Пациентите – лекарите. Пешеходците – шофьорите. Драгите читатели и зрители – журналистите. Полицаите – гражданите и обратното. Работодателите – работниците и те тях.
Препоръката на поета се спазва – по ботевски силно се люби и мрази. Любовта и омразата си разменят местата светкавично. Бойко Борисов знае как – вчера бе обичан от народа, днес е мразен, тъй като обичта се е отбила при Радев.
Ненавистта като продукт на обществените отношения се пласира на едро – в традиционните медии и в интернет. Свободата на словото се излива в ругатни и закани. Глобалната мрежа улеснява пласмента. Седиш си с лаптопа в кревата и продаваш на хиляди мераклии вражда. Пари не даваш, даже можеш да вземеш за това. Инвестираш враждебност. Не може никой да те спре – би било цензура.
Ето цитати:
За управляващите: „Тия са с ментални увреждания, тъпаци! Службогонци, крадци, ренегати!“
За опозицията: „Това са партии с отпаднала необходимост! Насилниците от Пловдив са техни креатури”.
За бежанците: „Те са животни, заразни са, кръвосмешават се. Химическа кастрация за тях.“
Смята се, че тия пасквили се пишат от аутсайдери, неонацисти, скинари. Но международни проучвания показват, че техните автори са хора, които спазват закона, учат или работят. Такива са и извършителите на описаните в член 162 от нашия Наказателен кодекс „престъпления от омраза“ – побои, убийства и други злодеяния, квалифицирани по раса, етническа принадлежност, политически убеждения, религия, народност. В мотивите им често са скрити комплекси. Най-злостните хомофоби са хомосексуални. Най-яростните антикомунисти са деца на бивши комунистически деятели, галеници на Тато. Най-върлите критици на Държавна сигурност са нейни доносници и техни потомци, които доносничат като бащите си. Най-безпощадните към по-слабия са малтретираните от по-силни.
У нас има само един политик, обвинен за престъпление от омраза – бившия кандидат-президент Бисер Миланов-Петното, който на митинг крещеше: „Време е да се разправим с черните!”
А в политическата класа има и други лекета. Агресивното им и ксенофобско поведение е с дълга история, но в нея няма нито един съдебен акт. Чудно ли е тогава, че престъпленията от омраза превземат новата реалност, а „Мразя, следователно убивам” се превръща в постулат?
Убийството на студента по медицина Михаил Стоянов в „акция по прочистването на Борисовата градина от хомосексуалисти” е само един от десетките примери за това. Сред другите са инквизициите на цигани от скинхедс-тайфи и на евреи от антисемити, тормозът на еврейски гостенчета на хотел „България” от неонацисти, а също и палежите на синагоги и джамии.
„Децата-убийци от Младежкия хълм да бъдат продадени в робство на педофили, които да се гаврят с тях така, че те да се самоубият, а не да бъдат хранени в затвора с моите пари!” – пише във Фейсбук.
Кой го пише това? Някой малоумник, напушен с трева? Не. Един солиден учител по математика, чиито двама сина са студенти по право.
Как можахме да допуснем това? Да се тровим с омраза, да оцеляваме и безразсъдно да я произвеждаме пак?