Миролюба Бенатова – Различната звезда

От книгата на Анна Заркова „Свободни в словото“

Бих препоръчала на всички стажант-репортери да минат курс като шофьори на такси.

РАЗСЛЕДВАЩАТА ЖУРНАЛИСТКА Миролюба Бенатова има всичко това, което нямат много нейни колежки – всяка една, от които мечтае да стане телевизионна звезда. Характерната ѝ хубост с естествено къдравата коса, с изразителния глас, с дръзкия поглед, с детективския усет и умението ѝ на разказвач я правят забележима и различна от множеството лица на телевизионния екран.

През лятото на 2019 година тя е вече знаменитост, позната от хитовите рубрики на Би Ти Ви – „Репортерите“, „Хрътките“, „Код Криминално“, от предаването Dikoff в златните му времена и от Нова телевизия. Вече е направила десетки репортажи, разследвания и филми – за участието на нашенци в трафика на кокаин, за организираната им просия в Швеция, за търговията с бъбреци, за продажбата на бебета, за успелите българи в Америка. И при всичко това – точно тогава Миролюба Бенатова започва работа като… таксиметров шофьор в голяма софийска компания.

– Много са се подобрили услугите в България – казва ѝ немски гражданин, когото вози от Полиграфията до Автогарата. Говорят на английски и той споделя, че е впечатлен. Тя се усмихва и отговаря, че друг път ще му обясни на какво се дължи този скок в културата на таксиметровия превоз в страната.

Журналистическата колегия научава за тази случка от самата Мира – от нейна публикация във Фейсбук. За разлика от немеца, всички български журналисти – дори и тези, които са избрали да бъдат глашатаи на властта – са вече наясно къде е в случая причината за повишаването на интелектуалното ниво в таксиджийския бранш. Тя е в текущото тогава понижаване на възможността на работещите в средствата за масова информация да говорят и пишат свободно.

Миролюба е станала нежелана в Нова телевизия, след като е направила едно интервю с един уличен в корупция влиятелен политик – Цветан Цветанов. Ето защо е принудена да си смени професията – и не наужким, а наистина – защото се оказва безработна и си търси честен поминък.

Какво толкова представлява въпросното интервю с политика? То представлява, по думите на Миролюба, един опит във време на тотален контрол над медиите да се направи с всемогъщия тогава Цветанов среща в духа на доброто старо репортерство.

Срещата е на 20 март 2019 година. Повод за нея е съвместно разследване на Антикорупционния фонд и радио „Свободна Европа“, публикувано няколко дни по-рано, с което се известява, че председателят на парламентарната група на управляващата партия ГЕРБ е добавил към колекцията си от апартаменти нов мезонет – и не какъв да е, а заемащ цял етаж в една от най-луксозните софийски кооперации на име „Летера“. Кооперацията, известна още като „Къщата на буквите“, се намира на китната улица „Латинка“ в престижния квартал „Изток“ и е носителка на наградата „Сграда на годината“. Цветанов си е купил 315 квадратни метра от нея – двуетажен апартамент с двоен гараж, отделен от останалите, с преддверие и личен асансьор, който го води право на дивана в хола му. Цената на новата му придобивка е феноменална – 627 евро на квадратен метър – близо 4 пъти по-ниска от пазарната. Сделката е придружена със заменка на два от неговите по-стари апартаменти, които в същия ден са купени от негов човек – бивш негов подчинен, компютърен специалист в неговата партия, назначен по-късно в държавното Ръководство въздушно движение, където заплатите са от поднебесна величина.

Продавач на мезонета е фирма „Артекс“. Собствениците ѝ отначало изглеждат губещи от алъш-вериша с Цветанов. Но после се разбира, че една година преди него мнозинството в парламента е променило Закона за устройство на територията по начин, който да позволи просроченото доизграждане на тяхната гордост – небостъргача „Златен век“ – огромен, уникален, но нежелан от съседите в квартала.

Аферата гръмва с названието „Апартаментгейт“ – още повече след разкритието, че двама министри на ГЕРБ са си напазарували от фирма „Артекс“ първокласни евтини жилища. Очаквано, присъдружната на правителството прокуратура слага тази афера под похлупак, вместо да я пусне в съда с обвинителен акт.

Но на журналисти като Миролюба такива не им минават. Тя и други репортери отиват на пресконференция по друга тема в Народното събрание и там не оставят на мира Цветанов.

Нейните питания удрят в десетката:

Как ваш бивш служител разбира по телепатична връзка, че продавате апартаментите си?

Госпожо Бенатова, госпожо Бенатова… – кима укорително важният депутат.

Как ваш бивш служител е купувачът на вашите два апартамента?

Той не е служител в партията.

Но той е бил ваш служител, близък до вас.

Госпожо Бенатова, аз и вас познавам изключително добре от времето, когато отразявахте криминалните хроники – отбранява се запитаният, намеквайки сигурно, че е давал информация на Мира, докато е бил вицепремиер и вътрешен министър.

Какво общо има това с вашите два апартамента? – пита Миролюба.

Това, че по никакъв начин не сме… – мънка височайшият партиец.

Договорихте ли се с него?

Няма нищо, което да е незаконно. Няма договорка с когото и да било.

Телевизионният зрител не е паднал от небето и може би си е направил изводите вече – но за негово сведение, Миролюба продължава с въпросите към главния герой на Апартаментгейт:

Само че е смущаващо, че ваш бивш служител придобива вашите апартаменти. По телепатична връзка ли той разбра, че сте ги дали на „Артекс“ в същия ден?

Защо ми задавате този въпрос? – хванат натясно, човекът с апартаментите продължава да се прави на ударен.

Защото е логичен при такива сделки, които се случват в един и същ ден, при един и същ нотариус – отвръща Мира Бенатова. Госпожо Бенатова, знам, че специално за мен сте дошли в парламента, не съм ви виждал от години… – процежда Цветанов язвително.

За вас дойдох – затапва го журналистката.

Ъъъъ… специално за мен, благодаря за това внимание, достатъчно време ви обърнах.

Само че в следващите дни Цветанов отделя още и още внимание – и то специално – и на Миролюба Бенатова, и на нейното интервю, част от което излиза в новините на Нова телевизия.

Защо смятаме така?

Първо, защото пълната версия на интервюто, споделена в Ютюб, се оказва блокирана за „нарушаване стандартите на общността“. А в нея присъства и ключовият въпрос „Смятате ли, че апартамент на улица „Латинка“ може да се купи за 700 евро на квадрат?“.

И второ, защото два месеца и половина след това ръководството на Нова телевизия предлага на Миролюба стажантски договор вместо нейния, който е трудов. А това предложение, разбира се, е неприемливо за опитен, талантлив и известен вече журналист.

„И така, след 26 години в журналистиката реших да стажувам на друго място – пише в профила си Мира Бенатова, когато вече седи зад волана на софийско такси. – Междувременно тук-там ми казаха, че няма място за репортер като мен – имали желание, но нямали възможност. Pазбрах ги. И потърсих друго поприще, в което още търсят хора. За шофьори има места.“

Като шофьор в „Йелоу такси“ журналистката, по нейна оценка, се справя прилично. Учи се да се ориентира бързо във всички софийски квартали – ако навигацията я обърка, пита, извинява се на пътниците, ако изпусне отбивката. Не избира най-бавната лента, връща ресто, слуша неангажираща музика и колата ѝ е чиста. Добре платена е като телевизионна звезда, а като таксиджийка изкарва стажантска заплата. Но се чувства удовлетворена – още повече когато хората, които са я разпознали, си тръгват от таксито ѝ вдъхновени или развеселени, доволни, че са стигнали навреме, дори по-бързо от очакваното.

Има една приказка, че няма срамна работа. Миролюба я приема за вярна само донякъде.

„Има срамна работа – пише в профила си. – Но тя не е да отваряш багажника и да возиш комфортно хора от точка А до точка Б. Не е срамно да умееш да изслушваш, да говориш учтиво и да отговаряш, когато те питат защо си в таксито. Срамно е да те поръчват за поръчкови репортажи. Да ти пишат въпросите и да ти диктуват отговорите. Срамно е да убиваш за пари. Да обслужваш корпоративни и лични интереси зад маската на журналистиката. Да си пиар или ченге на щат като репортер, продуцент и директор на новини, е срамно. Да те държат за топките, а ти да задраскваш думи по тази причина, е смърт.“

Раздялата ѝ с телевизията не трае дълго. След около година тя се връща на екран по-знаеща и по-разбираща светогледа на хората, които винаги са били отвън, а не отвътре на телевизионната кутия.

В момента, в който пиша тази книга, Мира е водеща в „Алтернативата“ – едно телевизионно предаване, от чиито създатели получава, по време на пандемията от ковид, най-нормалното предложение – да задава въпроси.

Светът на Мира

Видях от малка неравенството между хората

Детството ми беше софийско.

Носехме еднакви гуменки – бели и сини. И карахме балканчета. Някои обаче имаха маратонки и караха BMX.

Видях от малка неравенството. Не бяхме еднакви. Това го виждах по различни други начини после, когато пораснах и годините не ми помогнаха в много случаи да си го обясня…

Летата ми също бяха софийски.

Софийското лято е лято без деца. Докато връстниците ми си бяха на село, аз си бях у дома – в квартал „Младост“. Родена съм в центъра, но харесвах отдалечения от него квартал, беше хубав – с градинки, с широки пространства със зеленина. Лошото беше, че аз имах рожден ден през лятото, а нямах гости, те бяха при бабите си по селата. Това беше моето детско нещастие. Сега празнувам рождените си дни с голяма компания, за компенсация.

Майка ми беше редакторка. Имам по-малка сестра. Разликата ни беше 6 години и нямаше как да сме заедно в игрите. Аз, като се научих да си подреждам стаята, тя тъкмо беше във фазата на разхвърлянето. Чак в следващите години, когато нямаше голямо значение възрастта, станахме близки. Към днешна дата сестра ми е от моите най-близки приятели. Тя е психолог – но разбира се, не и в моя живот – както и аз в нейния живот не съм журналистка.

Научих занаята във вестник „168 часа“

Всичко, което съм научила за занаята – да правя репортажи, да пиша увлекателно – съм го научила в седмичника „168 часа“. Имаше ръководители там, които подкрепяха това, което правех. Вероятно заради възрастта ми – бях съвсем млада – не съм влизала в теми, които да са им били много неудобни. Или поне не толкова неудобни, че да стане писането ми там невъзможно.

Работих седем години в „168 часа“. В последните от тях вече имах своята самостоятелност, ръководството ми се доверяваше и материалите ми можеха да излизат такива, каквито аз вярвах, че трябва да бъдат – да отразяват всичко, което съм чула и видяла. И те излизаха, като прескачаха понякога тогавашната шефка на отдел „Разследване“ Зоя Димитрова, Бог да я прости. С нея имахме някои търкания, но общо взето, нямаше непреодолими проблеми между нас. Важната цел за мен винаги е била материалът ми да излезе такъв, какъвто бих го подписала. И тази цел във вестник „168 часа“ я постигах.

В телевизията съм се стремяла да бъда зад кадър

Кандидатствах, когато обявиха конкурс за първия екип на Би Ти Ви през 2000 година. Защото смятах, че вестниците започват да губят от силата си. И смятах, от друга страна, че имам нужда от развитие – да започна да разказвам визуални истории, да заменя думите с кадри и звук.

Никога не съм имала идея да бъда известна, да ме дават по телевизията. Просто смятах, че звукът и картината като изразни средства са силни, и исках да се науча да боравя с тях, разказвайки историите, които съм узнала.

В телевизията съм избягвала да бъда в кадър. Стремяла съм се да бъда зад кадър. И фактът, че първо стана известен моят глас, а после моето лице, показва, че съм успяла.

До последно исках да не се показвам. Вярвах, че изявата на автора е в неговия разказ и във видеото на репортажа. Разбира се, с течение на годините почеркът на автора става специфичен и той започва да бъде важен. Но и до ден днешен смятам, че авторът е на втори план, зад историята, която ще остави следа. Ако историята е добре разказана, хората сами започват да се интересуват кой е разказвачът.

Вярвам, че съм се научила да боравя и със звука, и с картината така, както и с думите.

Всички истории, които съм разказала, са истински, искрени и с много участници в тях. Те няма как да бъдат пренаписани, манипулирани и доизмислени. Именно затова тези истории са накарали публиката да се поинтересува коя съм аз.

Помня първите си телевизионни опити в Би Ти Ви

Спомням си всичко, което съм направила за Би Ти Ви. Явих се на конкурс за първия екип, а после минах през курс за телевизионна журналистика. Курсът беше воден от американци – страхотни – с практически опит. Аз се стараех да ги слушам съсредоточено и внимателно, а не да парадирам каква журналистка съм и как имам награди. Опознавах постепенно този вид медия и нейните визуални инструменти.

Помня първите си телевизионни опити. Те бяха на елементарна тематика, но тя е като глина в ръцете – колкото да усетиш материала. Правехме сухи тренировки, като онагледявахме проблема с дупките по пътищата. Упражнявахме познанията си – какво е кадър, какво е близък план, общ план…

Спомням си, че имах един стендъп на шофьорското място в колата. Стендъп – това е, когато авторът нещо разказва в кадър. Операторът ме снимаше в огледалото за задно виждане, докато аз обяснявах и беше важно в този момент да друса колата – за да пресъздадем пред зрителя какво ни се случва, като попадаме в големи дупки.

Спомням си също, че един от първите ми репортажи беше за фалшивите фактури, които се купуваха от Битака. Сигурно още ги продават. За мен беше много важно да се справя със скритата камера, каквато не бях ползвала дотогава – във вестника не ми е трябвала. Беше ми трудно и това, че трябваше да бъдем като скачени съдове с оператора.

За да покажеш нещо в телевизионен вариант, трябва да го онагледиш със звук и картина. Ти може да знаеш всичко на света, но ако не направиш така, че хората да го видят и чуят, то все едно не се е случило. Технологично в телевизията е трудно и сложно да се постигнат много неща, които във вест- ника са елементарни. Нямаш ли уговорка да снимаш човека или събитието – скрито или явно, – нищо не става.

Сама поисках да изляза от новините, в които бях изгубила вяра

В Би Ти Ви прекарах 13 години – от първия ден на нейните новини до 2013-а, когато избухнаха протестите срещу правителството на Орешарски и назначиха Делян Пеевски за шеф на ДАНС.

Тогава политически се промениха много неща. Много ярки станаха някои деформации в медийното им отразяване.

Спомням си как във вестник „24 часа“ излезе една публикация за партията на Николай Бареков „България без цензура“ – беше на видно място, разположена на една трета част от страница. В нея пишеха за партията на Бареков като за истинска – и като как тя ще има на предстоящите избори зашеметяващ резултат. Беше чиста политическа реклама и пропаганда. Дотогава не се беше появявало във вестника така драстично и ярко пълното разминаване между новинарската журналистика и политическата реалност.

Това беше моментът, в който аз сама поисках да изляза от новините на Би Ти Ви. И да направя нещо различно. Не знаех точно какво. Но не исках да ми се случи на някое дежурство да застана срещу такъв политически продукт като Бареков със задачата да го отразявам като истински. Споменавам Бареков като метафора. Той не е сам в политическото инженерство, но е ярък пример – с него мога да онагледя как ми се изясни, че новините всъщност вече не са новини. И то не се отнасяше само за Би Ти Ви. В повечето медии новините станаха по-манипулативни, отколкото е допустимо.

И в един момент аз поисках да се дръпна крачка встрани. Поисках да изляза от новините, в които бях загубила вяра. Да не съм в тях, да продължа професионалния си път някъде, където мога да не изневерявам на себе си. Да се върна към чистата репортажна журналистика с елементи на разследване, която умея да правя.

Стори ми се, че предаването на Сашо Диков, което се излъчваше по Нова телевизия тогава, е такова място.

При Диков направих репортаж по време на евроизборите – за така нареченото полско село на ДПС – едно село на границата между Полша и Германия, което се прочу със 100% гласували за една партия – на Доган. 231 избиратели – всички за нея, без нито една сгрешена бюлетина и без нито една преференция.

Направих и една много силна поредица – „Народ под наем“ – за гастарбайтерите като най-голям инвеститор в България. В нея още през 2014 година показах защо работещите българи в чужбина и по статистика са повече от работещите в България – нещо, на което политическите сили доста го- дини след мен обърнаха внимание. Те с голямо закъснение забелязаха, че хората напускат страната и отглеждат децата си по скайп.

Направих разследване и за българските престъпни групи, които организират хора за просия в Швеция. И го показах в четирисериен филм, който нарекох „Професия просяк“.

В друга поредица разказах за успелите българи в Америка – но за непознатите, а не за тези, които са назначени от Държавна сигурност за емигранти и бунтари.

И поредица за българите, репресирани от Държавна сигурност, направих. Трудно беше да намеря такива, които нямат досиета и не са се дали на системата, обаче успях. Това беше от последните неща, които направих в Нова телевизия до 2019 г.

Като си тръгнах от Нова телевизия, почерпих с бонбони

През април 2019 г. направих интервю с Цветан Цветанов – втория човек в управляващата партия ГЕРБ – за неговите апартаменти. Репортажът от парламента, където отидох, за да му задам въпросите си, се оказа един от последните ми в Нова телевизия. Скоро след него се оказа, че не съм нужна на новите ѝ собственици – братята Домусчиеви. През юни ми предложиха „отказваща оферта“. Аз имах трудов договор като утвърден професионалист с дългогодишен опит. Предложиха ми да нямам никакъв договор практически – да подпиша, че Нова телевизия би излъчвала евентуално продукти, които аз ще ѝ предоставя, но ангажиментът за тяхното производство ще бъде мой. Аз нямам продуцентска фирма, нямам оператори и монтажисти на щат, не се занимавам с продукция. Беше ясно, че е несериозно това, което ми се предлага. И нереалистично.

HR-ът на Нова телевизия ми каза: „Ние всъщност много държим на теб, ние искаме да работим с теб“.

Аз попитах: „Ами защо тогава ми предлагате по-лоши условия? Ако заплатата ми е много висока според вас, можем да дискутираме колко да ми я намалите, но защо ми предлагате да нямаме никакви обвързващи отношения и аз да нямам никакъв комфорт като професионалист?“.

Отговор нямаше.

Към разговорите с моите работодатели аз винаги съм подхождала като разследващ журналист – внимавала съм не какво говорят, а какви са действията им. В случая имаше пълно разминаване между думите и действията. Тогава шефка на „Новините“ беше Миляна Велева – тя беше и представителка на собствениците. Когато си тръгнах от Нова, почерпих с бонбони. Миляна си взе два. Може би един за мен и един за Генка Шикерова, която изгониха по същото време и по същия начин. Без да я питаме, Миляна ни каза: „Ако не бях аз, някой друг щеше да го направи“.

Изхвърлиха и други колеги в процеса на отстраняване на критичните гласове

Моето отстраняване от Нова телевизия беше финалната фаза на едни дългогодишни усилия аз да бъда извадена от строя, да бъда маргинализирана, да не участвам в обществения живот като активен журналистически глас.

След това никой не ми предложи работа. Някои хора, които не са наясно с промените в политико-медийния свят, може би биха се изненадали от това. Аз не. За мен беше ясно, че не съм желана в големите медии. Преди мен изхвърлиха други колеги. Махнаха Дарина Сарелска от шефското място в „Новините“, махнаха Ани Цолова от мястото ѝ на водеща в сутрешния блок, маргинализираха Милен Цветков, като преместиха предаването му в много късен час, а накрая го прекратиха.

Ние с Генка Шикерова бяхме последни в този процес – един дълъг процес на отстраняване на критичните гласове.

Определени хора вярват, че всяка критика към публична личност или институция – дори и да е лека – непременно има някакъв личен мотив или е платена. Тези хора не вярват, че някой може да има лично мнение или професионална аргументация, която не е подплатена с нечист мотив. Не вярват, защото съдят по себе си. И са убедени, че ако някой журналист има критичен поглед към техните действия, то е само защото някой друг го е подкокоросал.

Това е патологично мислене, но то постепенно завзе нашия медиен свят, бизнеса и обществения ни живот.

И като карах такси, упражнявах репортерските си умения

Веднъж, докато работех в Би Ти Ви, ме беше интервюирал Стефан Миланов за вестник „Труд“ и ме беше попитал какво бих правила, ако някой ден си сменя професията. Аз шофирам. Второ, таксито е едно различно репортерско поле. Работейки като шофьор, имаш много срещи с много хора и ако имаш развито репортерско умение да слушаш – каквото аз имам, – научаваш много.
И така, аз наистина станах таксиметров шофьор. Реших бързичко да го направя, като останах без работа, за да не решат и в това да ме спрат.

В компанията „Йелоу такси“, която избрах, трудно ми повярваха, че искам да шофирам. Подозираха ме, че искам да правя нещо друго, може би защото знаеха, че тяхната компания е свързвана и с Делян Пеевски. Но аз научих това за Пеевски впоследствие – че имал някакъв дял през лизинга на колите. Избрах тази компания, защото я смятах за най-добрата в София.

Първо си взех изпитите за водач на таксиметров автомобил – явих се в ДАИ, освен това издържах и психотеста. В ДАИ ме гледаха много зле – мислеха, че ще правя репортаж за нередностите. Горките, бяха се строили на изпита и го направиха по конец, по всички правила – тия, дето бяха в моята група, са ме псували вероятно. Нямаше никакъв шанс да се преписва.

В крайна сметка, след много тестове, стигнах до това да шофирам. Пет месеца карах. Беше много интересно.

Започнах новата си работа с послание – написах една бележка във Фейсбук, за да се знае, че не е въпросът ще умра ли от глад. Беше въпрос на чест и послание.

Тогава България беше на 111-о място по свобода на словото в света. Със 111 завършваше номерът на служебния ми телефон. Идеята беше да кажа на аудиторията, че ако има срамна професия, тя не е да си таксиметров шофьор, а да си поръчков журналист.

С това послание си шофирах съвсем наистина – всеки ден, от осем сутрин до осем вечер. На „здравите сили“, които много искаха да потъна вдън земя и да се депресирам, им беше много неприятно. Разправяха, че това, което правя, е просто пиар. Но имаше прекалено много хора, които ме виждаха да работя с колата – и клиенти, и шофьори.

Да, не беше заради парите. Беше терапия за мен. Беше хвърляне на ръкавица. Беше запазване на контакта с публиката, сверяване на часовника и тренировка за събиране на нови истории.

И в таксито си упражнявах репортерските умения.

Като активен репортер на терен аз много съм слушала хората и продължих да го правя като шофьор. Хората имат нужда да споделят. Правеха го за 10 – 15 минути, без да ги питам нищо. Просто сядаха и си разказваха това, което смятаха за най-важно за себе си. Всякакви истории чух. Бих препоръчала на всички стажант-репортери да минат такъв курс. Умението да слушаш и умението да се ориентираш в непозната среда – това са двете умения, които са най-важни за репортера.

Хората по принцип са по-склонни да говорят, отколкото да слушат. Същото се отнася за таксиметровите шофьори. Но аз бях малко по-различен шофьор. Шофьор журналист.

Завръщането ми в ефир беше с интервю за борбата с коронавируса

Телевизионното предаване „Алтернативата“ се появи като проект по време на пандемията.

Аз бях спряла да шофирам с таксито, защото се готвех за участие в TEDxVitosha. Темата беше „Високо, високо“, обмислях лекцията си. Имах и друго участие в събитие от този тип.

Люба Ризова и Илиян Василев ми се обадиха и казаха, че започват такъв проект – платформа на свободното слово и независимата журналистика.

Аз, в интерес на истината, не бях сигурна, че искам да се връщам в журналистиката на всяка цена. Имах нужда да помисля – дали аз и тази професия имаме още какво да си дадем. Не си правя дългосрочни планове. Подготвях си тогава лекциите, водех курс по „Документално кино“ в Нов български университет, започнах да участвам в различни онлайн обучения като лектор, знаех, че пандемията ще промени много неща. Знаех, че пътят ми ще е различен, но не бях сигурна дали журналистиката ще е част от него.

Всички ме подканваха нещо да измисля, но аз знаех, че моментът не е дошъл, и се оставих на сетивата и на интуицията си. Завръщането ми в телевизионен ефир беше през май 2020 година, когато направих интервю с генерал Венцислав Мутафчийски, който тогава беше начело на НОЩ – Националния оперативен щаб за борба с коронавируса в България. Преди това помагах на колегите, обаче зад кадър. Интервюто с Мутафчийски имаше голям отзвук. С него се върнах. Въпреки че знаех, че пак не е по „правилния начин“.

Смятам се за късметлийка, че практикувам професията си без зависимости

Когато ме питат дали политиката е водеща в проекта „Алтернативата“ – по-късно „Въпросите“ по ТВ1, – отговарям, че в медиите всичко е политика. След 27 години в журналистиката мога отговорно да кажа, че политика има и в най-обикновения битов сюжет, на втори и на трети план.

С професията пораснах като личност. Започнах на 18. В началото, когато редакторите ме пращаха в парламента, аз отказвах. Изпитвах ужас да отида там и да отразявам важни политически събития. Защото не ги разбирах.

Преборих се да не бъда политически репортер в съвсем младите си години.

Изключително е манипулативно да пуснеш 18 – 19-годишно момиче да отразява политиката. То не знае къде се намира. Но много хора имат интерес точно това да се случва.

Веднъж през лятото, когато повечето ми колеги бяха в отпуск, аз трябваше да отразявам четвъртия поред вот на недоверие срещу кабинета на Любен Беров. Годината е 1994-та. Аз съм на 19. Отидох. Знаех как се казват основните действащи лица, кои са министрите, но не разбирах игрите. Гледах как всички хора влизат и излизат от стаята на ДПС и не разбирах нищо. Толкова зор видях да напиша 60 реда тогава! Такъв ужас изпитвах, че нищо не съм разбрала, че още го помня… Вече имам самочувствие да се занимавам с политика. Знам кой политик откъде идва и накъде отива, как говори, в какъв контекст го казва – така че мога да дам добавена стойност на публиката, когато го отразявам.

Друг въпрос е, че когато журналистът започне да разбира матрицата, системата го изхвърля. Освен ако не се е „дал“. Смятам се за голяма късметлийка, че все още мога да работя без зависимости. И все така предавам собствените си послания, без да ми ги свежда някой и без да питам.

Общественият ми образ до голяма степен се припокрива с личния – никой не ми го е създал и не разчитам на никого да ми го крепи. Мога да правя това, което си искам, по начина, за който вярвам, че е правилен. Може и да бъркам понякога, но грешките са си мои и мога да си ги отстоя.

Цензурите много се изпедепсаха с годините

Седнах на стола на водещия в „Алтернативата“ през 2020 година с целия багаж, който нося на гърба си като репортер на терен. Работата на водещия изисква зрелост. За да бъдеш добър водещ на предаване, трябва да имаш опит – и личен, и професионален, да разполагаш с достатъчно знания и контекст за събитията. Репортерската работа е най-сериозният университет по журналистика – особено ако не е в институция, а на улицата.

На улицата журналистът се научава да поема рискове.

Макар че най-страшното за него е другаде.

Най-страшното е, когато държавата се обърне срещу теб – когато не ти дават информация, не отговарят на въпросите ти, правят се, че не те виждат… Когато с мълчалив отказ от отговори ти пречат да разкажеш важна история – като не вземеш становище от всички страни, ще излезе, че разказът ти не е обективен.

Цензурите много се изпедепсаха в годините. Станаха много хитри, фини и на пръв поглед невидими.

Да нямаш на кого да зададеш въпросите си – това е най-страшното за един журналист.

В ромските махали са ме заплашвали например, че ще пуснат децата да ми разкостят автомобила и после няма да има с какво да си ида. То беше в едно разградско село, където имаше сериозни играчи в телефонната мафия, които мамеха гастарбайтери.

Аз никога не съм ходила в малцинствени общности с ескорт от полиция. Това само по себе си предполага конфликт. Но срещу мен са викали полиция. Така беше в сливенската ромска махала например, където смятаха, че нямам право да снимам. Там направих репортаж, който кръстих „Къде е Кортеза?“ – за едно дете, което беше родило бебе. Отидох и няколко години по-късно на същия адрес, за да видя какво става с двете. След това ме дадоха на етична комисия. Хелзинкският комитет прати жалба срещу мен, че репортажът бил расистки и с него съм проповядвала език на омразата. Беше доста странно.

Да покажеш какво се случва пред камерата, не е проповядване на език на омразата. Това е част от репортажа и не е режисирано. Ще бъде некоректно да го махна. Но обвинението беше, че не съм била коректна. Защото съм била показала деца, които викат: „Българите на кайма!“. Бях дадена на морален съд, защото направих реалистичен репортаж. Както съм показвала и футболни фенове, които викат: „Циганите на сапун!“. С репортерска честност.

Вярвам, че репортерът трябва да е честен. А не да отразява събитията като фен на едни или други. Затова не ме харес- ват нито едните, нито другите, нито третите в конфликтните ситуации.

Сверих си часовника с едно разследване за Правителствена болница

Получих сигнал за Правителствена болница – че много хора, които не са лежали там, са отчетени като хоспитализирани с диагноза „емболия и тромбоза на долните крайници“. По клиничната пътека, в която са отчетени, един ден на легло струва хиляди левове – това са пари, които трябва да бъдат платени на болницата от Здравната каса.

За мен беше важно житейското ми и професионално решение да разработя сигнала. Защото знаех срещу какъв конгломерат от интереси ще се изправя.

Аз самата бих постъпила по един и същ начин – без значение дали работя в малка медия, в Би Ти Ви или в Нова телевизия. Разликата е, че вероятно в Би Ти Ви и в Нова не би било излъчено разследване срещу директора на Правителствена болница. Във времето това предположение се оказа вярно. Случаят се разчу, но в големите медии казусът беше заглушен. В разследването се потвърди описаната в сигнала схема.

Хората отиват на профилактичен преглед, който им е предложен от техния работодател по линия на допълнителното здравно осигуряване. И на същата дата те са отчетени пред Здравната каса като постъпили по спешност, за което болницата е поискала по 3670 лева за всеки от тях. Аз узнах за около 100 такива пациенти. Интервюирах някои. Те бяха изненадани, като видяха документите, с които са отчетени. Казаха, че нито са лежали в болница, нито са изследвани така, както е отчетено. Още преди проверката, която предизвиках, от болницата заявиха, че връщат 200 000 лева, които са надвзети за 65 души. Измислиха „техническа грешка“, допусната случайно 65 пъти.

Въпросът кой се е подписал вместо тези мними пациенти на входа и на изхода на болничното заведение, остана да виси.

Пратих топката в ръцете на прокуратурата. Откъдето потъна някъде.

По-късно получих за това разследване наградата на фондацията „Радостина Константинова“. Имам и други награди, но тази беше много удовлетворяваща за мен. Беше едно потвърждение, че да си отстояваш принципите, има значение. Темата проби и не остана без последствия.

Наградите ми носят радост – че работата ми има стойност и е забелязана.

Международният консорциум за разследваща журналистика, базиран в САЩ, ми даде през 2005 година втора награда за филма, който направихме с оператора Добромир Иванов „Трафик на бъбреци“. Това второ място ми е скъпо, считам го за най-големия си успех досега. Защото съм го постигнала в конкуренция със света.

СПИН процесът в Либия беляза живота ми

Максимата, че временните неща са най-трайни, се потвърди в живота ми, когато историята, с която започнах да се занимавам като репортер във вестник „168 часа“ в началото на 1999-а, не ме остави в следващите близо 9 години.

Дадоха ми случая със задържаните медици Нася Ненова, Валя Червеняшка, Кристияна Вълчева, Валентина Сиропуло, Снежана Димитрова, Здравко Георгиев и Ашраф, които „били замесени с някаква афера със СПИН“, защото бях разследвала един гаф по времето на кабинета „Виденов“ – тогава чрез пре- ливане на кръвна плазма с ХИВ бяха заразени 6 хемофилици.

Не подозирах какво ми предстои, когато ми възложиха да видя „какъв им е случаят на тия медицински сестри“.

СПИН процесът беляза живота ми.

Когато през 2000 г. смених вестника с Би Ти Ви, имах едно изискване – да продължа да отразявам делото в Либия. За телевизията случаят се превърна в кауза. Изживях на място мъчително бавния път до края.

Няма да забравя как майката на Кристияна ми чете първата ѝ картичка, изпратена от затвора „Джудейда“. Въпреки че професията ме е срещала с твърде много човешки драми и това е притъпило умението ми да страдам с героите си, помня онази част от текста, която ме разтърси: „Искам да заспя и да се събудя свободна. Забравих как се мечтаеше“.

Написаното от Кристияна през 2000 г. по-късно даде заглавието на първия филм по темата „Либия“ – „Отложени мечти“. Накрая, месеци преди Нася, Валя, Кристияна, Валентина и Снежана да кацнат на летището в София, използвах същото заглавие за последния филм.

В годините се убедих, че хората не помнят и малко се интересуват от фактите. Разбрах, че мъката не ги докосва за дълго. Знаех, че почти никой не е съпричастен с онези зад решетките в Либия. За 9 години не им запомниха имената дори. Когато на Гергьовден ги осъдиха на смърт, шепа хора (човеци!) се събраха на пешеходния мост край НДК. Останалите изцъкаха по два пъти и толкоз.

Така и еуфорията по посрещането на живите Валя, Валентина, Нася, Кристияна, Здравко, Ашраф и Снежана се превърна в обикновено отприщване на низки страсти. Ако бяха пристигнали седем ковчега, щяхме да спретнем траур за чудо и приказ. А сега стана „за живите или лошо, или нищо“. И аз не харесвам медиците, които прекараха близо 9 години като заложници в Либия. С малко от тях бих избрала на пия неангажиращо кафе. Приятелството трудно би могло да ни се случи. Знам всички слухове, мълви, истини и полуистини за тях. Това, което със сигурност не знам, е как се живее 9 години в затвора. Невинен.

Може да не сме приятели, но съм сигурна, че те не са виновни. И това е, което осмисля всички лепкави дни, които съм изкарала в Либия.

… Когато се е налагало да оставам в Либия по две седмици, съм изпитвала само милиардна част от всичко, което може да те довърши, когато не си там, където би искал, и край теб не са хора, които сам си избрал.

… Няма кръчма, няма кино, няма театър, няма приятели. Има много време, чай, вода, ядене, интриги, цигари и очакване.

Знам как се дебелее от нерви, помня колко ми е било потискащо, че заради делото се заседявам твърде дълго, оставам без дрехи, израстват ми корените на косата, изпускам най-чакания концерт в живота ми – на Depeche mode, липсват близки хора, лепна от пясък и мръсотия. Имало е моменти, в които емоционално издържах трудно.

И тогава съм се замисляла, че оцеляването на онези жени е подвиг… Аз съм пропуснала един концерт и няколко срещи, но те са пропуснали всичко, което можеха да преживеят за 9 години. Някои не можаха да погребат родителите си, на други им се родиха внуци…

… Избрах да разкажа за Онази с червената коса. Онази, която седеше винаги на първия ред зад решетките. Исках, ако някога тя позволи, да напиша точно нейната история. Случи се благодарение на интереса на френския издател Бернар Фиксо. Дни след завръщането на медиците в България Фиксо се свърза с мен и поиска историята. Нейната история. Човекът от чужбина първи усети, че в жената със силния поглед има нещо по-смислено и дълбоко от добрия грим. Тя има минало. Най-мразената, най-хулената. Подчертано женският ѝ външен вид с години бодеше очите на средностатистическата обидена жена. Ако изглеждаше като жертва, може би щяха да я пощадят малко. Но така – в никакъв случай…

Животът на Кристияна не е обикновен. Не заради обстоятелствата, които са я съпътствали. Тя е различна с избора си. Да бъде над повърхността, да не приема, че има невъзможни неща, да рискува и да понася последствията от решенията си.

Не е черно-бяла и изчистена от грешки. Аз я срещнах. Мисля, че я опознах.

Помогнах ѝ нейният разказ да бъде плътен и истински.

Не ходя с идеята, че съм известна

На улицата доста хора се заглеждат в мен. Заговарят ме, показват, че ме познават.

Споделят, че четат това, което пиша във Фейсбук. Когато за пръв път едно момиче ми каза: „Продължавайте да пишете“, аз не го разбрах. „Къде да пиша?“ – попитах, понеже си мислех за поредния телевизионен репортаж. „Чета ви“, отвърна ми тя.

Телевизорът отдавна не е това, което беше. Изглежда че аз пак по интуиция в правилен момент съм започнала да си разработвам профила в социалните мрежи. И съм събрала публика, която се интересува от това, което казвам. И слава богу, с всеки изминал ден получавам потвърждение, че си имам верни зрители и читатели.

Зрителите и читателите реагират най-вече на сюжети, които са натоварени емоционално. Авторите на фалшиви новини именно с това злоупотребяват. Аз обаче както във Фейсбук, така и в репортажите си не боравя с лични емоции. Пресъздавам емоциите на хората, като не ги помпам. Много е важна дозата. Моите професионални преценки за дозата винаги са били верни.

Тъй или иначе, аз не съм Стоичков, нито Слави Трифонов, нито Димитър Рачков. Хората ме познават, но аз не ходя по улиците с идеята, че съм известен човек. Аз съм пораснала до известността не за една нощ, не от шоу, не от риалити шоу. Не отчитам погледите, които се спират в мен. Тичам си в пистата. Маратонец съм – така се определям. И никога не съм се чувствала застрашена от конкуренция. Почеркът ми, подходът към темите – това никой няма да ми го вземе.

Състезавам се със себе си.

Да, получавам удари в гърба. Те са част от живота.

Има моменти, в които трябва да приемеш това, което не можеш да промениш. И да не позволиш то да те смачка и да те обезсърчи. Трябва да си дадеш време, за да си намериш отново пътя, по който ти доставя удоволствие да вървиш. Не е въпрос на живот и смърт да се задържиш в журналистическата професия, да си на екран или да се харесваш на всички.

Нищо, писано в жълтата преса за мен, не ме обижда

Аз чета почти всички вестници и новинарски сайтове. Купувам си списанията за жените, за бизнеса. Абонирана съм за „Капитал“. Купувам „Уикенд“, „Галерия“… Чета внимателно. Така са ме учили, като бях малка репортерка. Така се трупа контекст. Преди години имаше отдел „Документация“ в редакциите и там се трупаха изрезки от вестници в папки по теми. После дойде Гугъл. Но там липсват доста неща. Истинската „документация“ е в главата. Свикнах да чета и да анализирам всякаква информация. И затова съм резистентна към всичко, което пише за мен в жълтата преса. В последните години, докато правех моите разследвания, за мен не пишеше нищо – като за мъртвец. Телевизиите имат пиарски договори с жълтите медии. И най-небрежната дописка с уж папарашки снимки – че еди-кой си е отишъл да пазарува – не е случайна. И доброто, и лошото, написано за някого в медиите, не е случайно и трябва да се гледа в контекст. За мен лошо не се е появявало отдавна. А когато се е появявало, не съм се обиждала, приемала съм го като част от играта.

Свикнала съм с любопитството към личния ми живот. В него са сестра ми и нейното семейство с двамата ми племенници – Лора и Борис, и мъжът, с когото живея – той е машинен инженер. В личния ми живот са и приятелите, които ми останаха.

Аз имах много фалшиви герои в приятелския си кръг. Но в последните години, когато пораснах като личност и журналист, си дадох сметка, че около мен е пълно с хора, чиято мотивация е различна от приятелството. Уж добронамерени, уж близки, уж колеги журналисти, но някои от тях са били до мен, за да доносничат.

Към днешна дата службите работят като в предишния режим. Само имената им са по-други. Зависимостите от тях не са се променили. Кариеризмът и суетата са сред греховете, които ползват службите, когато искат някого да вербуват.

Има хора, за които съм вярвала, че са ми приятели, а те са били обикновени доносници…

Като излязох от Нова телевизия, се появиха едни, с които не съм се виждала от години, и почнаха да проявяват интерес към мен под формата на загриженост…

Да, знам как работят службите. Но, като приемеш някого за близък, падат защитните ти механизми. И може да бъдеш предаден от някого, който си допуснал наблизо.

Общо взето, неприятно е всички да знаят всичко за теб. Ти си имаш свой свят, свое лично пространство и не ти се иска да влезе в него някой. Но се случва.

Винаги има хора, които търсят начин да се сближат с теб, търсят близките ти, за да се информират. Същото правим и ние журналистите, когато някой ни интересува. Но има разлика в мотивите. Понякога журналистиката е прикритие на други професии – на разузнавачи, на шпиони, на пиари, на ченгета. Аз нищо не прикривам – не съм вършила нищо друго, освен да бъда журналист и репортер. Вероятно затова не ми е толкова безоблачна кариерата.

Различни разкази в звук и картина

Трафикът на бъбреци

В ЧЕТВЪРТОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ на демократичния преход в българската медийна среда се забелязва една математическа зависимост. Колкото по-значителни стават едни всевиждащи и всезнаещи „разследващи журналисти“, толкова по-малозначителна става разследващата журналистика.

Миролюба Бенатова не е от тях. Тя е различна от разследващите журналисти, които седят пред компютъра си на някой диван по света и у нас и на екрана им се появяват разкрития от международен мащаб – списъци с имена на шпиони и притежатели на офшорки, описания на необясними богатства, карти с маршрути на тайни убийци от руското разузнаване.

Мира проверява на място всеки сигнал – първо да види и да чуе, а после да покаже видяното и чутото в звук и картина. По следите на трафика на бъбреци тя тръгва от едно село в Шуменско, минава през Турция и стига чак до Израел. И така, заедно с оператора Добромир Иванов, разкрива и филмира извънредно тъжни за цяла България истини.

Ние, българите – казва Миролюба в увода към филма – както сме евтина работна ръка, така сме и склад за евтини резервни човешки органи и при това по желание.

Камерата показва сиромашки пейзаж от едно село в България – това, от което тръгват несретници, решили да продадат единия си бъбрек в Турция. В същото село живеят и посредниците в този бизнес – и те потънали в сиромашията.

Чух, че се продават органи и срещу тях се дават пари. В това време се нуждаех от пари. Намерих човека случайно, обадих му се и казах: така и така, искам да ме заведете в Турция… И тъй, видяхме се. Договорихме се. Направи ми паспорта. Отидох в Турция, взеха ми бъбрека, взех 3000 долара и се върнах – разказва един от злощастните продавачи на собствената си плът. Той няма нищо против да бъде показан – болнав на вид младеж, облечен в анцуг.

Какво си купи? – пита го Миролюба Бенатова.

Нищо определено. Парите отидоха за домакински нужди.

Съжаляваш ли?

Малко.

Друг мъж – и той доброволно участвал в трафика – е предпочел да се скрие зад храст, докато говори с журналистката. Казва ѝ: С три хиляди долара не можеш да станеш богат, а може съвсем да загазиш.

Ти не си ли помисли, че това е незаконно? – пита го тя.

Те ми казаха, че всичко е нормално, че няма незаконни работи.

Младежът с анцуга е по-директен и признава: Въобще не съм си помислил да се откажа… Платил съм 2000 лева за къщата, в която в момента живея. Човекът, който ми ги даде назаем, се казва Митко. Всеки месец ме натиска за пари. Плащал съм му близо година и половина по 100 лева, но не ми ги е признал. На всичко бях готов, за да взема доларите, да платя на Митко 2900, да притежавам тази къща, да бъде лично моя.

Една жена – и тя продала бъбрека си като него, също се е доверила на Мира и отговаря на всичките ѝ въпроси. Във филма на лицето ѝ пада сянка. До нея е съпругът ѝ вероятно – не се вижда, но се чува гласът му.

Как реши да го направиш?

По принуда. Ходихме на село с две деца. Нямахме къща. И все още нямаме. Тя ми показа пари, долари… Аз не съм виждала сто лева в ръка, които да са си мои. Все сме работили – днес изкараме пет, утре – десет. Но сто лева да взема в ръка – не.

Съпругът добавя:

Решихме да си купим къща с тези пари. Наистина са много пари. Обаче не стана.

Излъга ни малко с парите – обяснява жена му. – Тя каза, че ще бъде с мен четири дни в клиниката. Не ми каза, че няма да бъде с мен. Накара ме да ѝ платя хотел за четири дни по 80 лева. Платих ѝ хотела. Платих разходите за паспорта и всички други разходи. Накрая ми поиска да ѝ дам назаем още 500 долара. Аз останах горе-долу с 2000 лева. С тях нищо не направих. Облякохме си децата. Нас си също. Поизхарчихме част от тях и това е.

Коя е „Тя“?

Във филма е показана – силно изрусена жена на средна възраст. С белезници е, виждаме я в репортаж от съдебна зала.

Анелия Жекова, арестувана в началото на март 2005 година. Тогава българските власти обявиха, че съвместно с турските служби в Шумен са разбили канал за трафик на органи. Като организатори са арестувани Анелия Жекова, на 35 години, Ясен Янков, на 44 години, и 22-годишният Мартин Василев. Според българската полиция те са склонили шестима българи да продадат единия си бъбрек в Турция срещу заплащане – по 3000 долара на човек. Самите те като посредници са вземали също по 3000 долара за всеки осигурен нов донор – обяснява Миролюба зад кадър.

Следват нейни интервюта със съседи на арестантите. Какви хора са тези, които са живели на тяхната улица?

Отговорите са предпазливи:

Те не бяха хора общителни. Нямахме много вземане-даване… Дойдоха тук и платиха къщата. Това е.

Изобщо не разбрахме, че се занимават с такава работа. Въобще комшулукът не беше голям. Не знаем кога са започнали, как са свършили – това си е тяхна работа.

За нас тя беше нов човек, не я познавахме. Сееше си доматки, навеждаше се, вземаше си разсад… Нищо лошо не можем да кажем.

Не знаем дали са разполагали с пари… Той закупи пералня и хладилник, каза, че понеже не бил на работа, ще ги вземе с гаранция. Даже нашият син му стана гарант.

По-конкретна е продавачката в селския магазин. Тя прави справка в тефтера с вересиите. Срещу името на Анелия са отбелязани 1762 лева и 50 стотинки.

Хиляда седемстотин шейсет и два лева и петдесет. Плюс, че напоследък ми взе прежда 10 парчета за 18 лева. Няколко пъти ми вземаше пари и ми ги връщаше. И за преждата ми каза, че ще ми ги донесе. Впечатлението ми беше, че изкарва пари и ги носи наведнъж. Веднъж отидох у тях. Видях какво имат вътре. Голям хладилник с фризер. Сигурно такъв хладилник струва над 1000 лева! После имаше тонколони, телевизор и други неща, които струват пари… Но тя е нямала пари, вижте сумата – 1780 и 18 лева. Май немотията ги е карала да правят това нещо…

Жената силует е на по-друго мнение. Тя си спомня:

Запознахме се. Поканиха ни на гости. Попитах: „Бате Ясене, с какво се занимавате, нито работите, нито нищо, пък толкоз пари имате?“. Той каза: „Мога и теб да направя с толкоз пари“. Как? Той каза: „Занимавам се с търговия на органи“. Аз изтръпнах. После тя, Анелия, постоянно казваше: няма страшно. Показа си нейната операция. Пие и яде, няма никакви проблеми. Затова се съгласих и аз, щом нямало да има нищо страшно.

Най-интересен е разказът на младежа с анцуга. Във филма на Миролюба той е поднесен на части.

Тези хора лично аз съм ги намерил. Не мога да ги обвиня в нищо. Колкото и да е глупаво, Мартин, който е задържан, искаше да ми помогне. Той ме предупреди, че ще има някакви проблеми… Когато заминавах за болницата, каза, че ще трябва един-два месеца да се пазя от тежко. Каза, че след това ще мога да си работя всичко, че ще бъда здрав, прав, корав. Целта ми беше да си купя къща, обаче не стана… Много ме боли – оплаква се другарят му по съдба, чието лице не се вижда.

Миролюба Бенатова обобщава за зрителите:

Молдова, Румъния, Китай, Пакистан и Иран са в списъците на Европейския парламент като страни, съпричастни към световния трафик на хора и човешки органи. Само в Европа организираната престъпност печели от него годишно между 7 и 14 милиарда долара. В същото време и България се прокрадва на нелегалния пазар като държава донор на органи. В Европа има близо 300 000 пациенти, които се нуждаят от трансплантация на органи. Една четвърт от тях умират, преди да им се намери подходящ донор.

Търговията с човешки органи се преследва от законите в целия свят с изключение на Китай и Иран. Най-често продавани са бъбреците, защото са два и при операция без усложнение човек може да живее с един от тях.

В Турция бъбрекът се продава на цена между 2500 и 5000 долара. Богатите потребители от Изтока плащат минимум 30 000 долара за трансплантацията му в турски клиники.

Друг начин за поддържане на пациентите с бъбречна недостатъчност е хемодиализата. Това обаче е временно решение и те трябва да получат здрав орган възможно най-рано.

МИРОЛЮБА е репортер преди всичко. Тя избягва да коментира хора и събития, преди да ги види и чуе лично.

От шуменското село тя и операторът Добромир отиват в Турция, за да снимат втория по големина в Европа център по хемодиализа. Намира се в Истанбул. Сто и петдесет от пациентите, които са там, са готови за трансплантация. Всяка година в страната се извършват до 650 такива операции.

Присажданията на бъбрек се правят само в държавните болници, повечето от жив донор.

Пред камерата отговорно медицинско лице съобщава:

Трансплантациите от жив донор в Турция са около 450 годишно. За донора е задължително да има близка роднинска връзка с нуждаещия се. Абсолютно не може да се направи трансплантация на бъбрек, даден от човек, който не е роднина, дори и да е най-близък приятел, който да е подписал каквито и да било документи. Това е абсолютно забранено. Тук получаваме писма от хора, които имат финансови затруднения и предлагат да продадат бъбрека си. Но им отговаряме, че това е недопустимо в Турция.

Може да е недопустимо, но се допуска, става ясно от разследването на Миролюба.

Доста българи са продали единия си бъбрек в Истанбул през 2002 година, а вероятно и преди, и след това. Повечето от тях са водени от Анелия Жекова. Тя самата го е направила пет години по-рано. Вероятно оттогава е връзката ѝ с жена на има Сема, която води българите в хирургичната клиника. Пак тя плаща парите. Мира разполага с турския ѝ мобилен телефон, но той е изключен.

Сема ли общуваше с лекарите?

Да, тя – потвърждава един от оперираните мъже, както и други като него.

Видя ли човека, на когото си даряваш бъбрека?

Да. Ние с него бяхме в една стая. Станахме много добри приятели. Той е на 38 години. Немец. Женен е и има две деца. Друг българин дарил от себе на болна израелка. И тя се държала с него любезно, интересувала се има ли нужда от нещо, къде живее. Но той, предупреден да бъде дискретен, ѝ отвърнал, че е от Украйна. И не я видял вече.

А в коя медицинска клиника се случват тия срещи между бедните дарители и благодарните пациенти? Миролюба успява да разбере, макар в Истанбул да има 140 такива клиники.

Тя разговаря с представител на здравните власти на високо ниво в града:

Получавали ли сте сигнали, че се извършват незаконни трансплантации на бъбреци в частни клиники в Истанбул?

Имаше един случай, в който разкрихме екип от лекари, които трансплантираха бъбреци нелегално. Лично съм участвал в разследването тогава. Донорите бяха чужденци. С нашия екип направихме внезапна проверка на болницата и тя беше затворена с решение на министъра на здравеопазването. Нямаме нов сигнал оттогава – уверява я доктор Юзал.

Миролюба проверява.

Да, през 1996 година предаването за разследваща журналистика „Арена“ на турския Канал 2 прави разкритие как известният турски хирург доктор Юзал договаря и извършва незаконни бъбречни трансплантации. Тогава е отнет лицензът на клиниката, а доктор Юзал е лишен от лекарски права.

Това е така и Мира го съобщава.

Но после информира и за разкритието, което е направила тя:

Затворената болница, за която говори доктор Юзал, е същата клиника, която част от българите разпознават като мястото, където са оперирани преди месеци, а не преди години. А пък хирургът, лишен от права, е същият, който е извадил бъбреците им и е извършил незаконните трансплантации.

Това ли е човекът, който те е оперирал? Виждала ли си го? – пита тя жената в сянка.

Да, в клиниката – категорична е тя.

– Ти си била там и този човек ти е оперирал бъбрека? – уточнява журналистката, като показва скандалния хирург на видеозапис.

Да – отново потвърждава жената.

Ти беше там в близките три месеца, нали така? Направи ли ти впечатление, че болницата е затворена?

Не.

ФИЛМЪТ завършва с откровението на слаботелесния млад мъж, който вече е с един бъбрек.

То не е живот това да живееш на квартира и да плащаш наеми толкова дълго, да нямаш пари за прехрана, за дрешки-мрешки… То е ужас! От друга страна, съм прецакан, защото съм взел за бъбрека си само 3000 долара. Доколкото разбрах, могло е да взема почти 50 000 евро.

Значи за теб в този живот е най-важното да имаш къща и тя да бъде твоя?

Разбира се. И да имаме пари, за да се прехранваме. И да имаме пари и за дрешки, а не само да гледаме приятелите – този си купил маратонки, а аз да нямам и да му завиждам.

Успя ли да си купиш марaтoнки или нещо друго, на което да се зарадваш?

Когато се върнах, бях си купил едни маратонки от 50 лева. Не зная в днешно време такъв като мен дали може да си позволи да си купи дънки, якета и маратонки от 50 лева… Нооо, за съжаление парите са до едно време – заключава младият човек.

Продажбата на бебета

ГЕТОТО. То само с думи не може да се опише. Камерата на Би Ти Ви показва забързано страшни и грозни картини – камари с боклуци, в които се ровят немити полуголи дечица, дръглив кон тегли каруца, мръсно пране виси между кирпичени къщурки, едва проходило хлапе се клатушка с боси крачета по разкаляно подобие на улица…

И в Сливен, и в Бургас, и в Айтос, навсякъде се продават бебета – казва мургава жена с пъстра рокля и гердан от сини мъниста, докато държи в ръце новородено с голо дупе и лекьосан лигавник.

– Вървят по 25 хиляди евра, а ако са момиченца – по 18 хиляди – уточнява мъж в бяла риза, за когото по-нататък във филма на Миролюба ще се разбере, че е полицай, обаче цивилен.

Между 5 и 2 хиляди! – поправя го майката, която силно друса клетото си чедо, докато то примира от жегата.

Надявах се с тези пари да си направя къщичката, но не стана работата – обажда се щърбав циганин, който клечи пред колиба, заобиколен от двама-трима малчугани, всичките немити и сополиви.

Тя е бременна – сочи друг към кльощаво момиче с издут корем. – Тъщата ми е заложила бебето.

Взимат заеми, натрупват лихви и биват принуждавани да ги изплатят с кръвен данък, като продават децата си – пояснява полицаят.

То е като черна работа. Даваш детето, взимаш парите и си тръгваш – допълва го дрезгавият майчин глас.

Какъв е тоя кошмар?

На фона на бордеите, който обикаля с микрофон в ръка, авторката на филма разказва:

В началото на януари 2011 година Службата за борба с организираната престъпност провежда операция с нетипичното кодово заглавие „Бебета“. Във Варна са арестувани шестима души, в Гърция – още двама. В ареста попада група от организатори, посредници и по-несъществени съучастници в набирането на бременни жени, които да продадат бебетата си в Гърция. Според следствените материали за по-малко от две години тази група с лидери Александър Тошев, наричан Бане, и съпругата му Светла Жекова са продали над 20 бебета, чиито майки са събирани от Ямбол, Варна и Бургас.

Кадрите се сменят.

На екрана се редуват гръцки полицай и българският му колега, за да научим от тях, че продавачите на новородени са арестувани в Ламия – туристическо градче в южната ни съседка, където са отседнали.

Те са с българско гражданство, но живеят отдавна в Гърция. Убеждават жените да забременеят или да дойдат в Гърция в напреднала бременност и да раждат в държавните болници. Гръцките лекари не могат да върнат бременна жена, която постъпва при тях за раждане в последния момент. След като официално бъде декларирано, че детето ѝ е родено, то обикновено се дава срещу заплащане на бездетно гръцко семейство. Всички такива осиновявания стават по законен начин в гръцките съдилища.

Налице е волята на жената да продаде детето. За да бъде незаконно едно осиновяване, ние трябва да докажем категорично, че е имало финансов момент. А това е много трудно. В случая българските власти са успели да намерят жени, които са дали свидетелски показания, че осиновяването на децата им е станало срещу заплащане.

Миролюба Бенатова се среща с някои от тях. Така научаваме от първа ръка, че един от начините за погасяване на лоши потребителски кредити е продажбата на бебета. И че едно бебе стига, за да се издължи длъжникът на кредитора, а от друга страна – за да се избегне вземането на нов заем за битови нужди.

Дафина от Ямбол има седем деца. Тя признава, че е продала едното – и то без да е притискана от лихвари. Сама потърсила трафикантите. Било момченце.

Колко ти платиха? – разпитва я Миролюба.

– 2000 лева.

Кажи ми какво направи с тези пари.

Една чешма. Платих и на магазина. Нищо не можахме да направим…

Мъжът ѝ водил преговорите. Със Сашо от Варна. Разбрали са се за по-голяма сума, която после семейството не получило. Затова се съгласили да свидетелстват срещу продавачите на деца.

На Сашо ще му счупя ченето и ще отида в затвора! Той ни измами. Каза, че ще ни даде 5000 лева за бебето, а ни даде 1000 лева. Надявах се с тези пари да си направя къщичката, но не стана работата… – обяснява мургавият многодетен баща.

Жена му въвежда журналистката в мизерните им стаички и се оплаква:

Няма печка, няма ток, вътре няма нищо.

Защо раждаш тези деца? – основателен въпрос.

Аз ги не ща, ама мъжът, като не се събираш с него, става сърдит – гласи отговорът, даден без замисляне.

Миролюба отива на гости и другаде – в една бърлога, която е регистрирана на една улица и на един номер с безброй подобни. Тя си знае как я намира – търси я упорито, защото е научила, че там изтърпява домашния си арест един от трафикантите на бременни жени. Името му е Николай, викат му Шелито или Ники. Именно той доставял на Сашо в Гърция родилки по поискване.

Ходил ли си в Гърция?

Ходил съм. В Ламия.

Водил ли си там бременни момичета?

Не, не съм водил. Само един път ги запознах със Сашо и там си седях в квартирата. Не зная нито езика, нито да чета, къде ще ходя…

Съвсем друго твърди Анка, която е закарана в Гърция от този същия Ники. Тя доверява на Миролюба:

С Ники отидохме. Мъжът ми не знаеше нищо. Ние продадохме детето, но той не беше с нас. Аз не знаех къде отивам. Там, когато отидохме, ми казаха.

Какво ти казаха?

Отиваме в Гърция да продаваме детето. Питам: как ще го продаваме? Той ме удари и ме затвори.

Къде?

У мазата бяхме, имаше три-четири.

Бременните българки, водени в Гърция, разказват, че били принудени да живеят месеци наред в едно мазе на блок без осветление, чакайки да дойде моментът, в който да родят бебетата за продан – пояснява Миролюба.

Пояснението е необходимо, понеже нейните събеседнички говорят – от хитрост или от дивотия – почти неразбираемо, на някакъв развален български език.

Бяхме в мазето в Ламия. Беше като в затвор. По-хубаво беше да сме в затвор – реди Дафина.

Тя седяла затворена два месеца и половина. В болницата лежала по-малко – три дни. Излязла на четвъртия ден, като съгласно указанията носела новородената си рожба в сак. А сака оставила в колата, която я чакала. И с бебето – дотам.

Същото се случило и с Анка.

А ти подписа ли някакви документи? – интересува се Миролюба.

Не подписах. Ние нямаме печалба… Казаха 5000 лева, а ми дадоха 2000 лева.

Какво направи с парите?

Мъжът наби мене и аз ги дадох на Никито.

След малко камерата показва Бенатова в курорта Ламия, където са арестувани Бане и жена му. Съседите си спомнят за тях – шумни били, подозрителни, с цял автомобилен парк, влизали-излизали, неясно с какво се занимавали…

Гръцкият полицай подчертава:

За пръв път имаме арестувана гръцка адвокатка. Българка е по произход. Женена е за грък, който също беше арестуван. Неговата роля е била да организира издаването на документи за осиновяванията. Когато кожата на бебето е по-бяла, цената върви по-нагоре…

Знаменателен е разговорът на Мира с отец Доротос, който живее срещу блока, превърнат във ферма за бременни.

Бяхте ли изненадан, когато разбрахте какво се е случвало тук?

Бях много ядосан, защото не ми харесва да виждам хора, които правят печалба от болката на други хора.

Но гръцки семейства искат да купуват български бебета!

Това не е въпрос на националност, а на гледната ни точка един към друг. Цената на човешкия живот няма цена. Всички ние ще бъдем съдени за тези деяния.

ЩО ЗА ХОРА са трафикантите? Миролюба Бенатова ни запознава с някои от тях във втората част на филма „Бебета на сергия“.

Яшар Мехмед е един от арестуваните през декември 2010-а, когато в Солун е разкрита ферма за бременни, снабдяваща с кърмачета нелегален пазар в село Леванатес.

Мира посещава Яшар в затвора, в който е пратен да лежи две години за продажба на деца и сводничество. Той разговаря с нея доста охотно. Признал е вината си пред съда, за да се смекчи наказанието му, но пред посетителката се прави на тра-ла-ла. Ту така било, ту било точно обратното.

Знаеше ли, че се продават бебетата в Гърция?

Не знаех. Цяла Гърция знае, че там се продават деца. Няма съвестна жена, която е отишла да продава детето си. Всички са от проституцията. Забременяват и след това продават децата си. Познавам ги. Возил съм ги. Обаче никъде няма доказано, че Яшар е продал дете.

Той само бил возил жените, които проституирали до деня на раждането и веднага след това, а едни хора над него прибирали големите пари от трафика.

Разследването на Мира потвърждава това – че босовете, адвокатите и нотариалните кантори в този бизнес са почти недосегаеми. И колкото е по-голям в бизнеса някой, толкова по-малки са налаганите му наказания.

Това показват и срещите ѝ с Асото – организатора на пазара за бебета в Леванатес. Той е престоял само шест месеца в килия заради деянията си.

Асо се крие, но Мира го намира с помощта на оператора, който се преструва на сводник. Първо мнимият сводник е приет в квартирата му, а после и Мира се среща с него лично.

Той разказва пред нея, че е вече чист, макар да е ясно, че от мафията няма излизане. Опитва се да я разчувства – първо продал две свои деца, защото имал да дава пари, а после някой си Петко от Камено го вкарал в търговията. А бременните жени сами го намирали.

Те разбраха, че продавам моите деца. Дойдоха при мен и плачат. Никоя не съм карал зорлем да дава детето си. Сама си идва от Германия и ми се обажда: „Аз съм проститутка, бременна съм, може ли да се направи нещо?“ Плаче… Какво да правим? Не съм казвал, че не съм виновен. Но това не са малко пари. 5000 евро! Като имах пари, не мислех за нищо. Карам ги у нас жените – ядене, пиене… Когато наближи детето да се ражда, ги карам на болницата. Оттам отивам да изкарам акт за раждане. Обаждам се на адвокатката: „Имам едно момиче… или момче“. Тя казва – добре, чакай да ти се обадя къде да го закараш. Аз чакам. Обажда ми се, карам го. Идва с колата някой, спира. Давам му детето, тръгва си…

Откакто е пуснат на свобода, Асото живее в една помпена станция. Камерата я обикаля. Наоколо – катун – окаян, жалък и пълен със злощастни хлапета. Едно неумито бебе се клати в люлка от щайга. Майка му, забелязала вниманието на оператора, го вдига рязко от щайгата и безцелно го влачи насам-натам. Стара ромка жестоко е насапунисала главата на по-големичък малчуган и я плакне със студена вода на чешмата…

От една година съм тук – казва Асо, – това ми е животът. Преди живеех хубаво. Сега е различно. Да, имах пари, а сега нямам. Нищо нямам.

Може ли да се върнеш назад и да кажеш колко бебета си продал?

Не помним.

Ти вземаш 3000 евро. Колко взема адвокатката?

Не знам. Те са много богати хора. Те не са прости хора като мен и теб. Те имат много пари, казвам ти, мнооого пари…

Според теб кой трябва да лежи и да бъде отговорен за тези продажби?

Майките, които раждат. Те идват и ни търсят. Плачат и искат да им помогнем. Ако те не идват, няма да има бебета за продаване. Трябва майките да бъдат съдени! Майките!

Позиция, която не се нуждае от коментар.

Босовете на бандите, които продават деца, избягват наказателната отговорност за това. Това е факт, показан нагледно от Миролюба Бенатова, която отива за втори път при един от тях – Петко от Камено. Посещавала го е години по-рано, през 2002-ра, когато е разкрит трафик на родилки и бебета между Гърция и България.

Първия път Петко мълчи смутено пред нея. Втория път вече е уверен и нагъл. Забогатял е очевидно, къщата му е станала по-голяма, зад високата ѝ ограда се мяркат здравеняци с вид на бодигардове.

Мога да те изхвърля – зъби се Петко на Бенатова. – Нямате си работа и идвате при нас. Преди бяхте дошли тук и пак нищо не съм ви казал. С какво се занимавам ли? С частен бизнес. Моля, махайте се от тук.

Дързостта му е обяснима.

За девет години в Гърция са продадени стотици бебета – заключава Мира. – Разследващите казват, че майките свидетелстват срещу организаторите на бизнеса, само ако получат по-малко от обещаните пари. Посредниците са осъдени само условно – след формални самопризнания и споразумения с прокуратурата.

Ало измамниците

Един отрасъл от години наред бележи в България ръст, на който би завидяла всяка световна компания в областта на комуналните услуги, технологиите и комуникациите.

Кой е той?

Отрасълът на телефонните измами.

Той не се влияе от кризи – политическа, икономическа и финансова, независим е и от смените на властта. Развива се почти безпрепятствено, обновява се и създава работни места. Мнозина – главно възрастни хора – са чували гласовете на тружениците му в слушалката и са плащали прескъпо, даже и с живота си, за това.

Миролюба Бенатова ни показва феномена на живо, посещавайки град Ветово и други населени места, в които измамниците се подвизават.

Те не са актьори, не са психолози. Не изглеждат привлекателно, не знаят нищо за вас и не бихте ги избрали за свои приятели. Но успяват да ви накарат да повярвате, че са директори на заводи, адвокати, лекари, следователи… Убеждават ви дори, че са ваши най-близки роднини и са изпаднали в беда – обяснява тя в двусерийния филм „Професия Ало“.

Към 2011-а година, по нейна информация от Министерството на вътрешните работи, поне 500 души у нас си изкарват постоянно прехраната с телефонни измами.

Шарлатаните са главно роми бургуджии, допълва пред микрофона ѝ сведущ по темата полицай. Повечето са родом от Ветово, където телефонната шарлатания е традиционна и се предава от родители на деца. Имат съратници – техни далечни и близки роднини от Горна Оряховица, Левски, Павликени, село Камено.

Мира разказва за еволюцията на бизнеса със страха.

В началото на 90-те години на миналия век шмекериите са маскирани като сделки с машинни елементи. По телефона предлагат доставка на лагери, които уж могат за бъдат веднага продадени с голяма печалба. Обаждат се на бизнесмени с мобифони и пари, разиграват им сценки с „директор на завод в Москва“, който се преструва на посредник и бъдещ купувач.

В първите години на прехода, когато всеки говори за бизнес, измамниците използват желанието на хората за бързо забогатяване и им продават несъществуващите лагери за суми от порядъка на 20 – 30 хиляди лева, марки или долари – пояснява полицаят. – Измамите започват с лагери и минават през стоманени въжета, ленти за рязане, авиационни резервни части, пари за лечение, за освобождаване на митнически ко- лети и всевъзможни други сюжети.

Мира открива един от ветераните в отрасъла – Никола Николов. Той мами хората от 19 години, но има само една условна присъда за това и се радва необезпокоявано на многоетажната си къща в стил ромски барок в Горна Оряховица. В масивите на службите е отбелязано, че още от зората на демокрацията Кольо, както го наричат в семейството му, не спира да се представя тук-там за важен чиновник или директор на фабрика. Ролята донякъде му отива – смугъл мъж, на вид солиден, със сако и снежно бяла риза. Той се обижда, когато го подозират, че е участвал в „дребните гешефти на телефонистите“.

По комунистическо време сме работили яко… После какво ли не сме правили… фирми сме правили… Как да ти обяснявам? За хиляда – две хиляди лева кой ще се занимава!

Или ще направиш голям удар, или ще си седиш … – баламосва той журналистката.

Тя го предизвиква:

Значи вие сте човекът на големия удар?

Ако ще се излъже, да се излъже за 100 – 200 хиляди лева, а не за двеста – разсъждава професионалният лъжец.

Става ясно, че самият той и такива като него са се правили най-често на директори на маслобойната в Попово. Тъй като такова предприятие наистина съществува, на въдицата им са се хващали доста наивници.

Кольо влиза в роля и пред Миролюба.

Мога да ти извадя документи за 500 – 600 хиляди лева. Обаче ще те водя до предприятието, за да видиш как сме работили, какво сме правили. Водил съм директори, за да видят и да кажат…

Какво са правили – полицията е наясно отдавна. Пробутвали са на простодушни кандидат-богаташи лагери за комбайни, произведени век назад и купени за жълти стотинки на килограм. Вземали са им хилядарките и са ги пращали да чакат Михаля на уречено място, където никой не се явявал, а телефонът на мнимите пълномощници вече не отговарял.

От 1990 до 2003 година сме били търговци – уверява Кольо. – Честна дума!

Слагал си въжето, ако лъже, докато го снимат за телевизията.

Миролюба дава думата на човек от местната полиция.

Измамниците след 2000 година работят за себе си, нямат ясно изградени групи. Звънят и който им се върже… Телефонът е стационарен. Така се знае, че през деня най-често ще вдигне някой възрастен човек. „Бабооо, направих катастрофа“ – и започва рев в слушалката. „Вени, ти ли си?“ – пита бабата. И измамникът от името на внучето подема разговор. Рев, сълзи, плач… – трябват пари за докторите да го лекуват, трябват пари за гаранция, да го пуснат полицаите. Балканската психика е, че ако дадеш някой лев на някого, ще си оправиш проблемите. А българинът много обича децата си и е готов и да извърши престъпление, и да даде и живота си за тях – обяснява полицаят.

Миролюба заприказва измамена пенсионерка от село край Горна Оряховица.

Поискаха ми 2500 лева, защото дъщеря ми била в болница със счупен крак. Обаче аз нямах такава сума. Те казаха: добре, 500 лева ще бъдат от нас – споделя с журналистката баба Роска Кацова.

А защо не се обадихте на дъщеря ви, за да разберете дали действително ѝ е счупен кракът?

Дадоха ми телефона, за да разговарям с нея, тя плачеше – вдига рамене подведената майка. Оскъдната покъщнина в дома ѝ подсказва, че двете хиляди лева, които е дала за здравето на рожбата си – уж за някой си доктор Генчев и за платинените пирони, с които щял да закове счупения крак, – вероятно са събирани през целия ѝ живот.

Една друга възрастна майка от русенското село Мартен се излъгала като нея и дала на подлеците всичките спестявания на сина си. Направила го, понеже ѝ съобщили, че е закаран в болница в тежко състояние. Като разбрала, че е сбъркала неговия глас с престорения плач на някакъв мошеник, се обе- сила – избрала смъртта.

Миролюба Бенатова научава името на „артиста“, който вероломно е плакал – Иван Димитров. Хванат е, има присъда и за друга измама, но тя не е влязла в сила и той продължава да изнудва непознати – това му е занаятът. Мира се среща с него, за да го попита какво си мисли, докато „работи“ това.

В нейните филми публиката за първи път вижда лицата на телефонните измамници и чува истинските им гласове.

Ти си човекът, който плаче.

– По телефона, да – потвърждава Иван и добавя: – Не само аз.

Плачеше ли, когато разговаряше с жената от Мартен?

Плачех.

Даваш ли си сметка, че ти си убил тази жена?

Не съм я убил. Как да съм я убил?

Ти си я измамил заради парите ѝ.

Тези пари не съм ги взел насила от нея. Тя си ги дава на друг човек. На мен не е дала тези пари.

Но ти си човекът, на когото тя е повярвала. Заради тебе е дала тези пари и заради тебе се е самоубила.

Бенатова изглежда спокойна, макар че е трудно човек да не кипне от гняв пред това безчовечно нахалство.

Не се е самоубила заради мен – настоява „талантливият“ циганин, като се преструва на малоумен. –- Аз не съм я накарал да се самоубие. Нито зорлем съм я накарал да даде пари. Нищо лошо не съм ѝ направил.

Но ти си плакал и си я излъгал!

Тя отива и си дава парите на момиче, което не познавам.

Колко години си се занимавал с измами?

Не помня.

Иван е заподозрян и за измамата на баба Роска от Мерданя. Миролюба го засича в полицията в Горна Оряховица, където пак е задържан за разпит. Той отрича всичко.

Купил съм карти, за да се обаждам от чужбина на жена ми. Полицаите са намерили една карта от серията и казват, че с нея е измамена някаква жена от Мерданя. С червена кола някой ѝ е взел парите. И казват, че аз съм звънял от тази карта. Миролюба съобщава, че още 200 души поне, освен Иван, работят като „телефонисти“ в Горна Оряховица. Не въртят от къщи, а на открито – близо до реки и язовири. Така, ако полицията ги подгони, имат алиби – носят въдици, ловят риба.

Един от джиесемите за измами е открит в буркан, заровен до реката.

АКО ИСКАТЕ да видите какво мисли Господ за телефонните измамници, идете във Ветово, където се издигат палатите им. Във филма за професията ало те са показани, но не е само това – в него се чува какво мисли един прокурор, който е освободил емблематичен измамник.

Измамникът е Димитър Жотев с прякор Киреча.

Невероятен артист, изкусен майстор на телефонната слушалка – представя го за телевизията полицай. – Може да си преправи гласа на малко дете, на жена – плачеща или нормално говореща. Въпреки циганския си диалект има невероятна дикция. Има циганче на 12 години, което ще обучи. Оставя на потърпевшите телефон за връзка, на който ще се обади „адвокат“, „началник на полицията“ или „следовател“. Потърпевшите веднага звънят на този телефон и той го вдига. И както е бил плачещ роднина, изведнъж става адвокат с ясен тембър или полицай с шопски диалект. Парите му се оставят обикновено около табела на населено място в района на Ветово.

Защо си бил осъден? – пита го Миролюба Бенатова.

Аз ли? Заради измами с лагери. Но се обжалва.

Осъден си за това, че си се обаждал и си казвал: „Вашият син е в болница…“

Не ги разбирам тези работи. Има адвокат. Последното обвинение беше, че съм се представял на някаква жена.

Киреча е само на 35 години, но срещу него се водят 19 дела за измами в големи размери.

Въпреки че е доказан измамник, прокуратурата предлага да бъде пуснат. Дотолкова е добър в това, което прави, че успява да мотивира прокурора от град Бяла Трифон Владов да предложи мярката му за неотклонение да бъде изменена в най-лека.
Миролюба пита Киреча:

Как го мотивира?

Казахме, че някой се е възползвал от мен, намерил съм тези телефони – отвръща мошеникът.

И прокурорът ти повярва! Как така прокурорът повярва изведнъж, че си човек, който трябва да бъде освободен?

Прокурорът си гледа работата, както е по Наказателно-процесуалния кодекс. Имам високо кръвно налягане – 180 на 120. Самият прокурор се разпореди да ми изискат документите.

Прокурорът е хуманист – отбелязва саркастично Мира.

Артистичният престъпник влиза в ролята на адвокат на обвинителя:

Прокурорът си гледа работата. Прокурорът няма вина.

А как ще коментира самият прокурор ситуацията? Някой може да пропусне да го пита, обаче не и Миролюба Бена- това. Тя се свързва с него по телефона и той става пишман. Оправдава се:

Разследването се бави… Обвиняемият имаше талон за високо кръвно налягане, поради което се наложи да му бъде изменена мярката и с оглед събиране на още доказателства.

Предполагам, че вие по-добре от мен знаете, че той е рецидивист – отбелязва журналистката, която е включила реплики от този диалог във филма.

Разбира се. Има такова обвинение.

Вие знаете, че той е бил осъждан нееднократно за телефонни измами?

Разбира се, да.

Вероятно знаете, че бидейки на свобода, той би могъл да извърши поредица от още такива измами?

Хипотетично да – мърмори магистратът.

С какво вие, като представител на държавното обвинение, защитихте обществото, пускайки на свобода един рецидивист телефонен измамник?

Прокурорът Владов отвръща на въпроса с въпрос.

Допускате ли, че с промяна на мярката е възможно той да получи по такъв начин някакви привилегии?

Миролюба не допуска, тя знае:

Докато е с високо кръвно и е на свобода, Киреча си върти бизнеса, който нарича сега „продажба на машинки в чужбина“.

ОБИКОЛКАТА по вилаетите на измамниците продължава. Във Ветово всички жители търгуват с резачки и тесли, научава екипът на Би Ти Ви, а от него и телевизионните зрители. Търгуват така, както навремето с лагери от маслобойната – наужким – само че вече и в чужбина.

Продавам машини, ходя до Гърция – разправя един. – Ако искаш, може да ти продам една машина.

От полицията съобщават, че преди да заминат зад граница, измамниците регистрират фирми, купуват си карти от гръцки оператор и с тях се обаждат в България, мамейки когото сварят.

Ходим в чужбина и след това носим пари в България и ги харчим. Не е ли добре? – озъбва се на Миролюба един нахалник. –Вкарваме пари в България.

Защо казват, че Ветово е столицата на телефонните измами? – пита тя.

За това дори нямам представа. Заминавайте си! – наглецът заплашително вдига ръка.

В разградското село Ясеновец са още по-големи тарикати. Правят бизнес за стотици хиляди евро с любовни обещания от дистанция. Там преди екипа на Би Ти Ви не е стъпвал крак от разследващ орган, МВР или прокуратура.

Ромите от Разградско, които говорят турски, въртят тази схема за измама на гастарбайтери в Западна Европа от няколко години и никога не са обезпокоявани. В селата около Исперих и особено в село Ясеновец са пристигали от чужбина десетки хиляди евро.

Регионът е живнал икономически, но се казва, че дължи своя просперитет на измамите, маскирани като из- купуване на орехи – разказва Миролюба.

Как става платената любовна шашма?

Тя се прави от 40 – 50-годишни жени, повечето семейни, научаваме от филма. Всяка от тях се представя за млада дама и обещава на всеки мераклия, че ще отиде там, където той се намира, ще се омъжи за него и ще си заживеят приказно. Докато любовниците се наговарят, възникват нейни „финансови проблеми“ и той ѝ помага да ги преодолее, за да не се отлага щастливата им среща. Мераклиите се набелязват и манипулират по скайп. Повечето са турски гастарбайтери, които живеят в Германия, Холандия или Белгия.

Българката слага снимка на симпатично момиче, взета от незащитени сайтове за запознанства. По скайпа познанството става с писане без разговори и с имитация на включена камера, като се пуска предварително заснето видео. След това контактът се развива по мобилен телефон. Номерът е на предплатена карта, която е румънска, а не българска – посочва Мира.

За подробностите информира очевидец:

Работят от Тутракан, където има обхват на румънски оператор. Разполагат с по десетина телефона и разговарят с десетина мъже по тях. На гърба на всеки телефон е написано името, с което измамничката се е представила, за да не стане объркване. В апартамента на една от тях видях нещо като мегафон, който имитира съобщенията на аерогара. Друг път тя пуска от джиесем запис от излитащ самолет. Има случаи, когато казва: баща ми почина и нямам пари да го погреба. Или: майка ми е болна, ще дойда, като оздравее. Два-три месеца кандидатът за жених изпраща пари за лечение на непознатата майка, после тя „умира“, той изпраща пари за ковчег и чака избраницата си, но тя изчезва. Всичко е на основата на желанието за интимна близост. На тази основа измамничките карат хора да изпращат много пари…

В Ясеновец посрещат враждебно Бенатова и нейния екип. Колата ѝ с оператора спира пред една от къщите, произволно избрана. На въпроса ѝ какъв е поминъкът в селото, първа се нахвърля вбесена дебела жена:

Какво те интересува?! Даваш ли ми пари? Носиш ли ми ядене?

След секунди екипът на Би Ти Ви е заобиколен от агресивни местни жители.

Отивайте си! Какво питате!

Опитът за общуване на съседната улица също е отхвърлен злобно и категорично.

Какво работите?

Не знаеме – отвръща нападателно някаква жена.

Защо сте толкова агресивни, като живеете толкова добре? Докато пита, гостенката се оказва във все по-тесен кръг от здрави момчета, които видимо не я харесват. – Моля, не ме заграждайте, не ме плашете – отдръпва се тя.

Ако кажем на малките, твойта кола няма да я има – предупреждава един от кръга.

Тук авторката, ще-не ще, приключва репортажа. Но със словесно настъпление, не с бягство. Групата се разпръсква, след като тя им заявява, че щом не искат да бъдат снимани, най-добре е да не застават пред камерата.

Не се разбрахме с жителите на Ясеновец – заключава тя, останала сама на екрана. – Показаха ни, че се чувстват недосегаеми и неприятно изненадани от интереса към тях. Явно че бяхме там преди полицията и другите институции. Тръгнахме си с поука. Ако искате да просперирате, има два доказани начина – да продавате тесли и да събирате орехи. Целогодишно.

Разказът на Кристияна, различната заложница на Кадафи

КАКВА Е ИСТОРИЯТА на Кристияна Вълчева – една от медицинските сестри, арестувани по обвинение, че са заразили стотици деца със СПИН в една болница в Либия? Тя самата я разказва в книгата „8 години заложница на Кадафи“, написана с помощта на Миролюба.

Това е честен разказ – казва журналистката. Тя, както пише и в предговора на книгата, е помогнала на Кристияна „нейният разказ бъде плътен и истински“.

Ето драматични фрагменти от него – за преживяното извън и вътре в затвора „Джудейда“.

КАЦНАХ в Либия на 30 март 1991 г. Изтичаха последните дни от Рамадана.

Бях облечена в елегантен костюм в цвят слонова кост. Като извадена от списание ELLE. Само обувките ми струваха 300 долара. Имитация на змийска кожа – подарък от моя приятелка, която живееше в Швейцария.

Такава се появих в Бенгази. Нищо не ме смущаваше. Куфарът ми, макар и евтин, струваше повече от летището. Хора, които никога не са си мили ръцете, го мятаха по една скована лента.

Не се погнусих.

Вдишах либийския въздух с усещане за дежа вю. Стана ми приятно, сякаш някога съм била там и се почувствах на мястото си.

Разбрах, че съм жената мечта в Арабския свят, и то точно заради най-голямото ми несъвършенство. Едрият ми кокал и плътта около глезена се оказаха особено привлекателни.

Пристигнах в Либия със самочувствие, но начинът, по който ме гледаха там, беше неповторим. Усещане за жена. Аз, жената… Не страдах от излишна добродетелност. Обичах мъжете и те ме обичаха. Вече.

ВИДЯХ доктор Саад Амруни още в първите дни. Тогава беше на 32 години, смугъл, не много висок, с мускули, но добре сложен. Може да се каже дори красив за либиец. От доста време заемаше поста министър на здравеопазването в Бенгази.

Саад ме разпредели на работа. Още при първата ни среща усетих мъжкия поглед върху себе си.

Попита ме къде съм работила в България. Казах: – В кардиологично отделение и държа и тук да бъда в такова.

Така и не разбрах защо, след като той резюлира моите документи за кардиология, някой отдолу реши, че трябва да започна в приемното на болницата „Хауари“.

В двора на болницата имаше жилища за сестрите, които работят там. Блокчета на по два етажа, приличаха на общежития. Аз през всичките 8 години останах да живея в малката гарсониера, в която ме разпределиха.

ПАРКИРАХ пред къщи. Заслепиха ме фарове на друга кола, спряла пред моя блок. Пресрещнаха ме няколко мъже. Не ги познавах. С тях беше Саад.

Трябва да влезем у вас – казаха непознатите. Влязохме. Четиримата гости безмълвно започнаха да ровят из шкафовете. Не питаха нищо, аз не им пречех. Стигнаха до шкафа под бойлера. Там, сред изоставени стари вещи, имаше 5 празни буркана от плазма.

Това какво е? – Празни банки от плазма. Мъжът ми ги остави преди три месеца. Той е лекар в пустинята, канеше се да си ги вземе.

Стигнаха до чекмеджетата с лични документи. Последните осем години от живота ми бяха там. Писмата на Здравко, снимките от партита и плажове в Либия. Пазех всичките си усмивки в това чекмедже. Над 1000 снимки и от тях нито една тъжна. Взеха ги. Заболя ме, без да знам, че никога повече няма да ги видя.

Ще ми ги върнете, нали?

Да. А имате ли забрадка? Имах.

Трябва да дойдеш за един час с нас. За справка. Тръгнахме.

Понечих да се кача в моята кола. Единият взе ключовете и ме набута на задната седалка. Отведоха ме със собствената ми кола. Отвлякоха ме. Бързо разбрах за какво е забрадката. С нея ми вързаха очите.

Стигнахме.

Изкараха ме от колата, взеха ми чантата. Под забрадката видях побелял мъж, грозен мъж, смътно познат. Държеше чантата ми и изсъска:

Детската болница е сметище, което трябва да бъде взривено.

Едно кучешко ръмжене… Полковник Джума Мешери – заместник-шеф на либийското следствие.

Следващите месеци щях да виждам Кучето всеки ден.

ВЪРЗАХА ми ръцете. Беше хладно. Бях облечена с тънко пуловерче и ластични дънки, не бях готова за път. Пикаеше ми се. Чух покашляния. Разбрах, че не съм сама.

Ти коя си?

Казвам се Кристияна.

Къде работиш?

В хемодиализата на „Хауари“.

Какво правиш тук?

Не знам.

Вие кои сте?

Сестри от детската болница.

По-късно разбрах, че това е бил първият ми разговор с Валя Червеняшка. Още мислех, че това, което се случва, не ме засяга. Аз идвах от „Хауари“. Преди шест месеца бях чула слух, че в детската болница откриват много деца със СПИН. Не съм се интересувала от подробностите. Беше ми толкова далечно, колкото конфликта в ивицата Газа.

Беше ми студено и ми се пикаеше. Помолих за тоалетна и получих първия удар зад врата. Сепнах се, но продължих да настоявам за тоалетна. Заведоха ме. Върнах се, залепиха ми устата и тръгнахме. Предстоеше ни най-дългото пътуване в живота.

КИЛИЯ. Без прозорец. Крушка. Дюшеци на пода. Мръсни, пропити с фекалии. Оставиха ни да се въргаляме там. Доста бяхме. Все българки…

Изкараха ме. Разпитите.

Тогава за пръв път видях Генерала – Харб Дербал – плешив мъж, над 50-те. Лицето му беше безизразно. Бях категорична, че е шизофреник. Прескачаше от състояние на състояние, болен човек. Жесток, перверзен, опасен. Имаше голяма власт. И кикот, който стряска с неуместната си поява. Беше началник на следствието.

За пръв път видях и доктор Абдул Маджид Шол – Химика. Не приличаше на полицай, но се оказа част от разследващия екип.

Какво знаеш за СПИН-а в детската болница?

Нищо. Само, че има дечица, заразени. Но нямам връзка с тази болница. Съжалявам, това е огромна трагедия.

Не, ти ще ни разкажеш всичко, защото знаем, че ти знаеш.

Тогава се уплаших. Видях, че не съм случайно там. Поисках вода. Разтреперих се. Устата ми лепнеше.

Мосад ли стои зад операцията?

Като чух Мосад, обезумях. Направих се, че не разбирам.

Генералът повтаряше:

СПИН, детската болница, ти знаеш, Мосад.

Ако имате детектор на лъжата, подложете ме на него, за да се убедите, че нищо не знам.

Смеееха се.

Ти си обучена в Мосад и ще издържиш.

ОТТАМ НАТАТЪК нощите ми се сляха. Изолираха ме в единична килия – метър и осемдесет на метър и половина. Аз и мръсният дюшек се сраснахме, заключени зад металната врата. Нямах прозорец.

Звукът на резето. После тътен. Металната врата се хлопва.

Останах абсолютно сама с въпроси, на които нямах отговор.

Кошмар. Сгушена на дюшека, докато поглъщах мириса на урина и човешко падение, часовете се нижеха. Бавно, като в полусън. Но сън нямаше. Кънтяха въпросите.

… Казват, че в детската болница било като във вертеп. Нямало никакви правила за достъп, родители нахълтвали кални и мръсни дори в операционната. Никой не можел да им противоречи, защото те го приемали за обида и пишели оплаквания. Имало странни и вредни практики, наложени от невежеството на персонала. Например и на по-леко болни деца да се слагат абокати. За население със слаби хигиенни навици опазването на стерилността на абоката е трудно и инфекциите са чести. Три инхалаторни маски, почиствани със спирт, обслужвали над 40 деца. Нямало сапун, а понякога и вода…

В родилния дом в рамките на 24-часово дежурство се раждали по 60 деца. Понякога нямали време да сменят ножиците. Едно дете, родено от серопозитивна суданка, повлякло след себе си низ от зараза. Само от ножицата за пъпната връв.

Диваци с пари и стихийно здравеопазване.

ИЗКАРАХА ни в двора на участъка и ни накараха да седнем на асфалта. Не знаех за какво са ни подредили. Докато не видях до себе си затичано зловещо куче. Дойде до мен, започна да ме лае, да дърпа и да хапе ръката и пуловера ми.

Пищях. Не помня какво. За тях нямаше значение… Закараха ме пак в дирекцията на полицията. Показваха ми едно боди.

Не е мое.

Твое е. И си го забравила в къщата на Ашраф. Повтарях хиляди пъти, че тази дреха не е моя. Преводачът се включваше:

В Либия не правим такива развратни неща. Твое е. Ние хората може да грешим, но кучето – не.

БЕЛЬОТО даде старта на реалните мъчения. Започнаха с връзване. По особен начин ми усукваха ръцете, увесваха ме на вратата така, че цялата ми тежест да пада на ставите. Болката връхлита за секунди. Драпаш с крака по вратата в опит да се задържиш. Гладко, далечно и невъзможно. Докато висях така, че собствената ми тежест да ме наранява до отмала, те нареждаха:

Кажи за Ашраф, колко пари му даде, кога, как го нае, имаме доказателства, че сте били любовници. Не отричай.

Пищях.

Даже не ги чувах какво говорят. Докараха Ашраф.

Тя е. Тя ме нае. Тя е виновна. Тя ми даде пари.

Лъже!

Седмината обитавахме единични килии. Месец не ни викаха за нищо. Даваха вода по веднъж на ден. Не знаех дали е ден или нощ.

Ориентирах се по подхвърлената хра- на. Месец в нищото. Почуквахме си по стените, за да си съобщим, че сме една до друга. Че все още сме там.

Тъмнина.

ТИШИНА. Залостване. Тъмно. Трясък. Вратата се отваря отново.

Кучето с поредния си копой.

Изкараха всички ни пред дупките, вързаха ни очите, оп- ряха ни на стената с вързани ръце, на един крак. Като за разстрел, но по-лошо.

Когато не можех повече да издържам и стъпалото ми докосна земята, разбрах какво е да те бият по петите с кабел. Дебел, усукан с много метал, облечен в пластмаса. Перфектният камшик. Играх ръченица под ритъма му, докато не рухнах…

И така няколко дни. Вече нямах стъпала. Имаше мехури, кръв и лимфа.

Останала без стъпала, трябваше да стоя с вдигнати ръце до стената. Когато ги отпусках, кабелът се развър- таше по цялото ми тяло.

Плътта ми се превърна в огромен хематом, от който трудно можеше да се познае какъв е цветът на кожата ми.

Ден и нощ.

Редуваха кабела с тояга. Накрая трябваше да тичам. Забавляваха се да ме гледат как търча от единия край на коридора до другия. Но ми пазеха лицето. Трябваше да изглеждам добре.

Аз не знаех коя съм. Не можех да понасям собствената си миризма. Миризма на ужас. След 45 дни без вода дори потта ми миришеше на страх…

Вързана с чаршаф на прозореца, увиснала на китки, едва докосвах пода с върха на пръстите си. Мохамед Харари храчеше и плюеше в лицето ми. Взе пепел от дървени въглища и ми я напъха в устата. Продължи с цигара. Доближаваше я до палеца на крака – там, където започва нокътят и държеше достатъчно дълго, за да започне да пари. И да боли.

После пак с кабела.

ПЪРВО изчезна Валя. Като я върнаха, вървеше като пияна.

Преди да я приберат в килията, каза:

Ток.

Случи ѝ се преди мен.

Заведоха ме в Школата за полицейски кучета. С вързани очи. Свалиха ми превръзката и започнахме отново.

В банките има СПИН. Защо?

Ако има СПИН, някой го е сложил. Не знам нищо. Електричество! Успях да забележа машина, която приличаше на стар телефон, с ръчка, която се върти отстрани. Болка. Парализа. Ако има физическо усещане за лудост, то е това. Не можеш да се събереш в себе си и няма клетка, която да не боли. Завъртане. Конвулсии. По-бързо! Спирала от тъмнина. Не можеш да припаднеш и това е най-страшното. Изчислено е да е точно толкова силно, колкото трябва, за да ти замирише на смърт, но да не можеш да се отървеш толкова лесно.

Смърт.

Боли.

Не знам.

Знаеш.

Не знам.

Знаеш.

Вкараха Нася. Аз лежах на дюшека. Гледах празно. Тя се надвеси и ми каза:

Кристияна, моля те, кажи им всичко. Дойде Валентина.

Това ли е Кристияна, началничката ви?

Да.

Тогава се пречупих. Нямаше смисъл да се съпротивлявам. Видях свидетелите срещу мен – Ашраф, Валентина, Нася.

Не ги познавах. Дори и снимка не ме свързваше с тях. Спряха тока. След два часа започнаха отново… Повтаряха едно и също. Аз им отговарях по същия начин. Мислех че ще устоя и след третия ток.

След това започнах да говоря това, което искаха.

НА 7 ФЕВРУАРИ 2000-ата, два дни преди да навършим една година в нищото, ни изкараха навън. Не казаха къде отиваме. Оказа се, че сме в Народния съд.

Вкараха ни в клетка в залата. Един мъж скочи, преодоля охраната, нахлу в клетката и започна да бие Ашраф:

Мръсен убиец!

Оказа се роднина на заразено дете.

В залата нямаше български представител. Нямахме и адвокат.

Прочетоха ни обвинението, дадоха ни думата, отсякохме:

Невинни сме!

Никой не искаше да ни чуе.

Прокурорът поиска да бъдем осъдени на смърт. Нямаше вълнение, присъствах в залата като зрител. Не се отнасяше за мен.

Знаех, че каквито и грехове да изкупувам, не заслужавам това, което ми се случва.

Някъде в България смятаха, че така ми се пада. Българският министър-председател Иван Костов бил казал: „Ами ако са виновни?“.

ГЕРГЬОВДЕН, 6 май 2004 година. Сложих иконата на свети Георги в чантата си. В съда я извадих и я вдигнах високо над главата си. Журналистите снимаха. Искаше ми се истината да победи.

Напрежението в залата можеше да се реже с нож. Съдията започна да чете. Видях, че ръката му трепери…

Чете дълго. Накрая каза:

В името на разплаканите майки и прекъснатите животи осъждам на смърт чрез разстрел Нася, Валя, Валентина, Кристияна, Снежана и Ашраф.

Избутаха ни от клетката за секунди. Не бяхме чули добре. Разбрахме по радостните възгласи, че казаното не е в наша полза.

Аллах е велик! Роднините на децата, прегърнати с нашите мъчители, крещяха в екстаз. По улиците на Бенгази имаше радостен митинг. Тътенът от думите „Аллах е велик!“ и „Смърт“ отекваше дълго.

Не плакахме. Вече бяхме пресъхнали.

НЕВИННА. Оневинена.

На родна земя.

Изненадах се от липсата на чувство. Толкова съм чакала момента на връщането, че не съм разбрала кога съм претръпнала. Пулсът ми не се ускори. Никакъв адреналин. Нищо. Все едно не се отнася за мен. Както години наред гледах като зрител в съдебната зала, така наблюдавах посрещането. Не участвах.

Генерал Хърб все казваше, че жива няма да изляза оттам.

Може би те наистина победиха. Върнах се с осакатена душа.

… Знаех, че съм заслужила всичко, което ми се случи.

Някъде нещо съм сбъркала.

Моите усмивки от снимките дадоха на палачите сила, за да се опитат да ме унищожат.

Биха ме за всеки щастлив момент в Либия.

Излежах 9 години заради лукса да се чувствам добре в Либия.

Европейците със свободни умове като мен, с които заедно се наслаждавахме на хубавите моменти, не бяха удобни за сценаристите на кошмара. Не можеха да ги задържат, защото идваха от велики държави.

Отнесохме го ние – българите. Нас нищо не може да ни направи единни, дори нещастието. Нямаше консулство в Бенгази в годините, когато там работеха стотици българи. Защото за държавата нейните граждани бяха измет. Вместо да се застъпят за нас, тези, от които очаквахме помощ, се гънеха. Гледаха либийците с неудобство, с вина. По принцип. Онази вина, вкоренена в душите на робите… Дипломати, готови да угодят, отричайки се от нас. Слепи за болката ни, жестоки в думите, безчувствени с безразличието на чиновника.

Когато трябваше да се говори на висок глас, те казваха:

Тихо!

Когато трябваше да се възрази, те благодаряха. Не сме народ на честта, а на пречупения гръбнак.

Дано българските политици научат уроците, получени от Либия. Не осъдиха нито един техен човек – нито лекар, нито разследващ офицер. Виновни или не, те бяха защитавани като свои.

А българи са говорили най-лошото за мен, от страх.

В затвора Господ ме лиши от всичко земно, което изграждаше моя свят – любим човек, дете, страст, работа, дрехи, комплименти, флиртове, ресторанти.

И се научих да благодаря. Че съм жива. Научих се да оценявам простите неща. Търпението се оказа най-голямото богатство.

Убедих се, че вярата е най-силното ми оръжие. Не чарът. Още се уча да прощавам. Това е най-трудното.

Искам да се науча да бъда свободна. Да мога пак да бъда щастлива. Тук и сега. Да помогна на сина си, ако ми позволи. Да свикна с хората. Отново да плача. Да си наваксам усмивките. Да пътувам в България, която познавам най-малко. Да остарея със Здравко. Да го направя по-щастлив. Другите са просто гари, през които минава животът ни.

И вярвам, че всичко е поправимо. Докато си жив.

ТАКА ЗАВЪРШВА разказът на Кристияна за ада – не за задгробния, в който горят души на грешници и паднали ангели, а за житейския ад, който едни човеци устройват за себеподобните си тук, на земята.

Неповторим е нейният разказ – това е така.

Но нашият разказ е за Миролюба Бенатова. За журналистката, без която едва ли щяхме да опознаем червенокосата пленница на Кадафи – не и така, че да ѝ поискаме прошка и да ѝ простим.

И вероятно тук е мястото да отбележим една неподражаема дарба на Мира – дарбата ѝ да открива хора от всякакъв вид, които има какво да разкажат на другите. И от които другите има какво да чуят – нещо съдбовно, историческо, ужасяващо, възхитително, незабравимо – за предупреждение, за сведение, за поука.

Да, Мира е забележителен човекотърсач.

И това е още нещо, което я прави различна – различна от журналистите, търсещи слава или щатно място, или тлъсти хонорари, или гаджета с пари и власт, или какво още… дявол знае.