Как се харчат главните прокурори

Анна Заркова,

вестник „Галерия“

Защо несъстоялият се избор на главен прокурор беше в центъра на парламентарната въртележка, завъртяла се покрай съставянето на 105-то редовно правителство? Защо единственият кандидат за шеф на държавното обвинение Борислав Боби Сарафов се превърна в разменна монета при преговорите за управление?

Отговорът е дълъг, но ето го вкратце:

Прокуратурата у нас е много важен политически играч. Понеже нейният началник може рязко да обърне играта в полза или във вреда на всеки участник, бил той премиер, министър или депутат.

Възможно е да има хора, които си мислят, че българската прокуратура съществува от датата на раждане на Христо Иванов, който заедно с Кирил Петков и Делян Пеевски се беше заел да я реформира.

Но тя е на 145 години. Родена е, когато княз Александър I въвежда с указ нов закон за устройството на съдилищата. Зачената е в нуждата от правов ред в освободените след руско-турската война български земи. И е призвана не само да обвинява престъпниците от името на държавата, и да следи дали законите се прилагат еднакво за всичките ѝ граждани.

Второто винаги е било трудна задача. Никога не е било лесно за прокурорите и съдиите да отстояват своята независимост, въпреки че принципът на Монтескьо за разделението на властите е залегнал в различни степени и в Княжеската, и в Димитровската, и в Живковската, и в Демократичната конституция, която напоследък и Сульо и Пульо, с извинение, тълкуват и пренаписват.

Прокуратурата е пощенска кутия – самият Сарафов го заяви. Така е – в нея се пускат сигнали за всякакви престъпления, големи и малки. Но г-н Сарафов пропусна да каже, че „кутията” е в ръцете на главния прокурор, чиито функции той временно изпълнява. И че Главния прави с нея това, което му диктува неговият професионализъм и морал.

Всеки, на когото му пука, е забелязал как в прокурорската поща потъват писма за гръмовни мафиотски сделки, рушвети и злоупотреби с власт. И обратно – как от нея се вадят доноси срещу неудобни политици, журналисти, предприемачи. И започват прокурорски гонки за слон, направен от муха. И подгоненият, омърсен, отвратен или уплашен, почти винаги напуска позицията си в бизнеса или във властта. Или по-лошо – бива осъден несправедливо по обвинения скалъпени така, както ”Главния е казал”.

„Тук няма НК, няма НПК, а каквото каже Главния!” – с тези думи прокурорът Цеко Йорданов обясняваше „творческото” приложение на наказателния и процесуалния кодекс на 4-ия етаж в Съдебната палата. То беше в мандата на Филчев, но се видя, че важи при всички преди него и след него – и при Татарчев, и при Велчев, Цацаров, Гешев, Сарафов – само че като се допълни така:  „…каквото каже Главния и този, които си го избра”.

Защо така?

Не защото го пише в Конституцията и в Закона за съдебната власт. Даже пише точно обратното – че „съдиите, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона” ( чл. 117 ал.2):

Ако се опре на този текст, всеки редови прокурор би могъл да се изправи и да каже „не” на всяка заповед, ако тя издава користни, лични, партийни и всякакви други интереси, които са далеч от обществените.

Би могъл да се изправи, но би могъл и да се наведе.

„Преклонена главичка сабя не я сече” – тази поговорка казва за народа ни повече, отколкото могат да изговорят 14 народопсихолози на двудневен семинар в Боровец.

А какъвто народът, такива и прокурорите му.

Редовият прокурор у нас неизменно казва „да” на Главния. Защо да си създава неприятности? Главният и без това може да отмени всеки негов акт, ако не е минал през съда. Може да го командирова в София и обратно, а може и да го „ревизира” по всяко време така, че да му разплаче жената.

Такава централизирана и еднолично ръководена прокуратура няма в нито една друга държава на Евросъюза, категорична е Венецианската комисия. Тя смята, че трябва конституционна промяна.

Да, Конституцията не е свещена крава, тя може да се поправя. Но от учени юристи, а не от депутати, които не правят разлика между право и криво.

Вече 30 години българският главен прокурор не е просто човек, който стои зад институция. Той сам по себе си е институция, която променя съдби. Понеже в системата всеки прокурор се ръководи от горестоящия, а всички заедно се ръководят от Главния.

Моноспектакълът на Гешев, който скъса оставката си, но не можа да остане, показа пред широка публика нещо, което отдавна се знае – че всеки Главен може да открие или да закрие разследване срещу всеки политик във всеки момент и така да създаде определена политическа ситуация. Много пъти сме виждали как става това. Как Татарчев вкара в ареста главния организатор на преврата срещу Живков – Андрей Луканов, когато създаденият с негова помощ СДС поиска да свали от власт неговата партия. Как Филчев подгони костовистите за криминалната приватизация и подложи овреме рамо на Борисов, царския генерал, бъдещ кмет и министър-председател. Как Велчев асистираше на арестите на Бойковия Цветанов, за които още плащаме по присъди от Страсбург. Как Цацаров съдейства за фалита на КТБ и прати папките за него в кабинета на Петьо Еврото. Как Гешев ги напълни с хиляди страници в които потънаха не само прословутите инициали „ДП”, но и списъците с главни редактори, нахранени с държавни пари от частната банка. И как Сарафов прати в архива и чекмеджето с кюлчетата и пистолета, и гейтовете с Мис Бикини, и „Осемте джуджета”.

„Над мен е Бог”, казваше Татарчев. По негово време се смяташе, че главпрокурорът е недосегаем. От него трепереха и виновните по върховете, и невинните, които можеха да станат мишени на репресии.

Много вода изтече оттогава. И когато Гешев каза на Мадам В. „Аз съм инструментът на Господ!”, ние вече знаехме името господне и бяхме наясно със Светата троица – Доган, Делян и Банкята.

А когато троицата влезе в сглобка с „партиите на промяната” и те поискаха „инструментът” да се смени, изненадващо се оказа, че това не е трудно.

Има една конституционна норма, която предвижда главпрокурорът да бъде свален при „трайна невъзможност да изпълнява служебните си задължения, при системно несправяне с тях, при тежко престъпление или уронване на престижа на съдебната власт”. Тази норма беше мъртвородена през 1996г., но през 2023г. се съживи – и кадровиците от Висшия съдебен съвет (ВСС), които бяха фенове на Гешев, му я приложиха така, че му залепна – и само часове по-късно той намери ключалката на кабинета си сменена.

А Сарафов?

–Нали знаеш, че похарчиха и тебе? – го пита Гешев на запис.

–Така е – потвърждава Сарафов. – Важното е да сме живи и здрави и да си гледаме децата.

Дали той разбира отглеждането на синовете си като превръщането им в милионери с неясни средства – това е отделен  въпрос, на който би трябвало да отговори мълчаливата ад хок прокурорка Талева.

Но Сарафов сигурно и сам си дава сметка, че бенефисът му в правоприлагащата система няма да завърши с аплодисменти. Показателно неговите ментори го кандидатираха, въпреки заявеното му нежелание, за постоянен главен прокурор, а после в парламента с нарочен закон направиха премахването на буквичките „и.ф.” от титлата му невъзможно.

Впрочем, всеки разумен човек на негово място би очаквал с нетърпение да чуе глас от задкулисието, който да му каже:

– Хайде, Боби, благодаря, ти направи каквото можа, свободен си да си гледаш здравето и децата!

А Сарафов направи доста неща. Отклони меча на Темида, от главата на Бойко. Уреди ареста на Джейхан Ибрямов, който ръководеше изборната кампания на ДПС-Доган. Поиска имунитетите на Кирил Петков и Лена Бориславова, които бяха нежелани в кабинета „Желязков”.

По силата на поправките в съдоустройствения закон Сарафов няма да бъде избран за обвинител №1 от сегашния ВСС с изтекъл мандат, но ще бъде и.ф. още 6 месеца и може да си опита късмета при следващия. Стига в това време да се сдобие с необходимите условия – обществено доверие и доказан интегритет.

В спора около направените за целта законодателни еквилибристики няма да влизаме.

Едно е сигурно – у нас все още никой закон не може да бъде спасен от неговите изпълнители!

На нас все законите са ни криви! И все ги ремонтираме – неспирно.

Добре, но в кой закон пише, че премиерите и олигарсите избират шефовете на прокуратурата и съдилищата, а гласуването във ВСС е за сеир? В кой закон пише, че всеки олигарх може да си има не само собствена партия, но и собствен главен прокурор, на който да си поръчва постановления по дела и той да му ги сервира така, както кучето му носи пантофите в будоара?

В никой закон не го пише.

Но то се случва.

Съдебната реформа е на пауза, обявиха в деня на клетвата си новите управници. Сиреч, всичко си остава по старому. Отказите на прокурорите да образуват наказателни производства пак няма да се контролират от съда, макар че те са чадърите над крадците от всякакъв ранг. А за да се повдигне обвинение срещу някой неудобен на силните деня отново ще трябва – нали знаете какво? –– една празна бланка.

Posted in Право и ред and tagged , , , .

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *