И изолацията на Русия няма да донесе мир на Европа

Историята на Албания ни учи, че само диалогът и интеграцията слагат край на цикъла на войната

Леа Ипи, theguardian.com

Превод – Павел Павлов

Леа Ипи е автор на книгата „Свободата: Да навършиш пълнолетие в края на историята“, и е професор по политическа теория в Лондонското училище по икономика

„Работят ли все още бункерите в Албания?“ ме попита моето 11-годишно момче, когато чу новината, че Русия е нахлула в Украйна. „Някои да. Защо?“, отговорих казах аз. „В случай, че има война в Европа, ние трябва да си намерим подслон“, ми отговори той.

Бях на неговата възраст, когато в един от последните пъти, ние „практикувахме войната“ в училище. По онова време всички бункери работеха, а не само някои и те наистина бяха едно от малкото неща, които все още „работят“ в комунистическа Албания. Веднъж или два пъти годишно звучеше сирената и ние бързахме да излезем от класните стаи и да се насочим към най-близкото убежище: един дълъг, тъмен, подземен тунел, който според легендата се простираше чак до границата с Югославия, макар че никой от нас не смееше да се опита да навлезе на повече от няколкостотин метра навътре.

Когато Студената война приключи, стотиците хиляди бункери, построени за защитата на хората от заплахата от ядрена война, придобиха различни нови функции: от тоалетни в дивата природа до местообитания за прилепи, от подземни кафенета до тайни места за влюбените. Това беше един мощен символ, че конфликтът между това, което ние в Албания наричахме „империалистическия запад“ и „ревизионистичния изток“, сега е в миналото.

Когато аз растях, постоянната заплаха от война беше условието за осигуряването на вечен мир в моята родина: един вид мир, в който всяко несъгласие е потиснато и хората нямат друг избор, освен да се съобразят с него. През XX век моята страна постепенно прекъсна връзките си с останалия свят. Колкото по-изолирана ставаше моята страна, толкова по-параноичен ставаше политическият елит и толкова по-силна ставаше тяхната хватка върху онези, които се осмеляваха да не се съгласни с него.

Този опит се появи в съзнанието ми, докато следях инвазията на Русия в Украйна. Донякъде съм скептична към мнението, че широкия набор от санкции, които ще отрежат руснаците от останалия свят, ще послужат за делегитимирането на Кремъл в техните очи. Беше невъзможно да не мислим за нашата собствена „военна практика“, докато гледах смразяващите образи на невинните украински граждани, натъпкани в бункерите от миналото, и укриващи се от бомбите, които сигурно им изглеждаха като абстрактна, нематериална заплаха.

Подобно на нас навремето, те са шахматните фигури в една фатална игра на политиката на великите сили. Но само някои ще имат късмета да оцелеят до следващия кръг. За мнозина краят на военните действия ще бъде подобен на вида мир, споменат от философа Имануел Кант в неговия труд „Към вечния мир“, един от най-известните антивоенни текстове на европейското Просвещение, че вечният мир съществува само на гробището.

Написан през 1795 г., в разгара на френските революционни войни, есето на Кант е силно повлияно от френския автор Шарл-Ирене Кастел, абат дьо Сен Пиер. През 1712 г., малко преди договора от Утрехт, който постави началото на епохата на политиката на великите сили, която, уви, е все още е сред нас, Сен Пиер се застъпва за създаването на Европейски съюз от държави, в който да е включена и Русия. И Сен Пиер, и Кант знаеха, че политика, основана на баланса на силите, никога няма да може да доведе до траен мир. Бъдещите търговски войни, гражданските войни и войните между държави трудно биха могли да бъдат избегнати без гаранцията за истинска приобщаваща федерация на държавите, където „най-слабите биха имали достатъчно сигурност, че най-мощните от великите сили няма да могат да им навредят“.

Светът можеше да изглежда съвсем различно, ако тези проекти бяха реализирани. Днес, изправени пред реалностите на съвременна Европа, където Германия реши да обърне продължилата с десетилетия отбранителна политика, да увеличи своите военни разходи, където Швеция и Финландия обмислят своето ускорено присъединяване към НАТО и където перспективата за ядрена война преследват дори 11-годишните деца, родени в Лондон, и които имат своята подчертана утопия. Къде да намери човекът надеждата?

Един подвеждащ начин да се мисли за надеждата като за отношение, което се намира някъде между желанието и вярата: желание за определен резултат и вяра, че резултатът ще бъде благоприятен. В този смисъл да бъдеш обнадежден означава да наблюдаваш света и да намираш доказателства, че ходът на събитията подкрепя като цяло тази оптимистична перспектива. Но когато се сблъскаме с бруталността и унищожението на руската агресия срещу Украйна, е трудно да не се стигне до извода на Толстой във „Война и мир“, че „колкото по-висок е човешкият интелект в откриването на все повече и повече цели, толкова по-очевидно става, че неговата крайна цел е отвъд разбирането”. Докато всички се борим и не успяваме да прочетем мислите и целите на Владимир Путин, страхът замества рационалността, а Левиатана отприщва своята сила и всяка надежда изглежда загубена.

Но има и различна гледна точка, от която да мислим за надеждата. Надеждата е най-необходима, когато светът изглежда безнадежден. За Кант надеждата не е нещо, което намирате в света, а тя е категоричен императив. Можем да се оттеглим един от друг или да предвидим политическите проекти, които са наистина приобщаващи: отклонение от статуквото, от света на сферите на влияние и на границите, които защитават съществуващите военни и икономически интереси. Кое от тези нагласи надделява в даден момент зависи от очакванията, които имаме един към друг, и от това дали се виждаме един друг като мишени за унищожаване или като към други хора, с които да се ангажираме.

Европейският проект за космополитната федерация на държави, включително и Русия, се обсъжда в началните страници на „Война и мир“. „Вечният мир е възможен“, казва Пиер Безухов, героя на Толстой, „но не чрез баланса на политическите сили“. Толстой ни учи, че дори в разгара на фаталния конфликт трябва да остане известна увереност в човечността на врага. Когато враждебните действия се изродят в една война на унищожение, твърди Кант, цялата справедливост е унищожена и вечният мир се превръща в едно „огромно гробище на човешката раса“. В този свят никакви бункери не могат да бъдат полезни. Колкото по-голям е ужасът на войната, толкова по-належащ е моралният дълг да се надяваме.

Posted in Вашите истории, Патила и победи and tagged , , , .

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *